По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който

обичахме само, но те не познавахме - казваше покъртен Стремски, като изглеждаше

доброто, разтъжено лице на стареца.
Една минута и двамата се захълцаха, без да могат да си изкажат думата.
- Тъй, тъй, дойдох да видя либератата Болгария, да поида в Бяла черква, да видя

майка ти, бътраната, непотите - бъбреше старецът с разтреперан глас, като не

намираше българските думи.
- Имам писмо от домашните днес - каза Стремски, - скръбно писмо... Говореха ми

и за вас...

показа на масата нещо написано.

турски даторията на брата ми Марка с лихвата. Приемете ги от госпожата му и й

дайте квитанца.
Хаджи Евтим Иванов"
- Аз съм ги размешал и с влашки слова, та ги препиши на курат български -

добави хаджи Евтим.

привичка - старецът пъстреше говора си с румънски думи.

провидение, в най-трудната минута. Сега мама ще има две радости изведнаж:

бащиното ни пепелище остая и вие се завръщате от чужбина. Аз тъкмо си биех

ангелите и се чудех как да отговоря на мама и да й кажа, че не мога да отърва

нашето дворище, заради нас скъпо, по-скъпо от палати...
- И за мене е скъпо, не само за вас, Найденчо! И аз съм там роден и видях

света. Сега имам скоп къща да ви направя там, да прибера вашите, между свои

хора да поживея, па и кости да оставя на татова и мошова земя. Домиля ми,

непоте, за патриата.

канапето, за да се разговарят.

XXI. Хаджи Евтим

черкова, хаджи Евтим беше заминал за Влашко и се заловил за търговия там. През

всеки две години, срещу Коледа, той имаше за правило да си дохожда в родний

град, да прекарва празниците. При последното му гостуване в Бяла черкова му се

случи едно голямо огорчение и оттогава не се върна вече. Тъкмо когато, пременен

ерген, стоеше на хорото и правеше оглед на момите - той беше с намерение тоя

път да се ожени и да си иде във Влашко с булка, - кьой векилинът, Аврам

Келешът, по някаква лична вражда, заповяда на сеймените да подкарат от хорото

Евтима и да го затворят в конака, под предлог, че дължал някакъв малък стар

недобор. Подир тоя срам, нанесен на влашкия търговец, дълбоко огорчения хаджи

Евтим нагрози родното си място и се закле никога да се не върне. И не се върна

вече в Бяла черква. Той скъса всякакви връзки с нея. Загнезден в един молдавски

градец, заселен повече с евреи, той се предаде всецяло на търговията си и не щя

да чуе нищо ни за Бяла черква, ни за България. Напразно брат му му писва

безбройни пъти: упоритият човек се не обади. И колкото повече време минуваше -

повече се отчуждаваше от България, додето забрави, че е българин и стана

румънин: хаджи Евтимиу Йонеску. Роднините му бяха го отписали вече от родът си

и също престаха да мислят за него, той беше за тях мъртвец.

разтърсваше света от година насам, пробуди от летаргията и това тъмно съзнание.

Българинът хвана да се обажда в хажди Евтима, кръвта заговори в окоравялото

старешко сърце, и когато се подписа Санстефанския мир, пламна в него силно,

неодолимо желание да види свободна България, да види своите. Той нема вече мир!

Чужбината му стана несносна. Прибра сметките си, скъса всичко, продаде, каквото

трябваше да се продаде, и тръгна за България, стопан на пет хиляди наполеона.

Писмото, което му изпрати братовото му семейство, не го намери вече. Той

бързаше за Бяла черква с цел да си направи къща там и да прекара остатъка от

годините си в средата на своите. От Гюргево той мина на Русе, за да се порадва

по-скоро на българска земя, а оттам по Дунава да иде за Свищов, отдето да

тръгне към Стара планина. Тук случайно узна, че има един негов внук, и потърси

Найдена.
И по този начин семейството Стремски печелеше един баща, а България - един син.
А как се радваше добрия старец на България, на всичко, каквото видеше там! И

небето, и земята, и Дунава, и въздуха му бяха сладки и му пълнеха с радост

душата. Лишен толкова години от отечеството си, той се прераждаше в тая родна

атмосфера, подмладяваше се, възхищаваше се като дете. Найден го задържа повече

от една неделя да го развожда и запознава. Води го по всички околности на

града, описва му военните събития, разигравани от висотите. Посочи му от един

хълм зад Русе синкавий облик в небето на Стара планина, при който вид чичо му

порони сълзи... Представи го на губернатора, който го прие много хубаво, заведе

го у Филович, който му даде гощавка, като брат на негов стар приятел...

Разхожда го Найден и по Дунава с лодка и се чудеше как да го благодари. Той

сякаш че виждаше баща си възкръснал. Старецът се сприятели и с Мачухонски -

като него доскоро заблуден син на майка България и като него възхитен от

нейните благородни картини, тъй мили и сладки на сърцето му. Мачухонски

придружаваше хаджият, когато Найден беше занят, и го развеждаше по околностите.

Само веднаж им се случи неприятност в тия разходки - при посещаването

Левенттабия. Там двама руски офицери-топографи ги завариха тъкмо когато хаджи

Евтим бележеше нещо по румънски в тефтерчето си, а Мачухонски чертаеше плана на

знаменитото укрепление, за да го претвори в едно писмо до дъщеря си. Офицерите

ги взеха за шпиони и ги пратиха в комендантството, отдето късно само Стремски

ги освободи... Разговорите на двамата старци бяха пълни с комически

недоразумения поради смешението на четири езика: български, руски, влашки и

гръцки, с които си служеха, при деятелното участие на ръцете.

ядосваше екзекутора. Той му винаги казваше: господин Стремски, но хаджият не му

отговаряше на това име и заставяше екзекутора да му го повтаря няколко пъти,

доде се усети, че Стремски е сам той. Ухото му трийсет години беше привикнало

на домну Йонеску.
Ядосваше се екзекуторът и на думата "хаджи".
- Защо ви е тая поганска дума прикачена на честното име? "Хаджи" е агарянско

наследие, променете го.

хич няма да си позная вече името.

викаше, а оттам с кон през Стара планина до Бяла черква, той се съгласи да

остане още два дена в Русе, да види посрещането на княза Дондукова, който оттук

напущаше окончателно България. А с най-първий параход на заранта хаджият щеше

да тръгне за Свищов.

XXII. По набрежието

разхождаше с Драга по набрежието, придружени и от Голичева и Светлина.

кипяще сребро закриваше целий западен край на Дунава, блеснал, заслепително

лучезарен. Чудната панорама на румънските равнини се разтваряше още

по-пленително-безконечна и феерически хубава. По самото набрежие, оживено и

людно сега, се кръстосваха бляскави женски облекла и офицерски лъскави

униформи, из пъстрината на които се препречваха черните дрехи на гражданите.

Отношенията им продължаваха все тъй сърдечни и интимни. Той я обикваше повече и

сега, като беше обезпечено семейството в Бяла черква, той сериозно мислеше да

направи официално предложение на баща й за годявка с дъщеря му. Филович му се

видеше малко студен. Но той не си даваше труд да си обясни тая сухост, с която

се отличаваха от няколко време обръщенията му към него. Той предполагаше други

бочни причини, чужди на техните лични отношения. Един-два случая дойдоха да

подчертаят това настроение у Иваница: еднаж слугата му отпрати Стремски от

портата, под предлог, че всички са излезли, а нему се мярнаха някои в гостната

стая. Другажд - това особено заболя влюбения Стремски - той съгледа в

Хелщайновата градина Патева при Иваницовото семейство и същия пак - при друга

една разходка по набрежието. Драга, хубава и приятна мома, имаше много

почитатели, но чувство на скрита досада и завист породи пръв Патев - Веригаров

му беше вдъхнал само отвращение, но не ревност. Очевидно това примилкване около

Драга беше явен задир, който Патев се не стараеше да скрие. У Драга той не

съзря никакво изменение в чувства и обноски към себе си - все тъй сърдечна,

галена, лекомислена, своенравна, бунтовница в случая, но веднага - по-нежна и

прелестно фалшива! Той се радваше на съчувствието и на Светлина, всегда

приветлива и внимателна, и на мъжа й, признателен, и сега видимо доволен от

семейний си живот, на който юнашки бе забравил горчивините. Драгината майка

някак си стана церемониална и суха: очевидно, тя държеше с бащата. Имаше два

лагера в къщата: по-многочисления беше безусловно за Стремски. И той ставаше

още по-влюбен. Той виждаше само красотите на Драга, която ги имаше;

недостатките й го сърдеха, но не го отблъсваха. Напротив, той сякаш я обичаше с

тях и не можеше да я предположи тъй прелестна без тия петна. Има лица, които

една брадавица с косъм прави по-интересни, няколко луници при носа - непонятно

приятни. Стремски диреше деня на решителната стъпка, но не намираше ни един

сгоден, нито - достатъчно мъжество у себе си за нея. Съществующата хладина у

Филовича не го безпокоеше. Той знаеше, че Драга, егоистична и възпитана в

свободните понятия, не беше способна нито на сляпо покорство, нито на

самопожертвуване. Тя беше сама властелин на сърцето си и той чакаше с

увереност.

му:
- Найдене, знайш ли какво ми се иска?

крадат никаква героиня.

Каренина.

обичам героинята Анна Каренина. Знайш ли защо?

ръката нежно.

та се ръкува с нашата. Това накара и цялата му дружина да направи същото.

Стремски предпазливо отстъпи с Драга настрана, като съгледа намерението на

Веригарова, пак надут, самоуверен и с победоносен вид, да й даде и той ръка.

няма третя.

Стремски на Драга злъчно - едно за смелостта на Веригарова, друго - за

Драгиното изсмиване.
- Да - ухили се Драга знаменателно.
Дружината се поклони и отмина.
"Що за загадка? Що за душа вятърничава е тая мома?" - помисли си той мрачно.
Драга повървя малко, замислена.
- Да, какво приказвахме? - попита тя, като се отделяше пак малко настрана от

Светлина и мъжа й.

дето трепери... - тя показа една ранна звездица, бледно затрепкала в небето, и

се изсмя звънливо.
- Аз ще те занеса в място по-малко студено и по-прекрасно: в долината, дето

цъфтят трендафилите, в моята родна Стремска долина! - каза Стремски.

Драга твърде вторачено. Той поздрави пак. И Веригаров също, ухилен.

Той силно пожела да остави набрежието, но не смееше да изкаже точа желание.

Случайно Светлина му дойде на помощ.
- Драга гълъбице - обърна се тя към сестра си, - да си идем. Аз не си взех

по-дебела дрешка - хладно ми става. Инак ми се свиди за тая прекрасна вечер...

Светлина.

дадоха дума да се найдат утре вечер за срещането на княз Дондукова.

XXIII. Мачухонски става страшен

за посрещането на княза Дондукова-Корсакова. Руски и български пряпорци се

вееха по порти и прозорци, ярко осветлени. Два наниза разноцветни венециански

фенери, от двете страни на Княжеска улица, закачени на увити със зеленина

стълпове, образуваха лучезарна алея, из която беше пътя на триумфалното шествие

на очаквания гост.

колосална триумфална арка с надписи издигаше се сред едно море от човешки глави

със своите гирлянди от венециански фенери. Пъстрите ярки светила, покрили с

пламък постройките при пристанището, параходите и катерите там, като се

отражаваха, заливаха Дунава с едно вълшебно сияние: той се превръщаше на езеро

от разтопено злато, което ври и трепери. По-далеко в реката, дето тя остаяше

тъмна, един параход, също пламнал, от кувертата до върха на мачтата в огньове,

пречакваше оня, който щеше да донесе госта. В тоя осветлен параход стоеше

губернаторът със свитата си и най-видните граждани. Както мегдана - и

набрежието също пращеше от свят, натъпкан между заградата и зидовете.

истински обичан и твърде популярен. В управляването на България, поверена на

неговото ръководство от една година и повече насам, той прояви истински талант

на администратор. Като такъв той имаше широки погледи, инициатива и

настойчивост в изпълнението. В ръцете му България, току-що излязла от пълен

хаос, бързо се преобърна на една доста добре уредена област, снабдена с

необходимия господарствен механизъм. След като предложи една конституция за

България, която учредителното събрание прие в Търново, като я разшири, и след

посочването на българския народ да си избере за княз царевия внук, който не

след много дойде в старата столица да се закълне над конституцията, ролята на

княз Дондукова-Корсакова беше свършена в България и той побърза да се прости с

нея и да си иде в Русия. Народът навсякъде го поздрави с възторг. Неговото

последне минуване през България беше триумфално шествие. Русе беше последний

българский град, в който стъпяше, и оттука щеше окончателно да напусне

България. Прочее, Русе не пожали нищо, за да заяви своята обич и благодарност

към княза. Последните му впечатления, изнесени из България, трябваше да бъдат и

най-хубавите...
Стремски се беше писмено извинил днес на Драга, че не ще може да я придружава

тука, обязан да придружи губернатора в парахода. Той беше поверил и чича си на

грижите на екзекутора. Двамата старци стояха на набрежието под терасата на

градината Ислахане. Мачухонски отрано беше довел хаджи Евтима да завземат

хубаво място на тая гледна точка. Той го ограждаше с внимание и любезност,

даваше му обяснения, пазеше го от натиска, ръководеше вниманието му,

наставляваше го в случая.
- Господин Стремски!... Господин Стремски!... - повтаряше пак Мачухонски, но

хаджи Евтим продължава да си гледа нататък, без да се обърне, като че към

другиго се отнасяха тия думи.
- Евтиме Ерусалимский! - извика Мачухонскч.
- Ах! Мене ли? - извика стреснат хаджи Евтим.
- Пазете си пазвите от крадци. Часовника си пазете - думаше му Мачухонскн, като

чувствуваше, че някой се много натиска у тях.

прелестна женска глава с жълта капела с черни пера се подава между рамената на

другите. Присъствието на това миловидно лице уталожва сръднята на Мачухошски,

готов да се скара да не тласкат.

под чиито бели косми въздиша още сърце младо и способно да цени красотата.

и крадешком поглежда назад.

едър господин искаше да се тикне между него и хаджи Евтима. Това го разсърди.

разделят от поварения на грижите му старец и да го изложи на някаква нова

неприятност в този страшен наваляк.
- Кое е това халосано старче? - обърна се високият, учуден, към ония, които

стояха зад него, в това число и прелестната женска глава с жълтата капела.

мълчаливо една такава дързост. Той се обърна към непознатия и го попита

презрително:
- А ви что за птица?
Оня почервеня от негодувание, но благоволи да му отговори

пренебрежително-гордо:

старецът със страшен вид, изпулил очи, брада щръкнала войнствено.

опираше отдясно на Мачухонски.

джелатин. Те изгледаха още по-учудени настръхналото лице на стареца. Той сега

беше действително страшен. Обидата, която му нанесе Патев, преобрази на тигър

тоя друг път смирен и безобиден божи човек.

Rostchouk?

отбра всичко.

abominable! - каза чужденецът с цилиндърът, като се извърна към българина.

demain - прибави същият на другаря си.

стареца. Те наистина захванаха да откриват джелатски черти във физиономията му.

И тая червена кърпа около шията - символ на кървавата му професия!... Стана им

лошо при тая кръвожадна личност, но да се оттеглят нямаха възможност:

навалицата им затваряше изхода.
--------------------------
Qui est ce terrible vieillard? (фр.) - Кой е този страшен старец?
Il est executeur de gouverneur. (фр.) - Той е екзекутор при губернатора.
Ce monsieur exerce la fonction de bourreau au pres du gouverneur de Rostchouk?

(фр.) - Този господин изпълнява службата на палач при губернатора на Русе?

abominable! (фр.) - Господи! Тия руски губернатори имат при себе си палачи. Но

това е ужасно!
Notez, Armand, cette monstruosite, ne l'oubliez pas dans la correspondance de

demain (фр.) - Забележете, Арманд, не забравяйте това чудовище в утрешната си

кореспонденция.

XXIV. Под свое покровителство

че има работа с един чиновник при губернатора, на когото службата обаче не

знаеше в какво се състои и пръв път я чуваше. Позна само, че е крайно важна

длъжност по високомерния тон, с който старецът се титулира.

добродушно изражение, нещо, което съвсем не успокои чужденците. Той се загледа

също към Дунава. Много далеко на запад в тъмнината се показваше сега

светлочервена точка, прилична на голяма звезда, ниско паднала до земята. Това

беше парахода, който идеше от Свищов с Дондукова. Всички очи се впериха в тая

светлина. Заедно с любопитството порасна и натискът. Мачухонски се извърна

назад да види кой му е отдиря, и дръпна хаджият за ръкава.
- Евтимие! Погледни две красавици: първата и друга - две капки! Велика е

господнята мъдрост - пришепна му пак Мачухонски. Хаджият тоя път се полуизвърна

и погледна дебнешком. Зад него стояха Драга и Светлина, а зад тях - баща им,

Голичев и Патев.