По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
| - Тия са нашите сватове будущи.
Мачухонски го погледпа зачуден. Хаджи Евтим прибави, като гледаше напреж си: - Момата с жълтата капела ще ми стане снаха. Виж я. - Как, тя ще се сгоди с Найден Марковича? - Да. Другата е сестра й. Това съобщение има магическо действие на екзекутора. Одевешният свиреп старец сега се превърна на олицетворена любезност. Той се извърна към Драга и Светлина, натисна се, та им отвори място и ги покани да дойдат отпред, при заградата. Те благодариха усмихнато на вежливия кавалер и дойдоха до заградата. Хаджи Евтим ги поздрави само с "буна сяра", защото ръка не можеше да се подаде тука, па се здрависа и с Иваница и Голичева - пак по влашки. С Патева се не познаваше. Мачухонски възхищен и горд, че можа да услужи на двете прекрасни българки, стоеше като една непоколебима скала зад Драга и я пазеше от натиска. Той гълташе с наслаждение миризмата от резеда, с която госпожа Голичева напои въздуха. Той вече не гледаше към Дунава, дето бяха вперени всички погледи към идещий насам параход с императорский комисар, той пазеше само дамите и ревниво разперяше ръце, да спре чуждо досягане до Драга. Въпреки тая церберска бдителност, Патев насили пак - да дойде до Светлина и Драга. Мачухонски се възмути от тая нова дързост на одевешний си противник и изново пламна. Рицарската чест му заповядаше да брани дамите от неприятно съседство. И хаджи Евтим погледна накриво Патева, който искаше да се долепи до харесаната бъдеща снаха. Той забележи в обноската му някаква свобода, като че е някой, който е близък на девойката. Мачухонски потегли назад Патева. - Нямате работа там - каза му той, - тия дами са под мое покровителство - и брадата на екзекутора настръхна войнствено, готова на всичко... Патев изгледа възмутено дръзкия старец. - Оттеглете се назад, господин Патев! - каза му Филович, па се изсмя. Патев се дръпна, па се изсмя и той. Изсмяха се и сестрите. Изсмя се тогава и Мачухонски, без да знае защо. Кикотенето стана общо. Хаджи Евтим само, като не знаеше причината му, стоеше равнодушен. Но Мачухонски победи. Той остана пак на позицията си. Параходът наближаваше. Скоро той се срещна с губернаторския параход и заедно двата парахода патегляха насам. Подир малко княз Долдуков стъпяше на скелята сред заглушителните ура на трийсетхилядната тълпа, сред гърмежа на топовете, които ригаха пламъци на брега, отвъд Черни Лом, сред урагана от всеобща радост на един народ, поздравляющ възторжено представителя на царят, който го освободи. Мачухонски ревеше, Филович ревеше, Голичев рвеше, Патев ревеше - лицата им приличаха на лица на луди - Светлина, отпуснала веера си, пляскаше с ръце възхитена; Драга, бледна и безпокойна, гледаше към тълпата, натрупана около княз Дондукова. Хаджи Евтим, с бузи измокрени от сълзн, махаше капелата си над главите на сестрите и викаше като бесен: - Са траяска! Мачухонски му забележи: - Викай ура! Каква е тая поганска дума: "са траяска"? - Тя си е българска, остави ме - каза хаджият и продължи да реве своето безконечно "са траяска" и да маха с шапката, която най-после отхвръкна от ръката му и падна през заградата на покрива на долните къщи.
гологлав, из Княжеската улица, дето друго море от хора подзе стихийното и гръмотевично фучене на народния възторг.
Княжеската улица. Тя увлече и Мачухонски, и хаджи Евтима, веднага изгубили от погледа си Филовичевото семейство.
XXV. Гощавка на княз Дондуков Стремски, откак стъпи на скелята заедно със свитата на високия гост, не престаяше да дири с поглед Драга из народа. Той предполагаше, че баща й без друго ще я доведе на самото пристанище, дето се трупаха по-отбраните граждани - от двата пола, - за да поздравят първи княза Дондукова. Но като я не видя там, той я търсеше навсякъде, гледа и по набрежието, без да може да различи любимата девойка в пъстрината на навалицата въз хълма, останал в по-слабо освещение. Това отсъствие на предмета, що диреха жедните му очи, направи му цялото тържество скучно и чуждо. Той се промъкна из тълпата и влезе в хотел "Ислахане". Широкий салон, бляскаво осветлен от голям люстър, беше вече напълнен с отбран свят - граждани и военни, поканени нарочно на гощавката, която градът даваше в чест на високия гост.
с други руски генерали, като се смееха нещо. Лицето му, твърде мургаво, сухо, уморено, беше осветлено от усмивка, която се не махваше. Побелялата му, сресана отстрана коса, бухнала над ушите, и силно прошарените му бакенбарди, типична особеност на руския генерал от Освободителната война, придаваха значителност на физиономията му, която изобщо не беше изразителна, нито симпатична. Но тя беше толкова добра, толкова блага, усмивката я правеше тъй приветливо проста, щото ставаше обичлива. Тя отражаваше самата душа князова, душа мека, благородна... демократическа. Това свойство го направи да спечели в България оная популярност, която не бе достъпна за неговия предшественик, княз Черкаски, човек енергичен, с характер сприхав, надменен.
съгледа и хаджи Евтнма, той приказва нещо смешно на княза, като му го сочеше с поглед - вероятно случката при Левенттабия, - после пристъпи към хаджият и му климна. Хаджият, доста смутен, приближи при губернатора и той го хвана за ръка, заведе го при княза и го препоръчи като един виден българин, само преди малко спечелен за отечеството си. Князът го изгледа със своята добра, дружеска усмивка и го попита сега харесва ли му се България. - Как да ми се не хареса? Когато последния път я оставих, мене ме тласкаше ръката на турското заптие; сега влазям в нея - мене ми стиска ръката българският цар!
засмя добродушно, но не можа да скрие едно голямо удоволствие. Защото последните думи на стареца отговаряха на едно негово съкровено желание, което той бе милувал досега с голяма любов в дълбините на душата си. Известно е, че кандидатурата му за български княз беше глухо пусната и слухът за нея упорствува дори до деня, когато император Александър II посочи на българский народ - през устата на същий Дондукова - своя внук - княза Александра Батенбергский. На трапезата князът беше твърде приказлив и разположен. Отляво той имаше губернатора, отдясно - военний комендант; насреща му беше кмета, или градският глава, както тогава го думаха, и близо до него - граф Марузин и Стремски.
приятели хаджи Евтим и Мачухонски. Случаят бе турил срещу екзекутора чужденеца с цилиндъра от набрежието. Той се въсеше от това противно съседство, но главно се възмущаваше за тоя варварски етикет, който допуска или изисква да се поставя джелатинът на една трапеза с върховний заповедник на страната. Той не можа да се стърпи и изказа мислите си на руския полковник, който му беше съсед. - Господин полковник, вашата вечеря е великолепна, само едно нещо ми я отравя: присъствието на тая злокобна личност - и той посочи с поглед Мачухонски. Офицеринът не познаваше Мачухонски, но не забележи в особата му нищо неприлично: напротив, той беше хубавец старец със своята антична глава. Само червената му копринена вратовръзка биеше на много байрамско, но нищо злокобно и в нея нямаше. От своя страна и Мачухонски се вгледа в чужденеца, който престана да яде и следеше неотстъпчиво всичките движения и разговори на стареца - той разправяше на съседа си отдясно за Левенттабия. На Мачухонски досади това взиране и той пошъпна на събеседника си: - Този ще да е някой шпионин. - Не, той е новия секретар на английското консулато, Елиот Робинсон. - Нищо, все са едни антихристи. И Стремски имаше да му гложде една личност: Патев, също гост там, за чиято безсрамна дързост да се увре при Драга старецът с много огън беше му разказал. За да му не бърка това неприятно лице, Стремски отклони погледа си на друга страна.
Русе. Но той се смути към краят, смотолеви и причини всеобща неловкост. Стана редакторът на един местен вестник и пи наздравица от страна на българский печат, бледна, изтрита, студена като уводен член. Веригаров стана и като се извини, че не знае руски, и напомни дългът, който му се налага, като homme galant, дигна здравица по френски за княгинята. И тая здравица се прие с обикновените ура, а в душите на русите произведе отвратително впечатление за вводителните си думи. Граф Марузин, още повече почервенял от яд, пошъпна Найдену:
Маркович, кажете нещо, тук трябва да се каже нещо да покърти... - Пожалейте ме, графе, аз не съм приготвен! - прошъпна Стремски. - Видите, и негово превъзходителство изражава същото желание... Избавете ни от неловко положение. Кажете нещо от страна на българский народ! - Предупреждавам ви, Аполон Петрович, че аз на изящни фрази не съм майстор. Аз на дамите даже не ги правя. - Просто, като българин, батюшка, говорете, каквото чувствува сърцето ви. И аз вярвам, че то много чувствува. Вий преживявате най-великите моменти на вашия исторически живот. Ну, Найден Маркович...
топлата дума не беше още казана. Напразно шампанското сгряваше сърцата, трябваше нещо, което да дигне душите. Трябваше да мине един електрически ток през тая официална атмосфера. Няколко минути Стремски остана углъбен в мислите си. Кога дигна лицето си, той беше побелял като платно. "Прилоша му!" - каза си графът, но веднага страхуването му престана.
- тъй беше увлекателно красноречива, дишуща живот, огнена. Понеже Стремски говори от името на България - България говори през неговите уста. Чувства, мисли, полет, душа, сърце - всичко дойде до най-високий си диапазон. Впечатлението беше поразително. Възторгът съедини всичките души, хипнотизирани, очаровани, прехласнати... Когато речта потъна в гръмотевицата на изступлени ура, княз Дондуков протегна чашата си на Стремски да се чукнат, но внезапно я остави, приведе се през трапезата и го целуна в челото с измокрени очи. Стремски бе потиснат и награкан от всичкия тоя покъртен и възхитен свят, който му стискаше ръцете, който се целуваше с него, който го поздравляваше, който тържествуваше. Това беше тържество на красноречието.
вкушаваше боговския нектар на триумфа, почти на славата... Само едно нещо липсуваше, за да бъде екстазът на щастието му пълен: светлият образ на Драга, която да го дели. Но ако я не видеше тук, нему се стори, че чу нейното име в тълпата. Неволно той се вслуша в този разговор, като че очакваше и там да бъде произнесена. - О, и ти ли си тука? - Нямаше как, служебно положение. Трябваше да бъда на официалното представление. Стремски позна гласът на Патева. - Патев, честито! - извика един друг глас. - Благодаря - оттовори Патев. - Знаменит ден избра ти - обърна се Веригаров. - Какво му честитиш? - попита един нов глас. - Годил се е тая вечер. Дойде завчера и ни открадна най-хубавата мома. - Е, на добър час! Дай ръката. За коя? Непознатият глас отговори: - За госпожица Драга Филович. Тия думи треснаха като мълниен шип от ведро небе Стремски. Той се замая, заклати, като че стана пиян, пред очите му притъмня, той не усети как излезе навън, как се намери на улицата. Но на улицата стоеше още много свят и чакаше излазянето на Дондукова, за да му прави овация. Стремски бега от множеството и слезна към Черни Лом, дето местността беше пуста, мина по моста и се изкачи оттатък на високия бряг, който беше още по-пуст и тъмен, нависнал над Дунава. От това място въздухът над Русе се виждаше озарен като от пожар - от илюминацията. Прозорците на хотел "Ислахане" блещяха празни. Ветрецът донасяше глухо дотук умирающи звукове от музика, която веселеше пиршеството, дадено на княза Дондукова. Стремски се изправи на брегът, гледа една минута в Дунава, като да го пита нещо...
устремени към звездния свод...
XXVI. Първо окопитване Сутринта с най-ранний параход той изпрати чича си по Дунава. С другия параход - и той напусна Русе. I. Пътникът В края на месец август, същата година, по изхълмените калдъръми на главната улица в град Бреговец, трещеше една пощенска кола. Тая главна улица беше и чаршията. По безчислените дюкени, бакалници, лавки и дупки на занаятчии, нанизани от двете страни на улицата, показваха се любопитни лица, привлечени от гърмежа на колата, за да видят кого носят. Любопитство, свойствено на всеки заглъхнал градец, какъвто беше тоя, дето всяко появление на вънкашен гост беше почти едно събитие в глухотата на ежедневния монотонен живот.
широк нечист мегдан, мина край едно турско кафене с одрове на улицата, по които седяха турци и българи и влезна под голяма ханска порта с кафене отгоре, на отворените прозорци на което се начугулиха пак любопитни хора. Между тях една рошава глава, цяла обрасла в косми, надвеси се и поздрави пътника, като влазяше, който не чу нищо от тая любезност поради шумът на колата. - Една чиста стаица имате ли? - попита Стремски (пътникът беше Стремски) гостинничаря, който го посрещна и поздрави. - Имаме, господине. Стремски тръгна подире му и се покачи по една много стръмна стълба, с полуизгнили стъпала, и влезе в стаята си. - Тази ли ви е най-добрата? - попита Стремски, като се озова в една котора, прашна и с паяжини по ъглите, с разбито стъкло на прозореца, с отзевки на портата, многократно лепени с хартия, и с ниско дървено легло, сковано грубо и с изкърмушен сламеник - мил, роден тип на ханска стая в цял Балкански полуостров.
искаше да каже: "Намерила баба щипано, ами иска и хапано." Стремски забележи, че в тая стая имаше едно нещо хубаво: през счупеното стъкло, над вехтите покриви, се виждаше един връх от Стара планина. - Планината ли гледате, господине? Това е Ком! - обясни му ханджият и отиде да донесе вещите. Първата му грижа беше, като му донесоха всичко, да измъкне из денкчето си една постелка и да закрие сламеника и изскокналата му утроба. Па легна малко да си почине от костоломното друсане на колата.
поздрави одеве и влезе свойски в стаята. - Добре дошли, господине! - извика гостът и приближи, та подаде ръка на постаналия Стремски и се назова с едно име, което той не чу добре. Стремски изгледа доста очуден госта: той беше човек не стар, но съвсем космат: черната му брада, завоевала съвсем бузите, и почти над самите вежди израсла коса, рошава като брадата, закриваха цялото му лице, из което между две дълбоки пулести очи изпъкваше грамаден грапав нос. Той беше облечен дрипавичко. - Какво желаете? - попита Стремски. Големият нос се ухили дружески. - Желаем да заведем знакомство, приятно ни е с благороден путешествовател... Защото, извинете за виражение и сожаление, в нашия глупав город рядко може образован човек да има подобно отлично благовстречие...
Сърбия... Сега должност адвоката имаме тука. Заселен съм и женат. Гостът се усмихна умно, пофана брадата, па попита: - Позволете, за някъде пътешествувате? - За София. - Приятен город. А отде? - От Лом. На Стремски се не хортуваше. - Значит, минали сте през Кутловица и сте чули за приключение? - Да, едно убийство. Турчин убиха. - Да, един турчин, здешний и велик злодей български. Правдолюбието небесно го наказа. А уловиха ли убиеца? - каза гостът, като се опули. - Да. - Знам. Жалко, но в судо аз ще докажа, че е невинен в убийство. Аз приемлям да му съм защитник, даром, тъй, от народна гордост. Защото възродителната България... всеки е длъжен да я ползува...
идиот!
планинския връх.
II. Ударът Както видяхме, Стремски бега из Русе ненадейно. Той си даде оставката под предлог на домашни причини, губернаторът не се съгласяваше да го пусне и му даде само едномесечен отпуск. След като бега из Русе, Стремски бега и из България; тя беше много близка за скръбта му. Той отиде в Пеща. Там, в чужда земя, под чуждо небе, при чужди хора, обиколен с хиляди нови впечатления, той мислеше да се разсее, да позабрави - погълнат в развлеченията и шума на големия маджарски град. Петнайсет деня престоя там, но вместо разтуха той намери по-голяма мъка: сам, непознат, той се озова в един вид самотия, населена с неговата скръб, която го диреше навред, която не можеше да отпъди. Той нямаше тук никоя близка душа, да подели чувства, да потърси утеха в излияние. Пеща му стана несносна и той тръгна назад към България, за да иде в Бяла черква. Чинеше му се, че отечеството пак ще бъде по-милостиво, че то по е способно да му даде облекчението, което жадуваше болната му душа. По тоя начин той днес достигна до Бреговец, дето реши да пренощува, за да си отпочине, Лицето на Стремски беше силно измахнато и побледняло. Страшният удар, който го връхлетя тъй нечакано в минута извънредна, се отрази на цялото му същество. Очите му хлътнали, погледът съсредоточен, разсеян, замислен; душевните мъки предаваха на чертите му страдалческо, болезнено изражение. Той приличаше на човек, който става от тежко боледуване.
охкаше от неизлечимата рана, която спомените злобно и неумолимо разравяха. Образът на вероломната девойка, жесток и пленителен, го преследваше и не му оставяше нито минута спокойна. При болежът на разбитото сърце притуряше се и лютото страдание на самолюбието, уязвено до смърт от Драгината измяна. Любовта му пренебрегната, стъпкана в кал, безмилостно унизена, но пак жива и гореща, нямаше сила да се превърне в спасителна умраза, нито - надежда за забрава... Да забрави? О, дълго това няма да бъде, и ще бъде ли? Ударът му се чинеше смъртоносен.
с Драга и търсеше в тях да проникне тайната на невероятното сгодяване нейно с Патева. Той познаваше своенравната и природна вятърничавост на тая странна душа и при все това Драгината постъпка му се виждаше загадъчна. Имаше две неща сигурни в положението, и те си противоречеха: нейното решение не бе плод на бащин натиск - тя не бе способна - както и друг път си беше казал - нито за такова сляпо покорство, нито за такова самопожертвувание. От друга страна - тя не любеше Патева, в туй съмнение нямаше за него: устните му още горяха от цалувките й... В последнята среща тя му казваше: "Грабни ме!" Дали го предупреждаваше, че ще се предаде другиму? Той зема това за вшутявка. Ами тогава? О! Той би желал натискът да е причина: увереността, че е била принудена от волята на родителите си, би му донесла малко утешение. Но той я нямаше, а другото не искаше да допусне.
факт, съкрушителен, реален, положителен, страхотен: ужасното му нещастие. Сега му ставаше ясно и Патевото придружаване Драга при Дондуковото дохождане, и неговото отношение там, и непостижимо комическото положение на бедния Мачухонски, забраняющ Патеву да се доближи до годеницата си... Неговото бедно сърце се късаше, душата му ридаеше, мислите му фърчеха като подплашен рояк пчели на друга посока, към север, към Дунава, когато той се стремеше към Стара планина. По-скоро, по-скоро да се превали тя, да се тури тоя зид между мястото на неговата любов и неговата страдна душа... В един нов кръгозор, при други впечатления, острите зъби на ядните възпоминания няма да гризат дотолкова зверски сърцето му, жедно за покой, за отдалечаване, за забрава благодетелна.
отишел в облаците, който му се усмихваше приветливо от своята далечност. III. Самоволен заточеник Вратата се чукна. Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори. - Какво има? - Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде? Стремски се навъси. - Какъв е този доктор? - Тукашният, при войната - отговори ханджият. - Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? - избъбра си Стремски. - Нека заповяда! След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво, розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни - пред ушите. - А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? - попита той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кепе от сиво военно сукно, както и дрехите му.
съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като съвършено свой - викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше ръката на Стремски. - Отде ме познавате, господин Догански? - попита Стремски, след като покани доктора да седне на денкчето. Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|