По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който
Изтегляне 5.57 Mb.
|
|
намериха на билото, през което се префърля Пиротския път.
тригонометрически знак на върха. Това бяха три високи стълба, долу разделени един от други, горе събрани и напреки скопчени с дървета, за да стоят здраво. Тая странна постройка с вид на пирамида беше издигната от топографите-руси, що бяха правили изучвания за картата на България, и стоеше като една корона въз главата на балканския исполин. Подир няколко минути дружината се намери на тая висота - около две хиляди метра над морското равнище. Тук всичките изпуснаха вик от удивление. Картината, която се откри пред очите им, беше дивна, вълшебна! Нищо не може да даде понятие за чудесната панорама, видена оттука. На север - едно хаотическо вълнение от тъмнозелени бърда, рътове, хълмове, разплескани и шарени, които се сливаха неусетно с безконечната гола равнина, сляна с влашката в тънката омара на кръгозора - гледка възхитителна, единствена, която обгръщаше голяма част от Западна България: Ломското и Оряховското равнище, Белоградчишко, Врачанско поле, цялото корито на Искъра; Дунава и през него румънските ширинета... От северозапад се дигаше голия гребен на Стара планина с хълбоци, облечени с букаци, с колосалните пирамиди на гордия Мижур, Бабин зъб, Вража глава, по билото на които пъпли сръбско-българската граница, а отсам тях в полите им - прекрасната и дива чипровска покрайнина и райските долини на Огоста и Цибрица. На запад погледът плуваше в сръбските планини, натрупани и примрежени с булото на маранята; виждаше се като на длан родливото Пиротско поле, с планинския му венец и зад него в далекия кръгозор призрачно-бледния гигант Суха планина, с неговия конически купен, побягнал в небето, посред хаоса от други по-ниски планини. На изток картината цяла се пълнеше от широко разтегнатия и разплюснат гръб на Старопланинската верига. Тука тя губеше вид на планински гребен и представляваше една подоблачна вълниста поляна, лабиринт от голи хълмове и долове, образуван от няколко успоредни скачени планински вериги, с високия Мургаш в дъното на хоризонта, с черната си мъртва гора. Такъв вид представляваше тя и по-насам към юг, разляна пред погледите на пътниците дори до Софийско поле, пустинна, плешива, дива... На юг пък гледката надминуваше всичко, което въображението може да си представи величествено: Софийско поле, чудно, с лъкатушния Искър, Витоша, синя разточена пирамида, Рила, многовърхеста, снеговита; Родопският грамаден щърб гребен, призрачен с Мусалах, завит с облаци в непостижимото вишине... по-надясно Люлин планина, Вискер планина и по-нататък високият Руй и целият непознат планински мир зад тях, мъгляв, фантастичен, безплътен в страшната си далечност, приличен на блян!
Алма се развяваше. Конете, дадени на войника да ги пази, хрупаха с охота сочната трева, пръхаха от услада, като поимаха с разтворените си ноздри вълните на свежия въздух. Кончето на Алма, с нрав мирен и кротко, оставяха да пасе волно.
че на такава гледка не е присъствувал. Всички бяха във възторг. Алма само думаше: "Колко много хубаво!" Може би тя беше първата туркиня, която беше възлизала толкова високо. Докторът, които сам държеше за повода своята кобила, видя оттука всичкото нищожество и лъжа на своите теории и на цялото си мировъзрение. Мраморният Беринков декламираше Лермонтовите стихове за кавказкият Казбек и Елбрусът... Огулев сочеше на Алма някоя точка в хоризонта на североизток и й шъпнеше, че там се пада Русия. Туркинята пулеше очудено очи към Враца, за да разпознае Русия.
т. е. не страдаше за нея. И Драга, и страстта му, и страданията му, и спомените му избледняха, опошлиха се, оситниха се до незабележителност пред шеметното и колосално величие на природата, пред нейната неизмеримост, стихийност и вечност. Сякаш че ония вълни бяха за земята, бяха нейни растения и от нейната почва се хранеха, а тука в областта на небето, те не бяха понятни! VII. Песнята Като се нагледаха, пътниците се наканиха да обядват. Вятърът на върха беше доста силен, та слезнаха по на ниско на билото, за да им пази малко завет чуката.
Той се присламчи до тях и зе участие в пиршеството с една вълча охота, изострена чудовищно от петчасов кучешки вървеж нагоре.
щастлива, че се намира при толкова златни еполети, които замайваха погледа й. Офицерите й се любуваха, тя занимаваше дружината със своя смешен и изкълчен български език, странен в устата на една турска беица, както бе странно и свободното й присъствие в туй общество от млади гявури, безверници, въз тоя приоблачен планински връх. "Какво би казал беят, ако я видеше тука? Нов свят! Невероятен прелом!" - мина през ума на Стремски. Поканиха я да попее. Алма беше певица. Докторът предложи да изпее Османпашовата песен, модна тогава у турците! И офицерите направиха същата просба.
надолу и запя с тънък сребрист глас, но пълен с непостижима меланхолия: Гидерим, гидерим, валидем, балканлар тюкенмес, аркама бакаръм, валидем, имдат итишмес, огул огул. Буна рус кавгасъ дерлер, валидем, гиден дьонмес, огул огул. Пилевня дидиклери, валидем, бир офак касаба, кеселен келлери, валидем, гелмес хесаба, огул огул... Осман паша бизи, валидем, верди фесада... огул огул.1 Непроницаемо дълбоката скръбност на мотива на тая песен хармонираше със скръбта на думите й. Това не беше песен, а въздишка на цял народ, победен и унизен в борбата. В това просто, грубо, безхитростно творение на някой неизвестен "шаир" беше изляна душата на една погибающа империя, безнадеждно страдание, тъга безконечна, немощно покорство пред ударите на провидението. Повторките: "валидем" и "огул, огул" бяха плач висок, сърцераздирателен, който подчертаваше риданията на мотива с една сила покрътна, изразителност, непредаваема от друг език... Тая песен, пяна сега от цяла Турция, беше един вид "На реках вавилонских" на угасналото турско величие... По бузите на Алма се порониха сълзи. Дикий Барин спря обясненията, също почувствувал, че му овлажняват очите. Офицерите нищо не виждаха в простите думи на песента, но арията проникна в душите им и те разбраха всичката поезия, що крияха тия тихи, страстни звукове. Те благодариха на Алма, която се изправи, дигна омбрелката и изложи лицето си срещу вятъра. -------------------------- 1. Отивам, отивам, майчице - балкани се не свършват, - гледам назад майчице - помощ не иде. - Това е руска война, майчице - който иде, - не се връща. - Називаемият Плевен, майчице - е един малък град. - Но на отсечените глави там - няма сметка. - Осман паша, майчице - отдаде ни на гибел...горе VIII. Пирамидата Песнята докара разговора на войната и на последствията й; по-после дойде на сръбско-българската граница, която пресичаше тъдява нейде билото; но никой точно не знаеше де. Дикий Барин слушаше с внимание. Доктор Догански разправяше, че смесената разграничителна комисия, натоварена да тегли граница между България и Сърбия според определенията на Берлинския договор, е била много нещастно съставена за нас. Българските членове в нея не били подготвени за важното си послание: тяхното невежество в географията на този край на България се равнявало само с тяхната некадърност; и хитрите сръбски представители, в които имало офицери от сръбския главен щаб, успели да измамят комисията и да спечелят за Сърбия много четвъртити километри българска земя и няколко села чрез кривото прокарване граничната черта, което за жалост е донейде истина. Попитаха случайно дошлият там овчар знае ли докъде е сръбската граница на билото. Той посочи един връх на запад, шест-седем километра далеко, и каза, че там комисията лани побила колец - знак на границата. Но тая пролет той видял, че дошли "сръбски капитани и война" и турили границата на самия Ком, дето и издигнали ония дървета. Офицерите се само усмихнаха на простодушното заблуждение на овчаря, зел руските топографи за сръбски офицери, а тригонометрическия знак за граничен. Но Дикий Барин, който чу това, погледна гневно на пирамидата. Неговото патриотическо чувство се оскърби за загубата на толкова българска планина и изплюва в брадата си една псувня... Подир няколко време Дикий Барин, станал много мрачен, отиде та яхна Алминия кон и се запъти на изток по билото. Неколцина му извикаха, но той се не обърна. Вятърът развяваше полите му, конската опашка и брадата му. По мъжественото му стоене на коня, по решителния вид, изглеждаше, че адвокатът не прави проста разходка, а се готви сякаш да нападне невидим неприятел или да извърши друго нещо много важно. Всички сега гледаха какво ще прави там. Най-после го видяха, че той възлезе по чуката и отиде право към тригонометрическия белег. Дикий Барин слезе от коня, пусна го на воля, па дойде при пирамидата и я пипаше нещо.
свидетелство за своето възлазяне тука. Дикий Барин се грижи за славата си. И Бонапарт си беше забележил името на върха на пирамидата в Египет! Това съпоставяне повдигна голям смях. Стремски насочи докторовия бинокъл към адвокатина. - Ах! - извика той. - Знаете ли какво прави? Бута дърветата! - Как? - Мъчи се да ги срути. Всички впериха очи, изумени. Наистина Дикий Барин се напъваше да разклати пирамидата и да я бутне. - Що прави тоя сумасшедший! - каза окръжният началник разсърдено. Завикаха му. Но вятърът идеше отсреща и връщаше гласа. Дикий Барин при все това зачу, извърна се и направи успокоителен знак с ръката, който казваше: - "Вий само гледайте: не ме учете как... Аз ще го направя отлично"...
строполиха от върха в пропастта. Трясъкът от това падане достигна дотука. Дикий Барин погледна насам, за да види ефекта от подвига си. Беринков побесня. Това престъпление ставаше в негово присъствие, той носеше отговорността пред военното началство. Той замаха, завика ядосано, почервенял. Разсърдено махаха и другите офицери, когато докторът му пляскаше с ръце възхитен, а Алма примираше от смях, че кръстник й бил толкова як.
движения на офицерите бяха претълкувани съвсем в друг смисъл от него, защото отдалеко се позна някаква горда, самодоволна усмивка по лицето му - оттука то се изобразяваше само от един нос - усмивка на човек, извършил един граждански дълг и заслужил пред отечеството.
подвига му. Тщеславното сърце на Дикия Барин тупаше силно и той още по-горд, победоносен продължаваше триумфалното си пътешествие насам.
знак, и извика страшно: - Долу сръбска подлост! Ком е наш! Па слезна от коня. Беринков се спусна с дигнат юмрук въз него и му обясни каква глупост и престъпление направи. Триумфалната усмивка на Дикий Барин замръзна на устата му! Той се обърна към овчаря: - Невежествений человек - извика той гневно, - как дерзаеш да лъжеш на тая планина?
бедният човечец зема си торбата и бърже-бърже отиде при стадото си.
скърцане, никаква сянка не оживяваше вече безмълвната пустинност. О, Дикий Барин! IX. Докторът лекува Стремски Докторът окръжаваше с любезности и внимание госта си, за да направи седенето му тука по-приятно. Всеки ден той измисляше нови развлечения за него, разхождаше го по хубавите и романтични места в долината и отвъд нея - из горите; запознава го със своите близки познайници в града, които освен руските офицери - се четяха на пръсти между българите. От тях само на десетина души още докторът подаваше ръка. В тяхното число - и двамата братя аптекари-гърци. Запозна го и с поп Лака, който четеше за уроки и светеше вода за прокуждане бродниците, и с телеграфния чиновник, дребно, духовито момче, и с учителката, която порази Стремски с красотата си, когато видя девойката най-напред в профил отдясно, и която го изуми с грозотата, когато й видя лявата страна на лицето: тя представляваше цяла страшна зарасла рана от изгаряне, случило се в детинството; запозна го и със затулените ъгли от живота на местното общество, и с нравите му, и с понятията му, които превратът на освобождението беше оставил непокътнати от ново влияние: политическия прелом се беше отразил само върху горните пластове на явния живот, без да се почувствува действието му в по-вътрешните области на душата. Но онова, което най-много привлече Стремски, то беше природата на тая балканска долина. Всеки ден намираше нови обайни кътове наоколо и по я обикваше и й се прилепваше. Ту пеш, ту яхнали с доктора, те изброждаха веселите ливадяци и орехови гори край кристалната Бързия; къпеха се в целебния открит вир при Вършец и в околните бари планински; посещаваха манастирите в полите на Стара планина, пътуваха край веселите брегове на бистра Огоста и из гъстите бранища; минаха през Чипровица, славна със старото си рударство, през Ж... славна с традиционната разпуснатост на красния си пол. Лутаха се по бърда и долини, гуркаха се из вълните на природата и свободата, опиваха се до самозабавение от хубостите на тоя светъл мир. Повече от седмица измина без Стремски да усети как. Той се силеше в разнообразието на тия впечатления да задуши сърдечната си мъка, да забрави милия образ. Напразно. Замислен, меланхоличен и когато се възхищаваше, той влачеше навсякъде като един каторжник железата си - своите възпоминания. Догански често го изглеждаше очуден от тая тъга, що не се махваше от лицето му. Но при един от задушевните си разговори Стремски не се удържа и му изказа всичко. Докторът скокна възмутен и като бързо си пипна фаворитите, блъсна с юмрук по масата и каза: - Тъй ли било? А аз, да ти се изповядам, безпокоях се вътрешно, като те гледах тъй оклюхнал - от фтизис или сериозна ипохондрия!... Любов? Плюй! Кой ти каза да се влюбваш? Кой ти рече да се свързваш, да туряш свободата си, душевния си мир, целия си живот в зависимост от каприза на една безхарактерна, вятърничава жена? - Не само тая твоя Драга, но всичките жени са вятърничави! Те са създания нищожни, направени от болни нерви, от глупост и от пороци. Простият народ е определил с една само дума жената. Той я нарича: "Дяволска кост!" И много мъдро. Да страдаш от измяната на жената, на която стихията, в която диша, е именно непостоянството и измяната, е глупаво и престъпно. Всяка жена - най-красната - трябва да знаеш, че е най-грозната. Красота, грозота. Виж, тия думи са сродни не само по съзвучие. Видя ли нашата учителка? Нейното лице е символът на женската натура... За жалост, глупавото човечество вижда само дясната буза. Ти сега узнаваш грозотата на другата... Късно. Защото тая Драга, аз ми се чини от всичко това, което чух да ми разказваш за нея, че тя е една празна гайда, която я надуват капризите й, но душа в нея няма. Нейната пустота е равна само с нейната жестокост. И ти, бедния, умен и интелигентен човек, си се впримчил във властта на такова ненормално създание. Забрави я, тя не е за тебе! Плюй ти казвам и на тази любов, и на тази Драга... Остави на будалите и поплювковците да въздишат. Това е глупаво и подло, което правиш сега. Някога сам ще се възмущаваш от своята мизерност на тая минута. Един влюбен не е мъж - а мърша!
жените и любовта. Самото му озлобление и жестоки крайности свидетелствуваха, че преди да стане философ, той е преживял опита на сърдечни катастрофи.
и други съществени черти на Драгината психология. Той, външния зрител, прозря онова, което влюбения не успяваше да види всред сложността на ощущенията си и замаята на любовта. Драга беше постъпила в хармония със себе си. Ветрена, у нея привързаността силен корен не можеше да фане; суетна и пуста, тя не можеше да оцени Стремски, ни предаността му, щом разбра, че Патев по своето положение й обезпечаваше блясък и охолност, и удовлетворение на прищевките - неща, които влазяха като главни елементи в живота й. За да се реши на такава жестока стъпка, притуриха се и други влияния: натиските отстрана на баща й и майка й; внезапното предложение на залюбения и нетърпеливия Патев, направено във вид на ултиматум в самия ден на посрещането княза Дондукова... Любопитно е, че Иваница Филовича като последно убедително средство въз дъщеря си за оттласването на Стремски каза й онова, което всеки други баща би скрил от страх за противоположен ефект: обади й как Стремски отфърлил безумно цяло богатство! Драга не отговори нищо, само по лицето й се изобрази очудване... Подир един час годявката стана... Бедният, честният Стремски! Да би знаял за това безмълвно, студено очудване, с което биде посрещната неговата благородна постъпка, той веднага би се потърсил до утробата си от отвращение и би престанал да страда.
X. Тревогите на философа Запаления доктор продължи пак по същата гореща тема, за да одобри и измъкне из унинието приятеля си, когато вратата се отвори и пощенския раздавач му донесе вестници.
Погледът му се спря на нещо там, което го заинтересува. Веднага лицето му пламна, той фърли вестника.
шопската дивотия. И докторът стана и закрачи бързо. Стремски зе листа и видя там дописка с подпис X. - пратена от Бреговец. Тя носеше тия стихове на Петка Славейков за епиграф: Пресата е днес свободна: един доктор ще си бодна. Дописникът разправяше разни работи за Догански - истинни и неистинни - и придружаваше фактовете с големи нападки. Всичко се докосваше до неговото докторуване и отношение към длъжността му - нерадиво и недобросъвестно до крайна степен, ако се съди по писаното. Между другите имаше и тия: че Догански, кога обикалял по селата, преглеждал лежащите болни през прозореца или отвън вратата, а често - от коня си; а на други - пипал пулса с гантирана ръка; че заставял шопете да му свалят шапки. Още, че в Бреговец въртял си бастуня в ръката, като вървял из улиците, че давал на градска сметка от аптеката кинина на кобилата си, без да й бил извадил свидетелство за бедност, че оставял едно зло куче на портата си да се рънчи и да гони болните! - Подозираш ли кой пише? - Да, един простак, учителче тука: но в София му преработват дописките: имам там неприятели някои, либерали. И докторът изливаше негодуванието си в нов поток укори и ругателства против жителите тукашни... - Чудно ми е как при толкова обвинения, повечето дребни или нелепи, не са те нападнали за едно истинско беззаконие. - Какво? - Дето правиш адвокатство в съда. - Как да е незаконно? - Законът изрично забранява на държавен чиновник да изпълнява адвокатска професия. - А бе, брате, истина ли е това? - извика докторът. Стремски зе един от законниците на масата на адвоката-доктор и му намери потребния член. Докторът се улови за косата. - Пропаднал съм тогава: аз от една година адвокатствувам! - издума той отчаяно. - Защо ми не каза още завчера? - Нали ти казах, че е несъвместимо? - Аз разбрах, че професиите се не схождат, а не че закона запрещава! Пропаднах аз!
- Те не знаят! Те от мен по-малко знаят законите. Стремски стоеше в недоумение. - Чудно как поне в апелацията не са забележили по твоите дела, минали там по въззив, че такъв важен административен чиновник извършва и адвокатска професия! - Та никаква въззивна жалба не е имало досега! - Как? Се са били доволни страните от решението на съдът? Тогава той е идеален съд!
един месец никой тук не знаеше, че се апелира и как. Нито съдът се сещаше да обади и обясни на страните как се обтъжват решенията му. Всичките бяха окончателни. Тук бе първа и последня инстанция.
изключиха преди месец и половина от съдът - той беше член там - и щом престана да е съдник, стана адвокатин, и той е пръв, дето написа тука въззивна жалба против две решения, подписани и от него! Стремски се смееше. - Защо го изпъдиха този почтен человек? - попита той. - Правителството се видя в чудо. Щеше да изпокръсти всичките туркини тука! Цялото мохамеданско население се развълнува, отидоха жалби до княза Дондукова и до султана! Стана политически въпрос. Тогава правителството го уволни, за да избегне конфликта. Тоя път Стремски се изсмя с глас. - A propos, дава ли го на съд окръжния началник, задето бутна тригонометрическия белег? - На съд? Друга манджа не ядеш! Мраморният човек реши работата в две минути. - Как? - Предложи на Дикий Барин едно от двете: или да плати пет наполеона за възстановление на стълбовете въз Ком, или да получи петдесет нагайки. Дикий Барин даде парите! Бърза работа. Без много мъдрувания и съдебни формалности. Та впрочем, ти видиш и в нашия съд много ги няма формалностите. Съдниците са либерали. На, утре ще ги видиш по делото на убития турчин - че и свидетелите не кълнят!
- Но това е за невярване! - Така е тука, брате мой! Нова земя! Тия почтени християни, съдиите, са такива - за права бога. Те са хрисими човечета, фанати за ухото и турени на съдейски стол... Еднъж осъдиха на смърт един турчин, че отсякъл череша на българин! Каталог: res res -> На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка res -> Космически граници res -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий res -> Списък на издадените сертификати за продукти res -> На предложение Дата Съдържание на предложението res -> Побитови операции Изтегляне 5.57 Mb. Сподели с приятели:
|