Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ПО-ВИСШИТЕ И ПО-НИСШИТЕ ПОТРЕБНОСТИ
- СЛЕДСТВИЯ ОТ ЙЕРАРХИЯТА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ
- СПРАВЯНЕ ИЛИ ЕКСПРЕСИЯ Ето едно обобщение на онова, по което се различават стимулираното и експресивното поведение: Целево или нецелево
- Парадоксът да се опитваш да не се опитваш
- Външни или вътрешни определящи фактори.
- Научено или ненаучено.
- Въздействие върху околната среда.
- Съзнавано или несъзнавано
- Целево и нецелево поведение
- Външни и вътрешни определящи фактори
- Заучено и незаучено поведение
- Въздействие върху средата
- Осъзнавано или несъзнавано поведение
| ГЛАВА
5 ЙЕРАРХИЯТА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ По-висиште и по-нисшите потребности имат различни свойства, но си приличат по това, че и едните, и другите трябва да бъдат включени в репертоара на основната и дадена човешка природа. Те не са различни или противоположни на човешката природа, а част от нея. Изводите, до които води това, са революционни за психологическата и философската теория. Повечето цивилизации заедно със своите политически, образователни, религиозни и т.н теории са били основани на пълната противоположност на това убеждение. Общо взето те са приемали, че биологичното животно и инстинктоподобните аспекти на човешката природа са строго сведени до физиологичните потребности от храна, секс и други подобни. Приемало се е, че висшите импулси за истина, любов, красота по своята природа са същностно различни от животинските потребности. Освен това се е приемало, че тези интереси са антагонистични, взаимно изключващи се и в непрекъсната борба за господство помежду си. От тази гледна точка се е смятало, че цялата култура, с всичките си инструменти е на страната на по-висшите срещу по-нисшите потребности. Следователно културата по необходимост създава задръжки и фрустрира и в най-добрия случай е една злощастна необходимост. РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ ПО-ВИСШИТЕ И ПО-НИСШИТЕ ПОТРЕБНОСТИ Базовите потребности се подреждат в една доста отчетлива йерархия на основата на принципа на относителната им сила. Така например потребността от безопасност е по-силна от тази от любов, защото когато и двете са фрустрирани първата доминира над организма и то по различни доказуеми начини. В този смисъл, физиологичните (те самите са подредени в под-йерархия) са по-силни от потребностите от безопасност, които са по-силни от потребностите от любов, които на свой ред са по-силни от потребностите от уважение, които са по-силни от онези идиосинкратични подтици, които нарекохме потребност от себеактуализация. Това е един ред на избор или предпочитание. Но той също така преминава от по-нисшето към по-висшето в най-различни други аспекти, както следва: 1. По-висшата потребност е по-късно филогенетично или еволюционно развитие. Ние споделяме потребността от храна с всички живи същества, от любов с (може би) по-висшите маймуни, от себеактуализация с никого. Колкото по-висша е една потребност, толкова по-специфично човешка е тя. 2. По-висшите потребности са по-късно онтогенетично развитие. При раждането си всеки индивид проявява физиологични, а вероятно също така в много зачатъчна форма и потребностите от безопасност (например вероятно той може да бъде изплашен или стреснат и се развива по-добре, когато светът проявява достатъчно системност и ред, така че да може да се разчита на него). Едва след месеци живот бебето проявява първите признаци на междуличностни връзки и селективни чувства. Още по-късно можем да различим доста определено поривите към автономия, независимост, постижеиия, към уважение и похвала, надвишаващи безопасността и родителската обич. Що се отнася до себеактуализацията, дори и Моцарт е трябвало да почака, докато стане три-четири годишен. 3. Колкото по-висша е една потребност, толкова по-малко императивна е тя за простото оцеляване, колкото по-дълго може да се отлага задоволяването, толкова по-лесно е потребността да изчезне завинаги. По-висшите потребности имат по-малка способност да доминират, организират и да принудят автономните реакции и другите способности на организма да работят в тяхна полза (например по-лесно е да си целенасочен, моно-маниак и отчаяно търсещ безопасност, отколкото да си отчаяно търсещ уважение). Лишаването от по-висшите потребности не води до такава отчаяна защита и не предизвиква аварийна реакция, така както това става при по-нисшите. В сравнение с храната и безопасността уважението е лукс, от който можем да се лишим. 4. Животът на по-висшето равнище на потребности означава по-голяма биологична ефективност, по-дълъг живот, по-малко болести, по-добър сън, апетит и т. н. Изследователите на психосоматичните явления доказват отново и отново, че тревожността, страха, липсата на любов, доминацията и т. н. насърчават нежелателни физически и психологически резултати. Задоволяването на по-висшите потребности допринася за оцеляването, а също и за израстването. 5. По-висшите потребности са субективно по-малко спешни. Те са по-слабо осезаеми, по-малко безпогрешни, по-лесно е да се сбъркат с други поради внушение, имитация, погрешно убеждение или навик. Да си в състояние да разпознаеш собствените си потребности (т.е. да знаеш какво всъщност искаш), е значително психологическо постижение. Това е два пъти по-вярно за по-висшите от тях. 6. Задоволяването на по-висшите потребности води до по-желани субективни резултати, т.е. до по-дълбоко щастие, ведрост и богатство на вътрешния живот. Задоволяването на потребностите от безопасност предизвиква в най-добрия случай чувство на облекчение и отпускане. При всички случаи обаче то не може да донесе екстаз, върхови изживявания и щастливия делириум от задоволената любов или последици от рода на покой, разбиране, благородство и т. н. 7. Преследването и задоволяването на по-висши потребности представлява обща тенденция към здраве, към отдалечаване от психопатологията. Доказателства в подкрепа на това твърдение са представени в глава 3. 8. По-висшата потребност има повече предпостави. Това е вярно, ако не за друго, то поне защото по-силните потребности трябва да бъдат задоволени преди нея. Така например, за да може в съзнанието да се появи потребността от любов, е необходим по-голям брой удовлетворявания, отколкото за потребността от безопасност. В по-широк смисъл би могло да се каже, че животът е по-сложен на равнището на по-висшите потребности. Търсенето на уважение и статус е свързано с повече хора, с по-широк сцена на действие, с по-дълго време, повече средства и частични цели, с повече подчинени и предварителни стъпки, отколкото търсенето на любов. Същото би могло да се каже за последната спомената потребност в сравнение със стремежа към безопасност. 9. По-висшите потребности изискват по-добри външни условия, които да ги направят възможни. За да могат хората да се обичат един другиго, са необходими по-добри условия на средата (семейни, икономически, политически, образователни и т. н.), отколкото за да спрат да се избиват. За създаването на себеактуализиращи се хора трябват много добри условия. 10.Хората, които са задоволени по отношение на две потребности обикновено приписват по-голяма ценност на по-висшата, а не на по-нисшата. Те ще се жертват повече в името на по-висшето удовлетворяване и, нещо повече, с по-голяма готовност ще понасят лишения по отношение на нисшето. Така например за тях ще е по-лесно да живеят аскетично, да понесат опасност в името на принцип, да се откажат от пари и престиж в името на себеактуализацията. Всички, които са познали и двете, гледат на самоуважението като на по-висше, много по-ценно су-бективно изживяване от напълнения корем. 11.Колкото по-висше е равнището на потребностите, толкова по-широк е кръгът на любовната идентификация; колкото по-голям е броят на хората, с които се идентифицираш-обичаш, толкова по-голяма е степента на любовна идентификация. По принцип нея бихме могли да определим като сливане в единна йерархия на силата на потребностите на двама или повече души. Двама души, които се обичат много, ще реагират по един и същ начин на своите потребности и на потребностите на другия. Всъщност потребността на другия е и собствена потребност. 12.Преследването и задоволяването на по-висши потребности има желани граждански и социални последици. До известна степен колкото по-висша е потребността, толкова по-малко себична трябва да е тя. Гладът е във висша степен егоцентри-чен; единственият начин да бъде задоволен, е да задоволиш себе си. Но стремежът към обич и уважение е по необходимост свързан с други хора. Нещо повече, той е свързан със задоволяването на тези други хора. Онези, чиито базови потребности са достатъчно задоволени, за да търсят любов и уважение (а не просто храна и безопасност), са склонни да развиват качества като лоялност, приятелство и гражданско съзнание и да стават по-добри родители, съпрузи, учители, държавни служители и т. н. 13. Задоволяването на по-висшите потребности е по-близо до себеактуализацията, отколкото задоволяването на по-нисшите. Ако теорията за себеактуализацията бъде приета, това е една важна отлика. Между другото, тя означава, че у хората, които живеят на по-високо равнище на потребности, можем да очакваме да установим повече и в по-висока степен качествата, които намираме у себеактуализиращите се личности. 14. Преследването и задоволяването на по-чистите потребности води до по-голям, по-силен и по-истински индивидуализъм. Това сякаш противоречи на казаното преди, че да живееш на по-висши равнища на потребности, означава повече любовна идентификация, т.е. по-голяма социализация. Но независимо как звучи от гледна точка на логиката, това е емпирична реалност. Откриваме, че хората, които живеят на равнището на себеактуализацията, едновременно обичат човечеството най-много и са най-развити идиосинкратично. Това идва да подкрепи изцяло твърдението на Фром, че любовта към себе си (или по-добре казано, самоуважението) е по-скоро синергично, отколкото антагонистично с любовта към другите. Казаното е свързано с начина, по който той разглежда индивидуалността, спонтанността и роботизацията (Fromm, 1941). 15.Колкото по-високо е равнището на потребностите, по-лесна и ефективна може да е психотерапията: на по-ниското равнище от нея почти няма полза. Гладът не може да се заглуши с психотерапия. 16. По-нисшите потребности са далеч по-локализирани, по-осезаеми и по-ограничени от по-чистите. Гладът и жаждата са много по-очевидно телесни, отколкото любовта, която на свой ред е много повече «телесна» от уважението. Освен всичко онова, което задоволяваме, по-нисшите потребности, е много по-осезаемо или наблюдаемо от онова, което задоволява по-висшите. Нещо повече, по-нисшите потребности са по-ограничени, в смисъл, че е необходимо по-малко, за да се засити потребността. Човек ще изяде само определено количество храна, но възможностите за удовлетворяване на обичта, уважението и познанието му са почти неограничени. СЛЕДСТВИЯ ОТ ЙЕРАРХИЯТА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ Ако приемем, че по-висшите потребности са инстинктоподобни и биологични, също толкова биологични, колкото потребността от храна, това води със себе си много последици, от които можем да изброим само няколко. 1. Може би най-важна от всички е осъзнаването, че да противопоставяме познавателното на волевото, е погрешно и с него трябва да се приключи. Потребността от знание, разбиране, житейска философия, основен теоретичен критерий, ценностна система е сама по себе си волева или импулсивна част от нашата примитивна и животинска природа (ние сме едно много специално животно). Тъй като знаем също така, че нашите потребности не са напълно слепи, че те са модифицирани от културата, действителността и възможностите, от това следва, че познанието играе значителна роля в тяхното развитие. Джон Дюи твърди, че самото съществуване и дефиниране на потребност зависи от познаването на реалността, от познанието за възможността или невъзможността за задоволяване. 2. В нова светлина трябва да се разгледат много древни философски проблеми. Вероятно е дори някои от тях да се видят като псевдопроблеми, почиващи на погрешни схващания за мотивационния живот на човека. Тук бихме могли да включим например рязкото разграничение между егоизъм и алтруизъм. Ако нашите инстинктоподобни импулси например да обичаме, уредят нещата така, че да извличаме повече лично, «егоистично» удоволствие като гледаме как децата ни ядат някакво лакомство, вместо да го ядем ние самите, то тогава как да дефинираме «егоистично» и как да го различим от «неегоистично»? Нима хората, които рискуват живота си за истината, са по-малко себични от онези, които рискуват живота си за храна, ако потребността от истина е също толкова животинска, колкото и потребността от храна? При положение, че животинското, егоистичното, личното удоволствие може да се получи равностойно от задоволяването на потребността от храна, секс, истина, красота, любов или уважение, то очевидно ще трябва да преосмислим и теорията на хедонизма. Това подсказва, че хедонизмът на по-висшите потребности би могъл спокойно да заеме мястото на хедонизма на по-нисшите. Противопоставянето романтическо-класическо, контрастът Дионисиево-Аполоново с положителност трябва да се модифицират. Поне в някои свои форми те се опираха на същата неправомерна дихотомия между по-нисшите потребности като животински и по-висшите като не-животински или антиживотински. Наред с това трябва да върви значителна ревизия на представите за рационално и ирационално, на контраста между рационално и импулсивно и на общоприетата представа, че рационалният живот е противоположен на инстинктивния. 3. Философите, които се занимават с етика, имат много да научат от един внимателен поглед към мотивационния живот на човека. Ако на нашите най-благородни импулси престане да се гледа като на конски юзди, а като на самите коне, и ако се види, че нашите животински и нашите най-висши потребности имат една и съща природа, как би могла да се поддържа рязката дихотомия между тях? Как бихме могли да продължим да вярваме, че те идват от различни източници? Нещо повече, ако признаем ясно и напълно, че тези благородни и добри инстинкти възникват и стават силни преди всичко като последица от предшестващото ги задоволяване на по-взискателните животински потребности, положително ще говорим по-рядко за самоконтрол, въздържание, дисциплина и т. н., а по-често за спонтанност, задоволяване и собствен избор. Изглежда между строгия глас на дълга и веселия зов за удоволствие има по-малко противопоставяне, отколкото сме смятали. На най-високото равнище на живота (т.е. на Битието), дългът е удоволствие, «работата» на човека е обичана и няма разлика между това да работиш и това да си във ваканция. 4. Нашето схващане за култура и за връзката на хората с нея трябва да се промени по посока на «синергия», както я нарече Рут Бенедикт (Benedict, 1970). Културата може да задоволява базовите потребности (Maslow, 1967,1969б), вместо да им налага задръжки. Нещо повече, тя се създава не само заради човешките нужди, но и от тях. Дихотомията култура-индивид се нуждае от преразглеждане. Не бива да се подчертава изключително техния антагонизъм, а възможното сътрудничество и синергия помежду им. 5. Признанието, че най-добрите импулси на човечеството са осезаемо вътрешноприсъщи, а не случайни и относителни, би трябвало да има огромни последици върху теорията за ценностите. Това означава преди всичко, че повече не е необходимо или желателно да извеждаме ценностите по логичен път, да се опитваме да ги четем у авторитети или да ги получаваме като откровения. Очевидно ще трябва само да наблюдаваме и да изучаваме. Човешката природа носи в себе си отговорите на въпросите: «как мога да бъда добър; как мога да бъда щастлив; как мога да постигна плодотворни резултати?» Организмът ни казва от какво се нуждае (и следователно какво цени) като заболява, когато е лишен от тези ценности и расте, когато бъде удовлетворен. 6. Изследването на тези базови потребности показва, че макар тяхната природа да е в доловима степен инстинктоподобна, в много отношения те не са като инстинктите, които познаваме така добре при нисшите животни. По-важно от всички тези различия е неочакваното откритие, че в противоречие с дребното твърдение, че инстинктите са силни, нежелателни и непроменими, нашите базови потребности, макар и инстинктоподобни, са слаби. Да осъзнаем импулсите си, да знаем, че в действителност желаем и имаме потребност от обич, уважение, познание, философия, себеактуализация и т. н. е трудно психологическо постижение. И не само това: колкото по-висши са потребностите, толкова по-слаби и по-лесно променими и потискани са те. И накрая, те не са лоши, а неутрални или добри. Приключваме с един парадокс: нашите човешки инстинкти, или онова, което е останало от тях, са толкова слабои, че имат нужда да бъдат пазени от посегателството на културата, образованието, ученето, с една дума, от средата, която може да ги смаже. 7. Нашето разбиране за целите на психотерапията (както и на образованието, възпитанието на детето и най-общо на формирането на добрия характер) трябва значително да се промени. За мнозина то все още означава придобиването на поредица задръжки и контролни механизми върху вътрешноприсъщите импулси. Дисциплина, управление и потискане са паролите на такъв един режим. Но ако терапията означава натиск за разбиване на контролните механизми и задръжките, тогава новите ни ключови думи трябва да са спонтанност, освобождаване, ес-тественост, приемане на себе си, осъзнаване на импулсите, задоволяване, право на собствен избор. Ако разберем, че вътрешните ни импулси са прекрасни, а не отвратителни, положително ще пожелаем да ги освободим за пълното им изразяване и няма да ги стягаме в усмирителни ризи. 8. Ако инстинктите могат да бъдат слаби и по-висшите потребности се схващат като инстинктоподобни по своя характер, ако културата се възприема като повече, а не по-малко силна в сравнение с инстинктоподобните импулси, и ако базовите потребности се окажат добри, а не лоши, тогава усъвършенстването но човешката природа би могло да се постигне по пътя на подхранването на инстинктоподобните склонности, както и чрез насърчаване на социалното усъвършенстване. Нещо повече, въпросът за усъвършенстването на културата ще се разглежда като начин да се даде повече шанс за осъществяване на нашите вътрешни биологични склонности. 9. В откритието, че животът на по-висши равнища на потребности понякога може да стане относително независим от задоволяването на по-нисшите потребности (и в краен случай от по-висшите потребности), може би имаме решение на прастарата дилема на теолозите. Те винаги са смятали за необходимо да се опитват да одобрят плътта и духа, ангела и дявола, по-висшето и по-нисшето в човешкия организъм, но никой досега не е стигнал до задоволително решение, функционалната автономия на по-висщите потребности е сякаш част от отговора. По-висшето се развива единствено на основата на по-нисшето, но накрая, след като е добре установено, то би могло да стане относително независимо от него (Allport, 1955). 10. Към дарвиновата ценност на оцеляването сега бихме могли да добавим «ценностите на растежа». Добре е да се оцелява, но е също така добре (за предпочитане, избрано, добро за организма) за човека е да расте към пълна човечност, усъвършенстване на потенциала, по-голямо щастие, покой, върхови изживявания, трансцендентност, по-богато и по-точно познаване на действителността и т. н. Вече не е необходимо да се облягаме на простата жизнеспособност и оцеляване като едничкото ни най-силно доказателство, че нищетата, войната, господството или жестокостта са нещо лошо, а не добро. Можем да ги смятаме за лоши, защото те принизяват качеството на живота, на личността, на съзнанието, на мъдростта също така. ЧАСТ 1 ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА ГЛАВА 6 НЕМОТИВИРАНО ПОВЕДЕНИЕ В тази глава ще продължим да вървим слепешком напред към някаква научно приложима диференциация между стремежа (да вършиш, да се справяш, да постигаш, да се опитваш, да си целенасочен) и съществуването-ставане (да съществуваш, да се изразяваш, да растеш, да се себеактуализираш). Това различие, разбира се, е познато в източните култури и религии, в даоизма, например, а в нашата култура сред някои философи, теолози, естетици, изучаващите мистицизма. То все повече си пробива път сред «психолозите-хуманисти», екзистенциалните психолози и подобните на тях. Западната култура общо взето почива на юдейско-християнската теология. В Съединените щати по-специално господстват пуританският и прагматичният дух, които поставят ударението върху труда, борбата и стремежа, трезвостта и настойчивостта и преди всичко - върху целеустремеността. Както всяка друга институция, «Празните асоциации, излишните образи, ангажираните мечти, произволните търсения, играят роля в едно развитие, което никога не може да бъде оправдано, по своя произход, съгласно който и да е принцип за икономия или каквото и да е очакване за пряка полза. В една меха-нистична култура като нашата, тези важни действия се подценяват, или пренебрегват... «След като веднъж се освободим от несъзнателното си пристрастие към механизма, ще трябва да признаем, че «излишното» е също толкова съществено за човешкото развитие, както икономичното: красотата, например, е играла голяма роля в еволюцията и това не може да бъде обяснено, както се е опитал да направи това Дарвин, просто като практическо средство за ухажване и оплождане. Накратко казано не по-малко допустимо е природата да се възприема митологично, като поет, боравещ с метафори и ритми, отколкото да се смята за хитър занаятчия, който се опитва да си свърши работата добре, но пести материал, за да свърже двата края. Механичното тълкуване е не по-малко субективно от поетичното; и двете са, в някаква степен, полезни» (Мъмфорд, 1951, стр. 35) - Бел. авт. науката въобще и по-специално психологията, не са освободени от този културен климат и атмосфера. По своя характер американската психология е свръхпрагматична, свръхпуританска и свръхцеленасочена. Това е видно не само от нейните резултати и изповядвани цели, но също от пропуските й, от пренебрегваните от нея теми. В нито един учебник няма глава за веселието и забавата, за свободното време и медитацията, за безделието и мотаенето, за безцелните, безполезни и нецеленасочени дейности, за художественото творчество и преживяване или за немотивираната дейност. С други думи, американската психология енергично се занимава само с половината живот, като пренебрегва другата, може би по-важната половина! От гледна точка на ценностите, това може да се опише като прекалена грижа за средствата и никаква грижа за целите. Тази философия се подразбира практически в цялата американска психология (включително ортодоксалната и ревизионистична психоанализа), която без изключение пренебрегва активността само по себе си и самоцелното изживяване (което нищо не прави) в полза на свързаната със справяне, променяща, ефективна, целенасочена дейност, с която се върши нещо полезно. Кулминацията на тази философия можете да прочетете в доста откровена форма в книгата на Джон Дюи «Theory of Valuation» («Теория на оценката») (Dewey, 1939), в която възможността да съществуват крайни цели е на практика отречена: те сами по себе си са само средства за други средства, за други средства и т. н. (макар в други свои трудове той да приема съществуването на крайни цели). Поради това, че съвременната психология е прекалено прагматична, тя абдикира от някои области, които би трябвало много да я занимават. Погълната от практически резултати, от технология и средства, тя има печално малко да каже например за красотата, изкуството, забавлението, играта, почудата, преклонението, радостта, обичта, щастието и други «безполезни» реакции и самоцелни изживявания. Следователно от нея има малка или никаква полза за художника, музиканта, поета, романиста, хуманиста, ценителя, аксиолога, теолога или други ориентирани към крайните цели или удоволствието индивиди. Казаното е равносилно на обвинение срещу психологията, че тя предлага малко на съвременния човек, който има най-отчаяна потребност от естественоисторическа или хуманистична система на крайните цели или ценности. Различието между експресивните (неслужещите като средство) и свързаните със справянето (инструменталните, адаптивните, функционалните, целевите) съставки на поведението все още не е използвано по подходящ начин като основа на една психология на ценностите. Като изучаваме и използваме различието между изразяване и справяне, което е едновременно и различие между «безполезно» и «полезно» поведение, ще помогнем да се разшири компетенцията на психологията в тези направления. Първата част от настоящата глава разглежда различията между изразяване и справяне. Следващата се спира на няколко примера на по-скоро експресивно, отколкото свързано със справянето поведение, които можем да смятаме за случаи на немотивирано поведение. СПРАВЯНЕ ИЛИ ЕКСПРЕСИЯ Ето едно обобщение на онова, по което се различават стимулираното и експресивното поведение: Целево или нецелево. Свързаното със справяне поведение е по дефиниция целево и мотивирано; експресивното често е немотивирано. Парадоксът да се опитваш да не се опитваш. Свързаното със справяне поведение е изпълнено с усилие; в повечето случаи експресията не изисква усилия. Творческото изразяване, разбира се, е специален и междинен случай, защото човек се научава да бъде спонтанен и експресивен (ако се ползва с успех). Той може да се опита да се отпусне. Тук трябва много да внимаваме, за да избегнем някакво остро, или-или противопоставяне. Повечето поведенчески актюве имат както експресивни така и подражателни компоненти; така например походката има едновременно цел и стил. И въпреки това не искаме да изключим, както правят Олпърт и Върнън (1933), теоретичната възможност да съществуват на практика чисто екпресивни прояви, като например да се разхождаш бавно, вместо да Грачиш; изчервяването; грацията; лошата стойка; свирукането; веселият смях на детето; лична, некомуникативна творческа дейност; чиста самоактуализация и т. н. - Бел. авт. Външни или вътрешни определящи фактори. Свързаното със справяне поведение е повече детерминирало от външни променливи на средата и културата; експресията е до голяма степен детерминирана от състоянието на организма. Естествена последица от това е много по-голямата корелация на експресията с лежащата дълбоко в основата структура на характера. По-правилно ще е така наречените проективни тестове да получат названието експресивни. Научено или ненаучено. Свързаното със справяне поведение е заучено; експресивното е най-често незаучено, освободено, или без задръжки. Възможност за контрол. Свързаното със справяне поведение по-лесно се контролира (изтласква, потиска, има задръжки или се поддава на социализация); експресивното е по-често некаонтролирано, а понякога дори неконтролируемо. Въздействие върху околната среда. Справянето обикновено има за цел да предизвика промени в средата и често го прави; експресивното не е предназначено да върши каквото и да е. Ако предизвиква промени в средата, то го прави неволно. Начини и средства. Справянето е характерно поведение-средство, а целта му е задоволяване на потребността от намаляване на заплахата. Експресията е често цел сама за себе си. Съзнавано или несъзнавано. Типичният елемент, свързан със справянето, е съзнаван (макар и да може да стане несъзнаван); експресивният е по-често несъзнаван. Целево и нецелево поведение Справянето винаги има сред определящите си фактори нагони, потребности, цели, задачи, функции или предназначения. То възниква, за да постигне нещо като например да вървиш до някаква цел, да пазаруваш храна, да пуснеш писмо, да построиш рафтове или да свършиш работата, за която ти плащат. Самата дума справяне (Maslow & Mittelman, 1951) подсказва опита да се реши проблем или поне да се справиш с него. Следователно той предполага отпращаме към нещо, което се намира отвъд справянето, то не е самостоятелно. Това отпращане би могло да е към непосредствена или базова потребност, към средствата, и към целите, към предизвиканото от фрустрация или към преследващото цел поведение. Експресивното поведение от типа, който обсъждаха досега психолозите, е общо взето немотивирано, макар че, разбира се, то е детерминирало. (Т.е., макар експресивното поведение да има много определящи фактори, не е задължително задоволяването на потребности да е един от тях.) То просто е огледален образ, отразява, означава или изразява някакво състояние на организма. Нещо повече, най-често експресивното поведение е част от това състояние: глупостта на слабоумния, усмивката и пружиниращата походка на здравия човек, добронамереното изражение на милия и обичливия, красотата на красивия, отпуснатият стоеж, пониженият тонус и безнадеждното изражение да потиснатия човек, стилът на почерка, походката, жестикулацията, усмивката, танцуването и т. н. Тези неща не са целенасочени. Те нямат цели или намерения. Не са разработени заради задоволяването на потребности. Парадоксът да се опитваш да не се опитваш Макар всичко дотук да е вярно, възниква особен проблем от нещо, което на пръв поглед изглежда парадокс, а именно, понятието за мотивираната експресия на себе си. По-изтънченият човек може да се опитва да бъде честен, изящен, мил или дори неподправен. Хората, които са минали през психоанализа, както и тези на най-високите равнища на мотивация знаят добре как стои този въпрос. Нещо повече, това е основният им проблем. Самоприемането и спонтанността са сред най-лесно постижимите неща (например при здрави деца) и най-трудното (напр. при питащите се, самоусъвършенстващи се зрели хора, особено онези, които са били или все още са невротични). За някои от тях това е дори невъзможно за постигане - както например при определени типове невроза индивидът е актьор, който няма собствено аз в обикновения смисъл, а само репертоар от роли, от които да избира. Това твърдение е независимо от каквато и да е конкретна формулировк на теорията за мотивацията. Например, то се отнася също толкова добре до простия хедонизъм; по този начин ние можем да перифразираме твърдението си така: справянето реагира на похвала или упрек, награда или накзание; изразяването обикновено не реагира, поне докато остава екпресивно. - Бел. авт. Можем да вземем два примера, единият прост, а другият - сложен, за да демонстрираме (привидните) противоречия, включени в понятието за мотивираната, целенасочена спонтанност, даоисткото отдаване и освобождаване, както и при стегнати мускули и сфинктери. Най-предпочитаният начин да се танцува, поне що се отнася до любителя, е да бъде спонтанен, плавен, автоматично реагиращ на ритъма на музиката и несъзнаваните желания на партньора. Добрите танцьори могат да се отпуснат, да станат пасивни инструменти, оформящи се под въздействието на музиката, която сякаш «свири» върху тях. Те нямат нужда от желание, критика, насока, воля. В съвсем истинския и полезен смисъл на думата, дори и да танцуват до изтощение, те могат да останат пасивни. Такава пасивна спонтанност или охотна увлеченост може да донесе някои от най-големите удоволствия в живота, подобни на това да позволиш на сърфа да те подмята или да се оставиш да се грижат за теб и да те отглеждат, масажират, бръснат, или да правят любов с теб, или да направиш като майката, която пасивно позволява на бебето си да суче, да хапе и да пълзи по нея. Но са малко хората, които могат да танцуват така добре. Повечето ще се опитват, ще се контролират, ще бъдат целенасочени, ще слушат внимателно ритъма на музиката и със съзнателен акт на избор ще се синхронизират с него. От гледна точка на зрителя, а и от субективна гледна точка, те ще са лоши танцьори, защото никога няма да се насладят на танца като дълбоко преживяване на самозабравяне и съзнателен отказ от контрол, освен ако накрая не надмогнат усилието и не станат спонтанни. Много танцьори стават добри без обучение. Разбира се, обучението може да помогне и тук. Но то трябва да бъде друг вид обучение - в спонтанност и готовност за забрава, в това да бъдеш естествен, непреднамерен, не-критичен и пасивен в даоистки стил, опитвайки се да не се опитваш. За тази цел човек трябва «да се научи» да изостави задръжките, стеснителността, волята, контрола, социализацията и достойнството. («Когато си освободен от всичко привидно, от всичко желано и жадувано, тогава ще те движи собственият ти импулс, без дори да знаеш, че се движиш" - Лао-дзъ.) Виж и «Даодъдзин» на Лао-дзъ превод на Крум Ацев, серия «Оракул», ИК «Кибеа». По-трудни са проблемите, които възникват от разглеждането на природата на себеактуализацията. За хората, които се намират на това равнище на мотивационно развитие, би могло да се каже, че техните действия и творения са в много висока степен спонтанни, безхитростни, открити, саморазкриващи се, нередактирани и поради това експресивни (тук ще е подходящ терминът на Асрани «свободно състояние»). Нещо повече, техните мотивации толкова се променят по своето качество и са така различни от обикновените потребности от безопасност, любов или уважение, че дори не би трябвало да носят същото название. (За да определя мотивациите на себеактуализиращите се хора, съм предложил термина метапотребности.) Ако желанието за любов-бъде наречено потребност, необходимостта от себеактуализация би трябвало да получи някакво друго название, защото нейните характеристики са твърде различни. Основната разлика, свързана най-много с настоящата ни задача, е, че любовта, уважението и т. н. биха могли да се приемат като външни фактори, които липсват на организма и той има потребност от тях. Себеактуализацията не е липса или недостиг в този смисъл. Тя не е нещо външно, от което организмът се нуждае, за да е здрав, както например дървото има нужда от вода. Тя е вътрешноприсъщ растеж на нещо, вече съществуващо в организма, или по-точно казано, на онова, което е самият организъм. Тъй както дървото има потребност от храна, слънце, вода и ги получава от околната среда, така и човекът има потребност от сигурност, любов и уважение и ги получава от социалната среда. Но както в първия случай, така и във втория, тъкмо оттам започва действителното развитие (на индивидуалността). Всички дървета имат потребност от слънчева светлина и всички човешки същества имат потребност от любов и въпреки това, веднъж след като е задоволило тези елементарни потребности, всяко дърво и всяко човешко същество продължава да се развива в свой стил, уникално, използвайки тези всеобщи потребности за собствените си, лични цели. С една дума, тогава развитието продължава отвътре, а не отвън, и парадоксално, най-висшият мотив е да си немотивиран и не-стремящ се, т.е. да имаш чисто експресивно поведение. Другояче казано, себеактуализацията се мотивира от растежа, а не от дефицита. Това е «втората наивност», една мъдра наивност, едно «свободно състояние». Човек може да се опита да тръгне в посоката на себеактуализацията като решава по-дребните, предпоставящи мотивационни проблеми. По този начин той съзнателно и целенасочено търси спонтанност. Следователно, на най-висшите равнища на човешко развитие, разликата между справяне и експресия, се решава и преодолява и «да се опитваш» става път към «да не се опитваш», както се получава с много други психологически дихотомии. Външни и вътрешни определящи фактори Характерно за справянето е, че в сравнение с експресивното поведение то се определя повече от относително външни фактори. То е най-често функционална реакция на даден спешен случай, проблем или потребност, чието решаване или задоволяване произтича от физическия и/или културния свят. В последна сметка, както вече видяхме, то е един опит да се наваксат вътрешни липси с външно задоволяване. Експресивното поведение се различава от справянето по своето по-изключително характерологично детерминиране (вж. по-долу). Бихме могли да кажем, че справянето е по същество взаимодействие на характера с не-психичния свят, процес на взаимното им пригаждане, оказващ въздействие и върху двете. Експресията е по същество епифеномен или страничен продукт на естеството на характеровата структура. Следователно в първото бихме могли да доловим действието на закономерностите както на физическия свят, така и на вътрешния характер; при второто се долавят преди всичко психологически или характерологични закономерности. За илюстрация би могло да послужи противопоставянето на изобразителното на неизобразителното изкуство. Гордън Олпърт подчертава дебело и правилно, че «съществуването» е също така изпълнено с усилия и активност, както и стремежът. Онова, кето казва той ни подтиква да правим разлика между «да се стремиш да се оправяш с недостига» и «да се стремиш към самоактуализиране", а не между «да се стремиш» и «да съществуваш». Тази поправка също служи да отстрани твърде лесно придобитото впечатление, че «съществуването», немотивираните реакции и нецелевата дейност са по-лесни, не така енергични и по-малко изпълнени с усилия, отколкото да се справяш с външните проблеми. Че това тълкуване на самоактуализацията като dolce far niente (приятно безделие - Бел. пр.), е подвеждащо, може лесно да се докаже с примери като саморазвитието по пътя на борбата при Бетовен. - Бел. авт. От това следват няколко извода. (1) Сигурно е, че ако човек желае да разбере характеровата структура, най-добре е да изучава експресивното, а не свързаното със справяне поведение. Това се подкрепя от вече големия опит с проективни (експресивни) тестове. (2) Що се отнася до вечния спор за това какво представлява психиката и какъв е най-добрият подход към нейното изучаване, става ясно, че приспособяващото се, целевото, мотивираното поведение, не е единствено. (3) Посочената от нас разлика би могла да има връзка с въпроса доколко психологията е неделима част от останалите науки. По принцип изучаването на природата би трябвало да ни помогне да разберем справянето, но вероятно не и експресията. Последната е сякаш по-чисто психологическа, вероятно има свои собствени правила и закономерности и следователно е най-добре да бъде изучавана пряко, а не чрез физическите и естествените науки. Заучено и незаучено поведение По своя характер идеалното поведение на справяне е заучено, докато по своя характер идеалното експресивно поведение е незаучено. Ние не трябва да се учим как да се чувстваме безпомощни, да изглеждаме здрави, да сме глупави, да проявим гняв, докато в повечето случаи трябва да се научим как да направим рафтове за книги, да караме велосипед или да се обличаме. Този контраст би могъл лесно да се наблюдава при факторите, определящи реакцията при тестовете за постижение, от една страна, и теста на Роршах, от друга. Освен това справянето е склонно към отмиране, ако не бъде поощрено. Експресивното поведение често продължава без награда или насърчаване. Едното е насочено към задоволяване на потребности, а другото - не. Възможност за контрол Диференцираното детерминиране от вътрешни и външни фактори се проявява също в различната податливост на справянето и експресията на съзнаван или несъзнаван контрол (задръжка, изтласкване, потискане). Много трудно е да се управлява, променя, скрива, контролира или повлиява по какъвто и да е начин спонтанната експресия. Всъщност, контролът и експресията са по дефиниция противоположни. Това е вярно дори и за мотивираното самоизразяване, за което стана дума по-горе, защото е крайният продукт на поредица от усилия да се научим как да не се контролираме. Почеркът, стилът на танцуване, пеенето, говоренето или емоционалното реагиране биха могли да се контролират само за кратко време. Надзорът или контролът над собствените реакции не може да бъде непрекъснат. Рано или късно поради изтощение, разсеяност, пренасочване на вниманието нашият контрол започва да прави пропуски и по-дълбоки, по-несъзнавани, по-автоматични, по-характероло-гични фактори поемат управлението (Allport, 1961). Експресията не е в истинския смисъл на думата доброволно поведение. Друг аспект на този контраст е липсата на усилия при експресията. Поведението на справяне е по принцип плод на усилия. (И отново художникът е специален случай.) Тук се налагат някои предупреждения. Лесно можем да сгрешим, ако започнем да смятаме, че спонтанността и експресията винаги са добри, а контролът от какъвто и да е вид - лош и нежелателен. Това не е така. В повечето случаи усещането при експресивността е, че тя е по-добра, по-приятна, по-честна, изисква по-малко усилия и т. н. от самоконтрола. Така че тъкмо в този смисъл тя е желателна и за самата личност, и за нейните междуличностни взаимоотношения, както докзва Журард (Jourard,1968) например. И все пак, има няколко значения на самоконтрола или задръжките, някои от които са съвсем желателни и здрави, независимо от това какво е необходимо за справяне с външния свят. Контролът не бива да означава фрустрация или отказ от удовлетворяване на базови потребности. Онова, което бих нарекъл «Аполонов контрол», въобще не поставя под въпрос задоволяването на потребност. Той го прави повече, а не по-малко приятно след подходящо забавяне (както става при секса), с изящество (както става при танците или плуването), с естетизиране (както става при храненето и пиенето), със стилизиране (както става при сонетите), с церемониализиране, сакрализиране, с придаване на достойнство, с правенето на нещо добре, вместо простото му правене. Освен всичко, това е нещо, което трябва непрекъснато да се повтаря - здравите личности не са само експресивни. Те трябва да са в състояние да бъдат експресивни, когато пожелаят. Да могат да се отпуснат. Да могат, когато сметнат това за нужно, да изоставят контрола, задръжките, защитите. Но в същото време, те трябва да имат способността да се контролират, да отложат удоволствията си, да са любезни, да избягват да нараняват, да си държат устата затворена и да дърпат юздите на своите импулси. Трябва да могат да са Дионисиеви или Аполонови, стоици или епикурейци, експресивни или справящи се, контролирани или некаонтролирани, саморазкриващи се или самоприкриващи се, способни да се забавляват и да се откажат от забавата, да мислят за бъдещето както и за настоящето. Здравите или себеактуализиращите се хора са по същността си всестранни: загубили са по-малко човешки способности от средния човек. Те имат по-голям набор от реакции и ходове към пълната човечност като единствена граница. С други думи, те имат всички човешки качества. Въздействие върху средата Характерно за поведението на справяне е, че то произхожда от опита да се промени света и, че го прави с повече или по-малко успех. Експресивното поведение, от своя страна, често няма въздействие върху околната среда. А там, където има такова, то не е умишлено, волево или целенасочено, а неволно. Като пример бихме могли да вземем човек по време на разговор. Разговорът има цел - човекът е пласьор, който се опитва да получи поръчка и разговорът е съзнателно насочен и се осъществява по тази причина. Но начинът, по който говори може да е несъзнателно враждебен, снобски или надменен и това да стане причина да изпусне поръчката. Така експресивните аспекти на поведението биха могли да окажат въздействие върху околната среда, но трябва да се отбележи, че говорещият не е искал тези последици, не се е опитвал да е високомерен или враждебен и дори не е доловил, че оставя такова впечатление. Последиците от експресията върху средата, тогава когато има такива, са немотивирани, нецеленасочени и вторични. Средства и цели Справянето е винаги оръдие, средство за постигане на мотивирана цел. И обратното, всяко поведение, което е средство за постигане на цел (с единственото изключение, обсъдено по-горе, за доброволно отказване от справянето) трябва да е поведение на справяне. От друга страна, различните форми на експресивно поведение нямат нищо общо с каквито и да е средства или цели (например почеркът), или, в противен случай, се доближават до поведение, което е цел само по себе си (напр. пеене, безгрижна походка, рисуване или импровизация на пианото). Осъзнавано или несъзнавано поведение В най-чистата си форма експресията е несъзнавана или поне не е напълно съзнавана. Обикновено не съзнаваме начина, по който ходим, стоим прави, усмихваме се и се смеем. Вярно е, че бихме могли да ги осъзнаем с помощта на филми, звукозаписи, крикатури или подражания. Експресивните действия, които са съзнателни, - избирането на облекло, мебели, прически - се разглеждат като особени, необикновени или междинни случаи. Но справянето би могло да е и по своя характер е напълно съзнавано. Когато е несъзнавано, то се разглежда като изключение или като нещо необикновено. ЕКСПРЕСИВНО ПОВЕДЕНИЕ Експресията трябва да се определи като относително немотивирана и нецеленасочена, за разлика от справянето, което е както мотивирано, така и целенасочено. Съществуват много примери на относително немотивирано поведение и ние ще разгледаме накратко някои от тях. Трябва да се отбележи, че те са относително пренебрегната област на психологията, отлична илюстрация за хората, които изучават науката, за това как ограниченият възглед за живота създава ограничен свят. За дърводелеца, който е само дърводелец, светът е направен от дърво. Битието Експресивното поведение обикновено се наблюдава, когато хората са самите себе си, когато се развиват, растат и съзряват, не отиват ни- В нашата свръхпрагматична култура, духът, който поставя ударението преди всичко върху средствата за постигане на цели, може да настигне дори крайните, ценни сами по себе си изживявания: любов («Това е нормално да се прави»), спорт («Добър е за храносмилането»), («Релаксацията подобрява съня»), красивото време («Добро за бизнеса»), четенето («Наистина трябва да съм в крак с нещата»), обичта («Искате ли детето ви да стане невротик?»), добротата («Хляб по водите...»), науката («Националната отбрана!»), изкуството («Определено подобри рекламата в Америка»), добротата («Ако не си, ще ти откраднат сребърните прибо-ри») -Бел.авт. къде (например в смисъл на издигане в обществото), не се стремят в обикновения смисъл на думата да се стремят и да се опитват да постигнат състояние на нещата, различно от онова, в което се намират в момента. Представата за чакането е полезна като отправна точка в разсъжденията за това какво означава
Глава 11 «Самоактуализиращите се хора - изучаване на психическото здраве», документира това наблюдение и го разработва. - Бел. авт. се превръщат в целеустремени, ориентирани към постижения действия, в прагматична рамка за успокояване на западната съвест.
Мистичното преживяване, преживяването на благоволение, радост, учудване, тайнство и възторг са до едно субективни, богати изживявания от същия пасивен, естетически вид, които си пробиват В глава 17, «Стереотипи или истинско познание», виждаме, че в най-добрия случай категоризираното възприятие е частично; то не е толкова проучване на всички атрибути на един предмет, колкото (класификацията му на основата на онези няколко атрибута, които са полезни за нас, отнасят се до нашите интереси и са удовлетворяващи или застрашаващи потребности. - Бел. авт.
път до организма, заливайки го като музика. Те също са крайни, по-скоро окончателни изживявания, отколкото средства и съвсем не променят външния свят. Всичко това е вярно за свободното време, ако то бъде правилно дефинирано (Pieper, 1964). Може би е подходящо да говорим тук за две най-крайни удоволствия: (1) функционалното удоволствие и (2) удоволствието от самия живот (биоудоволствие, изживяване на радост от живота). Можем да ги видим най-вече у детето, което повтаря ли повтаря новопридобитата си сръчност заради чистото удоволствие, съп-ровождащо доброто и сръчно функциониране. Танцуването също би могло да е добър пример. Kолкото до удоволствието да си жив, то всеки боледуващ, страдащ от лошо храносмилане или повръщащ човек може да свидетелства за реалността на това най-крайно биологично удоволствие (изживяване на радост от живота), което е автоматичен, нетърсен, немотивиран страничен продукт на това, че си жив и здрав. Игра Играта може да е свързана със справянето или с експресия, или и двете заедно (виж с. 42), както вече стана съвсем ясно от литературата върху игровата терапия и игровата диагностика. Изглежда много вероятно, това генерално заключение да измести различните функционални, целеви и мотивационни теории за играта, предлагани в миналото. Тъй като няма какво да ни попречи да използваме дихотомията справяне-експресия при животните, бихме могли спокойно да погледнем напред към по-полезни и реалистични тълкувания на играта и при тях. Единственото, което трябва да направим, за да отворим тази нова област на проучване, е да признаем възможността играта да бъде безполезна и немотивирана, проява на това «да бъдеш», а не стремеж, по-скоро цел, отколкото средство. Същото би могло вероятно да се твърди за смеха, веселието, забавлението, радостта, екстаза, еуфорията и т. н. Интелектуална експресия Интелектуалната експресия - идеология, философия, теология, познание и т. н. - е друга област, която се съпротивлява на инструментариума на официалната психология. Ние смятаме, че това се дължи отчасти на отношението към мисленето, на което още от времето на Дарвин и Дюи се е гледало автоматично като на решаване на проблеми, т.е. - като на функиюнално и мотивирано. В добрия живот на здравия човек, мисленето, също като възприятието, би могло да бъде спонтанно и пасивно приемане или произвеждане, една немотивирана, без усилия, щастлива експресия на природата и съществуването на организма. То по-скоро позволява на нещата да се случват, отколкото ги прави да се случват. Мисленето е също толкова ярко доказателство за съществуване, колкото ароматът на цветето или ябълкнте на дървото. ЧАСТ 2 ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|