Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Средностатистическите данни
- ВЪТРЕШНОПРИСЪЩАТА ЧОВЕШКА ПРИРОДА
- КАК ДА РАЗЛИЧИМ ВЪТРЕШНОПРИСЪЩОТО ОТ СЛУЧАЙНОТО
- ПРИРОДАТА НА НОРМАЛНОСТТА
| ГЛАВА
10 ПОДХОДИ КЪМ НОРМАЛНОСТТА И ЗДРАВЕТО Думите нормално и ненормално имат толкова много и различни значения, че са станали почти излишни. Днес сред психолози и психиатри се наблюдава силна тенденция да заменят тези много общи понятия с по-специфични, които се вкючват в тези категории. Точно това имаме намерение да направим в настоящата глава. Общо взето, опитите да се дефинира нормалността са били или статистически, или културно-относителни, или биологично-медицински. Но това са само официалните дефиниции, дефинициите «за пред хора», а не ежедневните. Неофициалното значение на думата е също толкова дефиниращо, колкото и професионалното. Когато пишат «какво е нормално?», повечето хора имат нещо друго предвид. За повечето хора, дори за професионалистите в неофициални ситуации, това е въпрос на ценности и той на практика пита какво би трябвало да ценим, какво е добро или лошо за нас, за какво би трябвало да се тревожим и за какво би трябвало да се чувстваме виновни или добродетелни. Аз избрах да тълкувам заглавието на тази глава и в лаическня, и в професионалния му смисъл. Останал съм с впечатлението, че макар и през повечето време да не го признават, повечето специалисти в тази област правят същото. Много се дискутира какво би трябвало да означава нормално и твърде малко какво то наистина означава в определен контекст, в нормален разговор. В терапевтичната си работа винаги съм тълкувал въпроса за нормалността и ненормалността по-скоро в контекста на говорещия, а не в специализирания му контекст. Когато някоя майка ме питаше дали детето й е нормално, аз разбирах, че тя иска да знае дали има за какво да се тревожи или не, дали да полага усилия да контролира поведението на своето дете или да го остави на мира и да не се тревожи. Когато след лекция хора ме питаха за нормалността и ненормалността в сексуалното поведение, аз разбирах въпроса им по същия начин и отговорът ми често подсказваше «Тревожете се за това» или «Не се тревожете за това». Смятам, че истинската причина за възродения интерес към проблема сред психолози, психиатри и физиолози е чувството, че тук става дума за големия въпрос за ценностите. Когато например Ерих Фром говори за нормалността, той я поставя в контекста на доброта, желателност и ценност. Това правят все повече автори в нашата област. Този вид работа сега, и от известно време в миналото, е бил откровен опит да се изгради психология на ценностите, която могла в края на краищата да служи като практическа насока за обикновените хора, както и за теоретична основа за професорите по философия и други специалисти. Мога да отида и по-далеч. Повечето психолози започват да признават, че е налице първи опит да се постигне онова, което официалните религии са се опитали и не са успели да свършат, а именно да се предложи на хората някакво разбиране за човешката природа в отношението й към самата себе си, към другите хора, към обществото по принцип и към света въобще, да им се представи рамка, в която да разбират кога би трябвало да се чувстват виновни и кога не. Или с други думи, ние изработваме нещо, което всъщност представлява научна етика. Нямам нищо против да се приеме, че бележките, които правя в тази глава, са насочени в това направление. СТАНДАРТНИ ПОНЯТИЯ Но преди да стигнем до този важен въпрос, нека се обърнем първо към различните специализирани опити да се опише дефинира нормалността, които не са сработили добре. Средностатистическите данни Статистическите изследвания на човешкото поведение ни казват само какъв е случаят и какво съществува действително. Предполага се, че те са напълно свободни от оценка. За щастие повечето хора, дори учените, просто не са достатъчно силни да се съпротивляват на изкушението да одобрят средното или онова, което е най-разпространено и най-често срещано, особено в нашата култура, която влияе така силно върху обикновения човек. Така например, чудесното изследване на Кинси за сексуалното поведение е изключително полезно заради суровия материал, който предлага. Но д-р Кинси и други като него просто не устояват на изкушението да говорят за това какво е нормално (имайки предвид желателно). В нашето общество средностатистически имаме болестен, патологичен полов живот (от гледна точка на психиатрите). Това не го прави желателен или здравословен. Трябва да се научим да казваме «средностатистически», когато имаме предвид точно това. Друг пример е таблицата на Гесел (Gessel) за нормите на развитие на бебето, които със сигурност са полезни за учените и лекарите. Но повечето майки са склонни да се тревожат, щом бебетата им изостават от средната норма, когато прохождат или пият от чаша, сякаш това е признак за нещо лошо или тревожно. Очевидно, след като сме установили какво е средностатистическото, продължава да стои въпроса: «Желателно ли е то?» Социалните условности Думата нормално се използва често като несъзнаван синоним за традиционно, привично, или конвенционално и обикновено с намерение да обвие традицията с одобрение. Спомням си бурята, която се разрази във връзка с пушенето при жените, когато постъпвах в колежа. Не е нормално, казваше за жените деканът и го забрани. По онова време не беше нормално също така жените в колежа да носят панталони или да се държат за ръце пред хора. Разбира се, имаше се предвид «това не е традиционно», което беше абсолютно вярно и зад това се криеше «това е ненормално, болестно, същностно патологично», което беше абсолютно погрешно. Няколко години по-късно традициите се промениха и деканът бе сменен, защото по това време вече тези разбирания не бяха «нормални». Един вариант на такава употреба на думата е да се облече традицията в теологично одобрение. Така наречените свещени книги много често се възприемат като норми за поведение, но ученият обръща също толкова малко внимание на тези традиции, колкото и на всички други. Културни норми И накрая свързаните с културата норми би трябвало да се смятат за отживелица като източник на дефиниция за нормално, желателно, добро или здравословно. Антрополозите, разбира се, ни направиха голяма услуга преди всичко като ни накраха да осъзнаем своя етноцентризъм. Ние се опитвахме като култура да утвърдим всевъзможни местни културни навици - например да се носят панталони или да се ядат крави, а не кучета - като абсолютни и валидни за целия човешки род критерии. По-широките и развити етиологични възгледи разсеяха много от тези представи и сега всички съзнават, че етноцентризмът представлява сериозна опасност. Никой повече не може да говори от името на целия род, освен ако не е в състояние да се издигне над своята собствена култура или да застане встрани от нея като по този начин да стане по-пригоден да съди човечеството като род, а не като махленска група. Пасивно приспособяване Най-разпространеният вариант на тази грешкаа откриваме в идеята за добре адаптирания човек. Може би читателят-лаик би се озадачил когато установи колко враждебни са станали психолозите към привидно смислена и очевидна идея. В края на краищата всички искат децата им да са добре приспособени и част от групата, популярни,харесвани и обичани от приятелите на тяхна възраст. Големият въпрос е: «Приспособен към коя група?» На нацисти, престъпници, малолетни нарушители, наркомани? Популярни сред кои? Харесвани от кои? В чудесния разкз на Х. Дж. Уелс «Долината на слепите», където всички са слепи, зрящият е неприспособен. Приспособяването означава пасивно формиране спрямо собствената култура, спрямо средата. Ами ако тази култура е болестна? Или още един пример, ние бавно се научаваме да не съдим предварително на психиатрични основания малолетните с отклоняващо се поведение като задължително лоши или неприятни. Понякога престъпността, малолетните нарушители и лошото поведение при децата биха могли да представляват психично и биологично обоснован бунт срещу експлоатацията, несправедливостта и безчестието. Приспособяването е по-скоро пасивен, отколкото активен процес - неговият идеал постига всеки, който е в състояние да бъде щастлив, без да има своя собствена индивидуалност. Дори добре приспособеният душевноболен или затворник. Тази крайна поддръжка на решаващата роля на средата предполага една безкрайна податливост и гъвкавост на човешкото същество и непроменливост на действителността. Този възглед поддържа статуквото и фатализма. Човешките същества не са безкрайно ковки, а действителността може да се променя. Отсъствие на заболяване В съвършено различна традиция е медико-клиничният обичай да се прилага думата нормално към отсъствието на поражения, заболяване или очевидно функционално нарушение. Интернистът, който след внимателен преглед не може да установи нещо физически нередно, ще каже, че при пациента всичко е нормално, макар че него все още го боли. Онова, което той има предвид е: «С моите методи не мога да открия какво не е наред при вас.» Лекрят с известна психологическа подготовка, практикуващ така наречената психосоматична медицина, може да види нещо повече и ще използва думата нормално много по-рядко. Наистина много психоаналитици отиват дотам да казват, че никой не е нормален, имайки предвид «без каквото и да е заболяване». Или с други думи, няма човек без дефект. Което е така, но не ни помага особено в нашето етично начинание. НОВИ ИДЕИ Какво идва на мястото на тези най-различни представи, които сме се научили да отхвърляме? Новата концептуална рамка, с която се занимаваме в настоящата глава, е все още в процес на развитие и изграждане. Не може да се каже, че тя вече се очертава ясно, или че в момента се радва на надеждната подкрепа на неоспорими доказателства. Ще бъде справедливо да я характеризираме по-скоро като доста бавно развиваща се идея или теория, за която изглежда все по-вероятно да стане истинската насока на бъдещото развитие. Специално моето предвиждане или догадка за бъдещето на идеята за нормалност е, че скоро ще бъде разработена някаква форма на обобщена, отнасяща се до целия род, теория за психичното здраве, която ще важи за всички човешки същества, независимо от тяхната култура и историческо време. Това се постига както на емпирична, така и на теоретична основа. Новата форма на мислене бе наложена от няколко факта, от нови данни, за които ще говорим по-нататък. Дракър (Drucker, 1939) е изложил тезата, че от ранното християнство насам Западна Европа е доминирана от около четири поредни идеи или концепции за това как би трябвало да се търси индивидуалното щастие и благоденствие. Всяка от тези концепции или митове съдържа в себе си като идеал определен тип човек и общо взето приема, че стига да се следва идеалът, индивидуалното щастие и благоденствие със сигурност ще бъдат постигнати. Духовният човек е бил считан за идеал през средните векове, интелектуалният - по време на Ренесанса. Сетне, с възхода на капитализма и марксизма, е имало склонност в мисленето за идеала да доминира икономическият човек. По-наскоро, особено във фашистките страни, е може би справедливо да се говори и за подобен, паралелен мит, а именно, за героичния човек (в ницшеанския смисъл на думата). Сега изглежда, че сякаш всички тези митове са се провалили и отстъпват мястото си на нов, който се оформя бавно в съзнанието на най-напредничавите мислители и изследователи по въпроса. Спокойно можем да очакваме през следващите едно-две десетилетия, да разцъфне митът за психично здравия или еупсихичния човек, който на практика е «естествения» човек. Очаквам тази представа да въздейства върху нашата епоха също така дълбоко, както и посочените от Дракър. Нека сега да представя накратко и първоначално догматично същественото в тази новоразвиваща се идея за психично здравия човек. Първото и най-важното е силната вяра, че индивидите имат собствена, присъща им природа, някакъв скелет на психологическата им структура и че имат някакви потребности, способности и склонности, които са отчасти генетично обусловени, като някои от тях са характерни за целия човешки род, независимо от културите, а други са уникални за дадения индивид. Базовите потребности са на вид по-скоро добри или неутрални, отколкото зли. Второ, с това е свързана идеята, че пълното здраве, нормалното и желателно развитие, се състои в актуализирането на тази природа, в осъществяването на този потенциал и развитието към зрялост по пътищата, диктувани от тази невидима, скрита, смътно видяна присъща им природа. Здравето се развива по-скоро отвътре, отколкото отвън. Трето, ясно се вижда, че в голяма степен психопатологията настъпва в резултат на отричането, фрустрацията или осуетяването на същностната човешка природа. Какво е добро, съгласно новата идея? Всичко, което допринася за желаното развитие към реализирането на вътрешната човешка природа. Какво е лошо или ненормално? Всичко, което фрустрира, блокира или отрича истинската човешка природа. Какво е психопатологично? Всичко, което разстройва, фрустрира или изкривява хода на себеактуализацията. Какво е психотерапията, всъщност какво е терапията или растежът от какъвто и да е вид? Всички средства, които помагат да се върне човекът на пътя на себеактуализацията и развитието в посоката, която диктува неговата вътрешна природа. На пръв поглед този възглед ни напомня до голяма степен за идеите на Аристотел и Спиноза от миналото. Всъщност трябва да кажем, че новата представа има много общо с по-старите философи. Но се налага също така да посочим, че ние знаем много повече за природата на човешкото същество от Аристотел и Спиноза. Бихме могли да се съгласим с Аристотел когато приема, че добрият живот се състои в това да живееш в съответствие с истинската си природа, но трябва да добавим, че той просто не е знаел достатъчно за истинската природа на човешкото същество. Единственото, което Аристотел е бил в състояние да направи, когато е очертавал тази присъща природа, или вродена конструкция на човешката природа, е било да се огледа, да изучава хората, да наблюдава какви са те. Но, ако наблюдаваш само повърхностно човешкипе същества, каквато възможност е имал Аристотел, човек неизбежно получава една по същността си статична представа за тяхната природа. Той е бил в състояние единствено да изгради картина на добрия човек в собствената си култура и в конкретен период от време. Помните, че в представата си за добрия живот, Аристотел приема напълно факта на робството и прави фатална грешка като заявява, че ако присъщата природа на даден човек е робска и за него е добре да е роб. По този начин той разкрива напълно каква слабост се крие в това да се опитваш да изградиш представата какво представлява добрият, нормалният или здравият човек, като се облягаш единствено на повърхностните си наблюдения. - Бел. авт. КАКВИ МОЖЕМ ДА СТАНЕМ Предполагам, че ако ми се наложи да изразя с една-единствена фраза разликаата между традиционните идеи за нормалността и нововъзникващата представа за нормалност, бих заявил следното: Съществената разликаа между тях е, че сега виждаме не само какви са хората, но и какви могат да станат. Или с други думи, си видими не само външните прояви, не само реалностите, а и потенциалът. Сега знаем по-добре какво се таи скрито в хората, какво лежи потъпкано, пренебрегнато и невидяно. Сега можем да преценим същностната човешка природа от гледна точка на това какви биха могли да са техните възможности, потенциал и най-високо възможно равнище на развитие, вместо да разчитаме само на външни наблюдения за това как стоят нещата за момента. Този подход може да се обобщи по следния начин: На практика историята винаги е представяла човешката природа не откъм най-добрата й страна. Едно друго преимущество, което имаме пред Аристотел е, че същите тези привърженици на динамичната психология са ни научили че себеактуализацията не може да се постигне единствено с интелект или рационалност. Помните, че у Аристотел има йерархия на човешките способности, в които разумът заема първо място. Успоредно с това неизбежно върви и идеята, че разумът се различава, бори се и е скаран с човешката емоционална и инстинктивна природа. Но от изучаването на психопатологията и психотерапията разбираме, че трябва значително да променим картината на психологическата цялост и да уважаваме равностойно разума, емоциите и волевата, желаещата и подтикващата страна на нашата природа. Нещо повече, от емпиричните изследвания на здравата личност сме научили, че те не са в конфликт помежду си, че тези страни на човешката природа не са по необходимост антагонистични, а могат да си сътрудничат и да са синергични. Бихме казали, че здравата личност е цялостна, интегрирана. Тъкмо невротичната личност е скарана със себе си, там разумът се бори с емоциите. Резултат от това раздвоение е, че емоционалният живот и волевото начало не само са били погрешно разбирани и лошо дефинирани, но както вече осъзнаваме, същото се отнася и до концепцията за рационалност, която сме наследили от миналото. Както е казал Ерих Фром: «Ставайки пазач, който трябва да следи своя затворник - човешката природа, разумът е станал сам затворник и по този начин и двете страни на човешката природа, разум и емоция, са били осакатени" (Fromm, 1947). Всички трябва да се съгласим с Фром, че осъзнаването на собственото аз става не само с актове на мислене, а по-скоро с осъзнаването на цялостната човешка личност, което включва активното изразяване не само на интелектуалните, но и на емоционалните и инстинктоподобните му способности. Веднъж получили надеждно познание за това какво могат да бъдат хората при определени условия, които сме се научили да наричаме добри, и при положение, че те са щастливи, спокойни, приемащи себе си, не изпитват чувство за вина и са в мир със себе си само когато се осъществяват и стават онова, което могат да бъдат - става възможно и смислено да говорим за добро и правилно, лошо и погрешно, желателно и нежелателно. Философът може да възрази: «как ще докажете, че е по-добре да си щастлив, отколкото да си нещастен?» Дори на този въпрос може да се отговори емпирично, защото ако наблюдаваме човешки същества в достатъчно разнообразни обстоятелства, ще установим, че те самите, а не наблюдателят, избират спонтанно да са щастливи вместо нещастни, да изпитват комфорт, а не болка, спокойствие вместо тревога. С една дума, при равни други условия, човешките същества избират здравето пред болестта (с уговорката, че те избират за себе си, не са прекалено болни и условията са от вида, който ще обсъждаме по-нататък). Това дава отговор и на обичайното философско възражение на познатите на всички ни ценностни твърдения за средствата и целите (Ако искате да постигнете цел Х, би трябвало да използвате средство У. «Ако искате да живеете по-дълго, трябва да приемате витамини.»). Сега имаме различен подход към това твърдение. Емпирично е известно какво искат съществата от човешкия род - любов, сигурност, отсъствие на болка, щастие, удължаване на живота, познание и т. н. Тогава можем да кажем не: «Ако искаш да си щастлив, тогава...», а «Ако сте здрав представител на човешкия род, тогава...» Всичко това е вярно в същия емпиричен смисъл, в който просто казваме, че кучето предпочита месо пред салата, декоративните рибки имат нужда от прясна вода и цветята се развиват най-добре на слънце. При това положение твърдя категорично, че сме правили описателни, научни твърдения, а не чисто нормативни. Онова, което можем да бъдем е равно на онова, което трябва да бъдем, а тази формулировка е много по-добра от «трябва да бъдем». Забележете, че ако сме описателни и емпирични, то трябва да е съвсем не на място, както може ясно да се види, ако питаме какви трябва да бъдат цветята или животните. Какъв смисъл има тук трябва? Какво трябва да стане едно коте? Отговорът на този въпрос и духът, в който е зададен, се отнасят в същата степен и за децата. Един дори по-категоричен начин да кажем същото е, че днес е възможно да се разграничи в един момент какво един човек е и може да бъде. Всички знаем факта, че човешката личност е организирана на пластове или дълбочини. Макар да могат да си противоречат, несъзнаваното и съзнаваното съжителстват. Едното е (в един смисъл); другото също е (в друг, по-дълбок смисъл) и би могло един ден да излезе на повърхността, да стане съзнавано, а сетне да бъде в този смисъл. В тази концептуална рамка ще разберете, че хората, които се държат лошо, въпреки това може би дълбоко в себе си са обичащи. Ако успеят да актуализират валидния за целия род потенциал, те стават по-здрави хора и, в този специален смисъл, по-нормални. Важната разлика между хората и всички останали същества е че техните потребности, предпочитания и остатъци от инстинкт са слаби, а не силни, двусмислени, а не еднозначни, че те оставят място за съмнение, несигурност и конфликт, че могат прекалено лесно да се затиснат и да изчезнат под влияние на културата, обучението и предпочитанията на други хора. През вековете до такава степен сме свикнали да смятаме инстинктите за еднозначни, безпогрешни, и мощни (каквито са при животните), че не сме видели никаква възможност да съществуват слаби инстинкти. Ние наистина имаме природа, структура, неясен «скелет» от инстинктоподобни склонности и възможности, но е голямо и трудно постижение да ги познаем в себе си. Да сме естествени и спонтанни, да знаем какво сме и какво всъщност желаем, е необикновена и висока кулминация, която настъпва рядко и обикновено отнема дълги години кураж и тежък труд. ВЪТРЕШНОПРИСЪЩАТА ЧОВЕШКА ПРИРОДА В такъв случай нека да обобщим. Заявено бе, че вроденото устройство или вътрешната природа на човека е не само неговата анатомия и физиология, а също така най-основните му потребности, копнежи и психични способности. И, второ, че вътрешната му природа обикновено не е очевидна и трудно се различава, тя е по-скоро скрита и неосъществена, по-скоро слаба, отколкото силна. А как знаем, че тези потребности и конституционален потенциал представляват вътрешноприсъщо устройство? От дванайсетте отделни точки с данни и методики за откриване, изброени в глава 4 (вж. също така Maslow, 19б5а), ще споменем само четирите най-важни. Първо, фрустрацията на тези потребности и способности е пси-хопатогенна, (т.е. разболява хората). Второ, задоволяването им допринася здравословно за характера (еупсихогенно), докато удовлетворяването на невротичните потребности - не. С други думи, то прави хората здрави и по-добри. Трето, при свободни обстоятелства те спонтанно се проявяват като избори. Четвърто - могат да се изучават пряко у относително здрави хора. Ако желаем да направим разликаа между базови и небазови потребности, не можем да разчитаме само на интроспекцията на съзнателните потребности или дори на описанието на несъзнаваните, защото феноменологично невротичните и вътрешноприсъщите потребности могат да изглеждат до голяма степен еднакви. Те настояват по един и същи начин за удовлетворяване, за монополизиране на съзнанието. Наблюдаваните по интроспективен път техни качества не са достатъчно различни, за да позволят на самоанализиращия да ги различи, освен може би в края на живота си и в ретроспекция (както Толстоевият герой Иван Илич) или в моменти на необикновено прозрение. Не, трябва ни някаква външна променлива, с която да се съотнасяме, или спрямо която да се оразличаваме. На практика тази друга променлива се оказва континуума невроза-здраве. Сега сме много дълбоко убедени, че неприятната агресивност е по-скоро реактивна, отколкото основна, по-скоро следствие, отколкото причина, защото когато един неприятен човек стане по-здрав с помощта на психотерапия, той престава да е така зъл; а когато един по-здрав човек стане по-болен, той се променя в посока на повече враждебност, повече злъч, повече ожесточение. Освен това, знаем че задоволяването на невротични потребности не води до здраве така, както става с удовлетворяването на базовите човешки потребности. Когато на невротиците, търсещи власт, им се даде цялата власт, която желаят, това не ги прави по малко невротични, нито пък е възможно да се засити невротичната им потребност от власт. Колкото повече ги храниш, толкова по-гладни стават (защото те всъщност търсят нещо друго). В последна сметка за здравето няма особено значение дали една невротична потребност е задоволена или фрустрирана. Съвършено различно стоят нещата с базовите потребности като сигурност и любов. Тяхното задоволяване наистина допринася за здравето, засищането им е възможно, фрустрирането им води до болестно състояние. Същото сякаш се отнася до индивидуалния потенциал като интелект или силна склонност към действие. (Единствените данни, с които разполагаме тук, са клинични.) Такъв потенциал играе ролята на подтик, който изисква задоволяване. Ако го удовлетворите, личността се развива чудесно; ако го фрустрирате или блокирате, веднага започват да се развиват най-различни, едва доловими смущения. Най-очевидният метод обаче е прякото изучаване на хора, които са действително здрави. С положителност знаем достатъчно, за да сме в състояние да подберем относително здрави хора. Наистина идеални проби не съществуват, но въпреки това би могло да се очаква, че за естеството, да речем, на радия, можем да научим повече, когато е относително концентриран, отколкото когато е относително разреден. Изследването, изложено в глава 11, доказа възможността един учен да изследва и опише нормалността в смисъл на превъзходство, съвършенство, идеално здраве и осъществяване на човешкия потенциал. КАК ДА РАЗЛИЧИМ ВЪТРЕШНОПРИСЪЩОТО ОТ СЛУЧАЙНОТО Най-пълно изучената вътрешноприсъща структура е потребността от любов. С нея можем да илюстрираме и четирите споменати досега методи за разграничаване на вътрешноприсъщото и всеобщото в човешката природа от случайното и местното. 1. На практика всички терапевти са съгласни, че когато проследим дадена невроза назад до началото й, ще открием с голяма честота лишаване от любов в началните години. Няколко полуекспериментални проучвания потвърдиха това при новородени и бебета до положение, че радикалното лишаване от любов се смята дори за опасно за живота на новороденото. С други думи, лишаването от любов води до заболяване. 2. Известно е, че ако тези заболявания не са станали необратими, те могат да се излекуват, особено при малки деца, като им се осигури привързаност и любяща грижа. Вече имаме достатъчно основания да смятаме, че дори при психотерапията и психоанализата на по-сериозните случаи при възрастни терапията прави възможно едно нещо - пациентът да получава и оползотворява обичта, която лекува. Освен това съществува растящо количество данни, които доказват корелация между изпълненото с обич детство и здравето в зряла възраст. Такива данни водят до обобщението, че любовта е основна потребност за здравословното развитие на човешкото същество. 3. В ситуациите, в които им се разрешава свободен избор, и при положение, че все още не са осакатени и увредени, децата предпочитат обич пред не-обич. Все още не разполагаме с действителни експерименти, които да го доказват, но имаме огромен клиничен материал и някои етиологични данни в подкрепа на това заключение. Общоразпространеното наблюдение, че децата предпочитат любящия учител, родител или приятел пред враждебно настроения или студен учител, родител или приятел илюстрира онова, което искаме да кажем. Така например в ситуацията, която съществува на остров Бали, плачещото новородено ни казва, че то предпочита обич пред не-обич. Зрелият жител на острова не изпитва такава необходимост от обич, както зрелият американец. Децата на Бали се научават от горчив опит да не я търсят и да не я очакват. Но на тях не им харесва това възпитание; те плачат горчиво, докато ги възпитават да не искат обич. 4. И накрая, какво откриваме описателно при здравите зрели хора? Че практически всички (макар и не абсолютно всички) са живели живот в обич, обичали са и са били обичани. Нещо повече, те сега са обичащи хора. И накрая, колкото и парадоксално да звучи това, те имат по-малка потребност от любов от средния човек, очевидно защото вече са имали достатъчно. Всяко друго заболяване, свързано с недостиг, дава идеалния паралел, който прави тези точки да звучат по-достоверно и изпълнени със здрав смисъл. Да предположим, че на дадено животно му липсва сол. Първо, това води до патология. Второ, допълнителната сол, приета в тялото, лекува или помага при подобни заболявания. Трето, една бяла мишка или човек, който изпитва недостиг на сол, предпочита солените храни, или, с други думи, ще яде сол в необикновено големи количества. В случая с човека, ще съобщава за субективен копнеж за сол и ще казва, че тя му е особено вкусна. Четвърто, установяваме, че здравите организми, които вече имат достатъчно сол, не копнеят по нея, нито пък изпитват някаква потребност от сол. Следователно можем да кажем, че организмът има нужда от сол, за да постигне здраве и избегне болестта, по същия начин и потребност от любов - по същите причини. С други думи, бихме могли да кажем, че организмът е конструиран така, че изпитва нужда от сол и любов, по същия начин, по който автомобилите са конструирани така, че да им трябват бензин и масло, за да вървят. Говорихме много за добри условия, за толерантност и неща от този род. Те се отнасят до специалните условия за наблюдения, които така често са необходими в научната работа и са равносилни на заявлението «Това е вярно при такива и такива обстоятелства». УСЛОВИЯ ЗА ЗДРАВЕ Да се обърнем към проблема за това какви са добрите условия за разкриване на първичната природа, за да видим какво може да ни предложи по въпроса съвременната динамична психология. Ако заключението от казаното дотук е, че организмът има неясно очертана, вътрешноприсъща собствена природа, то е съвършено ясно, че тя е нещо много деликатно и трудно доловимо, а не силно и налагащо се, както е при по-нисшите животни, които никога не изпитват и сянка от съмнение какво те са, какво искат и какво не желаят. Човешките потребности от обич, познание или мироглед са по- скоро слаби и немощни, отколкото недвусмислени и безпогрешни, те шептят, а не крещят. А шепотът лесно бива удавен. За да разберем от какво имат потребност човешките същества и какво представляват те, е необходимо да осигурим специални условия, които насърчават изразяването на потребностите и способностите, окуражават ги и ги правят възможни. Общо взето, тези условия могат да се подведат под една категория - разрешаване на задоволяването и изразяването. Как разбираме какво е най-добре да ядат бременните бели мишки? Като им даваме свободно да избират сред широк обхват от възможности и им позволим да ядат онова, което искат, когато искат и в каквито количества или по каквато система те изберат. Знаем, че за човешките бебета е най-добре да бъдат отбити по индивидуален начин, т.е. когато е най-добре за тях. Как го установяваме? Съвсем определено не можем да попитаме бебето, а сме се научили да не питаме педиатър от старата школа. Даваме на бебетата възможност да избират: позволяваме им те самите да решат. Предлагаме им както течна, така и твърда храна. Ако твърдата храна им допада, те спонтанно ще се отбият от твърдата. По същия начин като създаваме толерантна, приемаща, удовлетворяваща атмосфера, сме се научили да позволяваме на децата да ни казват кога имат нужда от обич, закрила, уважение или контрол. Научили сме се, че това е най-добрата атмосфера за психотерапия, нещо повече, че в последна сметка тя е единствено възможната. Свободният избор сред широк кръг от възможности се е оказал полезен при такива разнообразни социални ситуации като това да избереш с кого ще бъдеш в една стая в институциите за малолетни с отклоняващо се поведение, кои да са преподавателите ти и какви курсове ще посещаваш в колежа, с кого да съставиш екипажи на бомбардировачи и други въпроси от този род. (Оставих настрана чепатия, но важен въпрос за желаната фрустрация, за дисциплината, за поставянето на ограничения за задоволяването. Искам да посоча само, че докато «всичко е разрешено» е може би най-доброто за нашите експериментални цели, то не задължително само по себе си е достатъчно за обучението на другите и за осъзнаването на техните потребности или за разбирането на това какво може да е необходимо в бъдеще.) В такъв случай от гледна точка на насърчаването на себеактуализацията или здравето, добрата среда (на теория) е онази, която предлага всички необходими «суровини», а сетне се отдръпва и стои настрана, за да позволи на самия (среден) организъм да изрази своите желания и искания, да направи своя избор (като винаги помним, че той често избира да се забави, да се откаже в полза на други и т. н. и че другите хора също имат искания и желания). СРЕДА И ЛИЧНОСТ Докато се мъчим да разберем това по-ново схващане за нормалността и връзката й със средата, пред нас се изправя друг важен проблем. Както изглежда, един възможен теоретичен извод би бил, че идеалното здраве изисква идеален свят, в който да живеем, и който да го направи възможно. При действителните изследвания сякаш нещата не стоят точно така. В нашето общество, което е много далеч от идеалното, е възможно да се намерят изключително здрави индивиди. Наистина, те не са идеални, но също така със сигурност за момента са най-прекрасните хора, които можем да си представим. Може би в това време и в тази култура просто не знаем достатъчно, за да определим доколко идеални могат да станат хората. Във всеки случай изследванията са установили важен факт, откривайки, че някои индивиди могат да са по-здрави, дори много по-здрави от културата, в която израстват и живеят. Това е възможно преди всичко поради способността на здравите хора да се отделят от заобикалящото ги, което е все едно да се каже, че те живеят по-скоро по свои вътрешни закономерности, отколкото под външен натиск. Нашата култура е достатъчно демократична и плуралистична, за да даде на индивидите достатъчно свобода да имат каквито искат характери, стига външното им поведение да не е прекалено застрашително или плашещо. Здравите индивиди обикновено не се разпознават по външни белези: те не са белязани с необикновени дрехи, маниери или поведение. Онова, което имат, е вътрешна свобода. Дотогава, докато са независими от одобрението или неодобрението на други хора и търсят по-скоро собственото си одобрение, те могат да се смятат за психично автономни, т.е. относително независими от културата. Толерантността и свободата на вкус и мнение изглежда са ключово необходими. В заключение, данните от изследванията, с които разполагаме, насочват към извода, че добрата среда насърчава създаването на добри личности, но това взаимоотношение е далеч от идеалното. Нещо повече, дефиницията за добра среда трябва основно да се промени, да подчертае духовното и психическото, а не само материалните и икономически сили. ПСИХОЛОГИЧЕСКА УТОПИЯ Доставих си удоволствието да разработя въображаемо описание на една психологическа утопия, в която всички хора са психично здрави. Наричам я Еупсихия. Можем ли въз основа на онова, което знаем за здравите хора, да пророкуваме какъв вид култура ще създадат хиляда здрави семейства, ако се преместят да живеят на някаква пуста земя, където могат да изградят собствената си съдба така, както желаят? Какъв вид образование биха избрали? Икономическа система? Сексуалност? Религия? За някои неща съм много несигурен - по-конкретно по отношение на икономиката. Но за други съм напълно сигурен. Едно от тях е, че това почти сигурно ще бъде (от философска гледна точка) анархистична група, даоистка, но любяща култура, в която хората (и младите също) ще имат много по-голяма свобода на избор, отколкото сме свикнали, а базовите потребности и метапотребности ще бъдат зачитани много повече, отколкото в нашето общество. Хората няма да си досаждат един другиго като нас, ще бъдат много по-малко склонни да налагат на своите съседи мнения, религии, философии, вкусове по отношение на облекло, храна и изкуство. С една дума, обитателите на Еупсихия ще са склонни към повече даоизъм, няма да се месят в живота на другите хора и ще задоволяват базовите потребности (винаги, когато това е възможно), ще фрустрират само при определени обстоятелства, които не съм се опитал да опиша, ще бъдат по-честни един към друг от нас и ще позволяват на хората да правят свободен избор винаги, когато това е възможно. Ще бъдат далеч по-малко контролиращи, склонни към насилие, презрителни или арогантни, отколкото сме ние. При подобни условия и най-дълбоките пластове на човешката природа ще получат възможност да се проявят с по-голяма лекота. Трябва да посоча, че зрелите човешки същества представляват специален случай. Ситуацията със свободния избор не работи по необходимост за хората въобще, а само за цялостните хора. Болните, невротичните правят погрешен избор; те не знаят какво искат и дори когато знаят, нямат достатъчно смелост да направят правилния избор. Когато говорим за свободен избор при човешките същества, имаме предвид здрави, зрели хора или деца, които все още не са увредени психически. По-голямата част от добрата експериментална работа във връзка със свободния избор е правена с животни. Също така научихме много на клинично равнище от анализа на психотерапевтичните процеси. ПРИРОДАТА НА НОРМАЛНОСТТА Връщайки се към въпроса, с който започнахме - за природата на нормалността - ще видим, че сме стигнали близо до това я отъждествим с постигането на най-висшето, на което сме способни. Но този идеал не е непостижима цел, поставена далеч пред нас, той е по-скоро в нас, скрито съществуващ по-скоро потенциал, от-колкото действителност. Нещо повече, това е едно схващане за нормалността, за което твърдя, че е открито, а не е измислено, основано на емпирични данни, а не на надежди или пожелания. То представлява строго естественоисторическа система от ценности, която може да се разшири с повече емпирични изследвания върху човешката природа. Такива изследвания би трябвало да а в състояние да ни дадат отговори на древните въпроси: «Как мога да съм добър човек?», «Как мога да живея добър живот?», «Как мога да съм продуктивен?», «Щастлив?» ,«В мир със себе си?» Ако организмът ни казва какви потребности има - и следователно какво цени - като се поболява и линее, когато е лишен от тези ценности, той все едно ни кзва какво е добро за него. И един последен момент. Ключовите схващания в новата динамична психология са спонтанност, освобождаване, естественост, избор на себе си, приемане на себе си, осъзнаване на импулсите, задоволяване на базовите потребности. Преди това бяха контрол, задръжки, дисциплина, възпитание и оформяне на принципа, че дълбините на природата са опасни, зли, хищни и грабителски. Образованието, семейното възпитание, отглеждането на деца и социализацията изобщо се вижда като процес, който поставя тъмните сили в нас под контрол. Вижте колко различни са идеалните разбирания за обществото, закона, образованието и семейството, които пораждат тези две различни схващания за човешката природа. В единия случай те са възпиращи и контролиращи сили; в другия - задоволяващи и осъществяващи. Отново трябва да подчертая двата вида сдържане и контрол. Единият вид не задоволява базовите потребности и се бои от тях. Другият вид (Аполонов контрол), като забавяне на сексуалната кулминация, изисканото хранене или изкусното плуване, засилва удовлетворяването на базовите потребности. Разбира се, това е един свръхопростен контраст от типа или-или. Едва ли която и да е от двете концепции е изцяло вярна или изцяло невярна. Но контрастът на идеални типове е полезен за изострянето на нашите възприятия. Във всеки случай, ако идеята, която отъждествява нормалността с идеалното здраве, издържи проверката, ние ще трябва да променим не само разбиранията си за индивидуалната психика, но и нашите теории за обществото. ЧАСТ 3 СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|