Предговор към второто издание
ГЛАВА 1 ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА МОТИВАЦИЯТА
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПАРАДИГМА ЗА МОТИВАЦИОННИ СЪСТОЯНИЯ
- СХОДСТВОТО
- ЗАДОВОЛЯВАНЕТО ПОРАЖДА НОВИ МОТИВАЦИИ
- НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ НАПРАВИ СПИСЪК НА НАГОНИТЕ
- КЛАСИФИЦИРАНЕ НА МОТИВАЦИЯТА, В ЗАВИСИМОСТ ОТ ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ЦЕЛИ
- НЕАДЕКВАТНОСТ НА ДАННИТЕ ОТ ЖИВОТНИ
- ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И НЕСЪЗНАВАНОТО
- МОТИВАЦИЯ НА НАЙ-ВИСШИТЕ ЧОВЕШКИ СПОСОБНОСТИ
| ГЛАВА 1
ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА МОТИВАЦИЯТА В тази глава са представени 17 постановкн, които трябва да намерят място във всяка сериозна теория на мотивацията. Някои от тях са толкова верни, че чак са станали банални. Според мен е необходимо да се подчертаят отново. Други могат да бъдат сметнати за по-неприемливи и спорни. ХОЛИСТИЧЕН ПОДХОД Нашата първа постановка гласи, че индивидът е интегрирано, организирано цяло. Това е експериментална, а и теоретична реалност, която трябва да се осъзнае преди солидното експериментиране и солидната теория на мотивацията да станат възможни. Постановката означава много конкретни неща в теорията на мотивацията. Така например тя значи, че е мотивиран цялостният индивид, а не само част от него. Чисто теоретично погледнато таКова нещо като потребност на стомаха или устата или потребност на гениталиите. Съществува само потребност на индивид Храна иска Джон Смит, не стомахът му. Нещо повече, задоволява се Американският еквивалент на «Иван Петров», символизиращ усреднения човек от улицата - Бел. ред. (Бележките на редактора под линия са почти винаги на Панайот Рандев). цялостният индивид, а не само част от него. Храната задоволява глада на Джон Смит, а не глада на стомаха му.
По името на Курт Голдщайн, Колега на Е.Маслоу от университета Брандейс. Най-важното понятие в терРетичната му система е «самоа^уализацията", Което той разглежда Като ^ "универсален творчески импулс на организма и личността, независимо от специфичните цели, оито се стремят различните индивиди. Това е понятие, Което по-късно се използва широко от Маслоу-бел.ред. усилие чрез интроспекция в течение на един обикновен ден. желанията, които преминават през съзнанието са най-често за дрехи, автомобили, приятелство, присъствието на други хора, възхвала, престиж и т. н. Обикновено са ги определяли като вторични или културални мотивации и а ги смятали за различни от истински «достойните за уважение» или първични мотивации, а именно, физиологичните потребности. Всъщност те са далеч по-важни за нас, а също и далеч по-обичайни. Следователно ще е добре да приемем за парадигма някоя от тях, вместо глада. Най-често се приема, че всички подбуди и подтици следват примера на физиологичните. Вече можем с основание да предскажем, че това няма да стане. Повечето подтици не се поддават на изолиране, нито пък могат да се локализират соматично или да се разглеждат така, сякаш те са единствените неща, които се случват в организма по това време. Типичният подтик, потребност или желание не е, вероятно никога няма да е, свързан със специфична, изолирана, локализирана соматична база. Типичното желание много по-очевидно е потребност на цялата личност. Би било далеч по-добре да вземем като модел за изучаване такъв порив, като да речем, желанието да имаш пари вместо чистия глад. А още по-добре дори, някоя по-основна, вместо частична цел, да речем желанието и стремежа за обич. Като имаме предвид всички данни, с които разполагаме сега, вероятно никога няма да научим нещо повече за потребността от обич, колкото и да знаем за глада. Дори е възможно още по-категорично твърдение, а именно, от пълното познаване на потребността от обич ще научим повече; общата човешка мотивация (включително и глада), отколкото подробното изследване на глада. Добре е във връзка с това да си спомним за критичния анализ на понятието за простота, което гещатпсихолозите правят толкова често. В последна сметка гладът, който изглежда прост в сравнение с порива към обич, всъщност не е чак толкова прост (Goldstein, 1939 Привидна простота може да се постигне като се изберат изолирани случаи, дейности, които са относително независими от целостта на организма. С лекота може да се докаже, че дадена важна дейност има динамични отношения с почти всичко останало, което е от значени за човека. Защо тогава да се взема дейност, която съвсем не е средна в този смисъл, дейност, избрана за по-специално внимание единствено защото е по-лесно да бъде третирана с нашите обичайни (но не непременно правилни) експериментални методики на изолация, редукция или независимост от други дейности? Ако сме изправени пред избора дали да се занимаваме с (1) експериментално прости проблеми, които са обаче тривиални или незначителни, или с (2) експериментални проблеми, които са страшно трудни, но важни, със сигурност не бива да се колебаем да изберем второто. СРЕДСТВА И ЦЕЛИ Ако разгледаме внимателно обичайните желания, които изпитваме ежедневно, ще открием, че те притежават най-малкото една важна характерна черта - обикновено са средства за постигане на цели, а не цели сами по себе си. Искаме пари, за да си купим автомобил. На свой ред искаме автомобил, защото съседите имат такъв и ние не желаем да се чувстваме по-долу от тях, а да запазим самоуважението си, да бъдем обичани и уважавани от другите. Когато анализираме съзнателно желание, обикновено ще открием, че можем да минем, така да се каже, зад него, към други, по-основни цели на индивида. С други думи тук имаме ситуация, аналогична на ролята на симптомите в психопатологията. Симптомите са важни не толкова сами по себе си, колкото заради онова, което в края на краищата означават, т.е. заради това какви биха могли да бъдат техните крайни цели или ефекти. Изучаването на симптомите сами по себе си не е важно, но изучаването на динамичното значение на симптомите е важно, защото дава плодове - например прави възможна психотерапията. Конкретните желания, които преминават през съзнанието ни десетки пъти на ден, сами по себе си не са толкова важни колкото онова, което те символизират, към което водят, което в крайна сметка означават при един по-задълбочен анализ. Характерно за този по-задълбочен анализ е, че той винаги води до определени цели или потребности, по-далеч от които не можем да отидем, или с други думи до задоволяването на определени потребности, които сами по себе си приличат на цели и сякаш не се нуждаят от по-нататъшно оправдание или доказване. При средния човек те имат особеното качество в повечето случаи да не се виждат направо, а да са по-скоро концептуално извлечени от множество специфични съзнателни желания. С други думи, при това положение изучаването на мотивацията трябва да е отчасти насочена към изучаване на крайните човешкн цели, желания или потребности. НЕСЪЗНАВАНА МОТИВАЦИЯ Посочените факти подсКазват още една причина, поради която е необходима солидна теория на мотивацията. След, като тези цели често не се откриват направо в съзнанието, изведнъж се оказваме принудени да се занимаем с целия проблем за несъзнаваната мотивация. Внимателното изучаване само на съзнателния мотиваци- онен живот пропуска много важни или дори по-важни неща от онези които откриваме в съзнанието. Психонализата нерядко е демонстрирала, че съвсем не е необходимо връзката между съзнателното желание и трайната несъзнавана цел, която стои зад него, да е пряка. Нещо повече, взаимната връзка може всъщност да е отрицателна, както при формирането на реакция. Следователно бихме могли да твърдим, че една солидна теория на мотивацията не може да си позволи да пренебрегне несъзнавания живот. I СХОДСТВОТО НА ЧОВЕШКИТЕ ЖЕЛАНИЯ Вече разполагаме с достатъчно антропологични доказателства, които показват, че основните или крайни желания на човешките същества не се отличават толкова, колкото съзнателните им ежедневни желания. Основната причина за това е, че две различни култури могат да предложат два напълно различни начина на задоволяване на конкретно желание, да речем за висока самооценка. В едно общество човек постига висока самооценка, когато е добър ловец; в друго - когато е велик лечител или храбър воин, или много неемоционална личност и т. н. Може би, от гледна точка на трайните желанието на даден индивид да е добър ловец има същата динамика и същата фундаментална цел, както желанието на друг индивид да е лечител. В такъв случай можем да твърдим, че би било много по-полезно «Реактивната формация» (rection formation) е един от защитните психични механизми лансирани и дискутирани в психоанализата, наричани още его-защити. Реактивната формация означава предпазване от изразяване на опасни и неприемливи за личността желания чрез осъществяване на пресилени противоположни нагласи и поведения и използването им като бариери за възпрепятстване на изявата на първоначално неприемливите желания – например проповядване и налагане на фундаменталистки морални ценности с цел потискане на собствените нагони и други обикновено неосъзнавани собствени желания - бел. ред. да се съчетаят тези две привидно коренно различни съзнателни желания в една и съща категория, вместо да ги поставяме в различни категории на чисто поведенчески основания. Очевидно целите сами по себе си са далеч по-универсални отколкото пътищата, по които се тръгва, за да се осъществят, защото те са локално детерминирани в конкретната култура. Човешките същества си приличат повече, отколкото бихме допуснали на пръв поглед. МНОЖЕСТВЕНИ МОТИВАЦИИ Съзнателното желание или мотивираното поведение би могло да служи за нещо като канал, по който да намерят израз и други цели. Съществуват няколко начина да се докаже това. Добре известно е например, че е възможно сексуалното поведение и съзнателните полови желания да са страшно усложнени от гледна точка на несъзнаваните цели, които лежат в тяхната основа. При един индивид половото желание би могло всъщност да означава желание да се увери в собствената си мъжественост. При друг - да представлява всъщност желание да направи впечатление, или да е израз на стремеж към близост, приятелство, сигурност, желание за любов, или желание за всевъзможни комбинации от тези неща. При всички тези индивиди съзнателното полово желание може да има едно и също съдържание и вероятно те биха направили грешка, ако смятат, че търсят само сексуално задоволяване. Но сега знаем, че това не е вярно, че когато се опитваме да разберем тези индивиди е полезно да боравим с онова, което половото желание и поведение представлява в основата си, вместо с онова, което самият индивид смята, че то представлява. (Това се отнася както до подготвящото, така и до осъществяващото поведение.) Друга поредица от доказателства, подкрепящи същата теза, е откритието, че един отделен психопатологичен симптом би могъл да представя в едно и също време няколко различни, дори противоположни желания. Истеричната парализа на ръката би могла да представя осъществяването на едновременните желания за отмъщение, съжаление, любов и уважение. Да приемем съзнателното желание в първия пример или видимия симптом във втория по чисто поведенчески начин, означава, че произволно отхвърляме възможността изцяло да разберем поведението и мотивационното състояние на индивида. Нека подчертаем, че е нещо необикновено, а не обикновено, едно действие или съзнателно желание да имат само една мотивация. МОТИВИРАЩИ СЪСТОЯНИЯ В известен смисъл почти всяко състояние на организма е само по себе си мотивиращо състояние. Сегашните схващания за мотивацията сякаш изхождат от предпоставката, че мотивационното състояние е специално, особено състояние, различаващо се рязко от другите събития в организма. Тъкмо напротив, една солидна теория на мотивацията би трябвало да приеме, че мотивацията е постоянна, неспирна, променлива и сложна и е почти общовалидна характеристика на практическн всяко състояние на организма. Да вземем за пример какво имаме предвид, когато казваме, че даден човек се чувства отхвърлен. Статичната психология би се задоволила да постави точка на това твърдение, докато динамичната би предположила с пълно емпирично основание твърде много неща. Такова чувство води до последици в целия организъм както в соматичните, така и в психичните му аспекти. Нещо повече, такова състояние автоматично и по необходимост води до много други събития,като например натрапливи желания да си върнеш обичта, най-различни по вид защитни усилия, натрупване на враждебност и т.н. В такъв случай става ясно, че за да обясним какво е състоянието на нещата, което се има предвид в твърдението «този човек се чувства отхвърлен», трябва да добавим, много, много повече твърдения за онова, което се случва с този човек в резултат на чувството за отхвърленост. С други думи, чувството, че си отхвърлен е само по себе си мотивиращо състояние. ЗАДОВОЛЯВАНЕТО ПОРАЖДА НОВИ МОТИВАЦИИ Човешкото същество е искащо животно и рядко стига състояние на пълно задоволяване, освен за кратко време. Задоволи ли се дадено желание, изскача друго и заема неговото място. Когато и то бъде задоволено, на преден план излиза следващото и т. н. Характерно за човешките същества е, че на практика, през целия си живот те не спират да желаят нещо. При това положение, за да постигнем широкото разбиране, към което се стремим, ние сме изправени пред необходимостта да изучим взаимовръзкнте между всички мотивации и едновременно с това пред необходимостта да се откажем от изолираните мотивационни единици. Взети заедно, появата на нагона или желанието, действията, предизвикани от него,задоволяването, което настъпва от постигането на поставената цел, представляват само изкуствен, изолиран, единичен пример, изваден от цялостния комплекс на мотивационната единица. Тази поява практически винаги зависи от състоянието на задоволеност или незадоволеност на всички други мотивации, които съществуват в целия организъм, или с други думи от факта, че такива и такнва други, по-силни желания са постигнали състояние на относителна задоволеност. Да желаеш каквото и да е, само по себе си предполага вече съществуващи задоволявания на други потребности. Ако стомасите ни са празни през повечето време, ако умираме от жажда, ако над нас непрекъснато е надвиснала предстояща катастрофа или ако всички ни мразят, едва ли ще имаме желание да композираме музика, да изграждаме математически системи, да украсяваме домовете си или да бъдем добре облечени. Тук трябва да имаме предвид два важни факта: първо, че човешкото същество никога не е задоволено, освен относително или отчасти и, второ, че потребностите изглежда се подреждат в някаква йерархия на доминантност. НЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА СЕ НАПРАВИ СПИСЪК НА НАГОНИТЕ Веднъж завинаги трябва да се откажем от правенето на атомистичните списъци от нагони и потребности. Те са теоретично несериозни по няколко различни причини. Преди всичко, защото предполагат равенство на различните изброени нагони, равенство по сила и вероятност да се проявят. Това не е правилно, защото вероятността което и да е желание да изплува в съзнанието, зависи от състоянието на задоволеност или незадоволеност на други по-силни желания. Има голяма разлика във вероятността да се проявят различни конкретни желания. Второ, такова изброяване предполага изолираност на всеки един от тези нагони от всички останали. Разбира се, те не са изолирани по подобен начин. Трето, тъй като обикновено се прави на поведенческа основа, изброяването пренебрегва напълно всичко, което знаем за динамичната природа на нагоните, като например, че е възможно техните съзнавани и несъзнавани аспекти да са различни и дадено конкретно желание всъщност да е канал, през който да намират израз няколко други желания. Такива списъци са глупави, защото нагоните не се подреждат в аритметичен сбор от изолирани, отделни членове. Те се подреждат по-скоро в една йерархия на специфичност. Под това се има предвид че броят на нагоните, които се избират за списъка, зависи изцяло от степента на специфичност, с която човек избира да ги анализира. Истинската картина не е на множество наредени една до друга пръчки, а по-скоро на струпани сандъци, като във всеки сандък има три по-малки, във всеки от новите три сандъка има още десет, а във всеки от тези десет има по петдесет и т. н. Друга аналогия би могла да описанието на хистологичен срез при различни степени на увеличение. Така можем да говорим за необходимостта от задоволяване равновесие, или по-конкретно - за нуждата от храна, или още по-конкретно - за потребността да си напълним стомаха, или дори по-конкретно - за желание за протеини, или за един специфичен протеин и т.н. Твърде много от списъците, с които вече разполагаме, съдържат безразборно съчетани потребности на различна степен на увеличение. При такова объркване е разбираемо, че някои от тях съдържат три или четири потребности, докато в други има стотици. Ако искахме, бихме могли да направим списък, в който да се съдържат един до един милион нагона, в зависимост изключително от специфичността на анализа. Нещо повече, трябва да се признае, че ако се опитаме да разгледаме фундаменталните желания, те би трябвало ясно да се разбират като набори от желания, фундаментални категории сборове от желания. С други думи, такова изброяване би представлявало абстрактна класификация, а не каталогизиращ списък (Angyal, 1965) Нещо повече, всички публикувани досега списъци сякаш предлагат взаимно изключване между различните нагони. Но такова нещо няма. Обикновено съществува такава степен на припокриване, че е почти невъзможно да се изолира достатъчно ясно и отчетливо един нагон от друг. Също така би трябвало да се посочи във всяка критика на теорията на нагоните, че самата представа за нагон вероятно произлиза от пълната погълнатост на вниманието от физиологичните потребности. Когато се занимаваме с тези потребности е много лесно да се отдели подбудата, мотивираното поведение и целта. Но когато говорим за желание за обич, не е така лесно да се направи разлика между нагон и цел. Тук нагонът, желанието, крайната цел, дейността са сякаш едно и също нещо. КЛАСИФИЦИРАНЕ НА МОТИВАЦИЯТА, В ЗАВИСИМОСТ ОТ ФУНДАМЕНТАЛНИТЕ ЦЕЛИ Наличните доказателства сякаш натежават по посока на това, че фундаменталните цели или потребности са единствената здрава основа, на която може да се изгради класификация на мотивационния живот, а не някакво изброяване на нагони, в обикновения смисъл на подбуждане (по-скоро «дръпванията» (pull), отколкото «бутанията» (push). Единствено фундаменталните цели остават константни в непрекъснатите промени, които динамичният подход налага на теоретизирането в психологията. Мотивираното поведение положително не е добра основа за класификация, тъй като, както видяхме, то може да е израз на много неща. По същата причина конкретна цел не е добра основа за класификация. Човешкото същество, което има желание за храна, дърки се по подходящ начин, за да я получи, а след това я дъвче и поглъща, може всъщност да търси сигурност, вместо храна. Индивидът, който преминава през целия процес на полово желание, ухажващо поведение и правенето на любов, може всъщност да търси по-скоро висока самооценка, отколкото полово задоволяване. Нагонът, такъв какъвто се появява интроспективно в съзнанието, мотивираното поведение и Популярно в съвременната психология разграничаване между т.нар. «pull» (дръпване, дърпане)и „push” (бутане, натиск)сили, енергии, мотиви, модели, механизми. Първите (pull) означават, че действието е от долу нагоре или отвътре навън, докато вторите акцентират върху действие отгоре надолу и/или отвън навътре-бел. ред. дори съвършено очевидните цели или търсени резултати също не са здрава основа, на която да се опрем, за да направим една динамична класификация на мотивационния живот на човешкото същество. Като че ли само чрез процеса на логическо изключване накрая оставаме с предимно несъзнаваните фундаментални цели или потребности, като единствена солидна база за класификация в мотивационната теория. НЕАДЕКВАТНОСТ НА ДАННИТЕ ОТ ЖИВОТНИ Работейки в сферата на мотивацията, академичните психолози са разчитали до голяма степен на експерименти с животни. Всеизвестна истина е, че бялата мишка не е човек, но за съжаление е необходимо да го повторим, тъй като прекалено често резултатите от опити с животни се приемат като основни данни, върху които трябва да изградим нашите теории за човешката природа. Данните от животни наистина могат да бъдат много полезни, само ако се използват предпазливо и мъдро. Има и други съображения в подкрепа на твърдението, че теорията на мотивацията трябва да е антропоцентрична, а не поставяща животното в центъра. Нека първо разгледаме понятието инстинкт, което можем твърдо да определим като мотивационна единица, в която подтикът, мотивираното поведение и основната цел или желаният резултат са доловимо определени от наследствеността. Колкото по-нагоре се качваме по еволюционната стълбица, толкова повече се наблюдава трайна тенденция към изчезване на дефинираните по този начин инстинкти. Например е справедливо да отбележим, че по нашата дефиниция у белите мишки е налице инстинктът за хранене, полов инстинкт и майчин инстинкт. При маймуните половият инстинкт определено е изчезнал, инстинктът за хранене е явно променен по различни начини и единствено майчиният инстинктт е без съмнение налице. По нашата дефиниция, при човешкото същество и трите са изчезнали, оставяйки на тяхно място конгломерат от наследствени рефлекси, наследствени подтици, автогенно и културно учене (вж. Глава 4). Така например, ако изучаваме половия живот на човешкото същество, ще установим, че чистият нагон е даден от наследствеността, но изборът на обект и на поведение трябва да се придобият или научат в течение на жизнената история на индивида. Вървейки нагоре по еволюционната стълбица виждаме, че апетитът придобива все по-голямо значение, а гладът - все по-малко. А това означава, че има много по-малка вариантност например в избора на храна при бялата мишка, отколкото при маймуната и по-малка при маймуната отколкото при човека (Maslow, 1935). И накрая, с изкачването по еволюционната стълбица и с отпадането на инстинктите, е налице по-голяма зависимост от културата като инструмент на адаптация. При това положение, ако решим да използваме данни от животните, трябва да осъзнаваме тези факти и например да предпочетем като обект на мотивационни експерименти маймуната пред бялата мишка, ако не за друго, то по простата причина, че ние, човешките същества, сме много повече маймуни, отколкото бели мишки, както Харлоу (Harlow, 1952) и много други приматолози (Howell и Vine, 1940 г.) убедително са доказали. Разчитането на данни от животни е довело до произволно изключване от теорията на мотивацията на схващането за намерение или цел (Young, 1941). Трябва ли само защото не можем да питаме мишките за тяхната цел, да посочваме, че можем да питаме хората за тяхната. Вместо да отхвърляме намерението или целта като понятия, понеже не можем да питаме мишките за тях, изглежда много по-разумно да отхвърлим мишките. СРЕДАТА Дотук говорихме само за природата на самия организъм. Сега трябва да кажем поне една дума за ситуацията или средата, в която се намира организмът. Трябва веднага да признаем, че човешката мотивация се актуализира в поведението само по отношение на ситуацията или на други хора. Всяка теория на мотивацията трябва, разбира се, да вземе предвид този факт, като включи ролята на културалната детерминация както за средата, така и за самия организъм. След като веднъж сме признали това, остава да предупредим да не се отдава прекалено много внимание на външната обстановка, средата или ситуацията. В последна сметка централният обект за изучаване тук е организмът или структурата на характера. Лесно е да се отиде до крайност в ситуационната теория, превръщайки организма просто в още един допълнителен обект в полето на изследванията ни, може би еквивалентен на някаква бариера или на предмет, който той се опитва да придобие. Трябва да помним, че индивидите отчасти създават собствени бариери и ценностни обекти и те трябва да се дефинират частично в съответствие с обстоятелствата, зададени от конкретния организъм в ситуацията. Не знаем начин да се определи или опише универсално едно поле на изследване, така че то да е независимо от конкретния организъм, който функционира в него. Определено трябва да се посочи, че дадено дете, което се опитва да придобие ценен за него предмет, но е възпряно от някакъв вид бариера, установява не само това, че предметът е ценен, но също така, че бариерата е бариера. В психиката няма такова нещо като бариера; бариера има само за конкретен човек, който се опитва да получи нещо, което той тя желае. Когато дадена теория слага ударението на постоянни основни потребности, тя установява, че те са относително постоянни и по-независими от конкретната ситуация, в която се намира организмът. Защото потребността не само организира, така да се каже, неговите възможности за действие по най-резултатния възможен начин и с голяма степен на вариантност, но организира и дори създава външната реалност. Друг начин да кажем същото нещо е, че единственият задоволителен начин да се разбере как географската околна среда се превръща в психична, е да се проумее, че принципът на организация на психичната среда е текущата цел на организма в тази конкретна външна среда. Солидната теория на мотивацията трябва да вземе предвид ситуацията, но не бива в никакъв случай да се превърне в чисто ситуационна теория, ако не сме изрично готови да се откажем от стремежа си да разберем природата на константността на организма в името на разбирането на света, в който той живее. Нека подчертаем, сега се занимаваме с теория на мотивацията, а не с теория на поведението. Поведението се определя от няколко категории определящи фактори, един от които е мотивацията, а други - силите на средата. Изучаването на мотивацията не отрича, нито отхвърля изучаването на ситуационните определящи фактори, а по-скоро го допълва. И двете имат своето място в една по-голяма постройка. ИНТЕГРИРАНО ДЕЙСТВИЕ Всяка мотивационна теория трябва да има предвид не само факта, че обикновено организмът се държи като интегрирано цяло, но и факта, че понякога това не е така. Трябва да се имат предвид определени, изолирани обуславяния и навици, сегментни реакции от различен вид и множество явления на дисоциация и липса на интеграция, които познаваме. Освен това организмът може дори да реагира по неединен начин, както когато в ежедневието правим много неща по едно и също време. Очевидно организмът е най-единно интегриран, когато се изправя успешно пред голяма радост или творчески миг или пред голям проблем, заплаха или критичен момент. Но когато заплахата е непреодолима, или пък организмът е прекалено слаб или безпомощен да се справи с нея, той е склонен да се дезинтегрира. Общо взето, когато животът е лесен и успешен, организмът може да върши едновременно много неща и да се обръща в много посоки. Наше убеждение е, че значителна част от явленията, които изглеждат специфични и изолирани, всъщност не са такива. Често при по-задълбочен анализ е възможно да се докаже, че те заемат значимо място в цялостната структура (напр. симптоми на конверсионна истерия). Има случаи, когато тази привидна липса на интеграция би могла да е просто отражение на собственото ни невежество, но от друга страна вече знаем достатъчно, за да сме сигурни, че при определени обстоятелства са възможни изолирани, сегментирали или неинтегрирани реакции. Освен това става все по-ясно, че не е необходимо подобни явления да се смятат за слаби, лоши или патологични. Те по-скоро трябва да се приемат като доказателство за една от най-важните способности на организма, а именно да се справя с незначителни, познати или лесно преодолими проблеми по частичен, специфичен, или сегментирай начин, така че основните способности на организма да остават свободни за по-важни или по-упорити проблеми, пред които той се изправя (Goldstein, 1939). НЕМОТИВИРАНО ПОВЕДЕНИЕ Сведението или реакциите не винаги са мотивирани или поне не са мотивирани в обикновения смисъл на стремеж към задоволяване на потребности, т.е. на търсене на онова, което липсва, или е потребно. Явленията съзряване, изразяване и растеж или себеактуализация са все примери за изключения от правилото за всеобщата мотивация и е много по-добре да се смятат за изразяване, а не за справяне. Тях ще обсъдим нашироко по-късно, особено в Глава 6. Освен това, Нормън Майър (Maier, 1949) привлече нашето внимание към една важна отлика, подсказана от фройдистите. Повечето невротични симптоми или тенденции се свеждат до импулси по посока на задоволяване на базови потребности, които по някакъв начин са били осуетени или насочени в погрешно направление, сбъркани с други потребности или пък фиксирани върху погрешните средства. Съществуват, обаче и такива, които не са насочени към задоволяване, а са просто предпазни или защитни. Тяхна единствена цел е да предотвратят нови болки, заплахи или фрустрации. Разликата е подобна на тази между един боксьор, който все още се надява да победи, и друг, който е изгубил надежда и се опитва да загуби колкото се може по-безболезнено. Тъй като пораженческата нагласа и безнадеждността са от сериозно значение за прогнозата при терапията, за очакванията от ученето и дори може би за дълголетието, тази разлика трябва да бъде разработена от всяка окончателна теория на мотивацията. ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ПОСТИГАНЕ Дюи (Dewey, 1939) и Торндайк (Thorndike, 1940) подчертаха един важен аспект на мотивацията, който е напълно пренебрегван от повечето психолози, а именно, възможността. Общо взето ние копнеем съзнателно за онова, което евентуално бихме могли действително да постигнем. Когато приходите им нарастват, хората започват активно да искат и да се борят за неща, за които не са и мечтали няколко години преди това. Средните американци копнеят за автомобили, хладилници и телевизори, защото те са действително възможни за постигане. Не копнеят за яхти или самолети, защото те всъщност не са достъпни за средните американци. Твърде възможно е американците да не копнеят за тях и несъзнателно. Вниманието към фактора «възможност за постигане», е от ключово значение за разбирането на различията в мотивациите между различни класи и касти сред дадено население, както и между различни страни и култури. ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА И НЕСЪЗНАВАНОТО С това е свързан проблемът за влиянието на действителността върху несъзнаваните импулси. Според Фройд То-импулсът е отделна единица, която няма вътрешна връзка с нищо друго на света, дори и с други свързани с То импулси. «Можем да се приближим до То с образи, да го наречем хаос, казан на кипяща възбуда... Тези инстинкти го изпълват с енергия, но то няма организация, нито единна воля, то е само тласък към постигане на удовлетворяване на инстинктивните потребности в съответствие с принципа на удоволствието. Законите на логиката - преди всичко законът за противоречието, - не се отнасят до процеси в То. Противоречивите импулси съществуват редом, без да се неутрализират взаимно или да се разделят; най-много могат да се съчетаят в компромисни формации под победния икономичен натиск за освобождаване на енергията им. В То не съществува нищо, което би могло да се сравни с отрицание, и с изненада в него откриваме едно изключение от философските твърдения, че пространството и времето са необходими форми на нашите умствени процеси... Естествено, То не познава ценности, добро и зло, морал. Икономичният, или, ако така предпочитате, количественият фактор, който е така тясно свързан с принципа на удоволствието, доминира над всички негови процеси. Инстинктивните катексиси, които се стремят към разтоварване, - това по наше мнение е всичко, което съдържа То." (Freud, 1933, с. 103-105) ДоКолКото действителните условия контролират, модифицират или възпират от разтоварбане тези импулси, те се превръщат по-скоро в част от Егото, отколкото от То. «Човек едва ли ще сбърка, ако разглежда Егото като част от То модифицирана от близостта си с външния свят и влияние което той й е оказал и което има за цел да получава стимули и да предпази организма от тях, подобно на повърхностния слой с който е обвита частицата живо вещество. Тази връзка с външния свят е решаваща за Егото. Егото е поело задачата да представя външния свят пред То, а също така да го пази; защото в противен случай То, което сляпо се стреми да задоволи своите инстинкти, като напълно пренебрегва превъзхождащата сила на външните фактори, не би могло да избегне унищожение. При изпълнението на тази функция Егото трябва да наблюдава външния свят и да съхранява вярна картина за него със следите, които оставят в паметта му възприятията, или посредством проверката на реалността; то трябва да отстрани от тази картина всеки елемент на външния свят, който е получен от вътрешни източници на възбуда. От името на То, егото контролира достъпа до мобилността, но вмъква между желанието и действието отлагащия фактор на мисленето, по време на което то използва остатъчните следи от опита, натрупан в паметта. По този начин то детронира принципа на удоволствието, който упражнява неоспорима власт над процесите в То и го заменя с принципа на реалността, защото той обещава по-голяма сигурност и по-гарантиран успех." (Freud,1933, с. 106) Но Джон Дюи твърди, че всички импулси в зрелия човек, поне характеровият импулс, са интегрирани и повлияни от реалността. С една дума, това е равносилно на твърдението, че няма То-импулси или, четейКи между редовете, ако има такива, те са по-скоро същностно патологични, отколкото присъщо здравословни. Отбелязваме тук това противоречие, макар да не можем да предложим емпирично решение за него, защото това е ключова и директна разлика. На нас ни се струва, че въпросът не се свежда до това дали съществуват или не То-импулси от вида, който описва Фройд. Всеки психоаналитик ще свидетелства за проявата на импулси на фантазията, които съществуват без оглед на действителността, здравия разум, логиката и дори личната полза. Въпросът се свежда до това дали ще са признак на болест, на регресия или разкриват най-интимната сърцевина на здравото човешко същество? В кой момент на живота инфантилната фантазия започва да се модифицира от възприемането на действителността? Едно и също ли е това за невротика и за здра-вия? Може ли ефективно функциониращото човешко същество да запази напълно свободно от подобно влияние някакво скрито кътче от своя импулсивен живот? Или, ако се окаже, че такива импулси, напълно вътрешноорганизмени по произход, наистина съществуват във всички нас, то тогава трябва да попитаме: Кога се появяват? При какви условия? Непременно ли създават проблеми, както смята Фройд? Трябва ли да са противоположни на реалността? МОТИВАЦИЯ НА НАЙ-ВИСШИТЕ ЧОВЕШКИ СПОСОБНОСТИ Повечето от онова, което знаем за човешката мотивация, идва не от работата на психолозите, а от тази на психотерапевтите, които лекуват пациенти. Пациентите са голям източник на грешки, както и на полезни данни, защото очевидно представляват лоша извадка от населението. Би трябвало, дори по принцип, мотивационният живот на страдащите от невроза да бъде отхвърлен като парадигма за здравата мотивация. Здравето не е просто отсъствие на заболяване или противоположното на заболяване. Всяка заслужаваща внимание теория на мотивацията трябва да се занимае с най-висшите способности на здравата и силна личност, както и със защитните маневри на поразените духове. Необходимо е да се обхванат и обяснят най-важните занимания на най-великите и най-прекрасни хора в човешката история. Никога няма да получим това разбиране само от болни хора. Трябва да обърнем вниманието и на здрави мъже и жени. Теоретиците на мотивацията трябва да станат по-позитивни в своята ориентация. ЧАСТ 1 ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|