Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Ейбрахам Маслоу ПРЕДИСЛОВИЕ ВЛИЯНИЕТО НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ Робърт Фрейджър
- ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ The Farther Reaches of Human Nature («Човешката природа се простира по-далеч», 1971) ВЪВЕДЕНИЕ
- Влиянието на Маслоу
- Кратка биография
- Библиография
| Глава 4 издава клинично-терапевтичния си произход, защото поставя ударението върху онова, което причинява невроза, а не върху мотивациите, които не създават проблеми на психотерапевта, например инерцията и мързелът, сетивните удоволствия и необходимостта от сетивни стимули за дейност, чистата радост от живота, или нейната липса, склонността към надежда или към безнадеждност, по-малката или по-голямата тенденция към регресия при страх, тревога, недостиг и т. н., да не говорим за най-висшите човешки ценности, които са също мотиватори: красотата, истината, достойнството, завършеността, справедливостта, редът, последователността, хармонията и т. н.
Тези необходими допълнения към глави 3 и 4 се разглеждат в глави 3, 4 и 5 от моята книга “Toward a Psychology of Being” («Към психология на битието»), в главата за тихото мрънКане, по-високото мрънкане и метамрънкането в моята книга “Eupsychian Management” («Еупсихиански мениджмънт") и в “A Theory of Metamotivation:The Biological Rooting of the Value-life” («Теория на метамотивацията: биологични корени на ценностния живот»). Човешкият живот никога няма да бъде разбран, ако не се вземат предвид неговите най-висши въжделения. Развитието, себеактуализацията, стремежът към здраве, търсенето на идентичност и автономия, копнежът за върхови постижения (и други начини за изразяването на стремежа «нагоре») вече трябва да се приемат безрезервно като широко разпространена, а може би и всеобща, човешка склонност. И все пак, съществуват и други регресивни, страшни, обезсилващи склонности и е много лесно да ги забравим в нашето опиянение от «личния растеж», особено що се отнася до неопитни младежи. Аз смятам, че необходимата профилактика срещу подобни илюзии е дълбокото познаване на психопатологията и дълбинната психология. Трябва да осъзнаем, че много хора избират по-лошото, вместо по-доброто, че развитието често е мъчителен процес и поради тази причина те може да го отбягват, че ние не само обичаме нашите най-добри възможности, а и се боим от тях, че всички сме дълбоко двойствени по отношение на истината, красотата, добродетелта, като едновременно ги обичаме и се боим от тях. Хуманистичният психолог все така трябва да чете Фройд (неговата факатология, а не метафизиката му). Бих искал също така да препоръчам една изключително проникновена книга от Хогърт, която положително ще ни помогне да разберем и да гледаме със съчувствие на влечението към просташкото, незначителното, евтиното и ментето при по-малко образованите хора, за които той пише. Глава 4 и Глава 6 за «Инстинкатоидният характер на базовите потребности» представляват за мен основата на система от вътрешно присъщи човешки ценности, човешки блага, които се самопотвърждават, които са изконно добри и желани, и не се нуждаят от по-нататъшно оправдание. Това е йерархия на ценности, които могат да се открият в самата същност на човешката природа. Те са не само желани и търсени от всички човешки същества, но са и нужни, в смисъл, че са необходими, за да се избегне болестта и психопатологията. Казано с други думи, тези базови потребности и метапотребности са също вътрешно присъщи подкрепители, безусловни стимули, които могат да се използват като основа за изграждането на всевъзможни видове инструментално учене и обуславяне. С други думи, за да ги имат, животните и хората са готови да научат практически всичко, което ще им помогне да постигнат тези висши блага. Непременно искам да спомена, макар че тук не му е мястото да се разпростирам, че с основание и ползотворно можем да разглеждаме инстинкатопоидните базови потребности и метапотребности не само като потребности, но и като права. Това следва непосредствено от признанието, че човешките същества имат право да са човеци в същия смисъл, в който котките имат право да са котки. Удовлетворяването на тези потребности и метапотребности е необходимо, за да си напълно човек и следователно могат да се смятат за естествени права. Йерархията на потребностите и метапотребностите ми помогна и в друго отношение. Според мен тя изпълнява ролята на шведска маса, от която хората вземат каквото съответства на техните вкусове и апетит. Това означава, че когато се оценяват мотивациите за поведението на даден човек, трябва да се има предвид също така и характера на съдията. Той избира мотивациите, на които ще отдаде това поведение, в съответствие със своя принципен оптимизъм или песимизъм, например. По мое мнение в наши дни второто се избира далеч по-често, толкова често, че ще е полезно да наречем явлението «снизяване на мотивациите». С две думи, това е склонността да предпочиташ като обяснение по-нисшите потребности пред средните и средните пред висшите. Предпочита се чисто материалистичната пред социалната мотивация или пред метамотивацията, или пред комбинация от трите. Това е един вид параноидоподобно подозрение, форма на обезценяване на човешката природа, която наблюдавам често, но която, доколкото зная, не е достатъчно добре описана. Според мен всяка завършена теория за мотивацията трябва да включва и тази допълнителна променлива. И, разбира се, сигурен съм, че един историк на идеите би намерил с лекота множество примери в различни култури и по различно време, за общата тенденция към принизяване или към възвисяване на човешките мотивации. Когато пиша тези редове, е съвършено ясно, че в нашата култура тенденцията е към широко разпространено принизяване. Нисшите потребности се използват прекалено много за обяснение, докато висшите и метапотребностите почти не служат за тази цел. По мое мнение тази тенденция почива далеч повече на предубеждения, отколкото на емпирични факти. Аз смятам, че висшите и метапотребностите са далеч по-определящи, отколкото моите изследвани лица и подозират, със сигурност много, много по-определящи, отколкото съвременните интелектуалци смеят да признаят. Очевидно, това е емпиричен и научен въпрос и също толКова очевидно е, че той е наистина прекалено важен, за да бъде оставен на клики и кръгове от посветени. Към Глава 5, където се разглежда теорията за задоволяването, съм добавил раздел за патологията на задоволяването. С положителност става дума за нещо, за което не бяхме подготвени преди петнайсет или двайсет години, - че след като човек е постигнал онова, което се е опитвал да постигне, и което е очаквал да му донесе щастие, могат да настъпят патологични последици. От Оскар Уайлд сме се научили да внимаваме какво желаем - защото, когато желанията ни бъдат задоволени, може да се разиграе трагедия. Това сякаш е възможно на всяко мотивационно равнище, независимо дали е материалното, междуличностното, или трансцендентното. От това неочаквано откритие можем да научим, че задоволяването на базовите потребности не носи автоматично и от само себе си система от ценности, в които да вярваме, и с които можем да се обвържем. По-скоро сме научили, че една от възможните последици от задоволяването на базовите потребности може да е скука, липса на цел, аномия и други подобни. Очевидно ние функционираме най-добре, когато се опитваме да постигнем нещо, което ни липсва, когато искаме нещо, което нямаме, и когато организираме силите си в служба на стремежа към задоволяване на това желание. Състоянието на задоволяване не се оказва по необходимост състояние на гарантирано щастие или задоволство. То е неясно състояние, което не само решава, но и повдига проблеми.
Но това е равносилно на ревизия на теорията за щастието, която ни е управлявала в продължение на три хиляди години, определяла е нашите схващания за небето, за Райската градина, за добрия живот, доброто общество, добрия човек. Нашите любовни приказки по традиция са завършвали с «и те живели щастливо до края на дните си.» Това се отнася и до нашите теории за усъвършенстване на обществото и социалната революция. Също така прекалено сме възхвалявали (и съответно сме търпели разочарование от) съвършено реалните, макар и ограничени, усъвършенствания в нашето общество например. Пред нас са възхвалявали ползата от профсъюзното движение, от равенството на жените, от прякото избиране на сенатори, от прогресивния подоходен данък, както и много други подобрения, които сме вградили например в поправките към конституцията. От всяка се е очаквало да доведе до хилядолетие вечно щастие, до окончателното решаване на всички проблеми. Резултатът по-скоро е клонил към разочарование от постигнатото. Но разочарованието означава, че е имало илюзии. А това е като че ли, ясният извод, който трябва да направим, - можем с основание да очакваме да настъпят подобрения. Но вече не можем с основание да очакваме да се стигне до съвършенство или да се постигне постоянно щастие. Трябва да обърна внимание и върху нещо, което почти всички пропускат, макар сега то да изглежда съвсем очевидно, а именно, че започваме да приемаме благата, които вече сме постигнали, за дадени, забравяме ги, те изпадат от съзнанието ни, а накрая дори преставаме да ги ценим - поне докато не ни ги отнемат. Така, в момента, когато пиша този предговор, януари 1970 г., за американската култура е характерно, че много неразумни и повърхностни хора отхвърлят несъмнения напре-дък и усъвършенстване, за които се е водила борба, и които са постигнати през последните 150 години. Смятат ги за измама, за неща без каквато и да е стойност, недостойни да се борим за тях, да ги защитаваме или пък да ги ценим само защото обществото все още не е идеално. Съвременната борба за «освобождаване» на жените, може да послужи за пример (макар че бих могъл да посоча още десетки други), който илюстрира този сложен, но важен момент и показва колко много хора са склонни да мислят в дихотомии и разделение, а не по йерархичен и интегриращ начин. Днес би могло да се каже най-общо, че в нашата култура мечтата на младото момиче, мечта, отвъд която то не вижда, е най-често за мъж, който се влюбва в него, осигурява му дом и му създава дете. В своите фантазии то често живее щастливо до края на дните си. Но всъщност, независимо колко копнее за дом, рожба или любим, то рано или късно бива заситено с тези блага, приема ги за дадени и започва да изпитва неспокойствие и незадоволеност, сякаш нещо му липсва, сякаш трябва да постигне нещо повече. Честата грешка в такива случаи е, че жената се нахвърля срещу дома, детето и съпруга като че ли са измама, може би дори капан или заробване, а сетне започва да копнее в стил «или-или" за по-висши потребности и за по-висше удовлетворяване - например за професионална работа, за свободата да пътува, за лична автономия и т. н.. Основният момент в Теорията за мрънкането и в йерархично-интегративната теория на потребностите е, че да се мисли за тези неща като взаимно изключващи се алтернативи е незряло и неразумно. Най-добре е за неудовлетворената жена да се мисли като за човек, който дълбоко желае да стисне здраво всичко, което вече има, а сетне - също като профсъюзните дейци - да иска още! Иначе казано, тя общо взето би желала да запази всичките си блага и да придобие нови. Но дори и тук, сякаш все още не сме научили вечния урок - че целият този процес ще се повтори. След периода на щастие, възбуда и осъществяване идва неизбежното - приемаме всичко за дадено, ставаме неспокойни и недоволни, искаме още! Предлагам да помислим за действителната възможност, че ако осъзнаем напълно тези човешки черти, ако можем да се откажем от мечтата за вечно и непрекъснато щастие, ако приемем факта, че екстазът ни ще бъде само преходен, а сетне неизбежно ще сме неудовлетворени и ще мрънкаме за още, тогава бихме могли да научим обикновените хора на онова, което себеактуализиращите се правят автоматично, т.е. да ценят благата, с които разполагат, да бъдат благодарни за тях и да избягват капана на алтернативата или-или. Възможно е една жена да получи всички специфично женски осъществявания (да бъде обичана, да има дом и дете), а след това, без да се отказва от постигнатото, да отиде отвъд женствеността към пълната човечност, в която е равна с мъжете, например пълното развитие на интелекта си, на дарбите си, на собствения си, специфичен идиосинкратичен гений, на собственото си индивидуално осъществяване. Основната насока на Глава 6, «Инстинкатоидната природа на базовите потребности», е значително променена. Големите крачки, които генетиката направи през последното десетилетие и нещо, ни принудиха да отдадем по-голяма определяща сила на гените, отколкото преди петнайсет години. Мисля, че за психолозите най-важното от тези открития беше за различните неща, които могат да се случат с Х и У хромозомите: удвояване, утрояване, загубване, и т. н. Глава 9, «Инстинктивна ли е деструктивността?», беше значително променена от тези открития. Може би развитието на генетиката ще ми помогне да изразя своята позиция по-ясно и достъпно, отколкото очевидно е било преди. В момента дебатът за ролята на наследствеността и средата е почти толКова опростителски, колкото и през последните петдесет години. Мненията продължават да се люшкат между опростителската теория за инстинктите - тотални инстинкти от вида, който откриваме в животните, от една страна, и пълно отхвърляне на инстинктивисткия възглед в полза на тоталното обяснение чрез средата. И двете позиции лесно могат да бъдат оборени и по мое мнение са незащитими до положение, че бихме могли да ги наречем глупави. За разлика от тези две полярно противоположни позиции теорията, изложена в Глава 6 и в останалата част от книгата, предлага трета - че в човешкия вид има много слаби останКи от инстинкти, които не бихме могли да наречем цялостни в животинския смисъл на думата. Тези останки от инстинкти и инстинктоидни тенденции са толкова слаби, че културата и ученето ги преодоляват с лекота. Културата и ученето са далеч по-могъщи. Всъщност методите на психоанализата и други «разкриващи» терапии, да оставим настрана «търсенето на идентичност», могат да се разглеждат като много трудна и деликатна задача - да открием през напластяванията на ученето, навиците и културата какви биха могли да са останките от инстинкти и инстинктоидни тенденции и нашата слабо проявена същностна природа. С една дума, човекът има биологична същност, но тя е много слабо и едва доловимо определена и са необходими специални «ловни» методи, за да я установим. Трябва да открием, индивидуално и субективно, животинското у нас, своята видова принадлежност. Всичко това е равносилно на заключението, че човешката природа се поддава изключително много на моделиране, в смисъл, че културата и средата могат лесно напълно да заличат или намалят генетичния потенциал, но не могат да го създадат или дори да го увеличат. Що се отнася до обществото, според мен това е изключително силен довод в полза на абсолютното равенство на възможностите за всяко дете, родено на този свят. То е също и особено силен довод в полза на доброто общество, тъй като човешкият потенциал може лесно да бъде унищожен от лоша среда. Това е съвсем независимо от твърдението, което вече направихме, - че простият факт на принадлежността ни към нашия род представлява ipso facto право да станем хора в пълния смисъл на думата, т.е. да актуализираме целия си възможен човешки потенциал,Да бъдеш човешко същество - в смисъл, че си роден като представител на човешкия вид - трябва да се дефинира също и през призмата на това да станеш човешКо същество. От тази гледна точка едно бебе е само потенциално човешко същество и трябва да порасне до човещината в обществото, културата, семейството. В последна сметка този възглед ще ни принуди да приемем много по-сериозно, отколкото досега, факта на индивидуалните различия, както и на принадлежността към вида. Ще трябва да се научим да мис- ipso facto - Поради самия факт. - Бел. ред. лим за тях по нов начин като за (1) много пластични, повърхностни, лесно променими, лесно стъпквани, но създаващи поради това всевъзможни едва доловими патологии. Така опираме до деликатната задача (2) да се опитаме да открием темперамента, характера, скритата дарба на всеки индивид, така че той да расте, без да бъде възпрепятстван, по свой собствен, индивидуален начин. Такова отношение ще изисква далеч по-голямо внимание, отколкото са отделяли досега психолозите, на тънкнте психични и физиологични щети и болки, причинявани от отричането на истинските вътрешни склонности - страдания, които не са задължително съзнателни или лесно забележими отвън. Това на свой ред означава много по-сериозно внимание към работното значение на «добро израстване» на всяко възрастово равнище. И накрая, трябва да посоча, че ще се наложи да се подготвим по принцип за разтърсващите последици на лишаването от алибито на социалната несправедливост. Колкото повече продължаваме да ограничаваме социалната несправедливост, толкова повече ще установяваме, че на нейното място идва «биологична несправедливост», а тя произтича от факта, че бебетата се раждат на този свят с различен генетичен потенциал. Ако стигнем дотам, че да даваме пълна възможност за развитие на добрия потенциал у всяко бебе, то това тогава ще означава да приемем и лошия. Кого ще обвиним, когато дадено бебе се роди със слабо сърце, увредени бъбреци или неврологични дефекти? Ако единствено природата носи вина, то какво би означавало това за самооценката на индивида, към когото самата природа се е отнесла «несправедливо»? В тази глава, а също в други мои работи, съм въвел понятието «субективна биология». Установих, че това е много добро средство за преодоляване на пропастта между субективно и обективно, между феноменологично и поведенческо. Надявам се, откритието, че човек може и трябва да изучава интроспективно и субективно собствената си биология, ще помогне и на други, особено на биолозите. Глава 9, за деструктивността, е основно преработена. Отнесох я към по-широката категория на психологията на злото, надявайкн се с това внимателно разглеждане на един аспект на злото да докажа, че целият проблем се поддава на емпирично и научно изследване. Според мен, поставянето му под юрисдикцията на емпиричната наука, означава, че можем с увереност да очакваме да се стигне до по-голямо разбиране, а това значи, че моке да се направи нещо. Както стана ясно, агресията е както генетично, така и културно детерминирана. Освен това смятам за изключително важно разграничението между здрава и нездрава агресия. Тъй като вина за агресията не носи изцяло нито обществото, нито вътрешната човешка природа, вече става ясно, че злото по принцип не е само социален, нито пък само психичен продукт. Това може да изглежда прекалено очевидно, за да трябва да се казва, но днес има много хора, които не само вярват в тези незащитими теории, но и действат, изхождайки от тях. В Глава 10, «Експресивният компонент на поведението», въвеждам понятието за Аполоновия контрол, т.е. желателния контрол, който не застрашава задоволяването, а по-скоро го засилва. Смятам това понятие за изключително важно както за чистата психологическа теория, така и за приложната психология. То ми помогна да направя разлика между (болестна) импулсивност и (здрава) спонтанност, една разлика, от която има голяма нужда днес, особено при младите хора и при мнозина други, които са склонни да мислят, че всеки контрол задължително е репресивен и зъл. Надявам се това прозрение да помогне на другите, така както помогна на мен. Не съм отделил време да свържа този концептуален инструмент с древните проблеми за свободата, етиката, политиката, щастието и други от този род, но според мен за всеки сериозен мислител в тези сфери ще е ясна неговата уместност и сила. Психоаналитикът ще забележи, че това решение до известна степен се покрива с интегрирането на принципа на удоволствието и принципа на реалността от Фройд. За психодинамичния теоретик ще бъде полезно да обмисли приликите и разликите. В Глава 11, посветена на себеактуализацията, съм отстранил един източник на объркване, като ограничих интереса си определено до по-възрастни хора. Според използваните от мен критерии себеактуализацията не се случва при млади хора. В нашата култура поне, младежите все още не са постигнали идентичност или независимост, не са имали достатъчно време да изживеят една трайна, лоялна, постромантична любовна връзка, нито пък, общо взето, са открили своето призвание, олтара, на който да се принесат. Освен това, те не са изработили своя собствена ценностна система, не са имали достатъчно опит (отговорност за други хора, трагедии, несполуки, постижения, успехи), за да се освободят от идеалистичните си илюзии и да станат реалисти. Не са се примирили по принцип със смъртта, нито пък са се научили на търпение. Не са научили достатъчно за злото в себе си и другите, за да бъдат състрадателни. Не са имали време да преодолеят амбивалентността по отношение на родителите си и по-възрастните от тях, на силата и на властта. Не са получили достатъчно знания и образование, за да открият възможността да станат мъдри; не са придобили достатъчно смелост, за да рискуват непопулярност, да не се срамуват от това да са открито добродетелни и т. н. Във всеки случай по-добрата стратегия за психологията е да разделим представата за зрелите, изцяло човечни, себеактуализиращи се хора, в които е осъществен и актуализиран човешкият потенциал, от представата за здраве на всяко възрастово равнище. Установил съм, че това може да бъде преведено като «добро развитие към себеактуализация», една доста смислена и поддаваща се на изучаване идея. Направил съм достатъчно проучвания при младежи на колежанска възраст, за да се уверя, че е възможно да се установи разлика между «здрави» и «нездрави». Имам впечатлението, че здравите млади мъже и жени все още растат, и са приятни и дори обичливи, лишени от злоба, скрито добри и алтруистични (но много се срамуват от това), вътрешно привързани към онези от по-възрастните, които го заслужават. Младите хора са несигурни в себе си, все още неоформени, неспокойни поради своето и на връстниците си малцинствено положение (техните лични мнения и басове са по-почтени, откровени, метамотивирани, т.е. добродетелни от средното равнище). Те са вътрешно смутени от жестокостта, злобата, духа на тълпата, който много често се среща при младите хора, и т. н. Разбира се, не зная дали този синдром прераства неизбежно в себеактуализацията, която съм описал при по-възрастните хора. Само лонгитюдни проучвания биха могли да установят това. Описал съм моите себеактуализиращи се индивиди като издигащи се над национализма. Бих могъл да добавя, че те се издигат над класи и касти. Това е вярно в светлината на моя опит, макар и да бих мо- 1 Лонгитюдни изследвания - вид психологически изследвания, в които се проследява развитието на едни или други явления в продължение на много време и при едни и същи хора посредством редовни измервания. - Бел. ред. гъл а приори да очаквам, че благоденствието и социалното достойнство биха направили себеактуализацията по-вероятна. Друг въпрос, който не съм предвидил в първата редакция на тази книга, е следният: Дали тези хора са способни да живеят само с «добри» хора и само в един добър свят? В ретроспекция моето впечатление, което, разбира се, трябва да бъде подложено на проверка, е, че себеактуализиращите се хора са гъвкави в основата си и могат да се адаптират реалистично към всякакви хора, към всякаква среда. Смятам, че те са готови да се отнасят с добрите хора като с добри хора, а с лошите хора - като с лоши. Друго допълнение към описанието на себеактуализиращите се личности произлезе от моето проучване на «мрънканията» и широко разпространената тенденция вече постигнатото удовлетворение да се подценява, дори напълно да се обезценява и отхвърля. Себеактуализиращите се хора са относително освободени от този голям източник на човешка злочестина. С една дума, те са способни на «благодарност». Блаженството от придобитите блага остава съзнателно. Чудесата остават чудеса, независимо, че не престават да се случват. Съзнанието за незаслужен късмет, за подарено благоволение е гаранция, че за тях животът остава ценен и никога не става безинтересен. Трябва да призная, че за мое голямо облекчение изследването ми върху себеактуализиращите се хора се разви много добре. В края на краищата е изключително рисковано да се следва упорито едно интуитивно убеждение и в хода на работата да не се зачитат основни канони на научната методология и философската критика. Най-сетне това бяха правила, в които аз самият вярвах и приемах, и много добре съзнавах, че ходя по тънък лед. Съответно моите изследвания се правеха на фона на тревога, конфликт и съмнения. За последните няколко десетилетия се натрупаха достатъчно потвърждения и доказателства в подкрепа на моите възгледи (Вж. Библиография), така че тази тревога вече не е необходима. И все пак, много добре съзнавам, че тези основни методологически и теоретични проблеми все още стоят пред нас. Свършената дотук работа е само началото. Вече сме готови за далеч по-обективни, консенсуални и безпристрастни екипни методики за подбиране на себеактуализиращи се (здрави, напълно човечни, автономни) индивиди за изучаване. Очевидно трябва да се работи и в сравнително-културална насока. Само проследяване на тези индивиди от люлката до гроба може да осигури наистина задоволително потвърждение, поне по мое мнение. Очевидно не трябва да се подбират само хора, равняващи се на носители на олимпийски медали, както постъпих аз, а да се направят представителни проучвания на цялото население. Освен това, според мен, няма да проумеем ненамаляващото човешко зло, докато не изучим по-пълно, отколкото съм направил аз, «неизлечимите» грехове и слабостите на най-добрите човешки същества, които сме в състояние да намерим. Убеден съм, че подобни изследвания ще променят сегашната философия на науката, на етиката и ценностите, на религията, труда, мениджмънта и междуличностните отношения, на обществото и Бог знае какво още. Освен това мисля, че големите социални и образователни промени могат да настъпят почти незабавно, ако например можем да научим нашите младежи да се откажат от нереалния си перфекционизъм, от искането си за идеални човешки същества, идеално общество, идеални учители, родители, политици, бракове, идеални приятели, организации и т. н., защото нито едно от тези неща не съществува и просто не може да съществува - или по-точно казано не съществува, освен в преходни моменти на върхово изживяване, на идеално единение и т. н. Такива очаквания, както вече ни е известно дори при нашите недостатъчни знания, са илюзорни и затова неизбежно и неумолимо ще предизвикват разочарование и придружаващите го отвращение, ярост, депресия и желание за мъст. Стигам до заключението, че искането за «Нирвана сега!» е само по себе си основен източник на зло. Щом искаш идеален лидер или идеално общество, ти се отказваш от избора между по-добро и по-лошо. Ако несъвършеното се определи като зло, всичко се превръща в зло, тъй като всичко е несъвършено. Убеден съм също така в нещо, което натежава в положителна посока, - че тази голяма, непроучена още област е най-вероятният източник на познание за вътрещноприсъщите на човешката природа ценности. Към това се отнасят ценностната система, сурогатите на религията, задоволяването на идеализма, нормативната философия на живота, от която изглежда всички човешки същества имат нужда, копнеят за нея и стават неприятни и зли, вулгарни и дребнави без нея. Психичното здраве не само те кара да се чувстваш добре субективно, но то е и правилно, вярно, истинско. В този смисъл то е «по-добро» от болестта и я превъзхожда. То не само е правилно и вярно, но и по-лесно се разбира, разкрива повече истини, включително и по-висши истини. Така че липсата на здраве не само те кара да се чувстваш ужасно, но е и форма на слепота, познавателна патология, а също така морална и емоционална загуба. Нещо повече, то е форма на осакатява-не, липа на способности, по-малка годност да правиш и да постигаш. Макар и да не са много на брой, здравите личности съществуват. Следователно, след като веднъж е доказано, че е възможно, здравето с всичките си ценности - истина, доброта, красота и т. н. - е по принцип постижима реалност. На онези, които предпочитат да виждат, вместо да са слепи, да се чувстват добре, вместо зле, цялостни, вместо осакатени, можем да препоръчаме да се стремят към психично здраве. Човек си спомня момиченцето, което попитали защо доброто е по-хубаво от злото, а то отговорило: «Защото е по-приятно». Мисля, че можем да направим нещо по-добро: - същата линия на разсъждения може да докаже, че да живееш в «добро общество» (братско, синергетично, основано на доверие, Теория У) е «по-добре», отколкото да живееш в общество на джунглата (Теория Х, авторитарно, враждебно, описаното от Хобс), както поради биологичните, медицинските ценности и ценностите на дарвиновия естествен отбор, така и поради субективните и обективните ценности на растежа. Същото се отнася за добрия брак, доброто приятелство, добрите родители. Те са не само желани (предпочитани, избрани), но са също така, в определен смисъл, «желателни». Съзнавам, че това може да създаде значителни трудности на професионалните философи, но съм уверен, че ще се справят. Доказателството, че чудесни хора могат да съществуват и наистина съществуват, - макар и много недостатъчно на брой и стъпили на глинени крака, - е достатъчно, за да ни даде смелост, надежда и сила да продължаваме да се борим, да ни даде вяра в самите нас и в собствените ни възможности за растеж. Освен това, вярата в човешката природа, колкото и трезва да е тя, би трябвало да ни помогне да вървим към братство и състрадание. Реших да пропусна последната глава от първото издание на книгата – «Към една позитивна психология». Онова, което през 1954 г. беше 98% вярно, е само две трети вярно днес. Сега, макар и да не е широко разпространена, позитивната психология все пак съществува. Хуманистичните психологии, новите трансцендентални психологии, ек- Хобс, Томас (1588-1в79 г.) - английскн философ Х Б. пр. зистенциалните, роджерсианските, експерименталните, холистичните, психологиите на стремежа към ценности се развиват добре и, поне в Съединените щати, са на разположение, макар, за съжаление, все още да не се предлагат от повечето катедри по психология, така че интересуващите се студенти трябва да ги издирват или просто да се натъкнат на тях. А според мен читателят, който би желал да «вкуси» от най-добрата извадка от хората, идеите и данните, ще ги намери най-лесно в различните книги с четива от Мустакас, Северин, Бюджентал, Сутич и Вич. За адреси на съответните учебни заведения, списания и дружества бих препоръчал Еупсихианската мрежа, приложение към моята книга “Toward a Psychology of Being” («към психология на Битието»). На притеснените студенти пред завършване все още бих препоръчал последната глава от първото издание, което, предполагам може да се намери в повечето университетскн библиотеки. Освен това препоръчвам по същите причини своята книга “Psychology of science” («Психология на науката»). За онези, които са готови да приемат достатъчно сериозно тези въпроси и да работят упорито върху тях, голямата книга в тази област е “Personal Knowledge” («Личното знание») от Поляни. Настоящето преработено издание е пример за все по-твърдото отхвърляне на традиционната наука без ценности - или по-скоро на напразното усилие да има наука без ценности. Тя е по-откровено нормативна отпреди, по-уверено утвърждава науката като вдъхновено от ценности търсене от страна на стремящи се към ценности учени, които могат, така твърдя аз, да открият вътрешноприсъщи-те, крайните и отнасящи се за целия род ценности в структурата на самата човешка природа. На някои това би заприличало на атака срещу науката, която обичат, и пред която се прекланят, както я обичам и й се прекланям аз. Приемам, че понякога техните страхове са напълно основателни. Много са хората, особено в социалните науки, които смятат пълната политическа ангажираност (по дефиниция в отсъствие на цялостна информация) за единствената възможна, взаимоизключваща се алтернатива на науката без ценности. Според тях да прегърнеш едната, по необходимост означава да отхвърлиш другата. Подобно противопоставяне е ученическо и това се доказва от простия факт, че е най-добре да получиш правилна информация дори когато се сражаваш с някакъв враг, дори когато си се обявил за политик. Но съвсем настрана от подобна себеразрушителна глупост и обръщайки се към този много сериозен въпрос на най-висшите равнища, на които сме способни, аз смятам за доказуемо, че такава нормативна страст (да се прави добро, да се помогне на човечеството, да се направи светът по-добър) е напълно съвместима с научната обективност и наистина може да направи мислима една по-добра, по-силна наука, с далеч по-голяма сфера на компетенция, отколкото тя има сега, когато се опитва да бъде ценностно неутрална (оставяйки ценностите да бъдат произволно утвърждавани от не-учени на не-фактическа основа). Това ще се постигне просто като се разшири нашето схващане за обективност, така че да включва не само «познанието на наблюдателя « (laissez-faire, неангажирано познание, познание за, познание отвън), но също така експерименталното познание и онова, което бих нарекъл любовно познание или даоистко познание. Простият модел на даоистка обективност произлиза от феноменологията на безкористната любов и възхищение пред Битието на другия (Б-любов). Така например любовта към своето детенце, приятел, професия, или дори към «проблем» или научното поле, в което работиш, може да е така пълна и одобряваща, че да изключва намеса и натрапване, т.е. да обичаш едно нещо такова, каквото е, и каквото ще стане, без импулс да го промениш или подобриш. Голяма любов е необходима, за да оставиш нещо да съществува, да бъде и да става. Човек може да обича детето си така чисто, че да го остави да стане това, което е заложено в него. Но - и това е същността на моята теза - човек може да обича истината по същия начин. Човек може да я обича достатъчно, за да вярва и в нейното осъществяване. Възможно е да обичаш детето си още преди да се е родило, да чакаш със затаен дъх и огромно щастие да видиш що за човек ще стане то и да обичаш този бъдещ човек. Априорните планове за детето, амбициите по отношение на него, подготвените за него роли, дори надеждите то да стане това или онова - всички тези неща не са даоистки. Те представляват изисквания към детето да стане онова, което родителят вече е решил, че то трябва да стане. Такова дете се ражда в невидима усмирителна риза. По същия начин е възможно да обичаш истината, която предстои да се прояви, да имаш вяра в нея, да се радваш и дивиш, когато нейната природа се разкрива. Човек може да вярва че незамърсената, От френски: ненамеса в частни инициативи. - Бел. ред. неманипулирана, ненасилена, неизисквана истина ще бъде по-красива, по-чиста, по-истинска истина, отколкото би била същата истина, ако сме я насилвали да се съобрази с априорни очаквания, надежди, планове или конюнктурни политически потребности. И истината може да се роди в «невидима усмирителна риза». Нормативното усърдие може да бъде погрешно разбрано и да изкриви с априорни изисквания истината, която предстои да се разкрие, и се боя, че някои учени правят точно това, на практика отказвайки се от науката в полза на политиката. Но това съвсем не е необходимо за учения, по-склонен да се придържа към даоистките принципи, достатъчно обичащ истината, която предстои да се роди, за да приеме, че тя ще донесе всичко най-добро, и по тази причина ще й позволи «да бъде», тъкмо в името на нормативното си усърдие. Вярвам също в следното: колкото по-чиста е истината и колкото по-малко е замърсена тя от доктринери с предварително взети решения, толкова по-добре ще бъде за бъдещето на човечеството. Аз вярвам, че светът ще извлече повече полза за бъдещето от истината, отколкото от политическите убеждения, които имам днес. Вярвам повече на онова, което ще се узнае занапред, отколкото на днешните си знания. Това представлява хуманистично-научна версия на библейското «не моята воля, но твоята да бъде». Моите страхове и надежди за човечеството, голямото ми желание да върша добро, моето желание за мир и братство, моето нормативно усърдие - според мен ще служа на всички тези неща най-добре, ако остана смирено отворен за истината, обективен и безкористен в даоисткия смисъл, ако отказвам да предрешавам истината или да я подправям, и ако продължавам да вярвам, че колкото повече зная, толкова повече ще мога да помогна. На редица места в тази книга и в много последвали я публикации съм приемал, че осъществяването на действителните възможности на дадена личност се обуславя от наличието на родители и други хора, които задоволяват базовите потребности, от наличието на всички онези фактори, които сега наричат «екологични», от «здравето» на културата или неговата липса, от международното положение, и т. н. Растежът в посока на себеактуализация и пълна човечност става възможен при сложна йерархия от «добри предпоставки». Тези физични, химични, биологични, междуличностни и културни условия имат значение за индивида дотолкова, доколкото в последна сметка му осигуряват или не му осигуряват нещата от първа необходимост и човешките «права», които му позволяват да стане достатъчно здрав и достатъчно човек, за да поеме собствената си съдба в свои ръце. когато изучаваме тези предпоставки, се натъжаваме от лекотата, с която човешките възможности могат да бъдат разрушени или потиснати така, че напълно човечният индивид да ни изглежда като чудо, като дотолкова невероятно събитие, че ни вдъхва страхопочитание. И едновременно с това сме насърчени от факта, че себеа-ктуализиращите се хора наистина съществуват и следователно са възможни, че рискът да бъдем подложени на остра критика може да се поеме, че финишът може да бъде пресечен. Тук изследователят почти сигурно ще попадне под кръстосания огън от обвинения както междуличностни, така и вътрепсихични, че е «оптимист» или «песимист» в зависимост от това, върху какво съсредоточава вниманието си в момента. Ще бъде също така обвинен, от една страна, че е привърженик на наследствеността, а от друга - на влиянието на средата. Политически групи положително ще се опитат да му залепят един или друг етикет, в зависимост от заглавията във вестниците в момента. Ученият, разбира се, ще се съпротивлява на тези тенденции към дихотомизиране и рубрицизиране в стил «всичко или нищо», ще продължава да мисли в категориите на степени, ще осъзнава холистично много и много определящи фактори, които действат едновременно. Ще се опитва, доколкото има сили, да бъде възприемчив за данните, като ги различава доколкото му е възможно от своите желания, надежди и страхове. Сега е съвсем ясно, че тези проблеми - какво е добър човек и какво е добро общество - попадат напълно под «юрисдикцията» на емпиричната наука и ние можем с увереност да се надяваме да придобием нови знания в споменатите области. В тази книга съсредоточаваме вниманието си много повече Върху първия проблем - напълно човечната личност, отколкото върху втория - какъв вид общество я прави възможна. По този въпрос съм писал много след 1954 г., когато тази книга се появи, но се въздържах от опити да включа тези открития в настоящото преработено издание. Вместо това ще препратя читателя към някои от моите работи по въпроса и също така колкото ми е възможно по-категорично Ще убеждавам в необходимостта от запознаването с богатата изследователска литература върху нормативната социална психология (наРичана по различен начин - организационно развитие, теория на организацията, теория на мениджмънта и т. н.). Изводите от тези теории, доклади за отделни случаи и проучвания ми се струват задълбочени, предлагащи действителна алтернатива, например за различните версии на марксисткта теория, за демократичните и авторитарни теории и за други налични социални философии. Не спирам да се удивлявам, че са толкова малко психолозите, които знаят за работата на Аргирис, Бенис, Ликърт и Макгрегър, за да спомена само няколко добре известни учени, които работят в тази област. Във всеки случай, който желае да приеме сериозно теорията за себеактуализацията, трябва също така да приеме сериозно новия вид социална психология, а ако трябва да избера списание, за да го препоръчам на човека, желаещ да следи съвременните развития в тази област, това ще бъде Journal of Applied Behavioral Science (Списание за приложна поведенческа наука), въпреки напълно заблуждаващото му заглавие. И накрая искам да кажа нещо за тази книга като преход към хуманистичната психология, или към това, което беше наречено Третата сила. Макар и все още несъвършена от научна гледна точка, хуманистичната психология вече е отворила врати за изучаването на всички онези психични явления, които могат да бъдат наречени трансцендентни или трансперсонални, за данни, които бяха отхвърлени по принцип от бихейвиоризма и фройдизма с присъщите им философски ограничения. Сред тези явления включвам не само по-висши и по-положителни състояния на съзнанието и личността, т.е. трансцендентацията на материализма, на индивидуалното его, на атомистките-разцепващи-разделящи-противопоставящи нагласи и т. н., но също и една концепция за ценностите (вечните истини) като част на много по-разширения аз. Списанието Journal of Transpersonal Psychology (Списание за трансперсонална психология) започна да публикува статии по тези въпроси. Вече сме в състояние да започнем да мислим за трансчовешкото - една психология и философия, която отива отвъд самия човешкия род. Това все още предстои. Ейбрахам Маслоу ПРЕДИСЛОВИЕ ВЛИЯНИЕТО НА ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ Робърт Фрейджър Човекът не ще направи мъдър житейски избор, ако във всеки миг от своя живот няма смелостта да се вслушва в себе си, в собственото си аз. ЕЙБРАХАМ МАСЛОУ The Farther Reaches of Human Nature («Човешката природа се простира по-далеч», 1971) ВЪВЕДЕНИЕ "Ейбрахам Х. Маслоу беше човек, който имаше смелостта да се вслушва дълбоко в себе си и в неотклонната си вяра, че човешкият род има положителен потенциал. Наричали са го пионер, мечтател, философ на науката и оптимист. Той беше един от най-видните представители на хуманистичните психологии или на психологиите от «Третата сила», а „Мотивация и личност”, публикувана за първи път през 1954 г., съдържа важните въпроси и ранните му проучвания на човешката психика. Идеите, които развива в „Мотивация и личност”, представляват основите на делото на неговия живот. Тази книга е оказала огромно въздействие за създаването на един положителен и цялостен възглед върху човешката природа. Тя продължава да е уникален, проникновен и влиятелен източник, както проличава от съвременните тенденции в психологията, образованието, бизнеса и културата. В много области се наблюдава нарастващо подчертаване на значението на себеактуализацията, ценностите, избора и по-холистичното схващане за индивида. Влиянието на Маслоу В юбилейния брой, с който списанието Esquire отбеляза своята петдесетгодишнина, бяха представени статии за най-значителните фигури на Америка в средата на двайсетия век. Редакторите са избрали Маслоу като най-влиятелния психолог, а също като един от хората допринесли в най-голяма степен за съвременното схващане за човешката природа. Ето какво казва Джордж Лионърд: «Той не пишеше с мрачното величие на Фройд, учената грация на Ерик Ериксън или елегантната прецизност на Б.ф.Скинър. Не беше блестящ оратор, на младини бил толкова срамежлив, че едва намирал сили да се качи на подиума... Клонът на психологията, основан от него, не е завоювал господстващи позиции в колежите и университетите. Умря през 1970 г., а истинска негова биография все още предстои да се напише. И все пак, Ейбрахам Маслоу е направил повече, отколкото всеки друг американски психолог през последните петдесет години, за да променим нашия възглед за човешката природа и възможности. Влиянието му, както пряко, така и косвено, продължава да расте, особено в сферите на здравеопазването, образованието и мениджмънта, а също в личния и обществения живот на американците." (Leonard,1983, с. 326) Когато Маслоу започва своята кариера, в психологията е имало само две основни сили - експерименталния, поведенчески подход и клиничния, психоаналитичен подход. Тези модели не били достатъчни за него. «Общо взето... мисля, че е справедливо да кажем, че човешката история е запис на начините, по които човешката природа е била подценявана. На практика са били подценявани най-висшите й възможности" (Maslow 1971, с. 7). В интелектуалната си кариера той се стреми да противопостави на това подценяване с новаторскнте си изследвания за върховите възможности за човешки растеж и развитие. Той става причина за възникването на две основни нови сили в психологията - хуманистичната и трансперсоналната. И двете изследват цялостната, богата сложност на човешката природа, без да свеждат човешкото поведение до механичния или патологичния модел. Най-голямата сила на Маслоу беше способността му да повдига важни въпроси. Той поставя на психологията въпроси, които имат централно значение в живота на всички нас: какво означава да си добро човешко същество? На какво са способни човешките същества? Какво носи на човешките същества щастие, творчество и осъществяване? Как можем да определим дали дадена личност е усъвършенствала напълно своите възможности, ако не знаем какви са те? Как можем наистина да се издигнем над незрялостта и несигурността на детството и при какви обстоятелства сме в състояние да го направим? Как можем да разработим един цялостен модел на човешката природа, като отдадем дължимото на нашия необикновен потенциал, без да изпускаме от поглед нейната нерационална, незавършена страна? Какво мотивира психично здравия индивид? Дали себеактуализиращия се човек е най-висшата проява на онова, което действително представлява под повърхността човешката природа? Това е сред онези много големи въпроси, на които единствено глупаци и мечтатели имат смелостта да дават окончателни отговори. Онова, което предложи Маслоу със себеактуализацията, не беше просто психологически факт, а напълно разбит възглед за човешката природа. Там, където други се опират на еротизма, властта, самоинтеграцията или на стимул и реакция, Маслоу представя възглед за гностическата истина и езическата радост." (Lowry, 1973, с.50) Творческите въпроси, зададени от него продължават да вдъхновяват важни прозрения за човешката природа и стимулират по-нататъшните проучвания. животът на Маслоу беше посветен на това да изучава хора, които е смятал за психично здрави: «наистина себеактуализиращите се хора, онези, които са постигнали високо равнище на съзряване, здраве и осъществяване, имат да ни научат на толкова много неща, че понякога изглеждат едва ли не различна порода човешки същества." (Maslow, 1968, с. 71) Той открива, че човешкото функциониране е различно при хората, които действат в състояние на положително здраве, а не в състояние на дефицит. Маслоу нарича този нов подход «психология на Битието». Той смята, че себеактуализиращите се хора са мотивирани от Дценности на Битието". Това са ценности, които се развиват естествено у здравите човешки същества, и не са наложени от религия и култура. Той твърди, че «ние сме стигнали до такъв момент в биологичната история, когато вече сме отговорни за собствената си еволюция. Станали сме самоеволюиращи същества. Еволюцията означава да подбираш и следователно да избираш и решаваш, а това на свой ред означава да оценяваш» (Maslow, 1971, с. 11). Ценностите, които приемат себеактуализиращите се хора, ВключВат истина, творчество, красота, доброта, цялостност, будност, уникалност, справедливост, простота и независимост. Изучаването на човешката природа навежда Маслоу на много заключения, Включително следващите основни идеи: 1. ЧоВешките същества имат вродена склонност да се придвижват към по-Високи равнища на здраве, творчество и самоосъществяване. 2. Неврозата може да се приеме за блокиране на склонността към себеактуализация. 3. Еволюцията към синергетично общество е естествен и вътрешноприсъщ процес. Това е общество, в което Всички индивиди имат възможност да постигнат високо равнище на саморазвитие, без да ограничават взаимно свободата си. 4. Ефективността в областта на бизнеса и личният растеж не са несъвместими. Всъщност процесът на себеактуализация води Всеки индивид към най-висшите равнища на резултатност.
«Първата половина на двайсетия век става свидетел на една реакция срещу епохата на романтизма. В биологията господства неотклонен дарвинизъм, Във философията - различни форми на позитивизъм и рационализъм, в науката - детерминизъм. Последното може да се обобщи с представата, че ако има как да построим някакъв гигантски компютър и да Въведем В него Всички сегашни научни познания, той ще поеме върху себе си бъдещите научните открития. Ранните психолози са се ограничавали до това да се опитват да обяснят нашите чувства и реакции с категориите на мозъчните механизми, т.е. да анализират една механична картина на съзнанието. картината на Фройд е далеч «по-богата и странна», но пък и дълбоко песимистична - онова, което Олдъс Хъксли нарича схващане за човешкото съзнание като за «мазе с мазе"... Маслоу пръв създава наистина Всеобхватна психология, която се простира, така да се каже, от мазето до тавана. Той приема клиничната методология на Фройд, но не и неговата философия... «Трансцендентните» пориви - естетически, творчески, религиозни - са също така основна и трайна част на човешката природа, както доминацията или сексуалността. Ако те не са така очевидно «универсални», то е единствено защото по-малко човешки същества стигат до точката, от която нататък продължават сами. Постигнатото от Маслоу е огромно по своите мащаби. Както всички оригинални мислители, той отвори нов път към схващането за Вселената.» (Wilson, 1972, с. 181-184). През целия си живот Маслоу е бил интелектуален пионер. Неспирно проправя нови пътища, сетне се придвижва към все по-нови области. Наред с научните изследвания, той представя лични догадки, интуиции и твърдения. Често оставя на другите Внимателния анализ и проверка на своите теории. Въпросите, поставени от него, Все още подканват за отговор. Кратка биография Ейбрахам Маслоу е роден на 1 април 1908 г. в Бруклин, Ню Йорк. Родителите му са руски евреи - имигранти. Баща му бил кацар и още съвсем млад се преселил в Съединените щати. когато се устроил, писал на своя братовчедка в Русия, предлагайки й да дойде в Съединените щати и да се омъжи за него. Тя приела. Ейбрахам е първото от седемте им деца. Бил необикновено срамежлив, невротичен младеж, депресиран, ужасно нещастен, самотен и недоволен от себе си. «Цяло чудо е, че при детството, което имах, не съм психотичен. Бях малко еврейче в не-еврейски квартал. Нещо равносилно на това да си първото негърче, записано да учи в училище само за бели деца. Бях изолиран и нещастен. Израснах в библиотеки и сред книгите, без приятели.
Освен това се влюбил дълбоко в братовчедка си Берта. На 19 години най-сетне събрал достатъчно кураж да я целуне. Останал смаян и очарован, че тя не го отблъснала. Това, че Берта го приемала и обичала, повдигнало много колебливото му самочувствие. Година по-късно се оженили. През 1928 г. Маслоу се преместил в Университета Уисконсин, където учил като първа специалност психология. Там получил солидна подготовка от най-добрите американски специалисти в областта на експерименталните изследвания. Хари Харлоу, прочутият изследовател на приматите, ръководел магистърската му работа. Той е първият от поредицата изтъкнати учени, които, привлечени от блестящия, срамежлив млад мъж, го обучавали, вдъхновявали, хранели и му помагали да си намери работа. Първият пост на Маслоу след доктората бил като научен сътрудник на изтъкнатия бихейвиорист Едуърд Торндайк. Силно впечатление му направили потенциалните възможности на бихейвиоризма, чийто типичен представител бил Джон Б. Уотсън, с оптимистичната му вяра, че научната психология може да се използва, за да се обучи всеки на всичко – «лекар, адвокат или индиански вожд». След време Маслоу осъзнал ограниченията на строго поведенческия подход към живота. «Красивата програма на Уотсън беше тази, която ме привлече към психологията. Но тя има една фатална слабост - добра е за лабораторията и в лабораторията, но човек я облича и съблича като лабораторна престилка... Тя не генерира образ на човека, философия за живота, концепция за човешката природа. Тя не е ръководство за живота, за ценностите, за избора, който човек има. Тя е начин да се събират един след друг факти за поведението, за онова, което можете да видите, докоснете и чуете с помощта на сетивата си. Но поведението на човешкото същество е понякога защита, начин за скриване на мотивите и мислите, така както езикът може да е начин да скриете мислите си и да попречите на комуникацията. Ако се отнасяте с децата си у дома така, както третирате животните в лабораторията, жена ви ще ви издере очите. Моята съпруга свирепо ме предупреди да не правя експерименти с бебетата й.» (Maslow в «Lowry» 1979, т. П, с. 1059-1060) Освен това Маслоу вярвал, че теорията на Фройд е основен принос за разбирането на човека, най-вече защото е хвърлила светлина върху централната роля на сексуалността в човешкото поведение. В колумбийския университет той предизвикал полемика, като интервюирал жените в колежа за половия им живот. Това било през 1936 г.,когато и дума не можело да става, за изследвания в областта на сексуалността. Може би той е вдъхновил работата на кинси, започнала две години по-късно. Маслоу установява, че половата активност е свързана с «господството», една черта, която бил изучавал в лабораторията за примати на Харлоу. Маслоу приема професура по психология в Бруклин колидж и преподава там в продължение на 14 години. Той вдъхновява своите студенти със собствената си любов към науката и с ентусиазма си по отношение на психологията. Много от студентите в Бруклин колидж произлизали от семейства на имигранти и се чувствали притеснени от напълно новата за тях академична среда. Маслоу бил един от малкото професори, които били загрижени за това. Студентите високо ценели неговата грижа и обич. Маслоу бил един от най-популярните преподаватели, известен като «Франк Синатра на Бруклин колидж». По онова време Ню Йорк бил един от най-големите световни интелектуални центрове, дом за мнозина от най-добрите европейски учени, избягали от нацистки терор1. Наставниците на Маслоу в Новата школа за социални изследвания в Ню Йорк включвали Алфред Адлер, Ерих Фром, Карен Хорни и Маргарет Мийд. Двама други големи учени станали не само учители, но и близки негови приятели - антроположката Рут Бенедикт и основоположникът на гещалтпсихологията Макс Вертхаймер. Маслоу бил много вдъхновен от Бенедикт и Вертхаймер. Те били не само блестящи, творчески, изключително продуктивни учени, но и топли, грижовни, зрели човешки същества. Започнал да води бележкн за тях, опитвайки се да анализира какво ги прави великолепни човешки същества, както и блестящи учени. Той сравнява Вертхаймер с Хитлер - примери на най-доброто и най-лошото у човек. «Проучванията в областта на себеактуализацията не бяха планирани като изследвания и не започнаха като такива. Те произлязоха от усилията на един млад интелектуалец, опитващ се да разбере двамина от учителите си, които обичаше и обожаваше, от които се възхищаваше и които бяха много, 1 Спомняйки си за срещите с тези известни учени в Ню Йорк, Маслоу ги нарича «най-дълбокия жизнен опит и урок в моя живот» (Goble, 1970). Той пише «Аз никога не съм имал подобри формални и неформални учители от тях. Ню Йорк през тези дни беше фантастичен - там се бе събрал каймакът на европейския интелект" емигрирал от хитлеристка Германия. Мисля, че нищо подобно, след времената на древна Атина, не е имало" - бел. ред. много прекрасни хора. Беше нещо като посветеност по линията на високия коефициент на интелигентност. Не се задоволявах просто да ги обожавам, а се опитвах да разбера защо те бяха толкова различни от обикновените хора на този свят. Става дума за Рут Бенедикт и Макс Вертхаймер. Те бяха мои учители след като се върнах в Ню Йорк с докторат от Запада и са наистина забележителни човешки същества. Сякаш не бяха просто хора, а нещо повече от хора. Моето собствено изследване започна като преднаучна дейност. Правех описания и водех бележки за Макс Вертхаймер и за Рут Бенедикт. когато се опитвах да ги разбера, да мисля и да пиша за тях в дневника и тетрадката с бележките си, в един чудесен момент проумях, че техните два модела биха могли да се обобщят. Пишех за вид личност, а не за два несравними индивида. Изпитах чудно вълнение. Опитах се да видя дали този модел може да се срещне другаде и го откривах другаде, човек след човек." (Maslow, 1971, с. 41) В началото на Втората световна война Маслоу е развълнуван до сълзи от патриотичен парад. Решава да се откаже от кариерата си в експерименталните изследвания и да се опита да разбере психологическите причини за омразата, предразсъдъците и войната. «Гледах и по лицето ми се стичаха сълзи. Помислих, че не разбираме - нито Хитлер, нито германците, нито Сталин, нито комунистите. Не разбирахме никого от тях. Помислих, че ако успеем да ги разберем, ще постигнем напредък... Бях прекалено стар, за да вляза в армията. В този миг осъзнах, че остатъкът от живота ми трябва да бъде посветен на това да открия психология за масата на мирните преговори... Исках да докажа, че човешките същества са способни на нещо по-велико от война, предразсъдъци и омраза. Исках да накрам науката да вземе предвид всички проблеми, с които се занимаваха не-учените - религия, поезия, ценности, философия, изкуство. Залових се с това като се опитвах да разбера великите хора, най-добрите представители на човечеството, които можех да намеря." (Maslow в “Hall” 1968, с. 54-55) В последна сметка през 1951 г. Маслоу най-сетне напуска Бруклин колидж и се премества в новооснования университет Брандейс. Той става първият ръководител на катедрата по психология и е дълбоко ангажиран с растежа и развитието на университета.1 Остава там до 1969 г., година преди смъртта си. През този период той усъвършенства идеите си, непрекъснато придвижвайки се към една напълно Всеобхватна теория за човешката природа. През 1962 г., заедно с група видни свои колеги, включващи Руло Мей и Карл Роджърс, помага да се основе Асоциацията за хуманистична психология. Продължавайки да изучава далечните простори на човешкия потенциал, Маслоу вдъхновява също така създаването на ]Journal of Transpersonal Psychology (Списание за трансперсонална психология). Ето какво пише за тези две психологии той: «Трябва да призная, че започнах да смятам хуманистичното течение в психологията за революция в истинския, най-стария смисъл на думата, в смисъла, в който Галилей, Дарвин, Айнщайн, Фройд и Маркс са произвели революции, т.е. нови начини да се възприема и мисли, нови образи на човека и обществото, нови концепции за етика и ценности, нови насоки, в които да се придвижим. Тази Трета психология сега е един аспект на една... нова философия за живота, на ново схващане за човека, началото на един нов век на работа... Трябва да кажа, също така, че според мен хуманистичната психология, психологията на Третата сила, е преходна, подготовка за една още «по-Висша», Четвърта психология, трансперсоналната, трансчовешката, съсредоточена по-скоро в космоса, отколкото в човешките нужди и интереси." (Maslow, 1968, с. III-IV) Освен това Маслоу започва да се интересува от света на бизнеса. През лятото на 1962 г. става гост-преподавател в «Нелинейни системи», новаторска, високотехнологична корпорация в калифорния. Ус- 1В университета Брандейс по същото бреме работят още известните учени Курт Голдщейн (K.Goldstein, 1878-1965) и Ондраш Онгиял (A.Angyal,1902-1960),чиито теории заедно с тази на Е.Маслоу, са известни като “организмични теории за личността” - бел.ред. тановява, че неговите теории са приложими в управлението на бизнеса и че в индустрията има много себеактуализиращи се хора.
Институтът Исалън (Esalen) в местността Биг Сър (Big Sur) в калифорния е световно известен център за личностен растеж, култово шсто за всичкн, които се стремят 1лм само-РазВитие от в0-те години до днес, стартова точка на т.нар. Ддбижение за човешки потенци-м" (human potential movement) - бел. ред. открили група хора, които до един четели новата му книга «Towards a Psychology of Being” (“Към психология на битието").
През 1968 г. Маслоу получил субсидия, която му позволила да посвети последните си години на писане. Напуснал Брандейс и се преместил в Калифорния, Където починал след инфаркт през 1970 година. Следващият цитат е от последния запис в дневника му и носи датата 7 май 1970 година. «Някой ме попита... Как един свит младеж се е превърнал в (привидно) «храбър» лидер и изразител на едно течение? Как е станало така, че съм имал готовност да говоря силно и ясно, да заемам непопулярни позиции, докато повечето други не са го правили? Непосредственият ми порив бе да кажа: «Интелект - просто реалистично викдане на фактите", но преглътнах този отговор, защото, взет сам за себе си, той е погрешен. «Добра воля, състрадание и интелигентност» - отвърнах накрая. Мисля, че добавих, че просто съм научил много от себеактуализиращите се индивиди и от начина им на живот, от техните метамотивации, които сега са станали мои. По този начин реагирах емоционално на несправедливостта, злобата, лъжите, неистините, омразата и насилието, на опростените отговори... Затова се чувствам евтин, виновен и страхлив, когато не заявявам ясно мнението си. Така че в известен смисъл просто съм принуден да го направя. Онова, от което имат нужда децата и интелектуалците - а и всички останали, - е един етос, научна система от ценности и начин на живот, от хуманистична политика с трезво изложена теория,факти и т. н.. Така че отново трябва да си кажа: На работа!» (Lowry,1979, т.II, с. 1309) Библиография Хол, М. Х. (19в8 г.). Разговор с Ейбрахам Х. Маслоу, Psychology Today, 35-37,54-57 International Study Project (1972 г.). «Ейбрахам Х. Маслоу: Мемориален сбор- ник», Монтерей. СА ВгоооКs\Со1е. Лионърд, Г. (декември 1979 г.), «Ейбрахам Маслоу и новото аз» Сп. Esquire стр. 32в-33в. Лоури, Р. (1973 г.). «Е. Х. Маслоу - интелектуален портрет», Монтерей, СА ВгооКs\Со1е. «Дневниците на Ейбрахам Маслоу» в 2 тома, под ред. На Лоури Р. (1979 г.), СА ВгооКs\Со1е. Маслоу, Е. (1968 г.) «Към една. психология на съществуването» (II изд.). Ню Йорк, Ван Рорстранд. Маслоу, Е. (1971 г.). «По-далечните простори на човешката природа». Ню Иорк. Вайкинг прес. Уилсън, К. (1972 г.). «Нови пътища в психологията-Маслоу и постфройдистката революция". Ню Йорк. Ментор. ЧАСТ 1 ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|