Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- НАУКАТА И ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ
- ЧОВЕШКИ И ЕСТЕСТВЕНИ ЗАКОНИ
- РАЗЛИЧНИ ПОДХОДИ КЪМ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА
- ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА ГЛАВА 16
- ПРЕКАЛЕНО ПОДЧЕРТАВАНЕ НА ТЕХНИКАТА
- ЦЕНТРИРАНЕТО ВЪРХУ СРЕДСТВАТА И НАУЧНАТА ПРАВОВЕРНОСТ
| ГЛАВА
15 ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПОДХОД КЪМ НАУКАТА Психологическото тълкуване на науката започва с ясното съзнание, че тя е човешко творение, а не автономно, не-човешко «нещо» само за себе си със свои собствени, вътрешноприсъщи правила. Произходът й се крие в човешки мотиви, целите й са човешки и тя е създавана, подновявана и поддържана от човешки същества. Нейните закони, организация и формулировки почиват не само на природата на действителността, която тя открива, но и на природата на човешките същества, които правят откритията. Психологът, особено ако има някакъв клиничен опит, подхожда съвсем естествено и спонтанно към всеки въпрос по свой личен път, като изучава хора вместо абстракциите, които те произвеждат, учените, а не само науката. Погрешното усилие да ни убедят, че това не е така, упоритият опит да се направи науката напълно автономна и саморегулираща се и да се гледа на нея като на незаинтересована игра със свои присъщи, произволни, подобни на шаха правила - психологът трябва да счита всичко това за нереалистично, фалшиво, дори антием- пирично.
ИЗУЧАВАНЕТО НА УЧЕНИЯ Очевидно изучаването на учените е основен, дори необходим аспект на изучаването на науката. Тъй като науката като институция е отчасти увеличена проекция на определени аспекти на човешката природа, всеки принос към опознаването им ще бъде автоматично многократно мултиплициран. Така например всяка наука и всяка теория във всяка наука ще бъдат повлияни от нарасналото познание за природата на (1) предубедеността и обективността, (2) процеса на абстракция, (3) природата на човечеството, (4) социализацията и съпротивата на учения срещу нея, (5) повлияването на възприятията от желания, надежди, тревоги, очаквания, (6) ролята или статуса на учения, (7) антиинтелектуализмът в нашата култура и (8) природата на вярванията, убеждението, религиозността, увереността и т. н. НАУКАТА И ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ Науката се основава на човешки ценности и сама по себе е ценностна система (Bronowski, 1956). Тя има своите корени и цели в емоционалните, познавателните, експресивните и естетическите потребности на човека. Задоволяването на всяка потребност е «ценност». Това важи за любовта към сигурността, както и за любовта към истината или към увереността. Естетическото удовлетворение от сбитост, икономия, елегантност, простота, точност, яснота е ценност за математика и за учения, както и за занаятчията, художника или философа. Това няма нищо общо с факта, че като учени ние споделяме основните ценности на нашата култура и вероятно винаги ще трябва да го правим, поне до известна степен - например честност,хуманизъм, уважение към индивида, служба на обществото, демократично уважение на правото на индивидите да вземат своите решения дори и когато са погрешни, запазване на живота и здравето, облекчаване на болката, признаване на чуждите заслуги, споделяне на собствените, спортсменството, «справедливост: и т.н. Очевидно «обективност» и «непредубедени наблюдения» са формулировки, които се нуждаят от преосмисляне. «Изключване на ценности" е означавало първоначално да се изключат теологичните и други авторитарни норми, които са предрешавали фактите. Това е необходимо и днес, също както през времето на Ренесанса, защото ние все така искаме фактите ни да бъдат колкото се може по-малко повлияни. Ако в нашата страна организираната религия днес е само немощна заплаха за науката, ние все още трябва да се борим със силни политически и икономически догми. РАЗБИРАНЕ НА ЦЕННОСТИТЕ И все пак, единственият известен ни начин да предотвратим смесването на нашето възприятие на природата, обществото или на самите себе си с човешките ценности, е през цялото време да имаме пълно съзнание за тях, да разбираме влиянието, което ценностите оказват на нашето възприятие и с помощта на това разбиране да внасяме необходимите корекции. (Под смесване имам предвид объркването на психичните определящи фактори и тези на действителността тогава, когато се стремим да възприемем последните.) Изучаването на ценностите, потребностите и желанията, на предубедеността, страховете, интересите и неврозата трябва да се превърне в основен аспект на всички научни усилия. Тази постановка трябва да включва също така най-общата склонност на всички човешки същества да правят абстракции, да класифицират, да виждат прилики и разлики, и, най-общо казано, да обръщат селективно внимание на действителността, да я разместват и пренебрегват в съответствие с човешките интереси, потребности, желания и страхове. Да организираме нашите възприятия под различни рубрики и в различни категории е в известен смисъл желателно и полезно, а в друг - нежелателно и вредно, защото макар и да прави някои аспекти от действителността да изпъкват ярко и релефно, едновременно с това то хвърля сянка върху други нейни аспекти. Трябва да разбираме, че природата ни дава някои указания за класификация и понякога има «естествени» разделителни линии, но те са минимални и неясни. Трябва често да създаваме или да налагаме на природата някаква касификация. Правим го в съответствие не само с онова, което тя подсказва, но и в съответствие със собствената ни човешка природа, с нашите несъзнавани ценности, пристрастия и интереси. Наистина идеалът на науката е да сведе до минимум човешките фактори в теорията, но това никога няма да се постигне като се отрича тяхното влияние, а само като се познава добре това влияние. Нашето уверение, че целта на всички тези смущаващи приказки за ценности е да се постигне по-ефикасно целта на науката, а именно усъвършенстването на нашето познание за природата, пречистване на познанието ни чрез изучаване на познаващия (Polanyi,1958,1964) би трябвало да вдъхне увереност на притеснения кабинетен учен. ЧОВЕШКИ И ЕСТЕСТВЕНИ ЗАКОНИ В известни отношения законите на човешката психика и не-човешката природа са едни и същи, а в други - съвършено различни. Фактът, че хората живеят в естествения свят не означава, че техните правила и закони трябва да са същите. След като живее в действителния свят, човешкото същество определено трябва да му прави някои отстъпки, но с това не е само по себе си отричане на факта, че човекът има вътрешноприсъщи закони, които не са онези на естествената действителност. Желанията, страховете, мечтите, надеждите имат различно поведение от камъчетата по плажа, жиците, температурите или атомите. Една философия не е изградена така, както е изграден един мост. Семействата и кристалите трябва да се изучават по различен начин. Всички наши приказки за мотиви и ценности не означават желание да се субективизира или психологизира не-човешката природа, но, разбира се, ние трябва да психологизираме човешката природа. Не-човешката природа е независима от желанията и потребностите на човешките същества, тъй като не е нито благотворна, нито пък злонамерена, защото няма цели, задачи, стремежи или функции (само живите същества имат цели), волеви или афективни наклонности. Това е действителността, която би останала да съществува, ако всички човешки същества изчезнат - нещо, което не е невъзможно. Да познаваме тази действителност такава, каквато е, а не каквато бихме искали да бъде, е желателно от всяка гледна точка, било то от «чисто», безкористно любопитство или от желание да я предвиждаме и контролираме за непосредствени човешки цели. Кант наистина е бил прав да твърди, че никога няма да опознаем напълно не-човешката действителност, но пък е възможно да се доближим до нея, да я познаваме повече или по-малко вярно. СОЦИОЛОГИЯ НА НАУКАТА Изучаването на социологията на науката заслужава повече внимание, отколкото получава сега. Ако учените са отчасти детерминирани от културните променливи, то същото се отнася до техния продукт. До каква степен науката се нуждае от приноса на хора от други култури, до каква степен ученият трябва да стои настрана от културата, за да възприема по-валидно, до каква степен той трябва да е по-скоро интернационалист, отколкото например американец, до каква степен продуктът на учените се определя от тяхната класова и кастова принадлежност - това са все въпроси, които трябва да бъдат задавани и да получават отговор, за да разбираме по-пълно «замърсяващото» въздействие на културата върху възприятието за природата. РАЗЛИЧНИ ПОДХОДИ КЪМ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА Науката е само едно от средствата за достъп до познание за природната, обществената и психичната действителност. Художникът, философът, литературният хуманист, или, ако щете, онзи който копае ров, могат също да са откриватели на истината и би трябвало да бъдат насърчавани също толкова, колкото и ученият. Те не би трябвало да се разглеждат като взаимно изключващи се или дори като задължително отделни един от друг. Онзи учен, Вероятно главните отлики днес между идеализирания творец и идеализирания учен, биха могли да бъдат формулирани както следва: първият е обикновено специалист в познанието или откриването на идиографското (уникалното, идиосинкретичното, индивидуалното). Докато вторият е специалист в областта на номотетикта (общото, абстрактното). Освен това, художникът е по-близо до учения като откривател на проблеми, задаващ въпроси или създаващ хипотези, отколкото като рещаващ проблеми, проверяващ и постигащ сигурност. Последните функции се отнасят до онова, което може да се потвърди и подложи на проверка и са обикновено отговорност само на учения. - Бел. авт. който е и донякъде поет, философ и дори мечтател, почти сигури превъзхожда по-ограничените си колеги. Ако се ръководим от този психологически плурализъм, - да мислим за науката като оркестрация на разнообразни таланти, мотиви и интереси - границата между учения и не-учения се размива. Философът на науката, който се занимава с критика и анализ на схващанията за науката, е положително по-близо до учения, който се интересува от чистата теория, отколкото последния до тесния специалист.Драматургът или поетът, който представя една организирана теория човешката природа, е положително по-близо до психолога, отколко последният до инженера. Историкът на науката би могъл да е историк или учен, няма значение какво точно. Психологът или лекарят-клиницист, който внимателно изследва отделния случай, би могъл да получи повече материал от романиста, отколкото от абстракциите и експериментите на колегите си. Не виждам начин да се даде дефиниция, която да разграничи рязко учен от не-учен. Човек не може да използва за критерий дори експерименталните проучвания, защото твърде много хора, които получават заплати като учени, никога не са правили, нито ще направят истински експеримент. Човекът, който преподава химия в училище, се смята за химик, макар че не е открил нищо ново в химията, а чете химическите списания и повтаря чужди експерименти, така както се готви по готварска книга. Той би могъл да е много по-малко учен от блестящ дванайсетгодишен ученик, който системно проявява любопитство в мазето на къщата си или от скептичния потребител, който проверява съмнителните твърдения на рекламиращите. В какво отношение директорът на изследователския институт си остава учен? Той или тя биха могли да са напълно заети с административна и организационна работа и въпреки това имат желание да говорят за себе си като за учени. Ако идеалният учен съчетава създателя на творчески хипотези, внимателния проверяващ експериментите, изграждащия философски системи, учения историк, технолога, организатора, автора-публицист и просветител, прилагащия и оценяващия, тогава лесно можем да си представим, че идеалният екип би могъл да бъде съставен от поне девет отделни специалисти за тези функции, като не е необходимо нито един от тях да е учен в истинския смисъл на думата! Но макар това да доказва, че противопоставянето учен - не-учен е прекалено просто, трябва да вземем предвид също общоустановения факт, че човекът, който се специализира прекалено много, не става за нищо в дългосрочна перспектива, тъй като в този случай личността страда като цялостно човешко същество. Обикновеният, цялостен и здрав човек може да върши повечето неща по-добре от обикновеното, осакатено човешко същество. Човекът, който се опитва да бъде прекалено чист мислител като задушава импулси и емоции, парадоксално накрая става болен и може да мисли само по болен начин, т.е. става лош мислител. С една дума, бихме могли да очакваме, че ученият, който е и поне малко творец, ще е по-добър учен от колегата си, който не е поне малко творец. Това става абсолютно ясно, ако използваме метода на историята на клиничен случай. Големите учени обикновено са имали много широки интереси и в никакъв случай не са били тесни специалисти. От Аристотел до Айнщайн, от Леонардо до Фройд, големият откривател е бил гъвкав и многостранен, с хуманистични, философски, социални и естетически интереси. Трябва да заключим, че психологическият плурализъм в науката ни насочва към извода, че към познанието и истината има много пътища и творческата личност, философът, литературният хуманист, взети като индивиди или като аспекти в един отделен индивид, могат също да са откриватели на истини. ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ При равни други условия бихме могли да очакваме, че ученият (творецът, машинистът или ръководителят), който е щастлив, чувства се сигурен, ведър и здрав, ще бъде по-добър учен (творец, машинист, ръководител), отколкото човека, който е нещастен, несигурен, притеснен и нездрав. Невротичният човек разкривява действителността, поставя изисквания към нея, налага й прибързани концептуализации, бои се от неизвестното и новото, прекалено много е детерминиран от вътреличностните си потребности, за да отразява добре действителността, прекалено лесно се плаши, прекалено много търси одобрението на другите и т. н. От този факт произтичат най-малко три заключения. Преди всичко, че за да свърши най-добра работа, ученият (или по-скоро търсачът на истината въобще) би трябвало да е психично здрав, а не обратното. Второ, би могло да се очаква, че с усъвършенстването на културата и по този начин с подобряването на здравето на всички нейни граждани, търсенето на истината също ще се усъвършенства. И трето, би трябвало да очаквамеме психотерапията да усъвършенства отделния учен в неговата индивидуална функция. Като упражняваме натиск за академична свобода, постоянни длъжности, по-добри заплати и т. н. вече признаваме факта, че в повечето случаи по-добрите социални условия помагат на търсещия познание. На читателите, които съзнават, че това е революционна декларация и се почувстват задължени да прочетат повече по въпроса, бих препоръчал да се преборят с наистина голямата книга в тази област: «Личното знание», от Майкъл Поляни (1958 г.) .Ако не сте я изучили, нямате право да се смятате подготвен за следващия век. Ако нямате време, воля, или сила за тази гигантска книга, тогава препоръчвам моята «Психология на науката - едно разузнаване» (Маслоу, 1966г.), която има достойнството да бъде кратка и четивна, и да изтъква същите неща. Тази глава, тези две книги и останалите книги отбелязани в библиографиите, представят общо взето новия хуманистичен Zeitgeist, (дух на времето) така, както е отразен в полето на науката. - Бел. авт. ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА ГЛАВА 16 ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ СРЕДСТВАТА ИЛИ ЦЕНТРИРАНЕ ВЪРХУ ПРОБЛЕМА Започнахме да обръщаме все повече внимание на слабостите и греховете на «официалната» наука. С едно голямо изкючение обаче -блестящият анализ на Линд (Lind,1939) - обсъждането на произхода на тези слабости бива пренебрегнато. В настоящата глава ще направим опит да покажем, че много от слабостите на ортодоксалната наука и по-специално на психологията са последица на подхода към дефинирането на науката, който поставя в центъра средствата или техниката. Под центриране върху средствата имам предвид тенденцията да се смята, че същността на науката са нейните инструменти, техники, процедури, апарат и методи, а не нейните проблеми, въпроси, функции или цели. В своята неусложнена форма центрирането върху средствата смесва учените с инженерите, лекарите, зъболекарите, лаборантите, стъклодувите, операторите на машини и т. н. На най-високи интелектуални равнища такова центриране обикновено приема формата на превръщането на наука и научни методи в синоними. ПРЕКАЛЕНО ПОДЧЕРТАВАНЕ НА ТЕХНИКАТА Неизбежният акцент върху елегантността, изискаността, техниката и апаратурата има често за резултат пренебрегването на същността, жизнеността и значението на проблема и на творчеството въобще. Почти всеки кандидат за докаторат по психология ще разбере какво означава това на практика. Задоволителният от методологическа гледна точка експеримент, бил той тривиален или не, рядко бива критикуван. Смелият, новаторски проблем бива прекалено често критикуван до смърт, преди да е започнала работа по него, защото би могъл да се окаже «провал». Всъщност критиката в научната литература изглежда обикновено означава да се критикуват метода, техниката, логиката и т. н. Не си спомням да съм видял в литературата, с която съм запознат, някакъв доклад, който да критикува друг за това, че е несъществен, тривиален или без значение. При това положение нараства тенденцията да се твърди, че стига да е добре изпълнена, темата на дисертацията няма значение. С една дума, вече не е необходимо да е принос към познанието. От кандидатите за докторат се изисква да знаят методите в своята област и вече натрупаните в нея данни. Обикновено не се подчертава, че са желателни също така добри изследователскн идеи. В резултат на това става възможно напълно и очевидно не-творчески личности стават «учени». Подобни резултати се наблюдават и на по-ниско равнище - преподаването на наука в горния курс на училищата и колежите. Ученикът бива насърчаван да отъждествява науката с боравене с апаратура под ръководство и наизустяване на процедури по книга с инструкции - с една дума, да следва насоките на други хора и да повтаря онова, което те вече са открили. Никъде не се сочи, че ученият е нещо различно от лаборанта или от читателя на книга за науката. Лесно е да се схване погрешно смисълът на тези твърдения. Нямам желание да омаловажавам метода. Искам единствено да посоча, че дори и в науката целите лесно могат да бъдат смесени със средствата. Само задачите и целите на науката придават достойнство и валидност на нейните методи. Разбира се, работещите учени трябва да се занимават със своите методи, но само защото те могат да им Дори учените бяха склонни да работят повече върху големи монографии по маловажни въпроси. Наричаха това оригинални изследвания. Важно беше откритите от тях факти да не са били известни преди, а не дали си струва да стават известни. Други специалисти биха могли рано или късно да ги използват. Специалистите във всички университети работеха един за друг с търпението на трупащия могила за тайнствени цели" (Ван Дорен, 1936, стр. 107) «Спортстмен» е човек, който стои и наблюдава спортисти. - Бел. авт. помогнат да постигнат същинските цели, а именно, да отговорят на важни въпроси. Забравят ли го, стават като човека, за когото говори Фройд, - той през цялото време си лъскал очилата, вместо да ги сложи и да гледа през тях. Центрирането върху средствата изтиква в командно положение в науката техници и оператори, а не «задаващи въпроси» и решаващи проблеми. Без да искам да създам някакво крайно и нереално противопоставяне, все пак е възможно да се посочи една разлика между тези, които знаят само как да го направят и онези, които знаят какво да правят. Първите са обикновено много на брой и неизбежно се превръщат в жреческата каста в науката, авторитети по въпросите на протокола, процедурата и така да се каже на ритуалите и церемониите. По-рано подобни хора са били само досадни, но сега, когато науката се превръща във въпрос на национална и международна политика, те биха могли да са активна опасност. Тенденцията е двойно по-застрашаваща, защото лаиците разбират манипулаторите много по-лесно, отколкото творците и теоретиците. Центрирането върху средствата води до силна тенденция да се надценява безкритично количественото и то да се превръща в цел сама за себе си. Казаното няма как да не е вярно, защото центрираната върху средствата наука подчертава повече това как се формулират нещата, а не това, което се казва. При това положение елегантността и точността се противопоставят на уместността и широтата на изводите. Учените, поставящи в центъра средствата са склонни, въпреки себе си, да пригаждат проблемите към методите си вместо обратното. Като начало те си задават обикновено въпроса «какви проблеми мога да решавам с наличните методи и апаратура?», а не онзи, който би трябвало да си задават по-често: «кои са най-належащите, най-ключовите проблеми, за да посветя времето си на тях?». Как иначе да обясним факта, че посредствените учени прекарват живота си в една тясна област, чиито граници са определени не от основния въпрос за света, а от ограниченията, които поставя някакъв апарат или метод? В психологията малко хора виждат нещо смешно в идеята за «психолог на животни» или «психолог-статистик», т.е. индивиди, които нямат нищо против да работят по какъвто и да е проблем, стига да използват, съответно своите животни или статистики. В последна сметка това трябва да ни напомни за прочутия пияница, който търсел портфейла си не там, където го е загубил, а под уличната лампа, «защото тук е по-светло» или лекарят, който довеждал пациентите си до припадъци, защото само това знаел да лекува. Центрирането върху средствата води до една силна тенденция към създаване на йерархия на науките, съгласно която доста пагубно се смята, че физиката е повече «наука» от биологията, биологията от психологията, психологията от социологията. Допускането на такава йерархия е възможно единствено на основата на елегантността, успеха и точността на методите. От гледна точка на проблем - центрираната наука, за такава йерархия не би могло да става и дума, защото кой би настоявал, че въпросите за безработицата, расовите предразсъдъци или любовта са по някакъв съществен начин по-маловажни от тези за звездите, натрия или функцията на бъбреците? Центрирането върху средствата има тенденцията прекалено силно да разделя науките в различни отделения, да издига стени между тях, които ги разделят на отделни територии. Когато попитали Жак Лойб дали е невролог, химик, физик, психолог или философ, той отговорил простичко: «Аз решавам проблеми.» Това положително би трябвало да е по-често даваният отговор. И за науката би било добре, ако имаше повече хора като Лойб. Но това желано състояние се обезкуражава от философията, която превръща учения в техник и експерт вместо в дързък търсач на истината, в човек, който по-скоро знае, вместо да е озадачен. Ако учените гледат на себе си като на задаващи въпроси и решаващи проблеми, а не като на специализирани техници, сега щеше да има стремителна атака на новите научни граници, на психологическите и социалните проблеми, за които знаем най-малко, а би трябвало да знаем най-много. Защо става така, че има толкова малко движение през границите на тези области? Как става така, че на сто учени, заети с физически или химически изследвания, има десет, които се занимават с психологически проблеми? Какво ще е по-добро за човечеството? Хиляда великолепни мозъци да се занимават със създаването на по-добри бомби (или дори по-добър пеницилин) или да им се възложи да работят върху проблемите на национализма, психотерапията или експлоатацията? В науката центрирането върху средствата създава прекалено голяма пропаст между учените и другите търсачи на истината и между различните методи на търсене на истина и познание. Ако дефинираме науката като търсене на истината, на прозрение и познание и като занимаване с важните въпроси, тогава много ще се затрудним да направим разлика между учените, от една страна, и поетите, художниците и философите, от друга. Открито заявените им проблеми могат да са едни и същи. В последна сметка, разбира се, трябва да се направи честна семантична разлика и да се признае, че тя ще почива преди всичко на различните методи и техники, предпазващи от грешки. И все пак, би било очевидно по-добре за науката, ако пропастта между учения, поета, философа не е толкова дълбока, колкото днес. Центрирането върху средствата просто ги поставя в различни пространства. Центрирането върху проблема би ги превърнало в сътрудници, които взаимно си помагат. Биографиите на повечето големи учени показват, че второто е по-близо до истината от първото. Мнозина от най-великите учени са били също така творци и философи, и често са получавали толкова поддръжка от философите, колкото и от колегите си. ЦЕНТРИРАНЕТО ВЪРХУ СРЕДСТВАТА И НАУЧНАТА ПРАВОВЕРНОСТ Центрирането върху средствата неизбежно създава научна правоверност, която на свой ред води до неправоверност. Въпросите и проблемите в науката рядко могат да бъдат формулирани, класифицирани или картотекирани. Въпросите от миналото вече не са въпроси, а отговори. Въпросите от бъдещето още не са възникнали. Но е възможно да се формулират и класифицират методи и техники от миналото. Тогава те биват наречени «закони на научния метод». Канонизирани, обвити с традиция, лоялност и история, те са склонни да сковават днешния ден (вместо просто да подсказват и да помагат). В ръцете на недотам творческите, плахите, конвенционалните тези «закони» се превръщат практически в изискване да решаваме сегашните си проблеми само така, както нашите предшественици са решавали своите. «Ти трябва да обичаш самите въпроси.» - Рилке. «Научихме всички отговори, всички отговори, а въпросите тъй и не разбрахме." Маклийш «Хамлет на А.Маклийш» - Бел. авт. Такова отношение е особено опасно за психологията и социологията. Тук предписанието да бъдем наистина научни обикновено се превежда като: «Използвайте методите на природните науки.» Следователно при много психолози и социолози се наблюдава тенденция да подражават на стари методи, вместо да създават и откриват нови, които са станали необходими поради факта, че степента на развитие, проблемите и данните са съществено различни от онези на природните науки. Традицията в науката може да е опасно благо. Лоялността е неоспорима заплаха. Основната опасност от научната ортодоксалност е, че тя е склонна да пречи на развитието на нови методи. При положение, че законите на научния метод вече са формулирани, на нас не ни остава друго, освен да ги прилагаме. На новите методи, на новите начини да вършим нещата, неизбежно започва да се гледа с подозрение и в повечето случаи те се посрещат на нож, както например психоанализата, гещалт-психологията, тестовете на Роршах. Очакването за такава враждебност вероятно е отчасти виновно за това, че все още не са открити отношенческта, холистичната и синдромна логика, статистика и математика, които новата психология и социология изискват. В повечето случаи напредъкът в науката се осъществява в резултат на сътрудничество. Как иначе ограничените индивиди могат да направят важни, дори велики открития? Когато няма сътрудничество, напредъкът спира на място, докато не се появи гигант, който няма нужда от помощ. Правоверността означава отказ да се помогне на неправоверното. Тъй като малцина (от неправоверните, както и от правоверните) учени са гении, това предполага траен, гладък напредък единствено на ортодоксалната наука. Бихме могли да очакваме неортодоксалните идеи да са изложени за дълъг период на мъчително пренебрегване или съпротива, за да пробият доста внезапно (ако са правилни), а сетне на свой ред да станат ортодоксални. Друга, вероятно по-важна опасност от ортодоксалността, създавана от центрирането върху средствата е, че тя все повече и повече ограничава компетенциите на науката. Тя спира не само развитието на нови методи, но и задаването на много въпроси, на основания, които читателят вече може да очаква, а именно, че тези въпроси - за субективното, за ценностите, за религията - не могат да получат отговор със съществуващите в момента похвати. Само на такива глупави основания е възможно това излишно признание за поражение, това вътрешно противоречие - понятието за «ненаучния проблем», сякаш има въпрос, който не смеем да зададем и да се опитаме да му отговорим. Който е чел и разбрал историята на науката в никакъв случай не би посмял да спомене за нерешими проблеми. Той би говорил само за проблеми, които все още не са решени. При втората формулировка имаме ясен подтик за действие, към по-нататъшна проява на находчивост и откривателство. Формулировката с езика на текущата научна ортодоксалност - какво можем да постигнем с научния метод (такъв, какъвто го знаем) - ни подтиква към обратното - към доброволно наложени самоограничения, към абдикация от огромни области на човешки интерес. Тази тенденция може да достигне възможно най-невероятни и опасни крайности. Стигна се дори дотам, че в неотдавнашните дискусии по повод на разглеждания в конгреса проект за създаване на национални изследователски фондации, физиците да предложат от техните фондове да бъдат изключени изцяло психологията и социологията, защото не били достатъчно «научни». Подобно твърдение не може да се направи на друга основа, освен на уважението единствено към излъсканите и успешни технически похвати и на пълна липса на съзнание за задаващата въпроси природа на науката и нейните корени в човешките ценности и мотиви. Как аз, като психолог, да възприема това и други подобни задявки от мои приятели физици? Трябва ли да използвам техните методи? Но те са безполезни за моите проблеми. Как това ще реши проблемите на психологията? Не трябва ли те да се решават? Нима учените трябва да абдикират от това поле напълно и да го върнат на теолозите? Или пък тук става дума за една подигравка ad hominem? Да не би да искат да кажат, че психолозите са глупави, а физиците - умни? Но на какви основания би могло да се твърди нещо подобно? Впечатления? Тогава нека съобщя моето впечатление, че във всяка група учени има толкова глупаци, колкото и в останалите. Кое впечатление е по-валидно? Боя се, че не виждам друго възможно обяснение освен такова, което прикрито дава първо, а може би дори единствено, място на техниката. Ортодоксалността, свързана с центрирането върху средствата насърчава учените да се стремят да са «здрави и читави», а не сме- Ad hominem - според човек. - Бел. ред. ли и дръзки. Тя кара обикновената им работа да върви едва ли не сантиметър по сантиметър по добре утъпкан път, а не да прокарва нови пътища през неизвестното. Тя налага по-скоро консервативен, отколкото радикален подход към все още неизвестното. Тя прави от тях заселници, а не откриватели-пионери.
«Гениите са танков юмрук; тяхното светкавично настъпление в ничията земя оставя по необходимост фланговете им неприкрити» (Кьостлер, 1945, стр. 241). - Бел. авт. те рядко са) и напълно последователни (което те не смеят да бъдат, защото се страхуват от очевидно глупавите последици), няма да има как да се направи разлика между важния и неважния експеримент. Би могло да има само технически добре и технически зле проведени експерименти. При използването само на методологически критерии и най-тривиалните изследвания ще изискват също толкова уважение, колкото и най-плодотворните. Разбира се, всъщност това не става по такъв краен начин, но то е само защото се привличат критерии и стандарти, различни от методологическите. Въпреки че грешката рядко е очебийна, тя често се вижда в недотам очевидна форма. Научните списания са пълни с примери, че онова, което въобще не си струва да се прави, не си струва да се прави добре.
Ричард Ливингстън, от колежа Корпус Кристи, 0ксфорд, е дефинирал специалиста като човек, който разбира всичко, свързано с работата си, освен крайната й цел и мястото й в системата на Вселената". Някой друг бе определил експерта в същия смисъл, като човек, който избягва всички дребни грешки, а в същото време се втурва с летящ старт към голямата заблуда. - Бел. авт. ЧАСТ 4 МЕТОДОЛОГИЯ ЗА ЕДНА НАУКА ЗА ЧОВЕКА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|