Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- КРИТИКА НА ТРАДИЦИОННАТА ТЕОРИЯ ЗА ИНСТИНКТИТЕ
- Подходът «Всичко или нищо»
- Противопоставянето иа инстинкт и разум
- Антагонизъм между иистиикти и общество
- Обуздаване на инстинктите
- БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ В ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ
- Уникално човешки инстинкти
- Фрустрацията е патогенна
- Задоволяването е здравословно
- Насърчаване на инстинктите
- Решаване на противоречията
| ГЛАВА
3 ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ Теориите за базовите потребности, очертани в предишните глави, подсказват, че е необходимо, и дори призовават да бъде преосмислена теорията за инстинктите, макар и само поради нуждата да се направи разлика между повече или по-малко базовите, повече или по-малко здравите, повече или по-малко естествените от тях. Съществуват и значителен брой други теоретични, клинични и експериментални съображения, които водят в същата посока, т.е., че е желателно да се преоцени и дори да се възкреси под една или друга форма теорията за инстинктите. Всички те идват в подкрепа на известен скептицизъм по отношение на настоящия, почти изключителен акцент, който психолозите, социолозите и антрополозите поставят на пластичността, гъвкавостта и адаптивността на човешките същества и на тяхната способност да се учат. Изглежда човешките същества са далеч по-автономни и самоуправляващи се, отколкото допуска сегашната психологическа теория. Съвременните изследователи твърдо настояват, че на организма може да се разчита много повече, че той се пази, ръководи и управляВа сам повече, отколкото се е смятало досега (Cannon, 1932; Goldstein, 1939; Levy, 1951, Rogers, 1954 и др.). Освен това, бихме могли да добавим, че различни разработки доказаха теоретичната необходимост от постулирането на някаква положителна склонност към растеж или себеактуализация вътре в организма, което е различно от неговата тенденция към запазване, изравняване и хомеостазис, както и от тенденцията му да реагира на импулси от външния свят. Различни мислители от Аристотел до Бергсон, а също и редица други философи са постулирали в една или друга смътна форма тази склонност към растеж и самоусъвършенстване. Сред психиатрите, психоаналитиците и психолозите тя е била установена като необходимост от Голдщайн, Бюлер, Юнг, Хорни, Фром, Роджърс и мнозина други. Но може би опитът на психотерапевтите, особено на психоаналитиците, най-много натежава в полза на преразглеждането на теорията на инстинктите. В тази област логиката на фактите, колкото и неясни да са очертанията й, е безпогрешна - терапевтът е бил принуден, при това неумолимо, да прави разлика между повече и по-малко базови желания (потребности, импулси). Нещата са съвършено прости - фрустрирането на някои потребности води до патология, при други това не става. При едни задоволяването носи здраве, при други - не. Тези потребности са невъобразимо упорити и непокорни. Те се съпротивляват на всички ласкателства, замени, подкупи и алтернативи; при тях не върши работа нищо друго, освен задоволяването, което им е присъщо и съответстващо. Съзнавано или несъзнавано, те винаги са обект на копнеж и търсене. Те неизменно се държат като упорити, неподдаващи се на редукция и анализ, окончателни факти. Те трябва да се приемат за дадени или за изходни точкаи, които не се поставят под въпрос. фактът, че колкото и да спорят по всеки друг въпрос, почти всички школи в психиатрията, психоанализата, клиничната психология, социалната дейност или детската терапия е трябвало да постулират някаква доктрина за инстинктоподобните потребности, би трябвало сам по себе си да направи поразително впечатление. Подобни изживявания неизбежно ни напомнят за видовите характеристики, за конституцията и наследствеността, а не за повърхностни и лесно манипулирани навици. Независимо дали между двете алтернативи на тази дилема е трябвало да се направи избор или терапевтът почти винаги е избирал за основен камък инстинкта, а не условната реакция или навика. За това трябва, разбира се, да се съжалява, защото, както ще видим, има други междинни и по-валидни алтернативи, измежду които вече бихме могли да направим по-задоволителен избор. Дилемата сега има повече от две алтернативи. Но е сякаш ясно, че от гледна точка на изискванията на общата динамична теория, теорията за инстинктите, така както е изложена по-специално от Макдугъл и Фройд, е имала определени достойнства, които навремето си не са били достатъчно оценени, може би защото слабостите й са били много по-очевидни. Теорията за инстинктите приема факта, че човекът функционира сам, че за определяне на поведението му допринася както собствената му природа, така и средата. Че собствената му природа го снабдява с готова рамка от цели, задачи или ценности. Че най-често, при добри условия, той иска онова, от което има нужда (което е добро за него), за да остане здрав. Че всички хора образуват един биологичен вид. Че тяхното поведение е лишено от смисъл, ако не се разбира неговата мотивация и целите, които преследва. Че общо взето, организмите, оставени на собствените си възможности, проявяват някаква биологична способност или мъдрост, която се нуждае от обяснение. КРИТИКА НА ТРАДИЦИОННАТА ТЕОРИЯ ЗА ИНСТИНКТИТЕ Наше убеждение е, че много от грешките на теоретиците на инстинкта, колкото и да са дълбоки и да заслужават да бъдат отхвърлени, не са били в никакъв случай естествени или неизбежни. И още, че значителен брой от тези грешки са били споделени както от инстинктивистите, така и от техните критици. Редукционизъм През двайсетте и трийсетте години повечето анти-инстинктивисти като Бърнард, Уотсън, Кюо критикуват теорията въз основа на това, че инстинктите не биха могли да се опишат със специфичните термини за стимул-реакция. Всичко се свежда до обвинението, че инс-гоинктите не се придържат към простата поведенческа теория. Това е вярно: те наистина не се придържат към нея. Психолозите - привърженици на динамичните и хуманистични теории не приемат сериозно подобна критика, защото единодушно смятат, че е невъзможно да се определи което и да е човешко качество или цялостна дейност само от гледна точка на стимул-реакция. Такъв опит няма да доведе до нищо повече от объркване. Като типичен пример можем да вземем смесването на рефлекса с класическня инстинкт в по-нисшите животни. Първият е чисто моторен акт, вторият е същото, но и много повече: предопределен импулс, експресивно поведение, поведение на справяне, цел и афект. Подходът «Всичко или нищо» Няма причини, които да ни накарат да избираме между пълния инстинкт, завършен във всички свои части, и не-инстинкта. Защо да няма остатъци от инстинкт, инстинктоподобни аспекти на импулса сам за себе си или на поведението само за себе си, различия в степента, частични инстинкти? Прекалено много автори използват думата инстинкт безразборно, така че да покрива потребност, цел, способност, поведение, възприятие, израз, ценност и придружаващите ги емоционални елементи, самостоятелно или в съчетание. Резултатът е пълна каша от произволна употреба, в която почти всяка известна човешка реакция бива характеризирана като инстинктивна от един или друг автор, както сочат Мармор (Marmor, 1942) и Бърнард (Bernard,1924). Нашата главна хипотеза е, че човешките нагони или базови потребности са вероятно вродени, поне в някаква поддаваща се на оценка степен. Не е необходимо съответното поведение или способност, познание или чувство да е вродено, то може да е (съгласно нашата хипотеза) придобито или експресивно. (Разбира се, много човешки способности или качества са силно детерминирали или направени възможни от наследствеността, напр. цветното зрение, но сега те не ни занимават.) С други думи, наследственият компонент на базовите потребности може да се види като проста волева липса, която не е свързана с някакво поведение за постигане на цел, като някакви слепи, ненасочени изисквания, подобни на несъзнаваните импулси на Фройд. (По-долу ще видим, че и средствата за задоволяване на тези базови потребности са сякаш по един определен начин вътрешноприсъщи.) Остава да се изучи целенасоченото (свързано със справяне) поведение. Грешката както на инстинктивистите, така и на техните опоненти бе, че мислеха в светлината на черно-бялото противопоставяне, вместо в светлината на степените. Как може да се каже, че един сложен набор от реакции е или изцяло детерминиран от наследствеността, или изобщо не е детерминиран от нея? Няма структура, колкото и проста да е тя, да не говорим пък за цяла реакция, която да има единствено генетични определящи фактори. В другата крайност също е очевидно, че нищо не е напълно освободено от влиянието на наследствеността, защото хората са биологичен вид. Объркваща последица от това противопоставяне е тенденцията всяка дейност да се определя като не-инстинктивна, ако може да се докаже някакво научаване или обратното, тя да се определи като инстинктивна, ако може да се докаже някакво наследствено влияние. Тъй като за повечето, а може би и за всички, нагони, способности или емоции е лесно да се докажат и двата вида детерминиране, подобни спорове ще трябва да останат завинаги нерешени. Непреодолими сили За привържениците на теорията за инстинктите парадигма беше животинският инстинкт. Това доведе до най-различни грешки, като провалът да се открият уникални за човешкия вид инстинкти. Един от най-заблуждаващите уроци, научен и от по-нисшите животни, обаче, е аксиомата, че инстинктите са могъщи, силни, неизменяеми, че те не се поддават на контрол и потискане. Както и да стоят нещата при сьомгата, жабите или лемингите, за хората това не е вярно. Ако, както ние смятаме, базовите потребности имат осезаема наследствена основа, може спокойно да сме сбъркали, когато сме търсили инстинкти само с просто око и сме смятали дадена единица за инстинктивна само когато е била очевидно и безпогрешно независима и по-силна от всякакъви сили на средата. Защо да няма потребности, които макар да са инстинктоподобни, все пак лесно могат да бъдат изтласкани, потиснати или контролирани по друг начин и които се прикриват с лекота, модифицират се или дори се потискат от навици, внушения, културни въздействия, от чувство за вина и т. н. (както например, това изглежда вярно за любовната потребност)? С други думи, защо да няма слаби инстинкти? Може би движещата сила зад настъплението на културалистите срещу теорията за инстинктите е до голяма степен погрешното отъждествяване на инстинкта с непреодолима сила. На такова предположение противоречи опитът на всеки етнолог и затова атаката е разбираема. Но ако уважаваме по достойнство и културата, и биологията, и ако приемем, че културата е по-голяма сила от инстинктивната потребност, тогава ще изглежда не като парадокс, а ще бъде съвсем в реда на нещата да защитаваме слабите, едва доловими и нежни инстинктивни потребности, за да не бъдат те съкрушени от по-коравата и по-могъщата култура, а не обратното. Това може да е вярно дори при положение, че същите тези инстинктивни потребности са силни в друг смисъл - те постоянстват, изискват задоволяване, фрустрацията им води до силно патологични последици и т. н. Парадоксът може да е от полза за излагането на същността. Мислим, че разкриващите, водещи до прозрение дълбинни терапии, които включват практически всичко извън хипнозата и поведенческата терапия, са от определена гледна точка начин да бъдат разкрити, възстановени, засилени нашите отслабени и изгубени инстинктивни склонности и остатъци от инстинкти, нашите маскирани животински същности, нашата субективна биология. Тази крайна цел е дори по-открито заявена при така наречените групи за лично израстване. Както терапиите, така и групите, са скъпи, мъчителни, разтеглени във времето усилия, които в последна сметка отнемат цял живот борба, търпение и стоицизъм, и дори така пак могат да се провалят. Но колко котки, кучета, или птици имат потребност да открият как да са котка, куче или птица? Гласовете на техните импулси звучат високо, ясно и непогрешимо, докато нашите са слаби, объркани и трудно доловими, така че имаме нужда от помощ, за да ги чуем. Това обяснява защо животинската естественост се вижда най-ясно при себеактуализиращите се хора и най-неясно при невротиците или «нормално болните» хора. Можем да отидем дотам, че да кажем, че заболяването често се състои точно в загубата на животинската природа. Така, парадоксално видовата принадлежност и животинското се виждат най-ясно при най-духовните, най-светите, най-прозорли-вите и рационални хора. Примитивни импулси На фокусирането на вниманието върху животинските инстинкти се дължи още една грешка. По неразгадаеми причини, които само историкът на интелектуалното развитие може би ще успее да проумее, в западната цивилизация е разпространено убеждението, че животното в нас е лошо и нашите най-примитивни импулси са зли, алчни, егоистични и враждебни. Теолозите са го нарекли първороден грях или дявол, фройдистите - То, философи, икономисти и просветители са му давали различни имена. Дарвин се отъждествил дотолкова с този възглед, че в животинския свят е съзирал само конкуренцията, забравяйки сътрудничеството, което е също толкова разпространено, и което Кропоткин е видял така лесно. Израз на този светоглед е отъждествяването на животното вътре в нас с вълци, тигри, глигани, лешояди или змии, вместо с по-добри, или поне не толкова свирепи животни като сърна, слон, куче или шимпанзе. Бихме могли да наречем това «тълкуване на вътрешната ни природа като лошо животно» и да посочим, че ако непременно трябва да разсъждаваме от животните към човека, ще е по-добре да изберем онези, които са най-близки до нас, човекоподобните маймуни. Противопоставянето иа инстинкт и разум Вече видяхме, че във филогенетичната скала инстинктите и гъвкавата, познавателна адаптация към новото взаимно се изключват. Колкото повече намираме от едното, толкова по-малко бихме могли да очакваме да открием от другото. Поради това, от незапомнени времена се е правила жизненоважната и дори трагична грешка (с оглед историческите последици) да се противопоставят инстинктивният импулс и разумът в човешкото същество. Рядко е идвало на някого на ум, че при човека и двете биха могли да са инстинктоподобни и, което е още по-важно, техните резултати или подразбиращи се цели биха могли да са идентични и синергични, а не антагонистични. Ние твърдим, че импулсите да знаеш и да разбираш биха могли да са точно толкова волеви, колкото потребностите да принадлежиш и да обичаш. «Не е ли възможно примитивната и несъзнателна страна на човешката природа да бъде по резултатно опитомена, дори радикално трасформирана? Ако не е, то цивилизацията е осъдена" (Хардинг, 1947, стр. 5). «Под почтената фасада на съзнанието, със своя дисциплиниран, морален ред и добрите си намерения, се таят първобитните инстинктивни сили на живота, като чудовища от дълбините - разкъсващи, зачеващи, непрекъснато воюващи" (Хардинг, 1947.стр. 1).-Бел.авт. В обикновената дихотомия или контраст между инстинкт и разум имаме зле дефиниран инстинкт и зле дефиниран разум, които се противопоставят един на друг. Ако бяха правилно дефинирани в съответствие със съвременното познание, те нямаше да се разглеждат като противоположни или противопоставящи се или дори като много различни един от друг. Здравият разум, така както се дефинира днес, и здравите инстинктоподобни импулси водят в една и съща посока и не са противоположни в здравата личност (макар че биха могли да са антагонистични в нездравата). Така например всички научни данни, с които разполагаме днес, показват, че от гледна точка на психиатрията е желателно децата да бъдат защитени, приети, обичани и зачитани. Но те желаят (инстинктивно) тъкмо това. Точно в този осезателен и поддаващ се на научна проверка смисъл ние твърдим, че инстинктоподобните потребности и разумът са вероятно синергични, а не антагонистични. Техният привиден антагонизъм е продукт на изключителното съсредоточаване върху болни хора. Ако това се окаже истина, то ще сме решили вековния проблем: кой трябва да е господарят, инстинктът или разумът - въпрос, който е също така отживял времето си, както въпросът кой би трябвало да е господар в един добър брак, съпругът или съпругата? Антагонизъм между иистиикти и общество За да се проявят, изразят и задоволят, слабите инстинктоподобни импулси имат нужда от благотворна култура; лошите културни условия лесно ги унищожават. Нашето общество например ще трябва значително да се усъвършенства, преди да можем да се надяваме на удовлетворяването на слабите наследствени потребности. Да приемеш като присъщ някакъв антагонизъм между инстинкти и общество, между интересите на индивида и интересите на обществото, е ужасно извъртане на въпроса. Може би главното оправдание тук е, че в болното общество и в болния индивид това сякаш наистина е вярно. Но това не задължително да баде така. А в доброто общество не може да е вярно. Индивидуалните и обществените интереси при здравословни обществени отношения са синергични, а не антагонистични. Описания на синергетичните общества ще намерите у Бенедикт (1970) и Маслоу (1964б и 1965б) -БеА.авт. Фалшивата дихотомия продължава да съществува единствено защото погрешните схващания за индивидуалните и обществените интереси при лоши индивидуални и социални условия са естествени. Отделните инстинкти Един пропуск на инстинктивистката, както и на повечето други теории на мотивацията, е провалът да се осъзнае, че импулсите са динамично свързани помежду си в йерархия с диференциална сила. Ако импулсите се разглеждат независимо един от друг, положително ще останат нерешени различни проблеми и ще бъдат създадени много псевдопроблеми. Така например по този начин се прикрива същностно холистичния или унитарен характер на мотивационния живот и се създава нерешимият проблем да се изготвят списъци от мотиви. Освен това, се губи принципът на ценностите или избора, който ни позволява да определим една потребност като по-висша, по-важна или дори по-основна от друга. Едничкото, на което е способна една отделно взета потребност е да напира за задоволяване, или с други думи, за собственото си заличаване. Това отваря теоретично вратата към инстинкти за смърт, към превръщане в нежива материя, хомеостаза, самодоволство и равновесие. Така се пренебрегва очевидният факт, че задоволяването на която и да е потребност едновременно я погребва и позволява на други, по-слаби потребности, които досега са били пренебрегвани, да излязат на преден план и да заявят претенциите си. Потребност винаги съществува. Задоволяването на едната открива път за друга. Обуздаване на инстинктите На тълкуването на инстинктите в светлината на лошото животно съответства очакването, че те се виждат най-ясно при лудите, невротиците, престъпниците, слабоумните и отчаяните. То произтича естествено от доктрината, че съзнанието, разумът и етиката не са нещо повече от придобито лустро, напълно различно по характера си от онова, което се крие отдолу, и са свързани с него както затворник с оковите си. От това погрешно схващане следва определението за цивилизацията и всички нейни институции - училище, църква, съд, законодателство - като сили, обуздаващи лошото животно в нас. Тази грешка е толкова ключова, толкова натоварена с трагедия, че може да бъде оприличена по историческото си значение с грешки от рода на убеждението в даденото от Бога право на царете, в изключителната валидност само на една религия, отричането на еволюцията или вярването, че земята е плоска. Всяко убеждение, което ненужно разколебава доверието на хората в себе си и другите и което ги кара да са нереалистично песимистични по отношение на човешките възможности, трябва да се държи отчасти отговорно за всяка война, която се е водила някога, за всеки расов антагонизъм, за всяко религиозно клане. Признайте, че инстинктоподобните потребности не са лоши, а неутрални или добри и веднага се решават и изчезват хиляди псевдо-проблеми. Като пример можем да приведем това, че обучението на децата ще се революционизира дори до положение да не се използва дума с толкова много грозни значения като «дресиране». Промяната по посока на приемането на основателните животински искания ще ни подтикне по-скоро към тяхното задоволяване, отколкото към фрустрирането им. В нашата култура средно лишеното от добри условия за живот дете, което все още не е напълно социализирано (т.е. не е лишено от цялата си здравословна и желателна животинска същност), продължава да настоява по всевъзможни детински начини, които е в състояние да измисли, за възхищение, за безопасност, автономия, обич и т. н. Обикновената реакция на индивидите с житейски опит е да кажат: «О, той само се перчи.» Или: «Тя само се опитва да привлече внимание.» и веднага да пропъдят детето от компанията на големите. С други думи, диагнозата обикновено се тълкува като предписание да не се дава на детето онова, към което то се стреми, да не го забелязват, да не му се възхищават, да не го аплодират. Ако обаче започнем да разглеждаме тези призиви за приемане, обич или възхищение като законни искания или права, от същия порядък като оплакванията от глад, жажда, студ или болка, тогава автоматично ще престанем да фрустрираме и ще започнем да задоволяваме. Последицата от подобен режим би била, че както децата, така и родителите ще се забавляват повече, ще си доставят взаимно по-голямо удоволствие и поради това със сигурност ще се обичат повече. БАЗОВИТЕ ПОТРЕБНОСТИ В ТЕОРИЯТА ЗА ИНСТИНКТИТЕ Всички изложени по-горе съображения ни дават смелост да предложим хипотезата, че базовите потребности са в известен смисъл и до някаква подлежаща на оценка степен конституционални или наследствени в детерминизма си. Подобна хипотеза не може да бъде пряко доказана днес, тъй като за това са необходими преки генетични или неврологични методи, с каквито все още не разполагаме. На следващите страници, както и в Маслоу (Maslow, 1965а), ще бъдат представени наличните данни и теоретичните съображения, които бихме могли да приведем в подкрепа на хипотезата, че базовите човешки потребности са инстинктоподобни. Уникално човешки инстинкти Пълното разбиране на теорията за инстинктите изисква да признаем приемствеността между човека и животинския свят, както и дълбоките различия между човешкия и всички останали видове. Вярно е, че по този начин всеки импулс или потребност, установен у човека и всички останали животни (напр. хранене или дишане), става доказано инстинктивен, но това не опровергава възможността някои инстинктоидни импулси да се откриват само при човешкия вид. Шимпанзетата, пощенските гълъби, сьомгата и котките имат инстинкти, специфични за техния вид. Защо човешкият вид да не може да има характерни черти, специфични само за него? Фрустрацията е патогенна Друга причина да смятаме, че базовите потребности са инстинктивни по природа е, че фрустрирането им е психопатогенно, нещо, с което се съгласяват всички клиницисти. Това не важи за невротичните потребности, навиците, пристрастяванията или предпочитанията. Ако обществото създава и насажда всички ценности, защо тогава е психопатогенно осуетяването само на някои от тях, а не на всички? Научаваме се да ядем три пъти на ден, да казваме «благодаря», да се храним с нож и вилица, седнали на стол пред маса. Принудени сме да носим дрехи и обувки, да спим в легло нощем и да говорим английски. Ядем крави и овце, но не кучета и котки. Поддържаме се чисти, съревноваваме се за степени и копнеем за пари. И все пак, всеки от тези силни навици може да бъде фрустриран без увреждане, а понякога дори с положителни последици. При определени обстоятелства, както когато излезем на излет с кану или на палатка, ги изоставяме с въздишка на облекчение и по този начин признаваме тяхната външна природа. Но това никога не би могло да се каже за любовта, сигурността или уважението. Ясно е следователно, че базовите потребности имат свой специален психичен и биологичен статут. Те са нещо различно. Те трябва да се задоволяват. В противен случай ние заболяваме. Задоволяването е здравословно Задоволяването на базовите потребности води до последици, които бихме могли да наречем по различен начин - като желателни, добри, здравословни или себеактуализиращи. Думите желателни и добри се използват в случая в техния биологичен, а не в някакъв априорен смисъл и се поддават на работно дефиниране. Това са онези последици, които самият здрав организъм е склонен да избере и да се стреми към тях, стига условията да му позволяват избор. Вече очертахме психичните и соматичните последици в главата за задоволяването на базовите потребности и не е необходимо да се спираме на тях нашироко тук, освен за да посочим, че в този критерий няма нищо езотерично или ненаучно. Той може с лекота да бъде поставен на експериментална или дори на инженерна основа, стига да си спомним, че проблемът не е много по-различен от избирането на подходящото масло за дадена кола. Едно масло е по-добро от друго, ако с него колата работи по-добре. Общоустановено е клинично, че когато бъде «нахранен» със сигурност, любов и уважение, организмът работи по-добре (т.е. възприема по-ефективно, използва интелекта по-пълно, стига по-често до правилни заключения, храносмила по-ефективно, по-малко е податлив на различни заболявания и т. н.). Необходимост Необходимостта от неща, задоволяващи базовите потребности ги различава от всички останали. Самият организъм, воден от собствената си природа, насочва към една вътрешно присъща поредица от неща, набавящи задоволяване, които не могат да се заместят, както е възможно например в случая с привичните, а дори с много от невротичните потребности. Психотерапия В нашия случай резултатите от психотерапията представляват значителен интерес. За всички основни видове психотерапия изглежда вярно, че доколкото гледат на себе си като успешни, те подхранват, насърчават и укрепват онова, което нарекохме базови инстинктивни потребности, докато, от друга страна, отслабват или изтриват така наречените невротични потребности. Този факт е особено важен за терапиите, които изрично твърдят, че само оставят човека да бъде това, което той същностно и дълбоко в себе си е (напр. терапиите на Роджърс, Юнг или Хорни), защото този факт говори, че личността има някаква вътрешноприсъща, собствена природа и терапевтът не я създава отново, а само я освобождава, за да расте и се развива по свой собствен начин. Ако прозрението и премахването на изтласкването унищожават реакцията, то може логично да се приеме, че тази реакция не е била нужна и вътрешноприсъща. Ако прозрението я засилва, то тогава бихме могли да я смятаме за вътрешноприсъща. Освен това, както разсъждава Хорни (Horney, 1939), ако освобождаването на пациента от тревожността го прави по-обичащ и по-малко враждебен, не означава ли това, че обичта е нещо основно за човешката природа, докато враждебността не е? По принцип това е златна мина от данни за теорията на мотивацията, себеактуализацията, ценностите, ученето или познанието въобще, за междуличностните отношения, акултурацията и декултурацията и т. н. Насърчаване на инстинктите Инстинктоподобният характер на базовите потребности изисква да се преразгледат взаимоотношенията между култура и личност така, че да се придаде по-голямо значение на детерминирането, което е плод на вътрешните сили в организма. Вярно е, че ако дадена личност бъде оформена без оглед на тази структура, не се чупят кости и няма очевидни или непосредствени патологични резултати. Абсолютно всепризнато е обаче, че патологията ще дойде, ако не очевидно, то едва доловимо, и ако не бързо, то по-бавно. Няма да е неточно, ако посочим обикновената невроза у възрастните като пример за такова ранно насилие над вътрешноприсъщите (макар и слаби) изисквания на организма. Значи съпротивата на индивида към социализацията в интерес на своята собствена цялост и вродена природа е или би трябвало да бъде заслужаваща уважение област за изучаване от страна на психологията и социалните науки. Човекът, който с готовност се поддава на деформиращите сили в културата (т.е. добре адаптираната личност) би могъл да е понякога по-малко здрав от отклоняващата се личност, престъпника или пък невротика, който може би демонстрира със своите реакции, че все още има куража да се съпротивлява на чупенето на неговите психични кости. От това съображение следва нещо, което на пръв поглед е парадоксално. Повечето хора са тълкували образованието, цивилизацията, рационалността, религията, закона, властта преди всичко като потискащи и ограничаващи инстинктите сили. Но ако е вярно нашето твърдение, че инстинктите трябва да се боят повече от цивилизацията, отколкото цивилизацията от инстинктите, може би трябва да е точно обратното (ако искаме да създадем по-добри хора и по-добри общества). Може би поне една от функциите на образованието, закона, религията и т. н. би трябвало да бъде да пази, подхранва и окуражава изразяването и задоволяването на инстинктивните потребности от сигурност, любов, самооценка и себеактуализация. Решаване на противоречията Инстинктоподобната природа на основните потребности помага да се решат и надскочат много философски противоречия, като биология или култура, вродено или заучено, субективно или обективно, идиосинкратично или универсално. Това е така, защото разкриващите, търсещи аза психотерапии и методите на личностния растеж и «търсенето на душата» са също път към откриването на обективната, биологична природа, на животинското и видовото в човека, т.е. на неговото Битие. Повечето психотерапевти, независимо от школата, към която принадлежат, приемат, че когато проникват през неврозата до сърцевината или ядрото, което по някакъв начин е съществувало там през цялото време, макар и обвито, скрито, ограничено от болните повърхностни пластове, те разкриват и освобождават една по-основна, по-истинска и по-реална личност. когато Хорни (Horney, 1950) говори за преминаване през псевдоаза и достигане до истинския аз тя използва думи, които показват много ясно това. Формулировките на теорията за себеактуализацията също подчертават, че се прави реално или действително онова, което човекът вече е, макар и в потенциален вид. Търсенето на идентичност означава до голяма степен същото, както и «да станеш онова, което всъщност си», да станеш «напълно функциониращ» или «напълно човек», индивидуиран или автентично себе си (Grof, 1975). Очевидно основната задача тук е да се осъзнае какво е човекът биологично, по темперамент и конституция, като член на определен биологичен вид. Точно това се опитват да правят всички видове психоанализа - да помогнат на човека да осъзнае своите потребности, импулси, емоции, удоволствия и болки. Но това е един вид феноменология на собствената вътрешна биология на човека, на животинското и присъщото на вида в него, откриване на биологията чрез изживяването й, нещо, което може да се нарече субективна, интроспективна биология или нещо от сорта. Но това е равносилно на субективно откриване на обективното, т.е. на присъщите на вида характеристики на човешкото. Това е равносилно на индивидуално откриване на общото и всеобщото, на лично откриване на безличното и трансперсоналното (и дори трансхуманното). С една дума, инстинктоподобното може да се изучава както субективно, така и обективно чрез «вглеждане в душата си» и чрез по-обикновените външни наблюдения на учения. Биологията е не само обективна наука, тя може да е и субективна. Ако перифразираме мъничко поемата на Арчибалд Маклейш, бихме могли да кажем: Личността не означава: Личността е. ЧАСТ 1 ТЕОРИЯ НА МОТИВАЦИЯТА Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|