Предговор към второто издание
ГЛАВА 9 ПСИХОТЕРАПИЯТА КАТО ДОБРИ ЧОВЕШКИ ОТНОШЕНИЯ
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПСИХОТЕРАПИЯ И ЗАДОВОЛЯВАНЕ НА ПОТРЕБНОСТИ
- Несъответствия между теории и резултати
- Добри резултати с различни методи
- Личността на терапевтите
- Подобрение без «терапия»
- Терапевтичен ефект от житейски преживявания
- Успешно лечение от страна на неподготвени терапевти
- ДОБРИТЕ ЧОВЕШКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ
- Приятелствата - да обичаш и да бъдеш обичан
- Взаимоотношението - предпоставка за терапията
- Терапията - обучение във взаимоотношения
- Всекидневието като терапия
- ДОБРОТО ОБЩЕСТВО Какво представлява доброто общество
- Как въздейства обществото на човешката природа
- ПРОФЕСИОНАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ Техники
- Прозрение и задоволяване на потребностите
| ГЛАВА 9
ПСИХОТЕРАПИЯТА КАТО ДОБРИ ЧОВЕШКИ ОТНОШЕНИЯ Просто е удивително, че експерименталните психолози не са се обърнали към изучаването на психотерапията като към неразработена златна мина. В резултат на успешната психотерапия хората възприемат различно, мислят различно, учат различно. Мотивите им се променят, а също и емоциите. Това е най-добрият метод, който сме имали някога, за разголване на най-дълбоката природа на хората, а не на повърхностните им личности. Техните междуличностни отношения и нагласите им към обществото се променят. Характерите (или личностите) им се променят както повърхностно, така и дълбочинно. Дори има известни данни, че външният им вид се променя, подобрява се физическото им здраве и т. н. В някои случаи се повишава дори техният коефициент за интелигентност. И въпреки това, думата психотерапия дори не се посочва в индекса на повечето книги за ученето, възприятието, мисленето, мотивацията, социалната психология, физиологичната психология и други от този род. Ако вземем за пример теорията за ученето, то не може да има и съмнение, че тя най-малкото би спечелила от изучаването на въздействието върху ученето на такива терапевтични сили като брака, приятелството, свободните асоциации, анализата на съпротивата, успеха в работата, да не говорим за трагедията, травмата, конфликта и страданието. Друга, също така съществена група от нерешени проблеми, се разкрива при изучаването на психотерапевтичните отношения като обикновен пример за социални или междуличностни взаимоотношения или, с други думи, като клон от социалната психология. Сега ще да разгледаме поне три начина, по които пациенти и терапевти биха могли да установят връзка помежду си: авторитарен, демократичен и laissez-faire, като всеки от тях носи своя конкретна полза в различно време. Но точно тези три типа взаимоотношения откриваме в социалната атмосфера на детските клубове и хипнотичните методики, в някои видове политически теории, във взаимоотношенията майка-дете (Maslow, 1957) и в някои видове социална организация, установена при по-нисшите примати (Maslow, 1940а). Всяко подробно изучаване на целите и задачите на терапията трябва да разкрие много бързо неадекватното развитие на съвременната теория за личността, да постави под въпрос едно ортодоксално научно схващане, според което ценностите нямат място в науката, да оголи ограниченията на медицинските представи за здраве, заболяване, терапия и лечение и да покаже ясно, че нашата култура все още страда от липса на приложима ценностна система. Нищо чудно, че хората се боят от проблема. Можем да приведем още много примери, за да докажем, че психотерапията е важен раздел от общата психология. Би могло да се каже, че психотерапията се осъществява по седем основни начина: (1) чрез експресия (завършване на действие, освобождаване, катарзис); (2) чрез задоволяване на базови потребности, (3) чрез отстраняване на заплаха (закрила, добри социални, политически и икономически условия; (4) чрез подобрена способност за прозрение, знания и толерантност; (5) чрез внушение или авторитет; (6) чрез пряка атака на симптомите, както при различните поведенчески терапии; и (7) чрез положителна себеактуализация, индивидуализация или развитие. Що се отнася до по-общите задачи на теорията на личността, те също представляват списък на начините, по които личността се променя в насока, одобрена от културата и психиатрията. Тук особено много ни интересува проследяването на няколко от взаимовръзките между данните от терапията и теорията за мотивацията така, както тя е представена досега в книгата. Ще се види, че задоволяването на базовите потребности е важна (може би най-важната) крачка по пътя към крайната, позитивна цел на терапията въобще, а именно, себеактуализацията. Ще посочим също, че тези базови потребности могат в по-голямата си част да бъдат задоволени само от други човешки същества и затова терапията трябва да се провежда преди всичко на междуличностна основа. Множеството задоволявания на базовите потребности, които са основното терапевтично средство (напр. от сигурност, принадлежност, любов и уважение), могат да се получат само от други хора. Ако ми бъде позволено, ще кажа, че собственият ми опит е почти изцяло ограничен в по-кратките терапии. Онези, чийто опит е предимно от психоаналитичната (по-дълбинната) терапия ще стигнат вероятно до заключението, че не задоволяването на потребностите, а прозрението е важното лекарство. Това е така, защото сериозно болните хора не са в състояние да приемат или асимилират задоволяването на базовите потребности, докато не се откажат от инфантилните си тълкувания за «аз» и «другите» и не станат годни да възприемат и приемат личната и междуличностната действителност такава, каквато тя е. Ако желаехме, бихме могли да поспорим по въпроса като посочим, че задачата на терапията на прозрението (инсайттерапията) е да направи възможно приемането на добри междуличностни отношения и задоволяването на базовите потребности, което ги съпровожда. Знаем, че прозрението дава резултат само защото са настъпили тези мотивационни промени. Значителна евристична стойност обаче има приемането за момента на една основна разликаа между по-простата, по-кратката задоволяваща потребностите терапия и дълбочинната, по-продължителна, по-мъчителна инсайттерапия. Както ще видим, задоволяването на потребности е възможно при много неспециализирани ситуации като брак, приятелство, сътрудничество или преподаване. Това открива теоретично път към едно много по-широко разпространение на терапевтичните умения сред всевъзможни непрофесионални терапевти. За момента терапията, водеща до прозрение, е определено специализирана, защото изисква много голяма подготовкаа. Неотстъпното изучаване на теоретичните последици от това противоречие между непрофесионалната и професиона терапия ще покаже, че те са полезни в различни случаи. Ще да се осмелим също така да изкажем мнението, че макар терапиите, свързани с по-дълбокото прозрение, да включват допълнителни принципи, те на свой ред ще бъдат разбрани най-добре, ако изберем за отправна точка изучаването на въздействието на осуетяването и задоволяването на базовите човешки потребности Това е точно противоположно на съществуващата сега практика да извличаме обяснение за по-кратките терапии от изучаването на един или друг вид психоанализа (или друга инсайттерапия). Един от страничните продукти на този подход е, че изучаването на психотерапията и личностното развитие са се превърнали в изолирана област от психологическата теория, повече или по-малко самостойна и ръководена от специални или автохтонни закономерности, присъщи само на това поле. Тази глава изрично отхвърля подобни заключения и се основава на схващането, че в психотерапията няма ad hoc закономерности. Това, че сме действали сякаш това е така, се дължи не само на факта, че повечето професионални терапевти са готвени като медици, а не като психолози, но и на странната слепота на експерименталните психолози по отношение на отражението, което явленията в психотератията имат върху собствената им картина за човешката природа. С две думи, бихме могли да твърдим не само, че психотерапията трябва в последна сметка да се опре здраво на една солидна обща психологическа теория, но и че психологическата теория трябва да се разшири, за да стане адекватна на тази отговорност. Съобразно с това ще се занимаем първо с по-простите терапевтични явления, като отложим проблемите на прозрението за по-нататък в тази глава. ПСИХОТЕРАПИЯ И ЗАДОВОЛЯВАНЕ НА ПОТРЕБНОСТИ Известни са ни много факти, които, взети заедно, изключват всяка теория на психотерапията, която е (1) чисто когнитивна, или (2) чисто обективна, но пък са съвместими с теорията за задоволяването на потребностите и с един междуличностен подход към терапията и растежа. Шаманско лечение Там, където е съществувало общество, винаги е имало и психотерапия. Шаманът, знахарят, вещицата, мъдрата старица в общността, свещеникът, гуруто и по-отскоро в западната цивилизация, лекарят, винаги са били в състояние да постигнат в някои случаи, онова, което днес наричаме психотерапия. Наистина великите религиозни водачи и организации са били приети за такива, благодарение на лечението, което са провеждали не само на очебийната и драматична психопатоло-гия, но също така и на по-тънките смущения в характера и ценностите. Обясненията, които са давали тези хора за постиженията си, нямат нищо общо помежду си и не бива да се разглеждат сериозно. Трябва да приемем факта, че макар тези чудеса да са правени, онези, които са ги правили, не са знаели защо или как ги постигат. Несъответствия между теории и резултати Това несъответствие между теория и практика съществува и днес. Различните психотерапевтични школи не са единни помежду си и дори понякога твърде бурно изразяват несъгласието си. И въпреки това, ако сте психолог, зает с клинична работа, след един достатъчно дълъг период от време ще се натъкнете на пациенти, които са били излекувани от представители на всяка една от тези школи на мислене. Тези пациенти ще са благодарни и верни привърженици на една или друга теория. Но е също толкова лесно да се съберат примери на несполука от страна на всяка от тези школи на мислене. И за да станат нещата тройно по-объркани, ще кажа, че съм виждал пациенти, излекувани от лекри или дори от психиатри, които, както със сигурност зная никога не са получавали каквато и да е подготовкаа за това, което справедливо би могло да се нарече психотерапия (да не говорим за учители, свещеници, медицински сестри, зъболекари, социални работници и други). Наистина можем да критикуваме различните теоретични школи на емпирична и научна основа и да ги организираме в някаква йерархия на относителна валидност. И да очакваме, че в бъдеще ще успеем да съберем подходящи статистически резултати, за да докажем, че една теоретична подготовка дава по-висок процент на излекуване или развитие от друга, макар и нито една от тях да не е регистрирала непрекъснати провали или пък непрестанни успехи. Засега, обаче трябва да приемем факта, че добрите терапевтични резултати биха могли да се постигнат до някаква степен независимо от теорията или всъщност дори без която и да е теория. Добри резултати с различни методи Добре известно е и всички психоаналитици признават, че дори в рамките на една мисловна школа, да речем класическата фройдистка психоанализа, съществуват големи различия между отделните терапевти не само по отношение на дарбата им така, както се определя обикновено тя, но и по отношение на чистата ефикасност на лечението. Прекалено често става така, че някои блестящи психоаналитици, ко-ито имат важен принос в преподаването и литературата, които по общо признание знаят много и са търсени като преподаватели, лектори и обучаващи психоаналитици, не успяват да излекуват пациентите си. А има други, които никога нищо не пишат и ако изобщо правят открития, те са съвсем малко, обаче в повечето случаи лекуват своите пациенти. Разбира се, очевидно съществува някаква положителна корелация между това да си блестящ и да лекуваш пациенти, но въпреки това изключенията все още не са намерили обяснение. Личността на терапевтите В историята има добре известни случаи, в които майсторите на дадена терапевтична мисловна школа, макар и изключително способни като терапевти, до голяма степен са се провалили в предаването на тази своя способност на учениците си. Ако ставаше въпрос само за теория, съдържание или познание и ако личността на терапевта нямаше значение, учениците щяха да се справят толкова добре или по-добре от учителите си в края на краищата, стига те да са също толкова интелигентни и прилежни. Подобрение без «терапия» За всеки терапевт е достатъчно познато преживяването да приеме пациенти за първи път, да обсъди няколко странични подробности с тях (напр. процедура, часове) и при втората им среща те да докладват или демонстрират подобрение. На пръв поглед този резултат е абсолютно неразбираем от гледна точна на онова, което е било казано или направено. Случва се да настъпят терапевтични резултати, без терапевтът да е казал и дума. В един случай студентка дойде да иска съвет по личен проблем. В края на единия час, през който тя говореше, а аз не обелих и дума, тя беше намерила задоволяващо я решение на проблема, благодари ми за съвета и си отиде. Терапевтичен ефект от житейски преживявания Обикновените големи житейски преживявания могат да се окажат терапевтични в истинския смисъл на думата при млади хора, чиито случаи не са прекалено сериозни. Добър брак, успех на подходяща работа, постигане на добри приятелства, раждане на деца, справяне с извънредни ситуации и преодоляване на трудности - виждал съм случаи, когато всяко едно от тези неща води до дълбоки промени в характера, освобождава от симптоми и т. н. без помощта на специализирана психотерапия. Всъщност има основания за тезата, че добрите жизнени обстоятелства са сред решаващите терапевтични средства и че често единствената задача на професионалната психотерапия е да позволи на индивида да се възползва от тях. Много психоаналитици са забелязали, че пациентите осъществяват напредък по време на паузи в тяхната анализа, а също така и след като са я приключили. Успешно лечение от страна на неподготвени терапевти Може би най-голямото предизвикателство е много особената ситуация, която съществува днес, а именно, че огромното множество от случаите се лекуват или поне с тях се занимават хора, които или никога не са били обучавани за терапевти или не са били достатъчно добре подготвени. Обучението на повечето студенти по психология през двайсетте и трийсетте години на века беше (и продължава да е в по-малка степен) ограничено, понякога до степен на безплодност. Студентите, които идваха да учат психология, защото обичаха човешките същества и искаха да ги разберат и да им помогнат, се озоваваха въведени в една странна, култоподобна атмосфера и трябваше да отделят повечето от времето си за изучаване на усещанията, на различните видове условни рефлекси, на безсмислената сричка, на броденето на белите плъхове из лабиринти. Наред с това, имаше едно по-полезно, но все така философски ограничено и наивно обучение по експериментални и статистически методи. И въпреки това, за неспециалиста психологът си беше психолог, мишена на всички генерални житейски въпроси, специалистът, от когото се очакваше да знае защо настъпват разводите, защо се разбива омразата или защо хората стават психотични. Често те трябваше да отговарят по най-добрия възможен начин. В особена степен това се отнасяше до по-малките градове и градчетата, където не бяха виждали психиатър и не бяха чували за психоанализа. Едничката алтернатива на психолога бяха любимата леля, семейният докатор или свещеникът. По този начин стана възможно неподготвени психолози да успокоят гузната си съвест. Освен това те можеха да отдадат усилията си на необходимото обучение. Онова, което искаме да съобщим обаче е, че често, за пълно смайване на младите психолози, нескопосаните им усилия вършеха работа. Те бяха достатъчно добре подготвени за провалите си, които, разбира се, бяха по-чести, но как да обясним успешните резултати, на които не се бяха и надявали? Професионалните терапевти се натъкват по-рядко от лаиците на подобни явления. Нещо повече, стана съвършено ясно, че някои психиатри просто не са готови да повярват на съобщенията за случаи от този род. Но всичко това би могло да се провери и потвърди, тъй като то е нещо обикновено сред психолозите и социалните работници, да не говорим за свещениците, учителите и лекарите. Обобщение Как да обясним тези явления? Струва ми се, че ще успеем да ги проумеем само с помощта на една мотивационна, междуличностна теория. Очевидно е необходимо да се подчертае не онова, което е казано или направено съзнавано, а това, което е направено несъзнавано и е възприето също така несъзнавано. Във всички цитирани случаи терапевтът се е интересувал от пациентите, бил е загрижен за тях и се опитвал да им помогне като по този начин им е доказал, че те са ценни в очите на поне един човек. Тъй като терапевтът във всички случаи е бил някой, който са възприемали като по-мъдър, по-възрастен, по-силен или по-здрав, пациентите са могли да се почувстват също и в по-голяма безопасност, защитени и следователно по-малко уязвими и по-малко тревожни. Това, че един човек е готов да те изслуша, не ти се кара, предразполага те към откровеност, приема те и те одобрява дори след разкрити пред него грехове, неговата нежност и доброта, предаденото на пациента чувство, че някой е на негова страна - всички тези неща, прибавени към изброените по-горе фактори, помагат в пациента да се създаде несъзнаваното разбиране, че го харесват, защитават и уважават. Както вече беше посочено, всички тези неща са всъщност задоволяване на базови потребности. Изглежда съвършено ясно, че ако допълним по-добре известните терапевтични фактори (внушение, катарзис, прозрение и напоследък поведенческите терапии и т. н.) като припишем много по-голяма роля на задоволяването на базовите потребности, ще можем да обясним повече неща, отколкото бихме успели само с тези известни процеси. Единственото обяснение за възникването на някои терапевтични явления е задоволяването на базовите потребности - както може да се предполага, това са по-леки случаи. Другите, по-сериозните, които се обясняват достатъчно задоволително само чрез по-сложните терапевтични методи, ще бъдат разбрани дори още по-пълно, като добавим като решаващ фактор задоволяването на базовите потребности, което се постига почти автоматично при добрите междуличностни отношения. ДОБРИТЕ ЧОВЕШКИ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ Всеки окончателен анализ на отношенията между хората (т.е. на приятелство, брак и т. н.) ще покаже, че (1) базовите потребности могат да бъдат задоволени само в междуличностен план и (2) задоволяването им е точно онова, което вече посочихме като основни терапевтични лекове, а именно, осигуряването на безопасност, любов, чувство за принадлежност, ценност и самооценка. Разбира се, когато анализираме човешките взаимоотношения, неизбежно ще се озовем както пред необходимостта, така и пред възможността да правим разликаа между добри и лоши взаимоотношения. Тази разликаа може много лесно да се установи въз основа на степента на задоволяване на базовите потребности, достигната от това взаимоотношение. Едно отношение - приятелство, брак, отношение родител-дете - тогава ще се определя (в един ограничен смисъл) като психологически добро, в степента, в която то подкрепя или подобрява чувството за принадлежност, безопасност и самоуважение (и в последна сметка себеактуализацията) и лошо, когато не допринася за това. Няма как тези потребности да бъдат задоволени от дървета, планини или дори кучета. Ние сме в състояние да получим напълно задоволяващо уважение, защита и обич само от друго човешко същество и можем да ги дадем в най-пълна мяра само на други човешки същества. Откриваме, че точно това си даряват взаимно добрите приятели, любими, родители и деца, учители и ученици. Те са тъкмо онзи вид задоволяване, което търсим от човешките взаимоотношения от какъвто и да е вид. Удовлетворяването на тези потребности е предпоставка sine qua non за създаването на добри човешки същества, което на свой ред е крайната (ако не и непосредствената) цел на психотерапията въобще. В такъв случай най-общите заключения, до които ни води нашата система от дефиниции, са следните: (1) в основата си психотерапията не е уникално взаимоотношение, защото някои от основните й белези ще открием във всички «добри» човешки взаимоотношения и (2) ако това е така, този аспект на психотерапията трябва да се подложи на много по-задълбочено критично разглеждане, отколкото обикновено е получавал досега от гледна точка на нейната природа на добри или лоши междуличностни взаимоотношения. Тъй както най-големите ценности на едно добро приятелство биха могли да са изцяло несъзнавани, без това да намалява много тяхната стойност, така и в едно терапевтично взаимоотношение самите тези качества могат да са несъзнавани, без това да премахва влиянието им. Такава постановка не влиза в противоречие с несъмнения факт, че пълното осъзнаване на тези качества заедно със съзнаваното и доброволно насочване на ползата от тях, би увеличило в огромна степен стойността им. Sine qua non (лат.) - без което не може, безусловно - бел. ред. Тези изводи са по-лесни за възприемане, ако за момента се ограничим до леките и средните случаи, които могат да получат любов и уважение пряко (Аз вярвам, че те преобладават в нашата популация). Въпросът за невротичното удовлетворяване на потребностите и последствията от това трябва да бъде отложен, поради по-голямата си сложност. - Бел. авт. Приятелствата - да обичаш и да бъдеш обичан При това положение, ако приемем добрите приятелства (независимо дали между съпруг и съпруга, родител и дете или човек и човек) за парадигми на добри междуличностни взаимоотношения и ги разгледаме малко по-отблизо, откриваме, че те предлагат много повече задоволство от онези, за които вече говорихме. Взаимната откровеност, доверие, честност и липса на отбранителност могат да се разглеждат като притежаващи освен видимата си стойност и допълнителна екс-пресивна, катарзисно освобождаваща стойност (вж. глава 6). Освен всичко друго, здравото приятелство позволява да се изрази здравословно количество пасивност, отпускане, детинщини, глупост, тъй като, ако няма опасност и ние сме обичани и уважавани заради самите себе си, а не заради фасадата, която показваме на света или ролята, която играем, можем да бъдем онова, което наистина сме - слаби, когато се чувстваме слаби, защитени, когато се чувстваме объркани, инфантилни, когато желаем да се откажем от отговорностите на зрелостта. В допълнение към това, едно наистина добро взаимоотношение подобрява прозрението дори във фройдисткия смисъл на думата, защото приятелят или съпругът/съпругата е човек, който се чувства достатъчно свободен да ни предложи за размисъл еквивалент на психоаналитичните тълкувания. Все още не сме говорили достатъчно за онова, което бихме могли да определим най-общо като образователната стойност на добрите човешки взаимоотношения. Ние искаме не само да сме в безопасност и да бъдем обичани, но и да знаем все повече и повече, да сме любопитни, да разтворим всяка опаковка и да отключим всяка врата. Отвъд казаното дотук трябва да имаме предвид също нашите в основата си философски импулси да структурираме света, да го разберем задълбочено, да направим така, че той да бъде смислен. Но макар чудесното приятелство или взаимоотношенията между родител и дете да могат да предложат много в тази насока, същите тези удовлетворения се постигат или би трябвало да бъдат постигнати до определена степен чрез добро терапевтично взаимоотношение. И накрая, вероятно ще бъде добре да кажа нещо за очевидния (и заради това пренебрегван) факт, че да обичаш и да бъдеш обичан е голямо удоволствие. В нашата култура откритият импулс към обич се ограничава също така сурово, както сексуалния и враждебния, ако не и повече (Sattie, 1935). Само в необикновено малък брой взаимоотношения, може би само при три - двойката родител-дете, дядо/баба-внук и женени и влюбени двойки - ни се позволява открито изразяване на привързаност, а както знаем дори и те лесно могат да бъдат задушени и смесени с неудобство, чувство за вина, отбранителност, играене на роли и борба за доминация. Не се подчертава достатъчно, че терапевтичното взаимоотношение позволява, дори насърчава, открито и словесно изразяване на импулсите за любов и привързаност. Само тук (както и в различните групи за «личностно израстване») те се приемат като нещо дадено и очаквано и само тук биват съзнателно пречиствани от болезнените си примеси, а сетне, веднъж пречистени, се използват за най-добри цели. Подобни факти ни насочват безпогрешно към необходимостта от преоценка на понятията на Фройд за пренос и контрапренос. Тези понятия са възникнали при изучаването на болестни състояния и са прекалено ограничени, за да боравят със здравето. Налага се да ги разширим така, че да включват не само болния, но и здравия, не само ирационалния, но и рационалния. Взаимоотношението - предпоставка за терапията В човешките взаимоотношения могат да се разграничат най-малко три различни качества - доминация-субординация, егалитарност и сдържаност или ненамеса в частните дела. Те са установени в различни области, включително и във взаимоотношенията между терапевт и пациент. Терапевтът може да смята себе си за активния, решаващия, управляващия шеф на пациента си. Той може да общува с пациента си като с партньор за решаването на обща задача. Или, най-накрая, да се превърне в спокойно, безстрастно огледало на пациента, без никога да Ние, в частност, сме поразени от това необяснимо недоглеждаме в литературата по детска психология. «Детето трябва да бъде обичано», «Детето ще се държи добре, за да поддържа любовта на родителите си към себе си» и други подобни, както и да прочетете със същата валидност, «Детето трябва да обича», «Детето ще се държи добре, защото обича родителите си"-Бел.авт. се въвлича, без да става по човешки близък, оставайки винаги дистанциран. Последният е типът, препоръчван от Фройд, но другите два типа отношения се срещат най-често, макар и официално единственият наличен етикет за всяко нормално човешко чувство към анализирания да е контрапренос, т.е. ирационално, болно.
Но не бива да има изключение на правилото, че терапевтите следва да осъзнават колкото се може по-добре взаимоотношенията които установяват с пациентите си. Вярно е, че поради собствения си характер те ще имат спонтанна склонност към един, а не към друг тип отношения, но те би трябвало да се контролират, когато става дума за доброто на пациента. Във всеки случай е съмнително дали някое друго психотерапевтично средство би имало голям ефект, ако взаимоотношенията са лоши по принцип или от гледна точка на отделния пациент. Това в голяма степен е така, защото в подобно взаимоотношение има вероятност да не се влезе изобщо или бързо да се прекъсне. Но дори, ако останат при човек, когото дълбоко не харесват, ненавиждат, или ги притеснява, много е възможно пациентите да прекарат времето си в самозащита и предизвикателство, изкушени да приемат за своя единствена задача да дразнят терапевта. За да обобщим, макар че установяването на задоволителни човешки взаимоотношения не е цел само за себе си, а по-скоро средство за постигане на целта, то би трябвало все пак да се разглежда като необходима или във висша степен желателна предпоставка за психотерапията, тъй като в последна сметка и в повечето случаи подобни взаимоотношения са най-добрата среда за раздаването на психологическите лекове, от които има потребност всяко човешко същество. Терапията - обучение във взаимоотношения Тази гледна точка ни навежда и на други интересни изводи. Ако психотерапията представлява в сърцевината си начин да се даде на едно болно човешко същество точно онези качества, които то би трябвало да е получило от други добри човешки взаимоотношения, това ни води до дефиницията за психично болния като човек, който никога не е имал достатъчно добри взаимоотношения с други хора. Тя не противоречи на предишната ни дефиниция за болния като човек, който не се е радвал на достатъчно любов, уважение и т. н., тъй като те могат да се получат само от други хора. Въпреки че така тези дефиниции са тавтологични, всяка от тях ни отвежда в различна посока и отваря очите ни за различни аспекти на терапията. Една последица от втората дефиниция на болестта е, че поставя психотерапевтичните взаимоотношения в друга светлина. Мнозина я смятат за отчаяна мярка, за последно убежище и тъй като в психотерапия влизат предимно болни, дори самите терапевти са започнали да гледат на нея като на нещо странно, ненормално, болно, необичайно, като на необходимо зло, подобно на хирургическата операция. Това с положителност не е нагласата, с която хората влизат в други благотворни взаимоотношения като брака, приятелството или съдружието. Но, поне на теория, психотерапията прилича на приятелството толкова, колкото и на операцията. При това положение на нея трябва да гледаме като на здравословна, желателна връзка, дори до известна степен и в някои отношения като на едно от идеалните взаимоотношения между човешки същества. На теория тя трябва да се очаква с нетърпение, в нея трябва да се встъпва с готовност. Ето това би трябвало да следва от изложените по-горе съображения. В действителност обаче знаем, че случаи като тези са рядкост. Разбира се, това противоречие се съзнава добре, но не може да се обясни напълно с невротичната необходимост да оставаш вкопчен в заболяването. То трябва да се обясни също така с погрешно разбиране на фундаменталния характер на терапевтичните взаимоотношения не само от страна на пациентите, но и от страна на мнозина терапевти. Установили сме, че потенциалните пациенти с много по-голяма готовност встъпват в терапия, когато тя им бъде обяснена, както направихме по-горе, отколкото, когато са получили по- обикновеното обяснение. Друга последица от междуличностната дефиниция на терапията е, че тя прави възможно формулирането на един от нейните аспекти като обучение в техниката за установяване на добри човешки взаимоотношения (понякога хроничният невротик не може да се оправи без специализирана помощ), че доказва, че това е възможност, че открива колко приятни и плодотворни са добрите човешки отношения. В такъв случай съществува надеждата, че пациентът вече ще може да установява дълбоки, добри приятелства с други хора, с помощта на нещо като пренасяне на наученото. Предполага се, че както повече от нас, той ще може вече да приема всички необходими психологически лекарства от своите приятелства, деца, партньор и колеги, тази гледна точка терапията може да се дефинира и по още един начин, а именно, като подготовка на пациентите да изградят свои собствени добри човешки взаимоотношения, които всички човешки същества искат, и от които относително здравите хора извличат много от потребните им психологически лекове. Друг извод от изложените по-горе съображения е, че в идеалния случай пациентите и терапевтите би трябвало взаимно да се избират и освен това, че този избор не би трябвало да се прави единствено на основата на репутация, големината на хонорара, специално обучение, умения и други подобни, но и на основата на най-обикновено харесване помежду им. По пътя на логиката лесно може да се покаже, че това поне ще скъси времето, необходимо за лечение, ще го направи по-лесно и за пациента, и за терапевта, ще направи възможно приближаването до идеалното лечение и ще направи цялото преживяване по-възнаграждаващо и за двамата. От това заключение произтичат и други, допълнителни изводи, а именно, че в идеалния случай техният произход, равнище на интелект, опит, религия, политика, ценности и т. н. трябва да са по-скоро близки. Вече би трябвало да е ясно, че личността и характеровата структура на терапевтите е, ако не най-важното, то със сигурност едно от ключовите съображения. Те трябва да са индивиди, които могат да встъпят в идеално добрите човешки взаимоотношения, каквито представлява психотерапията. Нещо повече, те трябва да са в състояние да направят това с много различни хора или дори с всички човешки същества. Психотерапевтите трябва да бъдат сърдечни, състрадателни и достатъчно сигурни в себе си, за да са в състояние да проявят уважение към други човешки същества. Те би трябвало да са в основата си демократични личности, в психологическия смисъл на думата, а именно, да гледат на другите човешки същества с необходимото уважение просто защото са хора и са уникални. С една дума, да са емоционално уверени и да имат здравословна самооценка. Освен това, в идеалния случай, житейската им ситуация трябва да е толкова добра, че да не са погълнати от собствените си проблеми. Да имат щастлив брак, финансова сигурност, добри приятели, да обичат живота и да са общо взето способни да се забавляват добре. И накрая, всичко това идва да покаже, че бихме могли да оставим отворен за допълнително обмисляне преждевременно приключения (от психоаналитиците) въпрос - дали след като завършат или дори още в хода на формалните терапевтични сесии, могат да съществуват трайни социални контакти между терапевт и пациент. Всекидневието като терапия Тъй като разширихме и обобщихме формулировката за трайните цели на психотерапията и конкретните лечебни средства, водещи до тях, ние съвсем логично станахме привърженици на сриването на стените, които отделят психотерапията от всички останали човешки взаимоотношения и събития. Преживяванията и взаимоотношенията в живота на обикновените хора, които им помагат да напреднат към крайните цели на специализираната психотерапия, могат спокойно да се нарекат психотерапевтични, въпреки че се случват извън кабинета и без помощта на професионален терапевт. От това следва, че една съвсем уместна част от изучаването на психотерапията е изследването на всекидневните чудеса, предизвикани от добрите бракове, приятелства, родители, работни места, учители и т. н. Пример за теорема, която произтича пряко от такива съображения би била, че е необходимо специализираната терапия да разчита много повече, отколкото досега на насочването на пациентите тъкмо в такива терапевтични взаимоотношения още в момента, когато пациентите са в състояние да ги приемат и да се справят с тях. Наистина, като професионалисти не трябва да се плашим от това, че слагаме в ръцете на лаици важни психотерапевтични средства, като закрила, обич и уважение към други човешки същества. Тези средства са мощни, но те не са опасни поради тази причина. Бихме могли да очакваме, че обикновено няма да навредим на хората като ги обичаме и уважаваме (освен при някои отделни невротични индивиди които са зле и без това). Справедливо е да се очаква че грижата, любовта и уважението са сили, които почти винаги носят добро, а не навреждат. Съгласявайки се с това, трябва да сме твърдо убедени не само че всяко добро човешко същество е потенциален несъзнателен терапевт, но да приемем и заключението, че е хубаво да одобряваме, насърчаваме и обучаваме в тази насока. Полезно ще бъде всяко човешко щество от самото си детство да бъде учено поне на основните елементи на така наречената логическа психотерапия. Ясна задача за обществената психотерапия (използваме по аналогия противопоставянето между обществено здравеопазване и частната медицина) е да преподава точно тези факти, да ги разпространява на длъж и шир, да се погрижи всеки учител, родител, в идеалния случай, всяко човешко същество да получи възможност да ги разбира и прилага. Човешките същества винаги са ходили за съвет и помощ при други хора, които те уважават и обичат. Няма причина това историческо явление да бъде формализирано, вербализирано и насърчавано от психолозите както и от религиозните дейци, така че да стане общовалидно. Нека хората осъзнаят ясно, че всеки път, когато заплашат, унижат или наранят ненужно, доминират или отхвърлят друго човешко същество те се превръщат в сили, създаващи психопатология, дори тези сили да са слаби. Нека проумеят също така, че всеки добър, услужлив, честен, психично демократичен, обичлив и сърдечен човек е психотерапевтична сила, макар и слаба. Самолечение Едно от заключенията, на които навежда представената тук теория е, че самолечението има много по-големи възможности и едновременно с това много по-големи ограничения, отколкото обикновено се осъзнава. Ако всички човешки същества се научат да разбират онова, което не им достига, ако научат какви са основните им желания и, в широки очертания, симптомите, които показват, че тези основни желания не са задоволени, те ще могат съзнателно да се заемат с компенсирането на тези липси. Справедливо ще е да кажем, че съгласно тази теория повечето човешки същества имат в своя власт по-големи възможности, отколкото досега са осъзнавали, за да се лекуват сами от множество леки форми на неприспособеност, така разпространени в нашето общество. Любовта, сигурността, чувството за принадлежност и уважението от страна на други хора са едва ли не панацея за ситуационните смущения и дори за някои от леките смущения в характера. Ако индивидите знаят, че трябва да се радват на любов, уважение, самоуважение и т. н. те могат съзнателно да ги търсят. Със сигурност всеки ще се съгласи, че да ги търсиш съзнателно е по-добре, а и по-резултатно, отколкото да се опитваш да ги наваксаш несъзнавано. Но докато на мнозина индивиди се предлага тази надежда и им се дават много по-широки възможности за самолечение, отколкото обикновено се е смятало, че имат, все пак съществуват проблеми, за които всеки непременно трябва да търси единствено професионална помощ. На първо място, при тежки характерови разстройства или при екзистенциални неврози, преди за пациента да може да се направи нещо повече от най-обикновено подобряване на състоянието му, е абсолютно необходимо ясно да се установи какви са динамичните сили, сложили началото, довели и поддържащи разстройството. Тъкмо тук трябва да се използват всички необходими средства, за да се постигне съзнавано прозрение. Това са средства, които няма с какво да се заменят засега и могат да се използват само от професионално обучени терапевти. В девет десети от случаите, при които е установено, че става дума за тежко разстройство, помощта на лаика, на мъдрата старица е напълно безполезна, що се отнася до трайно излекуване. Това е най-същественото ограничение при самолечението. Групова терапия И един последен извод от нашия подход към психотерапията е, че трябва да изпитваме по-голям респект към груповите терапии, а също и към Т-групите и подобните на тях. След като така дебело подчертавахме факта, че психотерапията и личното израстване са междуличностни взаимоотношения, би трябвало априори да допуснем, че разширяването от двойката към по-широката група ще бъде наистина благотворно. Ако обикновената терапия може да се разглежда като миниатюрно идеално общество от двама, тогава груповата терапия би могла да се смята за миниатюрно идеално общество от десет души. Вече съществува силна мотивация да експериментираме с груповата терапия, която означава пестене на пари и време и по-широка достъпност на психотерапията за нарастващ брой пациенти. Но към това сега се добавят и емпирични данни, които говорят, че груповата терапия и Т-групите могат да постигнат нещо, което индивидуалната психотерапия не може. Вече знаем, че когато пациентите видят как другите членове на групата са устроени горе-долу по същи начин като тях, как техните цели, конфликти, задоволства и недоволства, скритите им импулси и мисли вероятно са универсални в обществото като цяло, те много по-лесно се освобождават от чувств за уникалност, изолация и грях. Това намалява психопатогенното действие на скритите конфликти и импулси. Самата практика потвърждава и друго терапевтично очакване. При индивидуалната психотерапия пациентите се научават да След като това бе за първи път написано, се появиха интересни книги по самоанализ на Хорни (1942) и Фароу (1942). В тях се твърдеше, че индивиди, основаващи се на своите собствени усилия, могат да достигнат, като вид, но не и като степен, резултатите на професионалните (психо)аналитици. Това не се отрича от повечето аналитици, но се смята за непрактично, поради огромната енергия, търпение, кураж и настойчивост, която се изисква от подобни пациенти. Аз вярвам, че подобно нещо понякога е вярно и за много от книгите, посветени на личностния растеж. Те определено могат да са полезни, но не можем да очакваме големи трансформации без помощта на професионалист или на «водач» - лидер, гуру и други подобни. - Бел.авт. установят добро човешко взаимоотношение поне с един индивид - терапевта. След това остава надеждата те да пренесат тази си способност в социалния си живот въобще. Това често се получава, но понякога не става. При груповата терапия те не само се научават как да установят добри човешки взаимоотношения поне с един човек, но под наблюдението на терапевта се упражняват да практикуват тази си способност с цяла група други хора. Общо взето резултатите от експериментите, с които вече разполагаме, макар и да не са смайващи, са наистина насърчаващи. Именно поради тези емпирични данни, както и благодарение на дедукции от теорията, трябва да насърчаваме изследванията на груповата психотерапия не само защото това е обещаващо указание за професионалната психотерапия, но и защото те със сигурност ще ни научат на много за общата психологическа теория и дори за социалната теория в най-общ смисъл. Това важи също за Т-групите, групите за среща, сенситивния тренинг и други такива, които сега се определят като групи за лично израстване или семинари и групи за афективно образование. Макар да са съвършено различни в начина си на работа, би могло да са каже, че те имат същите дългосрочни цели като всички психотерапии, а именно, себеактуализация, достигане до пълна човечност, по-пълно използване на личните и видовите възможности и т. н. като всички психотерапии те са в състояние да постигнат чудеса, когато се вършат добре от компетентни хора. Но сега вече знаем, че могат и да са безполезни, дори вредни, когато се ръководят зле. Ето причината, която налага много повече проучвания. Това естествено не е изумително заключение, защото точно същото важи за хирурзите и всички останали професионалисти. Не сме решили и проблема точно как един лаик или любител може да избере компетентен терапевт (лекар, зъболекар водач или учител) и да избегне некомпетентния. ДОБРОТО ОБЩЕСТВО Какво представлява доброто общество? Успоредно на дадената по-горе дефиниция за добрите човешки взаимоотношения, можем да изследваме последствията от (вече) очевидно необходимата дефиниция за доброто общество като онова общество, което дава на членовете си най-голямата възможност да станат здрави и себеактуализиращи се човешки същества. Това на свой ред означава, че доброто общество е онова, чието институционално устройство е изградено по такъв начин, че да разбива, насърчава, награждава и създава максимум добри и минимум лоши човешки взаимоотношения. Един извод от дадените по-горе дефиниции и тъждества би бил, че доброто общество е тъждествено с психично здравото, а лошото - с психично болното общество, което на свой ред означава съответно удовлетворяване и осуетяване на базовите потребности (т.е. недостиг на любов, привързаност, защита, уважение, доверие и истина и излишък на враждебност, унижение, страх, неуважение и доминация). Трябва да се подчертае, че социалният и институционалният натиск води до терапевтични или патогенни последици (прави ги по-лесни, по-изгодни, по-вероятни, дава им повече първични и вторични печалби). Той не ги предопределя, нито ги прави абсолютно неизбежни. Знаем достатъчно за обхвата на личностите както в простите, така и в сложните общества, за да уважаваме, от една страна, пластичността и издръжливостта на човешката природа и от друга, странното упорство на вече формираната характерова структура при изключителните индивиди, която им дава възможност да се съпротивляват и дори да пренебрегват обществения натиск (вж. глава 11). Излиза, че антропологът винаги ще е в състояние да намери един добър човек в жестокото общество и един боец в мирното. Вече знаем достатъчно, за да не приписваме всички злини на обществената уредба, ала Русо. Не смеем да се надяваме, че само с усъвършенстване на обществото всички човешки същества могат да бъдат направени щастливи, здрави и мъдри. Що се отнася до нашето общество, можем да го разгледаме от различни страни, всяка от които е полезна за една или друга цел. Например можем да вземем някаква средна стойност за нашето или за което и да е друго общество и да му лепнем етикета на относително болно, крайно болно и т. н. За нас би било по-полезно обаче да преценим и да потърсим равновесие между силите, които стимулират болест, и силите които стимулират здраве. В нашето общество очевидно има много и от двете сили, люшкащи се в изключително крехко равновесие, като властта минава ту в едната, ту в другата група от сили. Няма причини тези сили да не се измерват и с тях да не се експериментира. Оставяйки настрана подобни общи съображения и обръщайки се към индивидуалнопсихологическите, първо ще се спрем на факта, че културата обикновено се тълкува субективно. Изхождайки от тази гледна точка, можем спокойно да заявим, че за невротичните хора обществото е болно, защото в него те виждат преди всичко опасност, заплаха, нападение, егоизъм, унижение и студенина. Естествено техните съседи, които разглеждат същата култура и същите хора, може да намират обществото за здраво. Двете заключения не си противоречат психологически. И двете могат да съществуват психологически. По този начин всеки много болен човек живее субективно в едно болно общество. Това, съчетано с разгледаното по-горе психотерапевтично взаимоотношение, води до заключението, че терапията може да се формулира като опит да се създаде в миниатюра добро общество. Същата формулировка би могла да се използва и там, където обществото е болно от гледна точка на голямото мнозинство от своите членове. Тук трябва да се пазим от прекалено краен субективизъм. Обществото, което е болно, за болния пациент е лошо и в по-обективен смисъл (дори за здравите хора), ако не за друго, то защото е в състояние да създава невротични хора. Как въздейства обществото на човешката природа? Тогава, теоретически, психотерапията от социална гледна точка означава да се върви срещу основните стресове и тенденции в едно болно общество. Или, по-общо казано, независимо каква е степента на общото здраве или болест на дадено общество, терапията се свежда до борба на индивидуално равнище срещу произвеждащите болест сили в това общество. Тя се опитва, ако можем така да се изразим, да обърне посоката на течението, да променя отвътре, да е революционна или радикална в основния, етимологичен смисъл на думите. При това положение всички психотерапевти се борят или би трябвало да се борят по-скоро на дребно, отколкото на едро с патогенните сили в своето общество, а ако те са фундаментални и първични, психотерапевтите всъщност се борят със своето общество. Очевидно, ако психотерапията би могла да се разрасне неимоверно, ако вместо с няколко десетки пациенти на година, психотерапевтите работят с няколко милиона, то тогава борбата на тези малки сили срещу природата на нашето общество би станала доловима и с просто око. Не може да има и съмнение, че обществото би се променило. Първо ще има тук или там промени във «вкуса» на човешките взаимоотношения по отношение на качества като гостоприемство, щедрост, дружелюбие и други подобни, но след като достатъчно хора станат по-гостоприемни, по-щедри, по-добри, по-социални, можем да сме съвсем сигурни, че те ще наложат и законови, политически, икономически и социални промени (Mumford, 1951). Може би бързото разпространение на Т-групите, групите за среща и всевъзможни други групи и класове за «лично израстване» ще окаже доловимо въздействие върху обществото. Струва ми се, че нито едно общество, колкото и да е добро то, не би могло напълно да елиминира болестта. Ако заплахите не дойдат от страна на други човешки същества, те винаги ще идват от страна на природата, смъртта, фрустрацията, болестта, дори от простия факт, че макар да извличаме полза като живеем в общество, ние трябва по необходимост да модифицираме формата на задоволяване на желанията си. Не бива да забравяме също, че човешката природа сама по себе си генерира много зло, ако не от вродена злоба, то от невежество, глупост, страх, лоша комуникация, несръчност и т. н. (вж глава 8). Това е ужасно сложен набор от взаимоотношения и е много лесно да бъде погрешно разбран или нещата да се кажат по начин, който води до неразбиране. Може би мога да се предпазя от това, без да пиша надълго и нашироко като препратя читателя към един доклад, кой подготвих за студентите на семинар за Утопична социална психология (Maslow, 1968б). В него се подчертава емпиричното, действително постижимото, (а не непостижимите фантазии) и се настоява; говорим за степени, а не за «или-или». Задачата се структурира от въпросите: колко добро общество позволява човешката природа? Колко добра човешка природа позволява обществото? На колко добра човешка природа смеем да се надяваме, предвид вградените ограничения на човешката природа, за които вече знаем? На колко добро общество смеем да са се надяваме, предвид трудностите, присъщи на природа на обществото? По моя преценка, идеалното човешко същество е невъзможно и дори немислимо, но човешките същества са наистина далеч по-способни да станат по-добри, отколкото повечето хора смятат. Колкото до идеалното общество, то, както ми се струва, е само една неосъществима надежда, особено като се има предвид очевидния факт, че е почти невъзможно да се постигне дори идеален брак, приятелство или отношения родител-дете. Ако съвършената любов се постига така трудно при една двойка, семейство, група, колко трудно би било това при 200 милиона? При три милиарда? И отново е ясно, че двойките, групите и обществата не могат да станат идеални, но очевидно могат да се усъвършенстват и да варират от много добри до много лоши. Нещо повече, според мен знаем достатъчно за усъвършенстващи се двойки, групи и общества, за да отхвърлим вероятността да настъпят бързи или лесни промени. Усъвършенстването на един-единствен човек - така, че постигнатото да остане трайно - може да отнеме години терапевтична работа, а дори и тогава основният аспект на «усъвършенстването» е, че позволява на човека да се залови с доживотната задача да усъвършенства себе си. Наистина се случва във велики моменти на духовен прелом или прозрение да настъпи мигновена себеактуализация, но това става изключително рядко и на него не бива да се разчита. Психоаналитиците отдавна са се научили да не разчитат единствено на прозрението, а да слагат ударението върху анализирането - продължителното, бавно, мъчително, повтарящо се усилие да се използват и прилагат прозренията. Духовните учители и водачи от Изтока обикновено също подчертават, че усъвършенстването е доживотна задача. Същата поука вече започва да става ясна на по-задълбочените и трезви ръководители на Т-групи, групи за личен растеж, за афективно образование и други като тях, които сега преминават през мъчителния процес на отказване от теорията за себеактуализацията като «големия взрив». Всички формулировки в тази област ще трябва, разбира се, да са в дух на степен, както във следващите примери: (1) колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-малка ще е потребността от индивидуална психотерапия, тъй като ще има по-малко болни индивиди. (2) Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-ве-роятно ще е болният човек да получи помощ или да бъде излекуван без намесата на специализирана терапевтична интервенция, или с други думи, чрез добрите житейски преживявания. (3) Колкото по-здраво е обществото въобще, толкова по-приемливо ще бъде то за пациента. (4) Колкото по-здраво е обществото като цяло, толкова по-лесно ще е за инсайттерапията да постигне излекуване, защото ще съществуват твърде много подпомагащи я добри житейски изживявания, взаимоотношения и т. н., както и относителна липса на войни, безработица, нищета и други социопатогенни влияния. Очевидно са възможни десетки теореми от този лесно проверим вид. Необходима е някаква подобна формулировка за връзката между индивидуалното заболяване, терапията и природата на обществото, която да помогне да се реши често соченият песимистичен парадокс: как е възможно здраве или подобрено състояние на здравето в едно болно общество, което е създало лошото здравословно състояние? Разбира се, песимизмът, съдържащ се в тази дилема влиза в противоречие с действителното наличие на себеактуализиращи се хора и на психотерапия, които със самия факт на своето съществуване доказват, че това е възможно. Дори и при това положение е полезно да се набави теория, обясняваща как е възможно това, ако не за друго, то за да постави целия този въпрос отворен за емпирично проучване. ПРОФЕСИОНАЛНА ПСИХОТЕРАПИЯ Техники Колкото повече се задълбочава болестта, толкова по-трудно достъпно е благотворното влияние на задоволяването на потребностите. В този континуум настъпва един момент, при който (1) често задоволяването на базовите потребности дори не се търси или желае, защото е заменено от задоволяване на невротичните потребности и (2) дори когато то се предлага, пациентът не може да го използва. Няма смисъл да се предлага привързаност, защото той или тя се боят от нея, не й се доверяват, тълкуват я превратно и накрая я отказват. Тъкмо в този момент професионалната терапия (инсайттерапията) става не само необходима, но и незаменима. Не би свършила работа нито една друга терапия, нито внушение, катарзис, симптоматично лечение или задоволяване на потребности. Следователно отвъд тази точка навлизаме, така да се каже, в друга страна, в една сфера, управлявана от собствени закономерности, в която всички принципи, разгледани досега в тази глава престават да са валидни, освен ако не бъдат модифицирани и приети с уговорки. Различията между професионалната и лаическата терапия са огромни и важни. Развитието на психологията през нашия век, започнало с революционните открития на Фройд, Адлер и други, превръща психотерапията от несъзнателно изкуство в съзнателно прилагана наука. Сега съществуват психотерапевтични средства, които не са автоматично на разположение на доброто човешко същество, а само на хора с достатъчно интелект, които освен това са били щателно подготвени да си служат с тези нови техники. Те са изкуствени, а не спонтанни или несъзнавани. Те могат да бъдат преподавани до известна степен, независимо от характеровата структура на психотерапевта. Тук искаме да говорим само за най-важната, най-революционната от тези техники - довеждането на пациентите до прозрение, т.е. превръщането на несъзнаваните желания, импулси, задръжки мисли в съзнавани («генетична анализа, анализа на характера, анализа на съпротивите, анализа на преноса). Преди всичко това е средството, което дава на професионалния психотерапевт, който има необходимата добра личност, огромно преимущество пред човека, който просто има добра личност, но не борави с професионалните техники. Как се постига прозрение? Досега повечето, ако не и всички техники за постигане на прозрение не са отишли много по-далеч от разработените от Фройд. Свободни асоциации, тълкуване на сънища и интерпретация на смисъла, който се крие зад ежедневното поведение, са основните пътища, използвани от терапевта, за да помогне на пациентите да постигнат съзнавано прозрение. Под ръка а още няколко възможности, но те имат много по-малко значение. Релаксацията и различните методи, предизвикващи някаква форма на дисоциация, която след това се използва, не са толкова важни, колкото така наречените фройдови техники, макар че днес те биха могли спокойно да се употребяват повече, отколкото това се прави. В известни граници всеки нормално интелигентен човек, който е готов да премине подходящ курс на обучение, каквито предлагат институти по психиатрия и психоанализа, катедрите за следдипломна квалификация по клинична психология и т. н. е в състояние да научи тези техники. Вярно е, че както би могло да се очаква, има индивидуални разликаи в ефективността на тяхната употреба. Както изглежда, някои от изучаващите терапията на прозрението имат по-добра интуиция от другите. Бихме могли да подозираме също така, че човекът, когото сме определили като добра личност, ще може да ги използва далеч по-резултатно от терапевта, който не е такава личност. Всички институти по психоанализа включват изисквания към лич- ността на своите студенти. Друго ново и велико откритие, дадено ни от Фройд, е признанието на необходимостта терапевтът да разбира себе си. Докато психоаналитиците признават необходимостта от такъв вид признание на терапевта, психотерапевтите от други школи все още не признават официално. Това е грешкаа. От изложената в тази глава теория следва, че всяка сила, която би направила терапевтите по-добри личности, ще ги направи по този начин по-добри терапевти. Психоанализата или друга дълбинна терапия на терапевтите може да помогне в това отношение. Макар и понякога да не успява да излекува терапевтите напълно, тя най-малкото може да ги накара да осъзнаят какво е вероятно да ги застраши, кои са основните области на конфликт и фрустрация вътре в тях. Следователно те ще могат да предвидят тези сили в самите себе си и да ги коригират, когато работят с пациентите си. Съзнавайки ги, те ще могат да ги подчинят на своя интелект. Както вече посочихме, в миналото характеровата структура на терапевтите е била далеч по-важна, отколкото теорията, към която са се придържали, и дори още по-важна от съзнателно използваните от тях техники. Но колкото повече се усъвършенства професионалната психотерапия, толкова по-малко валидно трябва да бъде това. В общата картина добрата характерова структура на психотерапевта все повече е отстъпвала назад по важност и положително ще продължи да отстъпва в бъдеще, докато подготовката, интелектът, техниките и теориите стават все по-важни, така че, и в това можем да сме убедени, по някое време в бъдещето, те ще се превърнат в единствено важните. Възхвалихме техниката на мъдрата старица в психотерапията по простата причина, че в миналото това са били единствените съществуващи психотерапевти и второ, защото дори сега и в бъдеще, те винаги ще имат своето значение в областта на така наречената лаическа терапия. Но вече не е разумно, нито оправдано, да хвърляме ези или тура, за да решим дали да отидем при свещеника или при психоаналитика. Добрият професионален психотерапевт е оставил далеч зад себе си интуитивния помощник. Можем да очакваме, че в не много далечното бъдеще, особено ако обществото се усъвършенства, професионалният психотерапевт няма да се използва, за да дава кураж, подкрепа и други задоволявания на потребности, защото тях ще получаваме от лаици като самите нас. Индивидът ще търси професионална помощ при заболявания, които отиват далеч отвъд простата терапия на задоволяването или освобождаването, а са достъпни само за специализирани техники, които не се използват от терапевта-лаик. Колкото и да е парадоксално, изложените по-горе теории предлагат възможност и за напълно противоположен извод. Ако относително здравите хора толкова лесно се влияят от терапия, то е твърде възможно много специализирано терапевтично време да бъде запазено за най-здравите вместо за най-малко здравите, на разумното ос-нование, че да се усъвършенстват десет души на година е по-добре, отколкото един, особено ако тези няколко заемат ключови позиции в лаическата терапия (напр. учители, социални работници и лекари). Това вече става в значителна степен. През голяма част от времето си опитните психоаналитици и екзистенциални терапевти са заети да подготвят млади терапевти, да им преподават и да ги психоанализират. Освен това е нещо съвсем обикновено терапевтът да обучава ле-кари, социални работници, психолози, медицински сестри, свещеници и учители. Прозрение и задоволяване на потребностите Преди да оставим въпроса за инсайттерапията, ще бъде добре да решим противоречието между прозрение и задоволяване на потребности, която бе подсказана дотук. Чисто когнитивното или рационалистично прозрение (студено, не-емоционално познание за) е едно нещо; органичното познание е друго. Пълното прозрение, за което говорят понякога фройдистите, е признание на факта, че само познаването на симптомите на даден човек, дори ако добавим и познание за това откъде са дошли те и за динамичната роля, която играят в съвременната психична икономия, често само по себе си не е лечебно. Едновременно с това би трябвало да има някакво емоционално преживяване, действително повторно изживяване на опита, катарзис, реакция. С други думи, пълното прозрение е не само когнитивно, но и емоционално изживяване. Малко по-сложно е твърдението, че това прозрение е често волево, задоволяващо потребности или също така фрустриращо преживяване, едно действително чувство, че си обичан или изоставен, или презиран, или отхвърлен, или защитен. В такъв случай емоцията, за която психоаналитиците често говорят, се вижда по-добре като реакция на осъзнаването: например, изживявайки отново преживяването отпреди двайсет години, той осъзнава, че баща му наистина го е обичал - преживяване, което е било изтласкано или погрешно разбрано; или тя внезапно осъзнава, изпитвайки съответната емоция, че е мразила майка си, която винаги е мислела, че обича. Бихме нареки това богато изживяване, едновременно познавателно, емоционално и волево организмично прозрение. Но да предположим, че сме изучавали преди всичко емоционални преживявания. Отново би трябвало да разширяваме преживяването все повече и повече, така че то да вкючва и волеви елементи и в последна сметка ще започнем да говорим за организмична или холистична емоция и т.н. Това се отнася също до волевото изживяване: и то би трябвало да се разширява, за да стане изживяване на целия организъм. Последната крачка би била да осъзнаем, че няма разликаа между организмичното прозрение, организмичната емоция и организмичната воля, освен ъгъла, по който го вижда изучаващият. А първоначалните противоречия ще дадат ясно видени като артефакт от един прекалено атомистичен подход към темата. ЧАСТ 2 ПСИХОПАТОЛОГИЯ И НОРМАЛНОСТ Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|