Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Холистична методология
- Ограничеността на теориите за причинната връзка
- ПОНЯТИЕ ЗА СИНДРОМА ЛИЧНОСТ
- Медицински смисъл
- Динамично взаимозаменяеми части
| ГЛАВА
18 ХОЛИСТИЧЕН ПОДХОД КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА ХОЛИСТИЧНО-ДИНАМИЧЕН ПОДХОД Основна психологическа единица Трудно е да се каже точно за каква основна единица става дума, но е лесно да се посочи за каква не става. Имало е множество «нищо освен» Тази глава представлява поредица теоретични заключения, произтичащи пряко от изследвания за ролята на самоуважението и сигурността в организацията на човешката личност. Те са документирани в следващите мои материали: «Авторитарната структура на характера» J. Social Psychol 1943, бр. 18, стр.401-411. «Клинично извлечен тест за измерване на психичната сигурност-несигурност», J. Gen. Psychol., 1945, бр. 33, стр. 21.51 (с Е. Бърш, И. Стейн и И. Хонигмън), Consulting Psychologist Press, Пало Алто, Кал., 1952, «Бележки върху доклада на проф. Маклелънд". В сборник под редакцията на М.Р. Джоунс, «Симпозиум по мотивацията, Небраска», 1955, Линкълн - University of Nebraska Press,1955. «Подтикът към доминация, като детерминатор на социалното и сексуално поведение на човекоподобните маймуни», I, П, Ш, IV, J. Gen. Psychol., 1936, стр. 48, 261-277,278-309 (Съвместно с С. Фланцбаум; 310-338; 1936, бр. 49, стр. 161-198. «Чувство за доминация, личност и статус», Psychol. Rev., 1937, бр. 44, стр. 404-429. «Чувство за доминация, личност и социално поведение при жените», J. Social Psychol.,1939, бр. 10, стр. 3-39. «Качеството доминация и социалното поведение при човекоподобните маймуни», J. Social Psychol., 1940, бр. 11, стр. 313-324. «Динамиката на психическата сигурност-несигурност», Character and Pers., 1942,1 бр. 10, стр. 331-344. «Индивидуална психика и социалното поведение на маймуни и човекоподобни маймуни», Int. J. Individ. Psychol., 1935,1, стр. 47-59. «Либералното лидерство и личността», Freedom, 1942, бр. 2, стр. 27-30. «Някои паралели между доминацията и сексуалното поведение на маймуни и фантазиите на пациенти при психотерапия»,J. Nervous. Mental Disease, 1960, бр. 131, стр. 202- 212; (с Х. Ранд и С. Нюмън). «Самоуважение (чувство за доминация) и сексуалност при жените», J. Social Psychol., 1942, бр. 16, стр. 259-294. «Тест за чувство за доминация (самоуважение) при жените»,) J. Social Psychol., 1940, бр. 12, стр. 255-270. - Бел. авт. опити, но всички усилия за редукция се провалиха. Знаем, че основната психологическа единица данни не е свиване на мускул, нито рефлекс, нито елементарно усещане, нито неврон, нито дори наблюдаема частица открито поведение. Тя е много по-голяма единица и все повече психолози започват да смятат, че е най-малкото един адаптивен акт или акт на справяне, който по необходимост включва организъм, ситуация и задача или цел. С оглед на казаното по повод немотивираните реакции и чистата експресия, дори и това ни се струва прекалено ограничено. С една дума, стигаме до парадоксалното заключение, че фундаменталната единица на психологията е първоначалният комплекс, който психолозите са се заловили да анализират по елементи или по основни единици. Ако изобщо използваме представата за основната единица, това е определено странен вид схващане, защото се отнася до комплекс, а не до симплекс, до цяло, а не до част от цяло. Дотук ако си поблъскаме главата над този парадокс, скоро ще стигнем до извода, че търсенето на основна единица е само по себе си отражение на цялостен светоглед, научна философия, основа на представата за един атомистичен свят, в който сложните неща са изградени от прости елементи. В такъв случай първата задача на учения е да сведе т.нар. «сложно» до т.нар. «просто». Това трябва да стане по пътя на анализа, чрез все по-фино и по-фино деление, докато стигнем до неделимото. В други клонове на науката, поне за известно време, това е довело до доста добри резултати. В психологията подобно нещо не е станало. Горното заключение разкрива, че по своята същност тези опити за редукция са чисто теоретични. Трябва да се проумее, че същността на науката като цяло не е такава и това е просто отражение или последица в нея от един атомистки, механичен светоглед, в който сега имаме сериозни основания да се съмняваме. В такъв случай настъплението срещу него не е срещу науката въобще, а по-скоро срещу една от възможните нагласи към науката. Все още обаче сме изправени пред първоначалния проблем, с който започнахме. Нека сега да го перифразираме и да попитаме не: :Каква е основната (неделима) единица данни на психологията?», а по-скоро «Какъв е предметът на психологическото изследване и каква е природата на психологическите данни?» Холистична методология Как ще изучаваме нашите индивиди, ако не ги сведем до «простите им части»? Може да се докаже, че това е много по-прост проблем, отколкото смятат някои хора, отхвърлящи редуктивния подход. Съвсем не е необходимо да се отхвърли валидността на понятията анализ, части и т. н. Просто трябва да им дадем нови определения, за да може нашата работа да дава по-валидни и по-плодотворни резултати. Ако вземем за пример, да речем, изчервяването, треперенето или заекването, няма да ни е трудно да забележим, че бихме могли да изучаваме това поведение по два различни начина. От една страна, да го приемем за изолирано, отделно явление, самостоятелно и разбираемо само по себе си. От друга страна, можем да го изучим като израз на целия организъм, опитвайки се да го разберем в неговото богатство от взаимоотношения с организма и с другите изрази на организма. Разликата ще стане по-ясна, ако направим аналогия с двата възможни начина за изучаването на орган като стомаха: (1) той може да бъде изрязан от трупа и поставен на масата за дисекции или (2) може да бъде изучен in situ, т.е. в живия, функциониращ организъм. Сега анатомите разбират, че резултатите, получени от тези два подхода, са в много отношения различни. Познанието, получено с втория подход, е много по-валидно и полезно, отколкото с методи, еквивалентни на тези in vitro. Разбира се, съвременните анатоми не заклеймяват дисекцията и изолираното изучаване на стомаха. Тези способи се използват, но само на фона на широки познания in situ, основани на съзнанието, че човешкото тяло не е сбор от отделни органи, че организацията на трупа не е същата, както тази на живото тяло. С една дума, анатомите вършат всичко онова, което са вършили в миналото, но (1) го правят с различна нагласа и (2) правят повече - допълват традиционните способи с други. По същия начин можем да подходим по два различни начина към изучаването на личността. Единият е да решим, че изучаваме дискретна единица, а другият - че изучаваме част от едно цяло. Първият метод бихме могли да наречем редуктивно-аналитичен. Вторият -холистично-аналитичен. Съществена характеристика на холистич- in situ (лат) - На същото място - Бел. ред. in vitro (лат.) – В стъкло, т.е. извън организма. - Бел. ред. ния анализ на личността в практиката е, че първо ще изучим или разберем целия организъм и едва тогава ще се заемем с изучаването на ролята, която нашата част играе в организацията и динамиката му. В двете поредици от изследвания, на които е основана тази глава (изучаването на синдромите на самооценката и на сигурността), сме използвали холистично-аналитичния метод. Всъщност резултатите бихме формулирали не толкова като изучаване на самооценката или на сигурността сами по себе си, а като изучаване на ролята им в цялостната личност. В методологичен смисъл това означава, че преди да се опита да открие специфичното за самооценката на обектите, авторът сметна за необходимо да разбере всеки от тях като цялостен, функциониращ, адаптиращ се индивид. По този начин,преди да задава въпроси, свързани конкретно със самооценката, той изследваше отношението на изследваното лице към неговото или нейното семейство, в каква субкултура живее, общия стил на приспособяване към основните жизнени проблеми, надеждите му за бъдещето, какви са неговите идеали, фрустрации и конфликти. Тази процедура продължи дотогава, докато авторът не прецени, че разбира обекта си толкова добре, колкото това е възможно при използването на прости методи. Едва тогава той сметна, че би могъл да разбере какъв е действителният психически смисъл за самооценката на конкретни частици поведение. Ще дам пример, за да посоча колко е необходим такъв фон на разбиране, за да се постигне вярното тълкуване на дадено специфично поведение. Общо взето, хората с ниско мнение за себе си са склонни да са по-религиозни, отколкото хората с високо, но очевидно за религиозността съществуват още много определящи фактори. За да установим дали при конкретен индивид религиозното чувство означава необходимост от опората на някакъв друг източник на сила, трябва да познаваме религиозната подготовка на индивида, различните външни принуди за и против религията, които оказват въздействие върху личността му. Затова бихме могли да определим хората, които ходят редовно на черква, като по-малко религиозни от онези, които не ходят въобще, защото, може би (1) те отиват там, за да избегнат социална изолация, (2) за да доставят удоволствие на родителите си, (3) религията представлява за тях не смирение, а средство за доминация над други, тя ги прави членове на стояща по-високо група или (5), какъвто бе случаят с бащата на Кларънс Дей, «Това е добро за невежите маси и аз трябва да вървя редом с тях", или... и т. н. В динамичен смисъл е възможно те съвсем да не са религиозни и въпреки това да се държат така, сякаш са. Очевидно, преди да сме в състояние да оценим ролята й в личността, трябва да знаем какво означава религията за тях като индивиди. Простото поведение на ходене на черква може да означава практически всичко и следователно за нас - практически нищо. Друг пример, може би по-поразителен, защото същото поведение би могло да означава точно обратните неща от психологическа гледна точка, е политико-икономическият радикализъм. Ако той се вземе per se, т.е. поведенчески, отделно, извън контекста, получаваме съвсем объркващи резултати, когато го изследваме във връзката му с чувството за сигурност. Радикалите се разпределят в двата противо-положни края по отношение на сигурността - едните изпитват чувството за сигурност, а другите - за несигурност. Но ако анализираме този радикализъм в неговия тотален контекст, лесно ще разберем, че някои хора са радикали, защото животът за тях не е добър, те са огорчени, разочаровани, тъй като нямат онова, което други имат. Внимателното изучаване на такива хора често показва, че те изпитват голяма враждебност към събратята си въобще, понякога съзнавано, друг път - несъзнавано. На такива хора подхожда чудесно формулировката, че са склонни да възприемат личните си трудности като световна криза. Но има други радикали, които са много различни по вид индивиди, независимо от това, че гласуват, държат се и говорят по описания по-горе начин. За такива хора обаче радикализмът би могъл да има съвършено различна, дори противоположна мотивация или смисъл. Те са осигурени, щастливи, лично задоволени хора, които обаче от дълбока любов към събратята си се чувстват задължени да подобрят съдбата на хората с по-малко късмет в живота, да се борят против несправедливостта, макар и да не ги засяга пряко. Такива хора биха могли да из-разят подтика си по най-различен начин: чрез филантропия, религиозни проповеди, търпелива подготовка или радикална политическа дейност. Политическите им схващания са независими от промени в доходите им, от лична беда и т. н. С една дума, радикализмът е форма на изразяване, която би могла да произтича от съвършено различни, стоящи в основата му мотивации, от противоположни характерови структури. При един човек той би могъл да произтича от омраза към събратята му, при друг - от любов към тях. Едва ли ще стигнем до такива заключения, ако изучаваме радикализма сам за себе си. Общият възглед, предложен за обсъждане тук, е по-скоро холистичен, а не атомистичен, функционален, а не таксономичен, динамичен, а не статичен, динамичен, а не причинно-следствен, целенасочен, а не чисто механичен. Установил съм, че на хората, които мислят динамично, им е по-лесно и естествено да мислят холистично, а не атомистично, целенасочено, а не механично и т. н. Този възглед ще наречем холистично-динамичен. Той също така би могъл да бъде наречен още и организмичен, в смисъла на Голдщайн (Goldstein, 1939,1940). На това тълкуване се противопоставя един организиран и единен възглед, който е едновременно атомистичен, таксономичен, статичен, причинно-следствен и чисто механичен. Атомистки мислещият смята за много по-естествено да разсъждава също така статично, а не динамично, механично, а не целенасочено и т. н. Тази обобщена гледна точка ще наречем произволно обобщено-атомистка. Несъмнено ще сме в състояние да докажем не само, че подобни частични възгледи са склонни да вървят заедно, но и че те трябва логично да вървят заедно. Ограничеността на теориите за причинната връзка На това място е необходимо да направим някои конкретни бележки върху понятието за причинност, тъй като то е аспект на обобщено-атомистката теория, който ни се струва от централно значение, и който авторите в областта на психологията са омаловажавали или въобще са пренебрегнали. То стои в самата сърцевина на обобщено-атомисткия възглед и е естествена, дори необходима негова последица. Ако човек разглежда света като сбор от вътрешно независими Един доста разпространен холистичен способ (обикновено не го наричат така) е този на итерацията, използуван при съставяне на тестовете за изследване на личността. И аз съм го прилагал, когато съм изучавал личностните синдроми. Като започваме с неясно възприетото цяло, ние анализираме неговата структура на раздели, части и т. н. Посредством този анализ установаваме, че започваме да срещаме трудности с първоначалното ни схващане на цялото. Тогава то бива реорганизирано, дефинирано отново и формулирано по-точно и ефикасно, и отново бива подложено на анализ. И отново този анализ прави възможно едно по-добро, по-точно цяло, и т. н. - Бел. авт. единици, остава да се даде обяснение на съвсем очевидния феноменален факт, че единиците въпреки това имат общо помежду си. Първият опит да се реши този проблем води до идеята за простата причинна връзка от типа на билярдните топки, при която една отделна единица прави нещо на друга, но и двете намесени единици запазват основната си идентичност. Подобен възглед може много лесно да се поддържа и в действителност изглеждаше абсолютен, доколкото теорията за света се основаваше на старата физика. Но напредъкът във физиката и химията наложи промени. Така например по-усъвършенстваната формулировка днес обикновено е в смисъл на множествена причинност. Признава се, че взаимоотношенията, които съществуват в света, са прекалено сложни, прекалено объркани, за да ги опишем по същия начин, по който описваме чукването на билярдните топки върху масата. Но такъв отговор най-често представлява просто усложняване на първоначалната представа, а не основното й преструктуриране. Вместо една причина, има много, но се смята, че те действат по същия начин - отделно и независимо една от друга. Сега топката за билярд бива ударена не от друга топка, а от десет едновременно и просто трябва да използваме малко по-сложна аритметика, за да разберем какво се случва. Основните процедури са все така сбор от отделни единици в една «получена чрез прибавяне сума», ако използваме формулировката на Вертхаймер. Не се смята за необходимо да се внася някаква промяна в основния възглед за сложните събития. Колкото и сложно да е явлението, всъщност не се случва нищо съществено ново. По този начин идеята за причинност се разтегля все повече и повече, за да съответства на нови потребности, докато понякога изглежда, че тя няма друга, освен историческа връзка с предишната. Всъщност обаче макар да изглеждат различни, те остават по същество същите, тъй като продължават да отразяват същия светоглед. И точно с данните за личността причинната теория търпи пълно крушение. Лесно е да се докаже, че във всеки синдром на личността съществуват и други, различни от причините връзки. Иначе казано, ако трябва да използваме речника на причинността, би трябвало да заявим, че всяка съставна част от синдрома е едновременно причина и следствие на всяка друга негова съставна част, а също и на всяко групиране на тези части. Нещо повече, би трябвало да кажем, че всяка част е едновременно причина и следствие на цялото, от което е част. До това абсурдно заключение ще стигнем, ако използваме единствено причинното схващане. Не бихме могли да определим връзките в синдрома, нито връзките на частта с цялото, дори и ако се опитаме да се справим със ситуацията като въведем по-новото понятие за кръгова или обратима причинност. А това съвсем не е едничкият недостатък на причинния речник, с който трябва да боравим. Съществува също трудният проблем за описването на взаимодействието или взаимовръзката между даден синдром като цяло и всички сили, които му въздействат «отвън». Доказано е например, че синдромът на самооценката обикновено се променя като цяло. Ако се опитаме да променим заекването на Джони да се насочим конкретно към него и към нищо друго, има много шансове да открием, (1) че не сме променили нищо или пък (2), че сме променили не само заекването на Джони, а по-скоро цялостното му чувство за самоуважение или дори Джони като цялостен индивид. Външните влияния обикновено променят цялото човешко същество, а не просто «парче» или част от човека. Има и други особености в тази ситуация, които не се поддават на описание с обикновения причинен речник. Съществува едно конкретно явление, което е много трудно за описване. Най-добре бих могъл да го предам като кажа, че организмът (или който и да е друг синдром) «поглъща причината, храносмила я и изхвърля резултата». Когато върху личността влияе някакъв ефективен стимул, да речем травматично изживяване, това има известни последици. Но те не се намират в праволинейна връзка, нито са свързани «едно към едно» с първоначалното преживяване-причина. Онова, което всъщност става е, че преживяването, ако е ефективно, променя цялата личност. Тази личност, вече различна от онова, което е била преди, се изразява по различен начин и има друго поведение. Да предположим, че в резултат ще се влоши лицев тик. Дали десет процентовото засилване на тика е предизвикано от травматизираща ситуация? Приемем ли това, ако искаме да сме последователни, ще трябва да приемем, че всеки отделен ефективен стимул, който някога е повлиял на организма също е предизвикал десет процента засилване на лицевия тик. Защото всяко изживяване се поема в организма в същия смисъл, по който храната се смила и поглъща, като по този начин става част от него. Дали изяденият преди час сандвич е причина за думите, които сега нареждам, или изпитото кафе, или онова, което ядох вчера, урокът по писане отпреди години, или прочетената миналата седмица книга? Наистина изглежда очевидно, че всяка важна експресия, като например писането на доклад, към който човекът изпитва дълбок интерес, не е предизвикано от нещо конкретно, а е израз или творение на цялостната личност, а тя на свой ред е резултат на почти всичко, което някога й се е случвало. За психолога би било също така естествено да смята, че стимулът (или причината) е бил приет от личността по пътя на повторното адаптиране или да мисли за него като нещо, ударило и бутнало организма. Крайният резултат тук би бил не причина и следствие, които остават отделени, а просто една нова личност (може би много малко по-различна, но все пак нова). Още един начин да се покаже неадекватността на конвенционалните причинно-следствени идеи е да се докаже, че организмът не е пасивен агент, на когото причините или стимулите правят нещо, а активен агент, който влиза в сложна взаимовръзка с причината и на свой ред й причинява нещо. За читателите на психоаналитичната литература това е нещо банално и трябва само да им се напомни фактът, че можем да останем слепи за стимулите, да ги деформираме, реконструираме или да ги оформим наново, ако са били изкривени. В състояние сме да ги издирваме или да ги избягваме. Можем да ги пресеем и да подберем измежду тях. Или, накрая, сме в състояние дори да ги създадем, ако се налага. Схващането за причинност почива върху постановката, че светът е атомистичен и независимо, че си взаимодействат, единиците в него остават дискретни. Личността обаче не е нещо отделно от своя израз, резултати или стимули (причини), които й влияят и затова, поне заради психологическите данни, тя трябва да бъде заменена от друго схващане. Холистично-динамичната концепция не може просто да се заяви, тя трябва да се изложи стъпка по стъпка, тъй като е свързана с основна реорганизация на възгледа. По-опитните учени и философи сега са заменили представата за причинност с едно тълкуване в смисъл на «функционална» връзка, т.е. А е функция на Б, или ако А, то тогава Б. Струва ни се, че по този начин те са се отрекли от същностните аспекти на схващането за причинност, т.е. за необходимост и за действия поради нея. Примери за функционални твърдения са простите линейни коефициенти на корелация, които са, обаче, често използувани като контраст на причинно-следствени връзки. Безполезно е думата причина да се запазва, ако ще се използва в смисъл, противоположен на онова, което е означавала преди. Във всеки случай, тогава ни остават проблемите за необходимата или присъща връзка и начините, по които настъпва промяната. Проблемът трябва да се реши, а не да се изостави, отхвърли или ликвидира.-Бел.авт. ПОНЯТИЕ ЗА СИНДРОМА ЛИЧНОСТ Ако приемем, че е възможен по-валиден тип анализ, как можем да продължим напред в изучаването на целия организъм? Очевидно отговорът на този въпрос ще зависи от природата на организацията на анализираните данни. При това полоожение трябва да запитаме: Как е организирана личността? Пълният отговор на въпроса ще трябва да се предшества от анализа на понятието синдром. Медицински смисъл Опитвайки се да опишем взаимосвързания характер на личността, заехме от медицината термина синдром. Там той се използва в смисъл на комплекс от симптоми, които обикновено се откриват заедно и затова им е даден обединяващ термин. В това си значение той както преимущества, така и недостатъци. Например обикновено под него се има предвид заболяване и ненормалност, а не здраве и нормалност. Ние няма да го използваме в такъв специален смисъл, смятайки го по-скоро за общо понятие, което се отнася единствено до тип организация, без да засяга нейната «ценност». Нещо повече, в медицината той често е само едно сборно понятие, означаващо списък от симптоми, а не организирана, зависима, структурирана група симптоми. Ние, разбира се, ще използваме във втория смисъл. И накрая, в медицината терминът се среща в причинен контекст. Смята се, че всеки синдром от симптоми има една-единствена предполагаема причина. Открият ли нещо подобно, като например даден микроорганизъм при туберкулозата, изследователите са склонни да се отпуснат доволни и да решат, че мъките им са приключили. По този начин те са пренебрегвали много проблеми, които за нас имат централно значение. Примери за подобни проблеми са: (1) защо туберкулозата не се развива по-често, като се има предвид, че туберкулозният бацил е вездесъщ, (2) защо в много случаи не се проявяват много от симптомите в синдрома, (3) защо съществува взаимозаменяемост на симптоми, (4) защо не можем да обясним и предвидим тежката или леката форма на заболяването при конкретни индивиди и т. н. С една дума,би трябвало да изискваме изучаване на всички свързани с проявата на туберкулозата фактори, а не само на най-драматичните сред тях или един, който е най-силен. Нашата предварителна дефиниция на синдрома личност е, че той представлява структуриран, организиран комплекс от привидно различни специфики (поведение, мисли, импулси за действие, възприятия и т. н.), които обаче, подложени на внимателно и валидно изследване показват общо единство, което може да се формулира по различен начин като подобно динамично значение, израз, «привкус», функция или задача. Динамично взаимозаменяеми части Тъй като спецификите имат един и същ източник, функция или цел, те са взаимозаменяеми и биха могли да се схващат като психологически синоними (до една те «казват едно и също»). Така например характерните избухвания при едно дете и нощното напикаване при друго биха могли да се дължат на една и съща ситуация (например отхвърляне) и да са опити да се постигне една и съща цел (например внимание или обич от страна на майката). По този начин, макар и да са съвършено различни като поведение, те спокойно могат да са тъждествени като динамика. В един синдром могат да се наблюдават група от чувства и поведения, които изглеждат различни от поведенческа гледна точка, или поне носят различни названия, но помежду си се припокриват, преплитат, зависят едно от друго и, следователно, могат да се определят като динамично синонимни. По този начин бихме могли да ги изучим в тяхното разнообразие като части или специфичности, или в единството и целостта им. Езиковият проблем тук е труден. Какъв етикет ще сложим на това единство в разнообразието? Разполагаме с различни възможности. Взаимозаменяемостта би могла да се дефинира в този смисъл като поведенческа разлика и динамично сходство на целта. Тя би могла също да се определи в смисъл на вероятност. Ако в един отделен случай съществува една и съща вероятност симптомите а и б да бъдат или да не бъдат установени в синдрома Х, те биха могли да бъдат определени като взаимозаменяеми- - Бел. авт. Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|