Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ИЗСЛЕДВАНЕТО Изследвани лица и методи
- Събиране и представяне на данните
- НАБЛЮДЕНИЯТА
- Възприятие на действителността
| ГЛАВА
11 СЕБЕАКТУАЛИЗИРАЩИТЕ СЕ ХОРА: ИЗУЧАВАНЕ НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ Изследването, което ще представя в тази глава, е необикновено в много и различни отношения. То не беше планирано като стандартно проучване, не беше обществено, а лично начинание, мотивирано от собственото ми любопитство и насочено към решаването на различни лични, морални, етични и научни проблеми. Стремях се само да убедя и науча себе си, а не да доказвам или демонстрирам пред други.(Редакторска бележка: изучаването на себеактуализиращите се хора е неформално лично проучване, което Маслоу е продължил да прави през целия си живот.) Съвършено неочаквано обаче тези мои занимания се оказаха поучителни и дотолкова изпълнени с вълнуващи изводи, че ми се струва справедливо, въпреки методологическите им слабости, да ги представя по някакъв начин пред останалите хора. Освен това, смятам проблема за психичното здраве за толкова актуален, че всякакви предложения, всякакви частици от данни, колкото и да са спорни, имат голямо евристично значение. Този вид изследвания са по принцип толкова трудни - изискват в известна степен да се изтеглиш като барон Мюнхаузен за собствените си норми, - че ако разчитаме да получим конвенционално достоверни данни, ще трябва вечно да чакаме. Струва ми се, че всъщност е необходимо, без да се боим от грешки, да се гмурнем в проблема, да направим най-доброто, на което сме способни, с надеждата да се поучим от гафовете и след време да ги поправим. Засега единствената алтернатива е да се откажем да работим по проблема. Затова каквато и да е ползата от него, представяме изложеното по-долу съобщение, като поднасяме съответните извинения на онези, които настояват за конвенционална на-деждност, валидност, анализ и т. н.. ИЗСЛЕДВАНЕТО Изследвани лица и методи Изследваните лица бяха подбрани сред лични познати и приятели, както и сред публични и исторически личности. Освен това, при едно първоначално наблюдение на млади хора, бяха обхванати три хиляди студенти в колежи, но то даде само един непосредствено готов за използване обект и десетина-двайсет възможни («развиващи се добре») бъдещи обекти на изследване. Трябваше да заключа, че може би в нашето общество себеактуализацията не е възможна за млади, развиващи се хора във вида, в който съм я установил при моите по-възрастни изследвани лица. Освен това, в сътрудничество с Е. Раскин и А. Фрийдмън, започнахме да търсим група от относително здрави студенти. Произволно решихме да изберем най-здравия 1 % от популацията на колежите. Но се наложи това проучване, което продължи около две години, толкова, колкото позволяваше времето, да бъде прекъснато преди да бъде завършено. Все пак то беше поучително на клинично равнище. Освен това се надявах за демонстративни цели да използвам образи, създадени от романисти или драматурзи, но в нашата култура и време не открихме подходящи за целта (което само по себе си дава повод за размисъл). В последна сметка, първата клинична дефиниция, на основата на която бяха подбирани или отхвърляни обектите на изследването, имаше положителна, както и направо отрицателна страна. Негативният критерий беше отсъствието на невроза, психопатна личност, психоза или силни тенденции в тези насоки. При възможно психосоматично заболяване се налагаше по-задълбочено проучване. Когато имаше как, давахме тестове на Роршах, но се оказа, че те са далеч по-полезни за откриването на скрита психопатология, отколкото за подбиране на здрави хора. Положителният критерий за подбор бяха данните, потвърждаващи наличието на себеактуализация (СА) като един все още труден за дефиниране синдром. За целите на това изложение, той би могъл да се опише най-общо като пълно оползотворяване и използване на дарби, способности, потенциал и т. н. Такива хора сякаш се осъществяват и правят най-доброто, на което са способни, като по този начин ни напомнят за призива на Ницше: «Станете такива, каквито сте!» Те са израснали или израстват до пълния ръст, който са в състояние да достигнат. Потенциалните възможности може да са идиосинкратични или видови. Този критерий предполага също удовлетворяване, минало или настояще, на базовите потребности от сигурност, принадлежност, любов, уважение и самоуважение, на познавателните потребности от знания и разбиране, а в няколко случая и овладяването на тези потребности. Това означава, че всички изследвани лица се чувстваха сигурни и спокойни, приемани, обичани и обичащи, достойни за уважение и уважавани и че те бяха изработили своите собствени философски, религиозни или ценностни ориентири. Остава открит въпросът дали удовлетворяването на базовите потребности е достатъчно или е само предпоставка за себеактуализация. Общо взето при този метод на подбор си служехме с повторението, използвано при изследванията на личностния синдром на самооценка и сигурност, описан в глава 18. С две думи, той се състои това, че се започва с лично или културно, неспециализирано състояние на убеждение, съпоставяне на различните съществуващи начини за използване и дефиниране на синдрома, а сетне, давайки му по-внимател-но определение, все още в светлината на действителната му употреба (нека наречем това лексикографски етап), заедно с отстраняването на логичните и фактически несъответствия, които обикновено намираме в народните определения. На основата на коригираните лаически определения се подбират първите две групи обекти, една с високо качество, и друга - с ниско. Те се изучават колкото е възможно по-внимателно в клиничен стил, а на основата на това емпирично проучване вече веднъж поправеното народно определение бива допълнително променено и коригирано според изискванията на данните, с които разполагаме. По този начин стигаме до първата клинична дефиниция. На нейна основа се прави нов подбор на първоначалната група изследвани лица, като някои се запазват, други отпадат и се добавят нови. Групата изследвани от това второ равнище се изследва на свой ред клинично и, ако е възможно, експериментално и статистически, като това отново предизвиква модификация, корекция и обогатяване на първата клинична дефиниция и на свой ред се прави нов подбор на обекти и т. н. По този начин първоначално неясната и ненаучна лаическа представа става все по-точна и по-работеща по характер и следователно, по-научна. Разбира се, в този спираловиден процес на самокоригиране биха могли да се намесят външни, теоретични и практически съображения. Така например в началото на изследването се установи, че народното значение поставя дотолкова нереалистични изисквания, че на тях не би могло да отговори нито едно човешко същество. Наложи се да престанем да изключваме възможни изследвани лица заради отделни слабости, грешки или глупост или, ако се изразим по друг начин, нямаше как за основа при избора да използваме идеала, тъй като нито един от обектите не беше идеален. Подобен проблем възникна и от факта, че във всички случаи беше невъзможно да се получи пълна и задоволителна информация, такава, каквато обикновено изисква клиничната работа. Когато научаваха целта на изследването, възможните изследвани лица се засрамваха, сковаваха се, отхвърляха със смях цялото начинание или прекратяваха взаимоотношенията. Поради това, след този първоначален опит, изучавахме косвено, едва ли не потайно всички по-възрастни лица. Можехме да изучаваме пряко само по-младите лица. Тъй като ставаше въпрос за живи хора, чиито имена не биваше да се разкриват, не бяхме в състояние да изпълним две желателни, дори задължителни изисквания на обикновената научна работа, а именно да се осигури повторяемост на изследването и да се предоставят на разположение на обществото данните, въз основа на които сме стигнали до изводите си. Тези трудности са частично преодолени с включването на обществени и исторически личности и с допълващото проучване на млади хора и деца, за които се предполага, че могат да бъдат предоставени на общественото внимание. Изследваните лица бяха разделени в следните категории: Вж, също Боунър (1961, стр. 97), Бюгентал (1965, стр. 264-276), както и наръчника и библиографията на Шостръм за теста Р0I (Въпросник за ориентация на личността) за самоактуализиране (1963,1968) - Бел. авт. СЛУЧАИ: Седем почти съвсем сигурни и двама във висока степен вероятни съвременници (интервюирани) Две почти съвсем сигурни исторически личности (Линкълн в последните си години и Томас Джеферсън) Седем във висока степен възможни обществени и исторически личности (Алберт Айнщай, Елинор Рузвелт, Джейн Адъмс, Уилям Джеймс, Алберт Швайцер, Олдъс Хъксли и Бенедикт де Спиноза)
Потенциални или възможни случаи, които бяха предложени или изучени от други изследователи, са Дж. У. Карвър, Юджин Дебс, Томъс Икинс, Фриц Крайслер, Гьоте, Пабло Казалс, Мартин Бубър, Данило Долси, Атърт Е. Моргън, Джон Кийтс, Дейвид Хилбърт, Артър Уейли, Д.Т. Судзуки, Адлай Стивънсън, Шолом Алейхем, Робърт Браунинг, Ралф Уолдо Емерсън, Фредерик Дъглас, Джоузеф Шумптър, Боб Бенгли, Айда Тарбел, Хариет Тъбман, Джордж Вашингтон, Карл Мюцингер, Йозеф Хайдн, Камий Писаро, Едуърд Бибринг, Джордж Уилям Ръсъл (А.Е.), Пиер Реноар, Хенри Уъдуърт Лонгфелоу, Пьотър Кропоткин, Джон Алтгелд, Томас Мур, Едуърд Белами, Бенджамин Франклин, Джон Мюър и Уолт Уитмън. - Бел. авт. НАБЛЮДЕНИЯТА Холистичният анализ на общите впечатления дава следните характерни белези на себеактуализиращите се хора, които да станат обект на по-нататъшни клинични и експериментални проучвания: възприемане на действителността, приемане, спонтанност, поставяне в центъра на вниманието на проблема, самота, автономност, свежи реакции, върхови изживявания, човешка близост, смирение и уважение, междуличностни взаимоотношения, етика, средства и цели, хумор, творчество, съпротива към социализацията, несъвършенства, ценности и решаване на дихотомии. Възприятие на действителността Първата форма, в която се проявяваше това качество, беше една необикновена способност да се долови фалшивото, подправеното, нечестното в личността и общо взето да се преценяват хората точно и ефикасно. При един неофициален експеримент с група студенти се установи ясна тенденция онези от тях, коищо имаха по-голямо чувство за сигурност (по-здравите) да преценяват професорите си по-точно, отколкото недотам сигурните студенти, т.е. имащите висок резултат в теста сигурност-несигурност (Maslow, 1952). С напредването на изследването бавно стана ясно, че тази ефикасност се разпростира върху много други области от живота - всъщност върху всички наблюдавани области. В изкуството и музиката, в интелектуалната сфера, научните проблеми, политиката и обществените дела, те като група сякаш бяха в състояние да видят скрити или объркани реалности по-бързо и по-точно от останалите. По този начин неофициалното изследване показа, че техните предвиждания за бъдещето, въз основа на съществуващите по онова време факти, сякаш бяха по-често верни, защото почиваха в по-малка степен на искане, желание, тревога, страх или на обобщен, детерминиран от характера оптимизъм или песимизъм. Отначало го формулирахме като добър вкус или добра преценка, като изводите бяха относителни, а не абсолютни. Но по много причини (някои от тях са изброени по-долу), започна да става все по-ясно, че е по-добре да го наречем възприятие (не вкус) на абсолютно съществуващи неща (действителност, не комбинация от мнения). Надяваме се, че един ден нашето заключение или хипотеза ще може да се подложи на експериментална проверка. Ако това е така, би било невъзможно да се подчертае много дебело неговото значение. Английскнят психоаналитик Мъни-Кайрл (Money-Kyrle, 1944) дава да се разбере, че смята за възможно да определим невротичните хора не само като относително, но и като абсолютно неефикасни, просто защото те не възприемат действителния свят така точно и ефективно, както здравите. Невротиците не са емоционално болни, те грешат познавателно! Ако здравето и неврозата са съответно вярно и невярно възприемане на действителността то в тази сфера фактическите и ценностните твърдения се сливат, а ценностните твърдения би трябвало да са по принцип, емпирично доказуеми, а не просто въпрос на вкус или убеждаване. За онези, които са се сблъскали с този проблем, ще е ясно, че тук може да се открие частична основа за истинска наука за ценностите и следователно за етиката, социалните отношения, политиката, религията и т. н. Определено е възможно, неприспособеността или дори крайната невроза да разстроят възприятието достатъчно, за да променят възприемането на светлина, докосване или мирис. Но вероятно този ефект ще може да се демонстрира в сфери на възприятието, които са отдалечени от чисто физиологическото. Би трябвало също така да следва, че както при много провеждани напоследък експерименти, въздействието на искането, желанието или предразсъдъка върху възприятието би било по-слабо при здравите, отколкото при болните.Априорни съображения ни подтикват към хипотезата, че това превъзходство във възприятието на действителността, води въобще до превъзхождаща способност да се разсъждава, да се възприема истината, да се стига до заключения, до повече логика и познавателна ефикасност. В глава 13 ще разгледаме подробно един особено впечатляващ и поучителен аспект на тази превъзхождаща връзка с действителността. Установихме, че себеактуализиращите се хора правят далеч по-лесно от останалите разлика между свежото, конкретното и идиографското от общото, абстрактното и категоризираното. В резултат на това те живеят повече в един действителен природен свят отколкото сред създадена от човека маса от схващания, абстракции, очаквания, вярвания и стереотипи, които повечето хора объркват със света. Затова те са по-склонни да възприемат наличното вместо собствените си желания, надежди, страхове, тревоги, собствените си или тези на своята културна група теории и вярвания. «Невинното око», както много сполучливо го нарече Хърбърт Рийд. Взаимната връзка с неизвестното сякаш дава изключителни надежди като още един мост между академичната и клиничната психология. Общо взето, нашите здрави изследвани лица не се чувстват застрашени и не се плашат от неизвестното, като в това отношение доста се различават от обикновените хора. Те го приемат, уютно им е с него и дори често непознатото ги привлича повече, отколкото познатото. Те не само толерират двусмисленото и неструктурираното (Frenkel-Brunswik, 1949); то им харесва. Доста характерни са думите на Айнщайн: «Най-красивото нещо, което можем да изживеем, е тайнственото. То е източникът на изкуството и науката.» Наистина, това са интелектуалците, изследователите и учените, така че тук силата на интелекта е може би основен определящ фактор. И все пак всички знаем, че поради плахост, традиционност, тревога и други дефекти на характера си твърде много учени с висок коефициент на интелигентност се занимават изключително с известното, с това да го излъскват, подреждат и преподреждат, да го класифицират и да се разпиляват с него, вместо да правят открития, както се очаква от тях. Тъй като за здравите хора неизвестното не е плашещо, те не трябва да гонят призраци, да си свиркат като минават покрай гробища или въобще да се предпазват от въображаеми опасности. Те не пренебрегват неизвестното, нито го отричат, не бягат от него, не се опитват да се правят, че всъщност то е известно, нито пък го организират, дихотомизират или категоризират преждевременно. Те не се вкопчват в познатото, нито пък стремежът към истината е за тях катастрофична потребност от сигурност, безопасност, определеност и ред, каквато се наблюдава в преувеличена форма при пациентите с мозъчни увреждания на Голдщайн (1939), или при страдащите от манийно-натраплива невроза. Когато общата обективна ситуация го изисква, те могат да са безгрижно безредни, небрежни, анархистични, хаотични, неясни, изпълнени със съмнения, несигурни, неопределени, приблизителни, неточни или неверни (все неща, които в определени моменти са съвсем желателни в науката, изкуството или живота въобще). Става така, че съмнението, колебливостта, несигурността, произтичащото от тях отлагане на решението, което за повечето хора е мъчение, за някои може да бъде приятно стимулиращо предизвикателство, върхов момент в живота, а не срив. Приемане Редица лични качества, които се забелязват на повърхността, и пръв поглед изглеждат разнообразни и несвързани, биха могли да схванат като прояви или производни на една по-фундаментална нагласа, а именно, на относителната липса на първостепенно чувство за вина, на парализиращ срам и на крайна или тежка тревожност. Това е пряко противоположно на невротичната личност, която във миг би могла да се определи като скована от вина и/или срам,и/или тревога. Дори нормалният член на нашата култура изпитва ненужна вина или срам от прекалено много неща и се тревожи излишно в твърде много ситуации. Нашите здрави индивиди намират начин да приемат сами себе си и своята природа без огорчение, оплакване или дори без да мислят твърде много по въпроса. Те могат да приемат стоически собствената си човешка природа, с всичките й недостатъци, с всичките й несъответствия с идеалния образ, без да изпитват особена загриженост. Ако ги определим като самодоволни, това би създало погрешно впечатление. По-скоро трябва да кажем, че те могат да приемат слабостите и греховете, недостатъците и злините на човешката природа в същия дух на безрезервност, в който човек приема характерните черти на природата. Човек не се оплаква от водата затова, че е мокра, от камъните - защото са твърди или от дърветата - защото са зелени. Тъй както децата гледат на света с широко отворени, безкритични, неизискващи невинни очи, като просто отбелязват и наблюдават какво става, без да оспорват и без да искат нещата да стоят иначе, така и себеактуализиращите се хора са склонни да гледат по същия начин на човешката природа в себе си и в другите. Това, разбира се, не е равносилно на примирение, но при нашите изследвани лица може да се наблюдава нещо такова, особено когато са изправени пред болест или смърт. Нека отбележим, че всъщност, така ние казваме под различна форма онова, което вече сме описали, - себеактуализиращите се хора виждат действителността по-ясно, те виждат човешката природа, каквато е, а не такава, каквато биха предпочели да бъде. Очите им гледат каквото стои пред тях и не се напрягат да го видят през всевъзможни видове очила, които разкривяват, оформят или оцветяват действителността. (Bergson, 1944). Първото и най-очевидно равнище на приемане е така нареченото животинско равнище. Себеактуализиращите се хора са склонни да бъдат добри животни, които имат добър апетит и се забавляват без съжаление, срам или извинение. Те сякаш имат еднакво добър апетит за храна, спят добре, наслаждават се на половия си живот без излишни задръжки и това се отнася до всички относително физиологични импулси. Те са в състояние да се приемат не само на тези ниски равнища, а също и на всички останали като например любовта, сигурността, чувството за принадлежност, чест, самоуважение. Те приемат всичко като ценно без всякакво съмнение, просто защото са склонни да приемат творението на природата, вместо да спорят с нея, защото не е конструирала нещата по различен начин. Това се проявява в относителна липса на отвращение и непоносимост, като например неприязън към храна, отвращение от телесните продукти, миризми и функции, каквито се наблюдават при средния човек и особено при невротиците. Тясно свързани с факта, че те приемат себе си и останалите са (1) липсата на чувството, че са непрекъснато нападани и трябва да се отбраняват, на защитна окраска или поза и (2) антипатията, която изпитват пред такива изкуствени прояви у другите. Жаргонът, хитруването, лицемерието, преструвките, гримасите, разиграването на роли, опитите да правиш впечатление по обикновените начини -всички тези неща отсъстват при тях в много голяма степен. Тъй като могат да живеят спокойно дори със собствените си слабости, накрая, особено в по-късния им живот, те престават да ги възприемат изобщо като недостатъци, а като неутрални лични особености. Това не означава абсолютно отсъствие на вина, срам, тъга, тревога или отбранителност, а липса на излишна или невротична (защото е нереалистична) вина и т. н. Животинските процеси (напр. секс, уриниране, бременност, менструация, остаряване и т. н.) са част от действителността и трябва да бъдат приети като такива. Онова, от което здравите хора изпитват чувство за вина (или се срамуват, тревожат, тъгуват или съжаляват), са (1) поправими недостатъци (например мързел, невнимание, избухливост, нараняването на други хора); (2) упорити остатъци от психично неразположение (например предразсъдъци, ревност, завист); (3) навици, които, макар и относително независими от структурата на характера, могат все пак да са много силни; (4) недостатъци на рода, културата или групата, с която се отъждествяват. Общата формула сякаш е, че здравите хора не харесват несъответствията между онова, което е, и онова, което би могло или би трябвало да бъде (Adler, 1939, Fromm, 1947, Horney, 1950). Спонтанност Себеактуализиращите се хора могат да бъдат определени като относително спонтанни в поведението си и далеч по-спонтанни във вътрешния си живот, мисли, импулси и т. н. Поведението им се отличава с простота и естественост и с липса на предвзетост или стремеж към постигане на ефект. Това не означава непременно постоянно и конвенционално поведение. Ако започнем да броим колко пъти себеактуализиращите се хора са постъпили по неконвенционален начин, сборът няма да е много висок. При тях липсата на условност не е повърхностна, а свойствена или вътрешна. Но онова, което е изключително неконвенционално, са импулсите, мисленето и съзнанието. Очевидно съзнавайки, че хората, сред които живеят, не могат да разберат, или приемат това и тъй като нямат желание да ги наранят или да се карат с тях за дреболии, те изпълняват наложените от условностите церемонии и ритуали с добродушно свиване на рамене и с възможно най-добра воля. Така например съм виждал човек да приема чест, на която се присмива и дори я презира в частния си живот, вместо да направи от това въпрос и да нарани хората, които мислеха, че му доставят удоволствие. Това, че условността при тях е като наметка, която се крепи много леко на раменете им, и лесно се отхвърля, проличава от факта че себеактуализиращите се хора рядко допускат тя да им пречи или да ги ограничава да направят онова, което смятат за важно или основно. Тъкмо в такива моменти се проявява присъщата липса на условие при тях - не във вида на средния бохем или на бунтуващия се срещу авторитетите, който прави голям въпрос от дреболии и се бори срещу някое несъществено правило, сякаш става дума за въпрос от световно значение. Същата тази вътрешна нагласа може да се види и в онези моменти, когато подобни личности са изцяло погълнати от нещо,което стои близо до главните им интереси. Тогава ще ги видите небрежно да изоставят всевъзможни правила на поведение, към които иначе се придържат, и излиза, че те като че ли са правили съзнателно усилие да се подчинят на условностите, че са го правили доброволно и умишлено. И накрая, когато те се намират в компанията на хора, които не изискват или не очакват от тях да се държат рутинно, те са в състояние да изоставят това външно привично поведение. Че гледат на този относителен контрол над поведението си като на някакъв товар, проличава от предпочитанието, проявявано от изследваните лица към компания, която им позволява да са по-свободни, естествени и спонтанни и ги освобождава от необходимостта да се държат по изискващ усилия начин. Последица или корелат на тази характерна черта е, че техните етични кодекси са по-скоро относително автономни и индивидуални, отколкото конвенционални. Нехайните наблюдатели биха могли да ги сметнат за неетични, тъй като в моментите, когато ситуацията го налага, те са в състояние да нарушат не само условностите, но и законите. Но случаят е тъкмо противоположен. Това са възможно най-етичните хора, макар тяхната етика да не е непременно същата, каквато е на останалите около тях. Тъкмо такъв вид наблюдение ни води до твърдото заключение, че обикновеното етично поведение на средния човек е до голяма степен свързано с условностите, а не истински етично (например основано на фундаментално приети принципи, които се възприемат като истински). Поради това отчуждаване от обикновените условности и от нормално приетите лицемерия, лъжи и непоследователности в обществения живот в много случаи те се чувстват като шпиони или чужденци в собствената си страна и понякога се държат като такива. Не бива да оставям впечатлението, че се опитват да скрият какви са. Случва се, поради моментно раздразнение от обичайната липса на гъвкавост или конвенционалната слепота, съзнателно да дадат воля на чувствата си. Те може би се опитват да поучат някого, да го предпазят от нараняване или несправедливост, или пък да установят, че чувствата, които кипят в тях, са много приятни или дори възторжени и им се струва едва ли не светотатство да ги потиснат. В такива случаи съм наблюдавал, че не изпитват тревога или срам от впечатлението, което оставят у наблюдателя. Те твърдят, че обикновено постъпват съгласно условностите, когато не става дума за големи въпроси или защото знаят, че хората около тях ще се засегнат или ще изпаднат В неловко положение, ако те се държат по друг начин. Лекотата, с която проникват в действителността, тяхната близост до подобно на животните или децата приемане и спонтанност, предполагат изключително добро познаване на собствените им импулси, желания, мнения и изобщо на субективните им реакции (Fromm, 1947, Rand, 1943, Reik, 1948). Клиничните изследвания на тази способност потвърждава без съмнение мнението, например на Фром (Fromm, 1941), че средният, нормален, добре приспособен човек няма ни най-малка представа какво представлява, какво иска или какво е собственото му мнение. Тъкмо такива изводи ни водят в последна сметка до откриването на най-дълбоката разлика между себеактуализиращите се и останалите, а именно, че техният мотивационен живот е не само количествено, но и качествено различен от този на другите хора. Както излиза, ще се наложи за тях да изградим съвършено различна психология на мотивацията, например метамотивация или мотивация на растежа вместо на дефицита. Вероятно ще е полезно да се направи разлика между това да живееш и да се готвиш да живеещ. Може би обикновената представа за мотивация би трябвало да се отнася само до несебеактуализиращи се хора. Обектите на нашите изследвания са престанали да се стремят в обикновения смисъл на думата, а по-скоро се развиват. Те се опитват да израснат до идеалното и да разработят все по-пълно своя собствен стил. Обикновените хора се стремят да намерят задоволяването на потребностите, което им липсва. Но на себеактуализиращите се всъщност не им липсва нито едно такова удовлетворение. И въпреки това, те имат импулси. Те работят, стараят се и са амбициозни, макар и в един необичаен смисъл. За тях мотивацията е просто развитието на характера, изразяването му, съзряване и растеж, с една дума, себеактуализация. Може ли такива хора да са повече човеци, да разкриват повече първоначалната природа на вида, да са по-близо до видовия тип в таксономичния му смисъл? Трябва ли един биологичен вид да се преценява по своите осакатени, изкривени, само отчасти развити екземпляри или пък по свръхопитомените, сложените в клетка и дресираните? Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|