Предговор към второто издание
Изтегляне 5.42 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Принадлежност към човешкия род
- Междуличностни взаимоотношения
- Съпротива на социализацията
Проблем-центриране Изследваните лица са общо взето силно съсредоточени върху проблеми извън тях самите. Съгласно сегашната терминология, те са проблем-центрирани, а не его-центрирани. Общо взето те не представляват проблем за себе си и не са особено погълнати от себе си (например за разлика от обикновената интроспективност, която наблюдаваме при хора, изпитващи чувство за несигурност). Обикновено тези индивиди имат мисия в живота, задача за изпълняване, проблем извън тях, който впряга много от тяхната енергия (Buhler&Massarik, 1968, Frankl, 1969). Това не е задължително задача, която те предпочитат да имат, или самите избират; тя може да е нещо, което смятат за своя отговорност, дълг или ангажимент. Ето затова използваме формулировката «задача за изпълнение», а не «задача, която искат да изпълнят». Общо взето задачите не са лични и егоистични, свързани са по-скоро с доброто на човечеството като цяло, или, на нацията като цяло, или с неколцина индивиди в семейството на изследвания. С малко изключения можем да кажем, че става дума за хора, заети с основни проблеми и вечни въпроси от типа, който сме привикнали да наричаме философски или етични. Подобни личности изхождат обикновено от най-широките възможни критерии. Те сякаш никога не се доближават толкова до дърветата, че да не виждат гората. Такива хора работят в схемата на ценности, които са големи, а не дребни, всеобщи, а не локални и в рамките на век, а не на момента. С една дума, те са в един или друг смисъл философи, макар и домашни. Разбира се, такова отношение носи със себе си десетки последици в сферата на ежедневието. Така например един от главните представени симптоми, с които първоначално работехме (широта, липса на тесногръдие, тривиалност или дребнавост), може да бъде отнесен към по-обща категория. Впечатлението, че те стоят над дреболиите, имат широк хоризонт, по-обхватна панорама, изхождат от най-широките възможни критерии, sub specie aeternitatis, има изключително социално и междуличностно значение. То сякаш придава определена ведрина и отсъствие на тревога за непосредствени проб- sub specie aeternitatis (лат.) - от гледна точка на вечността - бел. ред. леми, което прави дивота по-десен не само за тях, но и за всички, свързани с тях. Самота За всички изследвани лица е вярно, че могат да бъдат самотни, без това да им навреди или да им причини дискомфорт. Нещо повече, за почти всички тях е вярно, че определено харесват самотата и уединението повече от средния човек. Често се случва те да стоят настрана от сражението, невъзмутими, незасегнати от онова, което предизвиква буря у другите. На тях им е лесно да гледат отстрани, да са резервирани, спокойни и ведри - затова са в състояние да приемат личните беди, без да реагират бурно, както това прави обикновеният човек. Те са сякаш годни да запазят достойнството си дори в недостойно обкръжение и ситуация. Може би това се дължи отчасти на склонността им да се придържат към своето собствено тълкуване на ситуацията, а не да разчитат на онова, което други хора смятат или мислят по въпроса. Резервираността им може да премине донякъде в строгост и усамотение. Може би тяхната дистанцираност има връзка с определени други качества. Преди всичко сме в състояние да определим хора като тях като по-обективни (във всекн възможен смисъл на думата)от средния човек. Казахме, че те са по-скоро проблем-центрирани, отколкото его-центрирани. Това остава в сила дори в случаите, когато проблемът е свързан с тях самите, с техните желания, мотиви, надежди или въжделения. Ето защо те имат способността да се съсредоточат до степен, която не е присъща на обикновените хора. Интензивното съсредоточаване носи като страничен продукт явления от рода на разсеяност, способност да забравяш и да не обръщаш внимание на външната среда. Примери за това са здравият сън, апетитът и това, че те са в състояние да се усмихват и дори да се смеят когато са изправени пред проблеми, тревоги и отговорност. В социалните взаимоотношения с повечето хора дистанцираността създава определени неприятности и проблеми. «Нормалните» хора с лекота тълкуват това като студенина, снобизъм, липса обич, недружелюбност и дори враждебност. И обратното, обикновените приятелски взаимоотношения са по-ангажиращи, изискват повече, желаят повече насърчение, комплименти, подкрепа, топлина и изключителност. Истина е, че себеактуализиращите се хора не изпитват потребност от други хора в обикновения смисъл на думата. Но тъй като обикновено това дали имат нужда от теб и дали им липсваш стои в сърцевината на приятелството, става ясно, че средният човек няма да приеме лесно тази дистанцираност. Друго значение на понятието автономия е самоопределение, самоуправление, да си активен, отговорен, самодисциплиниран фактор, а не пешка, безпомощна личност, решенията за която взимат други, да си силен, а не слаб. Нашите изследвани лица решават сами, стигат до собствени решения, сами поемат инициативата и са отговорни за себе си и за собствената си съдба. Това е едно едва доловимо качество, което трудно се предава с думи, но е изключително важно. Те ме научиха да гледам на онова, което съм приемал за нормално човешко, като на съвършено болестно, ненормално или слабо; а именно, че прекалено много хора не решават сами за себе си, а това правят вместо тях продавачи, рекламни агенти, родители, пропагандатори, телевизията, вестниците и т. н. Така те се превръщат в пешки, които други движат, а не са индивиди, движени от своя собствен избор, самоопределящи се. Следователно са склонни да се чувстват безпомощни, слаби и напълно ръководени. Стават жертва на хищници. Това са мекушави, хленчещи хора, а не самоопределящи се, отговорни личности. Какво означава тази липса на отговорност в политиката и икономиката, основани на собствения избор, е очевидно, разбира се: тя е катастрофа. В демократичното, самоопределящо се общество трябва да има самоинициативни, самоопределящи се, самоизбиращи хора, които решават сами, необвързани хора на свободната воля. Обширните експерименти на Аш (Asch, 1956) и Маклелънд (McClelland 1961, 1964, McClelland&Winter, 1969) ни позволяват да предположим, че хората, които решават сами, са може би между 5% и 30% от нашето население, в зависимост от конкретните обстоятелства. При себеактуализиращите се хора самоинициативни са 100%. И накрая трябва да направя едно изявление, макар и много теолози, философи и учени положително ще го сметнат за смущаващо: себеактуализиращите се индивиди имат повече «свободна воля» и в много по-малка степен са «предопределени», отколкото средния човек. Независимо от това как се определят операционално думите свободна воля и детерминизъм, в това проучване те са емпирична действителност. Нещо повече, те са схващания в степени, в количествени разлики, а не са пакети от «всичко или нищо». Автономия Характерна черта на себеактуализиращите се хора, която до известна степен е напречен разрез на изложеното дотук, е тяхната относителна независимост от физическата и социална среда. Тъй като са задвижвани най-вече от мотивацията за развитие, а не от дефицитна мотивация, те не зависят за своето главно удовлетворяване от действителния свят, други хора, култура, средства за постигане на цели или въобще от външни задоволявания. Те са повече зависими от собствения си потенциал и латентни ресурси. Тъй както дървото се нуждае от слънчева светлина, вода и храна, така и повечето хора изпитват нужда от любов, сигурност и удовлетворяване на други базови потребности, които могат да получат само отвън. Но след като веднъж външните удовлетворители са получени и вътрешните дефицити са заситени, тепърва започват истинските проблеми на индивидуалното човешко развитие, а именно себеактуализацията. Тази независимост от средата означава относителна устойчивост на тежки удари, сътресения, лишения, фрустрация и т. н. Такива хора са в състояние да поддържат относителна ведрост при обстоятелства, които биха докарали други до самоубийство. Определяли са ги също като «самостойни». Мотивираните от дефицити хора имат нужда от други индивиди, тъй като повечето от основните потребности (любов,сигурност, престиж, принадлежност) могат да се удовлетворят само от други човешки същества. Но другите хора могат всъщност да попречат на мотивираните от растеж. Факторите, определящи задоволяването и добрия живот са за тях, вече вътрешно-индивидуални, а не социални. Себеактуализиращите се са станали достатъчно силни, за да са независими от доброто мнение на другите или дори от тяхната привързаност. Почестите, положението, наградите, популярността, престижът и обичта, която могат да дарят, са станали по-маловажни от себеактуализацията и вътрешния растеж (Huxley 1944, Northrop, 1947, Rand, 1943, Rogers,1961). Трябва да не забравяме че най-добрият известен ни, макар и не единствен, метод да стигнем до такъв момент на относителна независимост от обич и уважение е да сме получили много от същите тези обич и уважение в миналото. Свежи оценки Себеактуализиращите се хора имат чудната способност да оценяват отново и отново, свежо и наивно, благата на живота, изпълнени с благоговение, удоволствие, почуда и дори екстаз, колкото и досадни да са станали тези преживявания за другите - онова, което К. Уилсън нарича «новост» (Wilson, 1969). Следователно за такъв човек всеки залез може да е също така красив като първия, всяко цвете да е зашеметяващо хубаво, дори след като е видял милион цветя. Хилядното бебе е също такова чудо на природата като първото. Човекът остава все така убеден, че е имал късмет в брака 30 години, след като го е сключил, и все така изненадан от красотата на шейсетгодишната си съпруга, както е бил четирийсет години преди това. За подобни хора дори обикновеният работен ден, ежедневието могат да са вълнуващи, да предизвикват смайване и възхита. Те не изпитват интензивни чувства през цялото време, а по-скоро случайно, отколкото обикновено, но пък в най-неочаквани моменти. Такъв човек може да пресече реката с ферибота десет пъти и на единайсетия да му се върнат същите чувства, реакция на красотата и възбуда както, когато е пътувал за първи път (Eastman, 1928). Има известни разлики в подбора на красивите обекти. Някои от нашите изследвани лица се обръщат предимно към природата. За други това са децата, а неколцина реагираха преди всичко на хубавата музика. Но определено би могло да се каже, че те извличат възторг, вдъхновение и сила от основните житейски преживявания. Така например нито един от тях няма да реагира по същия начин, когато отива в нощен клуб, получава много пари или прекарва добре на гости. Може би трябва да добавим едно особено преживяване. За неколцина от изследваните половите удоволствия и конкретно оргазмът не доставяха само временно удоволствие, а някакво основно укрепване и съживяване, каквото други хора извличат от музиката или природата. Ще се спра на това повече в раздела за мистичното преживяване. Вероятно тази свежест и богатство на субективното изживяване е аспект на тесните взаимоотношения с конкретната и свежа действителност такава, каквато е, дискутирани по-горе. Може би онова, което наричаме баналност на преживяването, е последица от категоризирането и етикетирането на едно богато възприятие в една или друга категория или рубрика, след като то вече е престанало да е изгодно, полезно, застрашаващо или по друг начин свързано с егото (Bergson, 1944). Убедих се също така, че привикването към нашите блага е един от най-важните не-зли генератори на човешкото зло, трагедия и страдание. Приемайки нещо за дадено, ние го подценяваме и следователно сме прекалено склонни да продадем ценно рождено право за паница леща, предизвиквайки съжаления, угризения и загуба на самоуважение. Ние обичаме и оценяваме съпругите, съпрузите, децата, приятелите обикновено повече след като умрат, отколкото приживе. Нещо подобно важи за физическото здраве, политическите свободи, икономическия просперитет - едва след като сме ги загубили, проумяваме каква е била истинската им стойност. Работата на Херцбърг върху «хигиенните» фактори в индустрията (Herzberg, 1966), наблюденията на Уилсън за бреговете Сейнт Неот (Wilson, 1967,1969) и моите проучвания върху «ниското мрънкане, високото мрънкане и метамрънкането» (Maslow, 1965б) казват, че животът може да се подобри в огромна степен, ако сме в състояние да ценим благата, както могат и го правят себеактуализиращите се хора, и ако запазим като тях едно непрекъснато усешане за сполука и благодарност за нея. Върхови преживявания Субективните изживявания, наречени мистични, и описани добре от Уилям Джеймс (James, 1958) са нещо доста обикновено за нашите изследвани лица, макар и не за всички. Силните чувства, описани в предишния раздел, стават понякога достатъчно мощни, хаотични и широко всеобхватни, за да бъдат наречени мистични преживявания. Този проблем привлече моя интерес и внимание благодарение на наши обекти на проучване, които описаха своите оргазми по смътно познат начин. По-късно си спомних, че него са използвали различни автори, когато са описвали така наречените от тях мистични преживявания. Същото усещане за безбрежни хоризонти, разкриващи се пред взора, чувството, че си едновременно по-силен и по-безпомощен, отколкото когато и да било преди, изпитването огромен екстаз, почуда и страхопочитание, загубата на чувство за време и място, и най-накрая убеждението, че с теб се е случило нещо изключително важно и ценно, благодарение на което след такива изживявания човекът е до известна степен преобразен и укрепнал дори в ежедневието си. Много е важно да се разграничи това изживяване от теологичното или свръхестественото, в какъвто и да е смисъл, въпреки че ги свързват вече от хиляди години. Наричам го върхово преживяване, тъй като става дума за нещо естествено, което попада напълно под юрисдикцията на науката. Освен това, от нашите изследвани лица можем да научим, че такива преживявания могат да настъпят и с по-малка степен на интензивност. Теологичната литература общо взето приема една абсолютна, качествена разлика между мистичното и всички останали преживявания. Още щом като то бъде разграничено от свръхестественото начало и започне да се разглежда като естествено явление, става възможно да поставим мистичното преживяване в един количествен континуум от интензивно до леко. Тогава откриваме, че лекото мистично преживяване се случва на мнозина, може би на повечето индивиди, докато облагодетелстваните го изпитват често, може би дори ежедневно. Очевидно силното мистично или върхово преживяване представлява огромно усилване на всяко изживяване,в което има загуба или трансценденция на аз-а, каквито са например центрирането върху проблема, интензивното съсредоточаване, интензивното чувствено изживяване или извличането на интензивно, до забрава удоволствие от музика или изкуство. От времето, когато за първи път започнах това проучване през 1935 г., досега съм се научил да поставям много по-голямо ударение, отколкото преди, на различията между «върхови» и «не-върхови» индивиди. Най-вероятно става дума за разлика в степен или количество, но тя е много важна. Някои последици, до които води тя, са изложени в големи подробности в Маслоу, (1969б). Ако трябва да обобщя накратко, бих казал, че дотук излиза, че непостигащите върхови преживявания себеактуализиращи се са склонни да бъдат практични, ефективни хора, мезоморфи, които живеят в света, при това успешно. Постигащите върхови преживявания също така живеят в царството на Битието, на поезията, естетиката, символите, трансцендентното, в царството на мистичната, лична, неинституционална «религия» и на самоцелните изживявания. Моето предвиждане е, че това ще се окаже едно от ключовите характерологични «класови различия», ключови особено за обществения живот, защото, както излиза, «просто здравите", нестигащи до върховите изживявания себеактуализиращи се хора вероятно ще бъдат онези, които ще усъвършенстват обществения свят, те ще са политиците, обществениците, реформаторите, кръстоносците, докато постигащите трансцендентни върхове са по-склонни да пишат поезия, музика, да се занимават с философия и религия. Принадлежност към човешкия род При себеактуализиращите се хора има дълбоко чувство за идентичност с човешките същества въобще, те изпитват съчувствие и привързаност към тях. Те усещат сродството и връзката си с тях, сякаш всички хора са членове на едно семейство. Чувствата, които изпитва човек към своите братя и сестри, са общо взето на обич, дори и тези хора да са глупави, слаби или понякога зли. Все пак, на тях по-лесно се прощава, отколкото на непознати. Поради това себеактуализиращите се хора изпитват искрено желание да помогнат на човешкия род. Ако няма достатъчно широк поглед и ако той не обхваща дълъг период от време, то човек може и да не забележи това чувство на идентичност с човечеството. Себеактуализиращите се хора са в последна сметка много различни от останалите по отношение на мислене, импулси, поведение и чувства. В последна сметка, в някои основни отношения себеактуализиращите се са като чужденци в непозната страна. Колкото и да ги харесват, малцина наистина ги разбират. Слабостите на средния човек често ги натъжават, дразнят ги или дори ги вбесяват. Макар много често тези неща да са просто досадни, те понякога се превръщат в горчива трагедия. Колкото и настрана да стоят те понякога, те все пак усещат някакво фундаментално, лежащо в основата родство със същества, на които гледат, ако не със снизхождение, то най-малкото знаейки, че могат да свършат много неща по-добре от останалите, че виждат много неща, останали скрити за другите, и че за тях е съвършено ясна истината, която е забулена и скрита за повечето хора. Смирение и уважение Би могло да се каже, че без изключение всички изследвани лица в моите проучвания са демократични в най-дълбокия възможен смисъл. Заявявам това на основата на предходен анализ на авторитарната (Maslow, 1943) и демократична структура на характера, който е прекалено сложен, за да го излагам тук. Бих могъл да опиша накратко само някои аспекти на това поведение. Тези хора имат всички очевидни или повърхностни демократични характеристики. Те могат и са дружелюбни с всекиго, независимо от класа, образование, политически убеждения, раса или цвят на кожата, стига да са с подходящ характер. Всъщност често те сякаш дори не съзнават тези различия, които са толкова очевидни и важни за обикновения човек. Те имат не само това най-очевидно качество, но демократичните им убеждения стигат и по-дълбоко. Така например за тях е възможно да се учат от всеки, който има на какво да ги научи, каквито и други характеристики да има този друг човек. В такива взаимоотношения на научаване те не се опитват да поддържат някакво външно достойнство, статус, възрастов престиж и т. н. Дори би трябвало да се каже, че изследваните лица имат едно общо качество, което бих могъл да определя като някакъв вид смирение. Всички те съвсем добре съзнават колко малко знаят, в сравнение с онова, което биха могли да знаят и знаят останалите. Ето защо те могат без поза да изпитват честно уважение и да са дори смирени пред хора, които могат да им дадат ново познание или сръчност, каквато не притежават. Те отдават честно дължимото уважение на добрия дърводелец и поради това на всеки, който е майстор на своите инструменти или занаят. Необходимо е внимателно да се прокарва разлика между демократичното чувство и липсата на изтънчен вкус и безразборното изравняване на всяко човешко същество с останалите. Тези индивиди, принадлежащи сами по себе си към елита, избират свои приятели сред него, но това е елит по отношение на характер, способности и та-лант, а не по рождение, раса, кръв, име, семейство, възраст, младост, слава или власт. Много дълбока, но също така много неясна е трудната за определяне склонност да се отдаде известна доза уважение на всяко човешко същество само защото то е такова. Нашите себеактуализиращи се сякаш не желаят да отиват отвъд определен минимум, дори с негодниците, те не ги унижават, подценяват или лишават от достойнство. И все пак, това се съчетава със силното им чувство за правилно и погрешно, за добро и зло. Те са по-скоро склонни да минат в контра-нападение срещу злите хора и злото поведение. Те са далеч по-двойнствени, объркани или със слаба воля по отношение на собствения си гняв от средния човек. Междуличностни взаимоотношения Себеактуализиращите се имат по-дълбоки и цялостни междуличностни отношения в сравнение с всички други зрели хора (макар не задължително по-задълбочени от тези на децата). Те са способни на по-голямо сливане, повече любов, на по-идеална идентификация, на по-голямо заличаване на границите на егото, отколкото останалите смятат това за възможно. Тези отношения обаче имат определени характерни черти. По мои наблюдения, от другата страна на тези взаимоотношения стоят на първо място хора, които са по-здрави и по-близо до себеактуализацията от средната личност, понякога много по-близо. Като се има предвид малкият дял на такива хора сред населението, то тук става дума за много висока избираемост. Последица от това, а и от някои други явления е, че себеактуализиращите се хора имат такива особено задълбочени връзки с доста малко индивиди. Кръгът на приятелите им е твърде тесен. Онези, които те обичат силно, са малко на брой. Това се дължи отчасти на факта, че да си много близък до някого в този себеактуализиращ се стил изисква доста време. Привързаността не е въпрос на миг. Един от проучваните се изрази по следния начин: «Нямам време за много приятели, всъщност никой няма, ако това ще са истински приятели.» Тази изключителна привързаност може да съществува и съществува в действителност редом с щедро раздавана човешка топлина, добронамереност, привързаност и дружелюбие (както го окачествихме по-горе). Тези хора са склонни да са мили или дори търпеливи почти с всеки. Особено нежно обичат децата и те лесно ги разчувстват. В един много истински, макар и особен смисъл, те обичат или по-скоро съчувстват на цялото човечество. Тази обич обаче не означава липса на преценка. Всъщност те могат и наистина говорят реалистично и сурово за онези, които го заслужават, и най-вече за лицемерните, претенциозните, надутите или самовлюбените. Но когато общуват пряко с такива хора, те не винаги дават знаци за реалистично ниски оценки. Чух една наистина необикновена декларация, която прозвуча по следния начин: «В края на краищата, повечето хора не представляват нищо особено, но биха могли да представляват. Те правят най-различни глупави грешки и става така, че са нещастни и не знаят как се е стигнало дотам, след като намеренията им са били добри. Онези от тях, които са неприятни, обикновено заплащат за това с дълбока злочестина. Тях трябва повече да ги съжаляваме, отколкото да ги нападаме.» Може би най-кратко можем да определим себеактуализиращите се като кажем, че враждебните им реакции към други хора са (1) заслужени и (2) за доброто на нападнатия или за нечие друго добро. Иначе казано, по думите на Фром, тяхната враждебност не се основава на характер, а е реактивна или ситуационна. Всички хора, за които разполагам с данни, имат една друга обща характерна черта, която е подходящо да спомена тук, а именно, че привличат поне малко почитатели, приятели или дори ученици или обожатели. Взаимоотношенията между себеактуализиращия се индивид и неговата или нейната свита е обикновено доста едностранна. Почитателите са склонни да изискват повече от индивида, отколкото са готови да му дадат. И освен това тази преданост може да е доста притеснителна, мъчителна и дори отвратителна за себеактуализиращата се личност, тъй като тя често минава отвъд обикновените граници. Нормалната картина е, когато са принудени да имат такива взаимоотношения, изследваните от нас да са мили и любезни, но да се опитват да избягват подобни хора колкото се може по-елегантно. Етика Не съм установил нито една от тези личности да изпитва хронична несигурност по отношение разликата между правилно и неправилно в практическия си живот. Независимо дали са в състояние да формулират въпроса или не, те много рядко проявяват в ежедневието си хаоса, объркването, непоследователността или конфликта, които са нещо толкова обикновено за етичните взаимоотношения на обикновения човек. Бихме могли да се изразим и по следния начин: себеактуализиращите се са много силно етични, имат определени морални стандарти, винаги постъпват правилно и никога - неправилно. Излишно е да се казва, че представите им за правилно и неправилно, или за добро и зло, често не са общоприетите. Д-р Давид Леви предлага дефиниция на качеството, което опитвам да опиша. Той сочи, че преди няколко века всички те щяха да бъдат описани като хора, които вървят по пътя, посочен от Бога или са Божии хора. Малцина от тях заявяват, че вярват в един бог, смятат Бога по-скоро за метафизична представа, отколкото за определена фигура. Ако религията се определя единствено от социално-поведенческа гледна точка, тогава те са до един религиозни, включително и атеистите. Но ако използваме думата религия в по-консервативен смисъл, за да подчертаем свръхестествения елемент и институционалната ортодоксалност (а това е определено по-разпространеният смисъл), тогава отговорът ми би бил съвършено различен,защото в такъв случай малцина от тях са религиозни. Средства и цели През повечето време себеактуализиращите се хора се държат така сякаш за тях средствата и целите са ясно разграничени. Общо взето те съсредоточават вниманието си по-скоро върху целите, отколкото върху средствата, като последните са съвсем определено подчинени на първите. Това твърдение обаче е прекалено опростено. Изследваните от нас правят ситуацията по-сложна, като често гледат на много преживявания и дейности, които за други хора са само средства, като на цели сами по себе си. Те са някак си по-склонни да оценяват делата такива, каквито са и абсолютно. Те могат да се радват на самото пътуване до някъде, както и на самото пристигане. Понякога са способни да превърнат най-тривиалната и рутинна дейност в същностно забавна игра, танц или развлечение. Както сочеше Вертхаймер, повечето деца са дотолкова творчески устроени, че могат да превърнат изтърканите, рутинни, механични и повтарящи се изживявания (например както в един от неговите експеримети, пренасянето на книги от един на друг рафт) в някаква структурирана и забавна игра и извършват тази дейност по известна система или при определен ритъм. Хумор Нещо, което с лекота установихме още в самото начало, тъй като е общовалидно за всички изследвани бе, че чувството им за хумор не е от общоразпространения вид. Те не смятат за смешно онова, на което се смее обикновеният човек. Например, ако хуморът е враждебен (да разсмиваш хората като засягаш някого), или е хумор на превъзходството (да се присмиваш на нечия малоценност), или пък е бунт срещу авторитета (не-смешните, едипови или цинични шеги), те не се смеят. По един характерен за тях начин те смятат, че хуморът е по-тясно свързан с философията, отколкото с нещо друго. Това би могло да се нарече също така хумор на действителното, защото се състои в голямата си част в присмиваме над човешките същества въобще, когато те са глупави или забравят за мястото си във Вселената, или се опитват да се правят на важни, когато всъщност са незначителни. Това може да стане под формата на присмиване над самите себе си, но те не правят това по някакъв мазохистичен или клоунски начин. Хуморът на Линкълн може да послужи за подходящ пример. Най-вероятно той никога не се е шегувал така, че да засегне другиго. Също така най-вероятно с много, а дори и с повечето си шеги той е искал да каже нещо, те са имали функция отвъд това просто да предизвикт смях. Като че ли много често те са били нещо като поучаване в по-приемлива форма, наподобявали са притчи или басни. От чисто количествена гледна точка, изследваните лица са сякаш по-рядко изпълнени с хумор, отколкото е средното равнище сред населението. Играта на думи, шегите, духовити забележки, веселата размяна на остроумни реплики, обикновените добродушните шеги се наблюдават по-рядко в сравнение с доста дълбокомисления, философски хумор, който предизвиква повече усмивки, отколкото смях, присъщ е на ситуацията, а не е добавен към нея, по-скоро е спонтанен, отколкото планиран и много често не може да се възпроизведе. Не би трябвало да се изненадваме, че обикновените хора, свикнали на книжките с ицове и гръмкия смях, смятат нашите себеактуализиращи се за прекалено трезви и сериозни. Подобен хумор може да е много широкоразпространен: положението на човека, неговата гордост, сериозност, заетост, суетня, амбиция, стремежи и планове могат да се сметнат за забавни, комични, дори смешни. Мисля, че веднъж разбрах тази нагласа в стая, изпълнена с «кинетично изкуство», което ми се стори комична пародия на човешкия живот с шума, движението, бъркотията, бързането и суетнята и всичко това без цел и посока. Тази нагласа оказва влияние и на професионална работа, която в известен смисъл е също игра и макар и да я приемаме сериозно, в същото време я приемаме и с леко сърце. Творчество То е всеобща характерна черта на всички изучавани и наблюдавани лица (вж. глава 13, «Творчеството при себеактуализиращите се хора») Няма изключение. Всеки показва по един или друг начин един особен вид творчество, оригиналност, находчивост, които имат някои конкретни особености. Тези специални характеристики могат да се разберат по-добре в светлината на последващото изложение в тази глава. На първо място то е различно от творчеството на специална дарба от типа Моцарт. Можем освен това да се изправим лице в лице с факта, че така наречените гении проявяват способност, която не разбираме. Онова, което можем да кажем за тях е, че те са сякаш специално надарени с порив и способност, които едва ли имат връзка с останалата личност и с които, както идва да покаже всичко, те се раждат. Не се занимаваме с този талант тук, тъй като той не почива на психично здраве и удовлетворяване на базовите потребности. Творчеството на себеактуализиращите се хора е по-скоро сродно на наивното и всеобщо творчество на неразглезените деца. То е по-скоро основна характерна черта на обикновената човешка природа - потенциал, даден на всички човешки същества при раждането им. Повечето от тях я загубват в процеса на социализацията си, но малцина сякаш или запазват този свеж и непосредствен, пряк начин да се гледа на живота, или ако са го загубили като повечето хора, по-късно си го възстановяват. Сантаяна нарича това явление «втори наивитет», едно чудесно определение. Това творчество се проявява при някои от изследваните лица не в обикновената форма на писане на книги, композиране на или създаване на художествени произведения, а е доста по-скромно. Сякаш този специален тип творчество, бидейки израз на здравата личност, се проектира върху света или докосва всяка дейност, с която се занимава съответният човек. В този смисъл може да има обущари, дърводелци или чиновници-творци. Каквото и да прави човек, той може да го прави с определено отношение, определен дух, който възниква от естеството на характера на човека, осъществяващ действието. Човек може дори да гледа творчески като детето. Отделяме това качество заради изложението, сякаш то е нещо отделно от характерните черти, които го предшестват или следват, но случаят всъщност не е такъв. Може би, когато говорим тук за творчество, ние просто описваме от друга гледна точка - а именно откъм последствията - онова, което преди изложихме като по-голяма непосредственост, проникновение и ефикасност на възприятието. Тези хора сякаш виждат по-лесно истинското и действителното. Ето затова те изглеждат по-творчески личности, в сравнение с останалите, по-ограничените хора. Нещо повече, както видяхме тези индивиди имат по-малко задръжки, те са по-малко сковани, по-малко обвързани, с една дума, по-малко социализирани. Изразено по положителен начин, те са по-спонтанни, по-естествени, повече хора. Това също има като една от многото си последици, че тази им страна ще изглежда на останалите като проява на творчество. Ако приемем, както имаме основание, от изучаването на деца, че всички хора са били някога спонтанни и може би дълбоко в корените си все още са, но в добавка на дълбоката си спонтанност имат повърхностни, но могъщи задръжки, тогава е обяснимо защо тази спонтанност трябва да се възпира и да не се проявява прекалено често. Бихме могли да очакваме, че ако ги нямаше задушаващите сили, всяко човешко същество щеше да проявява този специален вид творчество (Anderson, 1959, Maslow, 1958). Съпротива на социализацията Себеактуализиращите се хора не са добре адаптирани (в наивния смисъл на одобряване на културата и отъждествяване с нея). Те се погаждат с културата по различни начини, но за всички тях би могло да се каже, че по някакъв дълбок и съществен начин се съпротивляват на социализацията и запазват определена вътрешна самостоятелност от културата, в която са потопени. Тъй като в литературата за културата и личността се говори много малко за съпротивата на това да бъдеш оформен от културата и тъй като, както ясно сочи Рисмън (Riesman, 1950), спасителният остатък е особено важен за американското общество, дори нашите оскъдни данни имат известно значение. Общо взето взаимоотношенията на тези здрави хора с тяхната доста по-нездрава култура са сложни; от тях могат да се измъкнат най-малкото следващите съставки: 1. Всички тези хора попадат напълно в границите на видимата конвенционалност в избора на дрехи, език, храна, на начините, по които се правят нещата в нашата култура. И въпреки това те не са наистина конвенционални, в никакъв случай не са модни, елегантни или шик. Вътрешното им отношение обикновено се изразява в това, че при тях е без особено значение в чий народен бит съществуват, за тях едни правила за движение са не по-лоши от други - макар и да помагат животът да върви по-гладко, те не са толкова съществени, та да се прави въпрос от това. И отново забелязваме общата склонност на тези хора да приемат повечето състояния на нещата, такива, каквито са, когато те според тях са несъществени или непроменими или не са им първостепенна грижа като индивиди. Тъй като подборът на обувките или прическата, обноските или начинът, по който се държиш на гости, не е от основно значение за който и да е от изучаваните индивиди, тяхната реакция се изразява в просто свиване на рамене. Това не са морални проблеми. Но тъй като това толерантно приемане на безвредния бит не е топло одобрение или идентификация, те са склонни да отстъпват пред условностите по един доста случаен и небрежен начин, вършейки нещата по най-простия възможен начин в името на директността, честността, спестяването на енергия и т.н. В решаващи моменти обаче, когато придържането към условностите прекалено ги дразни или им струва скъпо, привидното подчиняване на условностите проявява повърхностната си същност и бива отхвърлено с лекота като наметка. 2. Едва ли би могло да се каже, че някой от тези хора е бунтар срещу авторитетите по някакъв юношески или ожесточен начин. Те не проявяват активно нетърпение, моментно, хронично дълготрайно недоволство от културата, нито пък са погълнати от желанието да я променят бързо, макар и често да изразяват възмущение по повод несправедливостите. Един от тези хора, който на младини е бил ожесточен бунтар, профсъюзен организатор по време, когато това е било изключително опасно занимание, по-късно се отказал изпълнен с отвращение и безнадеждност. Примирявайки се с бавния темп на обществените промени (в тази култура и в тази епоха), накрая той се заел с образованието на младите. Всички останали проявяват един, бихме могли да го наречем спокоен, траен интерес към усъвършенстването на културата, който ми се струва, че предполага приемане на бавния темп на промяната, наред с неоспоримата желателност и необходимост от нея. Това в никакъв случай не е липса на желание за борба. Когато е възможна бърза промяна, или са необходими решимост и смелост, те ги проявяват. Макар да не са радикална група от хора в обикновения смисъл на думата, според мен те лесно биха могли да са. Преди всичко, това е основно интелектуална група (не бива да забравяме кой ги е подбрал), повечето от тях вече имат своята мисия и мислят, че вършат нещо действително важно за усъвършенстването на света. На второ място, те са група реалисти и сякаш не са готови да правят големи, но безполезни жертви. Изглежда много вероятно при по-драстични ситуации да са готови да зарежат работата си заради някаква радикална социална дейност (напр. антинацистката нелегална съпротива в Германия или Франция). Моето впечатление е, че те не са против това да се борят, а само са против безрезултатната борба. Друг въпрос, който възникваше много често при разговорите с тях, бе необходимостта да се радваме на живота и да се забавляваме. Всички, с изключение на един, като че ли смятаха, че това е несъвместимо с някакво ожесточено и непрекъснато бунтарство. Нещо повече, на тях им се струваше, че по този начин ще жертват прекалено много, за да постигнат твърде незначителни резултати. Повечето от тях са имали в младите си години епизоди на борба, нетърпение и плам и в повечето случаи са проумяли, че оптимизмът, с който са очаквали бързи промени, не е бил оправдан. Онова, на което са се установили като група, беше едно толерантно, спокойно, добродушно, ежедневно усилие да се усъвършенства културата, обикновено отвътре, вместо да се отхвърля въобще и да се води борба срещу нея отвън. 3. Вътрешното чувство на дистанцираност по отношение на културата не е по необходимост съзнателно, но се проявява от почти всички, особено когато разговаряхме за американската култура като цяло, сравнявайки я с различни други култури, и във факта, че много често са в състояние да стоят настрана, сякаш не принадлежат напълно към нея. Смесицата от различни части привързаност или одобрение, враждебност или критика показват, че избират от американската култура каквото им се струва добро от тяхна гледна точка и отхвърлят онова, което намират за лошо в нея. С една дума, те я претеглят, оценяват, вкусват, а сетне вземат решенията си. Това със сигурност е съвършено различно от обикновеното пасивно подчинение на оформящата сила на културата, проявяващо се например при етноцентричните субекти в множество изследвания на авторитарните личности. То е различно и от пълното отхвърляне на една култура, която в края на краищата е добра в сравнение с други действително съществуващи култури, а не в сравнение със създаден от въображението рай на съвършенство (или, както го формулираше един вид значки, «Нирвана сега»!). Неангажираността с културата се отразява може би и в посочената по-горе дистанцираност на изследваните с хората и желанието им за уединение, а също в далеч под средната потребност от познатото и обичайното. 4. Поради тези и други причини бихме могли да ги определим като автономни, т.е. управлявани от законите на собствения си характер, а не от правилата на обществото. Тъкмо в този смисъл те са не само и не просто американци, но също така в по-голяма степен от останалите принадлежат към човешкия род въобще. Да се каже, че те стоят над или отвъд американската култура, би ни въвело в заблуждение, ако го тълкуваме строго,защото в последна сметка те говорят американски, държат се като американци, имат американски характери и т. н., и въпреки това, като ги сравняваме със свръхсоциализираните, роботизираните или етноцентричните, не можем да устоим на съблазънта да изложим хипотезата, че това не е просто друга субкултурна група, а доста по-малко социализирана, нивелирана и моделирана група. Това подсказва степени и поставя нещата в определена последователност, която се движи от относително приемане на културата до относителна отделеност от нея. Ако тази хипотеза се окаже защитима, то от нея произтича поне още една друга хипотеза - че онези индивиди в различните култури, които са по-отделени от своята собствена, ще имат не само по-малко национален характер, но освен това в определени отношения, ще си приличат много повече, отколкото това важи за по-малко развитите членове на собствените им общества. В заключеиие, вечният въпрос «Възможно ли е да си добър или здрав човек в една несъвършена култура?» намира отговор в наблюдението, че в американското общество е възможно да се развият относително здрави хора. Те успяват да се справят благодарение на едно сложно съчетание от вътрешна автономност и външна толерантност, което, разбира се, ще е възможно само доколкото културата остава толерантна към такъв вид отделяне и въздържане от пълна културна идентификация. Разбира се, това не е идеалното здраве. Нашето несъвършено общество очевидно налага задръжки и ограничения на хората, изследвани от нас. На тях им се налага да пазят малките си тайни и това в определена степен намалява тяхната спонтанност, а някои от потенциалните им възможности изобщо не се актуализират. И тъй като само малцина могат да постигнат здраве в нашата култура (а може би и във всяка култура), на онези, които го постигат, им липсват себеподобни и затова са по-малко спонтанни и по-малко актуализирани. Несъвършенства Писатели, поети и есеисти обикновено правят грешката, че описват добрите човешки същества толкова добри, че те заприличват на кариктури и никой не желае да прилича на тях. Собствените желания за постигане на идеалното, както и чувството за вина и срам от слабостите на индивида, се проектират върху различни видове хора, от които средният човек изисква повече, отколкото самият дава. Така например в много случаи на учителите и свещениците се гледа като на доста безрадостни същества, които нямат земни желания и слабости. Според мен повечето писатели, които са се опитали да опишат добри (здрави) хора, са го направили така, че са ги превърнали в сухари, ма- Аз съм благодарен на д-р Тамара Дембо за нейната помощ по този проблем - Бел. авт. рионетки, или нереални проекции на нереални идеали, а не в кипящи от енергия, сърдечни, силни личности, каквито те са. Изследваните от нас проявяват много от по-дребните човешки слабости. И те имат глупави, прахоснически или неразумни навици. Могат да са досадни, упорити, дразнещи. В никакъв случай не са лишени от доста повърхностна суета, гордост, пристрастие към направеното от тях, към техните семейства, приятели и деца. Нерядко те гневно избухват. Случва се да са необикновено и неочаквано безскрупулни. Трябва да се помни, че става дума за много силни хора. Поради това могат да проявят, когато това се налага, хирургическо хладнокръвие, което не е по силите на обикновения човек. Когато някой от тях установи,че даден познат, на когото е имал дълго време доверие, се е проявил като нечестен, прекъсва това приятелство рязко и внезапно, без каквито и да е забележими угризения. Една жена беше женена за човек, когото не обичаше и когато реши да се развежда, го направи така решително, че изглеждаше едва ли не безжалостна. Някои от тях толкова бързо се възстановяват след смъртта на свои близки, че човек би ги сметнал за безсърдечни. Бихме могли да приведем още един пример. Той е плод преди всичко на факта, че нашите изследвани лица са погълнати от един безличен свят. В своята съсредоточеност, в пламенния им интерес, в интензивната концентрация върху някакво явление или върху даден проблем, те могат да станат разсеяни, раздразнителни и да забравят обикновената си светска любезност. При подобни обстоятелства те са склонни да проявят по-явно от друг път основната си липса на интерес към празните приказки, веселите разговори, ходенето по гости или други подобни; да говорят или да се държат много стряскащо, дори обидно и да нараняват околните. Други нежелателни (поне от гледна точка на останалите) последици от тази тяхна неангажираност са изброени по-горе. Случва се тяхната доброта да ги подтикне към грешки, например да се оженят от жал, да установят по-тесни отношения с невротици, досадници или нещастници, а сетне да съжаляват за това, да позволят на негодници да им се натрапят за известно време или да дават повече от необходимото и по този начин да насърчават паразити и психопати. И накрая, вече посочихме, че тези хора не са лишени от чуваство за вина, тревоги, тъга, самобичуване, вътрешна борба и конфликти. За повечето хора (дори за повечето психолози) фактът, че те не се дължат на невротични източници няма особено значение и поради тази причина са склонни да ги смятат за нездрави. От казаното дотук съм разбрал едно - че всички ще направим добре да се поучим. Няма идеални човешки същества! Могат да се намерят хора, които са добри, наистина много добри, всъщност чудесни. Наистина съществуват творци, мъдреци, пророци, светци, хора, които разтърсват и раздвижват. Те определено ни дават надежда за бъдещето на нашия род, дори и да не се срещат много често и да не ги ринем с лопата. Но същите те могат да са досадни, дразнещи, свадливи, себични, гневни или потиснати. За да не се разочароваме от човешката природа, ще трябва преди всичко да се откажем от илюзиите си по този въпрос. Ценности Приемайки философски естеството на аза, на човешката същност, на по-голямата част от обществения живот, на природата и физическата действителност, себеактуализиращите се автоматично намират твърда основа за своята ценностна система. Често онова, което те одобряват, не одобряват, към което са лоялни, на което се противопоставят или което предлагат, което им доставя удоволствие или неудоволствие, може да се разбира като повърхностно производно на тази основна отличителна черта - приемането. Тази основа се осигурява автоматично (и всеобщо) на всички себеактуализиращи се от присъщата им динамика (така че поне в това отношение напълно разбитата човешка природа би могла да е всеобща и общокултурна); нещо повече, тази същата динамика осигурява и други определители. Между тях са (1) странно комфортните им взаимоотношения с действителността, (2) чувствата им на родство с цялото човечество, (3) състоянието на удовлетвореност на базовите потребности, от което произтичат като странични явления различни последици на излишък, богатство, прекомерно изобилие, (4) характерното за тях различаване на средства от цели и т. н. (вж. по-горе). Важна последица от това отношение към света, както и неговото потвърждаване, е фактът, че конфликтът и борбата, амбивалентността и несигурността по отношение на избора намаляват или изчезват в много области на живота. Очевидно голяма част от т.нар. морал е всъщност вторично явление на неприемане или недоволство. В атмосфера на езическо приемане на нещата много проблеми се схващат като безпричинни, избледняват и престават да съществуват. Не толкова, че проблемът се решава, колкото започва да се вижда ясно, че на първо място той никога не е бил присъщ, а е създаден от болен, като играта на карти, танците, носенето на къси поли, откриване на главата (в някои църкви) или скриването й (в други), пиенето на вино, яденето на едни видове месо, а не на други, или яденето им в определени дни, а в други - не. Не само че подобни тривиалности губят своето значение, но и нещо повече, процесът продължава на едно по-важно равнище като отношенията между половете, възгледите за структурата на тялото и неговото функциониране и за самата смърт. Проследяването на това откритие до по-дълбоки равнища показа на автора, че много от онова, което минава за морал, етика и ценности е може би само страничен продукт на общоразпространената психопатология на средния човек. Много конфликти, фрустрации и заплахи (които налагат избор, в който се изразява ценност) се изпаряват или разтварят при себеактуализиращите се по същия начин, както да речем, конфликтите по повод танците. За тях привидно примиримата битка на половете престава въобще да е конфликт и се превръща по-скоро в носещо радост сътрудничество. Антагонистичните интереси на възрастни и деца се оказват недотам антагонистични. За редица различия - естествените, класовите и кастовите, политическите, ролевите, религиозните и т. н. важи същото, което важи и за половите, и възрастовите. Както знаем, всички те са благодатни територии, където се разплождат тревогата, страхът, враждебността, агресията, чувството, че трябва да се браниш и ревността. Започва обаче да става ясно, че това не би трябвало да е така,защото изследваните лица проявяват много по-рядко реакции от този нежелан тип. Те са по-склонни да се радват на различията, отколкото да се боят от тях. Ако вземем взаимоотношението учител и ученик за специфична парадигма, то изследваните преподаватели се държаха по много невротичен начин като просто тълкуваха цялата ситуация различно, например като приятно сътрудничество, вместо като сблъсък на воли, авторитет, достойнство и т. н. Те заместваха изкуствено поддържаното достойнство, което бива лесно и неизбежно застрашено, с естествена простота, а тя не може да бъде така лесно застрашена. Те се отказваха от всякакви опити да се представят за всезнаещи и всесилни, при тях липсваше застрашаващият учениците авторитаризъм. Те не желаеха да възприемат преподавателския стереотип и настояваха да останат толкова реалистично човеци като, да речем, водопроводчикът или дърводелецът така, че те до един създават в класната стая атмосфера, при която подозрението, предпазливостта, готовността да се браниш, враждебността и тревогата са склонни да изчезват. По същия начин подобни реакции на заплаха изчезват в бракове, в семействата и в други междуличностни отношения, когато самата заплаха намалее. Няма как принципите и ценностите на отчаяния и на психично здравия човек да не са различни поне в някои отношения. Те имат напълно различни възприятия (тълкувания) на физическия, социалния и наличния психологически свят, чиято организация и икономика е отчасти отговорност на ценностната система на личността. За лишените по отношение на базовите потребности хора светът е опасно място, джунгла, вражеска територия, населена от (1) такива, над които те могат да доминират и (2) други, които доминират над тях. Техните ценностни системи са по необходимост същите като на обитателите на която и да е джунгла, доминирани и организирани от по-нисшите, особено от материалните потребности и от потребностите от сигурност. Хората, чиито базови потребности са задоволени, са нещо различно. Поради богатството си те могат да си позволят да приемат тези потребности и задоволяването им за дадени и да се посветят на удовлетворяването на по-висшите. А това означава, че ценностните им системи са различни и фактически трябва да са различни. Върхът на ценностната система на себеактуализиращите се хора е изцяло уникална и идиосинкратично-характерово-структурно-експресивна. Това трябва да е вярно по дефиниция, защото себеактуализацията означава да се актуализира един аз, а няма два съвършено еднакви аза. Има само един Реноар, един Брамс, един Спиноза. Както вече видяхме, изследваните лица имаха много общо помежду си и в същото време бяха по-цялостно индивидуализирани, повече непогрешимо самите себе си, по-малко възможно е да бъдат сбъркани с други, отколкото при някаква средна контролна група. Това означава, че много си приличат и едновременно с това са по-различни един от друг. Те са по-цялостни индивиди, отколкото която и да е описана досега група, и въпреки това, са по-пълно социализирани, повече се отъждествяват с човечеството от всяка друга описана група. Те са по-близо едновременно до родовата си принадлежност и до своята собствена, единствена по рода си, индивидуалност. Решаване на дихотомии Тук бихме могли най-сетне да си позволим да обобщим и да подчертаем едно много важно теоретично заключение, което извличаме от извличаме от изучаването на себеактуализиращите се хора. На няколко места в тази, както и в други глави, стигнахме до заключението, че онова, което в миналото се е смятало за полярни противоположности или дихотомии е било такова само за по-малко здравите хора. При здравите хора дихотомиите намират решение, полярностите изчезват и много противоположности, смятани за вътрешноприсъщи, се сливат и срастват, за да образуват единства. Вж. също така Шено (Chenault,1969). Така например при здравите хора изчезва вековното противопоставяне на сърце и глава, разум и инстинкт или познавателно и волево, при което те стават по-скоро синергични, отколкото антагонистични, а конфликтът между тях отсъства, защото те говорят едно и също и водят до еднакви заключения. С една дума, при тези хора желанията са в отлично разбирателство с разума. Думите на св. Августин: «Обичай Бога и прави каквото желаеш», могат лесно да бъдат перифразирани като: «Бъди здрав и ще можеш да се довериш импулсите си». Дихотомията между егоизма и алтруизма изчезва напълно у здравите хора, защото по принцип всеки акт е едновременно егоистичен и алтруистичен. Изследваните лица са едновременно много духовни и много езически и чувствени до степен, при която сексуалността се превръща в път към духовното и «религиозното». Дългът не може да се противопоставя на удоволствието, нито пък работата на играта, когато дългът е удоволствие, когато работата е игра, а като изпълняват дълга си и са добродетелни, хората се стремят към своето удоволствие и към това да са щастливи. Ако най-идентифицираните социално хора са сами по себе си най-индивидуалистичните, какъв е смисълът да се запази полярността? Ако най-зрелите са също най-детински? И ако най-етичните и морални хора, са най-сладострастни и най-животински? Подобни данни са установени за жалостивост-безжалостност, конкретно-абстрактно, приемане-отхвърляне, его-общество, приспособеност-неприспособеност, дистанция от останалите-отъждествяване с останалите, сериозен-хумористичен, Дионисиевски-Аполоновски, интровертен-екстровертен, ревностен-безразличен, сериозен-фриволен, конвенционален-неконвенционален, мистичен-реалистичен, активен-пасивен, мъжки-женски, сладострастие-любов и Ерос-Агапе. При тези хора То, Его и Суперего си сътрудничат и са синергични; те не воюват помежду си, нито пък интересите им са в основата си противоречиви както при невротиците. По същия начин познавателното, импулсивното и емоционалното се сливат в едно органично единство и в едно не-аристотелево тълкуване. По-висшето и по-нисшето не са противоположни, те се намират в съгласие. Установяваме, че хиляда сериозни философски дилеми имат повече от две алтернативи или, колкото и да е парадоксално, нямат въобще алтернативи. Ако се окаже, че войната между половете не е война при зрелите хора, а само признак на парализиране и изкуствено спиране на растежа, тогава кой би пожелал да вземе страна в нея? Кой би избрал нарочно и в пълно съзнание психопатологията? Необходимо ли е да се избира между добрата и лошата жена, сякаш те са взаимно изключващи се, след като сме установили, че наистина здравата жена е и двете едновременно? В това, а и в други отношения, здравите хора се различават от средния човек, не само в степен, но и по вид, защото те създадат два различни вида психика. Става все по-ясно, че изучаването на осакатените, с изкуствено спряно развитие, незрели и болни екземпляри може да доведе само до осакатена психология и осакатена философия. Изучаването на себеактуализиращите се хора трябва да послужи за основа за една по-универсална научна психология. ЧАСТ 3 СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ Изтегляне 5.42 Mb. Сподели с приятели:
|