Превод: Лилия Сталева chitanka info

357
приятелство, тъй запленяващо в началото и така злополучно накрая, за което доста често ще говоря занапред.
Когато се върнах в Париж, узнах приятната новина, че Дидро е излязъл от тъмницата и е задържан под честна дума в замъка и парка с право да вижда приятелите си. Колко тежко ми беше, че не мога още същия миг да изтичам при него! Зает с неотложна работа два-три дни у госпожа Дюпен, които за моето нетърпение бяха равни на два-три века,
едва след това литнах в прегръдките на приятеля си. Неизказано сладък миг! Той не беше сам. Д’Аламбер и ковчежникът на „Сент-
Шапел“ бяха при него. Влизайки обаче, аз видях само него,
възкликнах, спуснах се буйно и притиснах лице до неговото,
прегърнах го плътно, изразявайки чувствата си само със сълзи и хълцания. Задушавах се от умиление и радост. Първият му порив, като се освободи от прегръдките ми, беше да се обърне към ковчежника и да му каже:
— Виждате ли, господине, колко много ме обичат приятелите ми.
Погълнат от вълнението си, тогава не размислих върху този начин да използва искреното ми чувство. Но когато се сетя от време на време за онзи миг, винаги си мисля, че на мястото на Дидро едва ли би ми хрумнало да посрещна приятеля си с тия думи.
Стори ми се много разстроен от затворничеството си. Беше запазил ужасен спомен от кулата и макар че беше много приятно настанен в замъка и можеше по своя воля да се разхожда из парка,
който е дори разграден, той се нуждаеше от компанията на приятелите си, за да не изпада в мрачно настроение. Понеже безспорно аз най- много му съчувствах, реших, че моето присъствие ще му действа най- ободрително, затова най-много през ден, въпреки голямата си заетост,
отивах било сам, било с жена му да прекарам следобеда с него.
През тази година, 1749, лятото беше изключително горещо.
Разстоянието от Париж до Венсен се изчислява на две левги. Тъй като не бях в състояние да плащам за файтон, когато отивах сам, тръгвах в два часа следобед и вървях бързо, за да стигна по-рано. Дърветата край пътя, подкастрени по тукашната мода, почти не правеха сянка и често,
изнемощял от умора и жега, аз се просвах на земята, без да мога да направя ни крачка. За да вървя по-бързо, реших да нося книга със себе си. Един ден взех „Меркюр дьо Франс“ и докато го преглеждах набързо пътем, попаднах на темата, обявена от Дижон за ежегодния

358
конкурс: „Допринесъл ли е прогресът на науките и изкуствата за покварата или чистотата на нравите“.
Още непрочел обявата, пред мен се разкри друг свят и аз станах друг човек. Макар че съм запазил много жив спомен за изживяното впечатление, подробностите ми се изплъзват, след като ги отразих върху листа в едно от четирите си писма до Малерб. Това е една особеност на моята памет, която заслужава да се спомене. Тя ми служи дотолкова, доколкото разчитам на нея. Щом поверя заложеното в нея на хартия, тутакси ме изоставя. И напиша ли веднъж нещо, изобщо не си го спомням повече. Тази чудатост ме преследва дори в музиката.
Преди да я овладея, знаех наизуст много песни. Щом се научих да пея по ноти, не можех вече да задържам в паметта си нито една мелодия. И
съмнявам се дали бих могъл да изпея докрай дори и най-любимите си песни.
По този повод си спомням едно нещо съвсем ясно. Когато пристигнах във Венсен, бях много възбуден, близо до нервен припадък. Дидро забеляза това. Аз му признах причината и му прочетох прозопопеята на Фабриций, която бях надраскал с молив под един дъб. Той ме насърчи да разгърна мислите си и да участвам в конкурса. Аз послушах съвета му и от този миг бях загубен. Целият ми останал живот и всички сполетели ме нещастия бяха неизбежна последица от този миг на заблуждение.
С необяснима бързина чувствата ми попаднаха в тон с мислите ми. Всички мои дребни увлечения бяха задушени от възторжената любов към истината, свободата, добродетелта и най-удивителното е, че този кипеж продължи в сърцето ми повече от четири-пет дни в такава върховна степен на възбуда, каквато едва ли някога е обземала друго човешко сърце.
Аз работех върху тази реч по много странен начин, който съм спазвал почти винаги при другите си произведения. Посвещавах й безсънните си нощи. Обмислях я в леглото си със затворени очи, с невероятни мъки обръщах и преобръщах периодите в главата си.
После, когато най-сетне ме задоволяваха, аз ги поверявах на паметта си, докато мога да ги изложа писмено. Но докато стана и се облека,
всичко пропадаше безследно и когато сядах пред листа, не ми идваше на ум почти нищо от това, което бях съчинил. Хрумна ми да взема за секретарка госпожа Льо Васьор. Бях ги настанил, майката, бащата и

359
дъщерята, по-близо до мене и за да ми спести парите за прислуга, тя идваше всяка сутрин да пали огън и да ми разтреби. Щом пристигнеше, аз й диктувах още от леглото пасажите, които бях съчинил през нощта, и тази практика, която следвах дълго време, ми спести много усилия на паметта.
Когато завърших размишлението, аз го показах на Дидро; той остана доволен и ме посъветва да направя някои поправки. Все пак това произведение, от което блика жар и мощ, е лишено напълно от логика и ред. От всичко, което е излязло изпод перото ми, то е най- неубедително и най-бедно по отношение на ритъма и хармонията. Но колкото и даровит да се е родил човек, изкуството да се пише не се усвоява от първия път.
Аз изпратих произведенията си, без да споделя с никого другиго това, с изключение на Грим, доколкото си спомням. Откакто той беше постъпил при граф дьо Фриез, бях се сближил извънредно много с него. Той имаше клавесин, който ни събираше, и ние прекарвахме край него всеки мой свободен миг. Пеехме безспир и без отдих италиански песни, баркароли от сутрин до вечер или по-скоро от вечер до сутрин и ако ме нямаше у госпожа Дюпен, можеха да бъдат сигурни, че ще ме намерят при Грим или с Грим било на разходка, било на театър.
Престанах да ходя в „Комеди Италиен“, където се ползвах със свободен пропуск, защото той не обичаше италианския театър, а ходех заедно с него, срещу заплащане, в „Комеди Франсез“, защото той беше запален по френски театър. С една дума, изпитвах такова силно влечение към този младеж и станахме така неразделни, че бедната ми леля дори беше пренебрегната. Искам да кажа, че я виждах по-рядко,
защото нито за миг обичта ми към нея не е намалявала.
Тази невъзможност да разделя малкото си свободно време между хората, които обичах, поднови още по-силно отдавнашното ми желание да живея под един покрив с Терез. Неудобството от нейното многочислено семейство и главно липсата на пари, за да купим необходимите мебели, ме възпираха досега. Яви се удобен случай да осъществя плана си и аз се помъчих да го използвам. Понеже господин дьо Франкьой и госпожа Дюпен чувстваха, че осем-деветстотин франка годишно не могат да ми стигнат, увеличиха по свой собствен почин хонорара ми на петдесет луидора, освен това, когато госпожа
Дюпен узна, че възнамерявам да обзаведа собствено домакинство, ме

360
подпомогна и в това. С мебелите, които имаше вече Терез, успяхме да се наредим горе-долу в малкия апартамент в дома на Лангдок на улица
Грьонел-Сент-Оноре и ние прекарахме там спокойно и приятно цели седем години до преместването ни в Ермитажа.
Бащата на Терез беше много кротък старец, който ужасно се боеше от жена си. Беше я кръстил Прокурора, а Грим пренесе впоследствие на шега този прякор и на дъщеря й. Госпожа Льо Васьор не беше глупава жена, тоест тя беше хитра, обичаше дори да си придава благовъзпитан и светски вид, но умираше за тайни сплетни,
които ми бяха непоносими, и даваше лоши съвети на дъщеря си,
стараейки се да й внуши да се държи притворно с мене; освен това любезничеше поотделно с всички мои приятели, настройвайки ги едни срещу други и предимно против мене. Иначе не беше лоша майка,
защото така й беше изгодно; прикриваше грешките на дъщеря си,
защото имаше полза. Отрупвах тази жена с внимание, грижи, дребни подаръци и много държах да ме обикне. Но това абсолютно не ми се удаде и тя беше единственият източник на неприятности в моето семейство, независимо от това смея да кажа, че съм изпитал шест- седем години най-съвършеното семейно щастие, което е съвместимо със слабата човешка природа. Терез имаше ангелско сърце. Нашата взаимна привързаност растеше ведно с близостта ни и с всеки изминат ден чувствахме все повече, че сме създадени един за друг. Ако развлеченията ни се поддаваха на описание, тяхната простота би извикала присмех. Разходките ни насаме извън града, когато щедро харчех осем-десет су в някоя кръчмичка, интимните ни вечери пред прозореца, седнали един срещу друг на малки столчета, поставени върху един сандък, заемащ цялата ширина на нишата. Первазът на прозореца ни служеше за маса. Ние дишахме чистия въздух, гледахме околностите, минувачите и улиците от нашия четвърти етаж, докато вечеряхме. Кой би могъл да опише, кой би могъл да почувства очарованието на тия наши вечери, когато вместо всякаква друга храна трапезата ни се състоеше от парче черен хляб, череши, сирене и четвърт вино, което изпивахме двамата? Сърдечна дружба, доверие,
задушевност, простодушие, колко вкусни подправки! Понякога се заседявахме до полунощ, без да забележим и без да подозираме, че е толкова късно, докато нашата стара майка ни подканеше да си легнем.
Но нека отмина тези подробности, които могат да се сторят глупави

361
или смешни. Винаги съм казвал и чувствал, че истинската наслада не се поддава на описание.
Почти по същото време изпитах и друга по-груба наслада,
последната от този вид, в която мога да се упрекна. Казах, че пасторът
Клупфел беше много приятен човек. Бях свързан с него почти толкова тясно, както и с Грим, и ние станахме също много близки. Те двамата често идваха на обед у дома. Тези обеди, напълно скромни, се оживяваха от тънките и дръзки закачки на Клупфел и от забавните германизми на Грим, който тогава не се перчеше още с чистотата на френския си език. В нашите малки пиршества не цареше сладострастие, но затова пък имаше много веселие и пие се чувствахме толкова добре заедно, че не можехме да се разделим.
Клупфел беше обзавел жилище на една девойка, която въпреки това принадлежеше на всички, защото той не можеше да я издържа сам.
Една вечер го срещнахме на изхода на кафенето. Отиваше да вечеря с нея. Ние му се присмяхме. Той си го върна, като ни покани да вечеряме с тях и започна на свой ред да ни се присмива. Клетото създание ми се стори доста добросърдечно, кротко, съвсем несвикнало със занаята си,
към който я приучваше една стара вещица, с която живееше. Шегите и виното ни възбудиха до такава степен, че загубихме контрол над себе си. Добрият Клупфел реши да бъде гостоприемен докрай и ние минахме и тримата един след друг в съседната стая с горкото момиченце, което се чудеше дали да плаче, или да се смее. Грим винаги след това твърдеше, че не бил я докоснал. В такъв случай сигурно само за да се позабавлява с нетърпението ни, той остана толкова дълго с нея; и ако действително се е въздържал, едва ли го е направил от нравствени задръжки, понеже преди да постъпи при граф дьо Фриез, живееше с леки момичета от същия квартал Сен-Рок.
Излязох от улица Моано, където живееше момичето, със същото чувство на срам, с което моят Сен-Прьо напуска къщата, където са го напили; и, разбира се, когато описвах този случай, имах предвид това мое приключение. Терез забеляза по някои външни белези и главно по смутения ми вид, че нещо ми тежи на съвестта. Облекчих душата си,
като й изповядах откровено и незабавно всичко. И добре сторих,
защото още на следния ден Грим победоносно й разказа провинението ми, и то преувеличено, и оттогава не пропускаше случай да й го припомни коварно. Това беше много грозно и непростимо от негова

362
страна, защото аз непринудено и доброволно му се бях доверил и имах право да разчитам, че няма да се разкайвам за това. Никога не съм чувствал по-добре, отколкото в този случай, великодушното сърце на моята Терез. Тя беше по-възмутена от постъпката на Грим, отколкото оскърбена от моята невярност, и в нейните трогателни и нежни упреци нямаше нито следа от озлобление.
Простодушието на това прекрасно момиче съответстваше на добросърдечието му. Това е достатъчно, за да разберете какво представляваше тя. Но заслужава да приведа още един пример. Бях й казал, че Клупфел е пастор и духовен наставник на принца на Сакс-
Гота. Пастор беше за нея нещо толкова непонятно, че смесвайки забавно най-разнообразни понятия, тя си науми, че Клупфел е папа.
Когато ми каза за първи път, че папата ме бил търсил, помислих, че е полудяла. Накарах я да ми обясни и първата ми работа беше да разкажа тази небивала смешка на Грим и Клупфел и прякорът папа му остана между нас. Ние кръстихме момичето от улица Моано папеса Йоана. По този повод избухваха луди смехове. Просто се задушавахме.
Приписват ми едно писмо, в което уж заявявам, че съм се бил смял само два пъти в живота си; тези хора не са ме познавали по онова време, иначе не биха си помислили дори подобно нещо.
През следващата 1850 година, когато изобщо вече не мислех за моето „Размишление“, узнах, че спечелило първа награда в Дижон.
Това известие събуди в мене всичките мисли, които ми бяха внушили това произведение, разпали ги с нова сила и окончателно раздвижи в сърцето ми първата подкваса за героизъм и добродетел, вложена в него още в детските ми години от баща ми, родината ми и Плутарх. Само едно нещо вече ми се струваше истински величаво и красиво: да живея свободно и честно, презирайки богатството и общественото мнение,
задоволявайки се сам със себе си. Макар че неоправдан срам и страх от присмехи ми попречиха още от самото начало да се подчиня на тези принципи и да скъсам рязко с общоприетите правила на моя век; още оттогава решението ми бе взето и побързах да го приведа в действие веднага щом възникналите противоречия го разпалиха и го накараха да възтържествува.
Докато умувах върху задълженията на човека изобщо, едно събитие ми напомни, че трябва да се замисля по-сериозно върху моите собствени задължения. Терез забременя за трети път. Много искрен

363
със самия себе си, много горд дълбоко в душата си, за да си позволя да опровергая принципите с постъпките си, аз разгледах от разни страни положението на моите бъдещи деца, връзките им с тяхната майка въз основа на законите на природата, справедливостта и разума, както и въз основа на законите на чистата, свята и вечна като своя създател религия, която хората са осквернили, преструвайки се, че искат да я прочистят, и която са превърнали със своите формули в чисто словесна религия, защото много лесно е да се предпише невъзможното, когато човек не е длъжен да го приложи на дело.
Може би аз се излъгах в моите изводи, но удивително е с каква увереност ги последвах. Ако спадах към ония изроди, глухи за нежния глас на природата, в чиито сърца никога не е покълнало истинско чувство за справедливост и човечност, подобно коравосърдечие би изглеждало обяснимо. Но това топло сърце, тази животрептяща чувствителност, тази непринудена дружелюбност, силната ми привързаност към приятелите ми, жестоката болка, когато се наложи да скъсам с тях, вроденото ми благоразположение към всяко човешко същество, пламенната ми любов към възвишеното, справедливото,
красивото, правдивото, ужасът ми от злото, под каквато и форма да го срещна, невъзможността ми да мразя, да вредя и даже да зложелателствам, разнежването ми, силното сладостно вълнение, което изпитвам пред всяка доблестна великодушна и сърдечна проява, нима всичко това може да се съгласува в една и съща душа с душевно падение, което кара човека да потъпче без угризение най-сладкото задължение? Не аз го чувствам и го заявявам високо: това не е възможно. Нито за миг през живота си Жан-Жак не е могъл да бъде безчувствен, жесток човек, изроден баща. Може би съм се излъгал, но не съм бил безсърдечен. Ако ви обясня основанията си, ще кажа повече, от колкото трябва. Понеже тия съображения са могли да ме изкушат, те биха изкушили и много други. Не искам да излагам на същата заблуда младежите, които може би ще прочетат тия редове. Ще кажа само, че предоставяйки децата си на обществените грижи,
понеже нямах условия да ги възпитам и отгледам сам,
предназначавайки ги да станат работници и селяни вместо авантюристи и кариеристи, аз сметнах, че изпълнявам своя граждански и бащински дълг. Считах се за член на Платоновата република.
Неведнъж впоследствие сърцето ми, обзето от горчиви съжаления, ми

364
доказваше, че съм сгрешил, но разумът ми не само че не ми е внушавал да се разкайвам за постъпката си, а дори ме кара да благославям небето, задето по този начин съм предпазил децата си от участта на баща им, както и от участта, която щеше да ги сполети,
когато щях да бъда принуден да ги изоставя. Ако ги бях дал на госпожа д’Епине или на госпожа дьо Люксамбур, които поради приятелски чувства, от великодушие или други някои съображения пожелаха да поемат впоследствие издръжката им, дали щяха да бъдат по-щастливи?
Щяха ли поне да бъдат възпитани като честни хора? Не зная. Но съм сигурен, че щяха да ги научат да мразят и може би да се отрекат от своите родители — сто пъти по-добре е изобщо да не ги познават.
И така и третото ми дете беше подхвърлено в службата за
„Намерени деца“, както първите две. Същото стана и със следващите две. Защото аз имах общо пет деца. Това разрешение ми се стори толкова правилно, разумно, законно, че ако не се хвалех открито от внимание към майката, споделих го с всички, които знаеха за връзката ми с Терез. Казах го на Дидро, на Грим, впоследствие на госпожа д’Епине, а по-късно на госпожа дьо Люксамбур, и то свободно,
откровено, без да е необходимо, макар че лесно можех да го скрия от всички. Акушерката Гуен беше порядъчна, много дискретна жена, на която напълно разчитах. Единственият ми приятел, на когото имах известен интерес да се доверя, беше доктор Тиери, който се грижи за бедната ми жена по време на едно от нейните раждания, когато беше тежко болна. С една дума, аз не забулих в тайна поведението си не само защото никога не съм скрил нищо от приятелите си, но и защото всъщност не виждах нищо лошо в това. Преценявайки внимателно всичко, аз избрах за децата си най-доброто или поне това, което си въобразявах, че е най-доброто. Сам аз съжалявах, а и още съжалявам,
че не съм бил възпитан и отгледан като тях.
Докато аз се доверявах така на приятелите си, госпожа Льо
Васьор от своя страна също разкриваше тази тайна, но с малко по- користни цели. Бях ги въвел и нея, и дъщеря й у госпожа Дюпен, която от приятелски чувства към мене ги отрупваше с внимание. Майката я посвети в тайната на дъщеря си. Добросърдечна и великодушна,
госпожа Дюпен, на която тя не казваше, че въпреки скромните си доходи се старая да задоволя напълно нуждите им, ги подпомагаше щедро, нещо, което дъщерята, по заповед на майката, бе скривала през

365
цялото време от мене, докато живеехме в Париж. Призна ми едва в
Ермитажа заедно с много други подобни прегрешения. Аз не знаех, че госпожа Дюпен, която никога с нищо не намекна пред мене, е била така добре осведомена за моите работи. Все още не зная дали и снаха й госпожа дьо Шьононсо не е била също така добре осведомена, но госпожа дьо Франкьой, нейната заварена снаха, не можа да опази тайната. Тя заговори по този въпрос една година по-късно, когато бях вече напуснал дома им. Почувствах се задължен да й пиша по този повод едно писмо, което читателят ще намери в притурката. В него излагам тези свои съображения, които не компрометират госпожа Льо
Васьор и семейството й. Решаващите съображения бяха продиктувани именно от тях, но аз ги премълчах.
Сигурен съм в дискретността на госпожа Дюпен и в приятелските чувства на госпожа дьо Шьононсо. Вярвам и в дискретността на госпожа дьо Франкьой, която умря дълго преди тайната ми да излезе наяве. Това можеше да бъде извършено единствено от хората, на които я бях доверил, и то стана след скъсването ми с тях. Само този факт ги осъжда достатъчно. Без да искам да се освободя от порицанието, което заслужавам, предпочитам да ми тежи по-скоро то, отколкото обвинението в злост, което заслужават те. Моето провинение е голямо, но то се дължи на заблуда.
Аз пренебрегнах задълженията си, но в сърцето си не съм желал да навредя никому и бащинските чувства не могат да заговорят силно за деца, които изобщо не съм видял. Но да измениш на доверието, което ти е оказал приятел, да пристъпиш най-светия от всички договори, да дадеш гласност на тайните, поверени на сърцето ти, да опозориш, без да ти мигне окото, приятеля, когото си измамил и който още те тачи дори след като е скъсал с тебе, това не е вече само провинение, а душевна низост и престъпност.
Обещах да напиша изповед, а не оправдание. Затова няма да кажа нищо повече по този повод. Моето задължение е да кажа истината, а задължение на читателя е да отсъди справедливо. Във всички случаи искам от него само това.
Женитбата на господин дьо Шьононсо направи за мене домът на майка му още по-приятен благодарение на ума и личните качества на младоженката, изключително приятна млада жена, която прояви явно предпочитание към мене измежду писарите на господин Дюпен. Тя

366
беше единствена дъщеря на виконтеса дьо Рошоар, голяма приятелка на граф дьо Фриез, а чрез него и на Грим, който беше негов секретар.
Но въпреки това аз го въведох при нейната дъщеря. Техните характери обаче не си подхождаха и връзката им не продължи много. Грим още по онова време се насочваше към сигурно положение и предпочете майката, жена от висшето общество, докато дъщерята искаше верни приятели, които да съответстват на наклонностите й, като беше чужда на всякакви интриги и не се домогваше до благоволението на влиятелните личности. Госпожа Дюпен не срещна в лицето на госпожа дьо Шьононсо пълното покорство, което очакваше, затова не я огради с радост в своя дом; но госпожа дьо Шьононсо, горда с личните си достойнства, а може би и с благородния си произход, предпочете да се откаже от светските забавления и да прекарва почти цялото време уединена в своя апартамент, отколкото да носи бремето на една зависимост, за която не се чувстваше създадена. Това своеобразно заточение, засили привързаността ми към нея поради вроденото ми влечение към хората, които се чувстват нещастни. Аз намирах у нея склонност към метафизика и философия, макар че понякога я избиваше на софизъм. Разговорът с нея, съвсем необичаен за млада жена, която наскоро е излязла от манастир, имаше особено очарование за мене. А тя нямаше още двадесет години. Лицето й беше ослепително бяло, би изглеждала стройна и грациозна, ако имаше по- хубава стойка. Пепеляворусите й, рядко красиви коси ми напомняха косите на клетата мама на младини и силно ме вълнуваха. Но строгите принципи, които бях възприел и твърдо решил да следвам на всяка цена, ме предпазваха от нея самата и от очарованието й. Цяло лято прекарвах три-четири часа дневно насаме с нея, обяснявайки й сериозно аритметика и отегчавайки я с нескончаемите си цифри, без да й кажа нито една любезност или да й хвърля нито един многозначителен поглед. Пет-шест години по-късно нямаше да бъда толкова благоразумен или толкова безумен. Но било е писано да обичам само веднъж в живота си и друга, а не тя, да бъде обект на първите и последните въздишки на сърцето ми.
Откакто живеех при госпожа Дюпен, се чувствах доволен от службата си, без да проявявам желание да я подобря. Тя и господин дьо Франкьой увеличиха възнаграждението ми напълно по техен почин. Същата година господин дьо Франкьой, който с всеки изминат

367
ден се привързваше все повече към мене, си науми да подобри още повече финансовото ми положение, като същевременно го заздрави.
Той беше началник на финансовото управление. Касиерът му господин
Дюдоайе, вече стар и богат, искаше да напусне длъжността си.
Господин дьо Франкьой ми предложи мястото му и за да ме подготви за него, ходих няколко седмици при господин Дюдоайе, за да ми даде необходимите упътвания. Но дали защото ми липсваха данни за тази професия, или защото господин Дюдоайе, който, както ми се стори,
искаше да си намери друг заместник, не споделяше охотно опита си с мене, аз придобивах бавно и лошо необходимите познания и цялата система от умишлено объркани сметки никога не можа да влезе в главата ми. Но макар и да не бях схванал тънкостта на работата, бях усвоил достатъчно текущите операции, за да мога да се справям с лекота. Поех дори част от длъжността: водех книгите и държах касата.
Давах и получавах пари, издавах разписки и макар че нямам нито вкус,
нито склонност към тази работа, с годините ставах все по- благоразумен и бях решил да победя отвращението си и да се отдам напълно на службата си. За нещастие тъкмо когато бях започнал да влизам в крак, господин дьо Франкьой замина за известно време, през което аз се нагърбих с касата, в която тогава имаше само двадесет и пет — тридесет хиляди франка. Грижите и душевното безпокойство,
които ми създадоха тези пари, ме накараха да почувствам, че съвсем не съм създаден за касиер и сигурен съм, че притеснението ми по време на неговото отсъствие допринесе да се разболея след завръщането му.
Казах в първата част, че едва не съм умрял при раждането си.
Някакъв органичен дефект в пикочния мехур предизвикваше през първите ми детски години почти постоянно задържане на урина и леля ми Сюзан, която ме отгледа, положи невероятни усилия, за да ме спаси. Тя успя в края на краищата. Силният ми организъм надделя и здравето ми укрепна до такава степен по време на младежките ми години, че като се изключи линеенето, за което вече разказах, и честото уриниране, което особено при сгорещяване ми причиняваше големи неудобства, стигнах до тридесетата си година почти без вече да чувствам последиците от ранното си боледуване. Първото възвръщане усетих при пристигането си във Венеция. Умората от пътуването и ужасната жега, която бях изтърпял, възпалиха пикочния мехур и ми причиниха болки в бъбреците, които продължиха чак до началото на

368
зимата. След връзката ми с Падуана мислех, че ще умра, а не последва дори и най-леко неразположение. Изтощен по-скоро въображаемо,
отколкото телесно за моята Джулиета, се чувствах по-добре от когато и да било. Едва след задържането на Дидро, посещавайки го във Венсен,
в най-големите горещини, аз слънчасах и това предизвика остър нефрит, след който въобще не се възстанових напълно.
В момента, за който говоря, може би защото се бях преуморил с неприятната работа по проклетата каса, здравето ми се влоши и прекарах на легло пет-шест седмици в най-плачевно състояние.
Госпожа Дюпен изпрати при мене прочутия Моран, който въпреки умението и сръчността си ми причини невероятни мъки и изобщо не успя да ми постави сонда. Той ме посъветва да се обърна към Даран,
чиито по-гъвкави тръбички най-сетне успяха да си проправят път.
Осведомявайки госпожа Дюпен за състоянието ми, Моран й заявил, че едва ли ще изкарам шест месеца. Тези негови думи стигнаха до ушите ми и ме наведоха на сериозен размисъл върху състоянието ми; аз осъзнах колко е глупаво да жертвам спокойствието и насладата на малкото дни, които ми остават да живея, като се заробя на длъжност,
вдъхваща ми само отвращение. А и как можех да съгласувам строгите принципи, възприети неотдавна, с толкова малко съответстващото им здравословно състояние и с какви очи в качеството си на касиер на управителя на финансите щях да проповядвам безкористност и бедност? Тези мисли така узряха в главата ми ведно с треската, споиха се така здраво, че нищо вече не можа да ги изкорени от съзнанието ми и докато се възстановявах от боледуването, хладнокръвно затвърдих у себе си решенията, взети в мигове на бълнуване. Отрекох се веднъж завинаги от всякакви планове за забогатяване и преуспяване.
Решавайки да прекарам независим и беден малкото време, което ми оставаше, аз употребих цялата си морална сила, за да разчупя оковите на общественото мнение и да се отдам смело на изпълнение на всичко,
което ми се струваше правилно, без ни най-малко да се смущавам от преценката на хората. Пречките, които трябваше да преодолея,
усилията, които трябваше да положа, за да ги превъзмогна, са невероятни. Успях доколкото беше възможно и дори повече, отколкото очаквах сам. Ако бях успял да се отърся и от игото на приятелството, а не само от робуването на общественото мнение, щях да осъществя докрай замисъла си, най-величавия или поне най-полезния за

369
възтържествуването на добродетелта, какъвто някога се е раждал в главата на смъртен.
Но докато потъпквах безсмислените предразсъдъци на просташката сган от така наречените високопоставени или така наречените мъдри хора, аз се оставих да ме заробват и да ме водят за ръка като дете така наречените приятели. Изпълнени със завист, че поемам сам по своя нов път, привидно прекалено загрижени за щастието ми, те всъщност гледаха само да ме направят смешен и най- напред се заеха да ме унизят, за да могат впоследствие да ме оклеветят.
Те завиждаха не толкова на литературната ми слава, колкото на личното ми преобразование, станало по това време. Може би щяха да ми простят, че се проявявах в изкуството да се пише, но не можеха да ми простят, че дадох с държането си пример, който, изглежда, ги дразнеше. Бях роден за приятелство: кроткият ми и лек характер лесно го поддържаше. Докато живях непознат на широката публика, всички ме обичаха и нямах нито един враг. Но щом си създадох име, останах без нито един приятел. Това беше голямо нещастие. Но още по-голямо нещастие беше, че ме ограждаха хора, все още носещи това име и използващи правата, които то им даваше, само за да ме тласнат към гибел. Продължението на тези спомени ще покаже развитието на злостния им заговор. Тук само отбелязвам началото му. Скоро ще видите как се завърза първият му възел.
Макар да възнамерявах да живея независим, все пак трябваше да се грижа за прехраната си. Измислих много просто средство. Да преписвам ноти срещу заплащане на страница. Ако някое по-солидно занимание би отговаряло на същата цел, щях да се заловя с него. Но тази работа ми допадаше. Тя единствена можеше да ме храни ден за ден, без да загубвам личната си свобода, и затова избрах нея.
Въобразявайки си, че няма вече нужда да бъда особено предвидлив,
задушавайки всяка суетност в себе си, вместо касиер на финансите станах преписвач на ноти. Прецених, че съм спечелил много от този избор и толкова малко съм съжалявал впоследствие, че изоставих това занимание по принуждение и ще се заловя отново с него веднага щом мога.
Успехът на първото ми „Размишление“ улесни изпълнението на този проект. Когато то спечели наградата, Дидро се натовари с отпечатването му. Докато бях още на легло, той ми написа едно писмо,

370
с което ми извести обнародването му и въздействието му. „То завладява невероятно силно отбелязваше той всичко живо. Това е незапомнен успех!“ Тази благосклонност на публиката, до която никак не се бях домогвал, и то към неизвестен автор, ме увери за първи път истински в способностите ми, защото въпреки вътрешното си чувство винаги се бях съмнявал дотогава в тях. Разбрах колко изгодно може да бъде това за решението, което се готвех да взема, и прецених, че преписвач на ноти, ползващ се с що-годе известност в литературата, вероятно няма да остане без работа.
Щом взех твърдо решението си, писах писмо на господин дьо
Франкьой, както и на госпожа Дюпен, за да ги уведомя и да им благодаря за всичко, което бяха сторили за мене, и да им поискам възнаграждението си. Озадачен от писмото ми, мислейки, че все още бълнувам, Франкьой веднага дойде при мене. Но моето решение беше така непоклатимо, че не успя да ме разколебае. Той каза на госпожа
Дюпен и на всички други, че съм полудял. Аз не го опровергавах, но упорствах в решението си. Започнах своето преобразование най- напред с външността си. Изоставих златотканите дрехи и белите чорапи, взех си кръгла перука, престанах да нося шпага, продадох часовника си, като си казах с неописуема радост: „Слава богу, няма да има вече нужда да зная колко е часът!“ Господин дьо Франкьой прояви добронамереност, като изчака още доста дълго, преди да повери другиму касата си. Най-сетне, като разбра, че няма да отстъпя, той я предаде на господин Алибар, на времето възпитател на младия
Шьононсо, известен в ботаниката със своята „Flora parisiensis“.
Колкото и строга да беше моята реформа по отношение на външния лукс, тя не се разпростря отначало над бельото ми, на което особено държах. То бе остатък от венецианския ми гардероб, богат и доброкачествен. Грижата ми за бельото, предимно с оглед на чистотата, постепенно се беше превърнала в суета, която ми костваше скъпо. Някой ми направи услуга, като ме освободи от тази робия. В
навечерието на Коледа, докато „гувернантките“ бяха на църква, а аз на духовен концерт, някой изби вратата на тавана, където беше проснато всичкото ни бельо. Обраха го изцяло ведно с четиридесет и две мои ризи от най-фино платно, които съставляваха всичкият ми запас. По описанието на съседите, които бяха видели по същото време да излиза от къщата човек с вързоп в ръце, Терез и аз заподозряхме нейния брат,

371
който беше известен като голям непрокопсаник. Майка й енергично отхвърли подозренията ни. Но въпреки протестите й то беше потвърдено от толкова указания, че ние продължавахме да се съмняваме в него. Аз не посмях да разследвам точно случая, за да не се натъкна на повече подробности, отколкото исках да узная. Братът не стъпи повече у нас след тази случка и изобщо пропадна нанякъде.
Оплаквах съдбата на Терез, а и моята собствена съдба, че сме свързани с такова разнородно семейство, и по-енергично от когато и да било друг път я подканих да се отърси от своето опасно заробване. Това приключение ме излекува от слабостта ми към хубаво бельо и оттогава насам си служа само с най-обикновено, съответстващо по-добре на останалите ми дрехи.
След като завърших по този начин преобразованието си,
единствената ми грижа беше да го направя окончателно и трайно, като се помъча да изкореня от сърцето си всичко, все още подчинено на хорското мнение, всичко, способно да ме отклони поради страх от порицание от това, което беше истински добро и разумно. Поради шума, вдигнат от моето произведение, моето решение също вдигна шум и ми привлече клиенти. Така че аз започнах занаята си доста успешно. Няколко причини обаче ме възпрепятстваха да преуспея в него, както би станало при други обстоятелства. На първо място лошото ми здраве. Бъбречната криза, която бях прекарал, остави неизличими последици. Струва ми се, че лекуващите ме лекари ми причиниха не по-малко вреда, отколкото самата болест. Прегледах се последователно при Моран, Даран, Хелвециус, Малуен, Тиери, все големи учени, все мои приятели; те ме лекуваха всеки посвоему, не ме облекчиха никак и много ме изтощиха. Колкото по-сляпо следвах предписанията им, толкова по-жълт, мършав и слаб ставах. С
въображението си, което те подхранваха, преценявах състоянието си по въздействието на лекарствата им и виждах само една поредица от задържане на урината, пясъци, камъни и накрая смърт. Всичко, в което другите намираха облекчение — отвари, бани, кръвопускане,
влошаваше състоянието ми. Когато забелязах, че само сондите на
Даран ми въздействат донякъде, аз си въобразих, че не бих могъл вече да живея без тях, и макар че ме облекчаваха само временно, пръснах луди пари, за да си набавя огромни запаси от сонди — за цял живот,
дори Даран да го няма вече. С всичките сонди, които още ми остават,

372
след като съм употребил за осем-десет години толкова много, трябва да съм купил поне за петдесет луидора. Давате си сметка, че едно толкова скъпо, болезнено и мъчително лекуване не ми позволяваше да работя съсредоточено; умиращ човек не може да вложи кой знае какъв жар, за да си изкарва насъщния.
Литературните ми занимания също ме разсейваха и пречеха на ежедневната ми работа. Едва излезе моето „Размишление“ и защитниците на литературата се нахвърлиха върху мене, сякаш се бяха наговорили. Възмутен, че толкова дребни господа Жос, които изобщо нямаха представа от въпроса, се произнасяха като специалисти, аз взех перото и наредих някои от тях така, че ги направих за смях. Някой си господин Готие от Нанси, първият, който попадна под перото ми, беше грубо накастрен в писмо до Грим. Вторият беше самият крал
Станислав, който не счете за унизително да встъпи в двубой с мене.
Честта, която ми оказа, ме принуди да променя тона. Отговорът ми беше сериозен, но не по-малко енергичен. Без да оказвам незачитане към автора, отрекох напълно произведението му. Знаех, че един йезуит,
на име отец Мьону, имаше също известен дял в него. Доверих се на усета си, за да разгранича писаното от принца и от монаха. Улучвайки безпощадно всички йезуитски фрази, аз изтъкнах пътем един анахронизъм, който според мене не можеше да не е излязъл изпод перото на отеца. Този отговор, който, не зная защо, не вдигна шум колкото другите ми произведения, е единствен по рода си и до днес. В
него използвах представилия ми се случай да покажа на читателите как едно частно лице може да защити каузата на истината дори срещу коронована глава. Мъчно е да се намери по-горд и по-почтителен тон.
Имах щастие, че ставаше дума за противник, към когото сърцето ми беше изпълнено с уважение, затова можех без подмазване да му го засвидетелствам. Това именно сторих доста успешно, но с много достойнство. Приятелите ми, уплашени за мене, ме виждаха вече в
Бастилията. Самият аз нито за миг не изпитах подобно опасение и имах право. След като прочел отговора ми, добрият владетел казал:
„Така ми се пада. Повече няма да си пъхам носа.“ По-късно получих от него различни доказателства за уважение и благоразположение, някои от които ще спомена, и моят отговор обходи спокойно Франция и
Европа, без никой да види нищо осъдително в него.

373
Малко по-късно се появи друг неочакван противник. Същият господин Борд от Лион, който десет години по-рано се беше държал толкова приятелски с мене и ми беше оказал няколко услуги. Аз не го бях забравил, но от небрежност бях пропуснал да му пиша. Не му бях изпратил и произведенията си, понеже не ми се удаде подходящ случай. Сбърках и той ме нападна напълно честно, аз отговорих в същия дух. Той отвърна по-остро. Това предизвика последния ми отговор, след който той повече не се обади. Но се превърна в мой върл враг, улучи момента, когато съдбата се обърна против мене, за да направи най-невъзможни сплетни, и отиде чак до Лондон само за да ми навреди.
Цялата тази полемика занимаваше мисълта ми и представляваше много загубено време за преписването, не особен напредък в установяване на истината и малко полза за кесията ми. Тогавашният ми издател Писо продължаваше да заплаща нищожен хонорар за брошурите ми, а често не ми даваше нищо. Например аз не получих нито един лиар за първото си „Размишление“. Дидро му го даде безплатно. Трябваше да чакам дълго и да измъквам петаче по петаче малкото пари, които ми даваше. А междувременно преписването не вървеше. Занимавах се едновременно с два занаята. По този начин вършех лошо и единия, и другия. Те си пречеха и в друго отношение,
защото ме подлагаха на различен начин на живот. Бях на мода поради успеха на първите ми произведения. Становището, което бях заел,
възбуждаше любопитство. Искаха да се запознаят с чудака, който не търси никого и не се грижи за нищо друго, освен да живее свободен и щастлив посвоему. Това беше достатъчно, за да не мога да живея така.
Стаята ми беше вечно пълна с хора, които под различни предлози си присвояваха времето ми. Жените си служеха с хиляди хитрости, за да ме поканят на вечеря. Колкото по-рязко се държах с хората, толкова по- упорито те ме търсеха. Не можех да откажа на всички. Създавайки си хиляди неприятели чрез отказите си, постоянно сам се обвързвах поради любезността си и каквото и да сторех, не разполагах дори с един час на ден лично за себе си.
Тогава почувствах, че не винаги е толкова лесно, както си въобразяваме, да бъдем бедни и независими. Исках да се препитавам от занаята си, но хората не искаха това. Изнамираха всевъзможни начини да ме възнаградят за загубеното с тях време. Скоро щеше да се

374
наложи да се показвам като Полишинел за еди-колко си су на човек. Не познавам по-унизително и по-жестоко заробване. Единственото средство според мене беше да отблъсквам всички подаръци, големи и малки, и да не правя изключение за никого. Това само още повече настърви дарителите, които пожелаха да преодолеят съпротивата ми и да ме принудят въпреки волята ми да се чувствам задължен към тях.
Някой, който не би ми заел дори едно екю, ако му го поисках,
непрестанно ми досаждаше с предложенията си и за да си отмъсти, че ги отблъсквах, преценяваше отказите ми като безочливост и самоизтъкване.
Сигурно се досещате, че решението, което бях взел, и държането,
което бях възприел, не бяха по вкуса на госпожа Льо Васьор. Колкото и безкористна да беше дъщерята, тя все пак следваше наставленията на майка си и двете „гувернантки“, както ги наричаше Гофкур, не винаги бяха така твърди като мене в отказите си. Макар че криеха от мене много неща, аз виждах достатъчно, за да преценя, че не виждам всичко, и това ме измъчваше не толкова заради обвинението в съучастничество, което лесно можех да предвидя, колкото заради непоносимото съзнание, че никога няма да мога да бъда господар нито на себе си, нито в дома си. Молех, заклевах, сърдех се, но всичко оставаше напразно. Майката ме изкарваше вечен мърморко и грубиян.
Неспирно шушукаше с приятелите ми. Всичко в семейството ми бе тайна и загадка за мене и за да не се излагам постоянно на разправии,
не смеех вече да се осведомявам за нищо. За да се отърва от тия неприятности, беше необходима твърдост, на каквато не бях способен.
Знаех само да се карам, но не и да действам. Оставяха ме да се навикам и продължаваха постарому.
Тия постоянни раздори, ежедневните досадни посещения, които трябваше да изтърпявам, направиха в края на краищата и жилището ми, и живеенето ми в Париж неприятни. Когато здравословното ми състояние ми позволяваше да излизам и познатите ми не ме мъкнеха тук или там, отивах да се разходя сам. Мечтаех за величавия си замисъл, нахвърлях отделни мисли върху хартия, защото винаги носех в джоба си бележник и молив. Така непредвидените неприятности на общественото положение, което сам си бях избрал, ме тласнаха, за да избягам от тях, изцяло към литературата и ето защо първите ми

375
произведения са пропити от огорчението и настроението, които ме подтикваха да ги напиша.
Още нещо допринасяше за литературните ми занимания.
Попаднал против волята си в обществото, без да притежавам светски тон, без да мога да го придобия, нито да се подчиня на ярема му, аз си наумих да си изработя свой собствен тон, който да ме освободи от задължението да се съобразявам с общоприетия, понеже в основата на глупавата ми, неприятна стеснителност, която не можех да преодолея,
се таеше страхът да не пристъпя каноните на благоприличието; и за да си вдъхна смелост, реших да ги потъпча явно. Станах циничен и язвителен от срамежливост. Преструвах се, че презирам добрите маниери, които не можех да овладея. Вярно е, че тази суровост,
съответстваща на нововъзприетите ми принципи, се облагородяваше в душата ми, превръщаше се в доблестна неустрашимост и именно на тази величествена база, ако мога да се изразя така, тя се задържа по- добре и по-продължително, отколкото можеше да се очаква, защото това усилие противоречеше на природата ми. И все пак, въпреки репутацията на мизантроп, която си спечелих с външността си и с няколко сполучливи остроумия сред обществото, безспорно в интимна среда аз играех много лошо тази роля.
Приятелите и познатите ми водеха дивия мечок като агне и ограничавайки сарказмите си само до няколко сурови, но общи истини,
никога не ми се удаде да кажа комуто и да било нещо оскърбително.
„Селският гадател“ окончателно ме наложи в обществото и скоро в цял Париж едва ли имаше по-търсен човек от мене. Историята на тази пиеса, която остави трайни следи, е свързана с тогавашните ми познанства. За да разберете следващите страници, трябва да дам някои подробности.
Имах много познати, но само двама желани приятели — Дидро и
Грим. Като резултат на слабостта ми да обединявам всичко, което ми е скъпо, бях толкова близък приятел и на двамата, че не можеше и те да не станат скоро приятели. Аз ги свързах, те си допаднаха и се сприятелиха по-тясно помежду си, отколкото с мене. Дидро имаше безброй познати. Но Грим, чужденец и пристигнал наскоро, имаше нужда от връзки. Аз с удоволствие му помогнах. Сприятелил го бях с
Дидро, сприятелих го и с Гофкур. Заведох го у госпожа дьо Шьононсо,
у госпожа д’Епине, у барон Холбах, с когото се бях сприятелил почти

376
без да искам. Всички мои приятели станаха и негови и това беше напълно естествено. Но нито един от неговите приятели никога не стана мой, а това не беше толкова естествено. Докато живееше у граф дьо Фриез, той често ни канеше на вечеря у него. Но нито веднъж не бе проявен към мене ни най-малък жест на приятелство или благоразположение от страна на граф дьо Фриез, нито от страна на граф дьо Шомбер, негов роднина, много близък с Грим, нито от страна на когото и да е, мъж или жена, от хората, с които Грим се беше свързал чрез тях. Изключвам само абат Ренал, който, макар и негов приятел, се държа и като мой и ми предложи при нужда кесията си с рядка щедрост. Но аз познавах абат Ренал дълго преди Грим да се запознае с него и винаги съм имал най-хубаво отношение към него след една негова извънредно деликатна и честна постъпка по незначителен повод, която обаче аз никога няма да забравя.
Абат Ренал е безспорно сърдечен приятел. Той го доказа почти по времето, за което говоря, спрямо същия Грим, с когото се беше много сприятелил. След като беше поддържал известно време приятелски връзки с госпожица Фел, Грим внезапно се влюби лудо в нея и си науми да измести Каюсак. Хубавицата, държейки да мине за постоянна, отблъсна новия си обожател. Той посрещна отказа й трагично и си внуши, че трябва да умре. И ето че тутакси се разболя от най-странната болест, за която някога се е чуло. Прекарваше по цели дни и нощи в летаргия, с отворени очи и нормален пулс, но без да говори, без да яде, без да мръдне; от време на време като че ли чуваше,
но никога не отговаряше макар и със знаци; същевременно не изглеждаше, че се вълнува или страда, нямаше температура, Но лежеше безжизнен като мъртвец. Абат Ренал и аз се редувахме да бдим над него. По-издръжлив и по-здрав, абатът прекарваше край леглото му нощите, а аз дните, без нито веднъж да го оставим сам. Единият не си отиваше никога, преди да е дошъл другият. Граф дьо Фриез,
разтревожен, доведе при него Сьонак, който, след като го прегледа внимателно, заяви, че няма нищо сериозно и не предписа нищо.
Тревогата за моя приятел ме накара да наблюдавам зорко държането на лекаря и видях, че той се усмихна на излизане. Независимо от това болният остана още няколко дни неподвижен, без да приеме нито бульон, нито каквото и да било освен компот от череши, които слагах от време на време върху езика му и той ги поглъщаше без никакво

377
усилие. Една прекрасна сутрин Грим стана, облече се и поде обичайния си начин на живот, без никога вече да спомене на мене, а и на абат Ренал, доколкото зная, или на когото и да било другиго за тази странна летаргия или за грижите, които положихме за него, докато тя продължи.
Това негово приключение не можеше да не вдигне шум и наистина каква чудесна злободневна — един мъж да умре от отчаяние заради жестокостта на оперна артистка! Грим стана на мода заради това красиво увлечение. Скоро му се разнесе слава на рядък образец на любов, приятелство и преданост от всякакво естество. Заради тази негова слава светските среди започнаха да го търсят и ухажват и го отдалечиха от мене, защото той винаги е дружил с мене само по липса на нещо по-добро. Давах си сметка, че е готов да ме изостави напълно,
защото аз изпитвах към него, без да тръбя високо, всички силни чувства, които ми засвидетелстваше публично. Нямах нищо против успехите му в обществото, но не ми се щеше да забравя заради тях приятеля си. Един ден му казах: „Грим, вие ме пренебрегвате, аз не ви се сърдя. Когато първото опиянение от шумните успехи отмине и почувствате тяхната празнота, надявам се, че ще се върнете при мене.
Винаги ще ме намерите. А сега не се притеснявайте. Оставям ви свободен и ви чакам.“ Той ми отговори, че съм прав, съобрази поведението си със съвета ми и се почувства така свободен, че не го видях вече насаме, а само с общите ни приятели.
Най-често се срещахме, преди той да се свърже така интимно с госпожа д’Епине, в дома на барон Холбах. Този така наречен барон беше парвенюшки син, разполагащ, с доста голямо състояние, което използваше по достоен начин, като приемаше в дома си писатели и други способни хора, и беше на мястото си между тях благодарение на познанията и ерудицията си. Свързан отдавна с Дидро, той се бе запознал с мен чрез него дори още преди да нашуми името ми.
Някакво вродено отвращение дълго време ме въздържаше да отговоря на любезните му покани. Веднъж той ме попита за причината. Аз му отвърнах: „Много сте богат.“ Но той прояви настойчивост и най-сетне победи. Моето най-голямо нещастие открай време е била неспособността ми да устоявам на мило държане. И винаги съм се разкайвал за тази своя слабост.

378
Едно друго познанство, което се превърна в приятелство, щом получих право да претендирам за това, беше Дюкло. За пръв път го бях срещнал преди няколко години в Шьоврет при госпожа д’Епине, с която той бе много близък. Ние само вечеряхме заедно. Той си замина още същия ден, но разговаряхме известно време след вечерята.
Госпожа д’Епине му беше говорила за мене и за операта ми „Любовни музи“. Премного даровит самият той, за да не може да оцени чуждия талант, Дюкло почувства симпатия към мене и ме покани да му отида на гости. Въпреки старото ми благоразположение към него, което се бе засилило след познанството ни, от стеснителност и леност се въздържах да се отзова на поканата му, докато смятах, че ме кани само от любезност. Окуражен обаче от първия си успех и от неговите похвали, които стигнаха до ушите ми, аз му отидох на гости, после той ми върна посещението и така бе сложено началото на нашата дружба,
на която винаги ще държа: на нея дължа увереността — извън доказателството на моето сърце, — че в отделни случаи честността и прямотата могат да се съчетаят с литературните амбиции.
Много други връзки, не така дълготрайни, за които нямам възможност да спомена тук, бяха резултат от първите ми успехи и продължиха, докато любопитството бе удовлетворено. Щом ме видеха веднъж, нямаха какво повече да гледат. Само една жена, която ме ухажваше по онова време, издържа повече от другите. Маркиза дьо
Креки, племенница на господин кралския съветник дьо Фруле,
посланик в Малта, чийто брат беше заемал същия пост във Венеция преди господин дьо Монтегю. Аз го видях, когато се върнах оттам.
Госпожа дьо Креки ми писа. Аз отидох в дома й. Тя се привърза към мене. Вечерях понякога при нея. Там се срещнах с неколцина писатели, между които с господин Сорен, автор на „Спартак“,
„Барньовелт“ и пр., който оттогава се превърна в най-жесток мой враг,
без да мога да намеря друга причина, освен че нося името на човек,
когото баща му по най-недостоен начин бе преследвал.
Виждате, че за преписвач на ноти, който би трябвало от сутрин до вечер да преписва, аз се развличах прекалено много и работният ми ден не ми докарваше особена печалба, освен това развлеченията ми пречеха да вложа необходимото внимание, за да върша добре занаята си. Затова повече от половината време, което ми оставаше, се губеше в триене и стържене на грешките, които допусках, или в преписване

379
наново на целия лист. Тези неудобства от ден на ден правеха пребиваването ми в Париж непоносимо и ме изпълваха с копнеж да живея по-близо до природата. На няколко пъти за малко време ходих в
Маркуси, чийто викарий беше познат на госпожа Льо Васьор. Ние всички се настанявахме у него и никога не му пречехме. Веднъж и
Грим дойде там с нас. Викарият имаше приятен глас, пееше хубаво и макар че не владееше нотите, научаваше много лесно и точно партията си. През цялото време пеехме моите триа от Шьононсо. Там написах и още две-три нови по думи, които Грим и викарият съчиняваха криво- ляво. Не мога да не си спомням със съжаление за тия триа, съчинявани и изпълнявани в мигове на неподправена радост. Аз ги оставих в Уотън с всички други мои ноти. Госпожица Даванпор ги е превърнала навярно вече в хартийки за навиване на буклите си. А те заслужаваха да бъдат запазени и повечето са композирани много умело. Именно след едно от тия кратки пътувания, когато ми беше така приятно да видя леля доволна и весела и когато самият аз се забавлявах толкова хубаво, писах на викария доста набързо и доста несполучливо едно послание в стихове, което ще намерите между книжата ми.
По-близо до Париж разполагах с друго много приятно убежище у господин Мюсар, мой съотечественик, роднина и приятел, който си беше построил в Паси прелестна къщица; там прекарах безметежни мигове. Мюсар беше бижутер, уталожен и разумен човек, който, след като спечели в търговията почтено състояние и ожени единствената си дъщеря за господин дьо Валмалет, син на борсов посредник и кралски домоуправител, взе мъдрото решение да се оттегли на старини от сделките и търговията и да си позволи един промеждутък на отдих и радост между житейските главоболия и смъртта. Добродушният
Мюсар, истински практичен философ, живееше безгрижно в приятната къщица, сред прекрасна градина, засадена от него.
Прекопавайки дълбоко градината си, той бе намерил черупки от изкопаеми в такова голямо количество, че разпаленото му въображение виждаше само това в природата и в крайна сметка той си въобрази съвсем сериозно, че цялата вселена е само мидени отломки от мидени черупки, а земята е купчина пясък. Вечно зает с тази тема и със странните си находки, той така се запали от идеите си, че сигурно в края на краищата те щяха да се оформят в система, тоест щяха да избият в лудост, ако много навреме за разсъдъка му и не навреме за

380
приятелите му, които го обичаха и намираха в дома му най-приятно убежище, смъртта не им го отне по най-необичаен и жесток начин.
Разболя се от тумор в стомаха, който нарастваше непрекъснато и не му даваше възможност да се храни; лекарите дълго време не успяха да установят причината и след няколко години страдания го умориха от глад. Не мога да си спомня, без сърцето ми да се свие, последните дни на този нещастен и достоен човек, който продължаваше да ни приема с такова удоволствие, Льоние и мене, единствените му приятели, които останаха край леглото му до последния час въпреки ужасната гледка на мъките му! Той разкъсваше с очи ястията, които ни поднасяше прислугата му, но едва успял да преглътне няколко капки слаб чай, го изхвърляше миг по-късно. Ала преди тези страдалчески часове колко други приятни минути съм прекарвал при него с отбраните приятели,
които той бе съумял да събере. Начело поставям абат Прево, много приятен и скромен човек, достоен за безсмъртие; произведенията му бяха одухотворени от неговата сърдечност, но нито в неговия нрав,
нито общувайки с него, човек би открил нещо общо с мрачния колорит на книгите му. Лекарят Прокоп, малък Езоп с голям успех сред жените,
Буланже, станал бележит след смъртта си със своя „Източен деспотизъм“, който, струва ми се, разпростираше идеите на Мюсар за нетленността на света. От жените — госпожа Дьони, племенница на
Волтер, обикновена жена по онова време, която не се занимаваше още с остроумици; госпожа Ванло, безспорно не хубавица, но с много чар и с глас на ангел; госпожа дьо Валмалет естествено, която също пееше хубаво и макар и много слаба, щеше да бъде приятна, ако не си въобразяваше толкова. Това беше, общо взето, компанията на Мюсар,
която много би ми харесала, ако неговите занимания насаме с прословутите му мидени черупки не ми допадаха повече и трябва да призная, че повече от половин година аз работих в неговия кабинет почти със същата охота, както и самият той.
Той отдавна ме уверяваше, че минералната вода в Паси ще окаже благотворно въздействие на здравето ми и ме подканваше да проведа лечението си у него. За да се отскубна от градската навалица, аз отидох най-сетне при него и прекарах десетина дни в Паси, които ми подействаха добре по-скоро защото бях сред природата, отколкото защото пиех минералната вода. Мюсар свиреше на виолончело и обичаше страстно италианската музика. Една вечер ние се

381
разговорихме надълго за нея, преди да си легнем, и главно за opera buffe; бяхме ги виждали и двамата в Италия и бяхме запалени и двамата по тях. През нощта, понеже не можах да заспя, се замечтах как бихме могли да дадем във Франция представа за подобен спектакъл.
Защото „Любовните приключения на Рагонд“ нямаха нищо общо този жанр. Сутринта, докато се разхождах и пиех минерална вода, съчиних набързо няколко стиха и нагодих към тях мелодиите, които ми хрумнаха. Надрасках и едното, и другото под сводестата беседка в горния край на градината и на закуска не можах да се въздържа да не покажа написаното на Мюсар и неговата „гувернантка“ госпожица
Дюверноа, едно действително много мило и добро момиче. Трите парчета, които бях нахвърлил, представляваха първият монолог.
„Загубих моя служител“, арията от „Гадателят“: „Любовта нараства,
когато не е спокойна“, и последния дует „Завинаги, Колен, искам да бъда с теб“ и пр. Толкова малко си въобразявах, че заслужава да продължавам в същия дух, че ако не бяха аплодисментите и насърченията на Мюсар и на госпожица Дюверноа, щях да хвърля листчетата в огъня, без повече да мисля за тях, както се беше случвало толкова пъти с не по-лоши композиции. Но те двамата така ме въодушевиха, че само за шест дни написах драмата с изключение на няколко стиха и нахвърлих целия музикален съпровод, така че ми остана да напиша малко речитатив в Париж и да довърша второстепенните партии. Завърших всичко така бързо, че само след три седмици преписах на чисто сценките и пиесата беше готова за представяне. Липсваше само дивертисментът, който съчиних много по- късно.
Възбуден от композирането на произведението, аз горях от нетърпение да го чуя и бих дал какво ли не да мога да го поставя, както ми се искаше на мене, при затворени врата, както бях чувал, че Люли беше накарал веднъж да изиграят „Армид“ само за него. Понеже можех да си доставя това удоволствие само в присъствие на публика,
трябваше, за да се насладя на пиесата си, да я прокарам в Операта. За съжаление произведението ми беше съвършено нов жанр, към който ушите никак не бяха свикнали. Впрочем пропадането на „Любовни музи“ ме караше да предвидя същия неуспех и за „Гадателят“, ако го представех под мое име. Дюкло ме спаси от това затруднение, като се натовари да издейства да репетират пиесата, без да споменава името на

382
автора. За да не се издам, аз не присъствах на репетицията. И „малките цигулари“
[60]
, които я дирижираха, узнаха също кой е авторът едва след като всеобщото одобрение потвърди стойността на произведението. Всички, които чуха изпълнението, бяха така очаровани, че още на другия ден в салоните се говореше само за това.
Господин дьо Кюри, кралски интендант, който бе присъствал на репетицията, пожела пиесата да се даде в двора. Понеже знаеше моите намерения и преценявайки, че в двора аз ще разполагам по-малко с пиесата си, отколкото в Париж, Дюкло отказа. Кюри я поиска официално. Дюкло не отстъпи и спорът между двамата толкова се изостри, че веднъж в Операта те щяха да се сбият, ако не ги бяха разделили. Обърнаха се към мене. Аз предоставих решението на въпроса на господин Дюкло. Трябваше пак да се разправят с него.
Намеси се и херцог д’Омон. Дюкло сметна в края на краищата, че трябва да отстъпи пред неговия авторитет и пиесата беше дадена да се играе във Фонтенбло.
Частта, която най-много ми харесваше и в която най-много се бях отдалечил от шаблона, беше речитативът. Бях го акцентирал по съвсем нов начин и ритъмът съвпадаше с думите. Не посмяха да запазят това страшно нововъведение, уплашиха се, че то ще възмути овчите уши.
Аз се съгласих Франкьой и Жолиот да съчинят друг речитатив, но без мене.
Когато всичко беше готово и беше определен денят за представлението, предложиха ми да отида във Фонтенбло, за да видя поне последната репетиция. Аз отидох в една дворцова карета с госпожица Фел, Грим и, струва ми се, с абат Ренал. Репетицията мина криво-ляво добре. Бях по-доволен, отколкото предполагах. Оркестърът беше многочислен, съставен от оркестрантите на Операта и кралската музика. Жолиот играеше ролята на Колен, госпожица Фел беше Колет,
Кювилие — Гадателят. Хоровете бяха от Операта. Направих малко забележки. Жолиот дирижираше цялото представление. Не пожелах да проверя какво беше направил и въпреки суровия си тон се чувствах смутен като ученик сред тълпата артисти и оркестранти.
На следващия ден, в деня на представлението, отидох да обядвам в кафене „Гран-Комьон“. Там имаше много хора. Говореха за репетицията от предната вечер и колко трудно можело да се присъства на нея. Някакъв офицер каза, че влязъл лесно и разказа надълго как е

383
минало представлението, описа автора, как се бил държал, какво бил казал. Най-удивителното в този доста дълъг разказ, направен самоуверено и непринудено, беше, че нямаше нито дума истина. Беше ми съвсем ясно, че човекът, който разказваше така вещо за репетицията, изобщо не беше присъствал, защото пред очите му стоеше същият автор, за когото твърдеше, че го е видял отлично. Още по-странното в тази сцена беше нейното въздействие върху мене. Този човек не беше съвсем млад. Нямаше нито вид, нито държане на самодоволен и наперен. Изражението му издаваше достоен човек, а орденът „Сен-Луи“ — бивш офицер. Без да искам, независимо от безочието му, той възбуждаше любопитството ми. Докато дърдореше лъжите си, аз се червях, навеждах очи, стоях като на тръни. Търсех в душата си доводи да повярвам, че се е заблудил, че не лъже умишлено.
Най-сетне, цял треперещ да не би някой да ме познае и да го изобличи,
аз изпих набързо шоколада си и без да кажа нито дума, наведох глава,
когато минах покрай него, и излязох колкото се може по-скоро, докато присъстващите коментираха неговия разказ. На улицата си дадох сметка, че бях плувнал в пот и сигурен съм, че ако някой ме беше познал, преди да изляза, щях да се засрамя и смутя като престъпник само заради неприятното чувство, което би изпитал онзи нещастник,
ако бяха разкрили измамата му.
Ето че стигнах до един от критичните моменти на моя живот,
когато е трудно само да разказвам, защото почти невъзможно е дори най-обикновеният разказ да не бъде пропит с порицание или апология.
Ще се опитам все пак да предам държането и мотивите си, без да прибавям нито похвала, нито укор.
Този ден външният ми вид беше също така небрежен, както друг път: голяма брада, зле сресана перука. Смятайки това нарушение на благоприличието за акт на смелост, аз влязох така издокаран в същата зала, където след малко щяха да пристигнат кралят, кралицата,
кралското семейство и целият двор. Господин дьо Кюри ме заведе в своята ложа и аз се настаних там. Това беше голяма ложа над сцената срещу друга малка, по-издигната ложа, където седнаха кралят и мадам дьо Помпадур. Обкръжен от дами, единствен мъж на предните кресла в ложите, не можех да се съмнявам, че ми бяха избрали това място, за да бъда на показ. Когато запалиха лампите и се видях така зле облечен сред изключително пищно натруфени хора, почнах да се чувствам

384
неудобно. Питах се дали ми е там мястото, дали съм облечен прилично и след няколко минути на тревога си отговорих: „Да!“ Моята дързост в случая се дължеше не толкова на убедителните ми доводи, колкото на невъзможността да се откажа от тях. Казах си: „Тук ми е мястото,
защото се играе моя пиеса и съм поканен, защото не съм я съчинил само за тази цел и в края на краищата никой друг няма повече право от мене да се наслаждава на плодовете на моя труд и на моите дарби.
Облечен съм както всеки път, нито по-добре, нито по-зле. Ако почна да се подчинявам на общественото мнение за едно нещо, то скоро отново ще се заробя във всяко отношение. За да бъда винаги верен на себе си,
не трябва да се червя, където и да се намирам, задето съм облечен съобразно положението, което съм си избрал. Дрехите ми са прости и неизискани, но не са грозни и нечисти. Брадата ми също е както трябва, защото е дадена на мъжете от природата и в зависимост от епохата и модата тя понякога е украшение. Хората ще ме намерят смешен, дързък, нека, какво от това? Трябва да умея да понасям насмешките и порицанието, стига само да не са заслужени.“ След този кратък разговор със себе си аз си възвърнах до такава степен самочувствието, че можех да проявя и безстрашие, ако се наложеше.
Но било в резултат на присъствието на владетеля, било поради естественото предразположение на сърцата на посетителите, в любопитството, което предизвиках, не забелязах нищо оскърбително или нескромно. Това толкова ме трогна, че пак започнах да се безпокоя за външния си вид и за съдбата на пиесата си, опасявайки се да не би да унищожа благоприятното настроение на зрителите, които сякаш искаха само да аплодират пиесата ми. Бях се въоръжил срещу присмеха им. Но любезният им прием, на който не се бях надявал, така ме смути, че когато представлението започна, треперех като дете.
Скоро обаче се успокоих. Пиесата беше много зле изиграна от актьорите, но пеенето и музикалното изпълнение бяха отлични. Още от първата сцена, която действително е трогателно наивна, чух изненадан шепот в ложите и нечувани дотогава възторзи при такъв вид пиеси.
Нарастващото възхищение постепенно обхвана целия салон и както би казал Монтескьо, въздействието се засилваше от само себе си. В
сцената с двамата добросърдечни хора от народа то достигна своя връх. Пред краля не се ръкопляска, затова може да се чуе всичко: и пиеса, и автор спечелиха от това обстоятелство. Чувах около себе си

385
шушукането на жените; те ми се струваха красиви като ангели и си споделяха полугласно: „Пленително! Обайващо! Всеки звук вълнува сърцето!“ Удоволствието, че съм възхитил толкова мили създания, ме умили самия мене до сълзи. Не можах да ги задържа при първия дует,
особено когато забелязах, че не само аз плача. Върнах се за миг в спомените си и се сетих за концерта на господин Треторан. Това възпоминание ми подейства също както в случая с роба, който държал короната над главата на победителите. Но бързо забравих случката и се отдадох изцяло и напълно съсредоточено на насладата от моята слава.
Сигурен съм обаче, че мъжкото тщеславие в този случай имаше по- голям дял от авторското и навярно ако на представлението бяха присъствали само мъже, нямаше постоянно да ме изкушава, както тогава, желанието да изсуша с устните си пленителните сълзи,
предизвикани от мене. Виждал съм пиеси, които са възбуждали по- силни изблици на възхищение, но никога не съм бил свидетел на по- пълно, по-сладостно и по-вълнуващо опиянение по време на целия спектакъл, особено в двора, и то на премиера. Зрителите, които са присъствали на това представление, навярно си го спомнят. Защото успехът му беше изключителен.
Същата вечер херцог д’Омон ми предаде, че трябва да се явя в двореца към единадесет часа на другия ден, за да ме представи на краля. Дьо Кюри, който ми предаде поръчението му, добави, че вероятно ще ми отпуснат пенсия и че кралят желаел сам да ми съобщи това.
Ще ми повярвате ли, ако ви призная, че нощта, която последва този блестящ за мене ден, беше нощ на тревога и душевен смут?
Първото ми опасение при мисълта за предстоящото представяне беше свързано с честата нужда да излизам навън, която много бе ме измъчила по време на спектакъла и която можеше да ме притеснява и на другия ден точно когато съм в преддверието или в самите покои на краля, сред благородниците, очакващи появата на негово величество.
Този мой недъг беше главната причина, която ме държеше настрана от компаниите и ми пречеше да се заседявам продължително в дамските салони. Самата мисъл за състоянието, в което можех да изпадна, ако ми се яви подобна нужда, я извикваше така властно, че едва ли не ми призляваше, а бих предпочел да умра, отколкото да я призная

386
публично. Само хора, които познават това състояние, могат да си представят колко е ужасно да се изложиш на подобна опасност.
Освен това аз си представях как ще стоя пред негово величество,
който благоволява да се спре и да ме заговори. Именно в такъв миг са необходими находчивост и присъствие на духа. Дали проклетата ми стеснителност, която ме изпълва със смущение дори пред най- незначителния непознат, щеше да ме напусне пред краля на Франция и дали щеше да ми позволи да намеря точно думите, които трябваше да кажа? Аз исках, запазвайки строгата външност и тон, които бях възприел, да покажа същевременно, че не съм безразличен към честта,
оказана ми от толкова могъщ монарх. Трябваше да съумея да вложа в красиво изразена и заслужена похвала някоя голяма и полезна истина.
За да приготвя предварително сполучливия си отговор, би трябвало да предвидя какво ще ми каже той. Но независимо от това сигурен бях, че после няма да мога в негово присъствие да си спомня нито една от намислените думи. Как ще се почувствам тогава пред очите на целия двор, ако в смущението ми се изплъзне някоя от моите обичайни нелепости? Тази опасност толкова много ме разтревожи, уплаши и обърка, че реших, каквото и да става, да не се излагам изобщо на нея.
Вярно е, че по този начин загубвах пенсията, която почти ми предлагаха. Но се освобождавах и от игото, което тя би ми наложила.
Сбогом, правдивост, свобода, смелост! Как бих посмял да говоря занапред за независимост и безкористност? Ако приемех пенсията,
трябваше само да лаская или да мълча. А и сигурно ли беше, че ще я получа? Колко ли постъпки трябваше да направя, пред колко ли хора трябваше да се унижавам! Щеше да ми коства повече грижи, и то по- неприятни, да я запазя, отколкото изобщо да мина без нея. Затова,
отказвайки се от нея, аз сметнах, че постъпвам напълно съобразно с принципите си и че жертвам привидните блага пред реалните.
Осведомих Грим за решението си. Той не възрази. Пред другите изтъкнах като предлог здравословни съображения и заминах още същата сутрин.
Заминаването ми вдигна шум и беше единодушно порицано.
Съображенията ми не можеха да бъдат разбрани от всички. Най-лесно беше да ме обвинят в глупава гордост, още повече, че това удовлетворяваше по-добре завистта на хората, които чувствах дълбоко в себе си, че не са способни да постъпят по същия начин. На другия

387
ден Жолиот ми писа подробно за успеха на пиесата ми и колко очарован бил самият крал от нея. Целия ден, както отбелязваше той,
негово величество тананикал безспир с най-фалшивия глас в цялото кралство: „Загубих своя служител, загубих цялото си щастие!“ Той добавяше, че след две седмици щяло да има второ представление на
„Гадателят“, което щяло да потвърди вече пред широката публика успеха на премиерата.
Два дни след това, тъкмо когато понечих да вляза в дома на госпожа д’Епине, където бях канен на вечеря, пред вратата се разминах с един файтон. Човекът, който беше вътре, ми направи знак да се кача.
Качвам се — Дидро. Той ми заговори за пенсията с жар, какъвто не бях очаквал от философ по подобен въпрос. Не ме упрекна, че не съм пожелал да бъда представен на краля, но беше страшно възмутен от безразличието ми по отношение на пенсията. Каза ми, че ако лично мене този въпрос не ме интересува, не съм имал право да не се съобразявам с интересите на госпожа Льо Васьор и дъщеря й; мой дълг било да не изпускам никакво възможно почтено средство да осигуря прехраната им и понеже всъщност не можело още да се каже,
че съм отхвърлил пенсията, той настоя да я поискам и да я получа на всяка цена, тъй като били склонни да ми я отпуснат. Макар че участието му ме трогна, не можах да приема доводите му и ние се спречкахме остро по този повод за първи път. Всичките ни спречквания бяха на тази тема: той ме караше да направя това, което си въобразяваше, че е мой дълг, а аз отстоявах собственото си становище,
защото мислех, че не съм длъжен да постъпя така.
Беше вече късно, когато се разделихме. Исках да го заведа да вечеряме заедно у госпожа д’Епине, той не се съгласи; какво не направих, и то нееднократно, за да го накарам да се срещне с нея,
воден от желанието да свързвам хората, които обичам! Стигнах дори дотам, че я заведох чак до дома му, а той не отвори вратата си. Винаги отказваше да я види и се изказваше за нея с най-голямо презрение.
Едва когато се скарах и с нея, и с него, те се свързаха помежду си и той започна да говори с уважение за нея.
От този момент Дидро и Грим сякаш си бяха поставили за задача да отчуждят моите „гувернантки“ от мене, като им внушаваха, че не живеят охолно само поради липса на желание от моя страна и никога няма да преуспеят, ако останат с мене. Те се стараеха да ги уговорят да

388
ме напуснат, обещавайки им разрешение за продажба на дребно на сол,
за будка за цигари и не знам още какво чрез връзките на госпожа д’Епине. Опитаха се дори да въвлекат и Дюкло, както и Холбах в заговора си, но първият никога не се съгласи. Тогава предугадих донякъде машинациите им, но ги узнах напълно много по-късно и често ми се налагаше да съжалявам за сляпото и неделикатно усърдие на моите приятели, които, опитвайки се при моето лошо здравословно състояние да ме сведат до най-тъжно усамотение, си въобразяваха, че ще ме направят щастлив по тяхному, служейки си всъщност със средствата, които най-сигурно можеха да ме направят нещастен.
По време на следващия карнавал — 1753 година, „Гадателят“
беше представен в Париж и през това време успях да напиша увертюрата и дивертисмента. Този дивертисмент, така както е отпечатан, трябва да бъде в движение от край до край, със свързано съдържание, което според мене даваше възможност за приятни картини. Но когато предложих тази идея в Операта, дори не ме разбраха и трябваше да съединя песните и танците постарому. Поради тази причина дивертисментът, макар и изпълнен с пленителни хрумвания, които съвсем не загрозяваха сцените, имаше посредствен успех. Аз махнах речитатива на Жолиот и възстанових моя, малко пофранцузен, признавам, тоест произнасян провлечено от актьорите.
Той не само не шокира никого, но се хареса не по-малко от ариите и дори се стори на публиката поне толкова добър, колкото и останалото.
Посветих пиесата си на господин Дюкло, който ми беше оказал покровителството си, и заявих, че това ще бъде единственото ми посвещение. Обаче направих все пак още едно с негово съгласие, той навярно е бил по-поласкан от това изключение, отколкото ако изобщо не бях правил посвещение.
Разполагам с много анекдоти във връзка с тази пиеса, но нямам възможност да се спирам на тях, защото трябва да кажа много по- важни неща. Може би някой ден в притурката ще се върна на тях. Не бих могъл обаче да пропусна един, който засяга следващото изложение. Преглеждах един ден в кабинета на барон Холбах неговите ноти. След като бях прелистил много тетрадки, той ми показа един сборник с пиеси за клавесин. „Тези пиеси бяха композирани за мене —
каза ми той. — Написани са с много усет и са много мелодични. Никой освен мене не ги знае и няма да ги види. Защо не изберете някоя и нея

389
включите във вашия дивертисмент?“ Понеже главата ми беше пълна с най-различни арии и симфонични откъси, които не можех да използвам, аз пет пари не давах за неговите ноти. Но той толкова настоя, че само от любезност избрах един пасторал, съкратих го и го аранжирах в трио за влизането на приятелките на Колет. Няколко месеца по-късно, когато представяха „Гадателят“, аз се отбих един ден при Грим и заварих много хора, струпани около неговия клавесин. Той стана рязко при влизането ми. Погледнах машинално към пюпитъра и съзрях същия сборник на барон Холбах, отворен точно на същата пиеса, която той толкова бе настоявал да взема, като ме уверяваше, че никога няма да отиде в чужди ръце. Малко по-късно видях същия сборник, отворен и върху клавесина на господин д’Епине, в ден, когато у тях се свиреше. Нито Грим, нито който и да било друг ме заговори някога за тази мелодия и аз споменавам тази случка тук само защото известно време след това се пръсна слух, че не съм бил автор на
„Селският гадател“. Понеже никога не съм могъл да чета добре ноти,
убеден съм, че ако не бях написал „Музикален речник“, щяха да кажат в края на краищата, че изобщо нямам понятие от музика.
Малко преди да представят „Селският гадател“ в Париж бяха пристигнали италиански комедианти; те бяха допуснати на сцената на
Операта, без да предвидят въздействието, което ще окажат. Макар че бяха много посредствени, а и оркестърът, по онова време съвсем невеж, осакатяваше, както му хрумне, техните пиеси, все пак те нанесоха непоправима вреда на френската опера. Сравнението на тези два вида музика, чути в един и същ ден, на същата сцена, отпуши френските уши. Нито едно ухо вече не можеше да понесе провлечената френска музика след живия и отчетлив ритъм на италианската. Щом свършваше буфоперата, всичко живо си отиваше. Наложи се да се промени редът и да сложат италианците на края. Даваха „Егле“,
„Пигмалион“, „Силф“, нищо не се задържаше. Само „Селският гадател“ издържа сравнението и се хареса дори след „Serva padrona“
[61]
. Когато съчиних интермедията, главата ми беше изпълнена с техните ритми, те ми внушиха идеята и бях съвсем далеч от мисълта,
че ще ги представят по едно и също време с него. Ако бях плагиатор,
колко заемки щяха да излязат наяве и с какво старание щяха да бъдат изтъкнати. Но нищо такова не се случи. Колкото и да се мъчиха, не можаха да открият в моята опера ни най-малко влияние от която и да

390
било друга опера. И всичките ми арии, сравнени с мнимите им оригинали, се оказаха също така нови, както и характерът на музиката,
която бях създал. Ако бяха подложили Мондонвил или Рамо на подобно изпитание, те щяха да се измъкнат целите разпокъсани.
Буфоперите спечелиха пламенни привърженици на италианската музика. Цял Париж се раздели на два лагера, по-разпалени, отколкото ако ставаше дума за държавен или религиозен проблем. Единият, по- мощен и по-многочислен, съставен от силните на деня, богатите и жените, поддържаше френската музика. Другият, по-темпераментен,
по-горд, по-възторжен, беше съставен от истинските познавачи,
даровитите хора, хората с известни способности. Малкият му отряд се събираше в Операта под ложата на кралицата. Другата партия изпълваше останалата част от партера и залата. Главното й средище обаче беше ложата на краля. Оттам произлязоха двете прословути названия на партии по онова време: „ъгълът на краля“ и „ъгълът на кралицата“. С разпалването на спора се появиха и брошури. Кралската партия се опита да се пошегува. Тя бе осмяна от „Малкият пророк“.
Опита се да умува. Беше сразена с „Писмо за френската музика“. Тези две брошури, едната от Грим, другата от мене, са единствените, които оцеляха от тази полемика. Всички останали отдавна умряха.
Но „Малкият пророк“, който дълго и упорито ми приписваха,
въпреки че отказвах, бе посрещнат на шега и не причини никакви неприятности на автора си. Докато „Писмо върху френската музика“
бе посрещнато сериозно и настрои срещу мене цялата нация, която се сметна обидена заради музиката си. Описанието на невероятното въздействие на тази брошура би било достойно за перото на Тацит.
Това беше по времето на големия спор между парламента и духовенството. Парламентът наскоро бе отстранен. Недоволството буйно назряваше. Угрозата от близък бунт беше надвиснала над страната. Появи се брошурата. В миг всички други спорове бяха забравени. Всички мислеха само за опасността, грозяща френската музика, и цялото негодувание се насочи единствено против мене. То беше толкова силно, че френската нация не можа изобщо напълно да го преодолее. В двора се колебаеха само дали да ме изпратят в
Бастилията или на заточение и заповедта за задържане щяла да бъде изпратена, ако господин дьо Боайе не бе успял да убеди съответните лица, че е смешно. Ако прочетете, че тази брошура може би е

391
предотвратила избухването на революция в кралството, ще ви се стори,
че бълнувате. А това е самата истина, която все още цял Париж може да потвърди, понеже не са минали и петнадесет години от тази странна история.
Не посегнаха на свободата ми, но това не значи, че ми спестиха оскърбленията. И животът ми даже беше застрашен. Оркестърът на
Операта замислил честния заговор да ме убият, когато излизам оттам.
Казаха ми за това. Аз само започнах да ходя още по-редовно в Операта.
Много по-късно узнах, че господин Ансле, командир на мускетарите,
който беше приятелски настроен към мене, бил осуетил изпълнението на заговора, като ме охранявал, без да зная, при излизането ми от спектаклите. Градът отскоро имаше власт над Операта. Първият подвиг на превото на търговците беше, че ми отне пропуските, и то по най-грозен начин, като публично ме спряха при влизането ми. Така че бях принуден да си купя билет за амфитеатъра, за да избягна оскърблението да не присъствам този ден на представлението. Това наистина беше очебийна несправедливост, тъй като единственият хонорар, който бях поискал за пиесата си, когато им я отстъпих, беше доживотен свободен пропуск. Това беше право на всички автори, а аз имах двойно основание, защото изрично го бях уговорил в присъствието на господин Дюкло. Вярно е, че чрез касиера на Операта ми изпратиха хонорар в размер на петдесет луидора, които не бях искал, но тия петдесет луидора бяха под сумата, която ми се падаше съгласно установените правила, и освен това заплащането нямаше нищо общо с правото на вход, изрично уговорено и напълно независимо от него. Тази постъпка беше толкова несправедлива и груба, че дори обществото, макар и много зле настроено към мене в онзи миг, беше единодушно възмутено. И хора, които ме бяха оскърбили предната вечер, крещяха на другия ден високо в залата, че е позорно да не се пуска автор, който е заслужил свободния пропуск и дори би могъл да поиска два пропуска. Ето колко е вярна италианската поговорка, която гласи: „Ogn’un ama la giustizia in cosa d’altrui“.
[62]
В случая имах само един избор: да поискам обратно произведението си, щом ми отказваха уговореното възнаграждение.
Писах по този повод на господин д’Аржансон, който отговаряте за
Операта. Прибавих към писмото си и една паметна бележка, която не търпеше възражение, тя остана без отговор и без резултат, както и

392
писмото ми. Мълчанието на този несправедлив човек ме засегна дълбоко и не промени много доста лошото ми мнение за неговия характер и лични достойнства. Така задържаха операта ми, като ме лишиха от хонорара, срещу който им я бях дал. Ако слабият извърши това спрямо силния, ще бъде кражба. Когато силният го извърши спрямо слабия, то е само присвояване на чуждо имущество.
Колкото до материалната облага от това произведение, макар че то не ми донесе и четвърт от възнаграждението, което би донесло на всеки друг, все пак ми даде възможност да преживея няколко години и да наваксам малкия доход от преписването, което вървеше все така слабо. Получих сто луидора от краля, петдесет от мадам дьо Помпадур за представлението в „Белвю“, когато самата тя игра ролята на Колет,
петдесет от Операта и петстотин франка от Писо за отпечатването.
Така че интермедията, която ми струваше само пет-шест седмици работа, ми донесе почти толкова пари, въпреки лошия ми шанс и несръчността ми, колкото спечелих по-късно от „Емил“, който ми беше коствал двадесет години размишление и три години усилен труд. Но аз заплатих материалното охолство от тази пиеса с безкрайните неприятности, които тя ми навлече. Тя бе зародишът на тайната завист,
която избухна много по-късно. След нейния успех не чувствах вече нито у Грим, нито у Дидро, нито у когото и да било от познатите ми писатели сърдечността, откровеността и удоволствието да ме видят,
които ми се струваше, че откривах у тях дотогава. Щом се появях у барона, общият разговор секваше. Събираха се на малки групички,
започваха да си шушукат на ухо и аз оставах усамотен, чудейки се с кого да говоря. Дълго понасях това оскърбително изолиране и понеже госпожа Холбах, много мила и приятна жена, продължаваше да ме приема любезно, понасях грубостите на мъжа й, докато бяха поносими. Но един ден той се заяде с мене без никакъв повод, без предлог и така грубо пред Дидро, който не каза нито дума, и пред
Маржанси, който често след това ми е казвал, че се бил възхитил от въздържаността и умереността на моите отговори, че изгонен в края на краищата от дома му благодарение на това грозно негово държане, аз го напуснах, решен никога вече да не стъпя там. Въпреки това обаче винаги съм говорил най-коректно за него и за неговия дом, докато той се изказваше за мене само с оскърбителни, презрителни думи,
назовавайки ме винаги „дребния педант“, без да може все пак да ме

393
обвини конкретно в каквото и да било спрямо него, нито спрямо някого другиго, на когото той държи. Така именно той потвърди предсказанията и опасенията ми. Моето лично убеждение е, че моите
„приятели“ щяха да ми простят, че пиша книги, ако ще дори прекрасни книги, защото тази слава не им беше чужда. Но те не можаха да ми простят, че съм съчинил опера, нито блестящия успех на това произведение, защото нито един от тях не беше в състояние да се впусне по същия път, нито да се домогва до същите почести. Само
Дюкло, който стоеше над подобна завист, ми засвидетелства още по- голямо приятелство и ме въведе у госпожица Кино, в чийто дом бях обграден с толкова внимание, уважение и любезност, колкото всичко това ми липсваше в дома на господин Холбах.
Докато в Операта даваха „Селският гадател“, в „Комеди
Франсез“ ставаше дума за неговия автор, само че не толкова хвалебствено. Понеже през всичките тия шест-седем години не бях успял да прекарам моя „Нарцис“ в „Театр Италиен“, този театър ми беше опротивял поради лошата игра на актьорите на френски, затова предпочитах да видя пиесата си, изиграна във френския театър вместо при тях. Споделих това свое желание с артиста Ла Ну, с когото се бях запознал. Той, както е известно, беше способен човек и автор на пиеси.
„Нарцис“ му хареса и той се зае да го прокара анонимно, като междувременно ме снабди със свободни пропуски, които ми доставиха голямо удоволствие, защото винаги съм предпочитал „Театр Франсе“
пред другите два. Пиесата беше приета с въодушевление и представена, без да се упомене авторът, но имам известни основания да предполагам, че актьорите и доста други хора бяха наясно по този въпрос. Госпожица Госен и госпожица Гранвал изпълняваха ролите на влюбени. И макар че главната идея според мене не беше схваната, не можеше да се каже, че пиесата е съвсем лошо изиграна. Независимо от това аз бях изненадан и трогнат от снизходителността на публиката,
която има търпението да я изслуша от край до край и да понесе още едно представление без ни най-малка проява на нетърпение. Лично аз се отегчих толкова много още при първото представление, че не можах да издържа до края и напуснах спектакъла. Отбих се в кафене
„Прокоп“, където заварих Боаси и още неколцина, които навярно се бяха отегчили като мене. Там аз произнесох на всеослушание своето peccavi
[63]
, признавайки смирено или гордо, че аз съм авторът на

394
пиесата и изказвайки за нея същото, което мислеха и другите. Това публично признание на автора на една лоша пиеса, която се проваля,
се хареса много и не ми струваше никакво усилие. Мога да кажа дори,
че смелостта, нужна за това, спаси честолюбието ми и, струва ми се, че изказвайки мнението си по този повод, проявих повече гордост,
отколкото да мълча от глупав срам. Но тъй като, от друга страна, беше явно, че пиесата, макар и бездушна на сцената, издържа четенето, аз я публикувах и в предговора, който е една от добре написаните от мене страници, за пръв път изложих по-открито, отколкото досега,
принципите си.
Скоро ми се удаде случай да ги развия напълно в едно по- значително произведение. Защото, струва ми се, именно през същата
1753 година Дижонската академия обяви нов конкурс на тема
„Произход на неравенството между хората“. Този важен проблем ми направи извънредно силно впечатление и аз останах изненадан, че
Академията се е осмелила да го постави на обсъждане. Щом тя бе проявила нужната смелост, аз също можех да проявя смелост да го разгледам и веднага се залових за работа.
За да обмисля на воля този грандиозен проблем, заминах за една седмица за Сен-Жермен с Терез, с нашата хазайка, прекрасна жена, и една нейна приятелка. Смятам тази разходка за едно от най-приятните си изживявания. Времето беше чудесно. Милите жени поеха всички неприятности и покупки. Терез се забавляваше с тях, а аз, освободен от всяка грижа, се явявах само за ядене, за да се пошегувам с тях. През цялото останало време, потънал в гората, търсех и възстановявах картината на първобитните времена, чиято история гордо нахвърлях.
Безжалостно разкривах дребните лъжи на хората. Осмелявах се да разголя тяхната същност, проследявах развоя й във времето и причините, които я бяха покварили. Сравнявайки човека, създаден от човека, с човека, създаден от природата, аз им показах именно в неговото мнимо усъвършенстване истинския източник на злочестините му. Душата ми, разпалена от тия благородни блянове, се издигаше чак до божественото начало и наблюдавайки от тия висини себеподобните си, които следваха, затънали в сляпото русло на предразсъдъците си,
пътя на заблудите, нещастията и престъпленията си, аз им виках със слаб глас, който не достигаше до тях: „Безумци! Вие се оплаквате

395
непрестанно от природата, знайте, че всичките ви злочестини идват от самите вас!“
Плод на тия размисли беше моето „Размишление върху неравенството“, произведение, което допадна на Дидро повече от всичко друго, което бях писал, и неговите съвети ми бяха особено полезни
[64]
. Но това размишление намери много малко читатели в цяла
Европа и нито един от тях не се произнесе по него. Понеже го бях написал за конкурса, изпратих го, предварително убеден, че няма да бъде наградено, защото знаех, че академичните награди не са учредени за произведения с подобно съдържание.
Разходката и работата се отразиха благоприятно на настроението и здравето ми. От няколко години вече, измъчван от задържането на урината, се бях оставил всецяло на лекарите, които, без да могат да облекчат състоянието ми, изчерпиха силите ми и разрушиха организма ми. Когато се върнах от Сен-Жермен, аз се почувствах по-укрепнал и много по-добре. Реших да се доверя на природата си и да се излекувам или да умра без лекари и лекарства, затова им казах сбогом завинаги.
Почнах да живея ден за ден, стоях мирно, когато не можех да вървя, и тръгвах, щом почувствах, че имам сили. Парижкият живот сред предвзети хора никак не ми се нравеше. Интригите на писателите,
срамните им кавги, липсата на прямота в книгите им, рязкото им държане в обществото ми бяха така противни, така омразни. Срещах толкова малко добросърдечие, откровеност, искреност дори при общуване с приятелите си, че отвратен от този шумен живот, жадувах да се оттегля на село, но понеже съзнавах, че моята професия не ми дава възможност да се установя окончателно там, прекарвах вън от града всеки свободен час. Няколко месеца, всеки ден следобед, се разхождах сам в Булонската гора, размишлявайки върху различни сюжети за произведения, и се връщах чак през нощта.
Гофкур, с когото през този период бях много близък, ми предложи да замина с него за Женева, защото трябваше да отиде там служебно. Съгласих се. Не бях достатъчно здрав, за да мога да мина без грижите на „гувернантката“. Решихме и тя да пътува с нас, а майка й да пази къщата. След като уредихме всичко, тръгнахме тримата заедно на първи юни 1754 година.
Трябва да отбележа това пътуване като първия си горчив опит,
който се отрази на абсолютно доверчивата ми по рождение природа;

396
вече четиридесет и две годишен, бях живял дотогава верен на себе си без никаква задръжка или неудобство. Пътувахме с обикновена карета,
като преминавахме малки разстояния, без да сменяме конете. Често слизах и вървях пеш. Не бяхме минали и половината път и Терез много неохотно оставаше сама в колата с Гофкур. Когато въпреки молбите й аз пожелаех да сляза, тя също слизаше и вървеше пеш. Много й се карах за тази прищявка и накрая решително се противопоставих, така че тя се видя принудена да ми признае причината. Стори ми се, че бълнувам, загубих почва под краката си, когато узнах, че моят приятел господин дьо Гофкур, надхвърлил вече шестдесетте, страдащ от подагра, импотентен, изхабен от забавления и разврат, се мъчел още от самото начало на отпътуването ни да съблазни тази жена, също нито хубава, нито млада вече, свързана с негов приятел, и при това служейки си с най-низки, най-мерзки средства; стигнал дотам, че й предлагал пари и се опитал да я склони, четейки й някаква гадна книга и показвайки й мръсните рисунки, с които била изпълнена. Терез,
възмутена, изхвърлила веднъж противната книга през прозорчето и аз узнах, че още първия ден, когато непоносима мигрена ме беше принудила да си легна, без да вечерям, той използвал цялото време,
докато били насаме, в опити и домогвания, достойни повече за сатир или козел, отколкото за порядъчен човек, комуто съм поверил другарката си и самия себе си. Каква изненада! Какво ново изпитание за мене! След като бях смятал дотогава приятелството неделимо от благородните и нежни чувства, които съставляват цялото му очарование, за пръв път в живота си се видях принуден да го свържа с презрението и да престана да вярвам и да ценя човек, когото обичам и който си въобразявам, че ме обича! Нещастникът криеше от мене поквареността си. За да не изложа Терез, почувствах се задължен да не издам презрението си и да затая дълбоко в сърцето си чувствата, които той не биваше да узнае. Сладка свещена илюзия на приятелството!
Гофкур пръв повдигна тоя воал от моите очи. Колко много жестоки ръце след това не му позволиха да се спусне отново!
В Лион се разделих с Гофкур на път за Савоя. Нямах сили да мина още веднъж край мама, без да я видя. Видях я. В какво състояние, боже мой! Каква разруха! Какво бе останало от някогашните й качества? Нима това беше същата госпожа дьо Варан,
тъй блестяща някога, при която ме беше пратил кюрето Понвер?

397
Сърцето ми се разкъса! Единственият изход според мене беше да напусне този край. Напразно я увещавах енергично, както неведнъж в писмата си, да дойде да живее спокойно с мене, че аз и Терез сме готови да й посветим живота си, за да може да й осигурим щастливи старини. Вкопчена за пенсията си, от която, макар че й я изпращаха редовно, отдавна не получаваше нищо, тя не ме послуша. Отделих й малка част от моите пари, много по-малко, отколкото би трябвало,
много по-малко, отколкото бих й дал, ако не бях напълно убеден, че няма да използва за себе си нито едно су. Докато бях в Женева, тя отиде в Шабле и се отби да ме види в Гранж-Канал. Не й стигаха пари да се върне. И аз нямах у себе си достатъчно. Пратих й ги един час след това по Терез. Клетата мама! Нека ви разкрия още една нейна черта. Единствената скъпоценност, която й бе останала, беше едно пръстенче. Тя го свалила от пръста си и го сложила на ръката на Терез,
която тутакси й го върнала, целувайки и обливайки със сълзи тази благородна ръка. Тогава трябваше да й се отплатя! Трябваше да напусна всичко и да я последвам, да остана край нея до последния й час, да споделя съдбата й, каквато и да бе тя. Не направих нищо такова.
Раздвоен поради друга сърдечна връзка, аз се почувствах отчужден от нея, понеже сметнах, че няма никаква надежда да мога да й помогна.
Плаках за нея, но не я последвах. От всички угризения, които са ме тормозили през живота ми, това е най-силното и най-постоянното. С
тази своя постъпка заслужих ужасните наказания, които неспирно се струпват над мене оттогава. Дано те да бъдат изкупление за неблагодарността ми! Тя се изрази в поведението ми, но сърцето ми я изживя така жестоко, че едва ли дори за миг е било сърце на неблагодарник.
Преди заминаването си от Париж бях нахвърлил предговора към
„Размишление за неравенството“. Довърших го в Шамбери и поставих името на този град върху ръкописа, защото сметнах, че е по-добре, за да избягна излишните неприятности, да не го пращам нито от
Франция, нито от Женева. Когато пристигнах в Женева, бях изпълнен с републиканско въодушевление, което всъщност бе ме подтикнало да отида там. Това въодушевление нарасна от оказания ми прием. Честван и ласкан във всички среди, аз бях обзет напълно от пламенен патриотизъм. Засрамен, че съм загубил гражданските си права заради изповядването на чужд за дедите ми култ, реших да мина отново

398
публично в лоното на протестантизма. Мислех, че понеже евангелието е едно и също за всички християни и че догмата се различава по същина само доколкото хората се опитват да обяснят необяснимото,
върховната власт в дадена страна единствена има право да наложи култа и неразбираемата догма, следователно дълг на гражданина е да приеме догмата и да следва култа, предписан от закона. Дружбата ми с енциклопедистите, вместо да разклати вярата ми, напротив, беше я затвърдила поради вроденото ми отвращение към споровете и разединението. Изучаването на човека и вселената ми бе показало навред крайните причини и разумното начало, което ги насочва.
Четенето на библията и особено на евангелието, с което се занимавах прилежно от няколко години, ми беше вдъхнало презрение към жалките и глупави тълкувания на личността на Христос от страна на хора, най-недостойни да го проумеят. С една дума, философията,
убеждавайки ме в същността на религията, ме беше освободила от ненужните дребни формули, с които са я забулили хората. Смятайки,
че за един разумен човек не съществуват два начина да бъде християнин, аз реших също, че всичко, което засяга формата и дисциплината, зависи от законите в дадена страна. Изхождайки от този толкова разумен, социален, миролюбив принцип, който ми навлече толкова жестоки преследвания, понеже исках да бъда женевски гражданин, аз трябваше да бъда протестант и да приема отново култа,
установен в моята родина. Реших се на тази стъпка. Подчиних се даже на наставленията на пастора от енорията, в която живеех, извън града.
Пожелах само да не ме принуждават да се явявам пред консисторията.
Обаче църковният едикт беше изричен. Опитаха се да го нарушат заради мене и назначиха комисия от пет-шест члена, пред която да се изповядам частно. За нещастие пасторът Пердрио, любезен и добър човек, с когото се бях свързал, ме увери, че с удоволствие очакват да чуят изказването ми в този тесен кръг. Така се смутих, докато чаках, че след като учих денонощно цели три седмици малката реч, която бях подготвил, се обърках, когато трябваше да я произнеса, и то до такава степен, че не можах да кажа нито дума и се държах като най-тъпия ученик. Членовете на комисията говориха и за мене, а аз отговарях глупаво с „да“ и „не“. След това бях допуснат до причастие и ми възвърнаха гражданските права. Записаха ме като гражданин в списъка на гвардейците, длъжност, която могат да изпълняват само поданиците

399
и гражданите, и присъствах на един извънреден съвет, на който положи клетва синдикът Мюсар. Бях така развълнуван от доброто отношение на градския съвет и на консисторията към мене, както и от любезното и почтително държане на всички чиновници, пастори и граждани, че насърчен от милия Дьолюк, който не ме оставяше на мира, и главно от собственото си влечение, възнамерявах да се върна в Париж само за да разтуря домакинството си, да уредя дребните си материални въпроси,
да настаня някъде госпожа Льо Васьор и мъжа й или да се погрижа за препитанието им и да се установя до края на дните си с Терез в
Женева.
След като взех това решение, преустанових всяко сериозно занимание и се отдадох на развлечения в компанията на моите приятели до деня на заминаването ми. Най-приятното от тия забавления беше една разходка около езерото с корабче заедно с
Дьолюк-баща, снаха му, двамата му сина и моята Терез. Обиколката продължи цяла седмица при чудесно време. Запазил съм жив спомен от местностите на другия край на езерото, които ми направиха силно впечатление: няколко години по-късно ги описах в „Нова Елоиз“.
Главните ми познанства от Женева освен Дьолюк, за когото вече споменах, бяха младият пастор Верн — знаех го от Париж и очаквах от него повече, отколкото това, което стана впоследствие; господин
Пердрио, тогава селски пастор, а днес преподавател по литература, за чиято приветливост и доброта винаги ще съжалявам, макар че той сметна за благовъзпитано да скъса с мене; господин Жалабер, тогава учител по физика, после съветник и кмет, прочетох му моето
„Размишление за неравенството“ (без предговора) и той изпадна във възторг от него; професор Люлен, с когото си писах до смъртта му; той даже ме беше натоварил да закупя книги за библиотеката; професор
Верне, който ми обърна гръб, подобно на всички други, макар да му бях доказал приятелството и доверието си — те би трябвало да го трогнат, ако изобщо теолог може да се трогне от нещо; Шапюи,
служител в министерството, който реши да измести Гофкур, но скоро беше изместен самият той; Марсе дьо Мезиер, стар приятел на баща ми, който се държа приятелски и с мене; някога той беше оказал услуга на своето отечество, но след като написа няколко драми, изяви претенции да влезе в Съвета на двестате, измени на принципите си и стана за смях преди смъртта си. Човекът обаче, от когото действително

400
очаквах повече, беше Мулту, вдъхващ големи надежди с дарбите си, с възторжения си дух, когото винаги съм обичал, макар че държането му към мене често е бивало двусмислено и се бе свързал с най-върлите ми врагове; въпреки всичко не мога да не смятам именно него призван да бъде един ден защитник на паметта ми и отмъстител за приятеля си.
Сред всички тия развлечения не бях загубил нито вкус, нито навик за самотни разходки и често предприемах доста дълги излети край бреговете на езерото, по време на които главата ми, свикнала на умствен труд, не оставаше бездейна. Разсъждавах върху замислените вече „Политически институции“, за които скоро ще говоря.
Размишлявах върху една „История на Вале“, нахвърлях план на трагедия в проза, за чийто сюжет избрах не друга, а Лукреция; при това се надявах, че ще сразя подигравчиите, макар че се осмелих да извадя на бял свят тази клетница едва тогава, когато тя не можеше да се появи в нито един френски театър. Бях се заловил същевременно и с
Тацит и преведох първата книга на неговата история, която се намира в архивата ми.
След четиримесечен престой в Женева през месец октомври се върнах в Париж, като не минах през Лион, за да не се срещна по пътя с
Гофкур. Понеже възнамерявах да се върна в Женева следващата пролет, поднових през зимата навиците и заниманията си. Главната ми работа беше преглеждането на коректурите на моето „Размишление за неравенството“, което печатах в Холандия при книжаря Рей; с него се бях запознал наскоро в Женева. Понеже това произведение беше посветено на Женевската република, а посвещението можеше да не се хареса на Съвета, исках да изчакам неговото въздействие в Женева,
преди да се върна там. Ефектът не беше благоприятен и това посвещение, продиктувано от най-чист патриотизъм, само ми спечели врагове в Съвета и завистници сред буржоазията. Господин Шуе, пръв синдик тогава, ми написа вежливо, но хладно писмо, което ще намерите в сборниците, свитък А, № 3. Получих писма и от частни лица, между другото и от Дьолюк и Жалабер с няколко похвали. С това всичко свърши. Нито един женевец обаче не оцени истински сърдечния плам, който се чувства в това произведение. Бездушието им възмути всички, които си дадоха сметка. Спомням си, че на един обед в Клиши у госпожа Дюпен заедно с резидента на републиката Кромлен и господин дьо Миран последният заяви пред всички на масата, че

401
Женевският съвет ми дължи подарък и публични почести заради това посвещение и би се опозорил, ако не го стори. Кромлен, дребно черно човече, подло и зло, не посмя да отговори нищо в мое присъствие, но направи отвратителна гримаса, която извика усмивка у госпожа
Дюпен. Единственото предимство, което ми извоюва това произведение, освен че задоволи сърцето ми, беше званието гражданин, което ми дадоха моите приятели, а впоследствие по техен пример и широката публика. Звание, което загубих по-късно именно защото много добре го бях заслужил.
[65]
Този неуспех не би ми попречил да осъществя намерението си да се оттегля в Женева, ако не се бяха намесили други, по-властни над сърцето ми съображения. Желаейки да прибави едно крило към замъка си Шьоврет, господин д’Епине хвърляше огромни суми, за да го довърши. Когато отидох един ден с госпожа д’Епине да видя строежа,
ние се поразходихме четвърт левга по-далеч до резервоара за водоскоците в парка, който стигаше до гората Монморанси. Там се намираше красива зеленчукова градина с доста разнебитено павилионче, наречено „Ермитаж“. Това самотно и приятно кътче ме беше очаровало още първия път, когато го бях видял, преди да отида в
Женева. Във възторга си неволно бях възкликнал: „О! Госпожо! Каква пленителна къщичка! Ето убежище, създадено точно за мене!“
Госпожа д’Епине отмина мълком моята забележка. Но при второто ни посещение видях много изненадан вместо старата порутена постройка една кокетна почти съвсем нова къщица, много добре разпределена и напълно обитаема за малко тричленно семейство.
Госпожа д’Епине беше възстановила къщичката с малко разноски,
отделяйки необходимите материали и работници от строежа на замъка.
Този път тя ми каза, виждайки изненадата ми: „Драги мой мечок, ето вашата бърлога. Вие я избрахте, а приятелството ви я предлага.
Надявам се, че тя ще избие от главата ви жестоката мисъл да се отдалечите от мене.“ Не зная дали някога през живота си съм бил по- силно и по-приятно развълнуван. Облях в сълзи благодетелната ръка на моята приятелка и ако не бях победен още същия миг, то поне бях сериозно разколебан в предишните си намерения. Госпожа д’Епине държеше да не откажа, тя настоя извънредно много, послужи си с най- различни средства, използва кого ли не, за да ме склони, като спечели на своя страна госпожа Льо Васьор и дъщеря й, докато най-сетне

402
преодоля колебанията ми. Отказвайки се да се заселя в родината си, аз реших и обещах да се настаня в Ермитажа. А докато сградата изсъхне напълно, тя се погрижи за мебелите, с оглед всичко да бъде готово, за да се нанесем идната пролет.
Едно обстоятелство допринесе много, за да се реша:
установяването на Волтер близо до Женева. Дадох си сметка, че този човек ще измени коренно всичко там; че ще намеря в родината си тона,
маниерите, нравите, които ме прогонват от Париж, ще трябва да воювам непрестанно и няма да имам друг избор, освен да се държа като непоносим педант или като малодушен и лош гражданин.
Писмото на Волтер за последното ми произведение ми даде повод да намекна в отговора си за тези опасения. Начинът, по който бе посрещнато, ги потвърди. От този миг за мен Женева беше загубена и не се излъгах. Може би мой дълг беше да отида там и да се изправя срещу бурята, ако чувствах у себе си нужните способности. Но какво можех да направя сам, плах, лишен от дар-слово, срещу този нахален,
охолен човек, опрян на влиянието на добре поставените, надарен с блестящ език и станал вече идол на жените и младежта? Уплаших се,
че напразно ще се изложа, вслушах се само в гласа на миролюбивия си нрав, на любовта си към спокойствието, които, ако ме излъгаха, ме лъжат и днес по същия въпрос. Ако се бях оттеглил в Женева, щях да спестя лично на себе си големи нещастия, но се съмнявам дали въпреки пламенния си патриотизъм бих бил в състояние да извърша нещо велико и полезно за родината си.
Троншен, който почти по същото време се установи в Женева,
дойде известно време след това в Париж да върши шарлатанства и отнесе цели съкровища. Още при пристигането си той ме посети,
придружен от кавалера дьо Жокур. Госпожа д’Епине много искаше да я прегледа, но той беше толкова търсен, че тя не можа да си пробие път до него. Прибягна до мене. Аз настоях пред Троншен да я посети. Те започнаха така, с мое съдействие, връзката си, а по-късно я задълбочиха за моя сметка. Моята орис е била винаги такава. Сближа ли двама мои приятели, с които дружа поотделно, те неизбежно се обединяваха срещу мене. Макар че в заговора, който замисляха още оттогава разни троншеновци срещу отечеството си, те би трябвало да ме мразят смъртно, докторът още дълго време се държа благосклонно към мене. Той дори ми писа след завръщането си в Женева и ми

403
предложи мястото на хоноруван библиотекар. Но решението ми вече беше взето и предложението му не ме разколеба.
По това време се върнах в дома на Холбах. Повод беше смъртта на жена му; тя умря, както и госпожа дьо Франкьой, по време на пребиваването ми в Женева. Когато ме уведоми за това, Дидро ми каза колко дълбоко скърби нейният мъж. Неговата скръб ме развълнува.
Самият аз искрено жалех за тази приятна жена. Писах на Холбах. Това тъжно събитие ме накара да забравя всички негови провинения и когато се завърнах от Женева, а и самият той се завърна от едно пътуване из Франция, което бе предприел заедно с Грим и други приятели, за да се разсее, аз отидох при него и продължих да го виждам до заминаването си за Ермитажа. Щом в неговата котерия узнаха, че госпожа д’Епине, с която той още не общуваше, ми приготвя жилище, сарказмите заваляха върху ми като градушка. Твърдяха, че понеже съм се нуждаел от тамяна и забавленията на града, нямало да издържа и две седмици самота. Понеже дълбоко в себе си познавах истинските си наклонности, аз ги оставях да се шегуват и упорствах в намерението си. Все пак Холбах ми помогна да настаним стария Льо
Васьор в един приют; той беше вече над осемдесетгодишен, тежеше много на жена си и тя постоянно ме молеше да я отърва от него;
напредналата възраст и огорчението да живее далеч от семейството си го заведоха в гроба, кажи-речи, още с пристигането му там. Жена му и другите му деца малко жалеха за него, но Терез го обичаше нежно и никога не можа да се утеши, че е допуснала, когато е бил тъй близо до своя край, да завърши земния си път далеч от нея.
Почти по същото време приех един посетител, на когото никак не се надявах, макар че беше много стар мой познайник. Думата ми е за моя приятел Вантюр, който ме изненада една прекрасна сутрин,
когато най-малко мислех за него. С него имаше още един човек. Колко променен ми се стори! Вместо предишното очарование ме порази само поквареното му изражение, заради което не можах да се отпусна с него. Или моите очи се бяха променили, или развратът беше притъпил ума му, или целият му предишен блясък се е дължал на младостта,
която си беше отишла.
Аз го приех почти равнодушно и се разделихме доста хладно. Но когато си тръгна, споменът за някогашното ни приятелство извика особено живо в паметта ми младежките години, посветени нежно и

404
целомъдрено на неземната жена, променена също сега не по-малко от него, невинните случки от онова време, романтичния ден в Тун,
прекаран така невинно и приятно с двете пленителни девойки,
единственото им благоволение, сведено до една целуната ръка и изпълнило ме въпреки това с толкова силно, трогателно и трайно съжаление, всички чаровни бленувания на младежкото ми сърце, които бях изживял тогава в пълната им сила и които никога вече няма да се върнат. Тези нежни възпоминания ме накараха да си поплача над отлетялата младост и нейните възторзи, които занапред нямаше вече да изпитам. Ах, колко сълзи бих пролял над тяхното късно и пагубно завръщане, ако можех да предвидя злочестините, които то щеше да ми причини!
Преди да напусна Париж, през зимата преди оттеглянето ми,
изпитах едно удоволствие напълно по вкуса си, на което можах да се порадвам в цялата му чистота. Палисо, академикът от Нанси, познат с няколко драми, току-що беше представил своя пиеса в Люневил пред полския крал. Смятайки, че ще се хареса, той въведе в тази драма един човек, който се осмелява да се мери с краля, с перо в ръка. Станислав,
великодушен, но мразещ сатирата, беше възмутен, че в негово присъствие се прави толкова личен намек. По негова заповед граф дьо
Тресан писа на д’Аламбер и на мене, за да ни уведоми, че негово величество желае Палисо да бъде изгонен от Академията. Моят отговор беше топла молба към господин дьо Тресан да се застъпи пред полския крал и да издейства помилването на Палисо. Той го помилва и господин дьо Тресан, уведомявайки ме от името на краля, добави, че този факт ще бъде вписан в архивите на Академията. Аз отвърнах, че това би представлявало не помилване, а, напротив, увековечаване на наказанието. Най-сетне след енергично настояване издействах да не се вписва никъде нищо и да не остане явна следа от тази случка. По повод моето застъпничество ми бяха засвидетелствани толкова прояви на почит и уважение както от страна на краля, така и от страна на господин дьо Тресан, че аз бях извънредно много поласкан и почувствах, че уважението на хора, самите те достойни за почит,
извиква много по-приятно чувство, отколкото тщеславието. Преписах в сборника си писмата на господин дьо Тресан заедно с моите отговори и можете да намерите оригиналите в свитък А, № 9, 10 и 11.

405
Давам си сметка, че ако някога тия мемоари бъдат публикувани,
аз сам увековечавам спомена за този факт, чиито следи държах да залича. Но без да искам, предавам и много други факти. Постоянно будното ми съзнание за голямото значение на моето начинание,
наложителното задължение да го изпълня в цялата му широта не ще позволят да се отклоня от целта си поради по-незначителни съображения. В странното изключително положение, в което се намирам, моят единствен дълг е да кажа истината, затова не дължа нищо повече на когото и да било. За да ме опознаете добре, трябва да ме видите в най-различните ми отношения с другите, добри и лоши.
Моите изповеди по необходимост са свързани с тайните на много хора.
С еднаква откровеност разкривам и едните, и другите за всичко, което е свързано с мене, както и не смятам, че трябва да проявя повече деликатност към някого, отколкото към самия себе си, но все пак бих искал да сторя това много по-внимателно към другите. Главното ми желание е да бъда точен и правдив, да кажа добро за другите,
доколкото ми е възможно, да разкажа само за тия лоши прояви, които засягат лично мене, и то доколкото е необходимо. Кой има право да изисква повече от мене в положението, в което са ме поставили?
Моите „Изповеди“ не трябва да бъдат публикувани, докато съм жив или докато са живи заинтересованите лица. Ако бях господар на съдбата си и на тия редове, те биха излезли дълго след моята и тяхната смърт. Но усилията на моите могъщи врагове да заличат следите на истината, защото се страхуват от нея, ме принуждават да прибягна, за да ги запазя, до всичко, което е позволено от най-неоспоримото право и най-строгата справедливост. Ако споменът за мене трябваше да угасне ведно с мене, вместо да компрометирам когото и да било, щях да понеса безропотно незаслуженото, преходно опозоряване. Но понеже, тъй или иначе, името ми ще живее, аз съм длъжен да предам заедно с него и спомена за клетника, който го е носил, и то такъв,
какъвто действително е бил, а не такъв, какъвто безспир го рисуват неговите несправедливи врагове.
[60]
Така наричали Рьобел и Франкьор, известни в младите си години, че винаги ходели заедно по домовете да свирят на цигулка. —
Б.фр.изд.
↑
[61]
Слугиня-господарка (ит.). — Б.пр.
↑

406
[62]
В чуждите дела всеки обича справедливостта (ит.). — Б.пр.
↑
[63]
Разкайвам се (ит.). — Б.пр.
↑
[64]
По времето, когато пишех тия редове, нямах още ни най- малко подозрение за големия заговор на Дидро и Грим против мене,
иначе лесно бих си дал сметка, че Дидро злоупотребяваше с доверието ми, за да придаде на произведенията ми острия и мрачен тон, който те загубиха, когато той престана да ме ръководи. Откъсът за философа,
който привежда доводите си, като си запушва ушите, за да остане безразличен към жалбите на един клетник, е в негов дух; той ми беше предложил и други още по-силни пасажи, които не посмях да вмъкна.
Отдавайки черното му настроение на затворничеството му във
Венсенската кула — в неговия „Клервал“ то е дадено в доста голяма доза, — никога не се усъмних в злия му умисъл. — Б.а.
↑
[65]
Русо се отказва от женевско поданство след осъждането на
„Емил“ в Женева (в писмо от 12 май 1763 г.). — Б.фр.изд.
↑

407

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: