Превод: нели спиридонова-хоринска

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ДУШЕВНО­ТЕЛЕСНОТО „ЗАРАЗЯВАНЕ“

В настоящия случай става въпрос за едно момче в пубертета, което привлича вниманието поради ексхибиционизъм и кражби. То израства без баща, което често ­ както е и в този случай ­ довежда до една прекалено силна връзка между майката и сина. Майката е била много нещастна и се е държала здраво за детето, като в известна степен вътрешно е смукала от него, за да компенсира с това собствената си неустойчивост. От една страна тя е била прекалено загрижена, а от друга страна е била нерешителна и несигурна в преценките си. Тази проблематика се нарича „конституционна неустойчивост“ на душевността. Индивидуалният Аз не е способен сам да даде цел и опора на себе си и на детето, и с това жизнена сигурност.

Прекалено силно изливащите се, безконтурни душевни сили на майката дълбоко се отпечатват в жизнените привички и органичните дадености на вече лабилното от своя страна момче. Неговото външно държание става истинско отражение на майчината душевна конституция.

Този закон е известен в цялостната медицина* и е познато, че при определени условия той може да въздейства и на по­късните поколения. /* Медицината, която разглежда човека като едно единство, а не се задоволява само с лекуване на отделните органи, например антропософската медицина, както и други алтернативни методи ­ бел. пр./ Това, което става в душата, постепенно се превръща в жизнени условия, което ще рече, че се отпечатва във функциите на отделните органи и по­късно може да се манифестира като органични увреждания. Обикновеното психосоматично болестно развитие протича от душата, през жизнените сили и достига до органите. Вътрешната несигурност на майката се проявява външно като стремеж за импониране, което в крайна сметка произлиза от вътрешна несигурност ­ безсрамно експониране на себе си, телесен ексхибиционизъм и кражби. „Тук може да се види, как се проявява наследяването. Това, което душевно е налице при родителите, в следващото поколение се проявява физически, това е познато на медицината“ казва Рудолф Щайнер, които описва този случай. 17

Тук се сблъскваме с един празакон на така наречения „първороден грях“. Той така се проявява в реалния живот. Всеки, който има деца може да потвърди, че при децата често изплуват особените черти от характера на родителите или на техните родители. Това сигурно лежи извън границите на хромозомите. То много повече показва, че и душевни качества също могат да се предадат по­нататък. Затова за нас възраст ните възпитанието е на първа линия самовъзпитание. Не се ли напердашваме сами, когато понякога наказваме едно немирно дете?

Гореописаните изложения могат да бъдат многократно потвърдени от разговорите в наркотичните консултации. От една страна емоционално преливащи, неправолинейни и неустойчиви майки, нестабилни в много отношения и от друга страна стоящи върху сухи принципи, безчувствени бащи ­ по средата детето, разкъсано между емоционален излишък и недостиг. Колко много майки търсят вътрешна утеха и поддръжка при децата си, понеже не могат да я намерят в брака. Чрез всичко това много деца твърде рано психически биват разкъсани и прекомерно натоварени. В такива случаи не е ли хашишът валиум за младежите?

Как от страна на човекознанието да се разбира и да се третира подобен случай? Ученикът се намира малко преди пубертета, време което само по себе си е критично, особено за лабилни младежи. Времето на подражанието през първото седемлетие и на обичния авторитет през второто
седемлетие не е осъществено както трябва. Така „външният“ човек, който от времето на пубертета трябва да застане като фундамент и опора за „вътрешния“ човек, за да се оформи индивидуалната душевност, не е достатъчно стабилен. Би могло също да се каже: „Долният“, земният човек не успява да носи „горния“, духовния човек.

Какво обаче се случва, когато душата застава върху клатеща се основа? Тя става неустойчива, блуждаеща и се повлиява от всички възможни външни неща, като първоначално се опитва да се нагоди, изпробвайки всичко възможно. Съединителната нишка между юношеството и постепенното узряване през времето на пубертета е разкъсана; душата не се е закотвила правилно в закономерностите на физиката. Това обуславя разрива в душевността. Децата донасят на земята много интелигентност и надареност, но поради недостатъчната връзка с тялото, изживяват една слабост, която днес се наблюдава във все по­голям размер и която излиза по гротесков начин налице при тежките младежки престъпления. Това е една морална слепота, наречена „moral insanity“, което означава морално безумие. Емоционалността удря около себе си, понеже по време на младостта е липсвало правилното ръководство, правилният авторитет, към които тя би могла да се ориентира.

Най­надарени млади хора днес застават пред съда поради прекомерна употреба на наркотици, грабеж и убийство и не показват никакво съжаление за извършеното. Тук сигурно има дълбоки увреждания, които могат да настъпят само през първите две седемлетия. Към това без съмнение принадлежат и актовете на насилие, които децата и младежите с напрежение и често с наслада следят в телевизионните предавания и видеофилмите, или пък сами извършват при компютърните игри. Не е ли това очевидно разделяне на интелигентност и морал, глава и сърце съответно ръка, теория и практика, изобщо знак на нашето време и с това обществената рана, която води след себе си милионната армия от легални и нелегални пристрастени? До времето на пубертета педагогиката е най­доброто средство за предотвратяване на пристрастяването. Само тя би могла да предотврати този разрив между нас и света. Има ли проблеми с един такъв младеж, който днес твърде лесно се изключва от училище, то педагогът, ако наистина притежава чувство за отговорност, би трябвало да изгради в себе си две качества:

Да изчаква подходящото време и да развие способността за изпълнена с обич строгост, без да одобрява проявата. Би трябвало вътрешно той да създаде контакт с младежа и да следи с интерес и хумор неговите действия, без да морализатурства.

В тази връзка Рудолф Щайнер дава указания, да не се обръща особено внимание на отрицателните прояви преди и след пубертета и в повечето
случаи да се прояви търпение и благосклонност. Правилният момент за активна намеса лежи около осемнадесетата година. По това време за първи път се задействат волевите сили на индивидуалния Аз. Личността се събужда.18 Сега много често от само себе си се извършва обрат. Често се показва едно събуждане на съвестта, младежите стават способни да проявят морални съждения. Затова при нарушения, които лежат в първите две седемлетия непременно е необходимо, да се насочи целият терапевтичен стремеж към третото седемлетие, времето преди раждането на Аза, даже и с помощта на специалисти. След двадесетата година ­ това важи и при анорексията ­ от година на година става все по­трудно. Към кого да се апелира и в по­късна възраст, след като Азът, личността още не е изградена правилно? Тогава душата всъщност изсмуква личностни сили от околната среда. Затова хората в семейството на един пристрастен към нещо човек са така изчерпани. Азът дава постоянство и цел, които се изразяват в характерни качества като точност, ред, благонадежност и честност. Всички тези добродетели трябва с усилие отново да се постигнат в наркотичната терапия. В това отношение всеки терапевт може много да разкаже.

При хората все повече се проявява нарастващо несъответствие между донесени способности и недостатъчно развит тук на земята морал. Изглежда, че моралността не е нещо, което може да се прояви от само себе си. Тя по­скоро трябва да бъде изградена чрез възпитанието. Това не означава, че тя не е дълбоко заложена при всеки човек, също както и религиозното чувство, но тя трябва да бъде събудена, органът й трябва да бъде изграден тук, на земята. Защото каква е ползата от най­красивата душа, ако тя няма очи, за да може да се наслаждава на света?­ Гьоте пише в „Педагогическата провинция“ на своя „Вилхелм Майсторът“, че човек донася всичко със себе си, но едно трябва да постигне чрез възпитанието на земята: страхопочитанието пред това, което е под него, до него и над него.

Душевно­телесното пренасяне на една „болест“ може да се появи също и всред една не роднинска общност. Затова при роднини може изведнъж да получи проблеми само един човек, които другите нямат, ма кар всички да се намират в подобна ситуация.

Например един член от семейството или от дадено общество се разболява душевно. Пациентът най­напред се изолира и даже се лекува. При по­точно наблюдение обаче може да се установи, че един от „здравите“ членове на общността има „психично­органичен болен силов комплекс“ (Р. Щайнер), който в цялото негово поведение, в неговите изказвания, във всички негови действия първоначално съвсем не се проявява така силно навън и не вреди на силните от семейството. Най­слабият член

За едно задълбочено опознаване на болестта, особено в областта на наркотиците е безусловно необходимо да се изследва съвсем точно въпросното обкръжение и да се елиминират факторите, които за един може да не са от значение, но за друг са разболяващи. Често в някоя фамилия се намира прочутата „черна овца“, която трябва да бъде разгледана, като се имат предвид споменатите аспекти.

Тъй като човек в социалните взаимоотношения, но и изобщо всеки ден на работното си място, училище и други културни организации е заобиколен от други хора, трябва също да се постави въпросът, до каква степен различните обществени влияния, заблуждения и лъжи са могли да доведат до „умопомрачение“ при отделни чувствителни хора. Защото това е духовният „въздух“, който ние ежедневно дишаме. Днес все повече се задълбочава пропастта между индивида, с неговите потребности и една обществено­политически­цивилизаторска лудост. Всяка форма на
обществено умопомрачение може да се отрази като психическо отклонение при определени индивидуалности. В тази връзка можем да си припомним съдбата на Нитче, „големият неврастеник“ на деветнадесето столетие. Той беше представител на една цяла епоха, която отрича духа. Така погледнато би трябвало днес на първа линия да се „излекуват“ мирогледните убеждения и целия културен живот, за да могат както здравите хората да се опазят от лудостта, така и вече психично болните да постигнат подобрение чрез едно съответстващо на човека обкръжение. Терапевтичните центрове за наркотично болните са подходящи места, където е възможно „на върха на айсберга“ да бъдат събрани опитности, които по­късно могат да допринесат полза за цялата култура. От Италия Гьоте още в края на 18 век пише, че ако цивилизацията се развива по­нататък само външно, то някога „...целият свят би се превърнал в болница и хората биха станали болногледачи един на друг....“ Само че държавата твърде лесно може сама да си създава „жертвите“, които тя тогава самозаблуждавайки се окачествява като „извършители“.

Бетина фон Армин, която се е чувствала отговорна за отринатите от обществото, вече е била прозряла това, когато казва: „Държавата е човек, да подготви човечеството за свободата е нейната история. Тя носи болестнотворния материал в себе си и трябва да се освободи от него... Престъпникът е собственото престъпление на държавата. Доказателството е, че той като човек е извършил грях спрямо човечеството. Тези, които я тласкат към самоволие, старите държавни филистери, са също нейните болести.“

Преследване и наказване на „отринатите“ всъщност не е правилният и действително отстраняващ злото метод, и преди всичко съвсем не, когато се отнася за пристрастените към наркотиците.

Също и законите отнасящи се за наркотиците не могат да изкоренят проблема с неговите корени. Едно действително подобрение из основи ще донесе само вникването в духовните принципи, въз основата на които да се изгради една нова педагогика, както и едно действително точно познание за веществата и за тяхното действие. Това има предвид св. Августин, когато казва: „Съществуват два закона, този на буквите * и този на духа. /* На знаците, на явленията, външната страна на нещата ­ бел. пр. /Единият трябва да ти покаже греха, другият да го отнеме от теб.“

Ние трябва да познаем по­дълбоките причини за „греха“. В името на нашите деца, непрекъснато трябва да ни става ясна връзката, съответно противоположността между от една страна индивидуално донесените заложби от предраждането и от друга страна нашите възпитателски методи, включително и обществените „образователни институции“: Какво е това, което пристъпва срещу децата, които искат да „станат хора“?
Чрез нашите бездушни, предимно интелектуални възпитателни методи не се ли всъщност развъжда пристрастността, като извратена форма на копнежа, на търсенето? Как другояче да се обясни, че между учащите се, тя епидемично се разпространява? Нима младежта на двадесето столетие е станала друга за разлика от деветнадесето столетие? Какво й е необходимо, за да може душевно да устои в този свят, да не загуби идеалите си и да не се поддаде на изкушенията породени от сегашната цивилизация? Изцяло ли вече са престанали да действат старите педагогически правила на натъпкването в главата? Може би още съвсем не сме открили, какви нови способности донася със себе си тази младеж, която вътрешно се разбива влизайки в достъп със старите „социални консерви“, като или се нагажда на тях или онемява. Не получи ли тя това, от което всъщност се нуждае; тогава наркотикът би бил един вид вопъл на младежката душа срещу условия, с които тя повече не може да се справи. Може би някои хора се чувстват също като френския философ Montaigne, който още преди около 200 години е казал: „Не мога да си представя друго състояние, което би могло да ми бъде така непоносимо и ужасяващо, както да ми бъде отнета възможността, да дам външен израз на моята жива и изпълнена с болка душа!“

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ПЪРВОРОДНИЯ ГРЯХ

Един капитален въпрос, който поставихме вече по­горе (виж стр. 115) е, до колко увреждания на вътрешния, душевно­духовен човек (например

Как е например при самоубийства, депресии, алкохолизъм, садизъм и тяхното действие върху следващите поколения? Има ли взаимовръзки между морални слабости (така наречените „грехове на бащите“) или шокови състояния (например през двете световни войни) и появяваща се по­късно телесно­душевна несигурност?

Тук се сблъскваме с лежащите по­надълбоко взаимовръзки на наследствените грехове, на които според мен все още се обръща твърде малко внимание при разглеждането на многостранните проблеми на младежта. В старите времена винаги се е говорело за връзката между грях и болест. В епохата на наркотиците и СПИН­а, на модерните епидемии, трябва наново да се постави въпросът за взаимовръзката им с моралността, съответно със засилването на Аза. Не се ли разрежда душевната субстанция, когато тя не развива духовни сили? Не се ли разпада нашата духовна същност, Азът, когато душевно се привързва само към материята и парите? Не се ли полага грижа за душевната сърцевина, то човекът не е в състояние да се справи с външните „врагове“.

Появяват се въпроси след въпроси, когато хората не се разглеждат като изолирани същества, а се обхващат като част от една смислена цялост.

Да потърсим веднъж и да опознаем тази закономерност във взаимоотношенията между учител и ученик, като за основа вземем биографии на материалистични учени от 19 и 20 век. Там намираме интересни факти. Чрез чисто материалистичния мироглед, който намери израз в биологията, психологията, социалните науки и много други области, само две поколения остават здрави, това означава, че те запазват волевата си сила: същинският основател и ученикът, който всичко е получил от първа ръка, от „майсторът“. Следващото поколение, което възприема този материализъм, става все по­догматично и безинициативно: появяват се волеви слабости и дълбоко недоволство, понеже се приема само „мъртва душевна храна“.

На това място се излагат още някои факти на днешната психология, които се покриват с моите съждения и наблюдения. В своята горещо препоръчана книга: „В началото беше възпитанието“, известната швейцарска

Как е възможно ­ се питаме с право ­ човек да приведе в съзвучие такива противоречиви една на друга опитности ­ своето емоционално и своето интелектуално знание, без да се отрече от голяма част от своето собствено себе? Синът на тази жена като десетгодишен започва да рисува пречупени кръстове, точно във възраст в която пациентката е преживяла връщането на баща си от източния фронт.

Тук се сблъскваме с взаимовръзки на колективно потискане и душевни болести, които отчасти и днес все още не са изследвани или са табуизирани. Затова публикацията на споменатата по­горе авторка е извънредно ценна. Тъй като аз не мога да подкрепя „научно“ моите възгледи, на това място тя дословно е цитирана.:

Когато четох за проблемите на Кристиане с полицията и с дилърите, пред мен изведнъж изплува картината на Берлин от 1945, различните пътища за нелегално доставяне на храна, страхът от окупационните войници, черният пазар тогавашните „дилъри“. Дали това е само чисто моя частна асоциация, не знам. За много родители на днешните наркомани , това беше някога единственият възможен свят, защото техните детски очи не познаваха друг. Не е изключено, на фона на вътрешното изпразване, като последица от потискане на чувствата, декорът на наркотичната сцена да има нещо общо с черния пазар от четиридесет те години. Тази мисъл, за разлика от многото други в тази книга, не почива върху научно доказателствен материал, а на едно хрумване, на една субективна асоциация, която не съм изследвал по­нататък. Аз обаче я споменавам, понеже сега на много места се провеждат психоаналитични изследвания за късните последици на войната и на нацисткия режим при второто поколение и винаги се стига до учудващите факти, че синове и дъщери несъзнателно толкова повече инсценират съдбата на родителите

Веднъж бях консултиран относно една седемнадесетгодишна болна от анорексия, която беше много горда с това, че сега е достигнала същото тегло, което е имала майка й преди 30 години, когато е била спасена от Аушвитц. В разговор се установи, че тази подробност е единствената, която дъщерята е знаела за миналото на майка си, защото майката е отказвала да говори за това време и е помолила семейството да не й за дава никакви въпроси. Точно тайнственото, премълчаваното в дома, което докосва чувствата на срам, вина и страх при родителите е това, което обезпокоява децата. Една важна възможност да може да се спра вят с тази заплашваща реалност е дейността на фантазията и играта. Да могат да играят с реквизитите на родителите, това дава на юношите чувството, че им е позволено да вземат участие в тяхното минало.

Възможно ли е описаният от Кристиане свят на душевна разруха, да се отнася към развалините от 1945? Ако е възможно, как се е дошло до това повторение? Вероятно мостовете се разпростират над психичната реалност на родителите, които са израснали в едно време на крайна материална нищета и затова осигуряването на материалното съществуване е станало върховен принцип в техния живот. Все по­голямото обогатяване служи като отбрана срещу страхът, като едно гладуващо, безпомощно дете отново да се намерят върху развалините. Но този страх не може да се прогони с никакъв лукс, колкото и голям да е той. Докато остава несъзнателен, той налага своята собствена същност. А децата напускат тези луксозни жилища, в които се чувстват неразбрани, понеже тук не бива да има място за чувства и страхове; те излизат на наркотичната сцена и или развиват усет за гешефт в търговията с наркотици, също както техните бащи в голямата икономика, или апатично сядат по камъните и седят там като малки безпомощни, наранени деца върху развалините, които някога са били реални за техните родители, но за тази реалност те не бива да говорят с никого. Това дете на развалините завинаги е изгонено от луксозното жилище, но сега като заплаши телен дух се появява в разпуснатите синове и дъщери, в тяхното раздрипано облекло, апатично

лице, тяхната безнадеждност, отчужденост, тяхната омраза към цялото натрупано богатство.“19

Тези взаимовръзки между третия райх, със неговите най­често наркотизирани водачи и психичните масови заболявания на последвалото го материално задоволено общество, ориентирано само към външни неща, се осветляват също и от известния публицист Й. Фест:

„Може би в тези дни на осемдесетте години нарастващата армия от зависимите от алкохол и други наркотици ни представят един вид квитанция за начините на поведение, които през двадесетте, тридесетте и четиридесетте години милиони немци считаха за напълно нормални? Поне за немските условия това би било една спекулация, върху която си заслужава веднъж диференцирано да се помисли“ (Й.Фест, „Хитлер“, Франкфурт/Майн 1973).

В тази насока се чуват също и забележки на самокритични родители на наркомани:

„Ние проспахме събитията в третия райх и след това също и нещата около нас при новоизграждането“, ми каза бащата на един зависим от хероина.

„Домът, които изградихме, трябваше да заплатят нашите деца ­ Ние им откраднахме ценно време, за да изградим едно съществуване, което днес все повече ни изглежда съмнително...“, така формулира една майка пред един известен психолог.20 Тук отново се сблъскваме с една тайна на душевно наследяване и по явяване на болести съответно пристрастеност, която ще обсъдим при терапевтичния разговор, а нейното разкриване ще даде шанс също и на родителите, да излекуват своите собствени рани. От собствена опитност знам колко са благодарни младежите, когато веднъж узнаят големите взаимовръзки на своята болест и пристрастеност и че терапевтът не само се стреми да ги откъсне от дрогите от чиста гражданска амбиция. Едва хвърленият в дълбоките световни взаимовръзки поглед поощрява терапевтичния ентусиазъм относно отделния човек!

СИТУАЦИЯТА НА МЛАДЕЖТА ДНЕС

Едно от винаги излаганите основания за взимане на дрогите, паралелно с желанието, напълно да се опие и изолира, е нуждата на младежа, да търси засилване на вътрешните усещания от оптически и акустични дразнения. Същевременно със засилването на сетивните усещания, се парализира волевата дейност. Сами те ние можем да наблюдаваме това дори при каране на кола, гледане на телевизия и при всяко „опиянение“.

Отново трябва да се постави въпросът: Какво е посяно през детството и довежда ли това до драконовия разсад на наркоманията, съответно до разрив на душата със света и със самата себе си? Младият човек търси връзка със света и в тази връзка разбиране на смисъла на собственото си съществуване. Това е неговият духовно­душевен мотив. „Наркоманията се поражда от познанието на безсмислието и свързаните с това последици ­ бягство от света и същевременно бягство навътре в собствените усещания.

Тук ще последва късо изложение, как днес в училище в повечето случаи се обяснява „светът“: Това става чрез въпроси към събраното в главата знание, чрез препредаване на чисти факти, чрез абстрактни теории и силно специализиране на темите. Това е една картина за света от втора ръка. Училището със своите отчасти вече електронни учебни програми се превръща в душевен „second hand shop“. Учебното съдържание е един призрак от представи, на когото липсва жизнената кръв на сетивността и опитността и с когото душата не може да се свърже. Растителни сортове, исторически факти, подразделения на влечуги, накратко: едно специализирано професионално знание се натъпква в главата, за да се забрави веднага след изпита ­ в действителност налице е чувството, като че ли никога не е било прочетено! Резултатът от това може би е ­ както веднъж видях при една екскурзия във Финландия с нашите наркотични пациенти, ­ че животните не се наблюдават вече, а просто се убиват, когато бъдат срещнати.

Чрез такива учебни методи, душевната същност рано се откъсва от света, понеже сетивният свят не се разкрива като непосредствена сетивна опитност изпълнена със специфичния й смисъл. Непосредственото опознаване на света вече не се допуска. Но само върху такова познание за света може да се изгражда по­нататък животът, като при това е възможно, от човешката същност отново да изплуват идеи, които могат да бъдат развити в съответствие с действителността.

Дали чрез този начин на преподаване на знание се прави човека жизнено способен и дали е постигната „учебната степен живот“? Не се ли развъжда милионна армия от потенциални невротици? Тази разбираща се в
двустранен смисъл „без­смисленост“ заключва душата в един стъклен ковчег, Азът не се развива правилно, волевите сили се парализират. Отвореността към света се превръща в самофиксиране. Така откъснат от света, човек търси изкуствени изживявания, понеже му липсват образци и праобрази. С помощта на определени субстанции, той започва да пресова тялото и с това своята душа, за да изстиска топлещи вътрешно картини, или се заключва вътрешно в една закриляща обвивка, понеже се чувства постоянно ранен от света. Защото да се живее душевно в един свят, който в своето проявление не носи постоянен подтик за създаване на собствени чувства и мисли, който чрез сетивата не възбужда едно смислено, което ще рече хармониращо със света мислене, чувстване и воля, би трябвало да се усеща като заплаха. Спасе ние от дилемата е възможно, само когато се постигне съответствие между вътрешните душевни картини и изпълнената със смисъл одушевена действителност. Това би се постигнало с една педагогика, която чрез целенасочени методи преподава не само едно живо знание, но и включва в заниманията изкуствата и трудова ръчна дейност. В това отношение настоящата педагогика с нейното бездушно възпитание, неприятелски настроено към сетивата е една от основните причини за предразположението към пристрастеност при различни хора, чието вътрешно търсене не се задоволява. И този аспект също би трябвало да се вземе под внимание и да се обмисли при всеки съдебен процес срещу някой, който е зависим от дрогите. Много преди втората световна война големият полски лекар и педагог J. Korszak в произведението си „Защитете децата“ написа: „Нашето училище е една казарма. С часовник в ръката превръщаме децата в манекени, изравняваме техните характери, заглушаваме техните инициативи. Ние номерирахме децата и чрез хиляди закони, предписания и заповеди въведохме една подобна на затвор дисциплина. С тях провеждаме умни разговори, които трябва да допринесат за едно изпълнено със софизъм разбиране. Децата почти се задушават в този брутален, студен, изкуствен живот, които е без никаква илюзия и поезия.“ Дори днешни те училища външно да не приличат вече на казарми, то това охарактеризиране и днес в същата степен е валидно по отношение на широко разпространената вътрешна нищета и прозаичност на нашето обучение. Но колкото се предлага трезвия интелектуализъм, толкова повече расте потребността от опиянение и екстаз; колкото повече човек бива притеглен навътре в материята, толкова по­силен става неговият стремеж да се освободи от нея.

Чрез широко разпространените бездушни институции и особено поради абстрактното възпитание, голяма част от обществото днес все повече се превръща в пристрастено и готово за бягство общество, чиито привички

„Какво искаш да станеш?

„Колбасар“

„Имаш ли вече място където да учиш тази професия?“

„Не.“

„Разучи ли наоколо?“

„Но сигурно си бил в консултацията за работните места?“

„Не.“

„Какво тогава си правил до сега?“

„А вярваш ли, че веднага след като завършиш училище ще получиш чираческо място?“

„Ще видим.“

Какво ще правиш, ако не получиш?“

„Тогава ще вися наоколо и ще си пуша цигарата.“

В днешно време приемането на наркотици и търговията с тях в училищата вече не са рядкост. Дилъри стоят даже пред вратите на училището и очакват жертвите си. Поради изключителния стрес свързан с из питите все повече ученици взимат таблетки и попадат чрез това в един дяволски кръг: Барбитурати срещу безсъние и векамини за събуждане и бодърствуване. Чрез тези „uppers“ и „downers“ се нарушава така важния естествен ритъм на будност и сън. Освен това сънотворните средства повреждат мозъка, а възбуждащите средства водят до пристрастяване. Пътят към по­силните дроги вече не е твърде далеч. Впрочем не винаги неинтелигентните са тези, които създават грижи на учителите, а често учениците с най­добрите бележки са тези, които изведнъж започват голямата „съпротива“, не искат повече да учат и бягат от училище. Според последните изследвания училища, които навън показваха, че нямат проблеми с наркотиците, се оказа, че имат най­големи трудности точно в тази област. Затова днес във всички училища трябва да се провежда разяснителна дейност, като се привличат в еднаква степен родителите,

През септември 1989 в Цюрих имах разговор с една американска криминоложка. Тя ме осведоми, как в училищата в Ню Йорк се търгува с наркотици и особено с модерния наркотик „Crack“, смес от кокаин и бакпулвер (виж стр. 239). С нея учениците могат да направят „бързите пари“, в размер от 10 000 долара на седмица. Те могат да си осигурят лукс, за който някои възрастни могат само да мечтаят. Нима е за чудене, че „децата“ подражават на това, което обществото им представя за най­висшата цел? Как да бъде победено това изкушение, когато материалното имущество се счита за най­големия престиж в обществото?

ИМА ЛИ ЕДНА НОВА МЛАДЕЖ?

„Случилото се до сега през 20 век не може да се сравнява с предишните събития на историята, която е записана в човешките летописи. Но точно когато дълбоко се проникне в събитията на съвремието, би трябва ло да се забележи, че всъщност нашето време е такова, че в него хората ще трябва да узнаят неща, които не могат да се сравняват с нещата от старите времена.“21 От една душевна привързаност към традициите много хора желаят всичко да остане така, както винаги е било. Да се остане млад в същинския смисъл на думата (не по брой на годините) означава, винаги да се поставя под въпрос съществуващото, консервативното и привичното, и през целия живот човек да иска да остане ученик на живота. Чрез това в обществото се влива едно здравословно бунтарско течение, така че чрез плодоносния диалог и сблъсък между стар и млад става възможно развитието. Да се разруши старото не е възможно, да се отблъснат „чуждите на настоящето време“ идеи на младежта не бива. Чрез младежта в човечеството наистина се влива едно здравословно душевно обновително течение. Старите са богати на жизнена опитност, но младите на идеализъм, отвореност и са без предразсъдъци. Старото не бива да се постави настрана, а трябва да се преобрази, иначе се превръща в отрова, понеже не може да върви редом с развитието. Всички известни хора на изкуството най­ напред са изучавали старото, утвърденото и дори отчасти са го копирали и чак тогава са могли да породят новото от себе си. Това няма нищо общо с консерватизъм, а е един празакон. Разкъса ли се веригата между поколенията, тогава се изграждат фронтове, доверието пресъхва, пропастта между традиция и утопия става все по­голяма, започва една вече неконтролирана собствена динамика ­ разпространява се хаосът. Не намерят ли младите хора с техните душевно­духовни волеви импулси, т.е. идеали, връзка с нашата култура, ще се
появи опасността от поляризиране: Някои от тях започват да се чувстват при влечени например от мистиката на изтока, която не отговаря на нашето западно развитие на съзнанието, други изпадат под влиянието на материализма.

В повечето анализи върху причините за наркоманията с право се подчертава връзката с нашето материално консуматорско мислене и разпадането на социалните и културните ценности. В това отношение тя е един тежък „социален грип“, които не може да започне да се лекува само индивидуално.

Една често срещана днес педагогика ­ не само в училищата, ­ изпраща в живота своите възпитаници с тренирано критично съзнание, те се държат „cool“ (наперено, важно и привидно сигурно). Тук още веднъж в резюме ще изложим какво препарира така душевната основа на децата, че да може да покълне „драконското семе“ на наркоманията:

Повечето деца твърде рано и без закрила се довеждат до сблъскване с прозаичната реалност на живота. Нима бихме изложили на бурята едно младо борче, без да се опитаме да го запазим по някакъв начин?

Както способността за съждение и оценка твърде рано се заангажирва, така също и сексуалността. Отново и отново може да се види, че юношите вътрешно още съвсем не са узрели за това и поради едностранноста на сексуалната просвета (също и по отношение на СПИН­а), не могат да си представят приятелство и любов без сексуалност. Така насилствено идват до убеждението, че само физическата любов е истинско доказателство за любов и вътрешно се поставят под натиск, което не рядко води до една сексуална невроза. Тези „слабости“ според моите опитности, лежат в основата при много наркомани.

В училищата се работи прекалено много и много рано със страха и натиска, за което и жадните за кариера родители съвсем не са без вина. Какви мотиви за учене има днес освен амбицията за добри бележки? Тук от една страна се храни егоизма и от друга страна управлява страхът. „Един съюз на учителите в Бавария с голяма загриженост открито се изказва, че в бъдеще като център на мотивацията за учене при нашите ученици няма да е повече любознанието, изследователският инстинкт, откривателската страст и радостта от постиженията, а само голият страх.“22 За чудене ли е тогава, че все повече деца са нервни, агресивни и отчаяни, и търсят „спасение“ от мизерията в алкохола, психофармацията и наркотиците? Що се отнася до таблетките, там много лекари са техни съучастници. Според сведение на сената от град Хамбург, още преди няколко години, в разстояние на осем седмици 3000 ученика са изпратени в къщи заради пиянство в училище. През последните години при четиринадесет­ до шестнадесетгодишните момичета прекалената

употреба на алкохол се е увеличила шест пъти. Според проучванията през декември 1988 по поръка на швейцарския училищен инспекторат, на повече от седемстотин ученици от началните училища се установи, че 42% от учениците имат нужда от помощ, понеже „някъде са заседнали“. Почти половината от младите хора днес се подготвят за живота посредством допълнителни курсове и специални училища и въпреки това по­късно много от тях напразно чакат за чирачески места в предприятията или за студентски места. Не би ли трябвало пред лицето на тези факти основно да се премислят изискванията от страна на нашето общество?

Днес цари прекалено голямо несъответствие между обществените социално­културни институции и вътрешната същност на човека. Много млади хора виждат проблемите относно увреждането на околната среда и социалните неуредици и се ангажират в тяхна полза. Този положителен „самарянски манталитет“ се среща често, но постоянно се сблъсква със съпротива и изглеждащи почти без разрешение проблеми. Прекаленият бюрократизъм в нашето общество лесно не допуска спонтанност и неконвенционалност Така много хора се движат в живота отстрана на своята Азова същност, те не могат да реализират съдбата си и душевно и физически се разболяват. Няколко пъти ми се е случвало, да видя търсещи помощ наркотично болни пациенти, дошли в нашата клиника, пъхнали в единия джоб на панталоните си една езотерична книга, а в другия ­ своята порция хероин. Животът винаги се отразява в симптоми, ­ а този говори сам за себе си. Физическо­душевните обвивки, които искат да бъдат развити, за да могат да служат като инструмент на Аза, днес още от началото все повече биват отровени, особено чрез дегенерираното хранене с многото отрови за пръскане, както и други вредни вещества, които се разпространяват в атмосферата, също и чрез „отровните“ картини, които корумпират жизнените сили и довеждат до разрушаващи живота насилнически деяния; и накрая чрез прекаленото развитие на много рано събудения интелектуализъм и сексуалност, чрез които се хаотизират мисленето, чувстването и волята. С това се създава една културна шизофрения, която освен това чрез „загубата на средата“, на душевността, довежда до тежка духовна бедност и психични болести, като с най­различни вещества се правят опитите да бъдат „излекувани“.

Не бъдат ли оздравени и правилно оформени тези телесно­душевни обвивки до събуждането на Аза около 20­та година, не може да се осъществи същинското раждане на индивидуалността и с това творческото начало и оригиналността в човека не може да се прояви. Появява се или бунтарят, който се надига срещу утвърденото със своя Аз, (разрушавайки културни ценности или сам себе си), или лишеният от индивидуал-
ност масов човек, който се присъединява към групи или банди ­ подобно на животните в стадото или глутницата, ­ където не се налага да се проявява единична отговорност. В такива групи се събират тези, които са подтиснали и заглушили чувствата или изцяло са ги загубили.

МЛАДЕЖТА В ДВИЖЕНИЕ

Един кратък исторически анализ на нашето столетие показва, че в течение на десетилетия винаги е имало младежки движения, които са се опълчвали ­ най­често с право ­ срещу съществуващите по това време обществени норми. Така и относно пристрастността повечето специалисти, които разглеждат проблема за наркотиците, са на мнение, че е налице едно вътрешно преплитане на индивид и общество. Наркотичната напаст не е паднала само така от небето, тя също не е извратеното забавление на някои хора, а редом с отричането на собствената същност, поради липса на връзката с нея, също е израз на отчаяние породено от наличното общество ­ т.е. едно множество от мотиви, които понякога е много трудно да се прозрат.

Дойде ли чрез силите и импулсите на младежта един душевен обновителен и регенериращ процес в наличната култура, ­ която непрекъснато умира и трябва да бъде обновявана, както всичко живо ­ то той най­често се изявява въз основа на трите душевни сили в едно ново мислене, чувстване и искане.

Разгледаме ли под този аспект трите „младежки движения“ през това столетие, първото през двадесетте години, второто между двете световни войни и третото през шестдесетте години, то ще забележим един повтарящ се феномен: отвръщане от традиционния културен живот, неговото тотално отричане и стремеж за осъществяване на връзка със самия себе си, което довежда до един собствен език, субкултура водеща до определени ритуали ­ едно неповторимо събитие, което не е съществувало в такава радикална форма през предишните столетия. Един критерий беше, преди всичко през шестдесетте години, че най­съществените въпроси относно нови духовни ценности или не можеха да се отговорят от по­старите поколения или се квалифицираха като „ненаучни“. Така почти всичко се изчерпваше с изграждане и реставриране, благоденствие и материализъм при същевременния упадък на културните ценности. От една страна стресът и от друга носталгията довеждат съвременните хора до вътрешна разкъсаност. Редом със „зеления“ фронт, който иска да промени политическите отношения и да запази околната среда, появи се и „виолетовият“ фронт, с неговите медитативни по скоро аполитични принципи. Всички три младежки движения при по­внимателно наблюдение показват нещо общо: вътрешното отвръщане от технически-раци-
оналния свят, който или изцяло се отблъсва или тотално се потъва в него, както и дълбокия копнеж, да се обединят в едно академизъм и работничество, живот и учение, и да се запазят човешките права. Страхът от „техническия демон“ се формулира достатъчно рано от младежта. Човек не може да се изплъзне от него, понеже той междувременно ­ най­често незабелязано ­ вече се е наместил във всички човешки дейности.

Два пътя стоят отворени: да се обхване с истинско познание техниката и тогава да се постави на свободното разположение, или да се създаде една нова култура, която да създаде необходимото равновесие, но тя винаги ще е изложена на опасността, да бъде премазана от вече излязлата от контрол техника. Това се видя при двете световни войни и достигна своя връх с атомните бомби от Хирошима и Нагазаки.

Още преди първата световна война (1913), когато светът външно изглеждаше наред и не беше възможно човек да си представи размера на разрухата в културните нации, можеше да се чуе един предупредителен глас: „ Проклятие! Аз не мога да се отърва от ужасните мисли. Те постоянно ме нападат. Ние преминахме от малкото към голямото предприятие. Вместо тъкачния стан, където се произвеждаше с ръцете, сега бучат големите динамомашини. Едно време смъртта на кавалериста беше една честна войнишка смърт. Сега това е една машинна смърт!“23

Един такъв поглед назад в нашето столетие съвсем ясно показва как душевно­жизнената субстанция през изминалите десетилетия става все по слаба. Гражданската академична младеж, така наречените „хора на главата“ и работническото движение, така наречените „хора на ръцете“, макар и само в зародиш, три пъти искаха да си подадат ръце, като знак за примиряване на противоположностите, за да могат да създадат едно пълноценно човечество. Тези, които в университетите дълго бяха откъснати от живота и тези, които още от четиринадесетата си година твърде рано бяха хвърлени в живота, без да могат да изградят вътрешната си човешка същност, те се стремяха един към друг, особено в движението „странствуваща птица“, и във всички области с особено силен идеализъм търсеха обновление на културата. При второто младежко движение между двете световни войни една част от движението се вля в хитлеровата младеж; „пролетариатът“ все по­силно се подаде на комунистическата идеология ­ разделението на света беше перфектно, враждебните сили можаха да се етаблират. Цялата тази проблематика, разбира се не остана незасегната от дрогите, но не в тази степен, както е днес. През онова време имаше две крайни групи, които консумираха опиатите: тези от мизерните предградия на големите градове като Харлем, за да подтиснат глада и забравят безработицата, и другите „групите на ръба на

обществото“, хората на изкуството и интелектуалците, които търсеха душевния екстаз и нови инспирации за художествено творчество.

През шестдесетте години отново се надигна един революционен елемент: подобно както при немския идеализъм чрез Хегел, Шелинг и Фихте, почти навсякъде в света културната душа искаше да се обнови чрез младежта.

Новото мислене беше представяно особено от „младите леви“ на франкфуртското училище, събрани около Адорно, Хоркхаймер, Хабермас и други, новото чувстване и с това новите зачатъци в социалните отношения (комуни, музика) ­ от хипитата, така наречените „деца на цветята“, а новата воля ­ от поклонниците на рока, съответно волевите акции, като разбира се всички тези страни се смесват една с друга. При тези хора тогава изплуваха два съществени мотива; те търсеха разширяване на съзнанието и обновление на културата, ­ вътрешно и външно преобразуване. Началото беше интересно, проникнато с идеализъм и многообещаващо. Двете крайности, разширяване на съзнанието и същевременно преобръщане на установените социални форми в партньорството, брака и семейството особено силно се проявяваха при бунтовната среда от младежта ­ при хипитата с техните характерни песни, музикален израз и поезия. Главните пароли бяха: „Любов вместо война“ и „Фантазията на власт“.Тази група, водена от инстинктивното си усещане на духовното, първа започна да експериментира с някои халюциногенни опиати, за „да погледне веднъж зад завесата“. Дрогови­гуру като Лери и Кастанеда доставяха идеологичната обосновка. Хероинът и отделните наркотични проблеми не играеха още никаква роля. Хашишът и LSD бяха емблема за свобода та на духа, появи се душевният „Easy rider“, който щастлив като астронавт прелиташе вътрешния душевен космос ­ някои още тогава направиха първите коремни приземявания... Връзката с реалната духовност обаче не беше намерена, вместо това изплуваха първите разкривени и изопачени картини и карикатури, хибридите от фройдианство и марксизъм (например Маркузе) се оказаха твърде слаби, за да могат да обновят етаблирания живот. Установиха се университетските предписания, полицейските мерки също ги по следваха ­ реставрацията започна. С нея се разпадна средата и се поляризира веднага в две крайности: От стремежа за разширяване на съзнанието все повече се оформи желанието за опиянение и с това приемането на наркотици, което завладява все по­ниски възрастови групи и днес вече се разпространява и между дванадесетгодишните. Вече почти липсват мотиви, но се усеща неизреченото: „навън от тялото!“ Днес че сто се консумира всичко, което замайва ­ така наречената „политоксикомания“­ Появиха се зависимите от наркотиците.
Паралелно с това се радикализира едно друго културно движение („марш през институциите“), то все по вече се изолира от обществените норми и прие фанатично­разрушителни тенденции. Формира се тероризма. Така се постави началото на радикалните форми на саморазрушаването и разрушаването на културата, от които държавата изведе своите контролни функции и задачи „за защита на гражданите...“.

В такива объркани времена най­напред е възможно само спасението на отделния човек. Що се отнася до дрогите, няма патентни разрешения нито чрез свободното продаване на наркотиците, нито чрез тяхната забрана. Една пристрастена и зависима от наркотиците душа е по­рафини- рана от всички закони и полицейски кучета, и тези, които произвеждат отровите са по­хитри от някои престъпници. Защото където милиардите текат, се отваря някоя ръка и врата.

Що за младеж стои днес пред нас и в бъдеще, към края на това хилядолетие, все повече ще застава пред нас? Какво иска тя? Защо се бунтува част от нея? Каква позиция да заемат възрастните спрямо нея?24

Ние трябва да се опитаме да усетим, какво бушува в нея и иска да излезе „навън“. Бих искал да опиша една интуитивна опитност, която не мога да обоснова научно. Още при моята първа среща с наркомани имах неопределеното чувство, че много от тези хора, по своята вътрешна същност биха могли да произхождат от съвсем друга културна среда. Техният специфичен начин на отношение към нещата, техните подобни на индианците черти на лицето и движения, скритата зад меланхолията мъдрост, навикът да седят в кръг с кръстосани крака и да си подават един на друг лулата с хашиш (подобно на лулата на мира), ритуалите, свързаността с „братът­животно“ и „сестрата­растение“, татуирането и т.н., предизвикваха в мен въпроси, които можеха да получат отговор само чрез мислите за прераждането. Би ли било възможно, тук да се проявяват импулси от периода преди раждането, които когато тук не намерят вътрешната връзка, се изживяват в стари, карикатурни форми? Чисто от гледна точка на тяхната конституция установявах, че много от младежите имаха резервирано отношение спрямо собственото си тяло. Те не са така „вкоренени“ в него и поради това физически и психически не са така издръжливи. Затова пък имат развито чувство и интерес към свръхсетивните неща, обаче слабо развита воля истински да работят на земята. Често трябваше да констатирам, например че с тях можеше да се разговаря върху въпросите за прераждането и други подобни, но разтребването и измиването на чиниите беше повод за дълги съвещания и дискусии.

По повод на тези възприятия постоянно се питах, дали в младите души не стои нещо вътре ­ някакъв „образ“, ­ които не намира съответствие върху днешната земя. Наистина днес много хора имат чувството, че се
движат паралелно на собствения си Аз и изобщо не могат да проявят това, което лежи в тях, или им липсват думи и понятия, за да могат да го споделят. Земята, като посредница между свръхсетивното и под сетивното не може да бъде овладяна от тях и тези души или лесно изпадат в отричаща земното, мъглява мистика, съответно езотерика, или изцяло се подават на материализма и така с помощта на дрогите бързат към смъ- ртта на порции, за да могат колкото е възможно по­скоро да се освободят от тялото си. Един полъх от копнеж по смъртта или тенденция за физическо самонараняване днес пронизва душите на много младежи. Жизнената опитност за вътрешната взаимовръзка между материя и дух, вещество и душевност, природа и човек, земя и космос би могла да ги спаси тук на земята. Постоянно трябва да се правят опити, тези истини да бъдат споделени с тях.

„ИЗГРАЖДАНЕ НА ПСИХОЛОГИЧНИ КАРТИНИ...“ ­ ЗАДАЧАТА НА УЧИТЕЛЯ

Ако и изложените по­горе възгледи да не могат навсякъде и от днес до утре да се приложат, то почувства ли се някой поради определени обстоятелства подтикнат да действа, той може независимо от външните обстоятелства относително лесно да промени едно основно зло: липсата на доверие и душевната дистанция между стар и млад, учител и ученик. Въпреки тяхната външна противоположност и често непреодолимо различие на възгледи и гледни точки, те могат да имат и нещо подобно: духовните цели, които излизат извън чисто личното и наистина са надличностни. Стар и млад могат да бъдат въодушевявани от тях!

Това важи също и за отношенията между учител и ученик. Ако учителят днес познае силата и конституционните слабости на днешните младежи и знае, колко много те се нуждаят от възрастния, които е великодушен, притежава естествен авторитет, надарен е с хумор и не е педант, то той като възпитател би трябвало да почувства едно дълбоко призвание, вътрешно и външно лично да придружава младите хора при опасни те ситуации на живота. Към това принадлежи също и интуитивното чувство, в необходимият момент да се прояви като човек, да изостави чиновническия манталитет и ­ както при наркотичната терапия ­ без да иска нещо за себе си, да опази нишката на съдбата, до като индивидуалните азови сили на младежа така укрепнат, че той без вреди да преодолее многото изкушения, или дори да ги избегне. Предупредително издигнатият показалец най­често предизвиква точно противоположното!

Проследи ли се вътрешно­душевното развитие на днешната младеж, става ясно, че навсякъде трябва да се поощрява волята за индивидуализиране, както при занятията, така също и при наркотичната терапия. Все
общите рецепти или програми са най­големите врагове на едно правилно Азово­развитие. Осъществяването на това, също и след училище да се запази личното морално влияние, не може да бъде заобиколено от учителя. Вместо многото конференции, по­скоро би трябвало да се повика ученика и с него да се обсъдят важни културни и жизнени въпроси. Това невероятно засилва доверието. Че е възможно, съм се убедил от собствен опит и от наблюдаване работата на други учители. В своите морални преценки и действия днес учениците твърде много са изоставени на самите себе си и често губят ориентировка. Тъй като често въз никват разногласия с родителите, те се нуждаят от личния контакт с учителя в качеството му на приятел ­ това няма нищо общо с интимничене. Осъществи ли се това, най­често е възможно да се избегне училищния психолог. Защото ученикът знае, къде може да се разкрие и на кого да се довери.

Съществуват ли такива лични отношения на доверие, тогава е лесно да се говори и за неща като консумиране на дроги, без веднага да бъде упражнен морален натиск или репресии.

В бъдеще ще зависи от учителите ­ при взаимна работа с родители и лекари ­ своевременно да бъдат от крити известни слабости, морални дефекти и същевременно различни таланти при учениците и рано да могат да се вземат необходимите мерки. Интелигентност и добри бележки далеч не сa охрана срещу дрогите ­ дори често е точно обратното!

Но ако моралният дефект е твърде голям и заплашва да зарази други слаби деца в класа, то за известно време засегнатият трябва да се отстрани от училище и да бъде поставен в друга среда (виж стр. 263). Това обаче няма нищо общо с изключване от училище.

Към по­тесен контакт между ученици и учители може обаче да се дойде само ако училището не е твърде голямо. На това място изрично предупреждавам относно огромните „образователни центрове“, които поощряват душевната безпризорност и липсата на отговорност. Младежта се нуждае от поддръжката на възрастните, обвита с една възможно най­за- душевна атмосфера. Не сме ли в качеството си на родители и учители станали вече прекалено уморени и незаинтересувани? Засяга ли и нас изречението казано от френския писател Аndre Gide: „Това, което човек с най­голямо неудоволствие сменя освен жилището си, са мислите“? Би- хме ли могли, все още да изпитваме истинско въодушевление към света, в който (по принуда) трябва да живеем няколко десетилетия? Щом една младеж с толкова много духовни способности ­ които отчасти остават непроявени или задушени ­ дойде на земята и ни бъде поверена, за да може да развие земна любов, би трябвало да срещне въодушевление, иначе тя се отвръща от нас и от света.

Описаната конституция на съвременния човек, този разрив между вътре и вън, който се усеща така, като че ли човек се състои от двама души, както и произлизащите от това педагогически мерки ­ чрез подходящото съдържание и съответните методи да се приведе в съзвучие вътрешния човек с външната среда, в известна степен той да се внедри в нея ­ често са обрисувани от известните съвременници на това и на предишното столетие. Също и днес при все повече млади хора можем да наблюдаваме, че те се чувстват истински „у дома“ само в собствената си вътрешна същност и ние трябва да успеем да им създадем подслон в света, за да не търсят своя „дом“ по свой собствен път.

Каталог: files -> literature -> 2-other
2-other -> Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – сканиран от копие
literature -> Лекции държани в Лайпциг от 28. 12. 1913 до 1914 г
literature -> Лекции държани в Берлин, Щутгарт и Кьолн между 13. И 29. 12. 1907 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис ga-101
2-other -> Лекция-разговор: „Защо Антропософското общество и Първият окултен клас са бъдещето на антропософията?”
2-other -> Превод: нели спиридонова-хоринска
2-other -> Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев – сканиран от копие

Изтегляне 3.72 Mb.

Сподели с приятели: