Част I – Най-висшето призвание

Глава първа – Величието на призива

Ако ти си християнин, ти си част от “избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестявате добродетелите на Този, който ви призова от тъмнината в Своята чудна светлина” (1 Петрово 2:9). Няма по-велика почит, която да бъде открита на тази земя от това да бъдеш служител на Исус Христос, и всеки християнин е призован за това служение. Вие сте истинските благородници. Вие имате съдба, която е толкова велика, че ангелите в небето се чудят на това, което Бог е избрал да прави сред хората.

Дори, ако натрупате всичката сила и богатство на земята, това не би се сравнило с вашето призвание в Христос Исус. Дори най-великите земни царе имат живот, който е само пара, тънка лента дим. Те всички са умрели, и в смъртта тяхното богатство и техните подвизи, всички са част от пръстта, в която те се връщат. Човешките истории ще бъдат забравени; те ще преминат със земята, която един ден ще бъде навита като свитък. Вие, от друга страна, ще живеете завинаги, и вашите дела ще бъдат записани в Книгата на Живота, която никога няма да премине. Когато е премерен с истинската стойност на вечността, един ден във вашия живот може да бъде по-важен от цялото царуване на земните царе и президенти. Това да изглежда твърде фантастично, но това е словото на Бог, а Бог не може да лъже.

Това не е изложено, за да успокоява вашето его, но да отпечата във вас важността на вашето призвание и съдба. Всеки ден в твоя живот има безграничен потенциал и ценност. Ти имаш достъп до Царя на царете. Молитвата ти пред Него може да промени курса на нациите.

Ти не само имаш достъп до Царя на царете, но си бил изпратен в този свят като негов посланик. Да носиш Божиите думи и да предаваш Неговите цели е много по-велика чест от тази на един емисар на някой земен цар или президент.

Павловото изявление към коринтяните, че те са “посланици за Христос” (2 Коринтяни 5:20 KJV), беше изявление с такава сила, че то вероятно преви коленете на онези, които го четяха. Назначаването за “посланик” беше една от най-великите почести, която някой можеше да приеме в империята. Поради това, че свръзката между властелин и посланик можела да отнеме месеци, или дори години, онези, които били избирани за такава позиция били най-верните, лоялни приятели на императора. Те трябвало да бъдат на един ум с техния лидер, защото те вероятно ще правят много решения в неговото име.

Да бъдеш посланик е било една от най-великите почести, която е можела да бъде дадена на човек от неговия монарх, но това е било също и една от най-големите отговорности. Човек склонен да говори от своите собствени мнения никога не можел да бъде посланик. Той трябвало да познае умът на своя цар, и да бъде напълно верен да представя единствено неговите интереси. Понеже лоялността и верността били толкова критични, практиката на властелините била да отзовават посланиците след само две или три години служба за страната. Те се страхували, че ако един емисар останел твърде далеч той можел да стане твърде чувствителен към нацията, в която е бил изпратен, и така да бъде склонен към компромис с интересите на своето отечество.

Ти си призован да бъдеш посланик на най-великият Цар. Да бъдеш посланик за Христос е една неразбираема почит, но тя също така носи и най-големите отговорности. Ние трябва да пазим нашите сърца от това да станем много чувствителни към интересите на тази настояща епоха вместо към интересите на Христос. Поради тази причина Исус отправи към Петър може би най-ужасния упрек, споменат в Писанията, “Махни се и иди зад Мен, Сатана! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките” (Матей 16:23). Това е все още обикновения начин, по който Сатана инжектира своите разрушителни планове в църквата, като ни кара да поставим умовете си на човешките интереси вместо на Божиите.

Като посланици на Христос нашето първо посвещение трябва винаги да бъде да имаме Неговата перспектива. Господ не сменя Своите посланици на всеки две години; ние всички имаме доживотно поръчение. Следователно, ние трябва да бъдем дори по-бдителни да пазим нашите умове и сърца, поставени единствено върху Божиите интереси. Както Павел изрично заявява в Галатяни 1:10: “Ако бях още угаждал на хора, нямаше да съм слуга на Христос.” Когато се страхуваме от хора, търсейки похвала и приемане от хора, ние ще бъдем склонни да не представяме интересите на царството на Бог.
Най-великият дар
За да изпълним тази велика задача, за която сме били призовани, Господ е дал на всеки от нас дар на сила отвъд разбирането – Святия Дух. Има повече сила обитаваща в най-новият вярващ отколкото има във всичките земни армии взети заедно! Апостолът пита коринтяните: “Не знаете ли че сте храм на Бога и Божия Дух живее във вас?” (1 Коринтяни 3:16). Силата, която създаде света живее вътре в теб! Същата сила, която изпълни най-великите чудеса в Библията, спирайки слънцето, разделяйки морето, или възкресявайки мъртвите, е в теб. Следователно, ти имаш потенциалът да вършиш същите тези дела, и според Самия Господ Исус, дори “по-велики дела.”

Както Пол Кейн веднъж каза, “Ние всички сме толкова близо до Бог колкото желаем да бъдем.” Това е библейска истина. “Приближете се към Бога и Той ще се приближи към вас” (Яков 4:8). Няма никой в Библията, който да е бил по-близо до Бог отколкото ти можеш да бъдеш. Мойсей говореше с Бог лице в лице точно както човек говори със своя приятел. Той беше толкова близо до Бог, че “израилевите синове не можеха да гледат Мойсей в лице заради блясъка на лицето му” (2 Коринтяни 3:7). Мойсей беше толкова близо до Бог, че Неговата слава беше втрита в него. Колкото и немислимо да изглежда, ти си бил призован към нещо дори по-голямо. Бог говореше с Мойсей лице в лице, но Той е дошъл да живее в теб.

Колкото и величествена да беше славата на Бог в Мойсей, Павел продължава като казва, “Как служението на Духа няма да бъде с по-голяма слава” (ст.8). Чрез това ни е казано, че славата, която се предполага да преживяваме е по-велика от тази, която Мойсей преживяваше, а той трябваше да покрива лицето си поради славата! Кога беше последният път когато ти трябваше да покриваш лицето си защото славата на Бог произтичаща от твоето лице плашеше хората? Единствената причина, поради която ние не ходим в този вид слава е, защото ние не го желаем. Ние всички можем да бъдем толкова близо до Бог колкото искаме. Служението на Духа се предполага да бъде “дори с по-голяма слава.”

Писанията са ясни, че преди краят ще има църква, която ходи в славата и чистотата включващи нейното призвание. Защо да не сме ние? Защо да не е сега? Какво трябва да се направим, което да е по-велико от предното поколение, което е било преди нас – за да бъдем част от висшето призвание на Бог в Христос Исус? Неговата светлина ще изгрее над земята чрез църквата;

Както изяснява този текст, в самото време, когато тъмнина покрие земята, Господ ще бъде толкова близо до Своите хора, че Неговата слава всъщност ще се яви върху тях точно както стана с Мойсей. Ние идваме до тези времена, но само най-глупавият ще чака тъмнината, за да се приближи до Господа. Цар Давид предупреди:

Когато веднъж започнат бурите, ще бъде твърде късно да се опитваме да възстановяваме нашите къщи на Канарата. Когато Младоженецът извика ще бъде твърде късно да снабдяваме нашите лампи с масло. На нас са ни били дадени най-великите призвания, най-великите възможности в цялото творение. Ние сме били призовани да бъдем синовете и дъщерите на Царят, Който е над всички царе. Да не зачетем такава чест е да изпаднем в същата трагична съдба като Исав, който размени своето право на първородство като наследник на обещанията за една проста паница супа! Колко от нас не са разменили много повече за много по-малко? Колко от нас лекомислено са прахосвали времето си когато ние можем да го прекараме пред Трона на Благодатта? Въпреки това, без значение от ужасните заблуди, от които ние сме били победени, ако се покаем Господ може да попълни цялата земя, която ние сме загубили много по-бързо отколкото някога можем да повярваме. Както Петър обяснява:

Господ може да направи в нас за един ден това, което ние мислим, че ще отнеме хиляда години. Неговата благодат не е зависима от нашите способности или неспособности, или от времето. Ако се покаем от ходене в самоизмамна преданост към неща, които са временни, ние можем точно сега да бъдем толкова близо до Него колкото искаме да бъдем, и нашите дела ще започнат да имат белега на вечността върху себе си – ние ще започнем да раждаме плод, който остава.

В този пасаж писателят сравнява почивката на Бог с Обещаната Земя. Има място на съвършен мир, съвършена почивка, където ние сме призовани да пребиваваме. Това място е просто волята на Бог. Цар Давид знаеше, той не може да намери място за почивка докато Господ няма постоянно място за обитаване. Ние ще намерим нашата почивка единствено когато станем Негово обиталище. Днес Бог говори на Своите хора навсякъде да се върнат при Него, и да ходят с Него по начин достоен за нашето призвание. “Днес” ти можеш да бъдеш толкова близо до Него колкото никой не е бил.

Една от първостепенните характеристики познати на историците като основа за величие е устойчивост на целта. Онези, които знаят своята цел , които са поставили сърцата си на нея без да се отклоняват от своя курс, са онези, които диктуват курса на историята, за добро или за зло. Ако ти си християнин тогава твоята потенциална съдба е по-голяма от тази на някой завоевател. Какво е по-важно от това да предадеш себе си на тази съдба? Целта на тази книга е да ти помогне да се фокусираш на твоята цел, която е толкова ясна, за да имаш библейско виждане, за да можеш да поддържаш постоянна необходимост, за да извършиш всичко, за което си поставен на тази земя. Павел предизвиква църквата,
Аз се моля очите на сърцето ви да бъдат просветени, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване, какво е богатството на славата на Неговото наследство в светиите

и какво е превъзходното величие на Неговата мощ към нас, вярващите, според действието на мощта на Неговата сила (Ефесяни 1:18-19).

Очите на нашите сърца трябва да бъдат отворени. Ако ние ходим в реалността това, което виждаме с очите на нашите сърца ще бъде по-реално за нас от това, което виждаме с нашите физически очи. Когато това се случи ние ще бъдем фокусирани на “надеждата на Неговото призвание…богатството на славното Негово наследство” в нас. Когато това стане фокусът на нашето виждане и цел, ние ще започнем да ходим в “превъзходното величие на Неговата сила към нас.” Тази сила е по-велика от всяка друга сила в небето или на земята, и тя обитава в теб! Това е нашия стремеж – да ходим в силата, която ни е била дадена, за да изяви богатствата на Неговата слава. В следващите глави ще разгледаме библейската истина и характер, които се изискват за това служение.