Глава четвърта – Възкресенски живот

Глава четвърта – Възкресенски живот

Чарлз Спърджън веднъж направил това забележително изявление, “Има много малко християни, които вярват във възкресението.” Как може някой да бъде християнин и да не вярва във възкресението? Когато обмислях това аз започнах да разбирам, че това вероятно е истина. Има разлика между даване на интелектуално, или доктринално съгласие за факта на възкресението и вярване в него. Има разлика между вярване в нашите умове и вярване в нашите сърца. Ако ние наистина вярваме в нашите сърца истината за възкресението, нашият живот ще бъде напълно различен.

Заблудата, че просто интелектуално съгласие с определени библейски и исторически факти е истинска вяра е причина мнозина да се чувстват спасени в духовно състояние, в което техният вечен живот все още може да бъде в опасност. Апостол Павел прави това ясно:
Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш.

Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с уста прави изповед и се спасява (Римляни 10:9-10).

Стандартното ръководство за Синоними, Антоними и Предлози на Фанк и Уагналс определя вярата като “обединение на убеждение и доверие; това е толкова силно убеждение, че става част от самата природа на някой.” Това не означава, че Фанк и Уагналс са имали властта да установят доктрина, но познаване на дефиницията на нашите думи е важно, а тази дефиниция за вяра несъмнено се прилага.

Вярата е по-силна от убеждение. Да си убеден е да дадеш интелектуално съгласие; да имаш вяра е да бъдеш неотделим от предмета на твоята преданост. Убеждението може да бъде променено или изгубено чрез по-убедителен довод. Истинската вяра е толкова голяма част от личността, че тя може да бъде отнета единствено чрез смърт. Вярата е субстанция от самото ни съществуване и личност; нашата вяра е това, което сме ние. Колкото по-силна е нашата вяра, толкова по-голямо ще бъде въздействието ни в този свят. Колкото по- положителна е вярата, толкова по-назидателно ще бъде това въздействие.

Тази разлика между “убеждение” и “вяра” е разликата между това да бъдеш истински и прост претендент, който е заблудил себе си, за да успокои съвестта си. Известното и своенравно “вярване в Бог,” което е просто вярване, че Той съществува, извършва малко и не е истинската християнска “вяра.” Понятието, че ние просто трябва да вярваме, че той съществува е заблуда, която ни задържа от истинската религия на вяра в Бог.

Човек без истинска вяра е като кола без двигател. Тя може да изглежда красива, но не може да те заведе никъде. Колкото по-силна е вярата, толкова по-нататък и по-бързо ще се придвижим. Убеждението когато е само е повърхностно и извършва много по-малко отколкото да успокоява емоциите. Вярата е жива сила, която може да премества планините, които стоят на пътя на нейната цел.
Бавното напредване на вярата
Мойсей заведе израилтяните в пустинята, за да превърне техните суеверия и плитки вярвания в здрава, солидна вяра. Твоята пустиня, или изпитанията, през които преминаваш, за да изпитат твоята вяра, са предназначени да извършат същото за теб. Ако ти отговориш подходящо на твоята пустиня това ще обърне простото емоционално лекомислие в сила! Прегърни твоите трудности като възможности и ще влезеш в твоята обещана земя. Позволи на трудностите да те обезсърчат и няма да постигнеш целта си и намерението на Господа.

Мойсей можа да изведе Израел от Египет, но не можа да изкара Египет от израилтяните; трудностите на пустинята бяха предназначени да направят това. Израилтяните бяха роби в Египет, което е най-основното човешко състояние. Колкото по-трудно е нещо то може да бъде разбрано, има сигурност в робството, която затруднява освобождението. Въпреки че израилтяните бяха освободени и се движеха към осъществяването на тяхната съдба, когато се срещнаха с трудностите повечето от тях започнаха да гледат назад към ужасната тирания на робството и пожелаха да се върнат в него.

Тук лежи разделителната линия, която разделя онези, които отиват към свобода от онези, които се връщат обратно в своето осъждение. Никой няма да постигне своята цел или съдба докато не бъде свободен. Свободният човек по-скоро е загине в пустинята опитвайки се да изпълни своята съдба вместо да се върне в робството. Докато не направим решение, че няма да се върнем обратно, ние няма да отидем по-нататък. Исус веднъж заяви, “Никой, който е сложил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен да служи в царството на Бог” (Лука 9:62 NIV).

Най-издаващия симптом, който определя робството е мърморене и оплакване. Някой, който се оплаква е изгубил вярата; той вече се е предал в сърцето си. Някой с истинска вяра посреща препятствията като възможности да спечели по-велика победа и прави по-голямо настъпление към своята цел. Това не може да бъде сляп оптимизъм, което е просто друга форма на просто интелектуална оценка маскирана като истинска вяра. Оптимизмът може да повехне в горещината на сухата пустиня, но истинската вяра става по-силна и по-решителна когато горещината се увеличава.

Израилтяните започнаха да се оплакват когато най-накрая дойдоха до извор и откриха, че водите му са горчиви. Те не разбираха, че Бог възнамеряваше да превърне горчивите води в сладки като допълнителен урок. Първият им отговор на разочарованието беше съмнение и оплакване. Поради това унищожителят беше освободен сред тях.

Всеки един, който е бил наистина жаден може да се идентифицира с израилтяните. Истинската жажда произтича от нашите основни инстинкти за преживяване. Те можеха да имат наистина добро извинение за тяхното оплакване, но този труден тест беше също и тяхната най-голяма възможност. Това е истинският тест, който изкарва истинската вяра.

Истинската вяра е вътрешна, не външна и тя не е подвластна на външните обстоятелства. Истинската вяра не се променя от разочарование; тя се засилва. Тя винаги ще превърне горчивите води на разочарованието в сладки води на удобен случай. Когато разочарованието завърши в оплакване унищожителят на нашата вяра ще бъде освободен и нашето виждане ще стане замъглено.

Важно е да се разбере, че истинската вяра не е вяра в някаква вяра! Истинската вяра има Обект и Извор на своята сила, който е по-велик от всеки друг. Истинската вяра не е в качеството на нашата вяра; истинската вяра е в Бог! Всичко по-малко е по-лошо от претенция; то е заблуда. Неизбежно, онези, чиято вяра е в самите тях извършват само това, което е себично. Себецентризма отваря първата врата за заблуда, и винаги ще води до нея.

Библията разглежда този въпрос в началото. След като Адам и Ева послушаха съвета на Сатана и ядоха от забраненият плод, първият плод от техният грях беше, че те веднага се фокусираха върху себе си и забелязаха собствената си голота. Себецентриците са най-емоционално осакатените, не споменавам отегчителни, просто за да обстрелвам това, което човешкото същество е предназначено да бъде. Когато започнем да гледаме на себе си ние ще изпаднем от благодатта и от силата на истинската вяра.

Стефан Хаукинг е считан за един от най-големите мислители на нашето време. Той е смятан от някои за дори по-голям теоретик от Айнщайн. За него се казва, че има потенциалът да схване отговори на въпроси, на които други велики учени все още не са способни да отговорят. Той казва, че неговото търсене на знание е просто “опит да разбере умът на Бог.”

Откриването на този Разум за нашия живот, което е да се разбере умът на Бог, е Обектът и Източникът на цялата истинска вяра. Всичко по-малко от търсене на Целта, която е предопределена е почти човешко и не заслужава интелигентните разноски на енергия или време. Само когато открием Божият план и го овладеем с истинската вяра ние ще бъдем задоволени.

Това е блестящият апостол, който ни увещава “старай се да се представиш одобрен пред Бога,” не пред хората (2 Тимотей 2:15 KJV). Когато имаме упътване, което знаем от Източникът, освободена е сила наречена вяра, която нищо в останалото творение не може да затрудни. Няма по-голяма мотивация от това да знаем нашата съдба, и няма по-велика сила на разположение от тази, която се намира в решителността на онези, които я схващат.
Фалшива вяра
Тъжно, но една от най-големите пречки за да се разбере и схване християнската вяра е била църквата. Това е защото голяма част от видимата църква е станала пример за това колко плитко убеждение имат продължаващите опити да се присвои позицията на истинската вяра. Вярата на апостолите беше посветена да се изгради храм за Бог, който не можеше да бъде направен с човешки ръце, който можеше да се съдържа единствено в човешките сърца. Църквата, която те проповядваха беше направена от хора, които имаха истинска вяра. Църквата, за която те проповядваха не беше организация, но жив организъм; тя не беше институция, но организъм.

Апостолското виждане беше Бог живеещ в хора – не в тухли. Точно както плитки хора използват дълбоките открития на Айнщайн за да съградят най-ужасните носители на унищожение (бомби); плитки религиозни хора са превърнали истинската вяра в празни ритуали и форми, които унищожават човешките души. Когато някой схване истинската вяра той не ходи на църква; той става църквата. Истинската църква е източник на сила и живот, които никоя сграда или организация не може да съдържа – само човешкото сърце е достатъчно голямо когато е пречистено с вяра.

Реалността не се открива в ритуал. Истинската вяра е река на живот, твърде мощна за да се побере в слабите структури, които хората се опитват да конструират. Разбира се събранията на онези, които споделят истинска вяра и силата от тази вяра се намират в традиционни църкви.

Ако някога схванеш истинската вяра ти ще бъдеш притеглен към най-истинските хора, които живеят на тази земя. Има заякчаване, което всички ние приемаме когато сме присъединени към други с истинска вяра. Но истинската вяра не се покланя на храмът на Бог; тя се покланя на Богът на храма. Когато онези с истинска вяра са запитани за тяхната вяра, те не посочват сграда или организация, доктрина или дори понятие за истината – те посочват към истинският Бог.

Апостол Павел обяснява, че “Божието царство не се състои в думи, но в сила” (1 Коринтяни 4:20). Апостолите и пророците предвидяха домът на истинската вяра, не изграден от хора, но изграден без хора. Ако ти станеш един от тези духовни камъни събрани да съграждат тази сила, ти лесно ще разпознаеш други, които са част от същото.

Ние не можем да разпознаем такива просто чрез верую или родство, но чрез силата и характерът на Този, Който им е предал истинската вяра. Църквата не е нещо където ние ходим; тя е нещо, което ние ставаме. Ние не трябва да продължаваме да се установяваме в нищо по-малко от това, което е основна истина. Доброто често е най-лошият враг на най-доброто.

Често няма съотношение между същността на истината и това, което хората се опитват да правят с нея. Точно както най-религиозните и високо издигнати граждани бяха, които разпънаха Исус, най-религиозните и високо издигнати институции често са тези, които разрушават истинската вяра в Него.

Но истинската вяра няма да умре в институция. Тя е неразрушима сила, която можа да трансформира дори няколко рибари и скромни хора в най-великата сила в историята. Тя предизвика и разби най-великата империя в историята и я разнищи, със само няколко послания написани от затвор. Силата на истинската вяра беше, която взе същите тези писма написани от тези прости хора, и повлия на историята повече отколкото всичките други книги взети заедно са могли да го направят. Само малка порция от тази истинска вяра в нашия живот толкова радикално ще ни трансформира, че всеки човек, който я има може да направи същото.

Мартин Лутер бил просто монах, живеещ в неизвестен малък град в неизвестна провинция. Неговата църква била едва ли толкова голяма колкото типичният американски гараж. Все пак този смирен човек, който открил Изворът, вяра, предизвикал най-голямата тъмнина на това време и я бутнал по гръб. Никой завоевател в цялата история не е повлиявал на курса на света до степента, до която този монах го направи. Той едно от най-великите свидетелства за силата дори в най-скромният монах, който застанал на истината и отказал да направи компромис, за да пренасочи целият курс на историята.

Истината, която ни е била поверена е много по-мощна от всяка лъжа. Тя е по-велика от всяка друга сила открита на земята. От най-благородните и простиращи се далеч човешки идеали до най-големите ядрени средства, нищо в цялата история не е демонстрирало силата да промени историята както истината обединена с вярата.

Но ние трябва да внимаваме! Само най-смелите са натиснали отвъд тъмните води претендиращи за вяра за да вкусят чистите води на истината. Тя беше предназначена за този път. Силата на истинската вяра е твърде велика за да бъде поверена на някой, който няма да я почита като негово най-скъпоценно притежание и да плати цената за да я получи. Такава е конституцията за всеки, който би се издигнал над посредствеността към най-високото място. Пустинята е предназначена за да изкара най-доброто, или най-лошото, в нас. Ние решаваме кое ще бъде.

В Деяния 1:22 ние виждаме, че апостолската служба беше с целта да бъдат “свидетели на Неговото възкресение.” Вярата и силата в библейската църква бяха резултат от тяхната вяра във възкресението, но също и от преследването, което те преживяха. Когато Петър и Йоан бяха довлечени пред Синедриона това беше защото управниците бяха “възмутени от това, че те поучаваха народа и проповядваха в името на Исус възкресението от мъртвите” (Деяния 4:2). Когато Павел по-късно беше арестуван и доведен пред същия този съвет, той заяви, “съдят ме поради надеждата и възкресението на мъртвите” (Деяния 23:6).

Може би има малко, което можем да направим за да донесем преследване срещу нас толкова бързо колкото да проповядваме посланието за възкресението. Това е защото когато започнем да проповядваме това послание ние атакуваме най-мощната сатанинска крепост в човешкото сърце – страхът от смъртта. Няма истина, която да ни направи по-свободни от истината за възкресението. Когато сме освободени от този страх, ние ще бъдем наистина свободни. Тази свобода е необходимо условие за да довършим освобождението във всяка друга област на нашия живот. Свидетелството за възкресението трябваше да бъде основното послание на апостолското евангелие.
Бащата на вярата
Чудили ли сте се някога защо повечето от Библията е посветена на Авраам, който търси погребално място вместо на такива важни предмети като новорождението? Защо Исаак и Яков настояваха да бъдат погребани в същото място? Защо Йосиф накара Израел да се закълнат да пренесат костите му за да го погребат в същото място? И защо е отбелязано това в Евреи 11 като едно от най-великите дела на вяра? Какво значение имаше къде щяха да бъдат погребани? Ние виждаме отговорът когато прочетем описанието за разпъването на Исус в Матей:
А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна.

И ето, завесата на храма се раздра на две от горе до долу, земята се разтресе, скалите се разпукаха,

гробовете се разтвориха и много тела на починали светии бяха възкресени (Матей 27:50-52).

Тези мъже имаха пророческо предвиждане за разпъването и възкресението на Исус и установиха място за себе си за да бъдат част от него. Самият Господ потвърди това когато каза, “Баща ви Авраам ликуваше, че ще види Моя ден; и го видя, и се зарадва” (Йоан 8: 56).

Когато “очите на нашите сърца” са отворени ние започваме да виждаме нещата, които са вечни и повече не сме ограничени от времето и нещата, които са временни. Авраам гледаше с очите на своето сърце. И така, той можа да погледне напред за да види разпъването и възкресението на Исус и повярва в Него, точно както ние поглеждаме назад в историята.

Когато започнем да виждаме с очите на нашите сърца, вместо просто с нашите естествени очи, ние започваме да виждаме нещата, които са вечни, и те стават по-реални за нас от нещата, които са временни. Тогава, както Авраам, ние ставаме непритежавани от нищо, което е в естествената реалност. Дори решената Божия цел в нашия живот, нашия “Исаак,” ние свободно ще я дадем на Бог защото знаем, че възкресението ще ни я върне обратно за вечността.

Понеже Авраам видя денят на Господа, той разбра, че Исаак беше “преобраз” (вижте Евреи 11:19) или пророчески символ на идващият Месия. Поради това той накара Исаак да носи дървата за собствената си жертва точно както Исус щеше да носи собствения Си кръст. Поради това той можа да каже толкова уверено, “Бог ще Си промисли агнето” (Битие 22:8). Когато ние имаме очите на нашите сърца отворени за да видим целта и планът на Бог, вяра е предадена за да живеем радикално, различни и свободни от връзките на временните грижи.

Но как можем да получим тази вяра така че очите на нашите сърца да са отворени? Как можем да имаме нашите интелектуални разбирания на библейски истини преместени от нашите умове в нашите сърца? Отговорът на този въпрос е напълно практичен: започнете да развивате тайно взаимоотношение с Бог. Исус попита Своите последователи, “Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е само от Бога?” (Йоан 5:44). Това изявление изтъква факта, че един от най-разрушителните фактори подкопаващи истинската вяра е нашето желание за човешко признаване. Господ също предупреди:

Някои от най-посветените слуги, най-верните ходатаи и най-щедрите дарители за Господните цели, получават за своите тела, малко или никакво небесно възнаграждение, защото те просто търсят човешко признание за себе си на земята. Когато правим това ние получаваме нашата награда “напълно.” Ако наистина вярваме във възкресението и разбираме, че трупаме плод за вечен живот, ние няма да прахосваме небесното наследство за такова незначително и бързо преминаващо човешко признание и почит.

От друга страна, когато започнем да вярваме във възкресението в нашите сърца, ние ставаме увеличаващо се фокусирани на трупането на плод за вечен живот. Ние ще започнем да изграждаме това тайно взаимоотношение с Татко, няма да желаем някой друг да знае, но Татко да знае за нашите милостини и молитви. Когато правим това, и нашето съкровище наистина бъде вложено в нашата “небесна банкова сметка”: където е съкровището ни, там ще бъде и нашето сърце. Когато нашите сърца са с Татко в небето, очите на нашите сърца стават отворени и онези неща, които са вечни стават по-реални за нас от нещата, които преминават. Това е точно природата на истинската вяра.

Има някаква истина в поученията за семето на вяра, но когато започнем да поставяме очите си на горните неща вместо на земните, ние не даваме за да получим по-голяма къща или по-добра кола; ние даваме за да получим повече за да даваме заради това славно евангелие. Онези, които са поставили своята привързаност на горните неща не желаят да осребряват чековете от своите духовни банкови сметки за това, което е временно; те по-скоро ще ги дадат за работата да доведат повече души в царството на Бог.

Оставяйки настрана надеждата за нашата награда, ние напълно ще разберем какво направи Исус за нас, ние ще желаем да направим всичко това за Него. Нашата страст ще бъде да Го видим да получава наградата за Своята жертва. Когато видим какво е направил Той за нас, как можем да бъдем себично амбициозни дори с нашите небесни богатства?

Въпреки това, чрез Господната благодат Той ни е купил и ни е направил роби (тъй като не живеем повече за себе си, но за Него – вижте 2 Коринтяни 5:15), и все пак Той ни плаща по-добре отколкото някоя човешка агенция някога може да ни плати. А когато предадем себе си за поддръжката на други, ние участваме в техният плод завинаги.

Когато наистина започнем да вярваме във възкресението и във вечното наследство, което имаме в Христос, няма място за ревност или териториално запазване. Ако някой дойде в твоя град с велико помазание, моли се за него. Открий как можеш да го поддържаш, защото тогава ще можеш да участваш в плодът от неговото служение за вечността. Тогава ти можеш да се надяваш, че той ще бъде по-“успешен,” защото ти също ще участваш в наградата за неговото служение. Когато видим това ние ще станем по-бдителни и ще защитаваме другите служения вместо да се опитваме да ги подкопаем или да ги съборим.

Не е грешно да се покориш заради наградата, дори Исус понесе кръста “заради предстоящата Му радост” (Евреи 12:2). Покорството заради наградата не е грешен или зъл мотив, но има много благородни мотиви, които ние ще имаме когато обичаме за да расте Господа. Господната радост, поради която Той издържа кръста беше основана на Неговото желание да се покори и да угоди на Татко. това беше също радостта, че Той знаеше, че ние ще се радваме с Него.

Една от главните радости, които ние някога ще получим ще бъде да чуем Господа да ни казва в оня ден: “Добра работа, добри и верни слуго,” и да видим радостта, която Той получава от изкуплението на онези, за които ние сме се трудили. Това е радостта на Господа, не просто нашата радост, която е основният източник на нашата сила и цел! Ние можем да Му донесем радост днес като вярваме в Него, в Неговото възкресение, и като посветим себе си на това тайно взаимоотношение, което Той желае да има с всеки един от нас.