- ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗКЛАТИ, ЩЕ БЪДЕ РАЗКЛАТЕНО

8 - ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗКЛАТИ, ЩЕ БЪДЕ РАЗКЛАТЕНО

„А сега Той се обеща, казвайки: Още веднъж ще разтърся Аз не само земята, но и небето. А това „още веднъж” означава премахването на ония неща, които се клатят, за да останат тези, които не се клатят”

Евреи 12:26-27
В ПРЕДИШНАТА глава видяхме, че изявеното Божие Слово е основата, върху която Исус гради Своята църква. Видяхме, че Симон Петър остана дори, когато другите ученици си отидоха наранени. Дори, когато Исус му даде възможност да си тръгне, Симон Петър изговори това, което беше установено в сърцето му.

Сега да погледнем едно друго изпитание за Симон Петър – вечерта, когато Исус беше предаден.

Исус седеше с дванадесетте апостоли на пасхата, когато изведнъж изрече доста странни думи: „Но ето, ръката на този, който Ме предава, е с Мен на трапезата. Защото Човешкият Син наистина отива, според както е било определено, но горко на този човек, чрез когото се предава!” (Лука 22:21-22). Какви думи само! Бихме могли да кажем, че като изрече всичко това, Исус сякаш беше „хвърлил бомба”.

Въпреки, че знаеше от самото начало, че щеше да бъде предаден, тогава за първи път учениците чуха за това. Можете ли да си представите колко ужасно са се чувствали всички, когато чуха Исус да казва, че един от тях, Негов най-близък ученик, ще го предаде?

Тогава всички „започнаха да се питат помежду си, кой ли от тях ще е този, който ще стори това” (Лука 22:23). Те не можеха да повярват, че някой от тях можеше да стори такова ужасно злодеяние. Но цялата тази препирня беше подтикната от нечисти мотиви. Това ясно се вижда от края на разговора им. Те се препираха поради гордост и себичност. Следващите стихове от Словото показват това:
„Стана още и препирня помежду им кой от тях се счита за по-голям” (Лука 22:24).
Представете си следното: Исус им каза, че скоро ще Го предадат на първосвещениците и ще Го осъдят на смърт. Освен това ще бъде предаден на римляните, които ще се поругаят с Него, ще Го измъчват и убият. Този, който щеше да стори това, сега седи на масата.

Учениците започнаха да се питат кой ли щеше да Го предаде, след което се запрепираха кой от тях е най-голям. Това беше непочтено – те се караха като деца за някакво наследство. Никой не го беше грижа за Исус. Това, което ги интересуваше, беше само власт и положение. Какъв безкраен егоизъм!

Ако бях в положението на Исус, може би щях да попитам дали бяха чули това, което им казах, или дали въобще ги интересува за какво става въпрос. Тази случка може да ни послужи за пример, как Исус ходеше в любов и търпение. Повечето от нас, ако бяха на мястото Му, може би щяха да кажат: „Махайте се всички до един! Сега имам най-голяма нужда от помощ, а вие мислите само за себе си!” Каква чудесна възможност да се почувстваш оскърбен!

Почти можем да се досетим кой сложи началото на тази препирня между учениците – Симон Петър, защото той беше най-силната личност сред групата и обикновено той първи говореше. Може би бързо им е напомнил, че той единствен бе ходил по водата. И сигурно не е забравил да отбележи, че той първи е получил откровението за това, кой в действителност е Исус. А след това навярно е разказал още веднъж какво е преживял на планината на преображението, където се явиха Исус, Мойсей и Илия.

Със сигурност е бил напълно убеден, че е най-важният от всички ученици. Но тази увереност не беше основана на любов. Коренът й беше гордостта.

Исус ги погледна и им каза, че се държат като другите човеци, а не като Божии синове: „Царете на народите господарстват над тях и тези, които ги владеят, се наричат благодетели. Но вие недейте така, а по-големият между вас нека стане като по-младия, и който началства – като онзи, който слугува. Защото кой е по-голям: този, който седи на трапезата ли или онзи, който слугува? Не е ли този, който седи на трапезата? Но Аз Съм сред вас като онзи, който слугува” (Лука 22:25-27).

Симон Петър не градеше с онези материали, подходящи за Божието Царство, но с неща като силна воля и самоувереност. Въпреки че не го осъзнаваше, на него все още му предстоеше да преобрази характера си. Всичко се коренеше в „тщеславието на живота” (І Йоан 2:16).

Гордостта никога нямаше да бъде достатъчна, за да го подготви да изпълни своята мисия в Христос. Гордостта щеше да го смаже, ако той преди това не я премахнеше от себе си. Гордостта беше същият недостатък в характера на Луцифер, помазаният от Бога херувим, който стана причина за неговото падение (Езекил 28:11-19).

Сега да видим какво казва Исус на Симон Петър:

И така, ако Исус имаше мисленето на много от хората в църквата днес, Той сигурно би казал: „Хора, нека се молим и вържем тази атака на дявола. Няма да позволим на сатана да стори това на нашия много обичан Симон.” Но Той всъщност каза нещо съвсем различно:

Сатана беше изискал разрешение да разтърси Симон Петър толкова силно, че той да се откаже от вярата си. Намерението на дявола беше да съсипе този човек, имащ огромни способности и получил толкова голямо откровение. Но Божията цел за това разтърсване беше различна и както винаги Бог има преднина пред дявола. Той му позволи да стори това, за да може всичко, което се поклаща в Симон, да бъде разтърсено.

Бог изяви на съпругата ми Лиза пет цели, с които ние разтърсваме един предмет:

1. 
   За да го приближим още повече при основата му.
   
2. 
   За да премахнем това, което е мъртво.
   
3. 
   За да съберем плодовете.
   
4. 
   За да разбудим някого.
   
5. 
   За да обединим или смесим нещо с нещо друго, за да не бъдат те повече разделени.
   

Всякакво мислене или отношение на сърцето, основано на гордост или егоизъм, ще бъде очистено. В резултат на това огромно разтърсване цялата самоувереност на Симон Петър ще изчезне и всичко, което ще остане, ще бъде Божията сигурна основа. Той ще се пробуди и ще види своето собствено състояние, всичко мъртво от него ще се отмахне и той ще принесе плодове, всичко съдействайки за приближаване към неговата единствена истинска основа. Той повече няма да върши дела от себе си, но ще зависи от Господа.

Петър смело отвърна на Исусовите думи: „Господи, готов съм да отида с Теб и в тъмница, и на смърт.” Това изявление не беше родено от Духа, а от неговата самоувереност. Той не можеше да види смисъла на това разтърсване.
Юда и Симон Петър
НЯКОИ хора си мислят, че Петър беше страхливец, но в градината, когато охраната на храма дойде да арестува Исус, той извади своя меч и отряза дясното ухо на слугата на първосвещеника (Йоан 18:10). Не са много страхливците, които нападат враг, който ги надвишава многократно по численост. Така че, той беше силен, но тази сила идваше от самия него, а не от Божието смирение, защото пресяването още не беше започнало.

Случи се точно това, което Исус предсказа. Силният и дързък Петър, който беше готов да умре и който размахваше меч в пълната с войници градина, сега трябваше да се справи с една малка прислужница. Той така се уплаши от нея, че дори се отрече от Исус.

Някои си мислят, че се препъваме в големите неща. Не са редки случаите, когато точно малки и незначителни неща разтърсват нас, хората, най-много. Това всъщност доказва безсмислието на самоувереността. По-късно Петър се отрече от Исус още два пъти, и тогава петелът пропя, и Петър стана и си отиде, и плака горчиво. Цялата самоувереност беше изтърсена от него и той си мислеше, че никога вече няма да се съвземе. Всичко, което запази в себе си, въпреки че не го осъзнаваше, беше това, което Духът му беше открил. Симон Петър и Юда си приличат по много неща, включително и по това, че и двамата се отрекоха от Исус в последните и най-важните дни от живота Му. И все пак между тях съществува и една основна разлика.

Юда никога не копнееше да познае Исус, както копнееше за това Симон. Юда не беше основал живота си на Него. На пръв поглед изглежда, че той обича Исус, защото беше изоставил всичко, за да Го последва и придружава навсякъде, дори и в моменти на най-големи гонения. Той изгонваше демони, изцеляваше болни и проповядваше Евангелието. (Спомнете си, че Исус разпрати дванадесетте да проповядват, изцеляват и освобождават, а не само единадесет от тях). Но тези жертви не бяха принесени от любов към Исус, нито пък бяха в резултат на откровение за това, кой в действителност беше Той.

Юда си имаше свои собствени планове още от самото начало. Той никога не се покая от себичните си мотиви. Неговият характер става явен от думи като следните: „Какво обичате да ми дадете” (Матей 26:14). Той говореше лъжи и ласкателства, за да се възползва (Матей 26:25). Вземаше пари от общата каса за себе си (Йоан 12:4-6). Правеше и други неща. Но никога не позна Господа, въпреки че прекара три и половина години заедно с Него.

И двамата съжаляваха за това, което бяха сторили, но Юда нямаше основата, която Петър имаше. Юда не копнееше да познае Господа и затова Исус никога не му се откри. Ако беше получил откровение от Исус, Юда никога нямаше да Го предаде. Когато силна буря се устреми върху живота му, всичко беше разтърсено и отнесено! Вижте какво се случи:

Безброй новоповярвали са се молили с молитвата на покаялия се грешник, ходили са на Богослужения, водили са активен християнски живот и са изучавали своята Библия. Всичко това те са вършели без откровението за това, кой е Исус, въпреки че са го изповядвали с устните си. Когато дойде силно разочарование в живота им, те се огорчават от Бога и не искат да имат нищо общо с Него.

„Бог никога не направи нищо за мен! – съм ги чувал да казват. – Пробвах да стана християнин, но от това животът ми стана само още по-непоносим.” Или: „Аз се помолих и поисках от Господа да стори това, а Той не го стори!” Тези хора никога не бяха положили живота си за Исус, но се опитаха да сключат съюз с Него за своя собствена изгода. Те Му служеха, защото очакваха да получат нещо в замяна. Затова лесно се оскърбяваха. Ето как ги описва Исус:
„Също и посятото на канаристите места са тия, които, като чуят Словото, веднага с радост го приемат; нямат обаче корен в себе си, но са привременни; после, като настане напаст или гонение поради Словото, веднага се огорчават (англ. пр.)” (Марк 4:16-17).
Забележете думите Му, че те бързо се огорчават, защото нямат корен в себе си. В какво трябва да се вкореним? Ефесяни 3:16-18 може да ни даде отговор на този въпрос: Сърцата ни трябва да са вкоренени и основани в любовта.

Исус каза: „Никой няма по-голяма любов от това, щото да даде живота си за приятелите си” (Йоан 15:13). Не можем да положим живота си в някой, в който нямаме доверие. Не можем да положим живота си в Господа, ако не Го познаваме достатъчно добре и Му нямаме доверие. Ние трябва да разбираме и познаваме Божията природа и характер. Трябва да имаме увереността, че Той никога няма да ни навреди.

Той е винаги внимателен, защото всичко, което прави, е за наше добро. Това, което ни се струва като разочарование, в крайна сметка винаги ще бъде в наша полза, ако не изгубим вярата си. Бог е любов и в Него няма никакво зло или себичност. Сатана е този, който желае да ни унищожи.

Често гледаме на ситуации от нашия живот като „късогледи”. Това изкривява истинската картина. Бог гледа на това, което преживяваме откъм неговата вечна стойност. Ако гледаме на ситуациите в нашия живот само през собственото си ограничено зрение, могат да се случат две неща.

Първо, докато Бог ни подлага на Неговия процес на очистване, можем да станем лесна плячка на огорчението, независимо дали го изпитваме към Бога или към някой Негов служител. Второ, лесно можем да бъдем измамени от врага. Сатана ще ни накара да сторим нещо, което първоначално може да има вид на добро, но неговият краен план е чрез това да ни доведе до собственото ни унищожение и смърт. Когато се вкореним в упованието си в Господа, нищо няма да може да бъде в състояние да ни отдели от Неговата грижа. И не ще се поддадем на изкушението да мислим за себе си.
Вкоренени в Божия характер
ЕДИН начин, по който врагът се опитва да осуети упованието ни в Господа, е като изкриви нашето знание за Божия характер. Той стори това в Едемската градина, когато попита Ева следното: „Истина ли каза Бог, да не ядете от всяко дърво в градината?” (Битие 3:1). Той изопачи Божията заповед, за да изопачи Божия характер.

Истинските думи на Бог бяха: „От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него, защото непременно ще умреш” (Битие 2:16-17).

Всъщност змията казваше на Ева: „Бог задържа всичко хубаво от теб.”

Но Божието желание бе: „От всяко дърво свободно да ядеш”. Бог бе дал на човечеството цялата градина с всичките й плодове с едно единствено изключение.

Змията изопачаваше това, което жената виждаше в Бога, като й казваше: „Бог всъщност въобще не Го е грижа за теб. Знаеш ли какво е скрил от теб? Само си въобразяваш, че те обича. Той въобще не е добър Бог.” Тя повярва на една лъжа за Божия характер и беше измамена. Тогава беше запалено желанието за грях, защото Божието Слово повече не беше живота, а закон: „А силата на греха е законът” (І Коринтяни 15:56).

Дяволът и днес постъпва по същия начин. Той изопачава характера на Бог Отец в очите на Божиите чада. Над всеки един от нас стои нечия власт – бащи, учители, директори, кметове, и те всички са проявявали егоизъм и апатия към нас. Тъй като те са символи на власт, ние лесно прехвърляме техните недостатъци върху Божия характер, защото Бог е представител на висшата власт.

Врагът по много хитър начин е изопачил представата ни за характера на Бог Отец, като за тази цел първо е изопачил представата ни за нашите земни бащи. Бог казва, че преди Исус да дойде, сърцата на бащите ще се обърнат към синовете им (Малахия 4:6). Неговият характер или природа ще се проявят в Неговите водачи и това ще ускори изцелението.

Когато приемем в себе си, че Бог никога не прави нещо, за да ни нарани или унищожи, и че това, което прави или не прави в живота ни, е за наше добро, тогава ние свободно ще можем да Му се предадем. Тогава ти с радост ще положиш живота си за Господа.

Ако си се предал истински на Исус и си се обрекъл на грижите Му, тогава ти никога не можеш да се огорчиш, защото вече не принадлежиш на себе си. Хората с наранено и разочаровано сърце са онези, които са дошли при Исус заради това, което могат да получат от Него, а не заради това, което Той е.

Ако не се откажем от този тип отношение, разочарованието лесно навлиза в живота ни. Себичността ни прави късогледи. Ние сме неспособни да гледаме през очите на вярата заобикалящите ни обстоятелства. Когато сме положили изцяло живота си в Исус, тогава ще познаем Неговия характер и ще споделим Неговата радост. Това ни спасява от несигурност и огорчение.

Лесно ще се оскърбим, ако започнем да гледаме на обстоятелствата. Духът не гледа на тези неща. Често Бог не ми отговаря по начина или в рамките на времето, което считам за изключително необходимо. Но ако обърна поглед към миналото си, във всеки отделен случай аз мога да видя или разбера Божията мъдрост.

Понякога нашите деца не могат да схванат смисъла в начина, по който ги възпитаваме. Опитваме се да обясним на по-големите деца, за да могат да се възползват от мъдростта. Но в нередки случаи, поради своята незрялост, те може да не разберат или да не се съгласят с някои неща. Като пораснат още малко обаче, те го приемат. Или просто не искат някой да проверява тяхното покорство, любов и зрялост. Съвсем същото е и с нашия Небесен Баща. В такива случаи вярата казва: „Вярвам Ти, дори и да не Те разбирам.”

В Евреи 11:35-39 се говори за онези, които не видяха изпълнението на Божиите обещания в своя живот и все пак никога не се поколебаха: „А други бяха мъчени, защото за да получат по-добро възкресение, те не приемаха да бъдат избавени. Други пък изпитваха присмехи и бичувания, а още окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион претрити, с мъки мъчени; умираха заклани с нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишение, бедствия и страдания; те, за които светът не беше достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята. Но всички те, ако и да бяха засвидетелствани чрез вярата им, пак не получиха изпълнението на обещанието”.

Те бяха решили, че Бог е всичко, което желаеха, без значение каква ще е цената. Те вярваха в Него дори и когато умираха, без да видят изпълнението на Божиите обещания. Те не се оскърбяваха!

Ние имаме корени и здрава основа, когато носим в себе си тази силна любов и упование в Господа. Никоя буря, без значение колко е силна тя, не ще може да ни поклати. Ние не постигаме това благодарение на личната си воля или качества. Това е дар на благодат към всички, които поставят своята вяра в Господа и отхвърлят увереността в своите собствени възможности. Но за да се отречеш напълно от себе си, ти трябва да познаваш Онзи, Който държи твоя живот.
Благодатта се дава на смирените
СИМОН Петър повече не можеше да се хвали, че е велик. Той беше изгубил естествената си увереност. Видя съвсем ясно безпомощността на своята силна воля. Това го накара да се смири.

Сега времето беше напълно подходящо да получи Божията благодат. Бог дава благодат на смирените. Смирението е много важно условие. Този урок се беше врязал дълбоко в съзнанието на Петър, защото ето какво пише в едно от своите послания: „Облечете смирението, защото Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат” (І Петрово 5:5).

Петър беше разтърсен до крайна степен. Можем да се досетим за това по думите, които Божият ангел изрече на Мария Магдалена край гробницата: „Но идете и кажете на учениците Му и на Петър, че отива преди вас в Галилея; там ще Го видите, както ви каза” (Марк 16:7). Ангелът трябваше да назове името му отделно. Петър беше почти съсипан, но Бог беше положил основа в него. И тази основа не можеше да се поклати, а само още повече да се заздрави от това разтърсване.

Исус не само прости на Петър, но и го възстанови. Сега, когато бяха преминали разтърсващите изпитания, той можеше да стане една от водещите фигури в Църквата. Петър смело прогласи възкресението на Христос пред същите онези, които Го разпънаха. И той сега свидетелстваше пред съвета, а не пред някаква си прислужничка. Той говореше с власт и дързост.

Историята свидетелства, че Петър е бил разпънат на кръст с главата надолу след много години на вярна служба. Всъщност, той се е считал за недостоен да умре със същата смърт, с която е умрял Исус Христос, така че те го провесили с главата надолу. В него вече нямаше страх. Той беше камък, вграден в здравата основа на Канарата. Изпитанията в този живот ще ти разкрият какво има в твоето сърце – дали си огорчен на Бог или на другите. Изпитанията или ще засилят твоя гняв към Бога и околните, или ще те направят по-уверено да устояваш на това изкушение. Ако преодолееш изпитанието, твоите корени ще станат още по-дълбоки и ще утвърдят теб и твоето бъдеще. Ако се поддадеш, оскърблението ще влезе в живота ти, което ще оскверни душата ти с огорчение.
Господи, аз Ти служих и не разбирам защо…?
КОГАТО бях пастор, в младежката група имаше един четиринадесетгодишен младеж, който беше много уважаван от приятелите си и от лидерството. Този младеж беше добър ученик и способен спортист. Беше ревностен за Божиите неща и служеше с вярност и всеотдайност. Пътуваше и с нас на различни места и свидетелстваше на почти всеки, с когото се запознаеше.

В един период от своя живот прекарваше по четири часа на ден в молитва. Чуваше много неща от Господ и ги споделяше с другите. Това, което говореше, беше винаги благословение. Той изяви, че има призвание за служение и пожела да стане пастор, преди да беше навършил пълнолетие. Имаше вид на непоклатима скала.

Обичах този младеж и видях, че Бог има призвание в него, така че му отделях доста време. Безпокоеше ме само едно нещо: като че ли беше прекалено уверен в себе си. Исках да поговоря с него, но нямах свободата да го направя. Знаех, че скоро щеше да настъпи промяна. Той преживя някои големи бури в своя живот и все пак не изгуби от силата. Понякога се съмнявах дали правилно го бях преценил, докато го гледах да удържа на тежките изпитания.

Изминаха няколко години. Той се премести, а аз започнах да пътувам постоянно. Но продължих да поддържам връзка с него. Знаех, че му предстоеше да премине през процес на разчупване. Тъй като това все още не беше станало, аз не знаех какво да очаквам, но осъзнавах, че е необходимо за него, за да изпълни своето призвание. Това много наподобяваше на пресяването на Симон Петър.

Когато този младеж стана на осемнадесет години, баща му се разболя от неизлечим рак. Той и майка му постиха и се молиха с надеждата, че ще оздравее. Присъединиха се и други към тях. Само няколко месеца по-рано този неизлечимо болен човек беше приел Исус за свой Спасител и Господ.

Състоянието на бащата се влошаваше. По това време служех в друг град на щата Алабама. Веднъж моята съпруга ми се обади по телефона и ме помоли да се свържа с този младеж. Свързах се с него и разбрах, че той се нуждаеше от подкрепа в този момент.

Потеглих още същата вечер с автомобила си и в 4:00 часа сутринта бях вече в неговия дом. Състоянието на баща му беше толкова тежко, че според лекарите му оставаха само още няколко дни живот. Той дори не можеше да говори.

Младежът все още не губеше надежда, че баща му ще стане от леглото изцелен. Поговорих със семейството и след няколко часа си тръгнах. На следващата сутрин ни се обадиха по телефона и ни известиха, че положението става критично.

Лиза и аз веднага започнахме да се молим. Докато се молехме, Бог даде на жена ми видение, в което Исус стоеше до леглото на този болен човек в очакване да го отведе у Дома. След тридесет минути младежът ни се обади и ни каза, че баща му е починал. Като че ли все още беше останал силен. Но това беше само началото.

През същата нощ той се обади на някои от най-близките си приятели, за да им извести за смъртта на баща си. Когато вдигаха телефона, те плачеха. Той се учуди откъде бяха научили вече за това, но те плачеха поради друга причина. Оплакваха всъщност един много близък негов приятел, който беше убит при катастрофа. В един ден беше изгубил родния си баща и много близък приятел.

Разтърсването беше започнало. Той беше объркан, обезсърчен и поразен. Сякаш Божието присъствие се изпаряваше около него.

Един месец по-късно, на път за вкъщи, младежът се натъкна на една катастрофа, която току що се бе случила. Той беше изкарал курс за оказване на първа помощ и веднага започна да помага. Всички хора от двете коли бяха негови близки приятели. Двама умряха в ръцете му, докато се опитваше да им помогне.

За моя млад приятел това беше повече, отколкото можеше да понесе. Той прекара три часа в гората, молейки се и викайки към Бога: „Къде си, Господи? Ти каза, че ще бъдеш мой Утешител, а сега съм останал без никаква утеха!”

Сякаш Бог му беше обърнал гръб. Това всъщност беше първият път, когато този младеж почувства, че силите му го напускат.

Той се разгневи на Бога. Защо Бог беше допуснал това? Той не изпитваше гняв към мен, пастора си или към семейството си. Той се чувстваше оскърбен и винеше за това Господ. Беше го обзело пълно безсилие. Бог като че ли го беше изоставил в най-тежкия му час.

„Господи, аз Ти служих и се отказах от много неща в своя живот, за да Те последвам. А сега Ти ме изостави!” Този младеж вярваше, че Бог му беше длъжник за всичко, от което той се беше отказал, за да Му служи. Не са малко хората, които са преживявали подобни рани и разочарования, а има и такива, които са се сблъсквали с още по-големи изпитания. Доста от тях са се огорчили на Господа. Те смятат, че Той трябва да вземе под внимание всичко, което са сторили за Него. Те Му служат с погрешни мотиви. Ние трябва да служим на Бог не заради това, с което Той може да ни се отплати, но заради Него Самия и заради това, което Той вече е направил за нас. Тези, които се гневят на Бог, все още не разбират напълно какъв голям дълг е платил Той за тях, за да могат да бъдат свободни. Тези хора са забравили от каква смърт са били избавени. Те гледат с естествените си очи вместо с духовните.

Младежът спря да ходи на църква, сприятели се с лоша компания и хукна по барове и купони. В състоянието на безнадеждност, в което се намираше, той не искаше да има нищо общо с Божиите неща. Избягваше какъвто и да е контакт с Господа.

Той не издържа повече от две седмици на този начин на живот, защото почувства дълбоко разочарование в сърцато си. Но още шест месеца отказваше да има общение с Господа. Дори и тогава Небето изглеждаше безмълвно. Божието присъствие сякаш беше изчезнало яко дим.

Беше изминала повече от една година. Посредством няколко случки той видя, че Бог все още работеше в неговия живот. Младежът се приближи при Господа, но сега всичко беше много по-различно. Той пристъпи в смирение. След като свърши това ужасно време на изпитания, Господ му показа, че никога не го беше изоставял. Когато отново започна да ходи в Духа, този младеж се научи как да търси Божията благодат, а не да разчита на своята собствена сила.

Постоянно поддържах връзка с него. Година и половина по-късно той ми разказа, че е видял неща в себе си, за които не е предполагал, че могат да бъдат там. „Аз бях един безхарактерен човек и моите взаимоотношения с другите бяха на много плитка основа. Баща ми ме възпита да бъда силен, но това беше само външно поведение. Никога нямаше да израсна според Божието намерение и затова съм благодарен, че Бог не ме изостави в положението, в което се намирах.

Това, за което най-много скърбя, не е, че бях започнал да ходя по кръчми или да пиянствам, а че бях обърнал гръб на Святия Дух. Толкова много Го обичам. Моето общение с Него сега е по-сладко от всякога.”

Животът му беше разтърсван много пъти. От това изчезна всичката му самоувереност. Но този младеж имаше основата, която и Симон Петър беше придобил, и тя не можеше да бъде отнета. Вместо да гради личния си живот и служение чрез гордост, сега той уповава изцяло на Божията благодат.

Огорченията в живота ни ще покажат кои са нашите слабости и уязвими места. Често там, където си мислим, че сме силни, се оказва, че е нашето скрито слабо място. И то ще си остане скрито, докато някоя мощна буря не отвее покривката. Апостол Павел написа: „защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме и се хвалим с Исуса Христа и не уповаваме на плътта” (Филипяни 3:3).

С никое от своите действия не можем да заслужим вечността. Лесно е да кажем това, но съвсем различно е да вкореним тази истина дълбоко в себе си.