ГЛАВА ВТОРА Казусът „Национално малцинство” в България

„Краят на Студената война и динамиката на процеса на европейска интеграция преоткри за изследователите група проблеми, повечето от които се приемаха за решени. Нещо повече - консолидацията на политическото пространство изведе на преден план дефицита от съвременни международни стандарти в изключително деликатни области, включително и по проблема за малцинствените права ( и, основно, тези на националните малцинства). Това наложи нов прочит на историята на проблема, в контекста на историята на изживяното вече столетие⁵.”

След осъществяването на демократичните промени през 1989 година България насърчава укрепването на институциите на демокрацията, пазарната икономика, гарантирането и защитата на правата на човека, включително на гражданите, принадлежащи към малцинствени общности.
1. Казусът „национално малцинство” в международното и в българското право.

Споделените демократични ценности и стандарти в областта на правата на човека, върховенството на закона, изграждането на институции са най-съществената прилика и обединяващото звено между Република България и ЕС. Усилията за изграждане на зона на етнически мир и сигурност са отправна точка за тясно сътрудничество и хармонизиране на правните и нормативните документи по отношение на националните малцинства.

За рождена дата на европейския феномен „национално малцинство”, какъвто политически днес го познаваме в Европа, се смята годината 1919. Исторически факт е, че „национални малцинства” излъчват победените държави в Първата световна война –Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя. От държавните граници на германското кралство и двете империи са откъснати територии, населявани с етническо и езиково еднородно население. Към това компактно население, принадлежащо към победените участници във войната - нациите и монархиите им, съгласно Версайската система от мирни договори се поставя изискване за прилагане на една цивилизована практика като доказателство за тяхната етнокултурна съпринадлежност. Гражданското индивидуално волеизявление - същност на плебисцитарния акт, се приема като гаранция за този избор.

И до днес обаче терминът „малцинство“ няма общоевропейска правна норма. Определения за „малцинство” („национално малцинство“) съществуват в някои международни документи. Не съществува обаче легална дефиниция на този термин. За ясното дефиниране на понятието „национално малцинство” е полезна декларацията на участниците в Женевската среща по въпросите на националните малцинства през 1991 г., която гласи, че „не всички етнически, езикови, религиозни, или културни различия водят задължително до възникването на национални малцинства”.

Различните европейски страни имат два основни подхода, при дефинирането на понятието „малцинство”. При единия изчерпателно се изброяват етническите или езиковите малцинства. Той е възприет в Германия, Австрия, САЩ, Естония и Македония. В Германия например, са изброени: датчаните, лужичаните, фризите, синтите и циганите. Милионите турци, живеещи там, не попадат в това изброяване. Другият подход, възприет в редица европейски държави като Белгия, Руската федерация, Украйна, Молдова, дава обща дефиниция на разглежданото понятие, без да се изброяват изчерпателно етническите и езикови общности, които влизат в него. Конституцията и законодателството във Франция изобщо не дефинират понятието „малцинство”. Това се дължи на френската правна доктрина, според която нацията е единна и в страната няма малцинства.

В Република България всяко лице, принадлежащо към етническо, религиозно или езиково малцинство, има правото да избере дали да бъде третирано като принадлежащо към дадено малцинство или не, без от това да произтичат каквито и да било неблагоприятни последици. Това право намира своята реализация при преброяванията на населението, при които всеки доброволно посочва своята етническа принадлежност, майчин език и вероизповедание, а ако желае – може и да не направи това.

Под „национално малцинство” в традицията на българския език и история обикновено се разбират българските национални малцинства извън границите на държавата ни. Обикновено за това се смятат много големи групи (до милиони) от български граждани, които поради войните, водени от България през ХХ век или по други исторически причини остават в определени периоди или етапи извън границите на България, като това най-общо е в близост до самата държава. За национално малцинство в този смисъл не се смятат българските емигранти в чужбина (например в САЩ).

За българско национално малцинство се смятат българите от Западните покрайнини, Северна Добруджа и Тракия. Терминът има по-скоро исторически характер, тъй като отразява стремежа на България по време и след войните за национално обединение да си възвърне територии с компактно българско население. В съвременен план терминът отразява реалността на големи групи българи, живеещи извън границите на България, които понастоящем са сериозно намалели поради преместване или заселване на българите, които са били извън границите, съответно вътре в границите, или поради културна и езикова асимилация, или различно осъзнаване на своята национална и етническа принадлежност.

Изменената, особено след 1990 г., геополитическа обстановка на Балканите и в Европа налага актуализацията на изработените до този момент механизми както в областта на общите човешки права, така и тези, касаещи правата на националните малцинства.

През октомври 1991 г. Генералният секретар на Съвета на Европа – Катрин Лалюмиер, Парламентарната асамблея и Съвета на министрите възлагат на Върховния комитет по правата на човека да изработи становище относно „...юридическите и политическите условия, при които Съветът на Европа би могъл да предприеме действия по закрилата на националните малцинства.” Така на 5.11.1992 г., на своето двадесет и пето заседание, Парламентарната асамблея на СЕ изработва специален документ – т. нар. „ Препоръка 1177” .

Документът отчита огромната работа, която е свършена до този момент от всички европейски институции в миноритарната област, както и факта, че „периодът на анализите е отминал и трябва бързо да се премине на плоскостта на предприемане на международни решения и отговорности в тази област.” Напомня се , че по силата на „Препоръка 456” от 1990 г. Парламентарната асамблея е натоварена да играе роля на посредник и помирител във възникнали конфликтни ситуации в Европа, предизвикани от малцинствени проблеми.

В постъпателното търсене на пътища за регулиране на специфичните права на малцинствата, на 5.11.1992 г. в Страсбург Съветът на Европа приема Европейската харта за регионалните и малцинствените езици. Хартата е своеобразна база, от която тръгва и следващият важен документ на СЕ в малцинствената сфера – Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства.

На фона на разгръщащия се по това време югославски конфликт Парламентарната Асамблея предприема активни действия по изработването на Допълнителен протокол към Европейската конвенция по правата на човека. В резултат на активните действия в тази насока, с „Препоръка 1201” от 1.11. 1993 г. Асамблеята на СЕ изпраща на Съвета на министрите текст на „Предложение за Допълнителен протокол към Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи, отнасящ се към лицата, принадлежащи към националните малцинства.” Намерението е документът да бъде разгледан и подготвен за внасяне в дневният ред на Срещата на върха във Виена, предвидена за 8 - 9. X. 1993 г. Предложеният текст има изключителна стойност в съвременната доктрина по закрилата на правата на националните малцинства, дотолкова, доколкото в него са заложени тези, които по-късно фигурират в основния документ на Съвета на Европа по закрилата на националните малцинства.

Според текста на „Препоръка 1201”, за национално малцинство може да става дума при наличието на пет условия. Понятието „национално малцинство” описва група от граждани на дадена държава, които:

1. живеят постоянно на територията на държавата и са нейни граждани;

2. имат стари, солидни и трайни връзки с държавата;

3. притежават типични етнически, културни, религиозни или езикови характеристики;

4. са достатъчно репрезентативни, бидейки по-малко от останалата част на популацията в страната или даден неин регион;

5. проявяват обща воля и тенденции към запазване на общностната си идентичност, в частност културата, религията или езика⁶.

На 10 октомври с. г. Съветът на министрите приема окончателния текст, титулуван „Рамкова конвенция за защита на националните малцинства”. Текстът е открит за подписване от страните членки на СЕ на 1.11. 1995 г. в Страсбург и влиза в сила на 1.11.1998 г. Конвенцията е съставена на английски и френски език, като и двата текста имат еднаква сила, в единствен екземпляр, който остава на съхранение в архивите на Съвета на Европа. Генералният секретар изпраща заверени копия от него на всяка държава членка на Съвета на Европа и на всяка държава, поканена да подпише или да се присъедини към тази конвенция.

Първото е, че националните малцинства са образувани в следствие откъсване на национални територии ведно с коренното им население и присъединяването им към друга държава. Второто е наличието на конституционна уредба или международен договор, уреждащи статута на дадено национално малцинство – респективно на принадлежащите към него лица като самостоятелен правен субект. Рамковата конвенция не предполага дадено лице да има право да избере произволно своята етническа принадлежност, т.е. да се „самоопредели”, дори към притежаващо статут национално малцинство. Защото индивидуалният субективен избор е непременно свързан с обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност и не всички етнически, културни или религиозни различия задължително водят до създаване на национални малцинства. На Виенската среща е решено също така уредените в приетата декларация правни ангажименти да бъдат преобразувани в най–голяма степен с Рамковата конвенция в правни задължения.

България ратифицира „Рамковата конвенция за защита на националните малцинства” със Закон за ратифициране, обнародван във в. „Държавен вестник”, бр. 18 от 26. 02. 1999 г., с което по начало подкрепя залегналите в нея принципи и цели. Законът е гласуван в атмосфера на интензивни дискусии както в Парламента, така и в политическите, обществените и научните среди. Основанията за разнопосочното отношение към постановките на Рамковата конвенция се базират на факта, че в българската конституция няма конкретна норма, която да признава присъствие на национални малцинства в държавата.

При ратификацията на Конвенцията, Народното събрание на Република България декларира, че „Ратифицирането и прилагането на Рамковата конвенция по никакъв начин не дава право на дейност, нарушаваща териториалната цялост и суверенитета на единната българска държава, нейната вътрешна и международна сигурност”. С това на практика е изразена резерва към някои от правата, предоставени на националните малцинства.

Макар че определение на „национално малцинство“ в българското право няма и нито един български закон не дефинира това понятие, в българското право съществува правна рамка по въпросите на малцинствата в България. Тя включва части от Конституцията и различни закони, в които изрично се определят равни права за хората, независимо от тяхната народност, раса, религия, социален произход, членуване или нечленуване в определена организация или партия. Законите определят и наказания за нарушаването на тези права. Съществуват и междунардноправни документи, ратифицирани от България, които разглеждат тези въпроси. До момента обаче България все още не е определила съдържанието на термина „национални малцинства“ във вътрешното си право. Защитата на българските национални малцинства в чужбина влиза в пълномощията на външния министър на Република България - той „защитава правата и свободите на лицата, принадлежащи към българските национални общности и малцинства, в съответствие с международноправните норми в тази област и с интересите на страната.”

Макар Конституцията на Република България да гарантира правата и свободите на всички български граждани без всякаква дискриминация на основата на етнически произход, културна и религиозна принадлежност, поради външен натиск и поради неразбиране и подценяване на проблема вътре в страната много от целите на конвенцията, както и разпоредби конституцията, касаещи суверенитета, националното единство и териториалната цялост на страната се нарушават. Пример в това отношение е подменянето на прагматичната представа за „национално малцинство” с прилагания примитивно–аритметичен смисъл на думата „малцинство”. За европейския континент това означава абсурдно поначало прилагане на Рамковата конвенция за средно 40 – 50 такива „малцинства” във всяка европейска държава. У нас на практика това означава даване на привилегии на „самоопределилите се”, че принадлежат към някаква национална или религиозна група български граждани.

В доклада, който българското правителство приема за това, как страната изпълнява задълженията си по Рамковата конвенция, е написано, че лицата, които са защитени субекти по смисъла на Конвенцията, т.е. лицата, които се разглеждат като национални малцинства – това са български граждани, принадлежащи към етнически, религиозни и езикови малцинства у нас – т.е. възприет е втория подход. Например турското малцинство в България е национално, защото принадлежи на българската гражданска нация и се различава етнически от мнозинството.

Освен тази систематизация, в теорията на малцинствения проблем интерес представляват отделните типове малцинства. В първият тип се включват онези малцинства (национални), които нямат родина майка и живеят разпръснато в различни държави, т.нар. транснационални малцинства (например ромското малцинство, еврейският народ и др.). Вторият тип включва национални малцинства, заселени по силата на независещи от тях причини. Тези малцинства обитават области, които не са географски гранични с родината майка (напр. българите в Буковина, Бесарабия и в други региони).

В монографията на О. Хрисимова „Предизвикателствата на XX век: Равноправие в многообразието” е застъпена тезата за националните малцинства като ключов компонент за стабилността на Европа и за особената стойност на приетата от Съвета на Европа Рамкова конвенция. Изследването внушава, че независимо от достигнатите до момента равнища в международноправното регламентиране на малцинствения въпрос, остават още твърде значими, деликатни и противоречиви области за решаване.

Авторката извежда четири основни характеристики на този документ, имащи не само принципно значение за самата европейска доктрина по закрилата на правата на националните малцинства, но и за националната му интерпретация в България:

• Рамковата конвенция има програмен характер и очертава минимума от мерки по закрилата на специфичните нужди на националните малцинства;

• Конвенцията дава значителни възможности за маневриране на националните законодателства в тази материя;

• Държавите могат да приемат постановките на Рамковата конвенция с резерви, уговорки, както и във всеки момент да денонсират подписа си под нея;

• Средствата за закрила на националните малцинства се избират от държавите, съобразно утвърдената национална историческа традиция;

• Предвидената в Рамковата конвенция закрила на националните малцинства не може при никакви обстоятелства да накърнява държавния суверенитет, единството и териториалната цялост на парафиралите я държави.

В момента в Европа живеят 300 различни малцинства. Един от всеки седем граждани на Европейския съюз принадлежи към регионално малцинство. В Европа се говорят над 90 езика, а 37 от тях се смятат за официални държавни езици. През 2009 г. Европейският парламент приема резолюция за състоянието на човешките права в ЕС, а във връзка с малцинствата в нея са подчертани четири основни неща:

1. След разширяването на Съюза са прибавени около сто малцинствени групи към съществуващите до този момент в Европа;

2. Няма обща европейска формулировка за представителите на етническите малцинства;

3. Особено важно е да бъде гарантирана защита на регионалните малцинствени езици, правото на използване и обучение на майчиния език;

4. Нужни са ефикасни механизми за защита на правата на малцинствата.

2. 
   Националните малцинства в България - формиране и съвременен статут.
   

Берлинският договор от 1878 г. представлява първата конкретна правна рамка за защита на малцинствата в новосъздаденото Княжество България. Следвайки духа на времето, договорът възприема принципа на защита на малцинствата основно като религиозни малцинства, но съдържа специфични клаузи за защита на „народностите”.

Ньойският договор, подписан на 27 ноември 1919 г., урежда положението на България в новата система на международноправен ред, установена след приключването на Първата световна война с Обществото на народите. Характерно за нея е непрекъснатото противоборство между тенденцията за универсалност и различните стандарти за защита на малцинствата, което се прилагат в договорите с различните страни. Ньойският договор изоставя принципа за защита на малцинствата като вероизповедни общности и въвежда като основания за защита на равна основа също расата, народността и езика. Неговите антидискриминационни клаузи са формулирани така, че да държат сметка за всички тези признаци (с изключение на пола).

Раздел 4 от Ньойския договор, постановява, че „България се задължава да бъдат признати като основни закони постановленията, съдържащи се в настоящия отдел; никакъв закон, никакъв правилник и никакво официално разпореждане да не бъде в противоречие или в несъгласие с тези постановления и никакъв закон, никакъв правилник и никакво официално разпореждане да няма по голяма сила от тях. България се задължава да даде на всички жители на България, без разлика на рождение, народност, език, раса или вяра, пълна защита на живота и свободата им. Всички жители на България ще имат право свободно да упражняват, както публично, така и частно, всяка религия или вярване, които не са несъвместими с обществения ред и добрите нрави. България признава за български поданици по право и без други формалности всички лица, които имат местожителството си в българска територия в деня на влизането в сила на настоящия договор и които не са поданици на някоя друга държава. Всяко лице, родено на българска територия, добива по право българско поданство, освен ако по рождението си има право на друго поданство”.

Според чл.53. „Всички български поданици са равни пред закона и се ползват с еднакви граждански и политически права, без разлика на раса, език или религия. Различието във вярата или изповеданието не бива да вреди на който и да е било език било в частните си или търговски сношения, било в религията, в печата или в каквито и да било издания или в публични събрания. Без да се гледа на установения от Българското правителство официален език, българските поданици, които не говорят български, ще имат всички надлежни улеснения, за да могат било устно, било писмено, да се ползват от езика си пред българските съдилища”.

Чл.54. постановява, че „Българските поданици от етническите, религиозни или езикови малцинства ще бъдат третирани еднакво и ще имат същите юридически и фактически граници, както и останалите български поданици. Те ще имат еднакво право да основават, управляват и контролират, на свои средства, благотворителни черковни или обществени заведения, с право да се ползват свободно в тях от езика си и да упражняват свободно религията си. В градовете и окръзите, в които живеят значително число български поданици от етническите,религиозни или езикови малцинства,на тия малцинства ще се обезпечи ползването от една справедлива част от сумите,които би били отпущани от хазната по държавния,общински или други бюджети,за възпитателни,религиозни или благотворителни цели.

Според разпоредбите на Ньойския договор България се задължава да не пречи на упражнението на правото на опция, което предвидено в него или в договорите, сключени от Съюзените и Сдружени Сили с Германия, Австрия, Унгария, Русия или Турция, или пък помежду казаните Сили и което дава възможност на заинтересованите да добият или небългарско поданство. България се задължава да признае постановленията, които Главните Съюзени и Сдружени Сили биха счели за уместни, относително взаимната и доброволна емиграция на малцинства.

Чл.57. разпорежда на България да приеме, че постановленията на предидущите членове, доколкото те се отнасят до лица, принадлежащи на расовите, религиозни и езикови малцинства, съставляват задължения от международен интерес и се поставят под гаранция на Обществото на Народите. Те не могат да бъдат изменяни без съгласието на болшинството на Съвета на Обществото на Народите. Съюзените и Сдружени Сили, които са представени в Съвета, взаимно се задължават да не отказват съгласието си за всяко изменение на поменатите членове, когато то би било одобрено по надлежния ред от едно болшинство в Съвета на Обществото на Народите.

Националните малцинства от 1919 г. се приравняват с етническите малцинства на евреите, циганите, турците, арменците, руснаците, които трайно се заселват в метрополиите, но не са част от автохтонното население, свързано и юридически с наследствени права върху земята си. Това е причината за въвеждането след 1989 г. на още един термин – „малцинствени групи” в практиката на европейските институции.

По-късно България подписва два отделни документа с Турция, чрез които се регламентират отношението и правата на малцинствата в двете страни. В подписаните два документа съществува противоречие, което е неизбежно за времето, но което в следващите десетилетия поражда междудържавни напрежения, както и възможности за манипулиране на разбирането за „малцинство” в двустранните отношения и за всякакви спекулации по темата. Документите са: Протокол, приложен към Договора за приятелство, подписан между България и Турция, и Конвенция за установяване между България и Турция (подписана на 18 октомври 1925 г. в Ангора, ратифицирани от 21-то обикновено Народно събрание на 27 май 1926 г., публикувани в държавен вестник, бр. 110. 1926 г.).

Под точка А в Протокола е записано, че „Двете правителства се задължават помежду си да осигурят, респективно, на мюсюлманските малцинства в България, ползването от всички разпореждания за покровителството на малцинствата, уговорени в Ньойския договор, и на българските малцинства в Турция – от разпорежданията за покровителството на малцинствата, уговорени в Лозанския договор. България признава на Турция и Турция признава на България всичките права относно клаузите за малцинствата, дадени на Силите, подписали Ньойския Лозанския договори. Забележка: считат се като принадлежащи към българското малцинство турските поданици от християнско вероизповедание, чийто матерен език е българският.” „Респективните” малцинства се оказват определени по различен признак: „мюсюлмански” в България, „български” в Турция. При това за да няма грешка, „българските” са определени чрез вяра и език. Що се отнася до „мюсюлманските”, те се оказват грижа на Турция, тъй като „българските малцинства” са грижа на България. По това време Турция е светска република, но определя „своето” малцинство в България по религиозен признак, защото до 1920 г. Турция не съществува като държавно образувание, т. е. няма турци и няма как да има „турско малцинство”. Значимото различие в Османската империя е религиозното, а не етническото. Новосъздадената Република Турция разглежда поданиците на Османската империя като „свое” малцинство. Колкото и да се стреми да скъса със своето ислямско минало, Турция е наследник на Османската империя, ако не в друго, то в пространствената си локализация – неприсвоените от създадените национални държави териториални остатъци от нея.

По-странна е ситуацията за българската държава: тя признава за значимо религиозното значение; признава, че „респективните” на българските малцинства в Турция са мюсюлманските малцинства в България, с което фактически признава, че мюсюлманите в България не са българи.

В чл. 2 от Конвенцията за установяване пише, че „Договарящите страни приемат, че няма да се прави никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция”. Признато е, че мюсюлманите в България не са българи, българската страна прави следващата неизбежна стъпка - приема, че мюсюлманите в България са турци.

През периода от 1944 до 1990 г. за малцинствени общности не се говори. На преден план се извежда политиката на „приобщаване на малцинствата към обществото” на основата на общата, установена като господстваща, светска идеология. Политиката към малцинствата преминава през противоположни крайности: от интернационализъм към национализъм, от защита и укрепване на етническата идентичност на малцинствените общности към груби посегателства върху тяхната идентичност, култура, религия и език. В периода до 1990 г. България урежда нормите на вътрешното си законодателство в по-голяма степен под въздействие на външни политически фактори, отколкото изцяло в съответствие с доминиращите предпочитания и ценности, споделяни на идеологическо ниво от управляващите си политически елити. Отношението към една или друга малцинствена общност често се определя в зависимост от отношенията и конкретната политическа конюнктура с държавата, с чиято национална и етническа характеристика те се идентифицират.

След началото на демократичните промени през 1989 г. Република България трябва да решава два основни типа предизвикателства в областта на правата на човека. Първият - да се ликвидира с политиката на потъпкване на основни права и свободи на човека. Вторият - да се гарантира пълно спазване и съблюдаване на тези права на основата на новата конституция на страната, промененото законодателство, хармонизирано с нормите на международните инструменти по правата на човека, реформираните институции, усъвършенстваната административна практика. Към това следва да се прибавят и процесите на изграждане и укрепване на гражданското общество и запознаването му с изискванията на международните стандарти по правата на човека и необходимостта от тяхното спазване.

В съвременната Конституция на Република България е възприето разбирането за нация като гражданска нация, при което националната общност се разглежда като състояща се от гражданите на държавата. За това сочат редица конституционни текстове. Така например според чл. 92. на Основния закон президентът „олицетворява единството на нацията”, според чл. 116. „държавните служители са изразители на волята и интересите на нацията”, държавното знаме е наречено „национално знаме” (чл. 167.), в Член 10 се говори за „национални референдуми”, които „се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право” и т. н.

Конституцията прокламира равенството като общочовешка ценност наред със свободата, мира и хуманизма. В чл. 6, ал. 2 е формулиран принципът за равенството на гражданите пред закона. Този принцип е един от фундаментите на гражданското общество и държавата. Той е общ за цялата правна система на Република България.

България се придържа към разбирането, че защитата на малцинствата се осъществява чрез пълноценно гарантиране на индивидуалните права и свободи на лицата, принадлежащи към тях. Правата на националните малцинства включват комплекс от мерки, предвидени в законодателството на страните, в които има национални малцинства и/или във валидните на тяхната територия международно правни документи. В най-общ смисъл, тези мерки гарантират опазването на всички фундаментални права на човека, които могат да бъдат нарушени, поради принадлежността му към определено национално малцинство. Този комплекс включва абсолютно всички мерки, целящи пълната интеграция на тези малцинства във всяка област на обществения живот.

В популярен прочит у нас това най-често се отнася до даване на право и осигуряване на възможности съответното малцинство да ползва и своя език освен официалния в държавата и да го предаде на децата си. Ето защо днес в България е налице подменянето на прагматичната представа за „национално малцинство” с прилагания механично смисъл на думата „малцинство”. За Европа това означава абсурдно прилагане на Рамковата конвенция. У нас на практика това означава даване на привилегии на „самоопределилите се”, че принадлежат към някаква национална или религиозна група български граждани. Така в България се очертават няколко малцинствени общности, исторически формирали се на територията на страната.

• 
  Турци
  

По време на преброяването на населението от 2011 г. числеността на определилите се като турци е 585 024 души⁷. Според експертни оценки, сред самоопределилите се като турци има значителен брой роми, говорещи на турски език, и българи мюсюлмани, които не използват в домашна среда турския език.

• 
  Роми
  

• 
  Руснаци
  

• 
  Арменци
  

• 
  Власи
  

• 
  Каракачани
  

• 
  Гърци
  

• 
  Татари
  

• 
  Евреи
  

Важен момент от казуса „национално малцинство” е регламентирането на взаимната и доброволна емиграция на малцинствата. Той е важен по две причини: като доказателство за свързване на „малцинство” с територия (защото става въпрос за доброволното изселване на територии, преминали в границите на друга държава) и като национално и наднационално приет вариант за решаване на възникналия проблем.

На индивидуално равнище свързването на малцинството с територия създава особен проблем. За обитаващите определена територия индивиди това е тяхното родно място, където те живеят. Когато тази територия се окаже в границите на друга държава, тези хора са изправени пред следния избор: или да станат поданици на съответната държава и заедно с това да се превърнат в принадлежащи към малцинство, или да напуснат своето родно място и да се преселят в своята държава.

Едва ли е възможно докрай да бъде осъзната сложността на такъв избор, както и всички обстоятелства, които го правят принудителен. Когато дадена територия по силата на договор се обозначава като принадлежаща на друга държава, то тя започва да се схваща по друг начин и от двете групи хора, които със самия акт стават две различни групи, в които хора се различават по етнически, религиозни, езикови или други признаци. Когато тяхната територия преминава в границите на друга държава, тези различия между хората стават видими и за самите тях, изпъкват ясно. Те стават видими дори само заради това, че едните могат да изберат да напуснат мястото на своето раждане, за да отидат при „своите”, или да останат на „своето” място сред чуждите, но като различни, като малцинство.

Например мюсюлманите се изселват вече 120 години от България в Турция. Това се случва перманентно, като най-масов е процесът в началото на ХХ век, през 50-те години и през 90-те на ХХ век. Между 1878 г. и 1912 г. от България се изселват около 350 хил. мюсюлмани (турци, помаци, черкези, татари). В периода между 1913 г. и 1934 г. от България според регламентирана от международното право договореност годишно се изселват около 10-12 хил. души. В периода на Втората световна война (1940 - 1944 г.) се изселват около 15 хил. души. Насилственото коопериране на земята поражда ново масово напускане на България и през 1950 - 1951 г. около 155 хил. турци емигрират в Турция. След подписването на българо-турската спогодба за събиране на разделените семейства през 1968 г. над 70 хил. души заминават за Турция. Най-масовата след Освобождението миграция е от 1989 г., когато около 360 хил. души се преселват в Турция, подгонени от т.нар. „възродителен процес”. От тях една част се връщат в България след падането на режима на Т. Живков, но близо 240 хил. остават с постоянно местожителство в Турция. В периода 1990-1997 г. поради тежката икономическа депресия в България годишно страната напускат с временни или туристически визи между 30 - 60 хил. души, които търсят препитание в Турция. Според експертни оценки само за периода 1989 - 1997 г. новите заселници от България наброяват около 400 хил. души. С известни изключения изселническите вълни са резултат от предизвикана или насилствена миграция. Според международноправните стандарти мигриращите групи турци почти винаги са попадали в графата „бежанци” (т.е. преследвани по една или друга причина или принудени да напуснат родните си места).

След Освобождението от османска власт на България, по силата на Берлинския договор, е отредена територия, върху която живеят не само българи, но по-големи или по-малки по численост етнически и религиозни малцинства. В първата българска Конституция (в сила от 1879 г. до 1947 г.) православието се детерминира като „господстваща вяра”, но на „друговерците” се гарантира свобода на вероизповеданието. Малцинствените групи са признати за равноправни поданици и се ползват с всички права, които се предоставят на българските граждани.

Голяма част от турците се изселват в османските вилаети още по време на Руско-турската война и непосредствено след освобождението на България (1877 - 1878 г.). По-късно този процес продължава през периода на новата и най-новата история на България. През 1887 г. турците са близо 20% от населението на България, през първата четвърт на ХХ век са около 12%, към 40-те години на ХХ век - под 10%, а през 50-те години на ХХ век - 8,6%. Продължава да функционира системата на мирно съжителство между християни и мюсюлмани, турци и българи, изградена върху взаимното уважение на традициите и битовите специфики. В морален и психологически план обаче тези отношения от Възраждането до днес винаги са носили бремето на недоверието, предразсъдъка и на някакъв културен и социален реваншизъм, стигащ понякога до национално високомерие. Повече от столетие е в действие тежък национален комплекс, който най-синтезирано и достъпно може да се разчете в добилото гражданственост клише „петвековно турско робство”. При все това турците, които остават в родните си места, демонстрират нееднократно своята лоялност към държавата, включително и чрез участие в българската армия и във войните, в които България е въвлечена.

След Освобождението положението на турците и на цялата мюсюлманска общност е уредено чрез мирните договори, по които България е страна. По силата на някои от тези договори (Берлински - 1878 г., Цариградски - 1909 г., Мирните договори от 1913 и 1919 г., Анкарския - 1925 г.) мюсюлманската общност в България получава значителна автономия. В духовно, административно и съдебно отношение мюсюлманите в България се управляват от Главно мюфтийство, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Държавата заделя средства от бюджета си, за да поддържа джамиите и заплатите на мюсюлманските духовници. Училищата са частни - към джамиите, но държавата се ангажира със задължително финансиране. Функционирането на етно- и културноцентристка образователна система пречи на приобщаването на турците към националния живот. Огромната част от тях не знаят български език, поради което трудно се състезават на пазара на труда, маргинализирани са от интензивните културни процеси в страната и не са в състояние да се интегрират нормално в обществото.

През 30-те години на ХХ век сред турските интелектуалци започва движение за създаване на модерни светски турски училища. В новите училища са поканени български учители, които да преподават български език, география, история - предмети дотогава неизучавани от турските деца. През 1944 г. на територията на страната има около 740 турски училища, а в началото на 50-те години те са над 1100. Открити са и турски гимназии.

От освобождението на България до 1944 г. представителите на турската етническа общност се ползват свободно от правото си да разпространяват информация на своя език. На турски език се издават няколко десетки вестника. Много политически партии издават свои вестници на турски език. Достъпни са ежедневници и литература, издавани в Турция. Турците имат няколко културно-просветни и спортни дружества, които приключват дейността си през 1934 г., когато са забранени всички партии и сдружения и ограничени всички демократични свободи. В българския парламент има депутати турци и мюсюлмани, които са избирани с листите на общонационалните партии.

След края на Втората световна война в България се върви бързо към тоталитарно управление и рязко ограничаване на демократичните свободи. Политическите, икономическите и социалните модели се прехвърлят от Съветския съюз и съвършено механично се налагат у нас, без никакво съобразяване с народопсихологията, с историческите, културните и географските специфики. Новата геополитика е тясно обвързана със СССР. Тази нова политика на комунистическото управление естествено обхваща малцинствата и междуетническите отношения в България. В продължение на десетилетия за конфесионалитет и за религиозни общности въобще не може да се говори. Религията е повсеместно забранена. Води се постоянна атеистична пропаганда както сред българите християни - православни, католици, протестанти, така и сред мюсюлманите, юдеите, армено-грегорианците. Като известна компенсация за унищожаването на религиите и свързаните с тях битово-ритуални традиции правителството, следвайки идеологическите клишета за „интернационализъм”, предоставя по-големи свободи за изява на различните етноси и тяхната етническа култура.

Тези изненадващи за комунистическата догматика актове на толерантност, специално към турците и тяхната етническа идентичност, са свързани с абсурдната идея за „износ на революция” в световен мащаб. Под натиска на съветските тайни служби българските управляващи се заемат със задачата да спечелят доверието на турското население и да подготвят подходящи кадри за износ на комунистическа идеология в Турция. Самата технология на прехвърляне на съответните революционни носители на територията на Турция се смята за извънредно проста - чрез периодичните изселнически кампании сред българските турци.

Една от първите стъпки, предприети в това отношение, са измененията в Закона за народното просвещение, по силата на които се създават държавни училища за малцинствата на турците, евреите и арменците. Обучението на българските турци в частни училища се прекратява и преминава под управлението на Министерството на народното просвещение. В създадените държавни училища се запазва изучаването на част от предметите на турски език, но се въвеждат и предмети, които подпомагат приобщаването на турците към преобладаващата част от нацията. В областта на културата се стимулират прояви, които целят съхраняване на традиционното. На практика на турците се предоставя някакво подобие на културна автономия: освен стотиците основни училища, в страната действа девическа гимназия и още няколко редовни турски гимназии. Три института подготвят учители за турските училища. На турски език излизат три вестника и едно списания, местните вестници излизат с притурки на турски език. В градовете работят държавни театри, които поставят пиеси на турски език, в националния радиоефир текат редовни програми на турски език.

На пръв поглед оценката може да бъде еднозначна - в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век с помощта на командните методи, характерни за комунистическото управление, се осигурява изява за етническото самосъзнание на българските турци. Целта, която преследва държавната машина, обаче е друга - чрез образованието и културата да се работи за превъзпитанието в партиен дух на турското малцинство. В училищата това не е трудно. Турските деца наред с помашките, българските, арменските и всички останали, получават атеистично образование, което е дълбоко идеологизирано и води до пълна морална и културна унификация на децата. Изградена изцяло чрез клишета и идеологизирана е и турската преса, която препечатва или следва духа на официозните печатни органи. Създава се партийна номенклатура от средите на турското малцинство и сред помаците, които срещу добри привилегии и възможности за кариера изпълняват политиката на БКП, насочена към техните сънародници - добра или лоша, репресивна или полурепресивна.

През 50-те години вече хиляди турци членуват в БКП и ОФ, а десетки хиляди заемат държавни и ръководни стопански длъжности. В началото на 50-те години на ХХ век се чувства засилена нагласа за изселване сред българските турци. Тя се дължи главно на шока от решението да бъдат кооперирани земите им, от забраната да се чете Свещения Коран, от активната партийна агитация за равноправие сред жените. БКП обявява борба срещу „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм сред местните турци”. Настъплението е повсеместно, защото трябва да бъде изпълнена в определените срокове насилствената колективизация на селскостопанските земи в цялата страна, а тя вече е достигнала до планинските и полупланинските райони, населени с мюсюлмани. Отнемането на земята хвърля в паника турците и помаците, които в преобладаващото си мнозинство са селски работници и фермери. Това отприщва една от най-масовите изселнически кампании на българските турци към Република Турция - близо 155 хил. души през 1950 - 1951 г.

През 1958 г. след специален пленум на Политбюро политиката на комунистическата власт по отношение на турците започва да се променя към ограничаване на правата, към налагане на нова концепция за етническата и националната структура и междуетническите отношения в България. Първите асимилационни актове се извършват по отношение на ромите. Вестниците им (до този момент билингвални) започват да излизат само на български език, театърът им е закрит, следват масови акции за смяна на имената на циганите мюсюлмани. През 1958 г. малкото цигани чергари, които живеят в България (20-30 хиляди), със специално постановление на Министерския съвет са принудени да отседнат там, където ги заварва разпореждането. Конете и каруците са конфискувани от държавата.

В началото на 60-те години на ХХ век започва идеологическата подготовка за рязка промяна на политиката към турците и българите мюсюлмани с цел пълната им асимилация. Държавната власт взема решения за репресивна и насилствена интеграция на мюсюлманите - турци и помаци - в българското общество. Далечната стратегическа цел е, от една страна, пълната унификация на всички социалистически граждани, а от друга - обявяването на България за еднонационална държава, а нацията за хомогенна - в идеологически и етнически смисъл. Постепенно се закриват средните училища, следва закриване или промяна в програмите на държавните турски начални училища, броят на вестниците намалява, започват да излизат на български език, закриват се театрите и т.н. По същото време (1964 г.) е направен неуспешен опит за смяна на имената на българите мюсюлмани от Западните Родопи. Съпротивата на населението е силна и държавната власт прекратява опита за асимилация.

В отделите на ЦК за пропаганда и агитация, както и в съответните, занимаващи се с малцинствата, и с помощта на тайните служби се изгражда и утвърждава параноичната концепция за турците като чужд елемент и „пета колона” на Турция на територията на България. Сложният и безмилостен държавен механизъм чрез своите партийни организации, окръжните политотдели, отделите на ДС, съответните наблюдаващи разпростира мрежата си, за да обхване, наблюдава и контролира представителите на турското малцинство. Това се отнася особено за онези, които се отличават с по-изявен характер, с амбиции, интелект, таланти и стремеж към образование по-високо от средното.

Кулминация на насилствената политика за асимилация на мюсюлманските малцинства е промяната на имената на помаците (през 1972 - 1974 г.) и особено на българските турци през зимата на 1984 - 1985 г. с единствена цел да бъде заличена културно-религиозната специфика на българите мюсюлмани, както и верската и етническата самоличност на най-голямата по численост малцинствена общност в България - турската. Държавата използва различни форми на принуда - сплашване от административните местни власти, икономически шантаж и открито насилие. При няколко от случаите на организирана съпротива по селата или малките провинциални градове властта употребява огнестрелно оръжие и се стига до човешки жертви. Често планинските села осъмват блокирани от армия и полиция и блокадата продължава, докато и последният жител на селото не приеме ново българско име. Хиляди хора от турската общност са задържани и често без съд или след бърза процедура при закрити врати, изпращани в затвори и лагери. Всичко това се извършва при максимална секретност и пълно информационно затъмнение. След няколко месеца кампанията по преименуването завършва и започват широки мерки за затвърждаване на асимилацията и убеждаване на широката общественост и света в правилността и смисъла на извършените действия. Забранено е да се говори на турски език на публични места и в междуличностните отношения, забранено е традиционното мюсюлманско облекло, празничните ритуали, забранена е турската музика. Започва спешна подмяна на традиционни топоними, дори в белетристични творби. Закрита е цяла университетска специалност - турска филология. Разрушават се мюсюлманските гробища, в общинските съвети се променят имената на починалите родители и деди. Всички остатъци от религиозни символи са подложени на унищожение, а чрез принуда се натрапват нови ритуали. На българите от районите със смесено население е наредено да патрулират, да следят и да налагат глоби за употреба на турски език или за носене на ритуални шапки.

Посегателството върху имената на мюсюлманите съдържа драматичен елемент на нахлуване в най-интимния свят на личността (особено за по-възрастните и вярващите). Това води до самозатваряне на турското малцинство от страх, дълбока обида и в името на съхранението на собствената идентичност. Едновременно с това се стига до рязко влошаване, почти до прекъсване на отношенията между две етнически и религиозни общности - българи и турци, християни и мюсюлмани, които векове са съжителствали заедно в българските земи.

През пролетта и лятото на 1989 г. българските турци предприемат масови протестни акции в Североизточна и в Южна България с искане да им бъдат върнати имената. Това довежда до сблъсъци с армията и милицията, в резултат на което има убити и ранени. Протестите на турците през пролетта на 1989 г. срещат моралната подкрепа на отделни интелектуалци и на неформалните дисидентски групи в София, които правят плахи опити да саботират действията на управляващите и да дискредитират тоталитарния режим пред света. Решението на комунистическата партия за излизане от тази тежка криза е да се отворят границите с Република Турция. Веднага след това, за да се създаде паника, насилствено са депортирани няколко хиляди души от активистите на протестите. Това повлича огромен поток от хора към съседна Турция. От юни до август, когато границата е затворена по настояване на турското правителство, което не успява да поеме масата от бежанци, около 350 000 български граждани - етнически турци, напускат родните си места, изоставяйки домове и покъщнина, а много често стари родители и деца. Международните хуманитарни организации оценяват това като най-голямото преселение на групи хора след Втората световна война. Около 120 000 души от бежанците се завръщат през есента и особено след падането на режима на Т. Живков през ноември 1989 г., но преобладаващата част от хората намират нов дом в Турция.

Съвременното състояние на отношенията между различните етнически и културно религиозни общности в България претърпява промени, свързани с превратностите на историята и политиката. Насилията срещу мюсюлманите (помаци и турци) през 70-те и 80-те години на ХХ век подлагат на изпитание традиционния модел на толерантно съжителство. Този модел на съвместимост, особено в контактните райони, където живее смесено етнически и религиозно население, се оказва устойчив и връзките между българи и турци след 1990 г. интензивно се възстановяват. Разумността на хората от контактните райони, както и опората в традиционните ценности на българското общество като цяло спомагат за това в тежък за България период на преход, на дълбока икономическа и социална депресия, междуетническите отношения да се запазят в добро равновесно състояние.

Особено значение за статута на националните малцинства има общата политическа и психологическа атмосфера, при която започват демократичните промени в България. Преди всичко мотивът за защита правата на малцинствата се възприема като основен диференциращ признак, когато българското общество се идентифицира и разделя двуполюсно - демократи и комунисти (социалисти). Първите актове на демократизъм в България след падането на тоталитарния режим са насочени към възстановяване на потъпканите права на малцинствата – най-вече турците и помаците. Заедно със създаването на Съюза на демократичните сили се създава и обявява своя програма за толерантност и помирение в междуетническите отношения Комитет за национално помирение (създаден през 1989 г. и саморазпуснал се през 1991 г.), който обединява главно интелектуалци от столицата и провинциалните градове, представители на всички етнически и религиозни групи в страната. Комитетът активно съдейства за възстановяване правата на мюсюлманите в България и действа превантивно при сигнали за възникнало напрежение в районите със смесено население.

В края на 1989 г. и началото на 1990 г. българските турци и помаците организират серия от публични акции в столицата и провинцията с искане за връщане на имената, за освобождаване на осъдените за съпротива на т. нар. „възродителен процес”, за възстановяване на религиозните, културните и социалните права. Комитетът за национално помирение огласява пред международните организации и европейските медии тези първи стъпки към защита правата на малцинствата, а едновременно оглавява и участва в митингите и протестите на мюсюлманите. Като важна особеност на българския преход без съмнение може да се изтъкне отсъствието на краен национализъм и агресия спрямо малцинствата. Възникналите през 1990 и 1991 г. малки партии с националистически, расистки и антималцинствени платформи нямат успех сред обществеността. Някои от тях, макар и създадени в регионите със смесено население, не срещат подкрепа сред местното население. Те скоро са маргинализирани и нямат тежест в политическия живот на страната в настоящия момент.

В България мобилизацията на гражданското общество в началото на прехода протича под лозунгите за демокрация, за защита на човешките права, за равнопоставеност за малцинствата. В началото на прехода в България е съвършено видим опитът да се хуманизира обществената система, имат тежест преди всичко моралните ценности на демокрацията. Съществува масово подкрепен стремеж да се заличат незабавно последствията от насилията над сънародниците от националните малцинства. В по-общ план чрез демонстративни актове на солидарност с малцинствата и борба за техните права се търси компенсация за несъпротивата на комунистическия режим през изминалите 45 години. И не на последно място, солидарността с турците и активната гражданска позиция са налице, поради неблагоприятния отзвук в Европа и света и дълбоката международна изолация, в която е изпаднала България именно в следствие насилията на режима спрямо турците.

Решението за възстановяване имената на българските мюсюлмани, пострадали в кампаниите по преименувания в миналото, е взето от Държавния съвет на 29.ХII.1989 г. под натиска на гражданското общество. Възстановяването на имената започва с приемането на два закона - от март 1990 г. и с поправките към него от ноември същата година. До пролетта на 1991 г. са удовлетворени молбите за възстановяване на имената на около 600 000 мюсюлмани. Това става трудно и след преодоляването на мощна националистическа кампания, организирана от структурите на комунистическата партия в районите със смесено население и в столицата. Със закон за амнистията от декември 1989 г. са освободени от затвора част от българските турци, осъдени за съпротива срещу насилствената смяна на имената. С президентски укази са помилвани през 1990 г. онези, които продължават да излежават подобни присъди. Закон от юни 1991 г. обявява политическа и гражданска реабилитация на всички репресирани във връзка с насилствената асимилация. Наследниците на осъдените на смърт, чиито присъди са изпълнени, на загиналите при стълкновенията, на самоубилите се и безследно изчезналите, са обезщетени и получават наследствени пенсии.

Рамковата програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество (Рамковата програма) е приета от Министерският съвет с негово решение от 22 април 1999 г. Тя е подготвена по инициатива и с най-активното участие на ромските организации в страната, като в процеса са включени най-широки кръгове на ромската общественост. Решението предвижда министрите и ръководителите на ведомства и Националното сдружение на общините в България в срок от 3 месеца да създадат експертни групи с представители на ромските неправителствени организации за прилагане на програмата, като дейността на експертите бъде заплащана от съответното ведомство. Съгласно т. 5 на решението организацията и координацията по изпълнението на решението по т. 3 се възлагат на секретаря на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет.

Стратегическата цел на Рамковата програма е премахване на неравностойното третиране на ромите в българското общество. Елиминирането на условията за проява на дискриминацията спрямо ромите се извежда като един от основните политически приоритети на българската държава. Това е един от мотивите за създаването на държавен орган за предотвратяване на дискриминацията, чиято дейност да е публична, със структури съобразно административното деление на страната. Този въпрос намира своето решение във внесения от Министерския съвет проект на Закон за предотвратяване на дискриминацията, в който се предвижда създаването на Комисия за защита от дискриминация като независим специализиран държавен орган, който да прилага закона и да санкционира проявите на дискриминация.

Програмата предвижда още:

• 
  Спешни действия за осигуряване на трудовата заетост на ромите и по-специално разработване и реализация на програми за квалификация и трудова заетост; създаване на специален фонд с държавно участие, с цел отпускане на заеми, които да се употребяват за наемане на роми на работа;
  
• 
  Опростяване, активизиране и стимулиране на процеса по оземляване на безимотните и малоимотни роми;
  
• 
  Подобряване на системата на социално подпомагане, като се подобри гражданския контрол върху нея;
  
• 
  Подобряване качеството на образованието на ромските деца, като се изработи и пристъпи към осъществяването на дългосрочна стратегия за десегрегация на т. нар. “ромски училища”, премахване на практиката нормално развити деца от ромски произход да бъдат насочвани към специални помощни училища, противодействие срещу проявите на расизъм в класната стая, осигуряване възможност за изучаване на ромски език в училище, подготовка на кадри с университетско образование, както и програми за ограмотяване и квалификация на възрастни роми;
  
• 
  Постигане на задоволително равнище на здравния статус на ромите;
  
• 
  Защита на етническата специфика и култура на ромите в България, присъствието им в националните медии, равнопоставеността на ромските жени;
  
• 
  Подобряване на жилищните условия на ромите, регулация на ромските квартали, тяхното благоустрояване, узаконяване на жилищния фонд.
  

Десетилетен исторически опит на Балканите и особено този през последните години съвършено ясно очертава факта, че в България и в другите балкански страни съществуват тежки икономически, властови и политически противоречия и интереси. Те обикновено биват облечени във формата на междуетнически и националистически конфликти. Изминалите години след началото на демократичните промени очертават ясна характеристика, че прякото влияние на крайния национализъм в българския политически живот е слабо. Откровено националистическите партии и организации не завладяват съществено политическо пространство и не срещат широка подкрепа.

В основата на Рамковата конвенция е политиката на признаване и презумпцията за равното достойнство на различните култури. Според тази концепция едно плуралистично и демократично общество трябва не само да уважава етническата, езиковата и религиозната самобитност на лицата, принадлежащи към определено националното малцинство, но и да създава подходящи условия, даващи им възможност да изразяват, съхраняват и развиват тази самобитност. В този смисъл, все още в България не е установен изцяло демократичният стил на включване и интеграция. Взаимната търпимост и съвместното съжителство не означава пълноценна интеграция и равноправно участие в живота на обществото.

През октомври 2001 г. Министерският съвет на Република България оповестява Управленска програма на правителството на Република България, озаглавена „Хората са богатството на България”. В тази програма има специален раздел „Интеграция на малцинствата”, в който се поставят следните цели:

• 
  синхронизиране на вътрешното законодателство с европейските стандарти в областта на правата на човека и на защитата на малцинствата;
  
• 
  политическа, социално-икономическа и културна интеграция на малцинствата в българското общество;
  
• 
  изграждане на адекватен институционален механизъм, който да обхваща всички равнища на различните видове власти с ясно очертани отговорности и правомощия;
  
• 
  последователно и ефективно прилагане на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.
  

За равнопоставеността на културите на малцинствата се създават условия за гарантиране на културния диалог и публичната изява на културното многообразие. Развитието на културния процес не би бил възможен без утвърждаването на толерантна културна среда. Законът за закрила и развитие на културата работи в посока на утвърждаване на горепосочените процеси. Подобни законови гаранции са предмет и на Закона за народните читалища, Закона за радиото и телевизията и Закона за авторското право и сродните му права.

База за осъществяване на процеса на равноправно културно интегриране на малцинствата в българското общество е развитието на културния плурализъм:

• 
  Политиката за подкрепа на развитието и равноправното интегриране на малцинствените култури в българската национална култура.
  
• 
  Интегриране при запазване на собствената културна идентичност.
  
• 
  Широко взаимодействие между равнопоставени култури, което изключва отношения на подчиненост и осигурява условия за развитие на културата на малцинствените общности.
  
• 
  Толерантност към различията, тяхното зачитане и разширяване на диалога между културите.
  
• 
  Развитието на малцинствените култури допринася за общото обогатяване на националната култура.