Притчите на Крион

В сина започнал да назрява бунт. Когато станал юноша, вече не проявявал никакъв интерес към бащи­ните си наставления за дърводелството и родовата традиция.

Той казал почтително на баща си: "Татко, моля те, разбери ме; аз имам мои желания и мечти. Влекат ме други неща, а не дърводелството."

Бащата не повярвал на ушите си и възкликнал: "Но сине, ти не разбираш! Виж, аз съм по-мъдър от теб, затова ще реша вместо теб. Дай да ти покажа тънкос­тите на занаята. Довери ми се. Послушай ме, аз ще ти бъда учител и двамата заедно ще постигнем много."

"Аз не виждам нещата така, татко. Не искам да стана дърводелец, нито пък искам да те обидя, сър. Но аз имам свой собствен път и искам да го извървя." Това бил последният път, когато синът нарекъл баща си "сър", защото уважението между тях постепенно отслабнало и изчезнало, докато накрая се превърнало в черна бездна.

Синът възмъжавал, а бащата продължавал да му вади душата да стане нещо, което той не искал да бъде. Затова синът напуснал дома си, без дори да се сбогува с баща си, ами вместо това оставил бележка, на която пишело: "Моля те, остави ме на мира."

Бащата бил съкрушен. "Синът", мислел си той, "за когото се грижих цели двадесет години. Той тряб­ваше да бъде всичко: дърводелец, признат майстор в занаята и да продължи името ми. Срамувам се. Той ме опозори!"

А синът на свой ред си мислел: "Този човек ми съсипа детството и ме превърна в нещо, което не исках да бъда. Нямам никакви чувства към него." Така между бащата и сина се породил гняв и омраза, които останали до края на живота им, чак до смъртта им. А когато на сина му се родило дете, красива дъщеря, той си помислил: "Може би трябва да поканя баща ми да види внучето, което ще продължи рода му." Но после размислил: "Не, той ми съсипа детството и ме мрази. Няма да споделя нищичко с него." Така старецът никога не видял внучето си.

Бащата умрял на 83-годишна възраст. На смърт­ния си одър той се обърнал назад и си рекъл: "Може би сега, когато смъртта наближава, трябва да повикам сина си." Така, в този момент на мъдрост, близо до смъртта, усещайки наближаващата интуиция и позна­ние, той изпратил да повикат сина му.

Синът му изпратил по пратеник следния отговор, "Не ме е грижа за теб, ти съсипа живота ми. Стой далеч от мен." А после добавил: "Радвам се, че уми­раш!" О, каква огромна енергия на омразата имало в ума и думите на бащата, когато поел последния си дъх, мислейки си за своя презрян син!

Синът имал хубав живот. Той също умрял на осемдесетгодишна възраст, заобиколен от близки, ко­ито го обичали искрено и които скърбели, че вече напускал планетата Земя. И точно тук, скъпи мои, започва историята. Защото синът се върнал в пещера­та на сътворението. Предприел тридневното пътуване, където взел своята същност и името си и пристиг­нал в залата на почестите. Там дълго се оглеждал с възхита, защото се озовал сред милиони създания, на стадион, който изобщо не можете да си представите, аплодиран и почитан за онова, което бил преживял на вашата планета.

Виждате ли, скъпи, всички вие сте били вече там, но ние не можем да ви го покажем, защото ще разва­лим изненадата и ще ви припомним неща, които не бива. Но някой ден отново ще се озовете там, за да получите следващия си цвят. Защото всички същества във вселената виждат цветовете ви при среща с вас. Вашите цветове са вашият личен пропуск, показващ, че сте воин на светлината на планетата Земя. Сега ви е трудно да го осмислите, знам, но все пак е точно така. Нямате представа колко са важни тези уникални значки от Земята. Някой ден ще си спомните думите ми, когато ме видите сред публиката в залата на почестите.

И така, синът се радвал на поздравленията, а енергията му се обогатила с новите цветове, които се преплели с предишните, за да показват на околните кой е. Когато церемонията приключила, синът, обгър­нат в мантията на истинската си същност на универ­сално създание, се озовал на едно място, където неза­бавно видял своя най-добър приятел Даниъл - с който се бил разделил, за да дойде на планетата Земя. Щом зърнал Даниъл от другата страна на бездната, той извикал: "Ето те и теб! Толкова ми липсваше!" Двама­та се приближили, така да се каже, и се прегърнали, сливайки енергиите си. После заговорили радостно за старите универсални времена, прекарани заедно, пре­ди синът да дойде на Земята.

И както се разхождал из Вселената със своя при­ятел Даниъл, един ден той му казал: "Знаеш ли, Да-ниъл, ти беше страхотен баща на Земята."

"Приятелю, ти беше прекрасен син", отвърнал Даниъл. "Не е ли изумително какво изживяхме като човешки същества? Колко силна беше двойственост­та, че ни раздели на Земята."

"Как беше възможно подобно нещо?", попитал някогашният син.

"О, воалът беше толкова плътен, че ние не знаехме кои сме всъщност", отвърнал някогашният баща.

"Но планът се получи добре, нали?", попитал синът.

"Да, така е", отговорил Даниъл, "защото нито веднъж не прозряхме истината за това кои сме."

Тук оставяме тези две създания, които се отпра­вят да планират следващото си пребиваване на Земя­та. И ги чуваме да казват: "Хайде да го направим пак! Само че този път аз ще съм майката, а ти дъщерята!"

Тази безценна история се разказва специално за онези читатели, които все още не са осъзнали дара на онова, което се случва в живота им - или все още не са разпознали своя най-добър приятел.

Вижте колко силна е била любовта на тези две създания, за да се съгласят да преживеят всичко това! Притчата дава пример за гняв и омраза, но това са само кармични качества. Те са страхове за преодоля­ване и ви уверявам, че ако синът или бащата бяха разпознали в този живот истинската си същност, щяха да влязат в страха от омразата и гнева и да излязат с любов. Другият не би могъл да устои и нещата щяха да се развият различно. Това е урокът за човека от Новата епоха. Независимо какво си мислите, че има пред вас, и независимо как изглежда, то може да е тънък като хартийка страх, готов да бъде преодолян, готов да се превърне в любов.

Таите ли непреодолим гняв към някого? Това е изпитание на кармата и урок за вас, тъй като знаете колко енергия ви отнема и как се подклажда сякаш от само себе си. Не е ли време да се освободите от него?

Любовта е най-великата сила във вселената. Тази енергия на любовта не ви вдъхва просто покой и упълномощаване. Енергията на любовта е отговорна и за мълчанието ви в лицето на обвинението - мъд­ростта и осъзнаването, че вие сте участвали в плани­рането на всичко около вас. Странно, но същата тази любов е отговорна и за най-непросветлените неща на тази планета, които можете да си представите, защото източникът на вашия кармичен план също е любовта. Понякога може да приема странен облик, например омраза и гняв към някой член на семейството, но любовта е основната фигура в плана - и се е стаила в очакване да я откриете в решението на вашия страх. Тя притежава сила и плътност. Има логика и смисъл. Тя е същността на вселената и ви беше предадена със словата на тази история.
6. САРА И СТАРАТА ОБУВКА

Бележка на писателя:

Готови ли сте за една кратка история? Обичам тази притча, понеже на моменти откривам собствено­то си мислене в нея. Наистина си представям как мога да свикна с... почти всичко! Защо да се променям, щом нещата си вървят? Какво? Казвате, че не вървят? Колко глупаво.

***

Сара искала да се занимава с екологията на пла­нетата - да се грижи за Земята и всички нейни обита­тели. Затова чрез една отворила се възможност, която се появила изневиделица (съвпадение?), Сара имала шанса да попадне точно там. Възможността дошла под формата на работа във фирма, която работела с високотехнологични екологични системи - нещо, кое­то силно вълнувало Сара и я убеждавало, че можела да промени много неща. Новата работа изисквала всеки ден тя да пътува до другия край на града, където работела в хубав офис и можела да постигне целта на живота си.

"Точно затова съм тук", казвала си тя. "Тази ра­бота е моята страст." Била въодушевена и спокойна. В новата работа всичко се развивало добре, с изклю­чение на едно нещо. Виждате ли, когато влязла в тази инкарнация на планетата, Сара получила страх от тесни пространства. За да стигне до службата, тя трябвало да вземе метрото и това преживяване я парализирало два пъти на ден. Всяка сутрин Сара влизала в метрото и започвала да се пържи на слаб огън в собствения си страх. Треперела от притеснение, стискала тръбата с потната си ръка, а сърцето й блъскало цели 25 минути, докато пристигнела в хуба­вия си офис.

След един месец Сара застанала пред водачите си и признала болезнено: "Нищо не се получава. Тряб­ва да си намеря друга работа."

"Как така?", попитали я нейните водачи. "Нали ти съ-твори точната ситуация, която поиска? Нима това не е победа?"

"Моят страх от малки пространства не ми позво­лява да ходя на работа", отвърнала Сара. "Пътуването съсипва целия ми ден - два пъти - на идване и на прибиране."

"Сара", посъветвали я водачите й, "защо не опи­таш да изкорениш страха, вместо да бягаш от работа­та си?"

"Не знам", казала колебливо Сара. "От 35 години се страхувам от малки пространства; а тази работа я имам едва от един месец."

Та, както виждате, Сара била свикнала със своя страх. Като стара обувка, той й бил нещо като приятел - познато качество - нещо, което винаги я съпътствало. И също като стара обувка, макар страхът да бил грозен и очукан, тя го била носила толкова дълго, че никак не й се искало да го променя.

Послепис на писателя:

Това отново е истинска история. Сара е реална жена, а страхът от затворени пространства, работата и проблемът също са реални. Сигурно ще ви стане приятно да научите, че Сара влезе смело в страховете си и сега вече пътува ведро и спокойно с метрото до своята хубава работа. Но имаше време, когато се съмняваше, че това би могло да се случи. Тогава тя би казала: "Какво? Този психически проблем ме съпътс­тва откакто се помня. Как е възможно да изчезне? Това е немислимо!"

Накрая Сара реши, че работата е по-важна от страха, и откри с огромно удивление, че нейното на­мерение да се избави от клаустрофобията беше заче­тено от Бог с почти незабавен резултат. Така, както умът й притежаваше настройката да поражда страх от затворени пространства, той притежаваше настрой­ката и способността да се избави от този страх - и Сара овладя положението! Каква смела постъпка.
7. ДВЕТЕ ГРУПИ ВОИНИ

Бележка на писателя:

Тази кратка малка притча ми е една от любимите. Тя крие много от нещата, които трябва да направим с Божиите дарове в тази Нова епоха.

***

Имало две групи воини някъде на планетата Земя. И двете групи знаели за новите Божии дарове в Новата епоха, и двете групи били съставени от воини на светлината. Те разбирали своите договори и знаели за съществуването и работата на тъмните сили, които се стремели да им попречат да осъществят личните си цели. Затова се помолили на Бог за даровете на новата енергия и всеки воин получил своя набор от средства.

Но ето че един ден тъмните сили подели много масирана атака. И двете групи работници на светли­ната се чувствали готови и бързо се въоръжили със своите могъщи дарове, за да отблъснат врага. Когато тъмните сили приближили, първата група отворила амунициите си и се вторачила с невярващи очи в съдържанието. Всичко било на части! Имало и наръч­ник с бележка, на която пишело: "Оръжието трябва да се сглоби." Нямали време да се приготвят, за да пос­рещнат врага, затова бързо паднали победени и се предали в ръцете на тъмните сили. Огорчили се и повярвали, че Бог ги е подлъгал с фалшива надежда и чувство за сигурност. Но най-странното е, че дори след поражението те запазили амунициите си, само че смятали инструментите си за безполезни.

Другата група отдавна била отворила своите ам­униции. Те отрано били сглобили оръжията си и се били упражнявали с тях. И добре направили, понеже установили, че мечът е толкова бърз, че е направо неуправляем. Открили още, че щитът имал толкова много приложения, че им било трудно да схванат как точно трябва да го държат, а ризницата била страшно тежка! С практика и медитация воините накрая се научили да балансират и овладяват всичко до пълна бойна готовност.

Междувременно осъзнали, че нито един инстру­мент не работел без другите два. Ризницата, която се намирала най-близо до кожата, била от основно значение, понеже им давала мъдростта как да владеят меча и щита. Щитът пък се използвал по най-различни начини в зависимост от ситуацията, а с меча се бора­вело съвсем лесно, когато щитът се използвал правил­но. В часа на атаката врагът зърнал тази въоръжена до зъби войска и побягнал. Битка на практика нямало, а воините ознаменували с ликуване победата си. Ня­мало нито сблъсък, нито ранени.

Все още има някои много духовни хора, които чакат Бог да "направи нещо" за тях. Когато се нуждаят от лечение, те молят Бог да ги излекува, а после се надяват и надяват, и надяват. Когато искат ситуациите около тях да се променят, молят Бог да го свърши и сядат да чакат. Причината за това произтича от факта, че навремето така ставаше и древните текстове го доказват. Всъщност историята за Мойсей е ярък при­мер за този факт. Бог свършил цялата работа, а Мой­сей и народът му получили указания да поемат на път, когато им се каже. От епидемиите до разделянето на водите и изсечените в камък завети, всичко се правело от Бог. Дори когато израилтяните се скитали в пусти­нята, пак Бог ги хранел всеки ден, спускайки им манна небесна.

Такава била старата енергия, преди момента, ко­гато ние, хората, получихме позволение да носим по-голяма енергия и способности. Когато великият юдейски учител на любовта, Исус, тръгнал по Земята, той бил вестоносецът, който ни предал словото, че всичко се променя. Ерата на Божията любов лежала пред нас. Той ни разказал за духовните дарове и ни ги показал. Изнасял прекрасни беседи, извършил велики чудеса, показал на рибарите как се ходи по водата и даже изрекъл думите: "Вие можете да сте като мен!" Неговото послание е съвсем ясно: ние сме новоупълномощени духовни същества, ако изберем да бъдем такива, със силите на самия извор на любовта.

Сега се озоваваме на прага на новото хилядолетие и ни се дават още повече дарове, понеже по думите на Крион сме си ги заслужили в тази епоха на любовта. Дори сега, обаче, някои хора смятат, че старите начи­ни на очакване Бог да свърши цялата работа продъл­жават да са в сила - но не е така. В новата енергия ние сме длъжни да съ-творяваме нашата реалност. Съ­творяването изисква две същества (за да се получи "съ-то"). Изисква сътрудничество между Божествения източник и Божествената частица в човека, наречена Висшия Аз.

Ние сме длъжни да овладеем новите начини за духовна работа в новата енергия на нашата планета. Потресаващите предсказания на Нострадамус ще ми­нат и ще заминат и мнозина ще осъзнаят, че Крион е бил прав. Ние сме в една съвършено нова парадигма за планетата Земя и докато задминаваме предречения край на света, не е зле да започнем да проумяваме как допринасяме духовно за цялостния план и да открием целенасочени начини за работа с Бог, така че да пре­върнем тази планета във величествено място. Който не направи това, ще бъде много разочарован и няма да разбере какво се е случило.

Научете повече за даровете. Вземете набора и го използвайте! Вижте как истината, знанието и мъдрост­та действат заедно, за да ви дадат по-голяма сила в тази Нова епоха!

Това е разказ за една игра, водена между Джейсън и пазителя на пещерата на сътворението. Джейсън изживява изпитание за своя самоконтрол, маскирано като най-обикновено предизвикателство. Виждате ли връзката с нашия живот?

***

Джейсън имал видение. Всъщност то било сън, но в случая на Джейсън това било без значение. Джейсън бил много просветлен и често имал видения в съни­щата си. Това обаче било много живо и ярко.

На входа на пещерата стоял нейният пазител. Той явно никак не се впечатлил, че Джейсън се озовал изневиделица пред нея; всъщност, дори го очаквал! Пазителят заговорил: "Джейсън, радвам се да те видя тук. Приготвили сме ти една гатанка - игра за твоята душа." Пазителят се усмихнал и Джейсън разбрал, че го очаква някакво забавление.

"Това е чудесно", отбелязал той. "Обожавам иг­рите."

"Хвърли един поглед на пътя", казал пазителят, като открехнал с лекота голямата порта на пещерата. Джейсън видял, че през пещерата минавала права и тясна пътека. Видял, че в другия край на пещерата имало изход, от който прониквала светлина. Пещера­та можела да се прекоси съвсем лесно.

"Каква е играта?", попитал Джейсън.

"Искаме да минеш през пещерата и да стигнеш до изхода, като ще ти дадем един земен час за това", отвърнал пазителят.

"Няма проблем", казал Джейсън. "Какво ще по­луча, ако успея?"

"Тук не става въпрос за награда. Смисълът е в самата игра. Самото ти влизане в пещерата е голяма чест. Да извървиш пътеката е изпитание, чиято цел е да стигнеш до изхода. Можеш ли да се справиш?"

"Ще успея", казал Джейсън, завладян от спортен дух. Тогава пазителят се отместил, а Джейсън започ­нал пътуването си.

Той влязъл в пещерата. Отново погледнал напред и видял, че изходът се намирал на не повече от един километър пред него. Осъзнавайки, че разполага с предостатъчно време, той спрял за момент, така че очите му да привикнат към приглушеното осветление в пещерата. Поел напред и се възхитил от различните цветове, които виждал. Не след дълго Джейсън започ­нал да чува различни звуци. Отляво и отдясно доли­тали звуци от различни събития. "Имам цял час", помислил си Джейсън. "Трябват ми само 15 минути, за да стигна до изхода, така че ще спра и ще проверя какви точно са тези звуци."

Той спрял и се обърнал надясно. Тутакси видял рафт, отрупан с блестящи кристали. Джейсън се отк­лонил внимателно от пътеката и отишъл да разгледа интересните предмети. Върху всеки един от подобни­те на жезли кристали имало специален надпис. Джей­сън уловил полека един, без да го вдига. Моментално се озовал в събитието, описано от тайнствения над­пис. Джейсън видял удивителни неща, за които изоб­що не подозирал, че съществуват. Видял войни. Видял големи пожари. Видял светлина на фона на мрака. Видял имената на много създания. Какво изживяване! Той наистина бил там! Джейсън не разбирал какво вижда, но се удивил на информацията и му било трудно да пусне кристала - толкова бил завладяващ. Припомняйки си за играта и ограниченото време, Джейсън оставил кристала, все още развълнуван от емоцията на току-що видяното.

Когато се върнал на пътя, той осъзнал, че прежи­вяването с кристала му било отнело едва няколко минути. А му се сторило толкова по-дълго! Разпола­гал с предостатъчно време. Джейсън отново тръгнал напред, но не след дълго чул някакво тънко гласче и спрял. "Какъв е този глас?", запитал се той. "Звучи ми познато." И тогава си дал сметка, че това бил гласът на майка му! Обърнал се вляво и видял друга група кристали на няколко крачки встрани от пътеката. Приближил се до тях и интуитивно познал кристала на майка му, макар че гравираното на него име му се сторило непознато. Застанал пред него, опитвайки се да чуе какво казва тя, но не могъл. Майка му била починала отдавна, но ето че все още я имало - или това било само кристал?

Джейсън имал избор. Знаел, че иска да докосне кристала на майка си. Нещо друго му казвало, че това е прекалено интимна постъпка. Джейсън взел да раз­мишлява: "Това е моето семейство, а тя сигурно иска да имам спомен от нея. Така че ще го докосна." И така, той докоснал кристала и моментално попаднал в ре­алността на многобройните животи на своята майка, а Акашовите записки на нейните изживявания се раз­гърнали пред него. Видял многобройните й животи и всички години, които била прекарала на планетата, а също и годините, които била прекарала на други места, включително и този, в който присъствал той. После видял и живота, в който тя понастоящем била дете - и той не бил част от него. Всичко било толкова завладяващо, че Джейсън се разплакал при спомена и радостта от нейната служба. "О, това е прекрасно! Каква чудна игра!", възкликнал той в пещерата. И с известно усилие отдръпнал ръцете си, но в този миг осъзнал, че кристалът в съседство принадлежи на баща му. И Джейсън докоснал и него и изживял по­добни неща, а после отново си казал: "Това е прекрас­но. Какъв урок. Каква чест е всичко това за мен. Аз съм щастливец."

Времето вече напредвало. Джейсън знаел, че трябва да побърза, иначе нямало да успее да стигне навреме до изхода. Затова поел бързо по пътеката и почти бил стигнал до изхода, когато чул още един глас. Този път го разпознал като своя собствен!

Джейсън се обърнал надясно и видял още един сияещ кристал. Този път разпознал името, понеже върху кристала било гравирано някакво тайно духовно име, което много приличало на арабско писмо и обоз­начавало неговото астрално име. Джейсън погледнал към изхода на пещерата, който се откроявал на някол­ко метра пред него, и размислил. Просто не можел да пропусне такава възможност. Свърнал надясно и до­коснал кристала със собственото си име. Излишно е да казваме, че Джейсън не успял да излезе от пещерата навреме, за да завърши успешно играта. Той останал там, потънал в собствените си минали животи с голя­мо разбиране за това кой е и кой би трябвало да бъде, с невероятно разбиране за равносметката кои са били майка му и баща му в неговите минали животи и кой е бил той в техните. След което Джейсън се събудил.

Той си помислил: "Какъв чуден сън беше това!" После си спомнил всичко. "О, колко жалко, че не спечелих играта", въздъхнал той. И така, Джейсън продължил живота си постарому, без да разбере ис­тинския смисъл на този сън, но без никакво осъждане на страна на пазителя. Понякога си казвал: "Ех, ако можех да я изиграя отново, щях да постъпя различно. Сега знам къде са уловките."

Джейсън така и не разбрал, че играта все още продължавала.

Послепис на писателя:

Много от четящите тази кратка история сигурно смятат, че пътеката през пещерата символизира чо­вешкия живот, а изходът е краят на живота. Всъщност обяснението на Крион е, че пътят наистина е животът, но изходът представлява озарението, самоосъзнава-нето, просветлението и промяната в бъдещето. Така че притчата ни представя едно човешко същество с привидно ясна задача: да извърви пътя от началото до края, без да губи прекалено много време да се оглежда - и ще стигне до края навреме. Всъщност информаци­ята е много по-дълбока. Крион ни разказва, че ние сме възвишените същества, които вървят по планетата, и че докато сме тук, усещаме точно обратното и прекар­ваме твърде много време в изследване на миналото.