Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г
Изтегляне 0.86 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Решението
- Фактите
- Решението
- Виж по-долу в раздел
Фактите: Жалбоподателят предявил иск за обезщетение за неимуществени вреди срещу окръжен прокурор, окръжна прокуратура и Главната прокуратура. Цената на иска в унгарски форинти се равнявала на около 1 314 000 евро. С оглед на предмета на делото жалбоподателят не дължал заплащане на държавната такса предварително, а след влизане в сила на съдебното решение, съобразно уважената част от иска. Съгласно Закона за държавните такси държавната такса по граждански дела била в размер на 6% от цената на иска, но не по-малко от 50 евро и не-повече от 3 000 евро. Първоинстанционният и въззивният съд отхвърлили 97 % от претенцията на жалбоподателя и го осъдили да заплати съответно 2 900 евро и 3 000 евро за държавни такси. Върховният съд отхвърлил изцяло иска и осъдил жалбоподателя да заплати обща сума от 6 000 евро за производството пред трите съдебни инстанции, вместо сбора от дължимите по закон суми в размер на 14 200 евро. Решението: 14-15. Жалбоподателят се оплаква, че е бил осъден да заплати прекомерна сума за държавна такса, като се позовава на чл. 1 от Протокол № 1. Съдът приема, че оплакването следва да се разгледа по чл. 6, § 1 от Конвенцията – право на достъп до съд. 23-24. Съдът отбелязва, че заплащането на държавната такса не е било предварително условие за разглеждането на делото, тъй като размерът й се е определял за всяка съдебна инстанция с постановяването на решението и общата сума е ставала дължима с влизане в сила на решенията, т.е. след постановяването на решението на Върховния съд. Следователно в настоящия случай жалбоподателят е имал „достъп“ до всички съдебни инстанции и съдилищата са разгледали исковете му по същество и са постановили задължителни решения. 25-29. Съдът напомня, че налагането на прекомерна финансова тежест при приключването на делото също може да представлява ограничаване на правото на достъп до съд. Общото правило за внасяне на държавни такси има легитимни цели, като финансиране на съдебната система и възпиране на несериозни искове. Това е съвместимо с чл. 6 от Конвенцията. За да реши дали ограничението на достъпа до съд е пропорционално на преследваната легитимна цел, Съдът следва да прецени сумата с оглед на конкретното дело, включително възможността на ищеца да я заплати, и етапа на производството, в който се налага ограничението. 30. В случая на жалбоподателя е показателно, че Върховният съд е определил една обща сума, по-ниска от принципно дължимата. 31. „Вярно е, че в контекста на искове за вреди от прекомерна продължителност на производството и незаконно задържане под стража, за които вина има държавата, Съдът е постановявал, че правилата относно разноските трябва да избягват налагането на прекомерно бреме върху ищците, когато исковете им са основателни, тъй като е парадоксално, че чрез въвеждането на различни такси държавата отнема с едната ръка това, което е присъдила с другата. … Съдът отбелязва обаче, че за да намери нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, е взимал под внимание конкретните обстоятелства в тези случаи, а именно че държавната такса е надхвърляла присъденото обезщетение, въпреки заключението за претърпени от ищеца вреди…, което е обезсмисляло това средство за защита. Подобни са били и съображенията в контекста на чл. 1 от Протокол № 1, когато държавата е имала задължение да плати обезщетение за експроприация, но съдебните такси са били толкова високи, че резултатът е бил пълна липса на обезщетение.“ 32. Настоящият случай обаче е различен, тъй като искът на жалбоподателя е бил отхвърлен изцяло по същество, т.е. държавата не е имала задължение да предостави обезщетение за вреди, причинени от властите. 33. На следващо място, с помощта на адвоката си жалбоподателят е бил в състояние да определи „разумния“ размер на иска, а оттам и размера на таксите, които би дължал ако той бъде отхвърлен. „В това отношение следва да се подчертае, че жалбоподатели, които умишлено предя-вяват прекомерни искания за обезщетение, не могат да очакват да бъдат напълно освободени от заплащането на държавна такса или от изискването да допринесат с една разумна сума за разноските по делото.“ 34. На последно място Съдът отбелязва, че по унгарското право са съществували различни начини за избягване на прекомерното финансовото бреме за страните по граждански дела, като горен праг за съдебните такси и частично или пълно освобождаване от заплащането на съдебни разноски. 35. Съдът заключава, че „налагането на задължение за заплащане на държавна такса е цел, която е съвместима с надлежното осъществяване на правосъдието, и че националният закон и производството са предоставяли адекватни гаранции срещу натоварването на bona fide ищци с непропорционална финансова тежест.“ Следователно правото на жалбоподателя на достъп до съд не е било ограничено неоправдано и не е извършено нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Фактите: През 2005 г. срещу жалбоподателите – пътни полицаи, било образувано наказателно производство и по-късно внесен обвинителен акт за приемане на подкуп от шофьор, за да не съставят акт за нарушение. Пред съда прокуратурата представила доказателства, получени чрез използване на специални разузнавателни средства – снимки и аудио и видеозапис на разговора между жалбоподателите и водача, който бил агент под прикритие. Съдът признал жалбоподателите за виновни. Те обжалвали присъдата, като твърдели, че вината им не е доказана, тъй като записите свидетелствали, че водачът им е предложил пари, но не и че те са ги приели, а у тях не били намерени белязани банкноти. Поддържали, че законът им позволява по своя преценка да предупредят водача, вместо да съставят акт. Първият жалбоподател се оплаквал също, че снемането на аудиозаписа е непълно, а вторият – че съдът не е разпитал водача. Апелативният съд върнал делото за ново разглеждане с указания да се разгледат отново събраните доказателства и да се разпита водачът, а при нужда да се проведе и очна ставка между него и подсъдимите. Първоинстанционният съд разпитал водача като защитен свидетел, в присъствието само на прокурора. Жалбоподателите и адвокатите им не възразили да напуснат съдебната зала. Съгласно протокола за разпит, свидетелят нарочно превишил скоростта и бил спрян от жалбоподателите. Те се съгласили да приемат пари, за да не съставят акт за нарушението, и свидетелят им дал 500 динара, които не били белязани. След като жалбоподателите и адвокатите им били поканени отново в залата, те поискали отвод на съда, тъй като действал противно на закона и на указанията на апелативния съд. Съдът отложил делото и в заседанието, проведено след отхвърлянето на искането за отвод, им дал възможност да поставят писмено въпроси към свидетеля. Адвокатът им отказал. Съдът прочел показанията на водача и приел останалите доказателства. В заключителната си пледоария адвокатът на жалбоподателите отрекъл подзащитните му да са взимали подкуп и изтъкнал, че от записите не се установявало подобно обстоятелство. Той възразил срещу разпита на водача като защитен свидетел, като изтъкнал, че жалбоподателите вече се били срещали с него и го познавали. През май 2008 г. съдът признал жалбоподателите за виновни по повдигнатото обвинение и ги осъдил условно на шест месеца лишаване от свобода. Те обжалвали присъдата, като се оплакали, че свидетелят е бил разпитан без тяхно участие. Апелативният съд отхвърлил жалбата с мотива, че жалбоподателите са имали възможност да поставят въпроси на защитения свидетел чрез съда. Той приел, че взимането на подкупа е установено от показанията на свидетеля, а снетото съдържание на аудиозаписа, получен чрез законно използвани специални разузна-вателни средства, подкрепя казаното от него. Решението: 41. Жалбоподателите се оплакват, позова-вайки се на чл. 6 от Конвенцията, че принципът на равенство на страните и правото им на защита са били нарушени, тъй като за разлика от прокурора, не са присъствали на разпита на водача и не са имали възможност да го подложат на кръстосан разпит. Твърдят, че водачът ги е провокирал към подкуп. Освен това поддържат, че са били осъдени въз основа на недопустими доказателства, получени чрез специални разузнавателни средства. Съдът намира, че тези оплаквания следва да се разгледат по чл. 6, §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията. 48-49. Съдът припомня, че неговата задача е да се произнесе дали производството като цяло, включително и начинът на събиране на доказателствата, са били справедливи и че поначало на подсъдимия трябва да бъде дадена адекватна възможност да разпита свидетелите срещу него, а евентуални затруднения на защитата поради ограничаване на правата й следва да бъдат уравновесени от следваната процедура. 50-53. В случая водачът е бил разпитан по специален ред като защитен свидетел, а впоследствие показанията му са били използвани срещу жалбоподателите. Поради това делото повдига въпроси, подобни на разгледаните в решението Papadakis v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, no. 50254/07, 26 февруари 2013 г. Подобно на Papadakis, в случая не може да се приеме, че водачът е бил анонимен свидетел, въпреки че самоличността му е била запазена в тайна. Страните се съгласяват, че жалбоподателите са го познавали поне по външност. Като се има предвид, че той е бил полицай под прикритие, работещ по дела за корупция в министерството, Съдът не намира за неразумно решението за запазване в тайна на самоличността му. Освен това жалбоподателите и техните защитници не са възразили да бъде разпитан в тяхно отсъствие. Няма данни да не им е било известно, че извеждането им от съдебната зала означава, че той ще бъде разпитан по специалния ред за защитени свидетели. Такъв е и изводът на апелативния съд. 55-56. При все това водачът е бил разпитан единствено в присъствието на съдията и на прокурора, а показанията му са били решаващи за осъждането на жалбо-подателите. Ето защо следва да се установи дали е имало достатъчно процедурни гаранции, които да компенсират ограниченията, пред които те са били изправени при упражняването на правото им на защита във връзка с разпита. 57-61. Първоинстанционният съд е изпратил на жалбоподателите препис от протокола за разпит на водача и им е указал, че могат да му поставят въпроси писмено чрез съда, както е предвиждал законът. Адвокатът на жалбоподателите обаче е направил в отговор изрично и безусловно изявление, че отказва да разпита защитения свидетел. По този начин жалбоподателите са се лишили от възможността да проверят ефективността на съществуващите процесуални гаранции. Съдът намира, че е трябвало да изпробват поставената на тяхно разположение система за писмен разпит и е било възможно да тя позволи адекватна оценка на надеждността на дадените показания. Тъй като водачът не е бил анонимен свидетел, не може да се твърди, че по своя характер и обхват въпросите, които са могли да зададат, биха били лишени от смисъл. Това отличава случая от Papadakis, където Съдът е приел, че недостатъчното време, предоставено на жалбоподателя за поставяне на писмени въпроси, на практика го е лишило от реална възможност да оспори надеждността на решаващото доказателство срещу него. Като са отказали да поставят писмени въпроси, жалбоподателите са се лишили и от възможността да поправят законоус-тановеното неравенство (въпрос, който те не са повдигнали пред националните съдилища), създадено от разпоредбата, че единствено прокурорът има право да присъства на разпита. Следователно няма нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията.
Фактите: Жалбоподатели са четири търговски дружества, упражняващи дейност в областта на селското стопанство в северните и/или изостаналите региони на Италия, посочени в законодателството й. През 1988 г. били приети закони, които предоставяли на работещите в селскостопанския сектор компании два вида облекчения във връзка с вноските за социално осигуряване, дължими от тях като работодатели. През юни 1988 г. Националният институт по социалното осигуряване (“INPS”) издал указание, че двете облекчения се прилагат алтернативно, а не кумулативно. Според дружествата жалбоподатели, които се ползвали само от едното от тях, това тълкуване противоречало на приложимите законови разпоредби. Множество дружества в подобно на тяхното положение завели дела и в периода 1997-2003 г. се установила трайна съдебна практика в полза на дружествата. През 2000 г. и 2002 г. жалбоподателите също завели дела срещу INPS за възстановяване на недължимо платени суми, но през 2003 г., докато съдебните производства били висящи, бил приет Закон № 326/03, съгласно който двете облекчения не се ползвали едновременно. След влизането му в сила INPS подал касационни жалби срещу междувременно постановените решения в полза на жалбоподателите. С решение от 7 юли 2006 г. Конституционният съд приел, че законът не е противоконституционен, независимо дали се разглежда като тълкувателен или като създаващ нова норма с обратно действие. Конституцията забранявала ретроактивно действие на законите само в наказателноправната сфера, а в останалите сфери законодателят можел да приема такива закони, ако обратното им действие е разумно оправдано и не противоречи на други конституционно защитени права и интереси. През 2007 г. касационните жалби били уважени въз основа на Закон № 326/03. Решението: Оплакването по чл. 6 от Конвенцията 59. Дружествата жалбоподатели се оплакват, че приемането на Закон № 326/03 представлява законодателна намеса във висящо съдебно производство, в нарушение на правото им на справедлив процес. 77-78. Съдът отбелязва, че приемането на Закон № 326/03 е предрешило спора по множество висящи съдебни дела, по които страна е била държавата. Правителството твърди, че намесата е била наложителна в обществен интерес, като се позовава на финансови съображения и на изводите на Конституционния съд, че законодателната намеса е била необходима заради несигурността, създавана от противоре-чието между административната и последващата съдебна практика, и че със закона просто е определено едното от двете възможни тълкувания на законодателните текстове от 80-те години. 79-80. Съдът посочва, че с оглед на мотивите на съдебните решения, постановени по такива спорове преди 2003 г., включително от Касационния съд, трудно може да се приеме, че е имало съмнение относно волята на законодателя. Съдебната практика е била последователна и няма данни изпълнителната власт да е възразявала срещу възприетото от съдилищата тълкуване. 81-82. Дори обаче да се приеме, че по същността си Закон № 326/03 е тълкувателен и затвърждава първона-чалната воля на законодателя, този факт сам по себе си не може да оправдае намеса с ретроактивно действие. Дори намесата да е била нужна за отстраняване на всякакво съмнение относно обхвата и метода на прилагане на въпросните облекчения, както е приел Конституционният съд, правителството не е доказало небходимост от обратно действие, водещо до засягане на дружества, чиито дела са висящи. Финансови съображения сами по себе си не могат да наложат законодателят да замести съдилищата при разрешаването на спорове. „Целта на закона може да е била легитимна и да е била необходима намеса, за да се регулира бъдещото предоставяне на такива облекчения, но Съдът не може, при обстоятелствата по настоящото дело, да установи наложителна причина от обществен интерес, която да е в състояние да вземе превес над опасностите, присъщи на използването на законодателство с обратна сила, повлияло на решаването на висящ съдебен спор, по който страна е държавата.“ 83. Съдът преценява и дали дружествата жалбоподатели са се опитвали да се възползват от слабости на системата. Три от тях са поискали възстановяване на надвнесени суми едва след постановяването на решение по аналогичен спор и само едно преди това, но повече от десет години след приемането на законите през 1987 г. Такова поведение е било отчетено от Съда по делото National & Provincial Building Society, Leeds Permanent Building Society and Yorkshire Building Society v. the United Kingdom (nos. 21319/03, 21449/93 и 21675/93, 23 октомври 1997 г.), но 20 години по-късно следва да бъдат съобразени други фактори. Като се има предвид, че съдебните системи в много от страните членки на Съвета на Европа са пренатоварени, изчакването да бъде постановено принципно решение по даден въпрос може само да допринесе за процесуалната икономия. Освен това, като са изчакали изхода от заведените по-рано дела, дружествата жалбоподатели от една страна са се предпазвали от риска да направят ненужни разходи, но от друга са рискували да загубят част от сумите поради изтичане на давността. 84. На следващо място, жалбоподателите не са били в състояние да предвидят реакция от страна на парламента, който не е показал подобни намерения след влизането в сила на първото съдебно решение по такъв спор и в трите следващи години, през които и делата на други дружества са се развили успешно за тях. Освен това, ако е имало повече от едно възможно тълкуване на законите от 1987 г., би било съвсем основателно дружествата жалбоподатели да вярват, че непротиворечивото тълкуване, дадено от съдилищата, съответства на намерението на законодателя и следо-вателно няма причина да очакват властите да се опитат да променят нещата. 85-87. Не трябва да се забравя също така, че целта на финансовите облекчения, които действително са се отразявали на бюджетните приходи, е била да се стимулира селскостопанският сектор, а оттам и да се повлияе благоприятно на икономиката. На последно място Съдът отбелязва, макар това да не е от толкова голямо значение, че преди приемането на Закон № 326/03 две съдебни инстанции са се произнесли в полза на жалбоподателите. 88. Изложеното е достатъчно за Съда да приеме, че като са предявили исковете си, дружествата жалбоподатели не са се опитали да се възползват от уязвимостта на властите или закона. Не се доказва и да са съществували наложителни причини от обществен интерес, които да вземат превес над опасностите, присъщи на използването на закон с обратно действие, предопре-делящ изхода на висящо съдебно производство в полза на държавата. 89. Следователно е налице нарушение на чл. 6 , § 1 от Конвенцията. Оплакването по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията 90-95. Дружествата жалбоподатели се оплакват, че приемането на Закон № 326/03 представлява намеса в правото им на собственост, тъй като с обратна сила и ope legis исковете им са станали неосно-вателни и в резултат на това те са били лишени от притежанията си в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1. 98-100. По възражението на правителството за недопустимост на оплакването Съдът посочва, че преди приемането на спорния закон жалбоподателите са имали легитимното очакване исковете им да бъдат уважени в съответствие с приложимото законодателство, както то е било тълкувано от съдилищата към онзи момент, и следователно са имали „притежание“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. 101-103. Съдът намира, че в случая е приложима втората алинея на чл. 1, тъй като се касае за плащането на дължими от работодателите вноски. Той припомня, че при упражняването на контрол върху ползването на притежанията трябва да бъде спазван справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права и че държавата има широка свобода на преценка при прилагане на икономическа или социална стратегия и при определянето и прилагането на данъчната си политика. 104-108. Съдът приема, както и по предишни дела, че закони с обратно действие, представляващи законодателна намеса, все пак съответстват на изискването на чл. 1 от Протокол № 1 за законосъобразност. В настоящия случай целта е била да се намалят бюджетните разходи. Като се има предвид, че става въпрос за загуба на отстъпки под формата на намаляване на дължимите вноски, т.е. за полза или привилегия, дадена от държавата, и с оглед на широката й свобода на преценка в такива случаи, законодателното решение не е било явно лишено от разумно основание. На следващо място, оспорваната мярка не e наложила на дружествата жалбоподатели прекомерно бреме. Плащането на вноските явно не ги е поставило в положение да не могат да осъществяват дейността си поради финансовата тежест. Те дори са избрали да загубят спорното облекчение за някои години, като са изчакали повече от десетилетие преди да предявят исковете си. Освен това са ползвали другото облекчение, предоставено от държавата за намаляване на затрудненията, пред които са били изправени дружествата в селскостопанския сектор. На тези основания Съдът приема, че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.86 Mb. Сподели с приятели:
|