Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г
Изтегляне 0.86 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Фактите
- Решението
- Липсата на ясна нормативна уредба на начина, по който болницата следва да постъпи с тялото на мъртвородено дете, разкрива отсъствието на достатъчни правни гаранции срещу произвол.
|
Фактите: През 2009 г. на жалбоподателя – испански гражданин, се родило дете от фактическото му съжителство със словашка гражданка. Тримата живели една година в Испания и след това майката отвела детето в Словакия. Там завела дело за родителски права и издръжка, по което през юни 2011 г. било постановено, че спорът е от компетентността на испанските съдилища, тъй като обичайното местоживеене на детето е в Испания. Междувременно жалбоподателят подал пред Братиславския районен съд молба по реда на Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца („Хагската конвенция“) и Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, призна-ването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност („Регламент 2201/2003“), като твърдял, че майката е отвела детето противозаконно. Съдът конституирал социалните служби, за да представляват детето, и провел две съдебни заседания. Представителят на детето не се явил в нито едно от тях. На 18 декември 2010 г. съдът уважил молбата на жалбоподателя и разпоредил връщане на детето в Испания. Решението му било потвърдено от окръжния съд. Заповедта за връщане на детето влязла в сила на 2 февруари 2001 г. Майката прибягнала неуспешно до извънредни средства за отмяната й – жалба до Върховния съд, молба до прокуратурата да упражни дискреционното си правомощие да атакува решението и молба до районния съд за възобновяване на производството. Междувременно инициираното от жалбопо-дателя производство за изпълнение на заповедта за връщане на детето било спряно за изчакване на произнасянето по тях, а след това и по жалбата, която майката подала до Конституционния съд. Жалбата била насочена срещу Върховния съд и жалбоподателят не бил конституиран като страна в производството, нито бил уведомен за него. С решение от 13 декември 2011 г. Конституционният съд отменил обжалваното решение и върнал делото за ново разглеждане на жалбата. Приел, че като е гледал делото в отсъствието на назначения особен представител на детето, районният съд е нарушил неговите права, гарантирани от Конституцията, Конвенцията за защита на правата на детето и чл. 6, § 1 от Конвен-цията. Върховният съд, обвързан от тази преценка, уважил жалбата и върнал делото на райония съд, който приел, че връщането на детето в Испания не би било в негов интерес. Окръжният съд потвърдил решението му с окончателно решение от 20 ноември 2012 г.
76. На основание чл. 6 и чл. 8 от Конвен-цията жалбоподателят се оплаква, че решението на Конституционния съд е съставлявало произволна намеса в производството по Хагската конвенция и вследствие на това той е бил лишен от контакт с детето си за продължителен период от време. Съдът намира, че оплакването трябва да бъде разгледано в светлината на чл. 8. 87. Съдът е постановявал, че позитивните задължения на държавата по чл. 8 включват и правото на родителите да разполагат с правни средства, които да им позволят да се съберат отново с децата си, както и задължението на властите да предприемат съответните действия. 90-94. В настоящия случай Словакия е била длъжна да приложи процедурата по Хагската конвенция и Регламент 2201/2003, който я допълва, за да могат испанските съдилища да се произнесат относно статуса на детето, включително родителските права и отговорности на жалбоподателя. По въпроса дали при изпълнението на задълженията си по тази конвенция държавата е съобразила и позитивните си задължения по чл. 8 Съдът напомня, че „в сферата на международното отвличане на деца задълженията на държавите членки по чл. 8 следва да се тълкуват в светлината на изискванията на Хагската конвенция, на Конвенцията за правата на детето и на съответните правила и принципи на международното право, приложими в отношенията между държавите членки. Основният въпрос по такива дела е дали в рамките на свободата на преценка, с която държавата разполага в тази сфера, е бил спазен справедливият баланс между съществуващите конкуриращи се интереси – тези на детето, на двамата родители и на обществения порядък, като обаче се отчита, че на първо място трябва да бъде поставен най-добрият интерес на детето и че целите на превенцията и незабавното връщане кореспондират със специфична концепция за „най-добрия интерес на детето” (X v. Latvia [GC], no. 27853/09, 26.11.2013 г., § 95).” Процедурните гаранции на нацио-нално ниво трябва да са практически и ефективни. 97-98. Съдът отбелязва, че в настоящия случай решението на Конституционния съд не е представлявало окончателно произ-насяне по молбата на жалбоподателя по Хагската конвенция, но като се има предвид същественото значение на бързината в производствата за връщане на дете, то е имало отношение към окончателното произнасяне по молбата. Следователно е необходимо да се установи дали намесата на Конституционния съд в производството е била съвместима с посочените по-горе позитивни задължения на държавата. 99-100. Няма спор, че решението на Конституционния съд е било законно. То е имало легитимната цел да защити правата на детето. Въпросът е дали е бил спазен справедливият баланс между отделните интереси и в тази връзка от особено значение са процесуалното положение и процесуалните гаранции за жалбоподателя в конституционното производство. 101-105. Съдът отбелязва, че законът не е предвиждал участието на трети заинтере-совани лица в това производство и не е съществувала установена съдебна практика относно конституирането им. Но дори да се приеме, че е имало възможност жалбопо-дателят да поиска да бъде конституиран, не е съществувал официален ред, по който трети заинтересовани лица да научат за производството, и в конкретния случай няма данни той да е знаел за него. 106-107. Пълната липса на процесуални гаранции е била утежнена и от обстоя-телството, че преди постановяването на спорното решение майката е изчерпала всички редовни и извънредни способи за отмяна на заповедта за връщане и е подала множество молби за спиране на изпълне-нието й, като при това веднъж се е оказало, че то е спряно без законно основание. 108. Що се отнася до реда за произнасяне по молби по Хагската конвенция в Словакия, Съдът отбелязва становището на председателя на Братиславския районен съд, изразено в друг случай, че съществува проблем на системата, тъй като възмож-ността за използване на извънредни средства води до обезсмисляне на предмета и целта на Хагската конвенция – експедитивно възстановяване на първона-чалното положение, т.е. колкото е възможно по-бързо връщане на детето. 109. Връщането на делото за ново разглеж-дане на молбата на жалбоподателя е удължило още повече времето за произнасяне по нея, което е от значение за изхода от такива производства – свидетелство за това са отхвърлянето на молбата и становището на правителството пред Съда, че детето е прекарало значително време в Словакия и се е интегрирало в средата там. 110. Резултатът е, че за продължителен период от време не е имало съд, който да се произнесе по статуса на детето (родителски права, местоживеене, издръжка) – въпросът не е попадал в юрисдикцията на словаш-ките съдилища, а испанските не са имали практическата възможност да го разгледат. По никакъв начин не може да се приеме, че подобно положение е било в интерес на детето. 111-113. Това е достатъчно на Съда за да заключи, че ответната държава не е осигурила правото на жалбоподателя на зачитане на семейния му живот посредством производство по Хагската конвенция, съответстващо на изискванията на чл. 8 от Конвенцията. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба.
Фактите: Жалбоподателката сключила брак през 1986 г. и родила две деца. Предишни спонтанни аборти и мъртво раждане й причинили дълготрайна психологическа травма. През 1999 г. имала извънбрачна връзка и забременяла с близнаци. Както съпругът й, така и биологичният баща на децата настоявали за аборт и заплашвали да я напуснат. Впоследствие съпругът й се изнесъл от къщи и заплашил да спре да плаща издръжка на децата си. Сестра й и майка й отказали да я подкрепят. На 19 април 2000 г. жалбоподателката родила преждевременно две момиченца. Тя и децата останали заедно в болницата до 7 май. Жалбоподателката не съобщила името на биологичния баща. По време на бременността си тя обмисляла да остави децата в приемно семейство заради трудната си семейна ситуация. Властите обаче я посъветвали да ги даде за осиновяване, за да не плаща за приемната грижа. Според психоаналитика, когото жалбоподателката посещавала от януари до октомври 2000 г., тя била в депресия, имала склонност към самоубийство и страдала от изключително силно чувство на вина. Даването на децата за осиновяване било обсъждано по време на терапията. Жалбоподателката се съгласила те да бъдат настанени временно при приемно семейс-тво, за да бъдат дадени за осиновяване по-късно. След 8 май 2000 г. от службата за младежта я посъветвали да спре да посещава децата, ако наистина иска да ги даде за осиновяване. На 19 май 2000 г. децата били предадени на двойка, която впоследствие ги осиновила. През лятото на 2000 г. жалбоподателката се срещнала за кратко с бъдещите осиновители, но била твърде разстроена. През есента на 2000 г. жалбоподателката трябвало да започне работа, за да издържа себе си и другите си две деца. На 9 ноември 2000 г. дала писмено съгласие за осиновя-ването. Срещнала се отново с осинови-телите, които поели ангажимент ежегодно да изпращат информация и снимки на децата чрез властите. Спори се дали е бил поет и ангажимент за лични срещи с децата. На 21 юни 2001 г. съдът допуснал осиновяването. През 2002 г. жалбопо-дателката поискала съгласието й за осиновяването да бъде обявено за недействително. Съдът отказал, като се мотивирал, че тя е била дееспособна. Жалбоподателката поискала и да й бъде разрешено да поддържа контакти с децата и да получава информация за тях. През 2004 г. съдът отхвърлил искането, като приел, че след осиновяването тя няма качеството на родител, нито е живяла продължително време с децата, за да изгради трайна връзка с тях. Конституционната й жалба не била допусната. Решението: 60. Жалбоподателката се оплаква, че отказът на германските съдилища да й разрешат да поддържа контакт с биологичните си деца и да получава информация за тях е нарушил правото й на зачитане на семейния и личен живот по чл. 8 от Конвенцията. 69. Съдът припомня, че само по себе си биологичното родство може да е недос-татъчно за приложимостта на чл. 8, ако липсват други фактически или правни елементи, от които да може да се направи извод за съществуването на близки лични отношения. В случая жалбоподателката съзнателно е прекъснала семейните връзки с децата си. Въпреки това определянето на все още съществуващи или нови права на жалбоподателката по отношение на осино-вителите и биологичните й деца е важна част от идентичността й и затова засяга нейния „личен живот“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Конвенцията. 72-78. Съдът намира, че отказът на националните съдилища да разрешат на жалбоподателката контакти и информация се е основавал на приложимото законо-дателство и е преследвал легитимната цел да защити правата и свободите на децата и на техните осиновители. 81-85. Според Съда нищо не показва службата за младежта или бъдещите осиновители да са имали намерение да се отклонят от приложимото законодателство, което предвижда анонимно осиновяване, но допуска самите осиновители да разкрият самоличността си и позволява споразу-мения за контакти между родителите и осиновителите, но те имат чисто деклара-тивен характер и не подлежат на принуди-телно изпълнение срещу осиновителите, които единствени уражняват родителските права. Устните уговорки между жалбопо-дателката и осиновителите са били постигнати след като тя е била информи-рана от независим юрист за правните последици на намерението й да декларира съгласието си за осиновяването, което е сериозна гарация срещу недоразумения относно естеството на този неоттегляем и безусловен акт. Това показва ясно, че жалбоподателката е разбирала уговорките по начина, по който ги описва правителството – декларация за намерение в контекста на бъдещо доброволно отказ-ване на осиновителите от анонимността, за което свидетелства и фактът, че уговорката е била само устна и не е включвала никакви подробности относно правото на инфор-мация или на контакт. 86-87. Съдът приема, че процедурата по осиновяването е била справедлива и е осигурявала адекватна защита на правата на жалбоподателката. Поради това решението на германските власти е пропорционално. Тъй като децата са били осиновени като новородени и са били все още много малки по време на националното производство, интересите на семейството на осинови-телите да изградят семеен живот с децата, необезпокояван от опити на биологичната им майка да установи отново контакт, е имал превес. Не е извършено нарушение на чл. 8.
Фактите: През 2002 г. синът на жалбоподателката, който бил на 23 години, пострадал тежко при автомобилна катастрофа. Бил откаран в болница, а след това прехвърлен в друга, където починал три дни по-късно. Лекарите веднага извадили бъбреците и далака му, за да бъдат използвани за трансплантация. Според жалбоподателката, въпреки че била в постоянен контакт с тях, те не я информирали за вземането на органите на сина й и не поискали съгласието й. Научила за това едва девет месеца по-късно, когато получила протокол от аутопсията. Властите отхвърлили жалбите й с мотива, че изваждането на органите е било в съответствие с приложимото законода-телство. Приживе синът на жалбопо-дателката не бил възразил срещу използването на негови органи за трансплантация. Такова възражение не било постъпило и от страна на роднините му преди началото на трансплантацията. След този случай обаче били направени законодателни изменения с цел прецизи-ране на уредбата на трансплантациите. Решението: 47. Като се позовава на чл. 8 от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че органите на починалия й син са били взети, въпреки че нито тя, нито синът й приживе са дали съгласие за това. 56. По възражението на правителството, че жалбоподателката твърди нарушение на правата на сина си и самата тя не може да е жертва, Съдът отбелязва, че в случая правата на починалия и на майка му са тясно свързани. Националното законода-телство изрично е предвиждало, че освен съответното лице, и най-близките му роднини имат право да изразят волята му относно използването на негови органи или тъкани след смъртта. Съдът не намира за необходимо да разглежда въпроса за прехвърлимостта на правата в случая, тъй като според него е ясно, че жалбо-подателката се оплаква от нарушение на собствените й права. 77. Не се спори, че правото на жалбо-подателката да изрази съгласие или отказ за взимането на органите на починалия й син попада в приложното поле на чл. 8 от Конвенцията и в светлината на досегашната си практика Съдът не вижда причина да приеме друго. 86-89. По съществото на оплакването Съдът припомня, че оспорваната мярка трябва да има основание в националното законодателство, а то следва да бъде съвместимо с върховенството на закона, което означава, че законът трябва да бъде формулиран достатъчно прецизно и да осигурява реална защита срещу произвол. Обхватът и начинът на упражяване на оперативната самостоятелност на компетентните органи трябва да бъдат дефинирани достатъчно ясно. В случая бъбреците и далакът на сина на жалбоподателката са били отстранени, за да бъдат използвани за трансплантация. Жалбоподателката, която е една от най-близките му роднини, не е била уведомена и поради това не е имала възможност да упражни правото си да даде или да откаже съгласие за взимането на органите. И двете болници са публични институции и действията на медицинския персонал могат да ангажират отговорността на държавата по Конвенцията. Изложените обстоятелства са достатъчни, за да се приеме, че има намеса в правата на жалбоподателката по чл. 8. 90-98. Що се отнася до законността на намесата, страните спорят дали държавата е трябвало да създаде условия, за да може жалбоподателката да изрази волята си, или съгласието се презюмира и тя е трябвало да прояви активност, ако е искала да възрази. Това поставя въпроса дали законът е бил достатъчно ясен. Съдът отбелязва, че състоянието на сина на жалбоподателката е било много сериозно в продължение на три денонощия. При това положение за лекарите не е било невъзможно да се свържат с близките или поне да направят такъв опит, като ги информират за състоянието на пострадалия и поискат съгласието им за евентуална трансплан-тация. Правителството оспорва твърдението на жалбоподателката, че е била в контакт с лекарите, на единственото основание, че в медицинската му карта не е било посочено лице за контакт. Въз основа на констатациите на националните органи Съдът приема, че тя не е била информирана за вероятността за взимане на органи при смърт на пострадалия. Относно яснотата на закона Съдът отбелязва, че различни държавни органи са изразили различни мнения по въпроса дали жалбоподателката е трябвало да бъде информирана, както и че впоследствие са били направени законодателни промени с цел внасяне на повече яснота. Поради това Съдът приема, че законът не е дефинирал достатъчно ясно свободата на преценка на властите. Позволявал е на най-близките роднини да изразят волята си, но не е определял с достатъчна яснота обхвата на съответ-стващото задължение или на дискрецията, предоставена на лекарите в това отношение. Принципът на законността изисква държавите не само да спазват собствените си закони по предвидим и последователен начин, но и да осигурят юридически и практически условия за прилагането им. В случая остава неясно как системата за презюмирано съгласие е функционирала на практика в ситуации като тази на жалбоподателката, в които дадено лице има определени права, но не е информирано кога и как може да ги упражни. Налага се изводът, че латвийското законодателство не е било формулирано достатъчно прецизно и не е осигурявало достатъчно гаранции срещу произвол. Следователно намесата в правата на жалбоподателката не е била „предвидена в закона” по смисъла на чл. 8, § 2 от Конвенцията и чл. 8 е бил нарушен.
Фактите: През 2003 г. съпругата на жалбоподателя родила мъртво дете в деветия месец на бременността си в държавна болница. Тъй като родителите не пожелали да вземат тялото, болницата извършила аутопсия и след това го изхвърлила заедно с клиничните отпадъци, предадени на фирмата, с която болницата имала договор, и тя ги откарала на гробището за кремиране. Скоро след това жалбоподателят и съпругата му поискали да узнаят къде е погребано детето им, но не получили информация. Предявили срещу болницата иск за обезщетение за неимуществените вреди, причинени им поради начина, по който тя се е отнесла с тялото, като твърдели, че даденото от тях съгласие е било за погребение на детето. Пред съда посочили, че са останали с впечатление, че детето ще бъде погребано в общинското гробище, а жалбоподателят изрично заявил, че никога не би дал съгласие тялото на детето му да бъде изхвърлено с отпадъците. Разпитаните служители на болницата съобщили, че до неотдавна мъртвородените бебета били погребвани в общинското гробище, но тъй като то било пълно, фирмата предложила да бъдат кремирани заедно с отпадъците. Законът не изисквал и не се съставяли документи за съгласие. Общинският съд отхвърлил иска с мотиви, че болницата е действала законосъобразно. Окръжният съд стигнал до противен извод, но приел, че тъй като болницата не е имала задължение да уведоми родителите за мястото, където е погребано детето им, жалбоподателят и съпругата му нямат право на обезщетение. Върховният съд потвърдил решението, като добавил, че страданието, което ищците изпитват поради факта, че не знаят къде е гробът на детето им, не представлява неимуществена вреда съгласно приложимия закон. Жалбоподателят и съпругата му безус-пешно поискали да бъде образувано наказателно производство срещу служители на болницата и фирмата – неин съконтрахент, във връзка с начина, по който е било третирано тялото на детето им. Решението: 43. Като се позовава на чл. 8 от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква от неправилното отнасяне с тялото на мъртвороденото му дете, което му е попречило да получи информация къде е погребано детето. 44-48. Съдът разглежда служебно въпроса дали той има положението на жертва. Макар и националните съдилища да са признали изрично, че болницата е постъпила незаконосъобразно с тялото, те не са присъдили обезщетение, като са приели, че болницата не е била длъжна да информира родителите за мястото, където е погребано детето. Поради това жалбоподателят не е загубил статуса си на жертва във връзка с оплакването по чл. 8. 60-65. В светлината на практиката си по дела, свързани с телата или праха на починали хора, Съдът намира, че чл. 8 е приложим в случая. Не се спори, че след като болницата е публична институция, държавата отговаря по Конвенцията. Изхвърлянето на тялото на детето като болничен отпадък, без да се запази и следа от останките или местонахождението им, съставлява намеса в правата на жалбопо-дателя по чл. 8. 66-72. Правителството не е посочило законови разпоредби, позволяващи на болницата да изхвърли тялото на мъртвороденото дете заедно с болничните отпадъци. Националните съдилища също са установили, че болницата не е имала такова право и че липсва стройна нормативна уредба по въпроса. Липсата на яснота и предвидимост на националното право повдига въпроса за липсата на достатъчно правни гаранции срещу произвол, присъщи на изискването за законност по чл. 8 от Конвенцията. Следователно намесата в правата на жалбоподателя по чл. 8 не се е основавала на закона и поради това е извършено нарушение на разпоредбата.
Фактите: Първият жалбоподател – г-н Габлишвили, е грузински гражданин. Той живее в Русия от 1999 г., когато е бил 18-годишен, като разрешението му за пребиваване е било периодично продължа-вано. Родителите му също са се установили в Русия и са получили руско гражданство. Втората жалбоподателка е руска гражданка, с кояго г-н Габлишвили сключил брак през 2011 г. От брака си те имат син. През ноември 2011 г. било разкрито, че жалбоподателят си инжектира дезоморфин – синтетичен наркотичен аналгетик, и било образувано административно-наказателно производство за ползване на наркотично вещество без лекарско предписание. Съдът му наложил глоба в размер на 4 000 рубли и постановил заповед за експулсиране. Решението било потвърдено от горните съдилища. Междувременно, със заповед от 10 юни 2011 г. властите отнели разрешението за пребиваване на г-н Габлишвили, тъй като четири дни по-рано бил диагностициран като ХИВ позитивен. Той обжалвал и с окончателно решение от 31 май 2012 г. Върховният съд отменил заповедта. В изпълнение на решението Федералната миграционна служба издала ново разрешение за пребиваване, което било отнето на следващия ден на основание решението за експулсиране от ноември 2011 г. На 20 януари 2012 г. Федералната служба за контрол върху наркотичните вещества обявила присъствието на жалбоподателя на територията на Русия за нежелано („заповед за забрана“). Градският съд уважил жалбата на г-н Габлишвили, но Върховния съд отменил решението му и приел, че жалбоподателят представлява заплаха за обществения ред, здравето и морала на руските граждани. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.86 Mb. Сподели с приятели:
|