Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

През 2012 г. жалбоподателката – тогава на 13 години, била настанена в кризисен център за деца, тъй като майка й не можела да се грижи за нея. През 2013 г. съдът раз-поредил настаняването й във възпитателно училище-интернат, с мотиви че не спазва правилника на кризисния център, поддържа контакти с правонарушители, има невъзпи-тано и агресивно поведение и сериозни противообществени навици. Налагало се да бъде откъсната от тази среда и да получава по-интензивни възпитателни грижи.

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
  

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

През 2009 г. жалбоподателят бил арестуван във Франция, върнат в България и отведен в затвора. Поискал възобновяване на делото и ВКС го изискал от районния съд, но бил известен, че то е унищожено поради изтичане на нормативно предвидения срок за съхраняването му. ВКС отказал исканото възобновяване. Приел, че в случаите на задочно осъждане срокът да се иска възобновяване не може да надхвърля времето, през което трябва да се съхранява делото. В случая то било унищожено съгласно приложимите правила, което правело възобновяването практически невъзможно. Впоследствие се оказало, че делото не е било унищожено, а е погинало при наводнение в архива на районния съд и не може да бъде възстановено. Жалбоподателят отново поискал възобновя-ване, но не получил отговор. Бил освободен от затвора през август 2012 г.

Съдът е поставил на страните въпроса дали жалбоподателят е получил справедлив процес и по-специално дали отказът за възобновяване на делото е бил в нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията.

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
  

Жалбоподателите предявили иск на основа-ние Гражданския кодекс (ГК) срещу собственика на центъра, общината и едно частно дружество. Твърдели, че решението за отчуждаване е нищожно, и искали от съда да постанови премахване на съоръ-женията върху земята им или алтернативно да учреди в полза на собственика на центъра сервитут срещу финансово обезще-тение. (Съгласно чл. 135с от ГК при строеж, извършен върху чужда земя без строителят да е имал право на това, съдът може да постанови, по искане на собственика на земята, премахване на строежа или прехвърляне на собствеността върху построеното на него срещу обезще-тение, ако е съгласен, а ако това не е подходящо, да уреди отношенията по друг начин, по-специално като учреди сервитут, необходим за упражняването на собстве-ността върху построеното, срещу обезще-тение за собственика на земята.) Районният съд признал жалбоподателите за собстве-ници на земята, като приел отчуждаването за нищожно поради процедурни нарушения, но отказал да учреди сервитут, защото законът позволявал това само по отношение на сгради, а конструкциите в имота на жалбоподателите не представлявали „сгра-да“ по смисъла на ГК. Ищците обжалвали, като наред с останалото посочили и дело, по което районният съд уважил идентични искове относно земя в същия спортен център с подобни конструкции върху нея и учредил сервитут, без да прави разлика между имоти със и без „сгради“. През февруари 2010 г. окръжният съд в закрито заседание оставил първоинстанционното решение в сила, но с различни мотиви. Съгласил се, че отчуждаването през 1984 г. не е произвело правно действие, но приел, че жалбоподателите е трябвало да предявят правата си по реда на законодателството за реституция на земя, завзета от държавата без правно основание, в определения от закона срок 31.12.1992 г., и че иск по реда на ГК е недопустим. Съдът не коментирал представеното решение по сходно дело. Конституционната жалба, в която жалбопо-дателите твърдели нарушение на правата им на справедлив процес и на собственост, била обявена за недопустима като явно необоснована с решение от юни 2010 г. Съдът не разгледал доводите на жалбопода-телите за противоречива съдебна практика.

По подобното дело, на което жалбопода-телите се позовавали пред националните съдилища, Върховният съд не се съгласил с позицията на окръжния, че пороците на отчуждаването могат да бъдат релевирани само по предвидения административно-правен ред в определения срок. След връщането на делото, през 2002 г. район-ният съд уважил иска на първоначалните собственици, предявен на основание ГК, и учредил сервитут, независимо че в някои от парцелите конструкциите не представлява-ли „сгради“. Решението не било обжалвано и влязло в сила, а през 2006 г. съдът опреде-лил и обезщетението, което общината дъл-жала на собствениците на земята.

По две други дела за земя в същия спортен център съдилищата приели, че ищците могат да предявят претенциите си по общи-те разпоредби на ГК. Централният въпрос отново бил дали в имота има „сграда“ или не. В зависимост от това по първото дело искът бил уважен частично, а по второто – отхвърлен. Конституционният съд се произнесъл съответно през 2009 и 2010 г.

През 2009 г., в касационно производство относно друга земя, отнета от държавата без правно основание, Върховният съд постановил, че претенциите не могат да бъдат предявявани по общите разпоредби на ГК, защото реституционният закон е lex specialis. На същото становище застанал и Конституционният съд в решение от май 2011 г. по дело относно спортния център в Кошице. През март 2012 г. обаче той постановил решение по друго такова дело, в което намерил, че реституционният закон не може да е пречка ищците да предявят правото си на собственост по реда на ГК, като цитирал своя практика от 2004, 2006, 2009 и 2011 г. Приел също така, че противоречивата съдебна практика, включително на Върховния съд, нарушава принципите на предвидимост и правна сигурност.

Решението:

49-50. Като се позовават на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, жалбоподателите се оплакват, че процесът не е бил справедлив, тъй като съдилищата неправилно отхвърлили исковете им и не отговорили на аргумента, че по други аналогични дела са достигнали до различен правен извод. Съдът намира, че оплаква-нето следва да бъде разгледано по чл. 6, § 1.

56-57. Той отбелязва, че настоящият случай поставя въпросите за мотивирането на съдебните решения и за противоречивата съдебна практика. Адекватността на мотивите може да бъде преценена само в светлината на конкретните факти по делото.

58. По въпроса за противоречивата съдебна практика Съдът напомня принципите, обобщени по делото Albu and Others v. Romania (nos. 34796/09 и 63 други, 10.05.2012 г., § 34):

а) Не е задача на Съда да се произнася относно твърдени фактически или правни грешки на националните съдилища, освен ако и доколкото те накърняват права по Конвенцията. Тъй като независимостта на националните съдилища следва да бъде зачитана, същото се отнася и за сравня-ването на различни техни решения, макар и постановени по явно сходни дела, освен ако не става дума за очевиден произвол.

б) Възможността за противоречиви съдебни решения е присъща на всяка съдебна систе-ма, основаваща се на мрежа от първоин-станционни и въззивни съдилища.

в) При преценката си дали правото на справедлив процес е нарушено в резултат на противоречиви решения на различни съдилища, които се произнасят като пос-ледна инстанция, Съдът прилага следните критерии: дали в съдебната практика съществуват „сериозни и дълготрайни различия“; дали националното законода-телство предвижда механизъм за преодо-ляване на противоречията; дали този меха-низъм е бил приложен и с какъв резултат.

г) Преценката на Съда винаги се основава и на принципа за правна сигурност.

д) Принципът за правна сигурност гарантира, inter alia, известна стабилност на правното положение и допринася за общественото доверие в съдилищата. Про-дължителното съществуване на противо-речива съдебна практика може да създаде правна несигурност, която да намали общественото доверие в съдебната система, а то безспорно е сред основните елементи на правовата държава.

е) Изискванията на правната сигурност и защитата на обществено доверие обаче не гарантират право на последователна съдебна практика. Развитието на съдебната практика не е само по себе си в противо-речие с доброто правораздаване, тъй като липсата на динамичен и еволютивен подход би могла да попречи на реформите или усъвършенстването.

59-63. Съдът отбелязва, че настоящият случай касае уреждането на собствеността и ползването на имоти, включени във функциониращия като единен комплекс спортен център или свързани с него. Проблемът засяга сравнително ограничен кръг лица в практически еднакво фактичес-ко и правно положение, които са имали общи процесуални представители и са предявили искове по приблизително едно и също време, пред едни и същи съдилища и с едни и същи правни аргументи. Макар да е естествено при тези обстоятелства делата да завършат по един и същи начин, има поне три различни варианта на крайния резултат. При първия е бил учреден сервитут, независимо дали в имота има „сграда“ или не; при втория е прието, че за учредяването на сервитут е от значение дали има „сграда“; при третия (по делото на жалбоподателите и още едно дело) сервитут не е бил учреден с мотиви, че общите разпоредби на ГК не са приложими, в пряко противоречие с позицията, възприета в първите два категории решения. В допълне-ние, в случая на жалбоподателите район-ният съд е възприел „втория подход“, окръжният – „третия“, без да проведе открито съдебно заседание, а Конститу-ционният съд е игнорирал аргументите им за противоречие с решенията от първата и втората група.

64-65. Във връзка с довода на правителс-твото, че решението на окръжния съд е съобразено с постепенното развитие на относимата съдебна практика, Съдът отбелязва, че в настоящия случай съди-лищата не са се позовали на промяна в практиката. Той отчита известното й стабилизиране след решението на Върхов-ния съд от 2009 г., но то е в смисъл, пряко противоречащ на решението на Конститу-ционния съд от март 2012 г., в което съдът е потвърдил становището си, застъпвано още от 2004 г.

66-68. При тези обстоятелства Съдът нами-ра, че противоречията в съдебната практика са били „сериозни и дълготрайни“. По въпроса дали законът е предвиждал механи-зъм за преодоляването им, дали той е бил използван и с какъв резултат, Съдът отбе-лязва, че решението на Конституционния съд от 2012 г., постановено след приключ-ването на делото на жалбоподателите, раз-крива продължаващото и фундаментално различие в подходите на най-висшите съдилища по основен правен въпрос. Още по-фрапиращо е, че става дума за разде-ление по отношение на важно законода-телство, свързано с преобразуването на правната система на държавата ответник, действащо от около 20 години. Следова-телно, „дори да се приеме, че националното право предвижда механизъм за преодо-ляване на разглежданите противоречия и че той е бил приложен, не може да се каже, че е постигнат консолидиращ ефект.“

69. Съдът намира също така, че следните обстоятелства правят ситуацията по настоя-щото дело още по-сериозна: делото на жалбоподателите е продължило 15 години; макар противоречивата практика да не касае само делата, свързани със спортния център в Кошице, в действителност тя е засегнала относително ограничен брой ищци, което прави разминаването още по-ясно изразено; всички тези ищци са били изправени пред един и същ фактически и правен проблем, възникнал в резултат на действията на предишния режим; такъв начин на правораздаване по дефиниция застрашава общественото доверие в съдебната система.

• 
  ДЕЛА НА СЕС