Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г
Изтегляне 0.72 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г.
- БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 34, ноември 2014 г.
- ДОПУСТИМОСТ НА ЖАЛБИТЕ ПРЕД ЕСПЧ ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Обстоятелството, че Холандия не е била „окупационна сила“ не е решаващо , нито
- Виж по-долу в раздел
- ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ
- Наложеното на жалбоподателя нака - зание доживотен затвор без замяна и режимът, при който то се изтърпява, са в нарушение на чл. 3 от Конвен - цията.
- Съдът потвърждава извода си по делото
- Съдът препраща към делото Харакчиев и Толумов и относно наказанието доживотен затвор без замяна, като достига до същия извод, който е направил по отношение на г-н Харакчиев.
- Съдът обявява за явно необосновано оплакването на жалбоподателя – йордански гражданин, че е претър-пял побой от друг задържан, докато е бил в СДВНЧ в Бусманци
- Презумпцията, че основните права по Конвенцията се зачитат от държа-вите, които участват в системата „Дъблин“ за предоставяне на убежи-ще в ЕС, е оборима.
- Без предварителното получаване на такива индивидуални гаранции, връщането на жалбопода-телите в Италия би било в нару-шение на чл. 3 от Конвенцията.
 
 
ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г. Проектът “Укрепване на защитата на правата на човека в България” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 34, ноември 2014 г. В настоящия тридесет и четвърти бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратки резюмета на подбрани решения, постановени през ноември 2014 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу други държави, анотации на всички решения на ЕСПЧ по дела срещу България, важни комуникации, както и резюмета на решения на Съда на Европейския съюз и Общия съд по дела, касаещи права на човека, от същия месец. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно.
1. ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ 16 2. ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС 17 10. ДРУГИ ПРАВА 24 Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.
Смъртта на иракски гражданин вследствие на огнестрелните рани, получени при преминаването през командван от холандски военнослужещ контролно-пропускателен пункт в район на Ирак, контролиран от стабилизационните сили, попада в юрисдикцията на Холандия по смисъла на чл. 1 от Конвенцията. Обстоятелството, че Холандия не е била „окупационна сила“ не е решаващо, нито юрисдикцията й е отпаднала само защото е приела оперативния контрол на британски офицер. Силите на нациите, които не са били водещи, са получавали текущи инструкции от чуждестранни командири, но определянето на основните насоки, включително изготвянето, в уговорените рамки, на отделни правила за употребата на сила, е останало запазена сфера на всяка държава. Въпреки че холандският контингент е бил разположен в област в Югоизточен Ирак, където стабилизационните сили са били под командването на британски офицер, Холандия е поела отговорността да гарантира сигурността в тази област и е запазила напълно командването на военните си части, разположени в него. Пунктът е бил създаден в изпълнение на мисията на стабилизационните сили и Холандия е упражнявала юрисдикцията си в рамките на тази мисия и с цел да установи власт и контрол върху лицата, преминаващи през него. Оплакванията се отнасят до твърдени действия и бездействия на холандски военнослужещи, разследващи и съдебни органи, които са в състояние да ангажират отговорността на Холандия по Конвенцията. Решение на Голямото отделение по делото Jaloud v. the Netherlands (no. 47708/08) Виж по-долу в раздел „Право на живот“.
Смъртта на иракски гражданин вследствие на огнестрелните рани, получени при преминаване през командван от холандски военнослу-жещ контролно-пропускателен пункт в район на Ирак, контролиран от стабилизационните сили под команд-ването на британски офицер, попада в юрисдикцията на Холандия. Съдът проявява разбиране към проб-лемите при разследването, водено в сравнително трудни условия – в чужда държава, възстановяваща се след военни действия, с непознат език и култура, но намира, че установе-ните сериозни недостатъци в него не са били неизбежни дори и при тези условия. Решение на Голямото отделение по делото Jaloud v. the Netherlands (no. 47708/08) Фактите: Жалбоподателят е баща на Азхар Ялуд – иракски гражданин, починал от огнестрелните рани, получени при инци-дент, в който били замесени военнослу-жещи от холандската армия в Ирак. В периода юли 2003 г. – март 2005 г. холандската армия участва с един батальон в стабилизационните сили в Ирак. Батальонът е разположен в провинция Ал-Мутана в Югоизточен Ирак като част от Югоизточната многонационална дивизия, която е под командването на офицер от въоръжените сили на Обединеното кралс-тво. Участието на холандската армия в дивизията е регламентирано от Мемо-рандум за разбирателство между Обеди-неното кралство и Кралство Нидерландия. Неразделна част от него са Правила (Rules of Engagement), които уреждат допустимата употреба на сила. Двата документа са класифицирана информация и до момента. Основанията и условията на участието на Холандия в стабилизационните сили са изложени в писмо от 6 юни 2003 г. на министъра на отбраната и министъра на външните работи до долната камара на холандския парламент. В него е посочено, наред с другото, че в издадените справочник за командния състав и карта за войниците са формулирани инструкции относно употребата на сила, които се основават на Правилата, но и на относимите холандски разпоредби, както и че Холандия ще запази „пълното командване“ на своите военни части. Около 2.12 ч. сутринта на 21 април 2004 г. кола приближила до контролно-пропус-кателен пункт (КПП), намиращ се на главния път за доставка в провинция Aл-Мутана. От колата били произведени няколко изстрела по намиращите се на пункта войници от Иракската гражданска отбрана (ИГО), които също отвърнали със стрелба. След това колата направила обра-тен завой и се отдалечила. По искане на командира на КПП Хюсам Саад на пункта пристигнал патрул от шестима холандски войници с командир лейтенант А. и започнал разследване на инцидента. Около 15 минути след пристигането им към КПП се приближил с висока скорост друг авто-мобил – марка „Мерцедес“, който се блъснал във варелите, поставени в средата на пътя като част от КПП, но не спрял. Лейтенант А. изстрелял по колата 28 патрона, а вероятно са стреляли и един или повече иракски войници от ИГО, разпо-ложени от отсрещната страна на пътя. В този момент шофьорът спрял. Азхар Ялуд, който бил на седалката до него, бил улучен на няколко места, включително в гърдите. Холандските военнослужещи го извадили от автомобила и се опитали да му окажат помощ, но г-н Ялуд починал. Холандската кралска военна полиция започ-нала разследване същата сутрин. Били иззети оръжието на лейтенант А. – пушка „Diemaco“, автоматът „Калашников“ на Хюсам Саад и мерцедесът. При огледа на колата било установено, че по нея е стреляно отдясно и отляво. Събрани били свидетелските показания на участвалите в инцидента. Тялото било отнесено в поле-вата болница на холандската армия, където били направени рентгенови снимки, а по-късно било предадено в болницата в града за аутопсия. В него били открити части от куршуми, които били предадени на багдадската полиция за изследване. Не било установено кой е изстрелял куршумите, нито от коя пушка са изстреляни. На 8 януари 2007 г. жалбоподателят поискал от прокуратурата към окръжния съд в гр. Арнем, Холандия информация относно изхода от разследването на смъртта на сина му. В отговор го уведомили, че разследването е прекратено през юни 2004 г., след като се установило, че вероятно г-н Ялуд е бил ударен от иракски куршум и че холандският военнослужещ е действал в условия на самоотбрана. Поради това нямало заподозрени холандски военни. На 2 октомври 2007 г. жалбоподателят подал до военното отделение на апелативния съд искане за наказателно преследване на лей-тенант А., като поддържал, че стрелбата срещу сина му е представлявала преко-мерна и ненужна употреба на сила срещу цивилно лице. По делото било проведено едно съдебно заседание, в което жалбопода-телят поискал предприемане на определени следствени действия и прилагане по делото на документи. С решение от 7 април 2008 г. съдът приел, че изминалото време след събитията прави извършването на по-ната-тъшни следствени действия безпредметно. Отказал да разпореди предприемането на наказателно преследване на лейтенант А. Намерил за напълно разбираемо, че същият е възприел огъня, открит от другата страна на пътя, за идващ от колата, както малко по-рано било стреляно от друга кола. Пора-ди това той действал в пределите на инструкциите за употреба на сила и следо-вателно решението на прокуратурата било правилно. Решението: 105-106. Жалбоподателят твърди, че е нару-шен процедурният аспект на чл. 2. Той се оплаква, че разследването не е било доста-тъчно независимо, тъй като поделението на Холандската кралска военна полиция в Ирак било под едноличното командване на командира на холандския батальон и члено-вете му живеели заедно с останалите воен-нослужещи. В страната нямало представи-тел на прокуратурата. Решенията на проку-рора и на военното отделение на апелатив-ния съд в Арнем, в чийто състав влизал и действащ военнослужещ, се основавали из-цяло на докладите и ограниченото разслед-ване на Кралската военна полиция. 107-108. Жалбоподателят се оплаква и от неефективността на разследването, както и от неадекватното участие в него на семейс-твото на загиналия, което не било уведомя-вано за хода му, нито за решението да не се повдига обвинение срещу лейтенант А. 109-111. Ответното правителство възразява, че жалбата е недопустима, тъй като г-н Азар Ялуд не е попадал под юрисдикцията на Холандия по смисъла на чл. 1 от Конвен-цията. Съдът решава, че ще разгледа този въпрос заедно със съществото на оплаква-нията и обявява жалбата за допустима. По въпроса за юрисдикцията на Холандия 139. Съдът припомня, че действия, извър-шени или пораждащи последици извън територията на съответната държава, могат да бъдат считани за упражняване на юрисдикция по смисъла на чл. 1 от Конвен-цията само в изключителни случаи, например при упражняване на контрол и власт от служители на ответната държава или при упражняване на ефективен контрол върху дадена област извън националната територия. 140. Правителството поддържа, че Холан-дия не може да носи отговорността за разглежданите събития, тъй като контролът върху въпросната територия е бил упраж-няван или от Съединените щати и Обеди-неното кралство, действащи заедно като „окупационни сили“, или само от Обеди-неното кралство като „водеща нация“ в Югоизточен Ирак, командваща холандския контингент в стабилизационните сили. 141-143. За да се произнесе относно юрис-дикцията по смисъла на Конвенцията Съдът разглежда конкретната фактическа обста-новка и приложимите разпоредби на международното право. Що се отнася до международното право той отбелязва, че статусът на „окупационна сила“ по смисъла на чл. 42 от Правилника към Хагската конвенция относно законите и обичаите на сухопътната война (18 октомври 1907 г.) не е решаващ сам по себе си. В някои свои решения Съдът му е придал значение, дока-то в други не е намерил за нужно да се позове на него, за да приеме, че екстерито-риалната отговорност на съответната дър-жава е ангажирана. Освен това Съдът отбе-лязва, че фактът на изпълняване на решение или заповед, издадени от орган на чужда държава, сам по себе си не е достатъчен, за да освободи държавата членка от задълже-нията й по Конвенцията. Следователно юрисдикцията на ответната държава по смисъла на чл. 1 не е отпаднала само защо-то тя е приела оперативния контрол на британски офицер. Съдът отбелязва, че вид-но от писмото на министрите на външните работи и на отбраната до долната камара на парламента, Холандия е запазила „пълното командване“ на военнослужещите си. 144-149. Като се позовава на резолюции 1483 и 1511 на Съвета за сигурност на ООН и на мрежата от меморандуми за разбирателство, уреждащи взаимоотноше-нията между различните военни контин-генти в Ирак, Съдът отбелязва, че силите на нациите, които не са били водещи, са получавали текущи инструкции от чуждес-транни командири, но определянето на основните насоки, включително изготвя-нето, в уговорените рамки, на отделни правила за употребата на сила, е останало запазена сфера на всяка държава. Именно на тази основа холандското правителство е издало инструкциите за своите командири и други военнослужещи. Въпреки че холанд-ският контингент е бил разположен в об-ласт в Югоизточен Ирак, където стабилиза-ционните сили са били под командването на офицер от Обединеното кралство, Холандия е поела отговорността да гарантира сигур-ността в тази област и е запазила напълно командването на своите военни части. 150-151. Не е решаващо също така, че формално Иракската гражданска отбрана е държала въпросния КПП, защото съгласно акта за създаването й тя е била под конт-рола и на подчинение на офицерите от коалиционните сили. При тези обстоятелс-тва Съдът не може да приеме, че холанд-ският контингент е бил „на разположение“ на Ирак, Обединеното кралство или друга чуждестранна сила, нито че е бил под „изключителното ръководство или конт-рол“ на която и да е друга държава. 152. Що се отнася до конкретния инцидент Съдът подчертава, че г-н Азхар Ялуд е убит при минаването му през контролно-пропус-кателен пункт, който е бил под команд-ването на офицер от холандските въоръ-жени сили и е бил създаден в изпълнение на мисията на стабилизационните сили съглас-но Резолюция 1483 на Съвета за сигурност на ООН. Съдът е убеден, че ответната държава е упражнявала „юрисдикцията“ си в рамките на своята стабилизационна мисия и с цел да установи власт и контрол върху лицата, преминаващи през пункта. Следова-телно смъртта на г-н Ялуд е настъпила под „юрисдикцията“ на Холандия, както този израз трябва да се тълкува по смисъла на чл. 1 от Конвенцията. 154-155. Съдът подчертава, че критериите за установяване наличието на „юрисдик-ция“ по смисъла на чл. 1 от Конвенцията никога не са бил приравнявани с крите-риите за установяване на отговорност на дадена държава за неправомерно действие по общото международно право. Оплаква-нията се отнасят до твърдени действия и бездействия на холандски военнослужещи, разследващи и съдебни органи, които са в състояние да ангажират отговорността на Холандия по Конвенцията. 156. С оглед на гореизложеното Съдът отхвърля възражението на правителството за липса на юрисдикция. Твърдяното нарушение на задължението за разследване по чл. 2 от Конвенцията 157. Жалбоподателят се оплаква, че ответ-ната държава не е изпълнила задълженията си да разследва смъртта на неговия син с цел виновното лице да бъде изправено пред съд. 183-185. По твърдението му, че по колата е стрелял единствено лейтенант А., Съдът посочва, че наистина никой от представите-лите на ИГО не е признал да е произвел изстрели, но според разследващите колата е била ударена от куршуми с различен калибър. Във всички случаи обаче Съдът трябва да прецени спазването на процедур-ните задължения на ответното правителство и не е необходимо да прави фактически изводи по въпроса. 186. Съдът излага основните принципи, изведени по дела относно оплаквания за нарушение на процедурния аспект на чл. 2 и обобщени в решението Al-Skeini and Others v. the United Kingdom [GC] (no. 55721/07, 7 юли 2011, §§ 163-167). 187-190. По първото твърдение на жалбопо-дателя – за нарушение на изискването за независимост на разследването, правителс-твото не отрича, че представителите на Холандската кралска военна полиция са споделяли помещенията за живеене с другите военнослужещи. Не са посочени обаче, нито се установяват обстоятелства, които да могат да доведат Съда до заключение, че това само по себе си е нарушило независимостта на полицията до степен да засегне качеството на разслед-ването. Съдът не намира за установено и че физическото разстояние, разделящо базира-ната в Ирак военна полиция и водещия разследването прокурор в Арнем е довело до фактическо подчинение на полицията на офицера, командващ холандския батальон. 191-194. Жалбоподателят твърди още, че прокуратурата е придала прекомерна те-жест на докладите на военната полиция. Съдът посочва, че прокуратурата неми-нуемо разчита на информация от поли-цията, но това само по себе си не означава, че прокурорите не са достатъчно незави-сими. Също така, разполагането на отделение на Кралската полиция в Ирак е имало за цел именно извършването на разследвания като настоящото и следова-телно самото позоваване на прокурора на докладите им не поставя проблем. Според Съда оплакването е главно от ефектив-ността на разследването и надеждността на въпросните доклади. Тези въпроси са разгледани по-долу. 195-196. Що се отнася до независимостта на военното отделение на апелативния съд Съдът отбелязва, че тричленният съдебен състав по делото се е състоял от двама цивилни съдии и един военен – висш офицер с необходимата за упражняване на правораздавателни функции квалификация, който в тази си роля не е подчинен на военната власт и дисциплина и чиято функ-ционална независимост и безпристрастност са еднакви с тези на цивилните съдии. При това положение Съдът е готов да приеме, че съдебният състав е предоставял достатъчно гаранции за целите на чл. 2 от Конвенцията. 197-203. Що се отнася до ефективността на разследването, в доклада на Кралската военна полиция, представен пред апела-тивния съд, се е казвало само, че свидетелс-ките показания на военните от състава на ИГО, които са пазели КПП към момента на инцидента, не дават релевантна информа-ция. Официалният протокол от разпита на иракските войници е представен едва пред Голямото отделение на Съда и той намира, че информацията, която съдържа, е могла да бъде от полза на апелативния съд. Както Съдът е приемал в много случаи, използ-ването на термина „абсолютно необходима“ в чл. 2, § 2 означава, че употребената сила трябва да бъде строго пропорционална за постигането на целите, посочени в § 2, б. „а“–„с“. Поради това разследването не може да задоволи стандартите на чл. 2, ако не установи дали използваната от служи-тели на държавата смъртоносна сила е останала в границите на изискваното от обстоятелствата. Тази констатация е от съществено значение и за упражняването на правото на защита на служителя, срещу когото би било образувано наказателно производство. Военният състав на апелативния съд е следвало да прецени дали лейтенант А. е действал в съответс-твие с инструкциите относно използването на „минимална сила“, вписани в картата му на военен. Съдът се е ограничил до конста-тацията на факта, че лейтенант А. погрешно е отговорил на приятелски огън от другата страна на пътя, и до извода, че по тази причина той може да пледира самоотбрана. Не е разгледал аспектите, относими към въпроса дали лейтенант А. е действал в рамките на инструкциите що се отнася до пропорционалността на използваната сила и по-специално не е направил извод дали са били произведени повече изстрели, отколкото е било необходимо, и дали стрелбата е спряла веднага щом обстоя-телствата са позволявали. Съдът счита, че за правилната преценка в това отношение съдебният състав е трябвало да разполага с официалния протокол от разпита на членовете на ИГО, проведен от Кралската военна полиция. Липсата на този документ сериозно е намалила ефективността на разглеждането на делото. 204-205. Жалбоподателят твърди също така, че Кралската военна полиция е снела твърде накратко показанията на шофьора на колата, който е дал различни показания пред иракската полиция по-късно същия ден. Според Съда извод за неадекватност на разследването не може да се направи нито от самия факт, че показанията са кратки, нито единствено от противоречията, които могат да поставят под съмнение надеждността на първоначалните и послед-ващите показания, както са записани. 206-208. Факт е, че лейтенант А. е бил разпитан едва 6 часа след като Кралската военна полиция е пристигнала на место-произшествието, а през това време той не е бил отделен от другите свидетели и е имал възможност да им повлияе. Макар че няма данни за подобни опити, за опорочаването на разследването е достатъчно, че не са били взети предпазни мерки това да не се случи. 209-211. На следващо място, на лейтенант А. е бил връчен списък на стрелялите през нощта иракски военни, с броя на произведе-ните изстрели. Това само по себе си не поставя проблем, но списъкът не е бил приложен към доказателствата по делото, а е могъл да бъде от полза, особено във връзка с показанията на представителите на ИГО. Според Съда в това отношение разследването е било неадекватно. 212-216. Що се отнася до аутопсията Съдът отбелязва, че тя е била извършена в отсъст-вието на квалифициран холандски служи-тел. Няма данни относно квалификацията на иракския патолог, който я е направил, а изготвеният от него доклад е изключително кратък, без подробности и без приложени снимки. От представените материали не личи да е обмислян друг вариант за извършването на аутопсия, например от някоя от останалите коалиционни сили, разполагаща с необходимите условия и персонал. Съдът намира, че разследването страда от недостатъци и в това отношение. 217-220. Жалбоподателят критикува и липсата на подробен доклад за направения оглед на частите от куршуми, взети от тялото на сина му. Става ясно, че след събитията холандските разследващи са изгубили следите на тези части. Съдът смята за недопустимо въпросните доказа-телства да не бъдат съхранени и изследвани в подходящи условия, без значение дали са били в състояние да дадат полезна инфор-мация, и счита разследването за неадек-ватно и на това основание. 221-225. Съдът не намира нарушение във връзка с твърдението на жалбоподателя, че семейството му не е имало информация относно разследването. На жалбоподателя е бил предоставен достъп до преписката и той я е представил пред Съда. Достъпът до материалите по делото е бил достатъчен и за да му даде възможност да изготви и поддържа ефективно жалбата си пред апелативния съд. 226-228. В заключение Съдът изтъква, че в разумни граници е готов да прояви разбиране към проблемите пред разследването, доколкото то е било водено при сравнително трудни условия. Той отбелязва по-специално, че разследващите са работели в чужда държава, възстановяваща се след военни действия, чийто език и култура са им непознати и чието население очевидно включва и враждебни въоръжени лица. Въпреки това Съдът прави извод, че разследването на обстоятелствата около смъртта на г-н Ялуд не отговаря на стандартите по чл. 2 от Конвенцията поради следните причини: съдържащи важна информация документи не са били предоставени на съдебните власти и на жалбоподателя; не е било направено необходимото, за да се изключи повлияване на свидетелите от страна на лейтенант А.; не е бил направен опит аутопсията да се извърши при условия, подобаващи на разследване относно възможната наказателна отговорност на държавен служител, и не е бил съставен адекватен доклад; загубени са били следите на важни веществени доказателства. Не може да се приеме, че тези недостатъци са били неизбежни, дори и при особено трудните условия в Ирак в конкретния момент. Ето защо Съдът намира, че е налице неизпълнение на процедурните задължения по чл. 2 от Конвенцията.
Фактите: Жалбоподателят е осъждан многократно в периода 1969-2008 г. През 1996 г. му било определено общо наказание от 20 години лишаване от свобода по множество присъди за престъпления, свързани с насилие, включително изнасил-вания и опит за убийство, но бил освободен предсрочно през 2004 г. През 2008 г. той бил осъден на доживотен затвор за три убийства, извършени след освобождаването му от затвора, две от които на непълнолетни, предшествани или придружени от изнасилвания. Като се позовал на предишните осъждания на жалбоподателя, съдът упражнил правомо-щието, дадено му със закон от 1 февруари 1994 г. по отношение на определени особено тежки престъпления, наказуеми с доживотен затвор, и постановил, че не следва да се прилага никоя от възмож-ностите, предвидени в НК относно изтърпяването на наказанието лишаване от свобода след изтичане на определен „период на сигурност“, в т.ч. възможността за условно предсрочно освобождаване. Психиатричните и психологически експер-тизи, извършени в течение на произ-водството, определяли жалбоподателя като психопатна личност с перверзни наклон-ности, опасен за обществото поради своята импулсивност и склонност към рециди-визъм. Решението: 45. Жалбоподателят се оплаква, че нало-женото му наказание е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. 53-56. Съдът припомня принципите, уста-новени в решението му по делото Vinter and Others v. The United Kingdom [GC] (nos. 66069/09, 130/10 и 3896/10), и препраща към неотдавнашните решения Öcalan v. Turkey (no. 2) (nos. 24069/03, 197/04, 6201/06 и 10464/07), и László Magyar v. Hungary (no. 73593/10), в които е приложил тези принципи. 57-62. Що се отнася до съществуващите по френското право възможности за прераз-глеждане на наказанието доживотен затвор, към чието изследване Съдът пристъпва в настоящия случай, той отбелязва, че дори и когато при произнасяне на присъдата националният съд е решил да изключи прилагането на общите разпоредби на НК относно изтърпяването на наказанието лишаване от свобода, в т.ч. условното предсрочно освобождаване, както е сторил по отношение на жалбоподателя, френското законодателство предвижда възможност за прекратяване на тази забрана след изтичането на 30 години лишаване от свобода. Съгласно НПК решението се взима от комисия от петима съдии от Каса-ционния съд въз основа на тройна съдебномедицинска експертиза, назначена от съда по изпълнение на наказанията, със задача да оцени опасността, която осъденият представлява за обществото. При отказ е допустимо ново искане. Съдът намира, че следва да изключи от преценката си предвидените от френския закон възможности да се иска помилване от президента – което е дискреционна мярка, а и правителството не е посочило примери за прилагането му по отношение на осъден на доживотен затвор (a contrario, Harakchiev et Tolumov c. Bulgarie, nos 15018/11 и 61199/12, 8.07.2014 г., §§ 258-260), или спиране изпълнението на наказанието по медицин-ски причини – което не представлява „перспектива за освобождаване“ по пенологични съображения. Що се отнася до описаната възможност за преразглеждане след 30 години лишаване от свобода Съдът отбелязва, че то има за цел именно произнасяне относно опасността на осъдения и отчитане на развитието му в течение на изпълнението на наказанието. За разлика от делото Vinter, в което Съдът е намерил нарушение на чл. 3 поради липсата на яснота, още от момента на налагането на наказание доживотен затвор без замяна, относно сроковете и условията, при които е възможно освобождаване, в случая законът урежда съдебна процедура за прераз-глеждане, до която осъденият има пряк достъп, тъй като и той, наред с прокуратурата, има право да сезира съда по изпълнение на наказанията, и която има за цел да се провери дали лишаването му от свобода продължава да е оправдано. Ако наложената при произнасянето на присъдата забрана за прилагане на общите разпоредби бъде прекратена, осъденият има възможност да получи и условно пред-срочно освобождаване. Съдът не може да спекулира относно резултатите от този механизъм, тъй като все още липсват конкретни примери за прилагането му, но е несъмнено, че той е давал на жалбопо-дателя яснота, още от момента на произ-насянето на присъдата, относно съществу-ването на „перспектива за освобождаване“. Освен това Конституционният съвет е приел закона от 1 февруари 1994 г. за съобразен с конституционните принципи включително и поради възможността да бъдат отчетени поведението на осъдения и развитието на личността му. Относно периода от 30 години, след който жалбо-подателят може да поиска преразглеждане, Съдът припомня установената тенденция към възприемане на преразглеждане след не повече от 25 години от постановяването на такава присъда (цитираното Винтер, § 120), но отбелязва, че 30-те години включват и периода на задържане преди присъдата, т.е жалбоподателят ще може да поиска прераз-глеждане 26 години след постановяването й. С оглед на свободата на преценка на държавите в областта на наказателното правосъдие и определянето на наказанията Съдът заключава, че съществуващата въз-можност за преразглеждане е достатъчна за да се приеме, че наложеното на жалбо-подателя наказание доживотен затвор подлежи на намаляване от гледна точка на изискванията на чл. 3 от Конвенцията и тази разпоредба не е нарушена.
Фактите: Жалбоподателите са семейство – съпрузи и шестте им деца, всичките граждани на Афганистан. През 2011 г. те отпътували за Турция, а оттам се качили на лодка за Италия. При пристигането си в Калабрия на 16 юли 2011 г. родителите и петте им по-големи деца (родени в периода 1999-2008 г.) се представили под фалшива самоличност и били подложени на процедурата за идентификация EURODAC. След като им взели пръстови отпечатъци и ги снимали, властите ги настанили в приемен център, където останали до установяването на истинската им самолич-ност. След това били прехвърлени в център за бежанци в Бари. Жалбоподателите напуснали центъра без разрешение и отишли в Австрия, която отправила искане до Италия да поеме отговорността за тях. Италия приела, но междувременно жалбо-подателите отпътували за Швейцария и Австрия уведомила Италия, че трансферът е отменен поради отсъствието им. На 3 ноември 2011 г. жалбоподателите поискали убежище в Швейцария, като твърдели, че условията в Италия са лоши и че за първия жалбоподател ще бъде невъзможно да си намери работа. Швей-цария отправила искане до Италия да поеме отговорността за тях и тя дала мълчаливо съгласие. На 24 януари 2012 г. швейцар-ските власти отхвърлили искането за предоставяне на убежище и разпоредили жалбоподателите да бъдат върнати в Италия. Изложили мотиви, че трудните условия на живот там не са пречка пред изпълнението на заповедта за депортиране, че италианските власти са длъжни да окажат подкрепа на жалбоподателите и че животът им не е в опасност в случай на връщане в Италия. На 9 февруари 2012 г. административният съд отхвърлил жалбата им, в която поддържали, че в Италия условията на прием на търсещи убежище лица са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съдът приел, че въпреки някои проблеми в това отношение, липсват доказателства, оборващи презумпцията, че Италия изпълнява задълженията си по международното публично право, както и че като са заминали за Швейцария, жалбоподателите не са дали на Италия шанс да се погрижи за тях. Жалбопода-телите поискали възобновяване на проце-дурата по предоставяне на убежище, като твърдели, че властите не са разгледали подробно индивидуалното им положение, но получили отказ. През май 2012 г. те подали жалба в Страсбург, като поискали от Съда да постанови привременна мярка на основание правило 39 от процедурния си правилник, и регистратурата ги уведомила, че Съдът е указал на швейцарското правителство да не ги депортира в Италия до разглеждането на жалбата им. Решението: 53-55. Като се позовават на чл. 3 от Конвенцията, жалбоподателите твърдят, че ако бъдат върнати в Италия „без индивидуални гаранции относно грижата, която следва да бъде положена за тях“, ще претърпят нечовешко и унизително трети-ране поради съществуващите там „систем-ни недостатъци“ на условията за прием на лица, търсещи убежище. Като изтъкват, че нямат връзки с Италия и не говорят езика, те поддържат, че връщането им в тази държава би било в нарушение и на правото им на семеен живот по чл. 8 от Конвен-цията. Съдът отбелязва, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани единствено в светлината на чл. 3 от Конвенцията. 56. Жалбоподателите се оплакват също така, че швейцарските власти не са разгледали в достатъчна степен тяхната лична и семейна ситуация и че процедурата за връщането им в Италия е била твърде формална и автоматична, което нарушавало чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвенцията. Оплакването по член 3 88-91. Съдът приема, че Швейцария може да носи отговорност по чл. 3 от Конвен-цията, което не се и оспорва. Той припомня презумпцията за равностойна защита, установена в решението на Голямото отделение по делото Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi v. Ireland [GC] (no. 45036/98), съгласно която действията, предприети от държавите членки в изпълнение на техни междуна-родноправни задължения, могат да се считат за оправдани единствено ако съответната международна организация защитава основните права по начин, който е поне равностоен на защитата, предоставяна от Конвенцията. Държавите членки обаче носят пълна отговорност по Конвенцията за действията, които попадат извън обхвата на строго международните им правни задължения, и по-специално тези, за чието извършване разполагат със свобода на преценка. Въпреки че Швейцария не е членка на ЕС, по силата на споразумението за асоцииране от 2004 г. тя е обвързана от Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18.02.2003 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна (Регламент „Дъблин II“) и участва в установената с него система. Съдът отбе-лязва, че съгласно чл. 3 (2) от този регламент швейцарските власти са имали право да откажат да върнат жалбопо-дателите в Италия, ако преценят, че тя нарушава задълженията си по Конвенцията. Следователно решението на Швейцария да депортира жалбоподателите не попада стриктно в обхвата на задълженията й по посочения регламент и презумпцията за равностойна защита е неприложима. 92-99. Съдът обявява тази част от жалбата за допустима и припомня установената си практика по дела за експулсиране на лица, търсещи убежище – Saadi v. Italy [GC] (no. 37201/06); M.S.S. v. Belgium and Greece [GC] (no. 30696/09) и др., и необходимостта от специална закрила на търсещите убежище лица и особено на децата, поради изключи-телната им уязвимост (цитираното M.S.S. [GC], Mubilanzila Mayeka and Kaniki Mitunga v. Belgium, no. 13178/03, и Popov v. France, nos. 39472/07 и 39474/07). 103-104. Според решението M.S.S. презумп-цията, че участващите в системата „Дъблин“ държави зачитат основните права по Конвенцията, е оборима. „Следователно в случаи на връщане по системата „Дъблин“ презумпцията, че договарящата държава, която е „приемаща“ страна, ще спази чл. 3 от Конвенцията, може да бъде оборена валидно, ако „се докажат сериозни основания да се счита“, че там лицето, чието връщане е разпоредено, е изправено пред „реален риск“ да понесе третиране в нарушение на тази разпоредба. Източникът на риска не променя с нищо равнището на защита, гарантирано от Конвенцията, и задълженията, които тя налага на държа-вата, разпоредила връщането. Той не осво-бождава тази държава от задължението да разгледа подробно индивидуалното поло-жение на засегнатото лице и да спре изпълнението на заповедта за депортиране, ако установи риск от нечовешко или унизително отнасяне.“ 106-115. Съдът отбелязва твърдението на жалбоподателите, че в Италия съществуват системни проблеми, свързани с приема на търсещи убежище лица, които се изразяват по-конкретно в твърде бавна процедура за идентификация, както и недостатъчен капацитет и лоши битови условия в местата за прием. Съдът намира, че въпросът за продължителността на процедурата за идентификация е неотносим в случая, тъй като самоличността на жалбоподателите вече е установена, при това само за 10 дни и въпреки опита им да заблудят италианските власти, представяйки се под фалшива самоличност. Той установява по-нататък, че капацитетът на местата за прием, в които жалбоподателите биха получили настаня-ване, е очевидно недостатъчен спрямо броя на постъпилите молби за убежище. Въпреки че битовите условия в приемните центрове в Италия са много по-добри от описаните в решението M.S.S. условия в Гърция, Съдът приема, че вероятността в Италия значи-телен брой търсещи убежище лица да останат без подслон или да бъдат настанени в пренаселени центрове без възможност за усамотение, а дори и при нездравословни условия и инциденти на насилие, не може да се изключи. 116-122. Индивидуалното положение на жалбоподателите също е различно от това на жалбоподателя по делото M.S.S. Още в деня на пристигането си в Италия те са били настанени в приемен център. При все това, с оглед на изискването за специална защита на търсещите убежище деца, дори да са придружени от родителите си, както и на описания по-горе ограничен капацитет на приемните центрове в Италия и свързаните с него рискове, Съдът приема, че швейцарските власти следва да получат уверения от италианските си колеги, че при пристигането си в Италия жалбоподателите ще бъдат настанени при условия, под-ходящи за възрастта на децата, и че семейството няма да бъде разделяно. Според швейцарското правителство ита-лианските власти са информирали компе-тентния швейцарски орган, че ако бъдат върнати в Италия, жалбоподателите ще бъдат настанени в един от финансираните от Европейския бежански фонд центрове в Болоня. При липсата на подробна и надеждна конкретна информация обаче Съдът заключава, че швейцарските власти не разполагат с достатъчни гаранции за осигуряването на грижа, съобразена с възрастта на децата, и следователно връща-нето на жалбоподателите в Италия без предварително да бъдат получени такива индивидуални гаранции би било в наруше-ние на чл. 3 от Конвенцията. Оплакването по член 13 от Конвенцията 123-130. Съдът отхвърля като явно необос-новано оплакването на жалбоподателите по чл. 13, тъй като те са разполагали с ефективно правно средство за защита по оплакването си, основано на чл. 3 от Конвенцията.
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|