Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

Към момента на разпадането на СССР през декември 1991 г. Нагорно-Карабахската автономна област („НКАО“) е била провинция в състава на ССР Азербайджан. През 1989 г. приблизително 77% от населението на НКАО са били етнически арменци и 22% етнически азери. Районът Шахумян се е намирал на север от НКАО и е граничел с нея. Според г-н Саргисян преди конфликта от 1992 г. 82 % от населе-нието на Шахумян са били етнически арменци. Напрежението в Нагорни Карабах започнало през 1988 г. През септември 1991 г. – скоро след отделянето на Азербайджан от СССР, Регионалният съвет на НКАО обявил създаването на „Република Нагорни Карабах“ („РНК“), обхващаща територията на НКАО и на Азербайджанска Шаху-мянска област. На референдум, проведен през декември 1991 г., който е бил бойко-тиран от азерското население, 99.9% от гласувалите са гласували за отделянето на РНК от Азербайджан. РНК е обявила независимостта си през януари 1992 г. След тази дата конфликтът е ескалирал до война. До края на 1993 г. етническите арменци са установили контрол над почти цялата територия на бившата НКАО, както и над седем съседни азербайджански района. В резултат на конфликта стотици хиляди души са напуснали домовете си или са станали бежанци. През май 1994 г. двете страни са подписали мирно споразумение, което се спазва и до днес. Преговорите за мирно разрешаване на конфликта се водят под егидата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (OССE). Все още няма постигнато окончателно полити-ческо разрешаване на конфликта. Самообя-вилата се „Република Нагорни Карабах“ не е призната от нито една държава или международна организация.

Преди присъединяването на Армения и Азербайджан към Съвета на Европа, и двете държави са поели ангажимент пред Коми-тета на министрите и Парламентарната асамблея за мирно уреждане на конфликта в Нагорни Карабах. Шахумян, където е живеело семейството на г-н Саргисян, не е част от НКАО, но „РНК“ претендира, че районът е част от нейната територия. През 1991 г. специални части на азербайд-жанската милиция започнали операция в региона, чиято официално заявена цел била „паспортната проверка“ и разоръжаваното на местните арменски бойци. Според различни източници обаче това е бил претекст правителството да експулсира арменското население от селата в региона. През 1992 г., когато конфликтът е прераснал във война, Шахумянски район е бил атакуван от азербайджанските военни сили и през юли 1992 г. село Гюлистан е било бомбардирано. Тогава г-н Саргисян и семейството му са избягали в Ереван. През 2002 г. той е получил арменско граж-данство и е починал през 2009 г. Делото в Страсбург са продължили две от децата му.

Според арменското правителство сега „РНК“ контролира 4 061 кв. м. от предиш-ната НКАО. Спори се каква част от двата частично завладени района са окупирани от „РНК“. Явно частта от територията на седемте съседни окупирани района е общо 7 500 кв. м. Изчисленията за броя на населението на Нагорни Карабах днес варират между 120 000 и 145 000 души, от които 95 % етнически арменци. Явно няма азери.

185-194. За да докаже, че е живял в Гюлистан от раждането си до изселването през 1992 г., жалбоподателят е представил съветския си паспорт и акта си за граж-дански брак, както и копие от технически паспорт, удостоверяващ, че на негова име е била регистрирана двуетажна къща и повече от 2 000 кв. м земя. Г-н Саркисиян е представил и писмени показания от длъж-ностни лица и негови съседи в селото, които потвърждават, че е притежавал къща и земя в Гюлистан. От значение е също така и фактът, че той е трябвало да напусне дома си, когато военни части са атакували селото. При тези обстоятелства не е странно, че не е могъл да вземе всички документи за собственост.

195-198. Правителството поддържа, че преди влизането на Конвенцията в сила за страната, по време на въоръжените дейст-вия, къщата на жалбоподателя е била разру-шена и съответно оплакването в това отно-шение попада извън компетентността на Съда ratione temporis. Съдът отбелязва, че от средата на 1992 г. селото е обезлюдено и голяма част от сградите са без покриви, но имат стени. При липсата на убедителни доказателства, че домът на жалбоподателя е бил напълно разрушен преди влизането в сила на Конвенцията, Съдът презюмира, че макар и в лошо състояние, той все още съществува. Ето защо той отхвърля възра-жението на правителството.
199-205. На следващо място Съдът изследва въпроса дали жалбоподателят е имал и все още има право на собственост, признато от националния закон и представляващо „притежание“ по смисъла на Конвенцията. По време на съветския режим не е имало частна собственост, но гражданите са имали право да притежават жилища и да имат „право на ползване“ на земеделски земи, което е било наследимо. Следователно няма съмнение, че правата на жалбоподателя по отношение на къщата и земята представ-ляват съществен икономически интерес и „притежание“ по смисъла на чл.1 от Протокол № 1.
Б. Дали е налице продължаващо нарушение на чл. 1 от Протокол № 1

215. Принудителното изселване на жалбо-подателя от Гюлистан попада извън времевата компетентност на Съда, но той трябва да прецени дали след влизането в сила на Конвенцията при възникналите обстоятелства ответното правителство е нарушило правата му.

216. В момента в Съда има висящи повече от 1000 жалби, подадени от лица, които са били изселени по време на конфликта. Малко повече от половината от тях са срещу Армения, а останалите срещу Азербайджан. Повдигнатите оплаквания попадат в компетентността на Съда, но двете държави носят отговорността за разрешаването на конфликта по мирен начин. Трябва да бъде намерено оконча-телно решение на въпроси като връщането на бежанците, възстановяването на собст-веността им или обезщетяването им. Поетият от двете държави ангажимент при приемането им в Съвета на Европа все още не е изпълнен.

217-218. Настоящият случай касае ограни-чаването на правото на жалбоподателя на мирно ползване на собствеността. Оплак-ването е формулирано като намеса – че е лишен от достъп до имота си и не му е предоставено обезщетение. Ситуацията по делото е различна от разглежданите досега, тъй като става дума за действия и бездействия на правителството в рамките на признатата на международно ниво държав-на територия. На практика това е първото дело, в което Съдът трябва да се произнесе по същество по оплакване срещу държава, която е загубила контрола над част от територията си в резултат на война или окупация, но за която в същото време се твърди, че е отговорна за отказа да допусне изселен човек до собствеността му в район, който е останал под неин контрол.

228-234. Оплакването на жалбоподателя поставя два въпроса: дали правителството е било длъжно да му осигури достъп до дома и земята му и дали то е имало задължението да предприеме други действия за защита на правата му на собственост и/или да го обезщети. Съдът приема аргумента на правителството, че не би било безопасно на жалбоподателя да се позволи да се върне в имота си, защото районът е миниран и в него е имало военни действия. В такава ситуация обаче държавата е била длъжна да предприеме алтернативни мерки, за да гарантира собствеността и така да запази баланса между обществените и индиви-дуалните интереси. Съдът подчертава, че задължението на държавата не зависи от това дали тя е отговорна за самото изселване.

235-240. Фактът, че мирните преговори под егидата на ОССЕ включват и въпроси, свързани с изселените лица, не означава, че ответното правителство е освободено от задължението си да предприеме други мерки, още повече че преговорите продължават вече 20 години. При това положение е от значение да се създаде достъпен механизъм за разглеждане на имуществени претенции и да позволява на хора в положението на жалбоподателя да възстановят правата си на собственост и да получат обезщетение за това, че не могат да се ползват от тях. Предоставената помощ и защита на хилядите избягали от Армения и Нагорни Карабах не освобождава напълно правителството от задължението му към арменците, които са били принудени да избягат заради конфликта. В тази връзка Съдът се позовава на забраната за дискри-минация, залегнала в цитираните по-горе принципи на ООН.

241-242. В заключение, жалбоподателят не е имал достъп до имота си в Гюлистан, а правителството не е предприело мерки за възстановяване на правата му на собственик или за обезщетяването му и поради това той е понесъл прекомерна тежест. Следова-телно е налице продължаващо нарушение на правата му по чл. 1 от Протокол № 1.

По твърдението за нарушение на чл. 8 от Конвенцията

243. Жалбоподателят твърди продължаващо нарушение на правото му на личен и семеен живот заради това, че му се отказва да се върне в селото и да има достъп до дома си и до гробовете на своите близки.

252-258. От материалите по делото се установява, че през по-голямата част от живота си жалбоподателят е живял в Гюлистан и че е имал достатъчни и продължаващи връзки конкретно с това място. Поради това Съдът приема, че там той е имал „дом“ по смисъла на Конвен-цията и че е бил принуден да го напусне през юни 1992 г. Продължителното му отсъствие, което му е било наложено против неговата воля, не е прекъснало продължаващата връзка с дома му. Жалбо-подателят трябва да е изградил социални връзки в Гюлистан и това, че не може да се върне в селото, също засяга „личния му живот“. Неговата културна и религиозна привързаност към гробовете на близките му в Гюлистан също попада в понятието „личен и семеен живот". Следователно чл. 8 е приложим.

259-261. Съдът препраща към изводите си по чл.1 от Протокол № 1 и постановява, че те са относими и към оплакването по чл. 8 – жалбоподателят е понесъл непропорцио-нална тежест в резултат на липсата на достъп до дома и гробовете на близките си без ответното правителство да предприеме някакви действия, за да възстанови правата му или поне да го обезщети. Следователно е налице продължаващо нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

262. Жалбоподателят твърди, че не е разполагал с ефективни средства за защита по отношение на оплакванията си.

269-274. Правителството не е успяло да докаже, че жалбоподателят е разполагал със средства за защита, които да могат да му предоставят обезвреда за нарушаването на правата му и които да дават разумни изгледи за успех. Съдът вече постанови, че държавата не е създала механизъм, който да му позволи да възстанови правата си на собственик и да получи обезщетение за претърпените загуби. Следователно същест-вува тясна връзка между констатираните нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 8, от една страна, и изискванията на чл. 13, от друга. Съответно е налице продължа-ващо нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

275-279. По оплакването на жалбоподателя по чл. 14 от Конвенцията Съдът приема, че то по същество се припокрива с другите оплаквания и поради това не възниква отделен въпрос.

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
  

• 
  ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ