Първо издание превод Николай Анастасов

- Раня, бяхте очарователна! Европейците откриха една образована, борбена и красива саудитска жена. Точно обратното на тенденциозните картини от страната ни, които се свеждат до пустинята, камилите и неграмотните й жени...

Малко след връщането ми в Джида женското списание "Сайдити" (местното "Ел") ми посвети дълго интервю за изявата ми във Франция. Позволих си да променя названието на асоциацията, която ме бе поканила, тъй като "Нито проститутки, нито покорни" би се изтълкувало зле в Арабия. Но да не избързвам.

След екзалтацията от страна на медиите имах нужда да отдъхна, да размисля. Правейки равносметка на случилото се, пред мен възникна въпросът: как, по какви пътища стигнах дотам и защо?

3. ПОКОРНА ЖЕНА

Построени като под конец, по улиците на столицата Рияд или в Джида - голямото пристанище на Червено море, обърнато към Мека, кръстосват лъскави американски лимузини, които редовно спират пред малките магазинчета от една друга епоха, държани от съсухрени и сбръчкани като стафиди брадати мъже. През портите на града мощни джипове 4T4 навлизат в пустинята по прави пътища, периодично почиствани от пясъка, за да стигнат в безкрая до няколко шатри, разположени сред стадо камили. Настоящето и бъдещето тук си съжителстват, упорито отказвайки да се разделят.

Аз съм на тридесет години, принадлежа към поколението на компютрите, но когато бях малка, у нас имахме роби. Един от тях, свенливо прекръстен "работник", когато крал Фейсал премахна робството през 1964 г., даже ми бе обещан. Някой ден трябваше да го получа като подарък, както го изисква традицията по женска линия, ако не бях го ранила в окото, играейки с него доста грубо. Бях двегодишна, когато хвърлих чаша в лицето му. Сконфузено, семейството ми му предостави в компенсация малка търговия. Той все още живее добре и ми е почти благодарен.

Правото на собственост върху човешките същества може да изглежда шокиращо, но нека не се забравя, че дядо ми и баба ми принадлежаха към една друга епоха. Те бяха като герои от приказките на "Хиляда и една нощ" и макар че криво-ляво се приспособяваха към новото време, упорито защитаваха бившите привилегии. Разказът за тяхната среща и женитба днес звучи неправдоподобно, макар тези времена да не са толкова далечни - тридесет години, не повече. Оттогава животът е минал като светкавица.

Първа изненада: дядо ми по бащина линия е бил рус - дълги светли коси падали по раменете му. Наследство от тюркските му прадеди... Семейството му било пренесено до Мека от османските вълни, които залели страната през шестнадесети век. Съгласно предаваната от поколенията памет дедите му се заселили в тази област към края на деветнайсети век.

По онова време границите на днешна Арабия още не били очертани, никой не говорел за петрол - първите кладенци били открити през 1938 г. Величествени кервани, разнасящи платове, сол и подправки, кръстосвали пустинята, когато семейството се настанило в Мека. Замогнал се чрез търговия, дядо ми бил богат. Живеел с близките си в триетажен каменен дом - негова собственост, а между другото притежавал книжарница близо до Кааба, където продавал Светите писания.

Това привилегировано положение му позволявало да избира сред най-красивите жени и както се говореше в семейството ми, не щадял средства, за да има тези, които му харесвали.

През онези години робството било легално и традиционно, никой не мислел да го отменя. Днес подобна практика възмущава съвестта ни, но тогава никой не се противял. Търговци на жива плът кръстосвали между Йемен, Африка, Азия... Те доставяли мъже и жени, предназначени за работници и за харемите. Най-търсени били силните младежи и красивите момичета. Добре организирани бандити не се боели да нападат села, даже в откъснатите части на Арабия, за да отвличат юноши и девойки за тържищата в големите градове.

Така един от тези пирати на пустинята довел при дядо ми съвсем младо, изключително хубаво девойче - Фарах, което той начаса купил, без да се интересува от произхода й. Толкова била красива, че веднага се оженил за нея. Фарах била на тринадесет години. След девет месеца родила здраво момче - бъдещия ми чичо Хасан. Да станеш толкова млада майка съвсем не е изключение в Арабия. Щом навлязат в пубертета, момичетата се считат годни за брак, следователно и за майчинство.

Дядо ми се радвал на сина, който му дала Фарах, и не си давал сметка, че на четиристотин километра, в южната част на страната, изчезването на момичето не минало незабелязано. Бащата на девойчето бил готов да организира войска, за да го намери. Силно привързан към това дете, той изпаднал в дива ярост, когато открил изчезването му. Това за него било не само загуба, но и жестока обида, която трябвало да бъде измита.

Злодеянието на похитителите вдигнало голям шум в селото на Фарах, което било необичайно. Обикновено търговците на роби крадели деца или юноши от беден произход. Родителите установявали тяхната липса и нищо не предприемали. Отвличането се възприемало като фаталност - също както смъртта на бебе при раждане или при заболяване. Какво можели да направят? Да се оплачат? На кого? Открай време бедните търпели своеволията на силните...

Само че бащата на Фарах не бил от бедните. Даже бил твърде имотен и не бил свикнал да го грабят, без да реагира. Познавал също закона на меча и силата и това не го плашело. Бързо организирал група преследвачи за издирване на момичето. Десетки шпиони, наети измежду самите бандити, които организирали отвличането на Фарах, скоро започнали да кръстосват страната да търсят детето. Познавайки добре света на трафикантите, те били най-подходящи за проследяване на каналите, но камилите са бавни, а пустинята голяма. Разследванията им отнели доста време.

Но ето че най-накрая се получили и сведения; следите били разкрити. Докато палувал с младата си съпруга, дядо ми не си и представял, че около него се затяга примка и че скоро ще има сметки за уреждане заради брака, сключен без взаимно съгласие.

* * *

Днес човек се изкушава да си представи продължението: спречкване, сбиване, заплахи, обиди, отмъщение, искане на извинение и обезщетение... Логично. Но съвсем не било така!

Навремето генерал Дьо Гол, тръгвайки към нашите земи, казал: "Отивам с моите простички идеи към сложния Ориент." Бил е прозорлив. Но Ориентът съвсем не е по-сложен от Запада. Просто е различен. Тук има друг начин на разсъждение, който не съответства на западната логика.

И така, след като злото било сторено, вместо да се изтребят взаимно, хвърляйки се в едно безкрайно отмъщение, дядо ми по бащина линия и прадядо ми по майчина седнали около масата и започнали да се пазарят.

Било е оживен пазарлък, ако вярвам на казаното ми. Не толкова случаят с отвличането създал проблем (това е прието), а фактът, че е извършено от богато семейство, което било недопустимо. Бащата на Фарах не можел да приеме една от дъщерите му да бъде третирана като робиня, имал планове за нейния брак... В извършения акт той виждал посегателство срещу честта му, затова искал възмездие! За останалото можели да се разберат.

"Останалото" била Фарах. Сякаш светът се срутил над главата й, когато я изправили до стената и я подканили да избере между двамата - бащата или съпруга, след като не била избрала нито един от тях.

Двамата мъже изложили фактите: Фарах била отвлечена - добре, но сега вече е официално омъжена, и то без съгласието на баща си. А това не е прието в мюсюлманския свят! Ислямът не е предвидил подобно отвличане без причиняване на вреда... Похитителите са направили грешка с непредвидими последици. Затова трябва да се постигне решение. Но какво? По изключение ще дадат право на Фарах да потвърди или отрече брака си, да избере между бащата и съпруга. Впрочем "да дадат право" са големи думи! Заставили я тя да реши, като че ли момичето е допуснало някаква грешка! От жертва ето я вече виновна.

Да си представим подобно положение днес. Какво би станало, ако едно тринайсетгодишно дете бъде изтръгнато от обичайната му среда от неколцина въоръжени дрипльовци и продадено на някой, който самовластно решава да го направи своя съпруга и го напъхва в леглото си? Ясно е, че веднъж разкрито престъплението, нещастното дете ще бъде предадено в ръцете на психолози, а мъчителите му ще бъдат хвърлени в затвора.

По онова време не само че никой не се е интересувал от евентуалното травматизиране на жертвата, а баща й вместо да я отведе със себе си и да потърси правосъдие - се пазари! Защото той ясно й заявил, че ако тя откаже да се върне с него у дома, както той й предлага, кракът й никога повече няма да стъпи в семейството му. За баща си тя вече няма да съществува. Сега бил моментът: тук ли остава или тръгва с него? Невероятно!

От своя страна мъжът й също я предупредил, че ако го напусне, никога повече няма да види детето си, и й подчертал, че няма да намери при друг мъж такова богатство и комфортен живот.

Шантажът е възмутителен! Би могло да се допусне, че на съвсем младата майка можело да се даде правото да се приюти в бащиното огнище с непременното условие да вземат с нея и детенцето й. Но това не е Европа - нито е Франция, Англия или САЩ. На четиринадесет години Фарах знаела, че ако се върне в бащиния дом, не след дълго пак ще я омъжат, без да се иска мнението й - също както е станало с баба й, с майка й, със сестрите или братовчедките преди нея. Можела ли да я зарадва подобна перспектива? Предложението за избор не я учудило. Такава била орисията на всички млади момичета. Никоя от тях (или с редки изключения) не знаела, че в други географски ширини е съвсем различно. Тук те трябвало да се приспособяват към правилото или по-точно да се примирят.

Фарах дълго обмисляла, преди да каже кого избира. Мъжът й има право - много добре знаела какво притежава при него. Освен това, въпреки крехката си възраст, като всяка жена Фарах вече била привързана към сина си. Трябва да се е стреснала при мисълта, че няма да го види повече! Двамата мъже я изправили пред жесток избор и тя трябвало да се произнесе пред съд, за да се легализира решението й. Младата жена отсякла: оставам при мъжа си. Но за да се узакони бракът, трябвало и пред съдиите да се откаже от баща си.

Така Фарах отдала предпочитание на настоящето пред несигурното бъдеще... Казаното било казано. За своя баща Фарах вече не съществувала.

След известно време дядо ми се оженил за втора жена, този път от Йемен. И тя се настанила в семейното жилище. Тя щяла да му роди три деца - една дъщеря и синове, сред които предпочитания от мен чичо Фарид. Първата съпруга Фарах родила наскоро баща ми, Яхиа. Израсъл в Мека в пълно безгрижие, той бил изцяло под покровителството на родителите си и на своя голям брат Фарид.

Чичо ми Фарид е обаятелен човек. Той е опората на семейството, негова душевност и обединител, бдейки над всички и за добруването на всеки. Баща ми си живеел спокойно под неговата опека, докато станал мъж за женене.

Като студент жените много привличали баща ми. Минавал за местния Дон Жуан. Всички го знаели, но един ден един от чичовците ми, Ануар, не така общителен, му съобщил, че в съседната къща е видял прекрасно младо създание. Баща ми веднага се заинтересувал. За да се увери, лично се покачил на покрива на нашата къща, за да зърне съкровището отсреща. След часове бдение успял да види обекта на желанието си и се влюбил от пръв поглед. Била прекрасна. Истинска красавица! Баща ми си загубил ума. Не можел да чака, искал да я срещне и да се ожени начаса! Тогава помолил баща си да поиска за него ръката на момичето от родителите й. Той бил на двадесет и една години, а тази, която ще стане моя майка, била на четиринадесет. Нещата се развили бързо, тъй като и двете семейства гледали с добро око на брачния съюз.

Аз не се оплаквам, тъй като изпитвам огромно възхищение от майка си, дала на мен и на моите седем братя и сестри едно примерно възпитание и най-вече вдъхнала ни любов към красивото.

* * *

Като малко момиче много страдах от липсата на обич, още повече, че и майка ми не бе от най-гальовните. Мисля, че е нормално, защото е била съвсем млада. На петнадесет години тя е била още дете и сама очаквала ласки. Тя ме обичаше, но като своята кукла - не беше дорасла за тежестта, която й стоварили на плещите.

Няма да забравя една нощ, когато от дълго време плачех и се наложи чичо ми Фарид, който живееше на горния етаж, да дойде и събуди майка ми, за да се погрижи за мен.

Навремето привързаността към чичо ми и леля ми, възхитителна жена със светски обноски, все ме караше да се кача на горния етаж и при първа възможност да се вмъкна в техния апартамент. Техният начин на живот отговаряше на детските ми представи, на мечтите ми. По същия начин търсех присъствието на баба ми Фарах. Каква изискана жена беше! С нея се научих да готвя, да шия и бродирам, да подбирам и правя най-хубавия чай. Тя е мюсюлманка до мозъка на костите си, всецяло отдадена на мъжа си, живеейки чрез него и за него. Предаността й е безгранична. След всяко пране тя взимаше една по една ризите на дядо ми и проверяваше дали са чисти. Ако не бяха достатъчно бели според изискванията й, ако откриеше и най-малкото несъвършенство, тя ги изпираше отново, след което се отдаваше на продължителни и артистични сеанси на гладене.

Баба ми не съзираше покорство в поведението си. Не се чувстваше робиня, нито се считаше по-низша от мъжа си. Тъкмо напротив, за нея това бе едно пълноценно поведение, изпълнение на възложена й от Аллах мисия. Бдейки над благосъстоянието на мъжа си, баба ми му засвидетелстваше дълбока почит и уважавайки него, тя уважаваше сама себе си. Поведението й бе спонтанно покорно, без принуда.

Много внимателно слушах баба си, когато ми разясняваше принципите, напътствали я в живота. Тя ми говореше с такава нежност и убеденост, че за мен нямаше друга истина. Всичко ми изглеждаше нормално и в главичката си на малко момиченце обещавах да правя също като баба си по отношение на моя мил съпруг. И моят мъж щеше да има най-белите и най-добре огладените ризи в Мека, та целият град да знае, че мъжът ми има най-преданата съпруга, най-внимателната и най-сръчната.

С такава цел започнах да помагам на баба си във всичките й домакински задължения, сгъвайки и подреждайки старателно бельото, преди да изприпкам с нея до кухнята. Там се качвах на някакъв стол, за да се издигна до нейното ниво, докато месеше тестото или нанизваше шишчетата. С впити в облегалката на стола ръце и приковани към извършваното от нея очи, не изпусках нито един жест. Тя ми предаде своето умение и удоволствие да готви. Вече като зряла жена, благодарение на нея винаги с удоволствие съм си слагала престилка и съм се впускала в приготвянето на най-сложни ястия...

Прекарвайки по този начин детските си години между баба, чичо и леля, не почувствах нищо особено, когато майка ми ме уведоми, че баща ми ще ни напусне, за да продължи учението си в Съединените щати. Той толкова рядко се мяркаше пред очите ми, че предстоящото му ново отсъствие никак не ме натъжи. Заминава ли? Ами много добре! Важното е, че майка ми, баба ми, чичо Фарид и леля остават. Колкото до Съединените щати, не знаех къде е това. Извън града, малко по-далече в пустинята или още по-нататък? Бързо се върнах към игрите, без да ми е ясно защо тази новина предизвиква такова вълнение сред близките ми.

В деня на заминаването цялото домочадие се събра пред къщата, за да поздрави баща ми и му пожелае успех. Впечатлиха ме сериозните лица: ставаше нещо, което не можех да разбера, затова по-добре да стоя настрана. Това не е трудно, тъй като с баща ми и бездруго не си бяхме близки. Не забелязвайки нито за миг присъствието ми, той не ми се усмихна даже когато, като всички останали, и аз махах с ръка, докато изчезна с колата, която щеше да го отведе до летището на Джида.

Всичко случило се ми изглеждаше далечно, докато няколко седмици по-късно майка ми съобщи, че скоро всички ще заминем при баща ми в Съединените щати. Обясниха ми, че тази страна се намира от другата страна на морето, което нищо не ми говореше и затова ме изпълни със съмнение.

Колкото заминаването на баща ми ми бе безразлично, толкова сега се люшках между възбудата и безпокойството. Защото това вече се отнасяше до мен - Раня, аз заминавах, и то със самолет, моля! От часа, когато ми казаха за заминаването, постоянно вдигах глава към небето да следя тези светещи точици, които изчезваха към слънцето. Още не бях се качвала на самолет и въпреки че ме беше страх, исках да опитам.

Цялата къща бе в кипеж. Имах чувството, че живея в куфар. Навсякъде ме заобикаляха пакети и купища дрехи. Беше забавно. Настъпи големият ден: заминаваме за Вашингтон. Баща ми се е настанил там. Отначало живеел в хотел, колкото да свикне с живота в страната и да потърси апартамент за себе си и семейството. Приятели саудити му помогнали за това: скоро се спрял на мебелираната къща, която щяхме да населим. Какво приключение...

* * *

Хубаво бе в самолета. Сините седалки бяха твърде големи за мен. Опънах крака и ръце, за да изпълня мястото. Майка ми се е настанила удобно до мен. Малко след излитането тя свали воала си, който сгъна и прибра в чантата. В самолета нямаше много жени, но всички направиха така. Сигурно е позволено в самолетите, както и в домашна среда, да си сваляш забрадката. По-късно ще попитам за това майка си, сега предпочетох да залепя нос в илюминатора и да наблюдавам смаляващите се къщи и уголемяващата се пустиня...

Тази необичайна сцена остана в съзнанието ми за цял живот. Шокира ме, защото не бях я очаквала: досега не бях виждала мъж и жена да се целуват по устата! И това го направиха моите родители! Тотално бях объркана. В този акт съзрях безпардонен чудовищен жест, недостоен за един мъж. Ами да, баща ми се излагаше. От този момент го намразих. Аз и досега забранявам на мъж дори най-невинния интимен жест към мен на публично място, няма значение дали съм в родината или съм извън Саудитска Арабия. Въпрос на принципи и коректност. Собственият ми мъж е ставал жертва на тази ми свенливост.

Години по-късно, когато се разхождах с Рашид по улиците на Париж, отново видях хора да се целуват. Смеейки се, казах на съпруга си: "В края на краищата те са прави - защо да се целуват само в леглото? И аз бих желала да опитам!" Шегувах се, но мъжът ми повярва и след няколко минути, когато съвсем не очаквах, той се опита да ме целуне на ескалатора в един търговски център. Обзе ме паника. Сякаш бях гола пред очите на хората. Разтреперих се и Рашид, който не очакваше подобна реакция, ме попита: "Защо искаш нещо, което не ти идва отвътре?"

* * *

Тя изобщо не успя да се приспособи към новите условия и времето не работеше в нейна полза. Напротив, колкото повече дни минаваха, толкова повече майка ми тъгуваше за Арабия. Изборът на баща ми за квартира в този отдалечен квартал на Вашингтон й бе непонятен. Саудитската общност бе групирана в друг квартал на американската столица, където мама сигурно не би била така самотна, щеше да се среща с арабки, да излиза и пазарува с тях. А тук бе изолирана по цял ден в една вила, разположена в сърцето на елегантен, но студен квартал, населен с висши американски чиновници, чийто личен живот се свеждаше до бягане по алеите за здраве и гледане на телевизия по вечерно време. За нас, които сме свикнали да се веселим след залез слънце, това място не бе идеалното. Майка ми не разбираше съображенията на баща ми. Тя настояваше, че да си по-близо до саудитските кръгове би било по-приятно и за него. Мистерия.

Основанията бяха прости: тъй като баща ми е ужасно ревнив, а майка ми е подчертано красива жена, той не желаеше да я излага на погледите на други мъже от саудитската общност, които скучаят далеч от родината и се интегрират зле в американското общество. Предпазлив като някои отколешни владетели, които затваряли своите красавици в кулата на замъка, преди да тръгнат на война, баща ми предпочел да изолира майка ми, за да избегне провокирането на съблазън у сънародниците си... В резултат майка ми скучаеше пред непонятни телевизионни програми и не смееше да се оплаче, защото баща ми бе решил така. За тази общителна жена затворническият режим бе труден за издържане. Многолюдните приеми, които организираше в Мека, й липсваха. Тя предложи на баща ми да поканят гости и тук, за да си създаде контакти и да се позабавлява малко, но отговорът бе "не". Баща ми не си правеше илюзии: ако приятелите му открият майка ми, нищо няма да им струва да я посещават след това, за да я гледат. Точно това той не желаеше и майка ми трябваше да се откаже от подобни намерения.

Животът ни ставаше все по-мрачен. Когато се връщаше от университета след лекции, баща ми практически не разговаряше с нас, не се интересуваше добре или зле се чувстваме, не питаше как е минал денят ни. Тази незаинтересованост бе потискаща. Често имах желание да плача. Майка ми също. Неведнъж я виждах обляна в сълзи да броди от едната в другата стая, да не подхваща нищо, да няма вкус към нищо. Тя, която беше толкова активна, сега часове наред седеше умислена или се движеше безцелно, за да убие времето. Не можех да позная майка си. Даже шиенето, което тя обожаваше, й бе станало противно. Често пъти в Мека, за лично удоволствие, тя се заемаше да шие пищни булчински рокли, при чийто вид плясках възторжено с ръце - толкова бяха фини и ефирни. Тук тя нямаше вдъхновение, липсваше й стимул. Когато се връщах от училище, виждах, че започнатата преди дни работа не е напреднала, че е на същото място сред макарите и кутийките с игли.

Мъченичеството ни продължи две години. Две години, през които боледувахме от тъга по Арабия... Понякога се ужасявах при мисълта, че може да останем тук завинаги. Естествено, не бях чувала родителите ми да изказват такова предположение, но това не ми пречеше да мисля така и да сънувам кошмари.

Един ден майка ми, след продължителен шепот с баща ми, щастливо усмихната се приближи до мен. На свой ред подскочих от радост: след като се изплакала пред баща ми, че не може повече да издържа, че искала да се върне при семейството и приятелите, получила съгласие да си заминем за Мека. Баща ми ще приключи следването си във Вашингтон сам.