Предлагане на силови умения и доверие

Предлагане на силови умения и доверие

За разлика от други съсловия, тази група хора (с нейните подгрупи и взаимозависимости) се характеризира и преди и след 1989 г. с висока степен на вътрешно доверие и относително постоянство на междуличностните връзки. Докато навсякъде другаде в обществото доверието търси някакви нови форми, в това съсловие те обикновено се запазват.

Много е важно също така да се има предвид, че това доверие и свръх предлагане на сила и контрол има и чисто мисловни измерения. Тяхното влияние се проследява относително ясно по пролиферацията контролни функции, въвеждани със средства на законодателството, макар те очевидно да са излишно и много често да е просто невъзможно да бъдат както учредени, така и да бъдат прилагани. Определени сектори на обществения живот се насищат и задръстват с контрол, за други – той практически липсва. Например, очевидна е липсата на контрол върху използването на парите на другите било през бюджета (и държавните предприятия), било през банки и спестовни институции до 1998 г. За сметка на това контролът е изкуствено усложнен до безсмисленост по повод частните стопански начинания.

Динамика на свободата и контрола

Ако не се открие начин за публично предлагане на сексуални услуги, в крайна сметка ще се свърши с тяхната забрана.

Подобна бе и историята с легализирането на хазарта. Той беше забранен, но не беше възможно да се прилага забраната и беше измислен начин за регламентиране, което доведе до определена рента на определени хора, свързани с определени политически кръгове. Известен е случая с изгонването на първия чуждестранен инвеститор в тази област.

Конкурентни юрисдикции

Във всичките мои интервюта с 15 нарушители на ембаргото от съседни на България страни съществуваше едно фундаментално оплакване от българските им партньори. Че те са неефективни, глупави, не спазват договорите, не работят правилно, нямат никакъв бизнес интерес, губят пари, губят сделки, просто - пълно отчаяние, поради нередовност и непорядъчност. Всичките тези хора непрекъснато казваха: „Ние бихме били щастливи, ако можехме да работим с някой друг. Обаче за нещастие ни се падна да работим с българи, които са глупави, неефективни, не могат да вършат работа.”

Мислейки защо е така и не виждайки някакви интелектуални разлики между българи и сърби, стигнах до извода, че всъщност в България с тази работа се занимават много повече хора и имат много по-силна конкуренция, като непрекъснато си правят „сечено”. Втората и много важна разлика е, че в България всичко това беше криминализирано. Докато при съседите не беше. Всъщност там това си бяха регистрирани, формално или полу-неформално опериращи фирми, известни на и толерирани от официалните властови структури както на Сърбия, така и на Босна и Херцеговина и т.н. И хората си работеха много по-ефективно, защото си имаха някакъв монопол и някаква монополна рента. Докато в България нямаше монополна рента, но имаше съревнование за монополна рента и много големи разходи за съобразяване със забраната от страна на официалните органи и законодателство.

Организирана престъпност и олигархия

България нямаше успех при създаването на олигархии. Олигархията, според една много впечатляваща работа на Андерс Аслунд от април т.г.⁵, на която бях опонент, има една много интересна функция, която се наблюдава в различни исторически и културни контексти. Например в днешните Русия, Украйна и според Аслунд - в Съединените щати от 19 век.

Това е функцията на олигархията да подрежда определени отношения, които иначе биха се оказали или престъпни, или неефективни. Т.е. онова, което не е регламентирано и съществува като формално или неформално наложено върховенство на определени индивиди създава определени правила, определени закони, като самия процес е развитие на авторитета на олигарсите, като в крайна сметка се отваря вратата за положителни и има съществени исторически изменения, които може би не биха пробили път по друг начин или при относително приемлива цена.

Периоди

Част от тях са свързани със събития от външен характер, като ембаргото, за което говорих по-горе.

Други промени се коренят в почти неограниченото разполагане с парите на другите, когато имаше такава възможност. Това са периодите от май 1989 г. до пролетта на 1991 г., и от пролетта на 1993 г. до март 1997 г.

Интересното е, че след 1998 г., във връзка с преговорите за присъединяване към Европейския съюз, ние имаме вече налагане към предишните различни юрисдикции и различни възприемания за криминалност, правилност на деянията и т.н.

Налице е разминаване между българската правна и стопанска практика и тази на Европейския съюз (между другото запазваща в процеса на присъединяване), свързано с повсеместно засилване на държавния контрола, което много често се оказва източник на промишлено предлагане на криминализирани услуги.

Роли в и значение на организираната предстъпност

По груби сметки може да се смята, че брутният вътрешен продукт на глава от населението е около 2 000 евро в момента. Значи правителството взима половината от онова, което се произвежда. Тук са включени и разходите на време, т.е. данък на време плюс данък в лева, който е около 3 000 лева на работещ в споменатите отрасли.

Много е важно при организираната престъпност да се отчита фактът, че тя винаги съществува в рамките на някакво съперничество. И доколкото криминализирането е функция на определени органи на представителната демокрация, дотолкова и организираната престъпност винаги има контрагент държавата. Дали е директно или индиректно като някаква функция, която се изпълнява по повод криминализирането, но винаги съществува като фон и основен контекст на организираната престъпност в държавата или правителството.

Затова правителството и организираната престъпност могат да се смятат нещо като конкурентни, като съперничещи си овластени грабители.

Овластеността дава позиция в обществото, която носи рента. Ако нямат такава позиция в обществото, която не носи рента, то тогава вероятно ние нямаме организирана престъпност. Т.е. ако нямаме „капо ди тути капи”, независимо дали той се казва примерно „Клюн” или „Пиле”, то няма и обществена позиция, която позволява монополизирането на самата позиция и превръщаме на позицията в доход, т.е. в рента и евентуално с монополна рента.

Другото нещо, което е много важно освен обстоятелството, че правителството и организираната престъпност са съперничещи си овластени грабители, е обстоятелството, че това овластяване също има две форми. Едното може да бъде неформално, другото – формално и със средствата на представителната демокрация, но те са определими едно спрямо друго.

Съперничеството между тези овластени грабители може да се извършва във всяка една област, където имаме услуги. В края на краищата там, където имаме забранена и законодателно ограничена услуга, която може да се предлага на конкурентна основа, всяка една такава услуга може да се превърне в организирана престъпност. Например здравните услуги, свързани с трансплантацията на органи.

Битува мнението, че организираната престъпност е мрежа от хора, която включва не само престъпници, но и хора от властта, хора от различни институции, политически партии и т.н. Възможно е да има коалиране, но не това е организираната престъпност – по-скоро става дума за корупция, симптом на други ерозирали отношения. Организираната престъпност е онази, която се конкурира с правителството. Това, че има канали на предаване на договори, сделки и т.н., без това не може, но всеки един конкурентен пазар е такъв.

Трудно е да се мери с изрядна точност, но мислимите граници следва да са ясни. Теорията на измерванията има една аксиома, че нещо се мери с нещо друго. Т.е., когато се опитвате да мерите организираната престъпност чисто емпирично и гледате пазара, да речем, на преминаващите през него наркотици, украинки, сексуалните услуги и т.н., е много трудно да се установи размерът. Защото никога не знаете къде този пазар свършва. Както стана дума, всеки един пазар на организирана престъпност и на криминализирани услуги е по-широк, отколкото една юрисдикция. Обикновено тогава нормалното допускане е да се вземе размер, по-широк от пазара на определена юрисдикция, затова аз реших да взема Балканите. И то не всички Балкани, а онези Балкани, които са по някакъв начин подобни на България – това са бившите комунистически страни, страните на Балканите без Гърция и без Турция.

Онова, което е относително известно за икономиките на Балканите, е размерът на тези икономики, т.е. брутния вътрешен продукт, относително известно е, добре е измерено и какъв е делът в тези икономики на така наречената сива икономика. Сивата икономика е нормален измерител, защото тя е онази, която не е регистрирана, а в нея влиза черната, т.е. организираната престъпност. (Т.е. разликата между тях двете и тъкмо криминализирано.)⁶

Според различните източници сивата икономика на Балканите е някъде между 30-40% от БВП. За отделните страни може да се спори, но това няма особено значение. Няма никакво значение дали в България от 2002 г. до 2005 г. сивата икономика е станала от 36 - 32% или от 32 - 28%. Това едва ли оказва влияние на разсъжденията за организираната престъпност - територията на юрисдикция на българското правителство не е важен при меренето на организираната престъпност. Средно за тези 13-14 години от 1990 г. до 2004 г. номиналният БВП на глава от населението, измерен в днешни евро, е около 1 200. Тази цифра е почти до запетайка близка до средната за Балканите.

При допускане от 30-40% сива икономика, измерването й като кеш е някъде между 36 и 48 милиарда евро. Поради различни емпирични закономерности, които не са обяснени в икономическата теория, но са установими, имаме разлики между общ разполагаем доход, т.е. всичко, което е направено в даден пазарен или промишлен ареал – онова, което се развива в този ареал, т.е. увеличението на продукта, стоките и услугите и инвестициите. При най-добро стечение на обстоятелствата за криминалната икономика отношението не може да бъде повече от 20% организираната престъпност от цялата сива икономика. Реално вероятно това съотношение е под 10, но за да знаем рамките на ресурса на организираната престъпност и нейната тежест в определен стопански ареал и вероятно на територията на определена юрисдикция, да речем, България, трябва да се смятат два сценария – при 10 и при 20%.

Ако е 10%, то тогава организираната престъпност в седемте страни на Балканите, за които става дума, е между 3,6 и 4,8 милиарда евро, ако е 20% - просто трябва да се умножи по две. А за България това прави от 1 до 2 % от БВП на 2005 г. Това е горе-долу същият дял от БВП, какъвто е сумата, която правителствените контролни органи отчитат като злоупотреба с обществени поръчки.

Анджей Бжески

(професор в Калифорнийския университет, Дейвис)
В доклада си “1989 - 2004: 15 години преход” (представен на последния симпозиум на Центъра за изследвания на посткомунистическите икономики в Блед) нашите колеги от Чехия Владимир Бенашек и Алена Земплинерова изглежда допускат, че отговорът на въпроса е “да”. “Въпреки огромните разходи по операцията - заключават те, - стълкновенията на пазарния икономически сектор с йерархичните системи на управление и забавените срокове на съпътстващите реформи…, икономиката показва своята… жизненост през прехода и в дългосрочен план постепенно върви по пътя на подобряване благоденствието в страните в преход”. Допускайки неизбежните различия между страните, това вероятно е така.

Все още на настоящия етап има много неща, които предизвикват тревога. Когато държавите на марксистко-ленинската партия се сриваха, мнозина от нас хранеха надежди за капиталистическа трансформация на съветския блок. Ключовата реформа на собствеността изглеждаше проста: бърза приватизация с всякакви средства. Ваучери, продажби на чуждестранни и местни собственици, включително работнически кооперации, - всичко това се разглеждаше като част от решението. Известен американски икономист полушеговито убеждаваше своите слушатели, че дори и пускане на акции от самолет на случаен принцип би могло да свърши работа. Днес ние знаем, че той не е бил прав. Приватизацията се оказа най-заплетената част на посткомунистическите реформи. Обвита в проблеми и скандали, тя все още продължава след десетилетие и половина. За сравнение, първоначално страшната задача за стабилизация на макроравнище се оказа много по-лесно осъществима.

Фактът, че капиталът както местен, така и международен, не достигаше, представляваше, разбира се, препятствие за развитието на частното предприемачество. Но действителните причини за трудностите се крият в политиката и социологията на посткомунизма. Управляващите партии се оказаха принудени формално да предадат властта, но техните функционери, включително полицията, съумяха да останат на влиятелни постове. Някои оцеляха в политиката, други продължават като управители на големи национализирани фирми, а трети, по силата на своите връзки, се превърнаха в бизнесмени. При наличието на променяща се съдебна система и съдилища, напълнени с комунистически назначения, несигурността за започване на законен бизнес вероятно би разколебала мнозина. Единствено тези, които имат здрави връзки с влиятелните кръгове, биха могли да разчитат на успех. Нито пък, както стана ясно, отказът да се обезщетят истинските собственици за собствеността, конфискувана от комунистите, спомогна за възстановяването на моралните устои на капитализма. Взети заедно, обстоятелствата не бяха благоприятни за предприемачеството, което, както знаем, е ключов елемент от икономическия напредък.

Какво могат да направят страничните наблюдатели, за да насърчат предприемачеството в посткомунистическите страни? За съжаление не е твърде много. Разбира се, налице е възможност за предоставяне на повече форми за обучение и увеличаване на наличността на началните инвестиции. В най-добрия случай ефектите от такива мерки са незначителни. По-важното е, особено доколкото това засяга Европейския съюз, стриктното спазване на Хипократовата сентенция primum non nocere^*, особено в държавите членки. Посткомунистическите страни трябва да бъдат защитени от излишъка на регулаторен устрем на Брюксел. Това е почти всичко, което може да се направи и да е от полза.

С течение на времето, със смяната на поколенията, комунистическото влияние в страните от Централна и Източна Европа, евентуално дори и в Русия, ще се намали. За добро или за лошо, посткомунизмът ще бъде потопен от Европа. Несъмнено ще изникват нови предизвикателства, а някои от старите ще се появят отново. Но това вече е друга история.

.