Робърт а. Поуел т р и л о г и я п о с в е т е н а н а е д н а з в е з д н а н о в а м ъ д р о с т з а звездите /астрософия/ херметична астрология том І към една нова звездна мъдрост астрология и реинкарнация изготвил



страница23/25
Дата22.07.2016
Размер4.25 Mb.
1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25

great care in asserting the reason why една личност избира да се роди с определена планетарна конфигура ция, когато се разглежда по отношение доктрината на планетарните управители на знаците на сидералния зодиак.

Още повече, в херметичната карта е нужно да бъдат взети предвид не само планетарните управители на сидералните знаци, но също така екзалтациите и паденията, и възходящите и низходящите възли на плане тите, според Египетската система. Например в случая на някой роден с х-Меркурий в падение (т.е. някой роден с Меркурий на или близо до 24 Козирог в херметичната карта) би могло волевия аспект на 10-лист ния лотосов цвят (сочещата надолу пентаграма – виж Фигура 20) да бъде силно развит, а съзнателния аспе кт (сочещата нагоре пентаграма) да има нужда да бъде развит. Такава личност може да има могъща воля, но съчетана с an over-hasty judgemental capacity, which may be of detrimental consequence if no effort is made to school objective judgement. Без the schooling of objective judgement, Меркурий остава “заточен” – както биха се изразили херметичните учени от античността, in contemplating х-Меркурий като най-дълбоката то чка от нейния хелиоцентричен passage (в момента на 24 Козирог = зодиакалното местоположение на зато чение, падение на Меркурий).

Всяка от тези ключови позиции на Меркурий при нейната обиколка на Слънцето – преминаването на своя възходящ възел, екзалтация, низходящ възел и падение – следва да бъде разгледана in its own merit, като показваща определена фаза в Меркуриевата макрокосмична дейност, която бива изразена съответно в 10-листния лотосов цвят. И така, когато Меркурий е в падение may be emphasized особено волевия аспект на 10-листния лотосов цвят (сочещата надолу пентаграма на Фигура 20), докато при екзалтация на преден план може да излезе съзнателния аспект (сочеща нагоре пентаграма). Между това, при възходящия и низ ходящия възел, има възможност за баланс между съзнателния и волевия аспекти на 10-листния лотосов цвят.

Всяко упражнение от осемстепенния път помага съответния цвят да бъде развит хармонично, т.е. Мерку риевото упражнение – “правилна преценка” – помага да се установи баланс между съзнателния и волевия аспекти на 10-листния лотосов цвят. По-нататък, практикуването в ритмична последователност на упраж ненията от осемстепения път – по отношение на преминаването на Слънцето през тридесет и шестте дека на – помага да бъде хармонично развита цялата система от лотосови цветове. Това може да е от значение за херметичния астролог, не само за неговото собствено развитие. Познаването на осемстепенния път, в неговото отношение към лотосовите цветове е ключ, който може да бъде посочен също и на други с оглед да бъдат подпомогнати в тяхното развитие. Например на основата на едно познаване на техните потенциа лни таланти и способности като посочени от херметичната карта, това може да помогне да се emphsize нуждата за развитието на определени качества от една страна, или за the balancing out на други качества от друга страна. По този начин херметично-астрологичната практика на осемстепенния път – във връзка с преминаването на Слънцето през деканите – е централна за херметичната астрология. В следващата глава ще бъде разгледано едно по-нататъшно упражнение за херметичната астрология: едно карма упражнение, което може да води до възприемането на мистерията на реинкарнацията.

ГЛАВА ДЕСЕТА

ПРАКТИКУВАНЕТО НА КАРМА ИЗСЛЕДВАНЕ



At the dissolution на твоето материално тяло, you yield up самото тяло на промяната, и видимата фор ма, която носиш вече не е видима… И thereupon човека mounts upwards през the structure на небесата. И към първата зона на небето той gives up силата, която works increase and that which works decrease; към втората зона, the machinations of evil cunning; към третата, the lust whereby men are deceived; към чет въртата зона, domineering arrogance; към петата зона, unholy daring and rash audacity; към шестата зона, evel striving after wealth; и към седмата зона, the falsehood, which lies in wait to work harm. And thereupon, having been stripped of all that was wrought upon him by the structure of heavens, той се въздига до the substance на осмата сфера, being now possessed of his own proper power.

(CORPUS HERMETICUM I, 24-126а; прев. 127-129 стр.)


Практично карма упражнение

В тази глава – последната в тази въвеждаща работа върху херметичната астрология – ще разгледаме прак тикуването на карма изследване, което е основополагащо за херметичната астрология. В глава 8 вече бе споменато за взаимоотношението трите основни астрологични фактора – Асцендент, Слънце, Луна – и трите нива на човешкото на човешкото същество бидейки изразени в това, което духовно поддържа глава


та, гърдите и крайниците. Там бе посочено как едно обучение на the perceptions – to percieve Асцендента, Слънцето и Луната shining through , as it were, главата, гърдите и крайниците на човешкото същество – може да бъде carried over по-нататък за да се достигне пряко съзиране на по-ранни инкарнации. Тук става въпрос за упражнение централно за практикуването на карма изследване.

Това упражнение било описано за първи път от Рудолф Щайнер в “карма лекциите” – серии от лекции, ко ито той държал пред членове на Антропософското Общество през 1924 – в които той говорил за последо вателните инкарнации на редица исторически личности. В една от тези лекции той описал карма упражне нието на “thinking away” на човешкото същество на нива: thinkinkg away първо крайниците, след това гър дите, след това главата (1).

В първото ниво на “thinking away” на физическото човешко същество – това на thinking away на неговите крайници – Лунните импулси в човешкото същество тогава стават видими. Както е обрисувано на Фигура 13 (“херметичният човек”), микрокосмичния лунен център в човешкото същество е 4-листният лотосов цвят, със своя централен фокус в genital region. Това е лотосовият цвят на творческата воля. Волевите им пулси посредничени от 4-листния лотосов цвят stream down в краката, by means of which acctions are accomplished, и те също така са действащи в ръцете, отново за осъществяване на творческата активност. Когато физическото явяване на ръцете и краката е съзнателно blotted out by thinkinkg the limbs away, под държащите волеви импулси, Лунните импулси, се появяват. Възприемането на тези сили
ЧАСТ ТРЕТА

ПРИЛОЖЕНИЕ ІІ



ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Възможно ли е – чрез херметичната астрология – да достигнем до една смислена картина в перспектива на второто пришествие? Възможно ли е да намерим връзка с това събитие?

Мистерията на второто пришествие на Христос е централна за историята на Християнството – като съби тие, което е било чакано от основаването на Църквата. Както ще видим, възможно е да достигнем до една исторична картина в перспектива на второто пришествие чрез разглеждане на историята на Християнство то. След като историята на Християнството е до голяма степен идентична с историята на Църквата, после дната е тази, която може да отвори една картина в перспектива на второто пришествие.

Въпреки това, предварително трябва да се каже, че предстоящото очертаване на историята на Християнст вото е изключително кратко, и в същност изисква значително по-дълго разглеждане от тук даденото. Във връзка с това, читателят е помолен да има в предвид това докато чете предстоящето, и съответно да е отво рен към определени твърдения, които могат да изглеждат нелогично или неадекватно подкрепени. Също така, трябва да бъде изтъкнато, че предстоящето е само един начин – една херметично-астрологична кар тина в перспектива – на разглеждане на историята на Християнството. Тази херметично-астрологична кар тина в перспектива може да помогне да бъде разгледана в една нова светлина историята на Християнство то, в която второто пришествие се явява като изпълването на историчното развитие на Църквата до наше време.

По-рано в историята на Църквата епископите на Рим станали признати като играещи водеща роля в цяла та Християнска Църква. Това е разбираемо от фактът, че по това време Рим бил не само център на една огромна империя, но също бил централният град на целият цивилизован свят. Във връзка с тази централна роля, през ранният трети век след новата ера Каликтус I, който бил епископ на Рим от 221 до 227, приел титлата episcopus spiscoporum (“епископ на епископите”). Това съответно довело до концепцията за епископът на Рим като папа, т.е. като духовна глава на цялата Църква.

Позицията на епископът на Рим като водач на цялата Църква била установена през петият век от новата ера – особено чрез Лъв I, който бил папа от 440 до 461. Както други преди него, той виждал себе си kato приемник на Петър, първият епископ на Рим избран за водач на Църквата (избран от Исус Христос). Спо ред разбирането на Лъв I на Евангелието на Матей, Исус Христос поверил на Петър “ключовете на царст вото небесно” (Матей xvi, 19) – даващи най-висшето правомощие в Църквата. Лъв I считал, че всеки прие мник на Петър – по пътя на духовното наследяване или предаване – също получава властта на ключовете на царството небесно. До днес всеки следващ папа в Католическата Църква се разглежда като приемник на Петър и получател – по пътя на духовно предаване – на същите привилегии и титли като Петър, т.е. priceps apostolorum (“принцът на апостолите”) и vicarius Christi (“наместник на Христос”). (По-късно ще се върнем да разгледаме по-дълбокото значение на духовното предаване.)


Без да се навлиза в детайли относно сложните заплитания на историята на Църквата, би могло да бъдат споменати две събития от решителна важност:

Схизмата от 1054, когато напрежението между Рим и Константинопол доведе до разделяне на Източна и Западна Църква, от което произлязоха Римо Католическата Църква и Гръцката Ортодоксална Църква;

Появяването на Протестантската Църква, в която ключова дата е Мартин Лутеровият протест в 1517 срещу определени негативни аспекти на Римо Католическата Църква. (Терминът “Протестантската Църква” се използва тук да обхване Лутеранската Църква и всички други Протестантски Църкви, които се появиха след Реформацията.)

Чрез разделянето на Църквата на отделни вероизповедания – Римо Католическата Църква, Ортодоксална та Църква и Протестантката Църква – Християнството е разделено в самото себе си. Както Карл Густав Юнг го е изразил, във връзка с разделянето в Европа между Римо Католици и Протестанти:

Ако има разцепление в един дом, тогава е засегнат целият дом, не само една част от него. Домът вече не е надежден. Добросъвестният архитект не се стреми да убеди населяващите пространството на едната или другата страна на разцеплението, че продължават да са в отлични условия, но ще бъде загрижен за разцеплението и ще търси начини и средства за да оправи нанесената вреда… Като доктор аз съм заинтересуван само от въпросът: Как раната може да бъде излекувана? Сигурно е, че разцепле нието никога няма да бъде превъзмогнато от двете страни апологично възвеличаващи своите предимст ва вместо да скърбят за своята печална невъзможност да установят мир. Докато майка и дъщеря се карат, техният общ враг – Антихриста – излиза на преден план показвайки на тези Християни, които се карат относно ТЯХНАТА истина, какво ТОЙ може да направи, бидейки по-егоистичен от всички. (1)

Юнговото ясно възприемане и дълбокият Християнски (и терапевтичен) начин на разглеждане на нещата му разкрил същността на трагичната ситуация на разделеното Християнство, още повече, че вътрешната борба между различните вероизповедания позволява силата на Антихриста да израства все по-силна. Тук Юнговият възглед – изразен около средата на двадесетият век – носи пророческото разглеждане на Руски ят философ и мистик Владимир Соловьов (1853-1900). За Соловьов, пишейки в краят на деветнадесетият век, основният избор изправен пред човечеството е Христос или Антихрист. Както Соловьов вижда про рочески, борбата между Христос и Антихрист все повече нараства, изграждаща се до една най-връхна точ ка, конфронтация между Антихрист и обединените сили на Християнството. В неговият възглед за тази конфронтация, Соловьов виждал трите основни Християнски вероизповедания – Римо Католическата, Ортодоксалната и Протестантката Църкви – обединени да победят Антихриста. Това е описано в творбата на Соловьов Кратко Описание на Антихриста (2), публикувана в 1897, към краят на неговият живот. Име ната избрани от Соловьов за представяне на трите Християнски Църкви са: Папа Петър (Римо Католичес ка), Отец Йоан (Ортодоксална) и Ернст Паули (Протестантска). От тези имена лесно се разпознава, че във възгледът на Соловьов те представят Петровите, Йоановите и Павловите течения на Християнството – съответстващи на волевите, чувствените и мисловните аспекти на Христовият Импулс (2).

Разбирайки нуждата за обединение на тези три основни разклонения на Християнството, Соловьов посве ти творбата на своя живот на обединението на Източното и Западното Християнство. До този момент той работи заедно с Архиепископът на Джакаво, като търсил обединение на Славяните със Западната Църква, признавайки духовното водачество на папата. Въпреки неуспехът, Соловьовият импулс представлява един важен принос към общо-църковното движение за обединение на различни Християнски потоци.

Юнговата перспектива, след свидетелстването на възходът на анти-Християнски движения (комунизма в Русия и национал социализма в Германия), била такава, че точно с разделянето на домът на Християнство то била дадена възможността за тези нападения на Антихриста. Докато продължава вътрешната борба между различните Християнски вероизповедания, Антихриста може да затвърди своята позиция и да раз шири своята сфера на влияние над Земята. Възможно ли е да се види тази борба между Христос и Анти христа – в която Християнството сега се бори за своето оцеляване – в един по-широк контекст?

В глава 3 (Еволюцията в Светлината на Херметичната Астрология) е очертана една космична картина в перспектива на еволюцията, в която началото на Новата Епоха, епохата на второто пришествие, е датира на в двадесетият век – Новата Епоха разпростираща се от 1933 през следващите 2500 години до инкарна цията на Майтрея Буда в 4443г. сл.н.е. В глава 3 е описано как началото на Новата Епоха може да бъде ви дяно във връзка с инкарнацията на Бодхисатвата на двадесетият век, който ще стане Майтрея Буда след 2500 години. (За лесно различаване, този Бодхисатва е посочен просто като Майтрея Бодхисатва.) Годи ната на раждане на Майтрея Бодхисатва (1900) и началото на неговата активност (1933) са ключовите да ти, когато се погледнат в контекстът на херметичната астрология и във връзка с Църковната история. По глеждането на тези дати в този контекст може да ни помогне да придобием една нова перспектива за вто рото пришествие и за конфликтът межди Христос и Антихрист.
Това, което е забележително за датите 1900 и 1933, е че те са точно 1900 години след раждането и смъртта на Исус Христос, който умря на кръстът на Разпети Петък, 3 Април 33г. сл.н.е. (Според ясновиждащата Августинова монахиня Анна Катерин Еммерих, “Исус, когато умрял, бил на тридесет и три години, чети ри месеца и две седмици” (4), т.е. бил на 331/3 години по време на разпятието.) Каква е важността на то зи период от 1900 години от гледната точка на херметичната астрология, и също така на Църковната история?

В глава 3 бе изяснена важността на 1200-годишният ритъм на Венера (виж Фигура 10). За хиляда и двеста години (по-точно 1199 години) пентаграмата на Венера прави пълно завъртане на дванадесетте знака на сидералният зодиак, и следователно за 100 години преминава през един знак на зодиакът. По този начин ритъмът от 100 години има космична валидност. Още повече, че според Анна Катерин Еммерих животът на Исус Христос продължил 331/3 години, което е един нов ритъм в земната история. След като 3 х 331/3 = 100 години, 100-годишният ритъм е също израз на животът на Христос, ритъмът, който се повтаря три пъти за един век. Този ритъм от един век предлага един ключ към разбирането на разгръщането на Хри стовият Импулс. Така, както до тук разгръщането на Христовият Импулс бива проявено в историята на Християнството, така ритъмът от един век е фундаменталният ритъм лежащ в историята на Църквата. (За тази насока съм благодарен на Отец Пиеро Арчиати, който – доколкото аз знам – е първата личност посо чила съответствието между една година от човешкият живот и един век от Църковната история.) Значение то на 100-годишният ритъм, е това че една година от животът на човешкото същество съответства на едни сто години в животът на Църквата. Това означава, че разгръщането на Христовият Импулс, както е отра зен в Църковната история, следва да бъде разглеждан във векове, а не в години, където ритъмът в животът на Христос повтаря себе си три пъти в един век.

Как е възможно да се интерпретира това съответствие между курсът на човешкият живот и преминаване то на Църковната история през вековете?

Както е разгледано в детайли в Херметична Астрология II, най-важният ритъм в човешката биография е 7-годишният ритъм. Това дава следното разделяне на курсът на живота в неговите ранни стадии: ранно детство (0-7), детство (7-14), младост (14-21), пълнолетие (21-нататък). Въпреки това, в този ритъм рабо тят различни астрономични ритми, т.е. ритъмът на Марс (687 дни), Юпитер (11.86 години), Сатурн (29.46 години) и т.н. (Значението на Сатурновият ритъм в човешката биография е накратко разгледано в глава 5 на този том, във връзка с биографията на Микеланджело.)

Нега за момент оставим на страна различните астрономични ритми, и да разгледаме 7-годишният ритъм. Той работи в човешката биография по такъв начин, че минават три 7-годишни периода преди да се изяви действителната самоидентичност (себе) на човешкото същество. Всеки от тези три 7-годишни периода (ранно детство, детство, младост) представлява една фаза на подготовка за раждането на себето около възрастта 21 години. От 0 до 7 детето е във връзка на почти пълна зависимост от неговите родители, чрез които неговият живот е интимно свързан. Около 7 годишна възраст, когато се появяват вторите зъби, запо чва да се проявява една по-голяма независимост.

От 7 до 14 детето започва интензивно да учи, тръгва на училище, осъществява приятелства, и намира нов източник на авторитет в своите учители – въпреки, че винаги се завръща при своите родители като при не оспорим източник на водачество и подкрепа. След около 14 годишна възраст, започва нова фаза с пуберте та. От 14 до 21, юношеските опитности в развитието на своя собствен вътрешен живот, събуждането на критичните способности, и основно започва налага себе си при връзка със своите родители и учители – на стъпвайки едно постепенно развитие към независимост. Накрая към 21 се появява самоидентичноста (се бето) и човешкото същество става отговорно за организирането на своя собствен живот като едно уникал но себе. (Виж Херметична Астрология II, глава 4, за по-детайлно разглеждане на първите три 7-годишни периода, и глава 5 за очертаване на следващите 7-годишни периоди.)

Прилагайки херметичното съответствие: една година от човешкия живот = един век от Църковната исто рия, се появява следният пример, като взетата начална точка е животът на Христос от 0 до 33:

0/ 33 до 700/ 733 : ранно детство на Църквата (водено от Църковните Отци)

700/ 733 до 1400/ 1433 : детство на Църквата (поява на Светата Римска Империя)

1400/ 1433 до 1433/ 2100 : Църковният период на младост (размирици и конфликти)

2100/ 2133 нататък : Църквата става възрастна (разцъфване на истинското Християнство)

Погледнато в тази светлина, ние сме все още в периодът на “юношество”, подготвяйки раждането на исти нското Християнство, което тепърва ще дойде. Но точно по това време, малко преди Християнството “да стане възрастно” след един век, идва конфликтът между Христос и Антихрист, където – използвайки нара стващата сила на егоизма – Антихриста търси противопоставяне на приближаващото раждане на истин ското Християнство. В този контекст, както ще видим, е възможно да започнем да разбираме значимостта


на Соловьовата пророческа визия и творбата на неговият живот за обединяване на Източната и Западната Църкви.

Разглеждайки развитието на историчното Християнство в общи линии, възможно ли е да се види едно по-дълбоко оправдание на Соловьовата идентификация на трите основни Християнски вероизповедания (Ри мо Католическо, Ортодоксално и Протестантско) с Петровите, Йоановите и Павловите Християнски тече ния – представяйки волевите, чувствените и мисловните аспекти на Християнството?

По време на първите три 7-годишни периода от живота се полагат основите на волята, чувстването и мис ленето на човешкото същество: волята по време на ранното детство, чувстването по време на детството и мисленето по време на младостта (виж Херметична Астрология II, глава 4). Прилагайки херметичното съответствие: една година от живота = един век от Църковната история, това означава, че по време на развитието на Църквата в първите седем века бива изразена най-вече волята на Христовият Импулс. Този аспект е представен основно в Римо Католическата Църква, която – посредством Масата и последовател ността на папите простиращи се назад до Петър, първият епископ на Рим – търси да излъчи основният импулс на Исус Христос (“ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си” – Матей xvi, 18).

Във вторите седем века на Християнството – “детството” на Църквата – става нова фаза в развитието, в която Църквата значително разшири своята сфера на влияние. В 754, чрез споразумението на Пепин (баща та на Charlemagne), папата получил управлението на Рим и обкръжаващата земя. Тогава, на Коледният Ден в година 800, Charlemagne бил короноват от папата, получавайки титлата Свети Римски Император. Светата Римска Империя се въздигнала, в която общата цел на папата и императорът била да установят царството Божие на Земята. Папата имал правото да коронова императорът, който в замяна поемал дългът да пази Римската Църква.

Докато в своето “ранно детство” (първите седем века) Църквата разчитала на авторитетът на Църковните Отци, то по време на “детството” на Църквата (вторите седем века) нараснала нуждата за култивирано обу чение. Примерно, чрез Charlemnge-вото свикването на учени монаси в своя дворец започнал един култу рен ренесанс (Каролингски ренесанс). Този процес на обучение продължил през асимилирането на гръцка та философия, особено тази на Аристотел, която била християнизирана от Тома Аквински и Албертус Магнус (тринадесети век).

По време на тази втора фаза (“детство”) на Църквата – където били положени основите на чувственият жи вот на Християнството – се развило едно нарастващо напрежение между Рим и Константинопол, при кое то било поставено под въпрос водачеството на папата. Това довело в 1054 до духовното разцепление на Църквата на две – Източната (Ортодоксална) Църква, и Западната (Римо Католическа) Църква. Това раз цепление, видяно на фона на тук очертаното развитие, е като ако развитието на чувственият живот на Цър квата – където започнал да се изразява най-силно (т.е. в Изтока) – търсил еманципация от волевият живот на Църквата, закотвен в Рим. Източната Ортодоксална Църква силно представяла и продължава да пред ставя до днес елементът на душевна топлина в Християнството, отделено от основополагащата воля.

Третата фаза (“юношество”) на Църковната история започнала през 1400/1433. В тази фаза – продължа ваща до 2100/2133 – са положени основите на мисловният живот на Християнството. Нарастващите крити чни и аналитични способности, които започнаха да се появяват в Европа около 1400/1433 бързо доведоха до едно основно поставяне по въпрос и отхвърляне на духовният авторитет на папата, особено във връзка с упадъкът и материализмът на някои от папите по времето на Ренесансът. Тогава в 1517 Августинският монах Мартин Лутер известил 95 тези за дебат на вратата на църковният замък в Уитенберг. Те били пре ведени на немски и били разпространени, водейки до това Лутер да стане централна фигура в зовът за ре формация в Църквата. Основното движение на реформация е в основата на Протестантката Църква, отно во отцепваща се от Римо Католическата Църква. Тук развитието на мисловният живот на Църквата – къде то започнал да се изразява най-силно (в някой европейски страни, например Германия) – търсел еманципа ция от волевият живот на Християнството въплътен в Римо Католическата Църква. (Произходът на Англи канската Църква в 1534/1535, въпреки последвалият развод на Хенри VIII с Катерин от Аргон, може също да бъде разгледано в същият контекст като възход на Протестантката Църква в Германия. С други думи, дори без действието на Хенри VIII, Протестантката Църква със сигурност би се установила в Англия, къде то – както в Германия – имало доста силно събуждане на критично/аналитичните интелектуални способно сти.)

1   ...   17   18   19   20   21   22   23   24   25


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница