Робърт Монро Пътуване извън тялото

Е, ако все пак Място II притежава известно количество от ада и не съвпада много с нашите възгледи за рая, какво от това? Къде ще потърсим пътепоказателя? Къде са Господ и Рая, които ние величаем? Пропуснах ли нещо?

И досега от време на време при посещенията ми в Мяс­то II периодично ми се случва необикновено нещо. Няма ни­какво значение къде точно в Място И, случката е винаги една и съща.

Точно в средата на каквато и да е нормална дейност от­далеч се чува Сигнал, почти като ангелски тромпет. Всеки посреща спокойно Сигнала, но едновременно с това преста­ва да говори или да прави каквото и да е. Този Сигнал озна­чава, че Той (или Те) ще премине през Неговото Царство.

Няма благоговейно просване или пък падане на колене. По-скоро държанието е най-прозаично. С тази случка всеки е привикнал и подчинението има абсолютно преимущество пред всичко останало.

Щом се чуе Сигналът, всяко живо същество ляга долу -спомням си техните гърбове, телата им, извити като арки, за да покажат коремите (не гениталиите) с извърнати на една страна глави, така че никой да не Го види, докато Той пре­минава. Целта вероятно е да бъде оформен жив път, по кой­то Той да се движи. Съвсем бавно и старателно стигнах до идеята, че понякога Той избира някого от живия мост и от този момент повече никой не го вижда, нито пък чува нещо за него. Целта на показването на коремите е изразяване на благоговеенето и покорността. Коремът е най-уязвимата и най-лесно накърнима част от тялото. Докато Той преминава, няма нито движение, нито дори мисъл. Всичко за момент е напълно замряло, докато Той премине.

В няколкото случая, когато съм преживявал това, аз ля­гах като всички останали. В такъв момент идеята да направя нещо друго бе немислима. След като Той преминеше, се по­явяваше ревящ музикален звук и усещане за излъчване, неп­реодолима жива сила с изключителна мощ се издигаше нагоре и заглъхваше в далечината. Спомням си, веднъж се чу­дех какво ли ще се случи, ако Той открие присъствието ми като временно преживяване, чийто отговор исках да открия.

След Неговото преминаване всеки ставаше на крака и подновяваше дейността си. Никой не коментираше, нито пък споменаваше случката. Още по-малко се замисляха върху нея. Съществуваше едно цялостно приемане на събитието като обикновена част от техния живот. Това именно все още е ог­ромната, но неуловима разлика. Бе действие точно толкова неочаквано, колкото и спиране на светофар на някое натова­рено кръстовище. Или докато чакате с колата си на железо­пътен прелез, когато сигналът покаже, че влакът идва, вие сте безучастен, но все още чувствате неизказано уважение към мощта, която минаващият влак представлява. Станало е не­що съвсем обективно.

Това ли е Господ? Или е Божият Син? Или пък Негов наместник?

Три пъти „посетих" едно място, за което не мога да на­меря точни думи, за да го опиша. И отново това видение, то ва тълкувание, временното посещение на това „място или форма на съществуване, носеща посланието, което толкова често сме слушали през всичките години на човешката исто­рия. Сигурен съм, че това може и да е част от най-далечния рай така, както религията ни го представя. То също би мог­ло да бъде нирвана, Самадхи, върховното изживяване, свър­зано с нас посредством мистиците през всичките векове. Наистина е форма на съществуване, изтълкувана по много сходен начин от отделни хора.

За мен то бе място или състояние на пълен покой, твър­де изискано чувство. Все едно, че летите в топли, меки обла­ци, където не съществуват понятия като „горе" и „долу", където нищо не съществува като отделна част от материята. Топлината не е просто около вас, тя е у вас и през вас. Зас­лепен и завладян сте от тази Перфектна Заобикаляща Среда.

През облака, в който си плувате, бавно минават лъчи светлина във форма и нюанси, които постоянно се сменят. Всеки от тях е хубав, тъй като вие се къпете в тях, докато те преминават през вас. Рубиненочервени светлинни лъчи или нещо извън нашето познание за светлината, защото няма светлина, която да е усещана така многозначително. Посто­янно се появяват и изчезват всички цветове на спектъра, ни­кога грубо, и всеки донася различно успокоение или изпълнено с покой щастие. Сякаш и вие сте част от заобика­лящия облак, безкраен пламтящ залез, и с всяка смяна на жи­вия цвят вие също се променяте. Отзовавайки се на цялата тази красота, вие пиете от необятността на синьото, жълто­то, зеленото и червеното, и от сложните междинни оттенъци. Всичко ви е познато. Ето на кое принадлежите. Тук е Домът.

Докато се движите плавно и без усилие из облака, око­ло вас звучи музика. Не е нещо, с което трябва да свиквате. Тя през цялото време е била там и вие вибрирате в хармония с Музиката. Тя е нещо повече от музиката, която сте позна­вали преди. И тези хармонии, деликатните и динамични ме­лодични пасажи, многогласните контрапунктове, трогателните обертонове - те, единствено те, са възбудили дълбоки, несвързани емоции там в миналото. Липсва земно то, Хорове от човешки звучащи гласове изпълняват неземна песен. Необятната мелодия струи във всички нюанси на фи­ната хармония, вплетена в циклично развиваната тема, и вие отеквате с тях. Няма източник, от който да идва музиката. Тя си е там, изпълва цялото пространство около вас, вие сте част от нея и тя, това сте вие.

Това е благородната чистота на една истина, за която имате само бегла представа. Това е пиршеството и мъничка­та, пикантна мръвчица, която сте опитали там, ви е накара­ла да вярвате в съществуването на Цялото. Безименната емоция, копнежът, носталгията, съдбовното чувство, които ви обземат там, докато се взирате в напластения с облаци слънчев залез на Хаваите, докато тихо стоите между високи­те, полюшващи се дървета в смълчаната гора, когато музи­кален подбор, откъс или песен предизвикват спомени за миналото. Или пък предизвикват копнеж, който не е свързан със спомени, когато бленувате за мястото, към което принад­лежите - дали огромен град, дали малко градче, селце, на­ция, или пък семейство, - всички тези неща сега са изпълнени. Вие сте си У ДОМА. Вие сте там, където принадлежите и къ­дето винаги сте принадлежали.

Най-важното - вие не сте сами. Другите са с вас, до вас, неотменно свързани с вас. Те нямат имена, нито пък знаете формите им, но ги познавате и сте подсигурен от тях чрез ог­ромно просто познание. Те са точно като вас, те са вие и съ­що като вас се намират У ДОМА. Взаимните ви чувства са като нежни електрически вълни, преминаващи между вас. Съ­вършена любов, чиито съставни части са всичките аспекти на преживяванията ви в тяхната завършена цялост. Само на то­ва място чувството не се нуждае от изваждане на показ и де­монстрация. Давате и получавате без съзнателно усилие. Не е нещо, от което имате нужда, нито пък то се нуждае от вас. „Опознаването" вече е станало, обменът тече естествено. Не познавате разликата между половете. Самият вие, като част от цялото, сте едновременно и мъж, и жена, положителен и отрицателен, електрон и протон. Мъжко-женската любов се движи към вас и от вас. Пророческите предразсъдъци на ро дителя-дете, идилията и идеалът - всички те си взаимодейст­ват с равномерни вълни за вас, във вас и през вас. Намирате се в съвършено равновесие, защото сте там, където принад­лежите. У ДОМА.

В пределите на всичко това, макар и да не сте част от не­го, вие познавате източника на целия обхват на вашето пре­живяване, както за вас, така и за целия простор извън способността ви да усещате и (или) си представяте. Тук вие знаете и лесно приемате съществуването на Отец, вашия ис­тински Създател. Отецът, Творецът на всичко, което е или е било. Вие сте едно от неизброимите му творения. Защо или как, не знаете. Не е важно. Щастлив сте просто защото се на­мирате в Свещеното Място, към което принадлежите.

Всеки път, когато отивах Там, не се връщах доброволно. Тръгвах обратно неохотно и с тъга. Някой ми помагаше да се върна. И всеки път, когато се завръщах, в продължение на дни изживявах силна носталгия и копнеж. Чувствах се като чужденец сред непознати в страна, където нещата не бяха „правилни", където всичко и всеки бе толкова различен и „сбъркан" в сравнение с мястото, на което принадлежах. Ос­тър копнеж, носталгия и нещо от рода на мъка по дома. То бе толкова голямо, че повече не направих опит да отида Там.

Дали това бе Раят?

Веднъж опитах да уподобя Там на този свят. Помня, ка­то дете видях един басейн. Дълбоко под водата в стените му бяха вградени цветни светлини. Спомних си точно кой басейн имаше такива светлини.

На вилата имахме басейн и аз се залових за работа. Мон­тирахме подводните светлини и аз използвах случая да боя­дисам светлините. Доколкото можах, постигнах дълбоките нюанси, които помнех. Изискваше се твърде много сила. Вградихме и подводен високоговорител. Лежите си в басей­на, ушите ви са потопени и чувате музика от уредбата в къ­щата. Стана много добре. Но все пак не бе Там, дори не го наподобяваше.

Има една любопитна подробност. Посетих мястото на

спомена от детството. Басейнът си бе там, но под водата ня­маше цветни светлини. Никой, включително и приятелите, ко­ито бяха плували заедно с мен в този басейн, не можа да си спомни, че когато и да е било, басейнът е имал цветни свет­лини под водата.

Действителност, действителност!

9.Ангели и първообрази
Една от най-големите загадки в целия този случай бе, че някой или някои ми помагаха от време на време в моите пре-живявания. Възможно е всеки път да са били заедно с мен, без да ги зная. Не ги познавам, нито ми е известно защо ми помагаха.

Сигурно не са били ангели-закрилници, въпреки че някоя по-конвенционално мислеща личност би могла да ги изтъл­кува и по този начин. Те не винаги се отзоваваха, когато се нуждаех от помощ. Нито пък винаги откликваха на молитви­те ми. Душевното страдание и плач понякога ми довеждаха един от тях. По-често ми помагаха, когато не бях молил за помощ или отново - когато не знаех, че съм молил. Подкре­пата им бе израз по-скрро на техния избор и преднамереност, отколкото на моя.

Рядко бяха „приятелски настроени", в смисъла, който ние придаваме на това понятие. Определено чувство на раз­биране, познание и целенасоченост в действията им спрямо мен обаче имаше. Не долових намерение да ме наранят и бях изпълнен с упование към тях.

Голяма част от помощта бе фино поднесена. Например „ръцете", които ме поддържаха нагоре по хълма към дома на д-р Бредшоу, очевидно ми помагаха да постигна това, към

което се стремях. Не видях кой ми асистира. Въпреки това, преди да бъда подпомогнат, видях някого. Той седеше като йога, облечен бе с дълга роба и носеше шлем на главата. То­ва ли бе „помощникът"?

В глава 10 облеченият в роба мъж, с натрапчиво позна­ти очи и лице, който откликна на сърцераздирателната ми молба, когато се опитвах да се отърва от „паразитите", не обърна никакво внимание на емоционалния ми стрес. Макар че очевидно бе дошъл да помогне. Той се появи в резултат на проблема ми. Не ми предложи успокоителни думи, нито пък направи опит да ме успокои или да върне сигурността ми.

Никога не видях помощника, който ме заведе на посеще­ние при д-р Гордън в Място П. Усетих ръцете му и чух него­вия глас, нищо повече. Същото се отнася и за помощника, който една седмица по-късно ми направи забележка, че вече съм пътувал при доктора и няма нужда отново да го правя. Приемането на помощта без въпроси е нещо вродено. Рядко ми се е случвало по това време да се обърна, за да разпозная помощника. Изглеждаше съвсем естествено.

Двамата млади мъже, които ме заведоха в апартамента след сеанса, сякаш много не пасват на тази категория. Опре­делено имах чувството, че са дошли само за изпълнението на дадената задача и нищо повече. Това изважда на показ след­ващото странно нещо. От всички помощници, чиято само­личност бях успял да идентифицирам, само един разпознах за втори път.

По време на посещението при Егню Бансън в Място II някой ме поддържаше в такава поза, че да го виждам. Усе­щането за нежни, но здрави ръце от двете ми страни бе мно­го силно. Същите ръце, когато ме завъртяха обратно, за да напусна (както на улицата помагат на слепец), не можеха и да бъдат по-живи. Ето още един пример за отклик от страна на помощниците при изпълнение на мое специфично жела­ние. Когато се паникьосах, скимтях и казвах молитви, приле пен към онази непревземаема бариера по обратния път към дома, никой не помогна. Когато бях съкрушен и изтормозен от такива крайности, помощ пак не идваше. Когато бивах ди­во завладяван от ставащото, помощ отново не идваше. Още по-точно, дори и да ми помагаха, аз не знаех за това. Каква бе разликата? Как решаваха кога да ми помогнат и кога да ме оставят сам да се справя. Не знам.

И най-вече, кой скромно ме подкрепи да се върна към физическото, когато се скитах из това сякаш необятно бла­женство? За тази помощ не знам дали да съм благодарен или тъжен?

Не зная дали да класифицирам „домакина" (глава 12) ка­то един от тези помощници, макар че той наистина би могъл да е такъв. Той е един от онези, които не бих могъл опреде­лено да разпозная, ако имах възможност отново да го срещ­на. Разликата бе в това, че аз добих впечатление за приятел­ско чувство от негова страна, но в известна степен той бе по-различен от мен - по-възрастен и образован в друга сфера. Това бе един от малкото случаи, когато изборът бе мой.

Странно, друг път, когато неотклонно съм се нуждаел от помощ, никой не се появяваше. Пример - дивото изживява­не, сякаш съм в чуждо физическо тяло (глава 12). Повърхнос­тно погледната, това би могла да бъде и най-сериозната си­туация, изискваща незабавна помощ. Записките ми не показ­ват каквото и да е друго освен отърсване само и единствено чрез моите собствени усилия. И досега няма забележима сле­да.

Предлагам няколко от многобройните ми съобщения в записките, които могат да илюстрират скрити подробности около помощниците.

14.9.1958 г.

Ранна вечер, изтегнал съм се на дивана, вече съм започ­нал системата от упражнения за релаксация. Моментални ви­сокочестотни вибрации. Експериментира се излизане и връ щане във физическото. При един от опитите имах затрудне­ние с връщането. Две ръце подхванаха бедрата ми и ме из­търколиха в правилната поза. Благодарих наум, но не разб­рах кой бе.

18.3.1962 г. Следобед.

Е. В. дойде на гости и двамата решихме да си починем преди вечеря. Бе около пет часът следобед. Легнахме в съсед-ни стаи. Почти веднага след това чух гласове. Звучаха, сякаш Е. В. обсъждаше нещо с другиго. В този момент помислих, че го чувам физически да разговаря с някой в хола, оттатък вратата. (Е. В. ме информира, че веднага си е легнал, като преди това не е разговарял с никой и въобще не си спомни

събитието.)

След като чух неясния говор, незабавно се издигнах из­вън тялото си, а гласът започна да говори почти над рамото

ми.

трябва да ти кажем.

Казвайки това, някой ме хвана за лакътя и аз тръгнах доброволно. Пътувахме, както изглежда, дълго и накрая спряхме в тъмна стая. Отчетливото ми впечатление бе, че то­ва е или клуб, или общество, или пък някакво централно уп­равление. Отдясно в стаята имаше мълчаливи хора и сякаш знаех, че някъде на горен етаж има и други хора.

Докато стоях и чаках, нещо, прилично на шестнайсетми-лиметров прожекционен апарат, бе включено и върху стена­та забелязах бяла рамка от светлина или пък екран с доста подобна форма на този в кината. С черен ръкопис върху бял фон се появи следната бележка:

„За чисто физически резултати вземете шест капки хи­микал в стъклена водна чаша."

Развълнувах се при тази гледка и се приближих към про­жектора, за да върна картината и да прочета отново бележ­ката, така че да съм сигурен, че правилно съм я прочел. Опип вах за копчето за връщане, но не го намирах. (Картината по това време бе изчезнала.) Тогава забелязах, че на пода се вър­галяше филмова лента и помислих, че съм счупил механиз­ма, докато го опипвах. Това ме изнерви и се втурнах обрат­но към тялото си, за да се предпазя от неприятности. Върнах се лесно.

3.5.1960 г Следобед.

Лежах в пълно съзнание. Вибрациите набираха скорост, но единственото усещане бе горещината. Очите ми бяха зат­ворени. Тъкмо щях да се издигна, когато две ръце поднесоха книга пред затворените ми очи. Книгата бе оръфана, много­кратно разгръщана от всички страни, така че можех да видя, че е книга. После тя бе отворена и аз започнах да чета. Същ­ността на прочетеното бе, че с цел по желание да постигна състоянието, необходимо бе да добия отново чувството за подобно усещане, случвало се в миналото (т. е. бе част от спо­мените ви.) Възприех, че това означава да се мисли преди всичко за „усещането", за подробностите около случая. Има­ше няколко илюстрации и постепенно книгата излезе от фо­кус, докато вибрациите затихваха. Колкото и да се опитвах, не можах да продължа четенето. Накрая се установих във фи­зическото и написах преживяното.

9.3.1959 г. Нощ.

Докато лежах в тъмнината със силни вибрации, „виж-дах" със затворените си очи специалната тъмнина, а тя ста-ваше по-светла в една точка, като отиващи си облаци. Нак-рая бял лъч светлина се провря отнякъде над главата ми. (Все още можех да чувам семейните шумове от работата в къща-та и напълно съзнавах време и пространство. Бях все още вкъ-ци и напълно съзнавах всичко.)

Развълнувах се, но реших да не мърдам. В центъра на бе-лия лъч сякаш израсна планински връх, точно там, където той

разбута облаците. Събрах смелост и помолих за фундамен­тален отговор на най-важния ми въпрос. Не знам защо го направих, но ми се струваше, че трябва да го направя. Зву­чен, дълбок глас - макар и да не бе глас, и сигурно не съзна­телната ми мисъл, докато стоях в напрегнато очакване - от­говори.

— Наистина ли си сигурен, че искаш да знаеш? - дойде
от светлинния лъч.

Отговорих, че съм сигурен.

— Достатъчно силен ли си, за да чуеш правилните отго­
вори? - Имаше слабо извинение и никаква емоция в тона.

Отговорих, че мисля, че съм сигурен. Изчаках и като че мина доста време, преди гласът да заговори отново.

— Попитай баща си да ти открие голямата тайна.
Започнах да разпитвам какво точно означава това. Но

някой от семейството шумно се изкачи по стълбите и запали лампата в хола, извън стаята ми. Още с щракването на свет­лината белият лъч светлина избледня и се стопи независимо от огромните ми усилия да го задържа. Облаците премина­ваха от сиво към черно. Когато облаците напълно се разне­соха, отворих очи. Нямаше никакъв преход от „видението" към спане и към събуждане. Както стана ясно, аз през цяло­то време бях буден. (Наистина бе преживяване с движение, но не бе класифицирано като извън тялото.)

Оттогава бях изследвал това в две направления. Опитвах се да пресъздам отново преживяването, но без успех. Второ -написах писмо на материалния си баща, който тогава още бе жив и много се интересуваше от събитията. Поставих въпро­са, без да откривам източника. Написа ми загадъчен отговор, в който твърдеше, че има поне петдесет тайни и ме молеше да уточня от коя точно се интересувам. И другият „баща" все още ми дължи този отговор.

15.3.1959 г. Нощ.

Опитвайки се да продължа, ето какво ми се случи. Още щом легнах и започнах релаксиращата процедура, си повта-рях наум думите: „Татко, води ме. Татко, кажи ми голямата тайна." След няколко минути стана пълно затъмнение и отк-рих, че стоя насред стая с големи процепи между гредите на тавана. Напуснах къщата и пресякох една платформа, която бе до нещо като конвейер (като влак), спрях и се обърнах. Ня-кой ме бе повикал.

Висока, слаба, доста тъмнокожа жена, с дълга права дре-ха или роба стоеше почти зад гърба ми. Първото ми впечат­ление бе, че тя е негьрка с дребни и равни черти, черна коса и равно подстригани кичури по челото. (От описанието раз-брах, че би трябвало да е от Близкия изток или от Египет. Но не и ориенталка, поради формата на очите.)

Каза ми, че нещо съм сгрешил или по-скоро изводът е бил направен по неправилен начин. Попитах я какъв е той, а тя отговори, че ще ми покаже. После започнахме да се дви­жим, завихме зад ъгъла на огромна сграда. Влязохме върху голям вътрешен двор, който бе павиран. Спряхме и сякаш наблюдавахме триизмерен, цветен филм. Картината бе с ес­тествена големина.

Група хора стоеше вляво и създаваше впечатлението, че е представител на някаква власт. Вдясно, на двора пред къ­щата лежеше тъмнокосо момиче на около дванайсет-тринай-сет години. Тя по някакъв начин изглеждаше съкрушена или безпомощна. Аз участвах в тази сцена и едновременно с то­ва се намирах в близост до жената и наблюдавах. Можех да виждам всяко действие, което „Аз" на сцената изпълнявах,

всяка емоция.

Мъжете от властта казаха, че „Аз" на сцената съм бил длъжен да извърша един доста болезнен за момичето обред. Той („Аз" на сцената) чувстваше, че не трябва да го прави. И момичето му каза да не го извършва. Той се върна обратно при групата от властта, за да се предпази от изпълнение на техните заповеди. Представителите на властта бяха много ко­лебливи по отношение на това мръсно дело, особено ги спираха сълзите на момичето. Те обаче настояваха, че ако той не не извърши този обред (религиозен?), съвсем скоро ще прис­тигнат другите и ще свършат тази работа. Добавиха, че и за момичето ще бъде по-добре, ако той а не другите, изпълни това.

Съвсем колебливо „Аз" на сцената се обърнах и послед­вах заповедите им. След няколко минути жената ме изведе от двора и двамата отново застанахме върху платформата. (За­губих контакт с „Аз" на сцената в момента, когато се обър­нахме.)

— Сега разбираш ли? - попита тя.

Започнах объркано да твърдя, че не разбирам. Тя ме гле­даше, без да отвръща поглед, много тъжно и накрая се отдалечи. Не знаейки как да постъпя, помислих за физическото, пътувах дълго назад и се прибрах. Настаних се в материал­ното и дълго време мислих за случилото се. Коя бе тази жена? Каква бе голямата тайна? Като оглеждам историята на моя живот тук, започвам да разбирам.

18.8.1961 г. Следобед.

Книгата и ръцете се явиха отново. Този път в кабинета ми. Часът е три следобед. Времето е влажно и вали, ако това има някакво значение. Имам вибрации, но съм в пълно съзнание, буден. Правих неколкократни проверки и изпитания, като си отварях очите и поглеждах към часовника. Времето течеше така, както се чувстваше, че би трябвало да бъде. И отново онези ръце поставиха книгата пред затворените ми очи. Книгата бе многократно преобръщала, разпокъсана и държана в различни положения, за да се разбере дали схващам, че това е книга. Помислих да направя опит да ви­дя заглавието й в края на книгата и тутакси корицата бе обърната към мен, за да мога да я видя, но или написаното бе твърде дребно, или пък аз бях силно късоглед. Колкото и да

се опитвах, не можах да прочета нищо.

Накрая се предадох и книгата бе разгърната, а аз успях да видя две напечатани страници. Отново се опитах да чета, но не бе на фокус. Най-после предложих наум да уловя само една буква и тогава може би щях да мога да прочета и дру­гото. В отговор една буква изскочи от реда си. Едва я бях ви­дял и тя отлетя. Проверявах и препроверявах внимателно и с голям труд успях да хвана четири думи: „Събудете нещас­тни същества чрез..." Опитах се многократно да прочета по­вече, но очевидно се концентрирах твърде трудно, така че ставаше съвсем недостижимо. Забелязах огромните бели об­лаци, движещи се на вълни над главата ми и това ме разсея. Дъждът бе спрял. Небето се изчистваше. Прииска ми се да изляза и да се зарея високо в небето, над планини и долини. Щом го помислих, започнах бавно да се издигам навън.

Ръцете затвориха книгата и една съвсем толерантна, доб­ронамерена и приятелска мисъл изплува в съзнанието ми: „И все пак, ако реенето е толкова хубаво, направи го." Сякаш учителка за момент се е отказала да продължава да поддър­жа вниманието на дете, което трудно се концентрира.

Зареях се през вратата високо в небето и прекарах чудес­но между облаците. Върнах се обратно без инциденти. Кога­то се настаних във физическото си тяло, облаците наистина си бяха там, точно както ги бях усетил по време на преживя­ването ми, макар че валеше, когато започвах експеримента.

Някой ден, може би, помощниците ми ще се разкрият и аз подозирам, че отговорът ще бъде изненадващ.