Робърт Монро Пътуване извън тялото

Макар да знаех, че „аз" не съм „той", обективно можех да следвам емоционалните пътеки на миналото му. Любопитен съм да узная какви ли притеснения съм му създал, в резултат на периодите на амнезия, причинени от моето натрапване. Някои от неканените ми посещения сигурно много са го обез­покоили.

Ето и неговия живот: „Аз " Там - при първото си посе­щение без покана заварих един много самотен човек. Той не бе имал големи успехи в своята област (архитект, който работеше на договор) и не бе много общителен. Произхож­даше от обществена група с нисък доход. Успял е да се об­разова в нещо като полувисше училище. По-голямата част от младостта си е прекарал в голям град и на обикновена служ­ба. Живял е на втория етаж в къща със стаи под наем и е хо­дел на работа с градския транспорт. Градът е бил непознат за него и той не е имал много приятели. (Автобусът, с който той пътуваше този път, бе случайно много широк - седалка с осем места и други седалки зад шофьора, достатъчно висо­ки, така че всеки да може да наблюдава наоколо и напред.) Първото ми натрапване му причини чувството, че слиза от автобуса. Шофьорът го погледна подозрително, когато аз се опитах да си платя таксата. Изглежда никой не си купуваше билет.

Следващото неканено посещение направих по време на емоционална криза. „Аз" Там срещнах Лиа, богата млада же­на с две деца - момче и момиче, и двете под четиригодишна възраст. Лиа бе тъжна, замислена и някак потисната личност, която изглежда бе преживяла някаква огромна трагедия в жи­вота си. Това имаше връзка с бившия й съпруг, но не бе яс­но. „Аз" Там я срещнах съвсем инцидентно и бях дълбоко привлечен от нея. Двете деца откриха у него приятен събесед­ник. При първата среща Лиа не прояви голям интерес. Тя от­кликна най-силно на неговото внимание и проявената топлота към децата.

Не след дълго се състоя неканеното ми гостуване точно, когато Лиа и „Аз" Там бяха уведомили приятелите си - ней­ните приятели, че ще се „женят" (това има малко по-различ но съдържание). Между приятелите се полуди известно смай­ване, дължащо се на факта, че са изминали само три дни (?) откакто някакво много важно събитие се е случило в живота на Лиа (развод, смърт на съпруга й или някакво физическо отклонение). „Аз" Там бях силно запленен, а Лиа все още бе тъжна и вглъбена в себе си.

При едно по-следващо посещение без покана Лиа и „Аз" Там живеехме в къща с полупасторална околност. Къщата бе разположена на ниско възвишение, имаше високи правоъгъл­ни прозорци и много широки врати, почти като на пагода. Железницата се извиваше по хълма на около триста метра разстояние от къщата. Гъста зелена трева покриваше хълма чак до стълбите на къщата. Зад нея „Аз" Там имах офис, ед­ностайна сграда, където той работеше.

В този случай Лиа влезе в офиса и се приближи точно до бюрото в момента; когато аз замених „Аз" Там.

- Работникът иска да вземе назаем някои от твоите ин­струменти - каза тя.

Погледнах я с празен поглед. Не знаех хакво да отгово­ря, затова я попитах какъв е този работник.

— Мъжът, който работи на пътя, разбира се. - Все още не бе доловила, че има нещо нередно.

Преди да си дам сметка за ефекта, който биха произве­ли думите ми, казах, че никакъв човек не работи на пътя. Пог­ледна ме втренчено с нарастващо подозрение. Не бях съвсем наясно какво точно трябва да направя, затова напуснах тяло­то и се върнах през дупката.

Друго такова неканено посещение, пълно със събития, стана, когато „Аз" Там създадох неговата лаборатория. Той не бе напълно квалифициран, за да направи изследване, но бе решил, че може да достигне до някои нови открития. Той бе (вероятно с помощта на богатството на Лия) взел една дос­та висока складова сграда, разделена отвътре на малки стаи и там правеше някакви опити. В средата на един от експери­ментите аз го замених в тялото му, но не можех да пресмет­на какво е следващото в обичайната му програма. Точно то гава влезе Лиа с посетители. Искаше да покаже какво точно работи той в ремонтираната сграда. Аз (в тялото на „Аз Там") стоях, неспособен да отроня и дума, когато Лиа ме по­моли да им разкажа за естеството на работата.

Донякъде объркана, Лиа отведе двамата в друга стая. Подвоумих се дали веднага трябва да ги последвам. Поста­рах се да „доловя" начина, по който той си вършеше рабо­тата. В най-добрия случай успях да разбера, че той се опит­ваше да усъвършенства нови форми на театрално представ­ление, проектирайки декори за театрални сцени, осветление, постановки. Всичко това той вършеше, опитвайки се да нап­рави гледането на театрална пиеса едно чисто субективно из­живяване. Само с този частичен успех в неговото припомня-не напуснах тялото му, когато чух, че те се връщат. Исках да предпазя живота му от допълнителни усложнения.

Друг случай на натрапване в чуждото тяло стана по вре­мето, когато те прекарваха отпуска си в планината. „Аз" Там, Лиа и двете деца се возехме всеки на самозадвижващо се во­зило на един ветровит планински път. Вече описах какво пред­ставляват тези превозни средства. По невнимание „поех уп­равлението" на неговото тяло точно когато те бяха стигнали подножието на един хълм и започваха да изкачват следващия. Незапознат с устройството, направих опит да се изкача на следващото възвишение. Скоро се изтърколих извън пътя и паднах в купчина с мръсотии. Останалите изчакаха отново да поема пътя, а аз промърморих, че има и по-добри начини за разходка. Това дръпна спусъка на нещо в съзнанието на Лиа и тя притихна. Защо, не знам. (Сигурен съм, че „Аз" Там знаех причината.) Опитах се да й обясня, че не съм този, за когото ме мисли, но си дадох сметка, че по този начин само влоша­вам нещата още повече. Върнах се при дупката, а оттам към материалното си тяло.

При по-късните ми неканени посещения „Аз" Там и Лиа никога повече не пътувахме заедно. Той бе постигнал извес­тен успех, но бе направил нещо, което бе отблъснало съпру­гата му. Останал сам, той бе мислил за нея непрекъснато и дълбоко съжаляваше за слабостта си, която я бе разочарова­ла. Веднъж я бе срещнал в голям град и я бе помолил да му разреши да я посети. Тя бе отговорила, че ще му даде тази възможност, за да види как вървят нещата. Тя живееше в ма­лък апартамент на третия етаж в една сграда, под наем. Той бе обещал да дойде.

За нещастие „Аз" Там загубих адреса, който тя му даде, и при последното ми вмъкване в тялото му той бе един са­мотен и разстроен човек. Сигурен бе, че Лиа ще изтълкува за­губването на адреса като незаинтересуваност от негова стра­на и пореден случай на неговата нестабилност. Работеше, но прекарваше свободното си време в търсене на Лиа и децата.

Какво е заключението? От гледна точка на нещо по-мал­ко от идилични обстоятелства то едва ли би могло да се оп­редели като бягство от действителността посредством под­съзнанието. Нито пък е начинът на живот, който някой би могъл да избере, за да се наслаждава за чужда сметка. Човек може само да се отдаде на размисъл, а теориите му сами по себе си трябва да предложат неприемливи за днешната нау­ка познания. Въпреки че „двойнствената, но разнообразна" жизнена дейност би могла да доведе до ключа за разрешава­не на въпроса „къде" за Място III.

Най-важната презумпция е, че Място III и Място I (Тук - Сега) не са едно и също нещо. Място III не е по-напредна­ло, а вероятно дори там науката е на по-ниско равнище. В нашата история няма такъв етап, когато науката да е била на етапа на развитие в Място III. Ако Място III не е нито извес­тното минало, нито пък настоящето, а не е и евентуалното бъдеще на Място I, какво е тогава? Не е част от Място II, къ­дето само мисълта е нужна и използвана.

Може би то е паметта, расова или друга, на цивилизаци­ята на материалния свят, която предшества историята. Би могло да бъде и друг тип земен свят, разположен в друга част от вселената и приемлив по някакъв начин чрез умствени ма­нипулации. Може би е антиматерия, дубликат на материал­ния земен свят, където ние сме същите, но различни, офор мяни заедно част по част от сила, която е извън настоящото ни разбиране.

Д-р Леон М. Ледерман, професор по физика в Колум-бийския университет, твърди: „Основите на физиката се със­тоят изцяло от знанието за Космоса на буквалния анти-свят на звездите и планетите, съставен от атоми на анти-мате-рията, което означава - отрицателни ядра, заобиколени от положителни електрони. Сега можем да приемем интригува­щата идея, че тези анти-светове са населени с анти-хора, чи­ито анти-учени са вероятно сега дори много развълнувани, от­кривайки материята."

1. След смъртта

Всяко познание за съществуването на Второто тяло вед­нага задава въпроса, върху който човечеството се е замисля­ло от деня, в който се е научило да мисли. Продължаваме ли да живеем? Има ли живот извън гроба? Нашата религия ни казва да вярваме с упование. Това не е достатъчно за човека, който мисли със силогизми и търси общовалидни предпос­тавки, които са задоволителни и водят до твърдо убеждение.

Всичко, което мога да направя, е да бъда толкова честен и обективен при предаване на информацията, колкото човек може да бъде при напълно субективно преживяване. Вероят­но моите предпоставки ще бъдат от значение и за вас, след като ги прочетете.

За първи път срещнах д-р Ричард Гордън през 1942 го­дина в Ню Йорк. Бе защитил докторска дисертация със спе­циалност вътрешни болести. Сприятелихме се и той стана наш семеен лекар. През годините си бе създал много успеш­на лекарска практика и притежаваше рядко срещано цинично-саркастично чувство за хумор. Мъдростта на пре­живяното го бе направила много земен реалист. Беше над петдесетте, когато го срещнах за пръв път, затова никога не го бях виждал като млад. Бе нисък и слаб, с права бяла ко­са, която оплешивяваше.

Д-р Гордън притежаваше две очебийни особености. Бе решил да живее дълго и очевидно затова се отнасяше много внимателно към себе си. Походката му бе преднамерено бав­на и внимателна. Бързаше само когато бе абсолютно нало­жително. По-точно, той се разхождаше бавно с преднамере­на предпазливост, вместо да ходи.

Второ - когато някой го посетеше в офиса му, той само хвърляше бегъл поглед през вътрешния вход, а после нароч­но се втренчваше. Не казваше „Здравей", не кимваше, нито пък подаваше ръка. Той просто гледаше втренчено, сякаш ис­каше да каже: „Какво, по дяволите, му има на тоя!"

Без никога да сме говорили за това, д-р Гордън и аз имахме едно топло и близко приятелство. Това е нещо, кое­то се случва без каквито и да се обяснения, без логична при­чина. Нямахме много общи интереси, освен факта, че заедно участвахме в житейските преживявания в приблизително един и същи момент от историята.

През пролетта на 1961 година посетих д-р Гордън в ка­бинета му. Закусихме заедно с храна, приготвена от медицин­ската сестра, която работеше отдавна с него. Изглеждаше уморен и замислен, и аз повдигнах въпроса за това.

— Не се чувствах добре - отговори и после избухна по
обичайния за него начин. - Какво от това, не може ли и един
доктор да си позволи веднъж да боледува!

Засмях се и предложих да прави нещо друго, например да посети своя семеен лекар.

— Ще го направя - каза той отсъстващо, после възвър­
на нормалното си поведение. - Но първо заминавам за Ев­
ропа.

Казах, че звучи прекрасно.

— Вече имам билети - продължи той. - Преди сме ходи ли много пъти, но искам да видя много места, които съм про­пуснал. Бил ли си някога в Гърция, Турция, Португалия, Ис­пания, Египет?

Казах, че не съм.

— Е, да, ама трябва да го направиш - каза той, като бут­
на настрани храната си. - Иди, когато имаш този шанс. Не
бива да пропусна места като тези. Няма да пропилея шанса
си.

Отговорих, че ще направя всичко, което ми е възможно, но и нямам такава тлъста клиентела, която ме очаква, дока­то се върна. Но той отново бе станал сериозен.

- Боб?

Чаках го да продължи.

Бих желал да бяхме го направили.

Д-р Гордън и съпругата му отплуваха за Испания след около седмица. Не ми изпрати и ред, но предположих, че се пекат някъде по средиземноморските плажове.

Шест седмици по-късно г-жа Гордън телефонира. Док­торът се бе разболял в Европа и те трябвало да съкратят ек­скурзията си. Той бе отказал лечение зад океана и бе настоял да се върнат вкъщи. Тъй като чувствал силна болка, веднага постъпил в болница за изследване.

Не успях да го посетя в болницата, но се информирах постоянно за състоянието от съпругата му. Изследванията да­доха положителен резултат. Откриха това, което търсеха -рак на стомаха, неподлежащ на лечение. Нищо друго не би могло да се направи, освен да му бъдат създавани удобства, доколкото е възможно. Той нямаше никога да напусне бол­ницата. Поне жив. Или още по-точно - физически жив.

Като научих това, реших, че по някакъв начин трябва да видя д-р Гордън. Сега вече всичко бе ясно, както повечето не­ща в ретроспекция. Сигурен съм, че още в деня, когато бях­ме в кабинета му, той вече е знаел за състоянието си. Все пак

бе интернист. Сигурно бе разпознал проявите и симптомите в своята собствена лаборатория. Тази бе причината за съв­сем внезапната екскурзия до Европа. Той определено не би изпуснал последния си шанс! И не го направи.

Нуждата да говоря с д-р Гордън изглеждаше неотстъп­на. По време на всичките ни разговори никога не бях му спо­менавал за своя „див талант" или за това, през което бях пре­минал. Мисля, че се страхувах от начина, по който щеше да отметне назад глава и да се разсмее, и щеше да ме прати при сина си, който бе психиатър.

Сега бе различно. Той бе изправен лице в лице с нещо, за което може би щях да му помогна за промяна. Не знаех как това, което ми се бе случило, можеше да помогне, но имах дълбокото убеждение, че ще свърши работа.

Многократно се опитвах да посетя д-р Гордън, но само на жена му разрешаваха да влиза в стаята. Накрая помолих г-жа Гордън да ми помогне да вляза и да го срещна. Обясни ми, че докторът чувствал толкова силна болка, че през по-го­лямата част от времето бил държан под силна наркоза. По тази причина много рядко бил в съзнание и с бистър ум. Обикновено успявал да я познае в ранни зори, но дори и то­ва не ставало всеки ден. Казах й, че имам да му съобщя не­що много важно. Не бях подробен. Но дори и в скръбта си тя изглежда разбра, че имах намерение да му предам посла­ние, което бе нещо повече от успокоение. Интуитивната же­на намери решението.

— Защо не му напишете писмо? - предложи тя. - Ще му
го занеса.

Казах, че се страхувам дали той ще може да го прочете.

— Ако го напишете, аз ще му го прочета, когато е в съз­
нание, за да го разбере.

Така и направихме. Тя го прочиташе отново и отново на д-р Гордън, винаги когато бе в съзнание. По-късно ми каза, че тези повтарящи се четения са били по негово настояване, а не по нейно предложение. Имаше ли нещо в писмото, кое­то той искаше да запази дълбоко в паметта си?

Когато го чух, усетих силно чувство на съжаление. Мо­же би все пак той нямаше да се облегне назад и да се раз­смее. Трябвало е да споделяме повече неща помежду си, ако само бях събрал куража да обсъдя с него моите „дейности". Ето и някои пасажи от писмото до д-р Гордън.

„... И запомни всички уроци, които ми даде, защото знае­ше, че съм разтревожен от нещо. Ето кога започна всичко. Се­га, докато си в болницата за известно време, би могъл да опи­таш да го откриеш за себе си. По такъв начин няма защо да вярваш само на моите думи. Ще можеш да правиш нещо, до­като се възстановяваш.

Първо трябва да приемеш възможността, да я прерабо­тиш през своя опит, че можеш да действаш, мислиш и същес­твуваш без ограниченията на физическото тяло. И не казвай на жена си да ме прати при онзи психиатър, който е и ваш син. За разрешаването на проблема се изисква нещо повече от Фройд. Освен това, той си печели достатъчно добре и без па­циент като мен.

По време на всичките ни разговори не изглеждаше умест­но да се спирам на тази тема. Но тъй като си вързан за лег­лото, размисли сериозно. Момее би по-късно ще бъде от полза. Надявам се сам да откриеш някои неща, които съм пропуснал. Всичко зависи от това дали ти самият ще успееш да усъвър­шенстваш способността „да напускаш" физическото си тяло, докато мързелуваш в болничното легло. Стане ли, ти ще на­мериш много способи, които ще ти бъдат полезни. Момее би това е начинът да се справиш с физическата болка. Не знам. Опитай все пак."

„...С цялата искреност, която мога да събера, настоя­вам, Дик, помисли за това. Ти вече ще си преминал крайъгъл­ния камък, когато няма да правиш нищо повече от това да при­емеш, че твоето второ нематериално тяло действително мо­же би съществува. Веднъж постигнал това, единствената пречка пред теб ще бъде страхът. А няма нужда да го правиш.

Все едно да се страхуваш от сянката си. То е по-скоро естес­твено, отколкото странно. Свикни с тази идея. Липсата на съзнателни преживявания с второто ти тяло не означава неп­ременно, че има нещо, от което да се страхуваш. Неизвест­ността е страшна само докато съществува като такава. Ако можеш да се закачиш за това, ти няма да имаш нужда от страх. Тогава и само тогава опитай формулата, която съм написал тук. Не зная какъв е ефектът от всички лекарства, които взимаш. Лечението момее да помогне или да навреди на техниката. Но наистина опитай! Първия път момее да не свър­ши работа, но може и да заработи."

„... Най-важното, моля те да ме уведомиш как се спра­вяш с него. Може би като се оправиш, бих могъл да дойда, за да обсъдим всичко в детайли. Бих дошъл и сега лично, но знаеш колко строги са болничните правила. Ако разкажеш на жена си за някои свои опити, сигурен съм - тя ще ми ги предаде. Но все пак е по-добре да ги чуя лично от теб по-късно. Само ми дай знак..."

Г-жа Гордън не ме уведоми дали той наистина е правил опит. Почувствах, че е твърде разочароващо да я разпитвам подробно точно в този момент. Тя бе изключително тъжна и напрегната, знаейки, че състоянието на мъжа й е крайно вло­шено. Все още не съм сигурен дали бе разбрала, че моето пис­мо би могло да бъде разтълкувано като предложение за под­готовка за смърт.

Няколко седмици по-късно д-р Гордън изпадна в кома. Той почина в мир, без да се връща в съзнание.

Няколко месеца мислех да направя опит за „посещение" при д-р Гордън, където и да бе. Той бе първият ми близък човек, който умря, откакто развивах моя див талант. Бях ед­новременно любопитен и обективен. Това бе първата такава възможност. Мислех, че д-р Гордън нямаше да се обиди, ако продължаваше да съществува.

Сега, знаейки за такива неща, реших, че той вероятно се нуждае от почивка, преди да се намеся в нещата, които пра веше. Също исках да събера допълнителен кураж и за самия мен. Това бе експеримент, който преди не бях опитвал. Мо­жеше наистина да бъде опасно.

И ето, един съботен следобед направих опита. Мина час, докато постигнах състоянието на вибрации. Най-накрая се гмурнах вън от тялото, като ликувах наум. Имах огромното желание да видя д-р Гордън.

След миг започнах рязко да се издигам нагоре и скоро единственото, което можех да видя, бе неясно движение и чув­ството за много фин въздушен поток около тялото ми. По­чувствах също ръка под левия си лакът. Някой ми помагаше да отида там.

След нещо, което изглеждаше като безкрайно пътуване, изведнъж спрях (или пък бях спрян). Малко объркан стоях в голяма стая. Впечатлението ми бе, че това е учреждение от някакъв вид. Ръката под лакътя ме поведе Към една врата и ме спря точно пред нея. Оттам можех да погледна в съседна­та стая. Мъжки глас проговори почти в лявото ми ухо.

- Ако стоиш точно тук, докторът ще те види след миг.

Кимнах в знак на съгласие и стоях, чакайки. В стаята има­ше група мъже. Трима или четирима от тях слушаха внима­телно един млад мъж, на около двайсет и две години, който възбудено им обясняваше нещо, жестикулирайки.

Не виждах д-р Гордън и продължих да го очаквам все­ки момент. Колкото повече чаках, толкова по-горещо ми ста­ваше. Накрая така се сгорещих, че наистина започнах да се чувствам некомфортно. Не знаех каква бе причината, която ми причиняваше тази горещина, и не бях сигурен, че мога по­вече да търпя. Наистина имах усещането, че поток от пред­чувствия пробягва през лицето ми. Разбрах, че повече не мо­га да понасям това. Горещината бе нетърпима. Ако д-р Гор­дън не се появи скоро, ще трябва да си тръгна, без да съм го видял.

Обърнах се и отново погледнах към групата мъже, като си мислех, че трябва да ги попитам за д-р Гордън. Точно в този миг нисък, слаб млад мъж с буйна коса спря на среда та на разговора си и ме погледна напрегнато за момент. След тоЗи прост, къс поглед той се обърна към другите мъже и про­дължи оживения разговор.

Жегата стана непоносима и аз реших да си тръгвам. Не можех повече да чакам д-р Гордън. Като използвах научено­то от мен движение, бързо се издигнах нагоре и излязох от стаята. Пътят обратно бе много дълъг. След съединяването с материалното проверих физическото си тяло. Чувствах студ и се бях схванал. Със сигурност по бузите ми не пълзяха по­тоци от усещания.

Разочарован, седнах и записах всичко за пътуването. Бях се провалил по някаква причина. Не бях успял да видя д-р Гордън. Отсъствието ми от материалното бе два часа.

По наследство съм много упорит. Следващата събота опитах отново. Точно в момента, когато бях напуснал физи­ческото си тяло и виках името на д-р Гордън, един глас про­говори точно до мен почти раздразнен.

— Защо искаш отново да го видиш? Нали го видя мина­лата събота!

Бях толкова изумен, че се друснах в материалното поч­ти веднага. Станах и разгледах кабинета си. Не забелязах ни­що ненормално. Помислих да опитам отново, но реших, че вече е твърде късно за нов опит същия ден.

Миналата събота. Нищо важно не се случи миналата съ­бота. Не се получи. Погледнах записките си за „Миналата съ­бота". И ето че го открих.

„Докторът ще ви види след минута." Какво можеше да е след минута? Нисък, слаб млад мъж с рошава буйна коса се обърна и ме погледна напрегнато. Той ме гледаше, без да ка­же дума, сякаш мислеше. Перфектното описание, което бях направил, бе за д-р Гордън на двадесет и две години, а не на седемдесет.

Сякаш това всяваше повече от всичко друго доверие към преживяното. Очаквах да видя мъж на седемдесет. Не го бях познал, защото той не изглеждаше така, както бях очаквал. Ако приемех това за халюцинация, евентуално бих срещнал

седемдесетгодишния д-р Гордън.

По-късно, при едно посещение в дома на вдовицата на доктор Гордън, реших да видя стара снимка, когато е бил на двадесет и две. Разбира се, не казах на г-жа Гордън защо ис­кам да видя снимката. Отлично подхождаше на мъжа, кого­то бях видял и който ме бе видял „там". Тя спомена също, че на онази възраст той е бил много енергичен и активен, ви-наги бързал и имал рошава руса коса.

Някой ден отново ще опитам да посетя д-р Гордън.

Друг път, в очакване да сменим щата, в който живеехме, продадохме къщата си. Дойде един купувач, и то съвсем не­надейно. Като временна мярка взехме къщата под наем за, го­дината преди нашето преместване.

Бе интересна къща, построена на върха на една скала, точно над малка рекичка. Дадохме я под наем чрез посред­ник и никога не се срещнахме или свързахме със собствени­ка. Жена ми и аз заехме основната спалня на първия етаж.

Една седмица след като се настанихме, си легнахме к же­на ми заспа почти веднага. Лежах там в полутъмното и гле­дах през големия от пода до тавана прозорец към нощното небе. Без да го желая, почувствах началото на познатите виб рации. Чудех се дали на новото място всичко ще бъде наред с преживяването.

Леглото ни бе разположено откъм северната стена.

Отдясно на леглото бе вратата за хола. Вляво от легло­то бе вратата за главната баня.

Тъкмо бях започнал да се издигам от физическото си тя­ло, когато забелязах нещо точно там. Беше бяла фигура с ос­новните мерки и прилики на човек.

Бях станал много предпазлив с „непознати" и затова из­чаках да видя какво ще се случи. Бялата фигура се доближи, заобиколи леглото и мина на около трийсет сантиметра от моята част, като отиде към банята. Успях да видя, че бе же­на със среден ръст, с тъмна, права коса и особено дълбоки очи, нито млада, нито стара.