Робърт Монро Пътуване извън тялото

Познание 2: Четирима мъже се качиха в автобуса, трима­та в тъмни костюми, единият в светъл. Те се смееха и се ше­гуваха. (Върнете се към предишното тълкуване - точно преди като „негър и бял".)

Познание 3: Една жена седна точно пред мен. Почувства се доста неудобно и се ядоса. Въпреки че не бе заради мен, а заради носача, който влачеше един от пакетите й отвън.

Познание 4: Впечатлението за моя приятел Д. Д., който изчака последния момент, за да се качи. Погледнах навън, къ­дето шофьорът на автобуса чакаше близо до вратата за ня­кои закъснели пътници, които биха се появили в последната минута. Лицето и тялото му веднага ми напомниха за прия теля ми, все едно че бяха братя. Скоро ще пристигне и фо­тографското доказателство за това. (Съзнанието, когато не може да идентифицира правилно, се хваща за най-близкото до него нещо от преживяванията на паметта.) После той се качи, затвори вратата, бе последният, който влезе, и се плъз­на на шофьорската седалка, която бе почти право срещу мен.

Познание 5: Като хвана обиколния път за Джърси, авто­бусът „летеше ниско и бавно". Така поне бихте могли да си го представите, ако сравните движението с летенето на само­лет. Обиколният път минава над повечето улици и кръстови­ща в предградията. Като погледнах към разкопаните улици и неравни булеварди, над които се движехме, моментното чувство за познатото и разпознаването се появи отново. Са­мо че не бе самолетът (собственото ми тълкуване), а автобу­сът.

Познание б: На летището бях съвсем нащрек заради пре­дишните знаци. Имаше закъснение в пристигането на само­лета, затова чаках във фоайето. Щом седнах на седалката, чух женски глас да говори за струпването на големи маси хора от изток и запад към компанията „Пан Американ". Фалши­вият тон на звука отново ми се стори съвсем познат (изток -запад, ляво - дясно).

Познание 7: Когато самолетът накрая се напълни, ведна­га започнах да се двоумя дали да летя с него. Не от страх, а поради несигурност за какво „оцеляване" ставаше дума. Нак­рая прецених, че то бе неминуемо и ако изчакам втория по­лет, само би продължило случката. Качих се на борда и започнахме да се движим по пистата за отлитане. Тогава стю­ардесата обяви по вътрешната уредба, че ще летим на висо­чина две хиляди метра. Това потвърди ниския курс на летене. Най-после полетяхме и веднага се натъкнахме на светкавич­на буря с прекалено много светкавици. Това потвърди впе­чатлението ми за минаване под електрическите кабели. Дълго не успявах да си обясня този символ.

По средата на бурята пилотът реши да смени направле нието и се измъкнахме от бурята, като кацнахме без инциден­ти в Северна Каролина. (Тази промяна не бе обявена от стю­ардесата.) След кацането реших, че съм направил грешно тълкуване на катастрофата, и мигновено забравих за всичко това.

Четири дни по-късно, в средата на тих, приятелски раз­говор в един кабинет, получих нещо, което по-късно бе диаг-ностицирано като сърдечен удар (запушване на кръвоносен съд), и бях приет в болница. Не вярвах, че е сърдечен удар, и дори нямах идея за това, докато не ми го казаха след сериоз­ни изследвания, включително и електрокардиограма. Необ­ходимо бе да ме убеждават доста и имаше причина. При всяко медицинско изследване, което някога ми е било правено, включително и двете през последните седмици, извършени от лекари на застрахователното дружество, сърцето ми опреде­лено бе преслушвано много внимателно със стетоскоп и зак­лючението винаги бе: „Не трябва никога да се тревожите за сърцето си" и „Нещото, от което няма да умрете, е сърцето." Съзнанието ми бе напълно настроено против тази възмож­ност. Изглежда трудно бих могъл съзнателно да възприема такова предварително заключение. Сърдечният удар ми се струваше невъзможен. Затова мозъкът ми бе избрал катаст­рофа, която бе възможна според паметта ми, т. е. самолетна катастрофа. (Паметта избира най-близкото подобно.) По то­зи начин сърдечният удар се бе изявил под формата на само­летна катастрофа, което бе приемливо като една възможност.

Четирите седмици в болницата бяха улеснени от прила­гането на сугестивна терапия, записана върху магнетофонна лента. Тя правеше чудеса с моя дух и сякаш ускоряваше въз­становяването ми. В болницата не ми се случиха преживява­ния от психическо естество, което накрая отдадох на успокоителните, които ми даваха всеки три часа. В домашна обстановка възстановяването ми следваше стандартна проце­дура и до днес не са се появили обезпокоителни симптоми.

Не е необходимо да споделям, че оттогава съвсем целенасочено наблюдавах кога „клапанът" ще се отвори пак. Все­ки път, когато видението се появеше, то съвсем точно съвпа­даше със събития, които се случваха дни, месеци или години по-късно.

Примери за подобни събития включват визуално описа­ние на интериора на къща заедно с боята по стените и обза­веждането, която беше избрана от жена ми за нас в един южен град. Веднага го познах и бе идентично с описанието, напра­вено в записките две години по-рано. Най-необикновеното бе, че по времето на предварителното познание ние нямахме ни­какви планове или намерения да се преместим на юг.

Друг пример бе, че пет минути преди започването на пре­даване на записана програма клапанът се отвори и аз „ви­дях", че лентата напълно се скъса, а макарата й се въртеше диво. След около десет минути, по време на предаването, лен­тата наистина се скъса. Никога по-рано по време на предава­не такова скъсване не бе ставало, затова тази случка не бе обикновена. Още повече, аз сам бях монтирал всички части и знаех, че те са здраво свързани. Скъсването бе причинено от монтажна част, направена от някой друг, който бе изпол­звал преди това лентата.

Трети пример: В кабинета ми клапанът се отвори, за да открие червен светлинен надпис с думите „Налягане на мас­лото". Един час по-късно, както си шофирах почти нова ко­ла, червената сигнална светлина „Налягане на маслото" светна. Това отново не бе подсъзнателна тревога. Колата бе изминала по-малко от осемстотин километра, откакто бе ку­пена и току-що бе минала на преглед. При новите коли има теч на масло и това е нещо, за което никой не се безпокои.

Имаше още осемнадесет такива случая и всички те бяха лични инциденти с различна степен на риск, предварително видени чрез клапана и по-късно случващи се точно по начи­на, както е било забелязано. Това позволяваше да се правят съвсем дребни грешки при тълкуването.

До днес формулата за последователността вече е устано вена:

Н (Hissing Sound) + V (Valve-opening sensation) = F

(Future event vision)

Н - Съскащ звук, V - Клапан, отварящ усещането, Р -Видение за бъдещо събитие.

С предпоставката, че тази формула е приложена и дока­зана двайсет и два пъти, какво да кажем за останалите слу­чаи, отбелязани в записките, където Р - видението за бъдещото събитие, все още не бе дошло? Без повече да ко­ментирам, ще ви предложа няколко случая, където формула­та не бе доказана, както в тази бележка.

3.11.1961 г.

Свистене на въздух/клапан: Стоя съвсем сам вкъщи. Не­бето почти изцяло е ясно, с малки, разкъсани облачета от се­вер. Виждам група самолети да се появява точно над облаците. Те се приближават и забелязвам, че не са типични самолети или ракети. Не приличат на никои от самолетите, които познавам. Не се виждат крила и всяка машина е с ги­гантски размери, напречно - около деветстотин метра. Всяка е оформена като връх на стрела, има формата на буквата V. Но корпусът им не прилича въобще на известните ни само­лети. Формата на буквата V не е подемна повърхност, но при­ютява пътниците върху две или три палуби. Те се движат величествено над мен и аз чувствам, че изтръпвам от благо­говение пред могъщата сила, която представляват. В същото време изпитвам и страх, защото по някаква причина усещам, че те не са дело на човешка ръка.

20.10.1962 г.

Свистене на въздух/вентил: Заедно с други хора съм на една улица в покрайнините. Поглеждайки нагоре, забелязвам нещо като самолети през една голяма пролука в облаците. Заглеждам се по-внимателно и си давам сметка, че в никакъв

случай не приличат на тези, видени от мен досега. Очевидно бяха задвижвани от нещо по-различно от витло или реактив­на сила. (Впечатлението идва от уникалната форма на раке­та, но не химическа.) Три от самолетите се гмурнаха ниско надолу, за да направят обратен завой, и успях да забележа, че отстрани са черни и имат квадратни бели прозорчета. За крила и дума не можеше да става. И трите преминаха доста ниско над една близка до мен улица. Къщите и сградите рух­наха, но не от бомби, а от нещо, което самите машини излъ­чиха. За безопасност всички ние се хвърлихме към най-близката яма.

12.6.1963 г.

Свистене на въздух/вентил: Семейството ми и аз попад­нахме в ситуация, когато всички жители на града, където жи­веехме, се опитваха да го напуснат. Нямаше бензин, електричеството бе изключено. Между всички витаеше сил­ното чувство за опасност. Сякаш причината не бе в атомна война, нито пък се дължеше на радиоактивно замърсяване. Витаеше чувство за смърт и разруха на цивилизацията. До­колкото знаехме, то се дължеше на нещо, случило се в един миг, извън способността на човека да контролира явленията.

11.4.1964 г.

Свистене на въздух/вентил: Семейството ми и аз се на­мираме в огромен град, където се знае, че съществува огром­на опасност. Всеки се опитва да напусне. Напускам нещо като апартамент, за да потърся за всички ни някакъв изход. По улиците цари смут и паника. Задръстени са от струпани коли като гигантски мравуняк, който е бил разтурен.

Има твърде много такива преживявания - лични, общи, специфични, местни, световни. Само времето ще донесе пот­върждение. Надявам се, че някои от тях са халюцинации.

12. Кръгли отвори

и квадратни запушалки

Между многото случили се мистерии има няколко, кои­то се отличават като очевидно безпричинни, макар и дълбо­ко мъдри. Единствената ми надежда е, че други, по-философ­ски или технически настроени хора, ще могат да открият в тях цел и смисъл, които за мен останаха незабелязани.

Ето и някои от тях, които сякаш не изглежда да са от Място II и III.

23.8.1963 г. Вечер.

Легнах за кратка дрямка, а не за някаква нематериална дейност, в седем и седемнайсет, в кабинета, на канапето. В момента, когато се изтегнах в хоризонтално положение и зат­ворих очи, стана огромна беззвучна експлозия. Времето не бе спряло. Това се случи около две секунди след като си затво­рих очите. Взривната вълна ме запокити през цялата стая сре­щу стената на отсрещния ъгъл, където се изхлузих на пода. Първата ми мисъл бе, че наистина в къщата е станала експ­лозия, тъй като стенните абажури над главата ми сякаш заб-лещукаха и започнаха да изхвърлят сини светкавици, а сами­те проводници се стопиха. (Осветлението бе загасено, когато си легнах, стаята - полутъмна.) Стори ми се, че някаква мощ­на електрическа верига за момент се е включила на мястото на кабелите. Имах разтърсване като от електрошок. (Не при­личаше на вибрациите, които толкова много пъти съм спо­менавал.) Огледах се из стаята. Физическото ми тяло все още лежеше отпуснато на канапето. Можех да го видя изцяло.

Точно тогава допуснах съвсем сериозно друга възмож­ност. Може би това бе смъртта, истинската смърт, а не ти­пичното преживяване извън тялото. Ситуацията бе толкова необикновена! Вероятно бях умрял, сърцето ми бе спряло. Все още бях малко объркан от експлозията, но нито бях уп­лашен, нито пък паникьосан. Ако това бе смъртта, нека така да бъде.

Лежах известно време в ъгъла, опитвайки се да се окопи­тя. Опипах около себе си и ми се стори, че напипвам килима, но не бях сигурен. Най-малкото - нещо под мен бе твърдо. След това реших, че бих могъл да опитам връщане към ма­териалното, дори и да се проваля. Нищо няма да загубя от опита.

С голямо усилие на волята успях да се издигна нагоре и прелетях до канапето, след което се снижих. Бях силно изкълчен и се върнах към физическото си тяло само наполовина. Почувствах това полусгърчено и полупромушено състояние точно като при пъхане в тясна ръкавица - свивам и отпускам пръсти. След миг бях отново „цял".

Седнах физически и запалих светлината. Всичко изглеж­даше нормално, къщата бе тиха, тялото ми бе също нормал­но, освен че бях покрит с гъши пух. Бях толкова разтърсен от преживяването, а и все още не знам какво го бе причинило и защо. Дали това бе експлозия от нематериална категория? Вътре в мен ли бе станало или бе резултат от някаква външ­на сила? Като си спомням, ми се струва, че нямаше нищо не­обикновено в моето физическо, емоционално и психическо състояние, което да го предизвика по това време. В анализи­те на най-добрите спомени за мига на експлозията сякаш ня­какъв директен лъч бе преминал през стаята и тъкмо щеше да ме залови безучастно по своя път, ефектът от което бе да ме „издуха" от физическото. Следвайки тази мисъл, добих впечатлението, че лъчът бе произведен от някакво опитно ус­тройство, което бе недобре усъвършенствано от изследовате­лите, които му правеха изпитания, т. е. не всички ефекти им бяха известни. То възбужда спомена, който има нещо общо с преживяването, свързано с устройството, работещо по три начина.

5.5.1959 г. Следобед.

Днес научих за едно странно устройство, което може да работи по три начина. Около пет часа реших да се опитам да съставя формулата за състоянието (1-20/LQ). Легнах на лег­лото, замислих се за диаграмата на силовото поле, после за­почнах броенето до двайсет. Сякаш не постигах никакъв резултат и тогава си обърнах главата. Очите ми бяха отворе­ни и погледнах към слънцето зад прозореца (денят бе слън­чев, а прозорецът бе обърнат на запад.) Незабавно започнаха вибрациите, затворих очи и се облегнах назад. Вибрациите бяха като леко пощипване по тила ми. Започнах процедура­та с движението на челюстта и те сякаш ставаха по-силни или пък по-слаби в зависимост от позата ми, както се очакваше. Най-накрая успях да определя пиковата позиция за настрой­ване на челюстта (само по този начин мога да го изразя). Виб­рациите бяха твърде силни в главата ми, даже бих казал, малко прекалено силни. „Придвижих" ги надолу към гръд­ния ми кош. После правих опити да ги местя към различни части на моето тяло, т. е. правех ги по-силни в определена част. Всеки път, когато преминаваха през долната дясна част, започвах да усещам горещина или в черния дроб, или в бъб­река, или в долната дясна част на дебелото черво (чуждо тя­ло или химическо вещество имаше там?). Това се бе случвало и преди, въпреки че не помня да съм го споменавал. Наум „пожелах" да се извися и се издигнах. Някаква мигновена ми­съл трябва да бе изскочила, защото веднага се превъртях във въздуха и се гмурнах към пода. За момент чух да свири ор­кестър (приличаше на търсене на радиостанция), после се на­мерих да стоя пред една недовършена къща. Прозорците още не бяха монтирани, а на пода се въргаляха материали и стър­готини. Пейзажът, който се виждаше навън, бе на провинциална среда. Очевидно къщата бе от едната страна на хълм, гледайки надолу към малка долина, а от другата - към по-нисък хълм.

Погледнах надолу и на пода видях един апарат, дълъг около 45 сантиметра. Изглеждаше като да бе оставен там вре­менно, докато техникът „се върне от обяд". Вдигнах с любо­питство устройството, тъй като никога преди не бях виждал такова нещо. Приличаше на прът с три приспособления, прикрепени към него. Повъртях пръта, разглеждайки го, и го насочих непреднамерено към един човек, който стоеше във вътрешен двор пред прозореца. Не бях го забелязал преди то­ва. Нищо не се случи и тогава мъжът се обърна и ме поглед­на. За миг изчезна от погледа ми, после влезе през входа, който се намираше вдясно, и се приближи към мястото, къ­дето стоях. Той се смееше и според най-добрите ми спомени изглеждаше абсолютно нормален. Като видя уреда в ръцете ми, той кимна в знак, че иска да ми покаже как работи. Ка­то посочи тръбата (цилиндър с отворени краища) в предна­та му част, той ми показа как да „се целя". Трябваше да движа напред или назад тръбата или цилиндъра. Към мен се полу­чаваше широк лъч, а в обратна посока - тесен.

После той ми каза да насоча устройството към друг про­зорец, където друг един мъж разговаряше спокойно с няко­го, който беше извън обсега на нашия поглед. Той ми каза да бутна цилиндъра напред, за да получа тесен лъч. Направих каквото ми каза и насочих уреда към втория мъж навън, точ­но както бихте си послужили с пушка. Нищо не видях - ни­то лъч, нито пък светлина, което да се излъчи от уреда. Въпреки това мъжът, който бе вън от прозореца, мигновено се свлече в стола си, като че бе умрял. Обърнах се към дома­кина си, уплашен и разтревожен, че бях убил непреднамере­но човек отвън. Той се усмихна и ми каза да насоча отново уреда към човека в безсъзнание (?) навън, като този път дръп­на назад фокусиращото устройство, за да възпроизведе ши­рок лъч. Направих каквото ми бе казано. Мъжът в безсъзнание седна и продължи разговора, сякаш нищо не се бе случило.

Домакинът ми ме отведе навън. Попитах другия мъж да­ли не е почувствал нещо. Той спря разговора си, погледна ме доста озадачен и отговори, че не е. Попитах дали не помни да е заспивал или припадал. Отговорът отново бе отрицате­лен. Човекът се отдалечи и продължи да разговаря.

Мъжът, който бе мой домакин, ме погледна и се усмих­на. После ме заведе до другия край на къщата, който гледа­ше към долината. Той ме увери, че ще ми покаже друго нещо, което уредът може да прави. Посочи ми нещо в далечината. На около триста метра по склона на хълма гореше буен огън, а димът му се виеше към небето. Каза ми да използвам тес­ния лъч, като се целя към огъня. Направих го и огънят мо­ментално загасна. Пламъкът бе потушен, като от внезапно духване. Пушекът остана за момент, а после и той изчезна.

Бях много развълнуван от този апарат и помолих моя домакин да ми го опише. Направи го с удоволствие. Състо­еше се от три части. Цилиндърът бе фокусиращото устройс­тво, а това вече бях разбрал. В средата имаше спираловидна бобина, която бе източникът на енергия. Зад него имаше три пластини като шпилки (приличаха на онези в токоизправите­ля). Те нямаха важно значение, а се използваха като екран за предпазване на този, който стреля. Мъжът натисна с палец пластинките и те се огънаха, показвайки, че са еластични. По­пита ме дали съм сигурен, че съм разбрал. Отговорих, че ра­ботата ми прилича на огромен триод (първото нещо, за което можах да се сетя). Той кимна с глава възбудено и отговори: „Да, триод е!"

Усещайки, че трябва да си тръгвам, аз му благодарих за цялата информация. Каза, че ще ме срещне отново (не пом­ня къде). Умът ми очевидно е разпознал мястото и потвър­дих, че ще се видим в Кадена Ейзъл. (Това бе следствие от посещението ми в Южна Америка и изглеждаше съвсем ес­тествено да кажа това, което се опитвах всъщност да кажа - синя верига.) Домакинът ми започна да кима утвърдително, след това ме погледна с втренчен, неразбиращ поглед и аз разбрах, че впечатлението ми бе вярно, но той не бе разбрал испанския термин.

После се върнах в това, което приличаше на незавърше­на стая, и „излетях" нагоре с удължен скок. Изкачих се два или три етажа и спрях. Мястото приличаше на моя кабинет, но бе празно. Нямаше никакви мебели, нямаше го и .канапе­то, прахът на пода и по прозорците - но липсваше и физичес­кото ми тяло. Разбрах, че това не бе правилното „място" (време?). Там, където желаех да бъда, бе още „по-нагоре". Стартирах отново движението си нагоре през тавана. След осем или десет етажа се появих в това, което наистина бе моят офис. Вмъкнах се във физическото си тяло (имах малки труд­ности с едната ръка), след това се настаних изцяло.

Седнах и отворих очи. Часовникът показваше, че съм от­съствал час и пет минути. Скицирах апарата и записах тези бележки. Устройство, което приспиваше хора, събуждаше ги и гасеше огън. Някой ден ще се опитам да направя този апа­рат.

11.3.1961 г. Нощ.

... И си мислех, че мога по нормален начин да се върна към физическото. Отворих очи и видях, че съм в непознато легло. Непозната жена стоеше до леглото. Тя се усмихна, ко­гато видя, че съм буден. Зад нея стоеше по-възрастна жена. Изразиха голямата си радост, че най-накрая съм дошъл на себе си. Дълго време съм боледувал, но вече всичко щяло да бъде наред. Помогнаха ми да стана от леглото и ме обляко­ха в нещо като роба (приличаше на пижама, а техните дрехи ми изглеждаха нормални), а аз бях сигурен, че не съм този, за когото ме мислят. Опитах се да им го кажа, но само ги разсмях и сякаш мислеха, че все още не съм съвсем в ред. По­питах кой ден беше, но те само се усмихваха с разбиране. Изглежда искаха да ми покажат, че аз не съм все още достатъч­но ориентиран (аз наистина не бях!). Щях да поискам кален­дар, но реших, че е по-добре просто да разбера коя е годината. Попитах по-младата жена, която вероятно бе съпругата ми (или съпругата на тялото), а тя отговори, че е 1924-а, според гръцкия метод за изчисление на времето.

Сигурен бях, че повече не мога да остана, и въпреки че те силно ми се противопоставиха, излязох през вратата на чист въздух. Стоях там и правех опит да се издигна и наис­тина добих усещането, че се движа нагоре, много високо. Опитах да се измъкна, но те здраво ме държаха. Нищо не ста­на и аз започнах да се тревожа. Знаех, че съм на погрешно място. Тогава си спомних номера с дишането и започнах да дишам с напълно затворена уста. Започнах бавно да се изди­гам над сградата, която имаше формата на буквата II, като все още ги чувствах как се мъчат да ме спрат и да ме върнат обратно. Дишах усилено и бързо и ускорявах движението си, докато достигнах до познатата ми синева наоколо. Изведнъж спрях. Бях високо във въздуха над провинциален ландшафт, осеян с къщи. Приличаше ми на позната околност. Стори ми се, че видях нашата къща и сградите между пътя и реката. Спуснах се към къщата и в следващия миг вече се бях слял с физическото. Изправих се седнал в леглото, отново цял, и се огледах с благодарност. Бях на точното място!

17.8.1960 г. Нощ.

Това бе неправилен опит за подценяване с непредвидим край. Тръгнах по пътя на процедурата на формулата 1-20/LQ в около 23 часа вечерта, в спалнята. Излязох с мисълта да по­сетя Ендрю Бансън и започнах пътуване от типа „шибан от вятъра". Но почти веднага се върнах във физическото, или поне така си мислех. Не лежах в леглото, а стоях прав. Ста­ята не беше моята. Един огромен широкоплещест мъж ме

съпровождаше отляво. Бе доста по-висок от мен, а раменете му сякаш блестяха. Отдясно ме държеше едно момиче. Те на­сила ме накараха да обикалям стаята, но походката ми бе доста затруднена. Ето защо те почти ме носеха под мишниците. Чух ги да коментират ръцете ми. Имало нещо нередно или необикновено в тях. Те бяха приятелски настроени, но аз със сигурност знаех, че не бях на правилното място! Вдигнах глава и за щастие успях да се протегна и да се изстрелям да­леч от всичко това, каквото и да бе то, и какъвто и да бях аз. След малко се съединих отново с физическото си тяло. Огле­дах се внимателно (физически), преди да започна да се дви­жа. Бях обратно в моето си материално тяло, в моята собствена спалня. Мина доста време, преди да се обърна и заспя!

23.11.1960 г. Нощ.

Това бе най-необикновеното и живо преживяване. Не знам дали искам повече да ми се случват такива. Легнах си много уморен към два през нощта. Вибрациите се появиха мигновено без предварителни индикации. Реших вместо да почивам, „да направя нещо". (А може би то също бе почив­ка.) След като лесно излязох вън от физическото, посетих в продължение на къс период няколко места. Понеже си спом­них за необходимостта от почивка, реших да се опитам да се върна към физическото. Помислих за тялото си, което леже­ше в леглото, и почти веднага се озовах там. Но бързо си да­дох сметка, че нещо не бе в ред. Върху краката ми имаше някакъв уред, приличен на кутия, очевидно за да задържа за­вивката върху тях. В стаята имаше двама души - мъж и же­на, облечени в бяло, които разбрах, че са болногледачи. Те разговаряха тихо наблизо до леглото.

Първата ми мисъл бе, че се е случило нещо лошо. Жена ми ме е намерила в състояние на кома и веднага ме е отвела в болница. Болногледачката, стерилната атмосфера на стая­та и леглото, всичко поддържаше тази моя мисъл. И все пак още нещо не достигаше.

След миг разговорът спря и медицинската сестра излезе от стаята. Мъжът се доближи до леглото. Паникьосах се, за­щото не знаех какво ще ми направи. Страхът ми се засили още повече, когато той се наведе над леглото и внимателно, но много здраво хвана двете ми ръце за бицепсите. Поглед­на ме с изпъкнали, блестящи очи. Най-лошото от всичко бе, че отчаяно се опитвах да се раздвижа, но не можех. Сякаш всеки мускул на тялото ми бе парализиран. Вътрешно се сгър­чих в паника, опитвайки се да се отдръпна, когато той приб­лижи лицето си до моето.