Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

Започваше да му става навик, моментното губене на връзката с реалността. И сега бе изпаднал в такова състояние. Разбра го от настойчивия глас на Андрей:

• 
  Матей, всичко наред ли е? Да не би да ви шокирах, с информацията която може би изложих малко грубичко!
  
• 
  Не, всичко е наред. Просто се размислих за някои неща и му загубих края.
  
• 
  Това, което споделих с теб, действително може да обърка мислите на човек. Аз самия, непрестанно разсъждавам по темата и търся отговорите, както и един куп следователи. Тези случаи доста са се забатачили в полицията и разплитането им хич не върви. Лора сигурно ще потвърди това. Аз научих за вас от нея. Стана ми интересно, че цивилен човек се е впуснал да търси истината за тези необясними трагедии. Идеята да направим тази среща бе моя. Исках да обменя информация и мисли с някой, който така живо се интересува от цялата ситуация. Между другото, искам да ти кажа, че ние с Лора от известно време сме доста близки, сгодихме се и скоро ще се женим.
  
• 
  Честито, честито!- усмихна се Матей и подаде ръка на Андрей.- Такива прекрасни изживявания са способни да ни спасят от заобикалящата ни празнота.
  
• 
  Благодаря ти, така е!
  

- Забравих да ти кажа- рече Андрей,- че при последния случай, който стана по Коледа, открих същите изменения в ушите, както и при предишните. Така че, въпросите си остават, даже с нарастващия брой жертви, нещата се влошават!

- Какъв е този случай от Коледа?- учуди се Матей, той не бе разбрал за него. Ето до какво водеше откъсването му от светът. Сети се, че не е виждал и Соня от преди Коледа. Реши, че там нещата са приключили и не искаше да се връща назад, малко горделиво решение. Напоследък се бе затворил към външния свят, а искаше да реши една загадка. Това не беше начинът.

- Касаеше се, за някакво момче от Младост- заразказва Андрей.- Казваше се Теодор, по прякор Цепеницата. И той подобно на останалите, скочил от високо и сложил край на живота си.

- Този случай ми се е изплъзнал, което не е добре, но това няма да ми попречи. Няма да се откажа от своята кауза.

Лора се появи отново в хола с огромна йенска тенджера в ръце. Когато я постави върху масата и вдигна похлупакът и, холът се изпълни с омайния аромат на крехко задушено месо и различни зеленчуци, плюс омаята на екзотични подправки. Матей притвори очи и се остави напълно във властта на тази магическа миризма.

Вечеряха бавно и мълчаливо. Гостенинът се зареждаше с всяка следваща хапка. Умората и преживеният стрес оставаха нейде далеч на заден план, изместени от съвършенния вкус на ястието. Малко нахално, но си изпроси и допълнително, а десертът, който се състоеше от вишнев кекс, го довърши.

След вечеря се разположиха удобно във фотъойлите. Лора намали осветлението и полегна на канапето, срещу двамата мъже. Тиха музика се носеше от уредбата ,,Техникс”, поставена направо върху ламинирания паркет, в ъгъла на хола. Андрей почерпи с цигари, Матей отказа, но забеляза че са марка ,,Виктори”, без да има значение за него. Не отказа обаче чашата каберне, която Андрей почти натика в ръката му. Лора запали своята цигара и изпусна дима в затопления полумрак. Заговориха на различни теми, често се връщаха на тази, която най- силно ги вълнуваше, тази за ,,самоубийците”. После отново променяха посоката на разговорът. С жив интерес се посрещна разказа на Матей за лавината, но той разказа само толкова, колкото прецени че разумът позволява. Те го питаха и разпитваха, даже се смяха. Нали все пак бе оцелял. Когато темите се изчерпиха, гостенинът усети, че е дошло време да си тръгва. Любезните домакини го изпратиха до стълбището. Бяха прегърнати и усмихнати, обещаха си отново да влязат във връзка. Когато вратата се затвори и скри усмихнатите им лица, Матей остана сам на стълбището. Запъти се надолу по белеещите стъпала и физически почувства самотата, която го обгърна. Вярно е, че човек се ражда сам и смъртта си е само негова, но не трябва да живее самотен. Матей усещаше в себе си нуждата от любящо същество, по възможност жена, която да обича с цялото си сърце и никога да не наранява. Тя, тази негова принцеса, щеше да заслужава цялата любов на земята, осигурила му лекарството срещу самотата.

********************

Мареца бе яхнал вълната на гнева. Вилнееше из таванското и проклинаше неуспялото си начинание. Разрита кръгът от чаени свещи и трепкащите им пламъчета угаснаха, оставяйки го потънал в тъмнина. Приближи се до голямата картина на стената, от която го гледаше само мракът, призрачното лице се бе отдръпнло, без да остави следа подире си.

• 
  Майната му, майната му!- крещеше албиносът.- Искам да бъде моето, искам да бъде моята воля!
  

Прегърна Мареца и постави главата му върху гърдите си. Пулсът на голямото черно сърце, върна равновесието в него. Чувстваше се, като понесен от мъртво вълнение плувец в топъл океан. Знаеше, че не трябва да се съпротивлява, по- добре беше да се отпусне. Той го направи и усети как тялото му сладостно отмалява, когато Триада го сложи да легне в кревата и. Чувстваше се така уютно и сигурно, че миг преди да се впусне в дълбините на съня, лапна палеца си. Нещо, което не бе правил от дете. Триада седна край леглото, пееща меланхоличен напев, който подсказваще на спящия и любимец, че всичко ще се подреди както той иска, само да бъде спокоен. Песентта звучеше в съня му, тиха и нежна, въздействаше на сънищата и неговите мисли. Най- важното бе чувството за величие, което тя му даряваше и то го зареждаше със сили след съня.

Песентта на Триада секна. Тя остана доволна от равномерното дишане на голямото дете, изпружило се в кревата и. Бе го отвела в царството на сънищата, така лесно, както можеше да го хвърли в царството на сенките. Не и него, не и сладкото си, златно дете. Имаше обаче един човек, с когото трябваше лично да се занимае. Той пречеше много на делото, беше и силен, изключително силен опонент. Опитваше да противодейства на нея самата и дори да я контролира. От известно време, тя осезаемо усещаше неговото влияние, което успяваше да обърква нейните планове и тези на Мареца.

Триада се наведе и разтвори вратичките на потъмнелия скрин, до леглото. Извади оттам предмет, увит в шарено парче плат, което представляваше ръчно тъкана материя от Уганда. Отметна диплите на платът и извади голяма сребърна купа, която бе украсена със сложна спираловидна гравюра, изобразяваща змии, които се преплитаха без начало и край.

Триада завъртя купата в длани и плетеницата от спирали оживя, хвърляйки резки отблясъци по стените на стаята. Черната жена сложи съдът върху скрина пред огледалото. Напълни го с вода от една пластмасова бутилка от кока-кола, която винаги седеше до леглото. Източникът на водата не бе важен, по- ключова роля имаше прахът, който добави в нея. Поръси го от една малка кожена кесийка, която висеше на връзка през врата и. Червеникъв прах, стрит къс камък от червените скали, които се извисяваха край езерото, което миеше води в брега на родното и село. В кесийката имаше и малки сухи, бели цветчета от растението саланая, което вирееше скрито в основите на червените скали.

Прахът и цветовете се разтвориха във водата, подобно на концентрирана, плодова напитка. Гъста, червеникава утайка, падна на дъното на купата и погълна отблясъците на големите черни свещи, които Триада запали пред огледалото. Тя отхвърли настрана бялата нощница и остана гола, огромна и черна, излъчваше дълбока вътрешна сила, сякаш символизираше самата Африка. Бузите и се издуха, гърдите се повдигнаха нагоре, поемайки въздух, а очите се завъртяха навътре, обърнали черните си ириси към още по- черната душа. Устните заредиха своя напев, който много пъти бяха пяли. Коленете на африканката се огънаха и тя приклекна пред своя олтар, а тъмните длани се сключиха около купата. Водата в нея се разбунтува и образува буен водовъртеж, който увлече и мътилката от дъното. Изви се воден стълб, подобен на малко торнадо, който внезапно се плисна върху огледалото. Мътната вода се стече неравномерно по гладката повърхност и оформи образ. Страшният силует на Тиртуоко, използваше мистичните свойства на водата и стъклото, за да се яви в реалния свят. Верен на тези, които знаехе как да го призоват.

Тялото на Триада се разтресе в конвулсии, когато образът в огледалото запя срещу нея. Чувстваше приливът на енергия, който неудържимо бликаше от Тиртуоко. Той я облъхваше с титанична сила, която и бе така нужна, за да се пребори с един труден свой противник, който умееше да я манипулира и го правеше от години. Време бе дошло, някои сметки да се разчистят.

******************8

В самото сърце на Пирин, на надморска височина около двехиляди метра, има една местност, носеща трагичното и тайнствено наименование ,,Старото гробище”. Тя се намира в източния край на обширна, пуста област от планината, която е известна като ,,Спано поле”. Тук, в този мъглив, отдалечен от всякаква цивилизация район, на самия бряг на ,,Конското езеро”, издигаше снага старата гранитена фасада на ,,Частна клиника за хора с психиатрични увреждания- Чародей”.

Сградата приличаше на уникално копие на старинен замък, със своята каменна фасада, малките амбразури на прозорците и оградените с декоративни бойници, кулички на покрива. Техните заострени покриви, завършваха с металните пръти на гръмоотводите, които сякаш отправяха предупреждение към небето.

Клиниката бе потънала в мрачната тишина на февруарската нощ. Само светещите тук- там прозорци, издаваха наличието на живот в нея. Тя предлагаше дискретен уют на хора, които по една или друга причина, търсеха усамотение и бягство от обществото. Разбира се, този комфорт имаше своята цена, но пациентите тук можеха да си ги позволят. Това важеше и за стария угандиец Мгабе. Преди много години, в руините на една древна гробница, недалеч от родното му село, бе намерил богато украсени със скъпоценни камъни, златни статуетки. Те му дадоха така желаният старт в живота и той напусна брега на езерото Виктория, оставяйки стария си живот зад гърба. Сега седеше в стаята си в ,,Чародей” и гледаше към мрака в тесния прозорец на стаята, чието елегантно обзавеждане по- скоро приличаше на стая в ,,Хилтън”, отколкото на болнична стая. Мгабе приседна върху мекия матрак на леглото, който бе пълен с морски треви, без да отклони вниманието си от прозореца. Знаеше, че ако дойде опасност, то ще бъде именно от там. Беше взел мерки. Още когато се настани тук преди година, поръча да направят прозорецът неотваряем и да изнесът всички огледала от стаята и малката баня. Чувстваше се добре зад стените на клиниката. Бе странствал много по светът, но най- сетне бе намерил своето спокойно местенце. Стигаше му удобното легло, малкия цветен телевизор, свързан със сателит и колекцията от пеперуди, която бе разположена по всички стени на стаята, като знак на неговата гордост. Етажерката над леглото, бе малкото хранилище на културата. Прилежно подредените книги, повечето от български автори, които Мгабе с удоволствие четеше и упражняваше своя български език. Никъде не пазеше снимки от отминалите времена. Нищо, което да напомня как е живял и къде е скитал. Подхождаше предпазливо към спомените и предпочиташе да ги държи дълбоко заровени в съзнанието, подобно на отдавна починал човек. Но те бяха там и винаги намираха начин да излязат от своя гроб.

Вторачен в тъмното,празно и запотено стъкло, Мгабе виждаше своя брат Макири, седнал разплакан на прага на бащината колиба. Споменът бе жив, това бе денят на раздялата по между им, от тогава не го бе виждал и чувал. Може би за добро, защото Макири бе един от пазителите на тайната за Странстващия дух. Добре беше да седи далеч от света, подобно на отшелник, сам със своята тайна. Лошото бе, че Мгабе я знаеше и това му тежеше, а най- лошото бе че имаше задължения към Странстващия. Сам той, бе му показал скритата в джунглата гробница, която го направи богат. И той трябваше да плаща цената за това. Тиртуоко бе гладен дух, имаше нужда от жертоприношения, за да съществува. Мгабе беше задължен да ги осигурява. Правеше го, но не пряко. Чрез цяла мрежа от влияния и манипулации, той въздействаше на една черна жена и едно прекалено бяло момче. Те бяха неговите маши, неговите духовни роби, които вършеха черната работа. Въпреки своята извисеност и отдалеченост от преките събития, Мгабе чувстваше опасността. Тя винаги бе съществувала, подобно на бумерангът, койти винаги се връща. Тя идваше, усещаше го. Черната робиня Триада, бе посмяла да се опълчи. Бе призовала Тиртуоко в цялата му сила срещу Мгабе. Духът беше твърде усложлив към тези, които знаеха как да го повикат.

Отвън в коридорът, Мгабе чу звука от стъпки на обути в меки чехли крака. По темпото на стъпките, той знаеше точно на коя сестра принадлежът. Едрогърдата Росица Заралиева, явно бе повикана от някой лиглъо на етажа. Долови шумът от отварянето на вратата, която бе на по- следващата стая от неговата. Сигурно онзи дебелак Карузов, отново си просеше поредната клизма и докато му я правеха, щеше да опява и да се жалва мрънкайки, как е проиграл фабриката си за производство на олио на ролетка.

Тези проблеми, в моментът не вълнуваха живо Мгабе. Те не криеха заплаха за него. Опасността идваше от другаде. Силата и бе твърде голяма. Разбра го, когато двойните стъкла на блокирания прозорец се раззвънтяха. Едно така добре познато, жестоко лице се бе долепило до стъклото. Притежателят му, бе готов да проникне в топлата стая. Устните, от които не излизаше дъх, въпреки студът навън, се мърдаха и изговаряха словата на една също, позната до болка песен. Мгабе сви крака под тялото си и със спокоен жест, долепи длани към ушите си. Нямаше да позволи на песентта, която бе преминала във вой, да го обсеби и да влезе в главата му. Още не бе дошло времето за това. Злото лице си остана там отвън. Нещо го спираше да влезе и воят ставаше все по- зловещ. Два малки вълнообразни знака, бяха изрисувани върху вътрешната повърхност на стъклото. Приличаха на озъбена усмивка, същата която се разтегна на устните на Мгабе. Той знаеше заклинанието, знаеше как да спре Тиртуоко и го бе направил. Но тази сила, която вилнееше пред прозореца, трябваше да бъде насочена на някъде, където да освободи енергията си. Мгабе бе решил този въпрос, познаваше един човек, който с готовност щеше да я приеме, каквото и да костваше това.

**********************

Изкачването на червените скали, не бе лесно начинание. Когато Макири стъпи на изострения им като игла връх, ръцете му кървяха, а раздраните дрехи висяха на парцали по тялото му и плющяха на вятъра.

Песентта, която звучеше в главата на Макири, го зареждаше с енергия и с напевния си ритъм, успя да го подкрепи в тежкото катерене. Звукът и обаче, постепенно ставаше застрашителен и достигаше до висоти, които той не веднъж бе чувал. Този път, усещаше нещо по-различно. Той знаеше каква е целта на тази песен, знаеше и кой я изпраща. Тя бе последен поздрав, от отдалечения на хиляди километри негов брат. Някой трябваше да задоволи глада на Тиртуоко и ето, че бе дошъл редът на един негов верен служител.

Надникна през ръбът на скалата. Синъозелената повърхност на езерото, искреше в яркия слънчев ден. Тропическата гора край брега, живееше с всеки порив на вътъра и сякаш наблюдаваше Макири. Дори, подобно на екзалтирана публика, с всеки свой поклон, го подканяше да направи последния скок. Езерото също го подмамваше, песентта сякаш идеше нейде от недрата му. Макири разпери ръце и впери очи в знойното слънце. От малки деца, местните скачаха в това езеро, включително и той, но никога от тази височина. Не поглеждаше надолу, където в основата на скалите, на плитко пак имаше скали, а той щеше да се приземи тъкмо върху тях. Не искаше да слуша повече песентта, нито пък да усеща поривите на вятъра върху себе си. Всичко бе започнало да му дотяга и омръзва. Светът се бе превърнал в топлина и светлина, която заплашваше да изгори неговите очи, но той не ги затвори. Вместо това просто скочи. Направи едно салто във въздуха, точно такова, като онези които като деца правеха с брат му. Разперените му ръце наподобяваха полет, чиито устрем свърши в лазурните води на езерото Виктория. С него свърши и песентта. Водите го погълнаха. Единствената следа, която остана бе водовъртежът от водни молекули и въздушни мехурчета, които се устремиха към повърхността, сякаш за да си поемат глътка въздух. Водовъртежът имаше лице, жестоко и изсечено с бели, безизразни очи и устни свити в крясък. Малките вълнички размиха чертите му, но очите продължиха да съществуват още миг. Те хвърлиха последен поглед нагоре, към върхът на червените скали, жадуващи за следващата си жертва.

****************

Нощта преминаваше в последната си фаза, граничеща с утрото. Тази, която петлите най- много обичаха да възвестяват. Въздухът бе изпълнен с хлад и свежест, така характерни за тази част от денонощието. Ведрото течение, което се носеше от Витоша, освен дъхът на отлежал сняг, носеше и още нещо. Характерният мирис на идващата пролет. Доказваше го и песента на птиците, която огласяше цяло Драгалевци. Песен, която доскоро бе липсвала, прогонена от зимния мраз.

Матей още спеше, но когато се събудеше, щеше да бъде зареден с нови сили и усещания, породени от идващия нов сезон. Съседският петел, всеки момент щеше да изкукурига и да сложи край на съня му, подобно на рефер, събуждайки един нов човек, изпълнен с нови надежди и увереност. Все неща, които пролетта умееше да дарява, зареждайки със своята емоционалност.

*******************
ЧАСТ 3 - ПРОЛЕТ

Тя връхлетя върху светът подобно на експлозия, но вместо разрушения, донесе със себе си възраждането на задрямалия зимен сън живот.

Денят наголемя, въздухът се изпълни с ухания, а човешката душа се чувстваше лека и заредена, в иначе натежалото от пролетна умора и коледни преяждания тяло.

Матей бе прегърнал една от дръжките в автобус номер 64 и зяпаше навън, към напъпилия свят. Слънцето грееше по друг начин, топлината му се усещаше, прогонвайки спомена за зимното треперене по спирките. Хората бяха измъкнали тънките си дрехи от гардеробите и в автобуса витаеха ароматите на нафталин, тоалетни сапуни, парфюми и какви ли още не ароматизатори. Когато вратите се отваряха по спирките и влизаше свежо течение, един-единствен аромат вземаше превес, този на напъпил цвят. Той караше хората да изглеждат по- добри и щастливи, въпреки кризата, в която живееха. Така поне му се струваше на Матей.

На светофарът на ,,Хладилникът”, Матей видя нещо, което обърка впечатленията му. Две коли се бяха ударили и около тях се вихреше жестока схватка. Безумието бе достигнало такова измерение, че един мъж налагаше главата на друг, направо в асфалта. Мерзка картина, породена от нарастналото напрежение в хората, примесено с липсата на възпитание и самата природа на българската народопсихология. Свидетелите на тази сцена извръщаха глави или жадно зяпаха, без тази страшна гледка истински да ги разтърси. В крайна сметка какво ги касаеше, нали не биеха тях! Никой не си даваше, че съдбата на един народ е обща и проблемите рано или късно, идваха до всяка врата, подобно на епидемия.

Матей също извърна глава и се съгласи пред себе си, че човекът е жертва на собственото си мислене и модел на взаимоотношения, които сам си гради. Лошото бе, че този модел се предаваше и на децата, превръщайки негативното в трайна тенденция.

Нечие изръмжаване и побутване с лакът в гърба го подсети, че е дошла последната спирка и трябва да слиза. Когато Матей излезе от сянката на автобуса и пролетното слънце го огря, пожела си нещо простичко. Искаше пролетта да му донесе поне един хубав подарък. Когато истински си пожелаеш нещо, то сигурно ще се случи!

***********************

Нещото се случи и действително пролетта го донесе. Трябваше да минат само няколко дни. Поредният пролетен петък бе дошъл и Матей реши да го направи малко по- различен. Усети разликата, когато междуселският автобус го остави на края на дългия, прашен и надупчен път. На паркингът при сградата на ЦеПеШе. След него идваше пътеката, която след петдесет минути гладко ходене, щеше да го доведе до хижа Мальовица. Култово място в средите на алпинистите, символ за красота и предизвикателство. Днес нямаше желание да се бави на самата хижа, заради това заредено пое нагоре по стръмното към първата тераса и овчарския улей, които го изведоха на циркусът на мальовишките езера. От там продължи по морените и достигна основата на северната страна на връх Мальовица. Чак сега си позволи да поспре и да си поеме дъх. Двеста метрово, набраздено скално лице се усмихваще над него, красиво и зловещо, вдъхващо страхопочитание. Поне двадесет тура му даваха възможност да избере пътят си до върха. Един червен клин го подмами и Матей без много мислене си избра случайно една от възможностите. Не бе изкачвал много време, когато ги срещна.