Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

Вятърът рязко се усили и довя нови вълма от бели и студени пари, които моментално скъсиха видимостта и скриха гледката, все едно че никога не е съществувала. Силуетът пред Матей се сви и приклекна върху дъската, противопоставяйки се на развилнелите се въздушни потоци. Не случайно старите планинари, наричаха Витоша- ,,Малките Хималаи”. Своеволието и резките промени в характерът на тази планина, я даряваха с неповторим и опасен чар. Матей усещаше това, по замръзналата си брадичка и вкаменените зъби, благодарение на лошия навик да се спуска с отворена уста. Когато се сети да я затвори, принуден от студения въздух, остра болка премина през зъбите и венците му, които отказваха да се стоплят.

Мареца напусна ,,зелената” писта. Просто излезе от дирята, очертана от рак-тракът. Точно там, където пистата правеше обратен завой на изток и се спускаше към Долното плато, той продължи директно надолу. Останал без право на избор, Матей продължи след него. Хвърли един последен поглед назад. Скалистите очертания на ,,лъвчето” бавно чезнеха във вихъра, който се развилняваше с нова сила, подобно на апокалиптичен звяр, чиито зимен сън някой бе нарушил. Ските му, от сравнително равен терен изведнъж навлязоха в отвеса на снежна козирка, която течението бе навяло и моделирало. Върховете им се забиха след скокът и Матей трябваше да направи кълбо напред през глава, за да се измъкне от ситуацията. Стъпил отново на крака, той отърси глава, за да я очисти от снегът. Бледата диря оставена от сноуборда на Мареца, чезнеше пред очите му, отвявана безжалостно от вятъра. Тъмната фигура на сноубордистът бе изчезнала.

*****************

Пресече пътеката или поне мястото, където трябваше да бъде тя, свързваща ,,Златните мостове” с ,,Щастливеца”. Обозначаваха я металните жълточерни колове, които отдавна се бяха запознали с ръждата. Някои от тях едва се подаваха над наветия сняг, показвайки ръждясалите си табелки с трудно четяща се номерация по тях. Продължи да се движи перпендикулярно на пилоните в посока север, тоест към София. Западният вятър сякаш искаше да замрази лявата му буза и почти успяваше. Снегът се носеше по замръзналата повърхност на платото, като пясък в пустиня и правеше своите дюни и снежни ребра. В заветът на малките групички от борове, за миг човек усещаше безветрие и тишина, които изглеждаха толкова нереални. Да, виреещите на границата на оцеляване дървета, пазеха в завета си бяла тайнствена тишина, която само на крачка встрани се превръщаше в бясно виеща хала. Сякаш хиляди гласове се сливаха в общ писък, криещ в себе си неясно и неразбираемо послание. Мареца бе доволен, че твърдият сняг не позволяваше на твърдите, пригодени за спортно катерене обувки, да пропадат. Това му позволявашв да се придвижва сравнително бързо, устремен към своята цел. А тя, хич не беше далече. Въпреки своя непредсказуем нрав, Витоша не предлагаше тези огромни разстояния, така типични за Рила, Пирин и Стара планина.

От неговата цел, не можеха да го отклонят големите ламаринени табели, върху които се губеше надписът: ,,Лавина!”. Именно на една от тях, Мареца се облегна, за за закопчае автоматите на борда си. Пред него, подобно на снежен въртоп се вливаха всички вихри, носени от към платото и се хвърляха надолу по стръмнината, водеща към ,,Комините” и дефилето на драгалевската река.

Стръмното предизвикателство, което изглеждаше като отсечен отвес, беше лавината на ,,Комините”. Едно опасно, коварно, красиво и магнетично място. Мареца реши, че предизвикателството си заслужава. Знаеше, че доста смелчаци като него, бяха намерили тук смъртта си. Замръзнали и смазани в ледената прегръдка на лавината. Той обаче щеше да я победи и нека Тиртуоко бъде с него в това начинание.

***************

Сигурен беше, че онзи пред него го е забелязъл, но какво от това- преследването продължаваше. Мареца бе отминал пътеката и продължаваше пътя си напред в мъглата. Матей поспря край един от коловете и заблъска дланите си една в друга. Въпреки дебелите ръкавици ,,Нордика”, мразът бе обхванал фалангите на пръстите му и той отчаяно се бореше да върне изгубената топлина. Сгреши, защото бе спрял преди малко в завета на група борове да свърши една малка нужда и си бе свалил ръкавиците. Минутката на голо бе изстудила и ръцете и ръкавиците, но зорът бе го мъчил много и трябваше да спре. Сега си плащаше цената. Докато духаше в ръкавиците, за да ги затопли, огледа обстановката наоколо. Светът бе захлупен с бял, непрозрачен похлупак. Матей съзнаваше къде точно се намира в пространството, но не знаеше каква е идеята на Мареца. На къде се бе засилило копелето? Нещо екстремно ли търсеше или му готвеше капан. В развилнялата се пустош, сега се чувстваше доста уязвим. Много по- спойкойно щеше да е усещането, ако бе поставен дори в по- лоши условия, но да знаеше че е напълно сам. Не и в близост до онова гадно същество пред него, но той сам си търсеше този вид тръпка и предизвикателство. Знаеше, че ако му потрябва подслон, на запад от него и недалече, в подножието на връх ,,Ушите” има стар, бетонен заслон. Там можеше да намери временно убежище, но той не търсеше спокойствие. С малко воля, винаги можеше да се добере до ,,Голи връх” в обратна посока, където беше крайната станция на Драгалевския лифт. В действителност обаче осъзнаваше, че само се заблуждава с тези си успокоителни мисли. Истинската тревога, която го глождеше бе Мареца и неговата неясна идея, и сблъсъкът който им предстоеше.

Усети как кръвта се връща в пръстите . Стисна щеките и продължи преследването. Уплаши се, когато видя къде е спрял Мареца. Предполагаше, че Мареца ще поеме към масива на ,,Камен дел”, който бе ориентиран на юг от Драгалевци и формираше голям дял от северния склон на Витоша. По неговите сравнително безопасни сипеи и пътеки, човек можеше да се спусне до шосето и от там да се прибере надолу. Мареца обаче, явно замисляше друго. Бе опрял гръб в една от очуканите табели за лавинна опасност.

Матей изникна от мъглата, само на трийсетина метра от него. Онзи го видя и окуражаващо вдигна палец в негова чест. После обърна гръб и изчезна зад ръбът на опасната зона. Матей натисна щеките и почти се затича със ските, когато достигна табелите видя Мареца, който изписваше насечен зиг-заг надолу по лавината:

• 
  Марец!- провикна се Матей.- Спри се, копеле мръсно!
  

Лекото раздвижване под ските на Матей, показа че бялото чудовище продължаваше да разтваря своята паст, жадно за още жертви. На два метра от мястото, където бе спрял и все още невярващо зяпаше надолу, се появи цепнатина. Невидима артерийка в снегът, която разцъфна в сложна система от разклонения, приличаше на нежна паяжина. Едно парче от снегът около Матей, което имаше размери три пъти по големи от тези на служебната му стая, се отцепи и потегли по отвесния склон.

Първоначално всичко изглеждаше така, все едно че не се случва в действителност. Матей реши, че това не е той и се опита да наблюдава ситуацията отстрани. За съжаление обаче, този път главната роля бе получил той. Снегът го понесе нежно, като бавно потеглящ влак от някоя самотна гара, но влакът се оказа стрела, която бързо ускори. И този шум, това свистене, което караше умът да блокира заменен от всепроникващ страх.

Като консултант и човек свързан с планините Матей знаеше, че е изпаднал в крайна опасност. Трябваше да съумее да се изтегли в периферията на лавината и да опита по допирателната, да избяга от смъртоносният и език. Важно бе да държи над късовете сняг и снежните въртопи, които го теглеха надолу, желаещи да вземат въздухът от неговите дробове.

Той се опита. Лошото бе, че всичко се развиваше прекалено бързо и мълниеносно. Белият прах го обгърна от всякъде и прекъсна връзката му със светът. Политна назад, сякаш някой футболен защитник го подсече, усети единия си крак олекнал, защото ската се бе откопчала от него. Всичко се оцвети в идеално бяло, така наситено бяло и пак бяло, то го удряше и подмяташе във всички посоки. В този дълъг миг, преди да дойде тъмнината, Матей желаеше само едно- да зърне за миг само късче синъо небе, дълбоко успокояващо синъо...

*********************

Всичко живо бе тъмнина или пък всичко беше мъртво!

Определено беше тъмно. Много тъмно и притихнало. Нямаше го вятърът и рева на бурята, нито пък свистенето на снегът и непрогледната мъгла.

Матей седеше сам-самичък точно там, където лавината бе спряла своя бяг. Огромното количество сняг, лежеше като гигантска възглавница върху коритото на реката. Двата стръмни бряга бяха така запълнени и уплътнени, че изглеждаха слети в едно. Тонове снежна маса щяха кротко да чакат пролетта, за да се превърнат във вода и да поемат пътя си надолу към софийското равно поле.

Интересното е, че той седеше кръстосал крака по турски, направо върху снега. Сред буците и късовете на разбилата се лавина, изглеждаше като поклонник, молещ се за спасението на душите на онези, които бяха останали под снега. Там, в дълбокият студ, където и последния запас от въздух свършва бързо, прекалено бързо.

Гротескно изглеждаха и червените му ски, кръстосани и забити зад гърбът му. Нямаше ги щеките, беше гологлав и блед като изтлеяла вощеница. Мразът бе проникнал навътре в кожата, стремейки се да убие всяка частица топлина. Навсякъде наоколо се сипеха снежинки от онези, за които хората казват, че вали от зор. В избистреният, кристален въздух на отрицателните температури, тези малки снежни танцъори, приличаха на ледени кристали, малки диаманти. Небето бе тъмно и покрито с разкъсани облачни пелени, през които самотно надничаха отделни звезди. Светлината им бе така далечна и студена, че не можеше да дари крушенецът дори и с една калория топлина.

Матей осъзнаваше, че ситуацията в която е изпаднал го тласка към смъртта, беше невероятен късмет че още е жив, но усещаше че животът му се изплъзва. Опря гръб на кръстосаните зад него ски и притисна още по- силно ръцете си една в друга. Беше ги събрал в единствената останала му ръкавица, другата бе пропаднала в белия ад. Това му придаваше още по-реален вид на молещ се човек. Кой уви да помоли, за искрица топлинка в тази пустош. Лошото бе, че изобщо не можеше да се изправи, усещането бе за липса на крака, а и нямаше енергия. Оставаше му да се моли на онзи, който е на небето. Вдигна поглед нагоре, но там небе нямаше. Странно! Имаше дървен покрив от дъски, ковани със застъпване една над друга, за да се припокриват като керемиди. Учуди се как не го е забелязъл до сега. Също и четирите чамови подпори, които крепяха покрива. И пейките с облегалки между тях. Та това беше беседка. Той седеше в центърът на дървена беседка, насред падналата лавина и зяпаше умно. Каква ирония, възможно ли бе това? Странното бе, че започваше да му става топло и да го кара на сън.

• 
  Добра среща!- рече странникът и подрънкването на шапката му потвърди сядането му, на една от пейките в беседката.- Не позволявай на студът да се влее в жилите ти, защото много боли, повярвай ми!
  
• 
  Трябва ми огънче- отвърна Матей, като се стремеше да не потъне в тези безкрайни сини очи.- Трябва да затоплим това място!- после се сети нещо и попита: - А ти кой си, откъде идваш, страннико!
  
• 
  Ако имах огънче, сега нямаше да съм тук- отвърна мъжът с птичето лице. Той сбърчи нос и подсили ефекта за хищна птица, която дебнеше жертвата си с всевиждащите си очи. А дали не я бе забелязал вече?- Плюс това за огън трябват дърва- допълни той!
  
• 
  Ще изгорим беседката- предложи Матей.- Ще стане хубава клада с много топлина. Само си представям пламъците и пукота на дъските, и ми става по-топло, а на теб!
  

• 
  Не и беседката, на нея не можеш да посегнеш. Тя е свещенно място, не може така...
  
• 
  Какво не може?- гласът бе гърлен и идваше нейде от дълбоко. Появи се и притежателят му. Дребна, прегърбена фигура облечена в престарял брезентов анорак, покрит с достойно количество скреж. Качулката прикриваше лицето, така че се виждаше само двойна, разцепена брадичка. Черният вълнен панталон и допотопните туристически обувки, бяха останалите елементи от облеклото на новодошлия непознат. Бялата му, кокалеста ръка стискаше издялкана дървена тояжка, която придаваше известна стабилност на приведената фигура. Приличаше на стар гъбар, чиито гръб се бе превил от дългите години на поклони пред манатарките.
  
• 
  Казвам, че не може току-така да се сгрееш с беседката!- натърти човекът със синята грейка.
  
• 
  Истината казваш- отвърна гъбарят, сядайки на пейката срещу събеседника си и вдигна глава към Матей. Лицето му пак оставаше в сянката на качулката, но Матей успя да зърне очите или по- точно отблясъкът им. Приличаха на студените звезди, които заничаха през облаците в мразовитата нощ. Изглеждаха така хладни и далечни.
  
• 
  Кои сте вие?- запита Матей.- От къде идвате и накъде отивате, какво търсите тук сега?
  
• 
  Това са въпроси, на които и ти трябва да дадеш отговор за себе си- отвърна гъбаря.- Само че, ние теб нямаме какво да те попитаме, ти си ни ясен. И ти си от хората, които се запознаха със силата на лавината. Какво си търсил тук, човече?- студени искри блеснаха под качулката.- Явно не си осъзнавал рискът от това, да си останеш завинаги на това място, затворен в този бял зандан, където душатата ти никога няма да се стопли и открие своето успокоение.
  
• 
  Да момче, така си е!- потвърди синеокият.- В краят на шейсетте, когато ските не се славеха с особено голяма популярност и никой не се грижеше за пистите на Витоша, аз търсех свои си маршрути и писти. Карах, където ми хрумнеше, редовно замръквах в планината, а то тогава какви зими имаше. Търсех силата на изживяването, тръпката в това да минеш някъде, където друг не е минавал преди теб. Така дойдох на склона над Комините, също като тебе. Но склонът се оказа коварен. Спящата лавина се събуди под краката ми, кандахарите на моите ски откопчаха и аз потънах в бялата стихия. От тогава съм тук, принадлежа на това място.
  
• 
  И не само той- добави гъбарят.- Тук се събират хора като нас, които завинаги са останали в планината. А дни като днешният са специален празник за нас, когато падне поредната лавина и отнесе някого, ние забравяма за мъничко нашето нещастие и идваме да посрещнем новодошлите.
  

• 
  Дядо, дядо!- малкото момиченце подскочи и седна в скута на гъбаря.- Там в тъмното има още едно момче, облечено цялото в черно. И трябва да видиш очите му дядо, те са така червени. Никога не съм виждала такива очи.
  

• 
  Ти- прошепна едва чуто Матей!
  
• 
  Да, аз съм, нещастнико!- озъби се онзи и хвърли дъската си настрани. После се затича към Матей, сграбчи със студените си ръце гърлото му и го притисна към снега.- Да, аз съм и ще ти светя маслото, да знаеш, защото си вреш носът там, където не ти е работата!
  

*******************

Усещаше страшно зловоние плюс нещо топло и влажно, което се вреше в лицето му. Отметна глава назад в опитът си да се освободи, но нещо мокро и грапаво обърса носа и челото му. Едва намери сили да повдигне клепачи и в мракът, разкъсван от отделни снопове светлина, успя да зърне очертанията на кучешка глава. Правите, остри уши не можеха да го подведът, Матей установи че това не е демон, а немска овчарка. Тя скимтеше и лаеше, а езикът и го масажираше по цялото лице.

Две здрави ръце, а може би и повече, защотото размитите му усешания го лъжеха, го подхванаха през мишниците. Той разбра, че се откъсва от бялата прегръдка на преспата. Видя ги. Много суетящи се фигури в червени грейки. Неговите алени спасители, хората от Планинската спасителна служба- земните ангели, които го върнаха от онзи свят. Те бяха последните, които полагаха грижа за такива като него, изпаднали в беда заради нелепост или необмисляне, срещнали се със суровата сила на планината. Кой друг щеше да го е грижа за някой си нехранимайко, тръгнал да прави необмислени постъпки в непрощаващата планина.

Матей се радваше, искаше да прегърне спасителите си и да им каже колко ги обича, колко много е благодарен. Езикът му обаче, отказваше да го слуша и се заплиташе в неразбираеми слова. Вместо той тях, те го прегръщаха и го положиха в подвижната носилка, увит в топли одеала. Издърпаха го с въжета нагоре, по станалия вече безопасен път на лавината, който приличаше на огромен улей за бобслей. Горе, на равното имаше множество разхвърляни ски, две моторни шейни и един санитарен рактрак. Двигателят на рактрака работеше и ехтеше в нощния въздух, а фаровете му образуваха калейдоскопи от светлини в очите на Матей. Това е то, да почувстваш че все още си жив и ти се е разминало неизбежното. Светлините, шумът, мирисът на отработен дизел, колко приятни изглеждаха тези усещания. И най- вече хората, които не те бяха оставили сам в бедата. Всичко това затопляше повече, дори и от най- големият лагерен огън или от най- модерния климатик. Топлината се разливаше на талази в тялото на Матей и го унасяше. Клепачите натежаваха и смъртната умора вземаше превес. Когато го полагаха във вътрешността на рактракът, той чу възгласите на спасителите и мярна, че изтегляха с въжетата още някого. Кой ли беше той? Нямаше значение, важна бе топлината, която се разливаше навсякъде разточително. Матей отново изпадна във вцепенение, подобно на летаргия, отдалечавайки се от заобикалящия го свят. Мозъкът му изключи възприятията, за да запази енергия за жизненоважните функции. Тогава, в тесния фургон на рактракът положиха носилката с втората персона, която лавината бе пожалила. Преди единият от спасителите да увие пострадалия в одеало, отдолу лъсна черна грейка, в която студът бе успял да вгради своите ледени цветя.