Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
Мареца пристъпи зад Триада, протегна ръце и обгърна дланите и със своите. Устните им, започнаха тихо да нареждат, а някъде дълбоко в огледалото, един глас започна да им приглася. Гласът на някой, който идваше от друго място, от друго време. ****************** Целият ден времето, както астрономическото, така и атмосферното, не успя да влезе да в ритъм. Поне за Матей. Когато се прибра в Драгалевци и остави старата баварка в двора на съседа, не намери сили да отиде на работа. Винаги можеше да намери обяснение пред шефът си, за един пропуснат работен ден. Лошото бе, че оставайки в къщи, нещо все го глождеше и не можеше да си намери място. Опита да зачете ,,Черното ехо” на Майкъл Конъли, но дори увлекателното криминале, не можа да го изтръгне от мрачните мисли. Захвърли книгата върху протрития кожен фотъойл в холчето и отиде до магазина. Именно в този момент, поглеждайки към часовника, усети че времето не върви. Отвън на улицата, пак го посрещна хладният въздух и слязлото ниско, оловносиво небе. Тревожното чуруликане на врабчетата, разкъсваше тишината на спокойната квартална улица. Единствено те бяха останали верни на своя дом, останалите птици ги нямаше, отдавна потърсили по- топли места. Мисълта за това подсети Матей, колко много негови приятели и колеги, подобно на птиците, бяха напуснали България. Определено, не само в търсене на повече топлина, защото някой отидоха дори в студени, в климатично отношение страни. Заминали бяха в търсене на своята реализация и повечето пари. Той също, често се замисляше дали да не последва примерът им, но не можеше да намери сили за тази крачка. Нещо го караше да остане тук, при своите корени, където бяха заровени сърцата на прадедите. Чуруликането на врабчетата, сега го окуражаваше и подкрепяше неговия избор, та нали те също не бяха избягали. Малки бели снежинки се появиха в застиналия въздух и допълнително разведриха Матей. Бяха почти незабележими и падайки върху влажната земя, тихо намираха своята смърт. Оставяха обаче, своето послание за идващите снегове. В магазинът, Матей се отказа от първоначалното си желание да вземе бутилка кола и фъстъци. Взе си две бутилки марково червено вино, рядко пиеше алкохол, но чувстваше нужда и силно влечение към него, именно в този ден. ********************* В Младост 4, мрачният следобед бе украсен от белия танц на самотните снежинки. Сивите блокове се взираха към тях, със своите воднисто-прозрачни очи. Горните етажи се колебаеха какво точно да наблюдават- сияйният балет или застрашително надвисналото над тях сиво и намръщено небе. В един от тези бетонни колоси, на седмият етаж, край прозорецът на малката стая, седеше още един наблюдател. Погледът му се рееше над изоставената детска градина и грозния трафопост до нея, стигайки до отсрещния блок. Там, в сивата фасада, се блъскаха очите и мислите му. Името на този човек бе Теодор Петков, но приятелите му викаха Цепеницата. Прякорът си, получи на един тежък алпинистки преход. Една вечер, докато стъкмяше огънят и кълцаше клони с брадвичката си, едно заострено дърво отскочи и го удари зле между очите. Цялата вечер не се отърва от смехът и подигравките на другарите си. Получи прякорът, а все още носеше белезникакъв белег там, където го уцели цепеницата. Сега, загледан в младоският пейзаж, се чувстваше обиден и засегнат. Криво му бе, че Мареца не се свърза с него, след онази случка в бмвето. Какво бе виновен, че изпусна проклетата цигара върху скъпата тапицерия. Не беше нарочно, но онзи не го разбра. От тогава го отряза напълно и не контактуваше с него. Дори не му прости мъничко поне, а когато Цепеницата правеше опити да се свърже, биваше жестоко скастрян и наруган. Вярно, че бе свикнал с лошото и често злобарско отношение на Мареца. Случващото се напоследък, обаче минаваше всякакви граници. Стисна силно алуминиевата кутийка загорка в ръката си. Захвърли я върху купчинката изпити в ъгъла, където тя издрънча глухо. Посегна и отвори следващата. Тя поне му бе добър приятел, при липса на други. Сигурно тази другарка, доведе лекия шепот в главата му. Цепеницата се извърна рязко.В стаята бе сам, както и в целия апартамент. Родителите му работеха като лекари в Либия, а братя и сестри нямаше. Беше сам. Може би не! Шепотът премина в песен, а тя в мелодия. Приятна и непозната. Провокираща и настъпателна. Теодор стана и отвори голямото крило на прозореца. Повдигна го малко нагоре, защото иначе запъваше в рамката. Пантите изскърцаха с нежелание, но се подчиниха. През широкият прозорец влезе хладен въздух и погали зачервените от алкохола бузи. Това подсили еуфорията, която песента носеше. Тя звучеше все по- силно и по- ясно. От къде ли идваше? Сигурно комшията, нелегален търговец на музикални дискове, пак бе открил нещо интересно. Явно не щадеше и уредбата си, защото звукът ставаше все по- висок. Теодор имаше чувството, че главата му ще се пръсне и той губеше ориентация. За миг се осъзна, съседката от дясно тупаше покривка на съседния прозорец и му подвикна:
Малко късно разбра, че е стъпил върху радиаторът под прозореца и с разперени ръце се държи за напуканата рамка. Прояснението бе кратко, песента го изтласка към далечните кътчета на съзнанието. Остана само тя, настанила се господарски в неговата глава. Последва дългият скок и краткия полет надолу. Нямаше вик, само широко разперени ръце, като криле на птица. Съседката от седмия етаж, изпусна покривката и закри лицето си с ръце. Шареното парче плат, полетя грациозно надолу, последвало полета на една самотна, паднала птица. ********************* Черната ръка, силно контрастираше на фонът на бялата коса, която галеше нежно. Триада влагаше толкова грижа в това просто действие, че ласката изглеждаше повече от майчинска. Мареца бе седнал върху матрака в ъгъла и гледаше с немигащи, кървави очи към огледалото. Последната картина, която видя там бе успяла да му въздейства. Парче шарен плат, което падаше свободно надолу. Колоритният му вид, ярко изпъкваше на фонът на сивата фасада зад него. Падаше и падаше, леко полюшвайки се с грацията на невинно, детско хвърчило.
Мареца се изненада, защото Триада много рядко назоваваше Тиртуоко с други имена. Правеше го в моменти, когато искаше да постави нещата в по- различна светлина. Едва ли не, да доведе представата за този могъщ дух, до нещо простичко и обикновено, а не за потъналия в мистицизъм и тайнственост, образ на една могъща сила. Още като дете, Мареца често се чувстваше объркан от Триада. Тя обаче, именно с разни хитринки успяваше да влее ум в главата му, тласкайки го винаги в избраната от нея посока. Сега пак го правеше по навик, но той нямаше нужда от насочване. Беше уверен в себе си и вярваше в своята сила и устрем. Имаще обаче нещо, което му пречеше. Един човек, който се бе заровил в делата му и душеше наоколо. Той трябваше да бъде отстранен. На всяка цена. Имаше нужда от помощта на черната прислужница, за да направи нещата истински. Все още се нуждаеше от нея. И двамата го знаеха добре. Заради това, трябваше да се съобразява с дребните и забележки, колкото и да го дразнеха понякога. Мареца се пресегна и стисна, топлата тъмна ръка. В тялото му се вля усещане за топлина и сигурност, заедно с дълбоката убеденост, че всичко ще се подреди, както той и Пеещият желаят.
Телевизорът работеше, звукът бе спрян, но това не пречеше да бълва обичайните блудкави сериали и реклами. Касетофонът свиреше, дарявайки Матей с чудните звуци на арии от Верди, изпълнявани от божествения глас на Андреа Бочели. Червеното вино бавно се вливаше в кръвта му. Топлеше го и леко замъгляваше погледът, а мисълтта течеше лежерно, подобно на голяма, спокойна река. А реката влачеше чудни лилии, паднали листа, изкоренени дънери и гниещи трупове. Те бяха най- страшните обитатели на реката. Превити в ембрионално кълбо и гърбове, показващи се над равната повърхност на водата. Лицата им, гледаха нейде надолу, към покритото с тайни и тиня дъно. Лошото бе, че Матей знаеше чии са тези бездиханни тела. Те не му даваха покой, не можеше да ги прогони дори и алкохлната забрава. Те бяха там и търсеха своето възмездие. Дали той беше оръжието на това възмездие? С този въпрос към себе си, безметежно се унесе. Тихичко заспа и разтворените му пръсти, изпуснаха наполовина пълната с вино чаша. Червената течност образува голямо, тъмно петно върху бежовия жакардов килим. Петното приличаше на пролята кръв. То бавно се разширяваше и пълзеше, попивайки дълбоко в светлата материя. В един момент замря, останаха само отблясъците от телевизорът, които се отразяваха върху тъмната повърхност. Отблясъци се явиха и в съня на Матей. Те го обграждаха от всякъде, а той сякаш висеше в нищото. Огледа се. Около него, своят покров бе хвърлила нощта. Нощ, каквато никога до сега не бе виждал. Това беше полунощ в океанът. Бе заобиколен от безкрайна водна шир. Върху спокойната и повърхност, блестеше отражението на пълната Луна. Матей вдигна нагоре глава и видя протегнатите си ръце, които се бяха вкопчили в плетеница от усукани въжета. Погледна под себе си, там потънала в сенки се ширеше огромна, дървена палуба. И той, както обикновено става в сънищата, разбра че се намира на древен ветроход, който безветрието бе оставило на дрейф в самотния океан. Да, трябваше да отбележи, че го няма постоянният му спътник в съновиденията- вятърът. Рязък вътрешен порив, го накара да се покатери по- нагоре по мачтата и той не спря, докато не стигна самия й връх. Тя завършваше с малък плетен кош, в който Матей стъпи и се изправи в цял ръст. Огледа се в необятното. Блясъкът на лунната пътека, трайно ангажира взорът му. Беше толкова красива и примамлива, зовяща да тръгнеш по нея. Къде ли щеше да те заведе? Встрани от светлината обаче, в мрачните тихи води, той съзря нещо, което го шокира. Дори се завъртя насън, върху изтъркания кожен фотъойл. Изпочупени мачти и разкъсани платна с въжета, отвсякъде заобикаляха гордия ветроход. Стърчаха насочени нагоре, подобно мъртвешки ръце, застинали в мълчалива молитва, преди да изпуснат последния си дъх. Приличаха още на кости, много кости на същества, чието злощастие ги бе довело тук, в това безименно гробище. Матей огледа отново своя кораб, видя разкъсаните платна, пробойните в палубата, все дефекти, които му бяха убягнали. Наоколо нямаше жива душа, нямаше чайки и плисък на вълни. И изведнъж всичко оживя. Разкъсаните платна, заплющяха като бойни знамена. Строшените мачти се разскърцаха, а тъмният океан се разбуни от завърналия се вятър. Зараждаше се буря, която не вещаеше нищо добро. Тялото на Матей, нервно потрепваше върху стария фотьойл, а очите му лудешки играеха зад спуснатите клепачи. Устата се опитвха да кажат нещо, но от тях излизаха само стонове. Навън, на тихата квартална улица, случайните снежинки, които танцуваха във въздухът, получиха своето подкрепление. Заваля първият сериозен сняг, за настъпващата зима. Започнал невинно и като на шега, снеговалежът бързо се превърна в непрогледна стена. Бялата виелица обгърна светът в ледената си прегръдка. Зимата беше дошла. ЧАСТ ВТОРА- ЗИМА Плътната преграда на проливния дъжд не позволяваше на погледът да проникне, дори и на няколко метра извън входът на дървената колиба. Палмовите листа върху покривът, едва удържаха напорът на тропическия порой. Тук, в тропиците, в гореща Уганда, зимата бе дошла. Ноември месец бе ознаменуван с безкрайни дъждове, които щяха да се сипят цял месец. Макири добре знаеше този факт. Димът на бамбуковата му лула, се стелеше ниско край подът на колибата, притиснат от влажния въздух. Тъмните му очи, шареха по клоните на тропическата гора, която започваше само на хвърлей разстояние от него. Някъде зад нея, разкъсал булото на дъждът и изпаренията, ехтеше звънът на църковна камбана. Този звън разбиваше духовното равновесие на възрастния човек. Още от дете се възмущаваше на католическото и въобще всякакво друго, външно религиозно влияние, което налагаше догмите си в родната му страна. Изцъка с език и изтръска лулата си. Наметна жълтата, гумирана перелина, която пазеше като спомен от работата си по памуковите полета и излезе навън в дъжда. Зад неговата колиба пустееха руините, на няколкото отдавна изоставени колиби, които оформяха землището на родното му селце. Младите хора, бяха поели пътя си към близкия град Ентабе или към столицата Кампала. На там поеха и по- възрастните, а малцината останали старци измряха един по един. Макири не винеше никого за това, че остана сам в селището. На младини и той бе поемал по различни пътища, но най- накрая намери своята истина точно там, където за пръв път бе проплакал. Гората бавно, но уверено спускаше ръцете си към сиротното селце. Млади фиданки и увивни растения, пълзяха сред съборетините. Храсти и треви закриваха малките улички. Само южната страна на селището, бе запазила своя облик непроменен. Песъкливият бряг на езерото Виктория беше все същия, такъв какъвто Макири го помнеше от дете. Леки вълнички прорязваха тъмната, масленозелена повърхност, която в ярките слънчеви дни грееше във весела синева. Към нея се насочи Макири. Приближи се до самата вода и спря. Черните гумени ботуши, с които бе обут, затънаха в мокрия пясък. Погледът му се плъзна по изгнилия дървен кей, който никой вече не ползваше. Дъждът барабанеше по ламарината, взета от рязани петролни варели, с които бе обшит кея. Няколко изтърбушени рибарски лодки, обграждаха самотния пристан, подобно на захвърлени часовойски доспехи. Макири отмести взор на време, преди да позволи на спомените да го завладеят. После тръгна успоредно на езерото и остави кея и селцето зад гърба си. Здрачаваше се и излезе лек ветрец, който даде наклон на иначе падащите отвесно дъждовни капки. Макири прие това като добър знак и той бе сигурен, че тази вечер ще види Пеещия. Спря там, където червените заострени скали, миеха снага в езерото. Тръгна покрай тях, навътре в тропическата гора. Мракът около него се сгъсти, без това да го уплаши. Напротив, изпълваше сърцето му с радост и сладостна тръпка от предстоящото преживяване. Процепът в скалите, тънеше в тежка зеленина и бе невидим за случайния наблюдател. Едно столетно тиково дърво го обграждаше от всякъде. Макири търсеше именно този ориентир. Избута клоните встрани и влезе сред абсолютният мрак. Обхвана го онази тайнственост, която винаги усещаше, влизайки в този древен храм. Колкото по- навътре го водеше каверната, толкова по- червен ставаше отенъкът на скалите, но сетне се губеше, преминавайки в кехлибарено жълто. То излъчваше мека светлина, която разпръскваше тъмата. Стените бяха гладки, а не насечени и груби като при входът. Знаци, наподобяващи преплетени спирали, ги изпъстряха и придаваха живот. Тунелът свърши в огромна пещерна зала. Добре загладените стени, доказваха и човешкият труд тук, а не само прищевките на природата. Залата грееше в мека, кехлибарена светлина, наподобаваща залез. Една единствена масивна колона, разположена в центърът на пещерата, крепеше високия таван. Тя представляваше, двойно преплетена спирала, виеша се до безкрайност. Тих ромон нарушаваше оклоната тишина. Към неговия източник се насочи Макири. В далечния край на залата, по единствената правоъгълна стена, защото залата иначе имаше овална форма, се стичаше вода. Тя идваше от ъгълът, който образуваха стената и таванът и се лееше спокойно и гладко, без да хвърля никакви пръски. Само около цепнатината във подът, където изчезваше водата, се виеше прозрачна омара. Макири спря пред водната стена и отхвърли дъждобрана от раменете си. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка, дървена флейта, направена от дървото упаче или ,,пеещото” дърво. Задържа я в ръка и зачака. Навън от пещерата, вятърът се бе усилил. Въздушните струи свистяха в зъберите на червенирте скали, а езерото се удряше със сила в тях. Ехото от тези звуци пропълзя, заедно с прииждащата вода, навътре към голямата зала. Помещението се изпълни с шумове и сякаш оживя. Блясъкът на стените се усили и озари пространството с ярко зерево. Върху осветения таван се очертаха релефни сталактити, между които бяха опънати нишки, изтъкани от някаква финна и ефирна материя. Въздухът в залата се раздвижи и завихри, нишките на таванът улавяха всяко негово движение и го превръщаха в мелодичен звук. Цялото това звучене се превърна в красива мелодия, когато и Макири засвири на своята флейта. Мелодията бе подета от спираловидната в центърът на залата и тя започна да резонира, подобно на гигантска тонколона. Вибрациите и се предаваха на цялото помещение, включително и на водната стена. Гладката повърхност на водата, започна да трепти и да се набраздява. В нея се очераха фигури, които и придаваха релеф и обем. Фигурите приличаха на човешки. Те излязоха от водата, но всъщност те самите бяха вода. Нямаха лица, нито дрехи. Просто водата бе придобила човешки форми и пропорции. Бяха четири на брой. Минаха покрай Макири все едно, че не бе там и седнаха край колоната, сочейки четирите посоки на света. Малки водни капчици, очертаха следите им и заблестяха в кехлибарен отенък върху прашния под. В ръцете им се появиха флейти от вода и те засвириха на тях нова мелодия. Тя се вписа съвършено в тази, която вече звучеше и се получи цялостно усещане за изящна тържественост. Този миг, както повечето хубави неща, не трая дълго, а изведнъж секна. Фигурите се превърнаха в четири локви вода, а Макири отдръпна флейтата от устата си. Отвън сякаш дори и вятърът секна. Звукът от изящната музика, бе преминал в тътен, който караше монолитната колона да вибрира заплашително. Цялото помещение сякаш бе в епицентърът на земетръс. Локвичките вода, в които се бяха превърнали музикантите, се стекоха към колоната и тя ги засмука в гънките на своите спирали. Колоната изгуби своята твърдост и се превърна в нещо аморфно и пластично. Превърна се в огромна фигура, подобно на дух излязъл от вълшебна лампа. Тъмен силует, чието тяло се виеше подобно на торнадо и създаваше феерия от милиони звуци, някои от които извън обсега на човешките сетива. Лицето беше зловещо, сгърчено в писък и злонамерено. Устата участваше в хора от звуци, но не и очите, които изпъкваха със своята белота. Макири падна на колене. Флейтата се изхлузи от ръцете му. Челото му докосна прашния под, там където блестяха следите на четиримата. В залата рязко настана гробна тишина, свистенето идващо от титанът бе преминало в честота, която ушите на Макири не долавяха. Усещаше ги само неговото подсъзнание и караше тялото му да трепери трескаво. Всяка среща с Тиртуоко бе свързана с неописуема тръпка, различна всеки път. Макири обичаше тези срещи, макар че те го изцеждаха и оставаха без сили. Оставаше обаче удовлетворението от контакта с един велик дух, за който родовата памет на неговото племе, пазеше споменът от древните времена. Макири изправи глава и срещна очите на Тиртуоко. Духът се бе надвесил над него, тялото продължаваше да се върти като вихър. Мрачното лице и белите очи не помръдваха. Чакаше. Макири трябваше да даде това, за което бе дошъл, иначе щеше да усети силата и безмерния гняв на Пеещия или Гладния дух, както го наричаха някои Макири запя. Пееше с цялото гърло и с цялото си сърце. Древната песен, която малцина знаеха и помнеха. Тя ехтеше в просторната зала, струните на таванът я подемаха и усилваха. Тогава запя и Тиртуоко. Песента зареждаше Гладния дух и обновяваше древното му сеществуване. След странстванията си по светът, винаги се връщаше тук, на своята земя, в своето светилище. Тук връщаше загубените сили и енергия, които му бяха нужни, за да може да служи на онези, които знаеха как да властват над него. Песента свърши, дълго след като отвън черната нощ, отстъпи място на сивия дъждовен ден. Макири се строполи в прахта и лежа така дълго време, преди да се съвземе. Когато отвори очи, видя заобикалящото го спокойствие на кехлибарената зала. Тиртуоко си бе отишъл. Макири се чувстваше изцеден и изоставен. Така щеше да бъде до следващата песен. Знаеше го, както го бе знаел неговия баща и дядо му и неговия прадядо и така, дълбоко назад във времето. Това бе орисията на шаманският род, от който той произхождаше. Род от едно племе, което бе изчезнало безвъзвратно. ****************** Бяло, бяло и пак бяло. Светът наоколо бе така пестелив на цветове, че това бяло чак дразнеше очите. Но все пак нямаше нищо ненормално в това, ноември да е така зимен, по- скоро нередовно щеше да бъде обратното. Матей изтупа крака на черната гумена изтривалка, която лежеше пред входът на офиса и влезе. Затътри крака по евтиния теракот, имитация на гранит. Първата работа за днес, бе да мине през кабинета на шефа. Нещо, което никога не правеше с охота. Талашитената врата и постната табелка ,,Д. Даскалов- шеф”, зовяха служителят неудържимо. Скромният тон на табелката си беше лично хрумване на самия шеф, който имаше високо мнение за своята оригиналност. Една силна черта на неговия характер, плюс честото употребяване на думите: ,,нали” и ,,разбираш ли”. Матей почука леко, почти плахо на вратата с надеждата, че шефът няма да е вътре. Познатото дрезгаво ,,Влез!”, разкъса надеждите му. Посрещна го миризмата на стара хартия, цигарен дим и евтин дезодорант, които неотменно присъстваха, вплетени в странна симбиоза в стенита на директорския кабинет. Помещението бе два пъти по- голямо от работната стая на Матей,но изглеждаше доста тясно. Талашитените етажерки така плътно покриваха стените, че човек не можеше да разбере какъв е цветът им. Рафтовете бяха затрупани с рекламни дипляни, специализирани книги и безброй броеве на ,,Държавен вестник”. Малкото бюро срещу вратата, някак чезнеше в това хартиено хранилище. Всъщност то, заедно с огромния монитор и компютърът под него, бяха единствените модерни предмети в този допотопен хаос. Бюрото бе скъпа офис мебел, закупена от ,,Бато”, а компютърът-последен крясък на айбием. Зад съвременното си и модерно прикритие, което можеше да се нарече барикада, се губеше дребен червендалест човечец. Той изглеждаше още по- дребен и невзрачен, на фона на прозореца зад гърбът му, от където струеше ярката, бяла светлина на снежния ден. Матей прекрачи напред по протрития зелен мокет, изпъстрен с кратерчета от изпускани цигари. Поздрави вяло и получи също толкова вял отговор, след който воднистите очи на шефа му, като по закон се стрелнаха нагоре към жълтеникавия, прилично замърсен таван. Определено, господин Даскалов не бе от хората, които обичат да гледат събеседниците си в очите:
Матей стърчеше пред бюрото и скрито поглеждаше към разкривения, дървен стол до него. Проблемът бе, че никой не го канеше да седне.
|