Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

• 
  Неда, за малко да ме удавиш!- извика срещу нея и започна да я плиска със струи вода.
  
• 
  Все някога ще успея, черномерско Неси!- изпръска го и тя в отговор на закачката.
  

В тази така ведро заредена атмосфера Матей усещаше, че все пак не може да се отпусне напълно. Имаше чувството, че мрачен облак е надвиснал над главата му и го следва неотлъчно, видим само за него самия. Неда се бореше с това негово настроение, закачките и целувките и бяха неотразими. Как искаше никога да не я загуби...

********************

Мареца проспа деня, чак до неговия късен следобед. Мяташе се и говореше насън. Когато се събуди установи, че дори е плакал насън. Нещо, което бе така далечно и нетипично за него, дори отвратително.

Излезе от къщата и се изниза през портата в каменната ограда, типична гледка за Камен бряг. Тук толкова много неща бяха от камък и им отиваше. Заобиколи черното си беемве. Огледа се в стъклата му, рошав, немит и неугледен. Такъв потегли към кръчмата. Тръшна се на един пластмасов стол и зареди водките. Някакъв пияница с монголоидно лице, изнасяше своето представление. То се състоеше от поредица опити за изправяне, които задължително завършваха с падане по гръб и вирване на босите стъпала, отдавна останали без джапанки. Заветната му цел бе барът, издаваше го пачката двулевови банкноти, които стискаше в едната си ръка. Накрая успя да се изправи сред фоерверк от банкноти и пое към изходът, явно сгрешил посоката. Опитът за обратен завой, го хвърли отново на земята и Мареца даже му изръкопляска, преди да стане от стола и да се отправи към брегът, стиснал една стограмка. Пресече част от каменното поле, върху което стъпваше и самия градец и отиде на скалите, които се извисяваха на уважителна височина над вълните на морето. Здрачът го обгръщаше. Тук- таме по високият бряг, започнаха да се появяват огньове. Това място беше свободна зона и привличаше всякакви интересни хора, загърбили удобствата, дошли да се порадват на суровия и красив начин на живот. Едва ли не, подготвяйки се за времето на свършилите земни ресурси, което безметежно наближаваше. ,, Хипарийка!”- както казваше един познат на Мареца, вече покойник.

Мареца отпиваше от стограмката и съзерцаваше вълните, които се разбиваха долу в ниското, в каменната гръд на брегът. Знаеше, че ако просто се отпусне напред, ще полети с лекота. Струваше му се, че ако го направи няма да умре. Чувстваше се безсмъртен, неукротим и неуязвим. Обаче усещаше болката. Загубата на Триада, несравнима с тази на майка му, беше неговата голяма тъга, за друг не можеше да жали така.

Една вълна връхлетя по- стремглаво върху скалите и привлече вниманието му. Грохотът й, го накара да подскочи и да се изправи. Хвърли бутилчицата срещу нея и се запъти назад. Промени малко маршрутът си и мина близо до ,,огънчето” , който гореше на едно място обградено от ниски каменни валове. Струйката природен газ, пламтеше и осветяваше лицата на насядалите близо хора. Те гледаха пламъкът омагьосани и понякога проговаряха и се смееха. Мареца се загледа в едно лице, тъмнооранжево сред падналия мрак. Заприлича му на Триада и той направи крачка нататък. Размътеният му от алкохолът мозък, се хвана за тази измамно спасителна гледка. После обаче, лицето се ухили и той разбра, че това е просто някакво младо момиче със сериозен тен, усилен от заревото на огънят. Разочерованието се надигна в него и той пое решително към квартирата си. Искаше да поспи, утре го чакаше път. Път, който трябваше да извърви.

**********************

Те навлязоха в Ахтопол, заедно с падането на нощта. Не спряха, за да разгледат курортното градче. Продължиха своят бяг още на юг, поне още малко. Тъмният, тесен и тайнствен път към Синеморец ги погълна, като някакво огромно морско чудовище. Сред мракът на купето, ехтеше двигателят и музиката от касетофона. Музиката относително надделяваше, пееха ,,Диип Пърпъл”, за войниците и за съдбата.

Едва се разминаха с един насрещен автомобил, който връхлетя по тясното асфалтирано платно. После пред тях пресече глиган, след него отново мрак и гора. Трепкащи светлинки и метален мост, после рязък десен завой и зад него- Синеморец. Малка, но безценна перла в короната на българското черноморие, прицелна точка за нечии ламтежи.

Пресякоха притихналият градец и спряха в мрака на едно заливче. Морето се движеше на тъмни талази под тях, излъчващо скритата си сила и тайнственост:

• 
  Обичам те- каза Неда!
  
• 
  Обичам те- отвърна Матей!
  

**********************

Лора Николова се прибра късно от работа, отново си бе измислила някакво извинение пред годеника си. Направи така, че да не бъдат заедно тази вечер, имаше си други проблеми в моментът.

Паркира колата пред притихналата вила в Симеоново, бързо пресече двора и се спусна по стълбите към мазето. Там тъмата бе в своето владение, всепроникваща и вездесъща. Майка й спеше, отпуснала глава на масата, където само лек отблясък, издаваше присъствието на магическото синьо шише. Лора прегърна майка си и я повдигна, някога едрата и силна жена, сега се бе стопила до детски размери и тегло. Главата и се отпусна назад и очите и се срещнаха с тези на Лора. Това не изненада младата жена, защото тя знаеше, че нейната майка спи с отворени очи. Положи я на старото ,,русенско” легло и зави крехкото тяло с мекото одеало на еленчета. После се обърна и седна пред синята бутилка, която с нищо не издаваше присъствието си. Лора отначало поде един напев едва чуто, после го усили до дълбок гърлен рев и тогава стаята се озари в синя светлина. Безкрайно, дълбоко синьо, подобно водите на тиха лагуна, в която се криеха сенките на акулите. От синьото започнаха да изплуват образи. Виждаше се вода, много вода и познати лица. Някой дори до болка. Те се навързваха в поредица от случки и ситуации. Там имаше и смърт. Лора бе ,,прогледнала”, вече и се даваше да вижда в суньото стъкло. Някои нейни съновидения и кошмари, намираха своето потвърждение. Тя премрежи очи и размаха ръце, напевът й секна, синевата изчезна и мракът се върна. Там някъде се спотайваше и ,,гладния” Тиртуоко. Лора се усмихна доволно, не се бе видяла предвидена като негова храна.

**********************

Слънцето бързо успя да ги изгони от чувалите. Препичаше силно и ги накара да се почувстват като скумрии на фурна, увити във фолио:

• 
  Здравей!- каза Неда и целуна Матей по ококореното и сънено око.
  
• 
  Здравей, хубавице!- промляска той и я взе в прегръдките си.
  

• 
  Виждал ли си пастата за зъби?- питаше Неда и ровеше в багажника на колата.- Поморинът!
  
• 
  Видях го за последно в София!
  
• 
  Много оригинално, Матейка! Сигурно искаш зъбите ми да пожълтеят и да заприличам в устата на някоя отровна приказна старица!
  
• 
  Спор няма, че дори прекрасните принцеси, един ден се събуждат остаряли и с променени усмивки.
  
• 
  Ах, ти!- извика Неда и се нахвърли върху дразнителя си. Така и не намериха пастата за зъби, а само изжабуркаха устите си с вода от бутилката ,,Девин” и целувки.
  
• 
  Мислиш ли, че любовта ни няма да се превърне в навик?- запита Матей, докато седяха на скалите и се взираха в морето, приключили с жабуркането.
  
• 
  А ти запитвал ли си се, колко време ще я има нашата любов. Колко ни е отсъдено да живеем, за да изпитваме нейната сила и да търпим промените и?
  
• 
  Съгласен съм, че трябва да изживяваме всеки ден, все едно че е последен и да даваме всичко за нашата любов, но рискът тя да се превърне в навик остава голям!
  
• 
  Ежедневието ни на съвременни хора бавно ни убива, явно любовта също не е застрахована. Никакви гаранции не важат за нея, все пак тя не е перална машина!
  
• 
  Така е, трябва да се жертваме за нея всеки божи ден и да позволим да изпълни живота ни, все едно че това е нашето единствено възможно приключение.
  
• 
  Може би, действително е така! Не знаем какво идва след смъртта, ако приемем че тя е абсолютен край, това означава че няма вечна любов!
  
• 
  Дори да си права, нещо дълбоко в мен, ме кара да вярвам във вечната любов.
  
• 
  Дано наистина да я има, защото самата мисъл за края и вечната тъма след него, ме кара да изтръпвам и съзнанието ми се превръща в пустиня.
  

*********************

Лора се събуди мниго трудно на сутринта. Бе спала в тясното си легло на първия етаж на вилата. Дълго лежа, без да намери сили да стане. Изпъна се с неохота и избута завивките. Посети банята, после се облече бавно и методично. Тази сутрин за пръв път от дълги години насам, не приготви закуска, нито за себе си, нито за майка си. Тръгна към мазето без да бърза, знаеше какво я очаква там. Много неща бе научила от бутилката предната вечер, за кратко време. На половината стълбище се върна обратно, беше забравила ключовете за колата. След като ги взе, неизбежно се спусна към мазето.

Очакваше я тъжна гледка. Нейната майка, госпожа Евдокия Николова, отдавна мъртва за всички, наистина се бе оттеглила от този свят. Лежеше на подът с изпънати ръце и крака, във фигура наподобяваща кръст. Стаята бе чиста и подредена. Леглото оправено, дори любимото и одеало с еленчетата, бе чинно сгънато. Широко отворените и очи, гледаха изцъклено дъното на синята бутилка, което стърчеше от разтегнатата и уста. Върху стената над леглото, на белия латекс, изпъкваше една проста дума, изписана с червило или нещо друго червено: ,,ПРОДЪЛЖИ...”.

Лора се облегна в касата на вратата, не се разплака. Чакаше я много работа!

*****************

Неда и Матей се къпаха сред скалите на самотното заливче. Гушкаха се и се любиха във водата. После и на малкият плаж, застлан с натрошени мидени черупки. Беше им хубаво, но на Матей и малко напрегнато.

По взаимно съгласие, решиха да отидат до Ахтопол и там да си направят късна и охолна закуска. Старата баварка послушно ги откара до там. Неда караше, въпреки че нямаше книжка. Емоциите във водата я бяха екзалтирали и тя настоя да шофира. След няколко смешно-опасни ситуации, все пак се справи с начинанието си.

Ахтопол ги посрешна с напечените от жегата асфалтирани улици, миризмите на готвено и плажно масло и шарените тълпи от всякакви хора, всички с интересни разбирания за лятната си почивка.

Двамата влюбени си избраха едно от многото заведения на главната улица. Тяхното бе близо до пристана. След дълго пулене в менюто, ядоха солени и сладки палачинки, поляти с доволно количество айрян. Говореха си безгрижно и зяпаха бетоненият вълнолом, вързаните рибарски лодки и безбрежното море. Една от лодките, направи впечатление на Матей, по- скоро името й, казваше се ,,Полет”.

Решиха да се върнат към Синеморец и мързеливо се добраха до колата, нарочно обикаляйки по малките улички, отбягвайки пренаселената главна. Гордата шофьорка, ухилено и със смешен реверанс, преодстъпи воланът на Матей. Той потегли бавно, без жар. Напускаше градчето със смътното чувство, че е бил наблюдаван.

На първата отсечка по пътят след Ахтопол, Матей бе заслепен в огледалата за обратно виждане, въпреки светлината на деня. Застигна ги бясно някаква кола, чиито ярки четири фара, къси и дълги, заедно със слънчевият отблясък в предното и стъкло, подложиха на изпитание очите на Матей. Няколко неприятни клаксона и рязка маневра на колата отзад, почти изхвърлиха старото беемве от пътя. Нахалникът успя да ги изпревари, отнасяки лявото им огледало, после ги засече и предизвикарелно ускори, удрайки ги с грохота на двата си спортни ауспуха. Матей се ядоса и се засили след него, Неда не продума нищо, усетила напрежението в ситуацията, само посегна и си сложи коланът, а с другата ръка помилва ръката на Матей, която тежеше върху скоростния лост. Колата пред тях профуча покрай бетонената ограда на градското сметише, до самия път. Някаква свободно пусната свиня, тъкмо напускаше сметището през разбитият му портал, където доволно бе рила и похапвала. Колата- беглец налетя странично животното и то с жален вой отлетя в канавката, отломки от бронята и единият фар на возилото се пръснаха по платното, колата заднесе, оставяйки две тъмни дири по асфалта, но шофьорът и я овладя и продължи с тътен напред. Матей го последва решително, прегазвайки отломките на пътя, които изхрущяха под гумите. С периферното си зрение забеляза, че свинята в панически тръст се връща към сметището, тръскайки лудешки глава. В моментът, в който върна вниманието си към гонката, позна колата пред себе си. Черно беемве, пета серия, М- изпълнение. Страховитият автомобил на неговият враг. Много мощен болид, с който неговата старица не можеше да се сравнява, но особеностите на тукашният път значително намаляваха разликата между двете возила.

Матей успяваше да поддържа една сносна дистанция с врагът си. Все някога онзи щеше да спре, пътят не бе безкраен, намираха се в гранична зона. После не знаеше какво ще се случи, сигурен бе че няма да се откаже до самия край. Видя как Мареца едва увладя подхлъзването на колата си отпред и с мъка уцели металния мост, преди Синеморец. И двамата трудно взеха острия десен завой след моста, свистяха гуми и имаше момент на колебание, дали колите ще останат на пътя. После с фучене преминаха през обедната жега на смълчания Синеморец. Мареца настойчиво се отдалечаваше по пътя към градския плаж на градчето, отказа се да поеме към Резово.

Двата автомобила безжалостно търпяха ударите на неравното пътно платно. Прах и нечистотии се завихряха след тях. Прашният, покрит с пясък път към плажът, обгърна колите в кълбо от прашна вихрушка. Уплашени летовници, отскачаха встрани с викове и ругатни. Хората излизаха от къщите и заведенията, за да видят тази гонитба, достойна за американски филмов екшън.

На подходът към плажът и паркинга до него, прашният асфалт премина в неравен макадамов път, като прехода между тях бе белязан от голяма дупка в настилката, последвана от зловеща гърбица, тип ,,легнал” полицай. Звуците, които изехтяха от двете коли, когато преминаха през това съоражение бяха покъртителни. Предната спортна броня на беемвето на Мареца, направо се откачи и попадна под гумите с трясък, колата на Матей я довърши. Облаци прах обвиха паркингът на плажа, хората се надигнаха от хавлиите си, оглеждайки се за идващо цунами или смерч. Ведрият надпис на пицарията до паркингът: ,, На плажът има цици, а при нас са големите пици!”, изчезна в мъглата на прахта.

Мареца пое по макадамовият път, който се насочваше към дивата гора след паркингът и навлизаше в местния резерват. Цивилизацията бързо оставаше зад тях, гонитбата продължаваше. Коритото на малка рекичка, бележеше отбивката към резерватът. Без колебание, Мареца я форсира, изхвърляйки струи вода във всички посоки, преодоля препятствието и продължи по коларския път сред дърветата. Матей успя да го последва, след кратък кризисен момент, преодоля реката и се гмурна сред светлосенките на гората.

****************

Бе сигурен, че на излизане от реката, пръсна картерът на колата си, една червена сигнална лампа на арматурното табло го доказваше. Радиаторът също бе изгърмял и свистеше неистово, а датчикът на температурата неумолимо се покачваше. Въпреки пораженията Мареца бе сигурен, че ще издържат до краен предел, той и колата му.

Пресегна се и измъкна под седалката тъмния керамичен нож, специално командоско оръжие, заби го в кожата на седалката до него и едва не се разби в един млад дъб. Укроти колата и погали дръжката на ножа, която стърчеше от седалката, искаше да му е под ръка. Наближаваше времето за жертвоприношение, защо не и двойно!

***************

Колите летяха по горският път. Занасяха по червеникавата горска почва и корените на дърветата. Разтревожени птици политаха към небето, зарязали гнездата си.

Матей усещаше, че задна дясна гума е спукана и малко трудно увладяваше колата. Светлосенките насичаха взорът му и колата пред него чезнеше и се появяваше, подобно на стар ретроспективен филм. Неда бе прилепила коленете си към гърдите и ги бе обгърнала с ръце. Не говореше и не се оплакваше, не изразяваше нищо, бе вцепенена.

След няколко опасни извивки, пътят се насочи към морския бряг. Гората рязко свърши и автомобилите излязоха на гола поляна, която свършваше с ръба на брегът. На повече от десет метра надолу се разбиваха вълните.

Нарочно или безпричинно, беемвето на Мареца въобще не взе завоя, който връщаше пътят успоредно на брега. Колата остави разорана диря в острата трева и директно излетя от високото. Матей бе така завладян от ситуацията, че не успя да реагира и въпреки натиснатите спирачки, също се плъзна към края на сушата. Старото беемве за миг увисна на кантар върху ръбът, после се спусна по стръмното към водата.

Матей зърна потъващата кола на Мареца. Червените очи на предният капак се скриха под вълните. Задницата също потъваше, изхвърляйки големи въздушни мехури. Не забеляза човек. После тяхната кола подскочи рязко, от ударът в камъняците край водата и също навлезе сред вълните. Тук морето беше дълбоко и те бързо започнаха да потъват. Матей успя да освободи затегналият се предпазен колан на Неда и избута вратата и. Усещаше как водата навлиза отвсякъде. Неговата врата бе блокирана и той започна да развърта дръжката на страничното стъкло. Неумолими струи вода го заляха. Преди да потъне напълно усети, че вятърът се е усилил, надигайки нарастващи вълни с пенливи бели гребени. Успя да се изтласка от колата, точно когато тя опря в песъкливото дъно. Не виждаше Неда. Напъна с ръце и крака, искаше да изплува на повърхността. Тогава усети, че кракът му се закачи някъде или беше хванът. В светлият, зеленикав полумрак пред себе си, виждаше гаснещите алени стопове на черното беемве на Мареца. Издърпа рязко кракът си, но не успя да го освободи. Отвори уста в безгласен вик, който освободи въздухът от дробовете му. Поне той щеше да се добере до повърхността.

*********************

Когато тялото на човек е потопено във вода, особенно топла, усещанията много се различават от нормалното. Това явление са използвали древните гърци, когато се слагали край на животът си. Прерязвали вените си удобно отпуснати в гореща вана, слагайки край на задълженията си и опетнената чест.

Когато керамичният нож премина през прасецът на Матей и направи няколко разреза нагоре и надолу, усещането първоначално бе далечно и нереално, далеч от действителното чувство за болка. Такива бяха и разказите на хората, похитени от акули.

В следващият миг обаче, кръвта го обгърна, оцветявайки водата около него, защото той все още не бе изплувал. Тогава дойде болката и стресът, още повече, че през алените нюанси, успя да зърне причината за заклещения си и наранен крак. Един тъмен силует под него, здраво стискаше глезенът му с едната си ръка, а с другата насочваше ножът си нагоре по кракът на Матей, към гънката на слабините, където се криеше зле защитената фемурална артерия, чието засягане щеше да го отведе за половин минута във Вечните ловни поля или бленуваната Вакхала. Матей успя да увладее стресът. Използва свободният си крак, за да нанесе челичен удар в челюстта на върлия си враг.

Ударът, леко омекотен от водата, дойде на Мареца като гръм от ясно небе. Зъбите му изтракаха, за миг загуби усещане за време и пространство, а кракът на противникът, се плъзна по брадата му и го удари в гърдите, блокирайки дишането му за кратко. Големи мехури издишан въздух, полетяха към повърхността на морето.

Матей усещаше, че има още един враг във водата. Спирали от въздушни мехурчета, се завихряха покрай него и едно зло лице надничаше в сумракът. Матей чуваше неговия напев, който опитваше да завладе и без това объркания му разсъдък. Тогава усети как раковината- амулет, затрептя на гърдите му. Беше я забравил. Подаръкът на Мгабе, вибрираше неистово, сетне замря. След миг, Матей усети силно пробождане и удар в гърдите. Нямаше болка, само усещане за освобождаване.

На петдесетина метра от мястото, където двете коли напуснаха сушата и се разбиха в морето, започваше плажна ивица. Тя приличаше на изтеглен полумесец, образувайки отворен залив, обрамчен в двата си края със скали. Това беше средно голям плаж, сгушен в резервата между Синеморец и Резово, обграден от дива дъбова гора. Плажът носеше името ,,Липите”. Малкото му посетители този ден, вече се бяха насочили към мястото на инцидентът и оглеждаха бълбукащите води. Възклицание на почуда премина през хората, когато във водата изплува малко кърваво петно и образува кръг сред разпенените вълни. След миг изплуваха и две тела, вплетени в нещо, което приличаше на удавничешки танц.

********************

Матей усети, че хватката около глезенът му се охлабва, също усети, че му се гади неистово. Само секунда, преди главата му да се подаде на повърхността на морето повърна. Чувството беше много неприятно, но и някак облекчаващо. После Мареца го сграбчи откъм гърбът, опитвайки да го души със свита ръка. Така и изплуваха двамата, вкопчени като за последен път и наистина беше така!

Свободната ръка на Мареца се издигна над вълните. В нея, без да блести, защото керамичното острие нямаше блясък, стърчеше командоският нож. Матей го видя с ужас, зърна и хората на брега, даже чу тяхното уплашено ахване. Сетне ножът се стрелна към него с нечовешка сила и безпощадност. В ушите му изехтя викът на Мареца, див и жесток, на някакъв неразбираем език.

Инстинктът за самосъхранение и мокрото му и хлъзгаво тяло, помогнаха на Матей. Светкавично успя да се свие и прегъне, подобно на змьорка. Ножът одраска дясното му рамо и той потъна надолу, озовавайки се под Мареца.

Острието действително се оказа безпощадно. Заби се без съпротива, точно под гръдната кост на Мареца, тласкано от собствената му сила. Той огледа невярващо заобикалящия го свят и изпадна в шок. Мускулите му се стегнаха в мощни спазми и той обгърна измъкващия се Матей, повличайки го отново към дъното. Запя нещо несвързано и неразбираемо, преди устните му да потънат под нивото на водата. Хората от брегът решиха, че чуват вопли за помощ, но всъщност това бяха последните проклятия на един болен мозък, които потъваха в забвение.

Матей неистово мъчеше да се освободи от мъртвата хватка на противникът си, но не успяваше да се измъкне. Двамата уверено потъваха към дъното и той усещаше гърчовете и агонията на своя враг и ръцете, които като стоманени обрачи се бяха вплели в него. Обхващаше го паника, която изтегляше последните останали му сили. Мяташе се като риба в мрежа, но без резултат. Чувстваше как дробовете му губят последният живителен кислород. Виждаше дискът на слънцето в тюркоазената вода над себе си и реши, че вече е навлязъл в тунела, водещ към другия свят и вижда светлината в него. После всичко се преплете, светлини и сенки, горе и долу, хаотични движения и накрая широко отворената уста, търсеща въздух за дишане под водата. Всичко чезнеше и се губеше, светът се бе превърнал в бездна.

******************

Виждаше ги. Те стояха на брегът. Някои седнали, други изправени. Взираха се нейде в далечния хоризонт, там където облаците строяха своите въздушни замъци. Някои от хората на брега се взираха в самия него, сякаш беше делфин, порещ белите ,,зайчета” на вълните. Той също ги наблюдаваше, не усещаше своето тяло, бе се слял с водата, бе станал част от морето. Струваше му се, че познава хората, поне някои от тях. За другите се досещаше. Това бяха самоубийците, онези след чиято съдба бе тръгнал. Бе влязъл в ролята на рицарят в бляскавите доспехи, борещ се за кауза, готов да я защити с животът си. Изглежда бе успял.

Хората от брега започнаха да махат към него, все едно че искаха да го предупредят за наближаваща акула. Някои, сякаш викаха и искаха да му обяснат нещо през времето и пространството, което ги делеше.

Лошото бе, че не ги чуваше. Лошото бе, че никъде не виждаше Неда.

Виждаше само синьото небе и сякаш някакви перки се въртяха на неговия фон. Не усещаше вече водата. Само някакво далечно буботене и грохот. Сигурно бе пристигнал при водопадите и тежките води на реката на сенките. Отпусна се и се предаде, чувстваше се лек и безтелесен като птица.

Е П И Л О Г

Есента на Витоша е неотрзима. Като шарена черга се е разпростряла тя върху снагата на планината и само те кани да стъпиш сред нейните шарки и омая. Цветовете са придобили онзи меден отенък, така характерен за този магичен сезон.

Има една лека и равна пътека на Витоша, която свързва Драгалевци и Бояна. Тя се вие сред гората и прилича на алея в парка. За Матей тя беше като алея в спомените. Посещаваше я всяка седмица, след като преживя срещата си със смъртта, изправяйки се срещу своя враг. Случаен добър плувец и хеликоптерът- линейка от бургаската болница, бяха успели да спасят живота му. По- точно да го върнат към животът, който почти му се бе изплъзнал. Лошото бе, че така и не откриха Неда. И до ден днешен, тя остана безследно изчезнала. Никой не я намери. Нито тридневната спасителна акция, нито полицейските водолази, нито любителите гмуркачи. Никой не намери и раковината- амулет, беше се изгубила, но бе ли се изгубило и злото?

Нищо. Морето не изхвърли нито тяло, нито други доказателства. Безследно изчезнала и непрежалима за Матей, остана в неговите мисли, спомени и сънища. Напоследък в тях, търсеше своето място и една друга жена, Лора. Тя бе зарязала годеникът си и се навърташе около Матей. За него беше много трудно, но все пак го привличаше мистиката в тази жена. Тя твърдеше, че за нея той е като пламък, а тя е пеперуда, но Матей имаше усещането за обратното.

В спомените му, живееше и Мареца. Бе виждал полицейските снимки след инцидентът. Проснатото тяло върху нагорещения пясък, ножът който стърчеше от гърдите и полуотворените очи, които излъчваха помръкнал ален блясък, потулен от покрова на смъртта.

Имаше едно място, където пътеката минаваше през гъста борова гора. Там, на Матей все му се струваше, че усеща хладни погледи, надзъртащи зад стволовете на дърветата. Мислеше си, че мътни алени очи и гладни демони, продължават да го дебнат. Не го бяха забравили, вечната борба продължаваше. Счуваше му се далечна песен, която тихо резонираше между боровете, внасяйки неспокойство в мислите му. Тя го караше да усили крачка, забързан към огрятите от Слънцето места.

КРАЙ