Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
Аз пък, не съм го забелязъл! Върша си работата, контактувам с колегите си, доколкото го изискват професионалните ни взаимоотношения... Така е, така е!- примирително вдигна ръце Даскалов.- Просто се съвземи бе, момче. Какво те мъчи напоследък, кажи! Матей се поколеба да отвърне, че това е размерът на заплатата му, но предпочете да си мълчи и само неангажирано повдигна рамене. За себе си, добре знаеше какво го измъчва, но човекът срещу него, на дали заслужаваше да го узнае.
******************* Мареца спеше. Обгърнат от мракът на таванския етаж, скрит от щорите, които го предпазваха от отдавна настъпилия зимен ден. Беше се опънал направо върху дебелото дъбово дюшеме, от което го делеше само тънкото шалте, изтъкано от кокосово лико. Благодарение на климатикът, в помещението бе топло и уютно. Сън ли бе това, което караше клепачите му да мърдат, движени от очните ябълки под тях. Устните се разтваряха в неизказани слова, а любимата черна фланелка с щампа на ,,Гънс енд Роузес”, се повдигаше и спадаше от тежкото дишане. Вътре, зад костните стени на черепът, подобен на този, който бе изобразен на фланелката, се случваха странни неща. Сънища, които изглеждаха така поразително реални и осезаеми. Там имаше много вода, която се блъскаше в брегът с червените скали. Воят на вятъра бе навсякъде. А той- Мареца, бе попаднал някак си във водата и отчаяно се бореше да вкопчи ръце в твърдите скали. Те разраняваха ръцете и трошаха ноктите му, а той така и не успяваше да стъпи на спасителния бряг. Така и насън, започна да протяга ръце над спящото си тяло и да разтваря все по- широко устни, борейки се за глътчица въздух. В този миг, намери своето спасение. Една черна ръка хвана неговата и го издърпа извън съня и удавянето. Надвесеното над него черно лице и огромната бяла усмивка, върнаха живота към него.
Тя само се усмихваше и приседна до него. Сложи главата му в скута си, така както обичаха и двамата, още от времето на неговото детство. Усетил топлината и и нейния аромат, Мареца отново изпадна в дрямка. Този път спокойна и лишена от кошмари. Триада леко се поклащаше и нашепваше с устни, затворила очи. Те се бяха обърнали навътре към самата нея и я връщаха в спомените, които бяха безценни за нея. Някои от тях бяха страшни и тежки, но само те и бяха останали. Те и малкият и, любим Марец. Споменът, който сега я осени бе от най- тежките, но не бе нежелан. Виждаше слънчевите лъчи, пробиващи през зеленината над главата и. Чуваше учестеното си дишане и лудия ритъм на сърцето си. Тя тичаше през тунел от светлосенки и гъста растителност, натам накъдето животът и щеше да се промени завинаги. Зад гърбът и, остана нейното родно селце и брегът на езерото Виктория. Пред нея беше бъдещето, носещо своята трагедия и нови надежди. Изскочи от гората и се озова насред тесния, земен път, спря и се огледа в двете посоки. Затича се отново на изток, в противоположната на селото посока. В първият момент не го видя, защото Слънцето бе зад върховете на дърветата и пътя тънеше в сумрак. Първо забеляза задницата на автомобил, който осъзна че и е добре познат. Тъмносиня лимузина мерцедес, с червени дипломатически номера, които знаеше на изуст. Премина покрай шофъорската страна, предната врата се бе отворила няколко сантиметра, а рамката над нея бе силно изкривена. Откъм предницата на колата се чуваше силно свистене. Имаше и още нещо обезпокоително. Плач, вопли и изтерзани стенания, които идваха от купето. Триада усещаше и своите сълзи, чиито солен вкус докосваше устните и. Не можеше да ги спре, само при вида на човекът, който стърчеше наполовина навън през разбитото предно стъкло. Тялото на дипломата и неин любовник Евгени Григорчинов, изглеждаше така окървавено и неузнаваемо. Скъпият, металносив костюм, който тя не веднъж бе докосвала и събличала, сега бе раздърпан и тъмночервен. Тялото, изгубило своята душа, приличаше на парцалена кукла, ненужна и захвърлена. Всичко това, заради нелепата катастрофа. Триада понечи да го прегърне и издърпа от това крушение, но още нещо привлече нейното внимание. Там, където предницата на мерцедеса се бе врязъла в ствола на огромно дърво, освен парата свистяща през разбития радиатор, имаше едно нещо, което накара цялото и същество да закрещи. От нея, от всяка нейна фибра се изтръгна сърцераздирателен вик, който разкъса привидното спокойствие на гората. Малък, спортен велосипед лежеше отхвърлен на страни, премачкан и с разкривени джанти. Близо до него, лежеше опънато малко момче, което приличаше на заспало. Странните черти на лицето му, защото то бе бяло, прекалено бяло, но със специфични негроидни черти и африканска, къдрава бяла коса, изглеждаше така спокойно и уравновесено. Нищо не показваше, че то е пострадало при фаталния сблъсък. Когато Триада се надвеси над него, видя тънката алена струйка, която пресичаше восъчното лице. В широко отворените, тъмночервени очи светлината бе изчезнала, отстъпвайки място на тъмния покров на смъртта. Триада го милваше и прегръщаше, дланите и полепнаха в гъста, съсирваща се кръв. Мъката и бе неизмерима. Мъка на майката, загубила любимия и единствен син. Незнаеше и не помнеше колко време е седяла така, прегърнала свидната си рожба. От вцепенението я изтръгнаха нечии стенения, които просто бе игнорирала в шокът на ситуацията. Положи малкото телце на синът си, върху намокрената и изцапана от антифриз и масло земя. Изправи се несигурно и олюлявайки се, заобиколи колата от страната до шофъора. Видя дребна чернокоса жена, свита на предната седалка с коси, пълни с парченца стъкло. Изглеждаше безжизнена и отпусната, но се усещаше, че пламъкът на живота не угаснал в нея. Сиурно я бе спасил предпазният колан, който се беше впил в гърдите и. Триада протегна ръка през строшеното стъкло и докосна шията на жената, издайническото трептене на сънната артерия, доказваше живота. Едно бяло, босо краче се подаваше в разстоянието между двете предни седалки и то веднага прикова вниманието на Триада. При лостът за скоростите бе изпаднъл сандала от крачето. Тя усети радостен трепет в себе си и напъна дръжката на задната врата. Тя не пожела да се отвори, защото вследствие на ударът, купето на колата се бе усукало. Триада започна да шепне и да припява, призовавайки цялата сила на един дух, който почиташе още от дете. И духът се отзова. Тиртуоко вля сила в ръката и, тя замахна и удари с юмрук страничното, задно стъкло и то се пръсна на хиляди парченца, отваряйки достъп до детето на задната седалка. Само с един рязък напън, тя се провря в злощастната кола и обгърна с ръце крехкото, детско телце. То, така поразително приличаше на загиналия и син, беше толкова бяло. Придърпа го в скута си и стисна мъничките ръчички, пулсът който усети в тях я стопли. Върна надеждата в нея, че не всичко е загубено. Тогава си обеща, никога да не се дели от това дете. Да го направи велик и уважаван човек. Да му бъде майка и да го посвети в силата на Тиртуоко. Така ги намериха хората от нейното селце. Пръв дойде местния шаман Макири, той даде първа помощ на пострадалите. Макири, изтръгна малкия Марец от ръцете на Триада, която пееше една древна песен на малкото момче. ********************** Двата дебели рекламни указателя, новият том с последните критерии и артикули в алпинизма, плюс още една камара листовки и брошури. Всичко това, тегнеше върху ръцете на Матей и той едва успя да отвори вратата на малкия си кабинет. Тъкмо я затръшна с крак зад гърбът си, когато тя се разтвори отново с неподозиран устрем. Халоса го здраво по задникът и го принуди да разхвърля целия си товар из стаята, само за да запази равновесие. Гневно се обърна кръгом, готов да залее с огън и жупел причината за дребния инцидент, който го сполетя. Намеренията му обаче рухнаха, при вида на широката усмивка на Марина:
Марина отново се ухили и клекна да му помогне, с което му даде възможност да забележи бекините и, лъснали изпод късата пола. Ясно бе, че го прави нарочно. Тази жена отдавна му бе хвърлила око и не го криеше. Колко ли дълго щеше да издържи на атаките и. Все още успяваше, но до кога? Истината бе, че не изпитваше влечение и сантимент към нея. Марина бе готин човек и колега, но нишо повече. Получаваха се понякога обаче, онези малки и особени моменти, като този с изгледът към белъото, които припалваха искрата на нагонът. Матей усети напрежение в панталоните си, нещо там растеше и притеснение се изписа на лицето му, обагряйки го в руменина. Изправи се рязко и се извърна към прозорецът, за да прикрие притеснението си. Рязкото движение, улови захранващия кабел на монитора. Немският монитор цетехикс, с готовност се люшна към ръбът на бюрото. Матей мислено прокле тесния кабинет и понечи да я хване монитора. Марина се оказа по- бърза, дори прекалено бърза. Бутна цетехикса на мястото му, а след това със светкавично движение, събори Матей върху бюрото. Клавиатурата изпука под гърбът му, но той вече бе загубил равновесие и с трясък се стовари върху и. Марина пък, вече беше вурху него. Притисна го силно с крака и тяло, а стегнатият и корем опря в натопорчената му мъжественост. Матей отвори уста, за да възроптае, но тя го изненада с бърза и страстна целувка, която изобщо не можеше да бъде спряна. Езикът и се плъзна между зъбите му и това беше краят. Всякакви опити за защита бяха сломени. Марина майсторски се извъртя, така че се озова под него, върху тясното бюро. Докато правеше тази маневра, ръцете и вече преборваха дюкянът на неговите панталони. Той трескаво изхлузи, снежнобелите и бекини, които останаха закачени на заострената обувка с висок ток, на единият и крак. И тъкмо когато тази стихия, щеше да намери своето естествено продължение, в противовес на всичко телефонът иззвъня очаквателно. Матей стреснато вдигна глава и я удари в ръба на монитора, проклинайки за енти път тесният си кабинет и нежеланото прекъсване. Повторният телефонен звън, окончателно сложи край на бурната сцена. За Матей остана успокоението, че несполуката може и да е за добро и той вдигна слушалката:
Матей се съгласи. Тя му продиктува новия си адрес, защото вече не живеела при баща си в Лозенец. Когато приключиха разговора и той върна слушалката на мястото и, почувства как празнотата в него, обхваща все по- големи пространства, застрашавайки да засегне и най- съкровенните кътчета. Това усещане, носеше със себе си нови страхове, които се превръщаха във верни негови спътници. С тях се завърнаха и въпросите. Матей грабна якето си, което по неведоми причини се бе озовало на пода и изхвръкна от кабинета си. Бързо напусна службата, притеснявайки се да не се засече с някой в коридора, особено с Марина. Навън го блъсна белотата на зимният ден и усили чувството на празнота в сърцето му. Само любопитството и желанието да се пребори с предизвикателствата, му даваха сили. Какво ли имаше да му каже Лора? Какво? ******************** Мареца някак се добра до паркинга над Драгалевския манастир. Пътят, като по закон бе ужасен. Проклинаше се, че не взе джипът на охраната от вкъщи, но нали предпочиташе да кара любимото си беемве. Хората от службата, която отговаряше за почистването на планинския път, отново не си бяха дали много зор. Заснежените и силно изхлъзгани участъци от пътят, осезаемо доминираха над опесачените. Задното предаване на беемвето, въпреки специалния шпер-диференциал, го предаде и се налагаше да постави вериги на гумите. Криво му беше, че е сам. Никой от приятелите, на които разчиташе, че ще дойдат, не се върза на предложението за ски. Иначе щеше да накара някой от тях да сложи веригите. На поканата за ски, със сигурност щеше да се отзове Цепеницата, който беше запален скиор. Но нищо, Мареца не съжеляваше за кончината му. Онзи си го заслужи. Такива мисли вълнуваха белокосият, клекнал до задницата на колата, подобно на дояч. Така и го подмина, една червенобяла, раирана чавдарка. Старият автобус го обгази с черните си, дизелови пушеци и бавно запъпли нагоре, по коварните завои над манастира. На последната седалка, прегърбен и умислен, седеше Матей. След забягването си от работа, директно се прибра в Драгалевци. Навлече грейката, грабна ските и направо обут в скиорските обувки, излезе на спирката на площада. Зачака появяането на автобус номер 66, който да го хвърли до ,,Алеко”. Надяваше се ските да го изтръгнат от мрачните мисли, а искаше и някак да убие времето до срещата с Лора. Няколко часа не бе валял сняг, но когато рейсът пристигна, лудият вихър на снеговалежа се развилня със страшен устрем. Докато си купуваше билет от шофъорът, Матей разбра че е станало обяд, но той не усещаше глад. Придружен от тежкото тракане на обувките си, той се добра до дъното на автобуса и се отпусна в раздраната седалка. Вътрешността на рейсът, която приличаше на консерва, бе полупразна. Трима закъснели скиори като него, двама туристи с избелели анураци и жена, която вреоятно бе служителка в някое от заведенията нагоре, съставяха екипажът на консервата. Матей насочи вниманието си навън. След като, остави грандоманията на красивия квартал, след себе си, пищните постройки с нежелание отстъпиха място на гората. Над разклонът за ресторант ,,Воденицата”, видимостта рязко се сви, не само заради усиления снеговалеж, но и от ниската мъгла. Освен мистичните, побелели гористи склонове, наокло нямаше друго за гледане. Всички гледки и красоти, които планината предлагаше, сега тънеха в неизвестността и забравата на мъглата. Зацапанато стъкло, отразяваше лицето на Матей и то предимно очите му, които изпъкваха контрастно. При погледите си навън, той все срещаше своите очи и те разбира се задаваха въпроси, които оставаха без отговор. Стъклото постепенно се изпоти и скри питащите очи, което внесе известно спокойствие в мислите му. Тогава, точно при паркингът на манастира, той зърна тъмен силует на кола, спрял край пътя, край колата клечеше забулена с качулка фигура, която сигурно поставяше вериги. Едва след като отминаха, тази мимолетно мернала се картина, образът се подреди в съзнанието на Матей и той предположи, че колата е беемве. Под път и над път, човек вече се сблъскваше с тази марка автомобили, бяха станали обичайна гледка в бедната държава. Автобусът рязко завъртя на обръщалото на последната спирка, край хотел ,,Морени”. Маневрата изкара Матей от унеса, който го бе обзел. Скромният пасажерски състав се разтовари бързо и всички поеха към ,,Алеко”. Той се поспря за малко и огледа околността. Не искаше да крачи като паток нагоре, заедно с малобройната групичка, която се изсипа от рейса. Единствено жената с вид на служителка, се насочи към ,,Морените”, сигурно работеше там. Друго, което му направи впрчатление, бе силно намалелия снеговалеж и слънцето, което се мъчеше да пробие през оредяващите бели облаци. Метна ските- стария ,,Близард”, който караше от около шест години, на рамо и подпирайки се на щеките се запъти към крайната си цел. Делничната еуфирия на ,,Алеко”, го посрещна с обичайната си забързана и леко студена атмосфера. Бръмчането на кабинковия лифт, прелитащите скиори, капанчетата за чай и закуски със задължителните си клиенти, суетнята край ски-гардеробът, всичко това си бе част от пейзажа. Матей закопча щраймерите на обувките, щракна ги в автоматите на ските и с ведра стъпка ,,кънка”, както казваха скиорите, се устреми към междинната станция на лифт ,,Романски”. Колъо Сарафина, бивш ,,финансов” работник от района на ,,Магурата” и настоящ лифтаджия го посрещна, както винаги радушно:
Нямаше тълпи почитатели на белите спортове, делничният ден и променливото време, сигурно бяха прукудили повечето хора. Доказваха го, самотните двойни седалки на лифтът, сред които рядко се мяркаше някоя персона, приличаща на лястовичка кацнала върху телеграфна жица.Е, някой наподобяваха гарги, но това бе друг въпрос. Пистите също пустееха, все едно че на тази надморска височина, хомо сапиенс бе застрашен вид. На пръсти се брояха, прелитащите върху пръхкавия сняг скиори и сноубордисти. Някое самотно ски-училище разкъсваше за момент пустинната белота, подобно на ято-птици или пасаж дребни, пъстроцветни рибки. На мястото, където ,,Романски” стремглаво се врязваше в масива на ,,Резнъовете”, който се състоеше от два върха, малко по- ниски от първенеца ,,Черни връх”. Точно там, ниско преминаваща облачност посрещна Матей. Западният ветрец, който в късния следобед щеше да премине в бурен вятър, тласаше белите вълма на изток. През полупрозрачните драперии на облаците, Слънцето приличаше на нажежен до бяло диск или пък на питката, търкулила се надалеч, както в приказките. Последното обръщало на лифтът бе зад гърба на Матей, заедно с каменните руини, останали след пожарът на малката чайна. Той намести очилата си, чукна щеките една в друга, като големите състезатели и шусира смело надолу по стръмното. Околната белота го даряваше с усещането, че лети в облаците. Всеки, който се е качвал на ски, знае за удоволствието, с което даряват тези две чудни дъски, разбира се в комбинация със заобикалящата среда. Шус, рязко излизане от мъглата, напускане на ,,зелената” писта и завой към ,,червената’’, едно рязко отклонение през ,,дупката” на ,,черната” писта и почти задължителното падане на бабуните, които винаги се образуваха в долната част на ,,стената”. Едната ска на Матей се откопча при салтото, някак си се добра до нея, прегърна я и легна по гръб. Нямаше контузии, просто се отпусна върху снега с желанието да усети природата наоколо си. Поне за миг, да се влее във великата бяла магия. Нещо го накара да извърне поглед от облаците. Погледна към лифтът, който пълзеше встрани от него. На разстояние от шест- седем седалки нямаше жива душа, с изключение на една самотна фигура, която определено се числеше към гаргите. Изцяло черен екип, черна грейка с червени ивици. Нахален порив на вятърът, свали качулката от главата на сноубордиста, той посегна да я вдигне и щеше да изпусне сноуборда си, който крепеше на свободната седалка до себе си. Сноубордът бе красив, изцяло черен с нагъната, червена змия по цялата си дължина. Но не това впечатли Матей, свалената качулка или по- точно криещото се под нея, го накараха да зяпне с широко опулени очи. Отметна очилата върху челото си, с невярващ жест. Колко бяла бе косата на този сноубордист, който завъртя глава и погледна наблюдателя си, през малките кръгове на тъмните, защитни очила. Матей разбра кой е този човек, беше го познал неусетно още долу при пътя, това беше Мареца. Гледаше с интерес и озлобление подире му, след което пъргаво скочи на крака. Сигурно Мареца не го бе разпознал, а и бързо бе загубил интерес към мързеливо проснатата фигура насред пистата, той неангажиращо бе отклонил вниманието си към ,,Резнъовете”. ,,Ах, ти копеле!”- мислеше си Матей, изгарян от зверското желание да влезе в контакт с другия. Не знаеше какви могат да бъдат последствията от това, но искаше да се изправи лице в лице с белокосия. Да усети излъчването на този образ на злото. Матей щракна откопчалата се ска към обувката и буквално полетя към междинната станция. Вряза се като акула в пасажа на едно ски-училище и едва опази дечицата от върховете на ските си. Искаше на всяка цена да догони копелето, но в такива моменти безрасъдното бързане можеше да му изиграе лоша шега. Нямаше време да отчете това сега, щеше да го осъзнае, когато го напуснеше действието на адреналина, който надбъбречните жлези мощно напомпваха в кръвта му. Не му провървя с ловът на Мареца. Както казват ловджиите- нямаше сполука, но пък той не се отказваше. По невидимият лабиринт на пистите и лифтовете, все се разминаваше с плячката си. Дали онзи не се бе усетил и нарочно играеше на котка и мишка. Предполагаше се, че случайно не можеха да се засекът. Матей го зърна още няколко пъти. Трябваше да си признае, че добре се справяше със сноуборда, докато той безпомощно го зяпаше от лифта при поредното разминаване. Матей взе да се отчайва, особенно след предопреждението на Колъо Сарафина, че е дошло времето за последното возене за деня на лифта. Той му обеща, че сигурно ще има време за по едно питие, след заключителното спускане. Междувременно му разказа, че някакъв маняк, целия в черно, който лифтаджиите кръстили ,,черния ездач”, вече се е метнал на лифта и е единственият нагоре по трасето.
Все едно, че имаше нужда от предупреждения. Сгъстяващите се облаци и настъпващия здрач, бяха достатъчно красноречиви. Снеговалежът отново се усили. Милионите снежинки се носеха изпаднали в състояние на безтегловност, изцяло във властта и приумиците на вятъра. Матей се плъзна встрани от столчето на горна станция, когато видя силуета на Мареца да изчезва във вълмата на мъглата. Спусна се след него, решен да намери сгодния момент за контакт. Шумът на лифта се отдалечи и секна, бяха го спряли. Почувства се сам и безпомощен, някак дребен и безполезен в заобикалящато го фартуна. Имаше си обаче своите криле, които му даваха мотивацията да направи това, което си е наумил. Силуетът пред Матей чезнеше и се появяваше, подобно на призрак. Изглеждаше толкова лек в мъглата, все едно че теченията го подхвърляха в различни посоки. Матей спазваше една дистанция, която прие за разумна. Малко се обърка, защото Мареца не зави по ,,червената” писта, а продължи на северозапад по ,,зелената”. За миг пелената на облаците се разкъса. Пред преследващите се, блесна гледката на цялото Горно плато. Красива бяла пустиня, стигаща чак до безкрая. Приличаше на чернобяла снимка от края на миналия век, със сигурност нещата тогава са изглеждали по същия начин, както и много години преди това. Съзерцавайки я, Матей си мислеше за древните мъдреци, които са вярвали че Земята е плоска и те са имали своята логика. Огромното, плоско плато пред него, сякаш се мъчеше да докаже тази опровергана теория. Кой знае, може би те са описвали един друг свят, за чието съществуване ние можем само да гадаем. Групата скали, които туристите наричат ,,Лъвчето”, заради известната прилика, разваляше идеалната плоскост. Природата, също както човекът, обича да изгражда своите паметници тук и там. Каталог: fullcontent fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Отзив на Врачанския митрополит Калиник върху романа на Мариана Тинчева „Сън срещу събота“ fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Закон на вярващите чрез любовта и молитвата Изтегляне 2.59 Mb. Сподели с приятели:
|