Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
След вратата, противно на клишетата, следваше едно обширно помещение, липсваше коридор или антренце. Свикналите с тъмнината очи на Матей, ясно различаваха интериорът на помещението. Двете свещи, поставени в изящни сребърни свещници върху масивната дъбова маса, в центърът на помещението, хвърляха толкова слаба светлина, че нямаше никакъв шанс да го заслепят. Голямото вътршно пространство, обединяваше в себе си, едновременно всекидневна, гостна, хол и трапезария и създаваше впечатлението, че е огромно. Нещо, което не личеше при поглед отвън. Матей с нескрит захлас оглеждаше тежките картини по стените, за повечето бе готов бе готов да се закълне, че са от български автори. Една от тях, сама по себе си, издаваше своя създател. Момата, изобразена на фонът на напращели кехлибарени дюли, представляваше творение на Майстора. По стените редом с чудните картини, бяха окачени и табла, които указваха схеми на сложни биохимични процеси, протичащи в човешкия организъм и звената, в които се намесваха определени лекарствени субстанции. Да, явно духът на стария фармацевт, който бе обитавал този дом, все още живееше тук, приклещен зад стените, облепени с антични релефни тапети, скъпи картини и сложни схеми. Доказваха го и тежките масивни мебели от орехово дърво и явор, скъпите сервизи от фин порцелан, които се криеха зад стъклата на секциите. Големият махагонов бар, в който блещукаха бутилките на разни екзотични питиета. Всичко изглеждаше добре подредено и поддържано. Сигурно Неда се грижеше тази голяма антика, да не заприлича на градината отвън. Сякаш прочела мислите му, Неда проговори:
Между двете свещи, чиито пламъчета леко трепкаха на върхът на сребърните свещници, които представляваха увити змийски тела, мържелееше искрата на тънка ароматизираща пръчица, над която се виеше ефирен дим. Това бе източникът на едва уловимият аромат на сандалово дърво в помещението. Срещу Матей, зад гърба на Неда, която седеше точно срещу му, сивееха очертанията на прозорец, който бе закрит от тежка тюркоазена завеса. Тя бе причината, когато пристигаше по алеята, Матей да не забележи приглушената светлина от свещите. Той съобрази, че дори не е видял прозорецът, който гледаше към езерцето, придобило статут на блато. Имаше и друго, което той не бе забелязал, нито пък усетил- прокрадващият се в стомахът му глад. Разбра го, когато Неда вдигна лъскавия капак на големия сребърен поднос, мъдрещ се върху масата. Ароматите, които го заляха и видът на зеленчуците и плодовете, сготвени заедно, накараха рецепторите в носа и устата му да експлодират.
Гледаше го право в очите и когато говореше, зениците и леко се разшириха. Матей виждаше в тях отблясъка на свещите и сребърния поднос, виждаше и устните, които се движеха в ален танц, все едно че покапани с малинов сок. Чувстваше се като омагьосан, като загубил почва под краката си. Това обаче не го плашеше, напротив дори в този момент да умираше, би издъхнал щастлив. Когато напълни синьо-бялата чиния от китайски порцелан, с благоуханното ястие и вкуси от него, разбра че е омагьосан напълно. Вкусът, примесен с ароматът на подправки, които със сигурност не се намираха лесно, се разля из цялото му тяло и го изпълни с енергия и магия. Чувстваше се като в приказка, подобно на странстващ пътешественик, попаднал на чудно място в чудна страна. В домът на прелестно красива девойка, която първо ще го нахрани, а после ще го покани в покоите си. Но дали тази красавица, нямаше да се окаже зла магьосница, която крие под хубавата маска истинската си същност и само чака странника да заспи, за да го удуши и да му открадне душата. Дъвчейки, Матей се усмихна при тази мисъл. Смел бе станал в мечтите си, след като вече се готвеше за нощуване тук. ,,Иска ти се!”- биха казали приятелите му от юношеските години.
А нощта тепърва започваше, прегърнала сътрапезниците в своите дипли, въплатила в себе си безкраен магнетизъм и неочаквани обрати! След вечерята, седнаха на огромен черен диван, който се къташа край голямата мраморна камина, в дъното на помещението. И двата обекта, Матей едва сега забелязваше, защото те тънеха в дълбоките сенки, които свещите не можеха да прокудят.
Матей не бе способен да отговори на изненадващото и проницателно откровение. Съумя само да придърпа тялото си по- навътре, в удобните гънки на дивана, при което естествената кожа под задника му издаде провлачен звук.
Вместо да продължи разговорът с думи, Неда поде друга стратегия спрямо своя гостенин. Ръката и се плъзна по кожата на дивана и помилва ръката на Матей. Електричество премина през него и той потръпна, прехвърляйки притеснено крак върху крак.
Матей слушаше, вкаменен като скулптура, думите и го поразяваха на дълбоко. Ръката му не издържа на импулса и погали нейната, усещайки гладката и топла кожа.
Наведоха се един към друг и устните им се намериха в пространството, събирайки се в страстна целувка. Ръцете им, трескаво премахваха всички прегради, които пречеха на телата да се слеят. Когато се озоваха на бялата, меча кожа пред камината и голите им тела намериха своя екстаз, времето за тях спря да съществува, имаше един свят от страст. Нощта беше тяхната вселена, а сънят се превърна в забранена дума за тях. Езерото пред къщата също не спеше, вперило мъртвото си око към безкрайното небе. Небе, под което злото търсеше своите жертви! ******************* Мареца се събуди с натежала глава и объркани мисли. Огледа се в сумракът на ранното утро, необходима му бе минута, за да разбере къде се намира. Тясната и задушна стая бе пълна с полуголи тела, мебелите бяха обградени от ореолите на слабата светлина. През булото на махмурлукът той се сети, че трябва да е в някакво апартаментче в ,,Надежда”, където бе прекарал поредния скапан купон. Нощта бе отминала в задължителните прехласвания по алкохола и марихуаната. По- нататък спомените му се губеха. Помнеше само нечие момичешко лице, което се гърчеше в измамен оргазъм върху него. Всичко останало тънеше в миризмата на пот и трева. Стана и си проправи път през разбуждащите се тела. С мъка откри дрехите си и излезе в коридорът на осмия етаж. След кратка борба с бутона на асансьора се убеди, че въпросният не работи. Мудно започна да се свлича по стъпалата надолу, мислейки си как някои хора, намираха доста по- бърз начин за преодоляване на височините или им се помагаше да го намерят. Тази мисъл го освежи и зареди, наливайки сили в него. Днес беше голям ден. В сърцето на Африка, в далечна Уганда, това бе празникът на Тиртуоко. Голям ден, но там не бе останал никой, който да го почете. Честта на главен церемониал- майстор се падаше на Мареца и неговата обичана Триада. Приповдигнатото му настроение бе развалено от гледката пред блока в ,,Надежда”. Причината не бе в сивият пейзаж, а в строшеното странично стъкло на черното му беемве. Касетофонът разбираше липсваше. Какъв глупак, бе забравил да свали панелът. Нищо, отмъщението щеше да бъде сладко. Изкупителни жертви винаги се намираха. ******************** Късното пролетно утро, мързеливо се усмихваше през прозорците. Матей се събуди с трезвата мисъл, че сериозно се е успал. Колежката Марина със сигурност бе покрила за пореден път липсата му на работното място. Така че, закъснението не го тревожеше особено, по- скоро смущението идваше от непознатата среда, сред която се събуди. Неда я нямаше, нямаше го и уютният мрак, в който се бяха любили. Огромната гостна на къщата, блестеше в светлината на освободените от завесите си прозорци. Матей усещаше топлината и боцкането на бялата кожа под гърба си, лека завивка криеше голото му тяло, а дрехите се валяха в красив безпорядък край него, като доспехи на сразен рицар след челична битка. Изправи се и се протегна, чувайки пукота на гръбнакът си. Облече се бавно, издирвайки вещите си междувременно. В лявата си обувка намери бележка, по- точно я усети:,, Довечера в 22:30 часа, пред ,,Ел Корасон”- Не или Да!- бъди там, целувам те!”. Работата взе да става сериозна, помисли си Матей и тръшна входната врата. Навън го посрещна свежия утринен въздух на стартиралия вече ден. ***************** В стаята бе тъмно и задушно. Крехките пламъчета на чаените свещи, бяха вплетени в непосилна битка с мрака. Мареца кръстосваше възбудено из таванското помещение на бащината къща. Полите на черната роба, с която бе облечен, се вееха и заплашително докосваха пламъците на свещите. Живите въглени, в мангалът насред стаята, блестяха подобно на стотици хищни очи. Билките върху тях, излъчваха омайният си аромат, внасяйки премереност и концентрация в мислите на Мареца. Той усещаше всяка една своя мисъл, като индивидуално и концентрирано явление. Мозъкът му бе напълно избистрен и сетивата работеха на пълни обороти. В дясната ръка стискаше малка снимка, откъсната от албума на класът му, който лежеше захвърлен на пода. Мареца се взря в нея за последен път, червените му ириси се огледаха в гланцираната фотографска хартия. Сетне, с един пренебрежителен жест, той я запрати сред въглените. Тя потъмня и се сгърчи, усмихнатото лице върху нея, изчезна в един проблясък на огъня и умря мимолетно сред жарта. С този пламък, умря и госпожа Стоичкова. ********************
Тъкмо миеше стъклопакета на една от стаите на четвъртия етаж. Беше се провесила смело, извън касата на прозореца. Едно кафеникаво петно в далечния край на стъклото, направо я вбесяваше и тя със заканително стиснати устни го търкаше неистово. Допълнително я дразнеше пушекът, който идваше от задния двор на хотела, намиращ се под нея. Бай Георги, от поддръжката на хотела, пак бе запалил нещо и мазният дим невъзмутимо се виеше нагоре, лютейки в очите на госпожицата, носещ своите дребни сажди. Колко пъти се правеха забележки за тези огньове, но този инатлив пенсионер знаеше своето си, верен на навиците си. Шефът го държеше на работа само, защото му плащаше малко и без осигуровки. Тъкмо през стиснатите устни на учителката се пророни:,, Пустия му дъртак, усмърдя ми душата!”, когато тя усети леко политване и загуба на равновесие. Белите и чехли се плъзнаха по ламинирания паркет на изтрития под. Легенът с почистващия препарат, пръв полетя от перваза на прозорецът. Последва го възрастната жена, която все още стискаше парцалът в ръката си. Не можа да извика, последните мигове от животът и, бяха ангажирани от мелодия, долетяла от нищото. Тиха, напевна, звучна и небрежно непретенциозна, особенно за един мъртвец. Госпожа Стоичкова се приземи точно в огъня, малко след падането на легенът. Последната работа, която успя да свърши през животът си бе, че успя да угаси един неприятно димящ огън. Тази жена, която бе разпалвала интересът към познанието в своите ученици, умря сред пръсналите се искри на огъня на бай Георги. ****************
******************** Неда усещаше, че е станала мишена. Усещаше го с превалянето на денят, когато тихият делничен следобед преминаваше в онзи магичен момент, в който светлината се променя, готова да приеме здрачът. Денят бе слаб в търговско отношение, малко клиенти влязоха днес в магазинът, а още по- малко си купиха нещо. Времето се нижеше бавно и лениво, превръщайки работния ден в безкраен. Все някога обаче, щеше да дойде вечерта. Вълнението я обгръщаше, само като си помислеше за това. Матей бе отключил нещо дълбоко в нея и тя тръпнеше в очакване на срещата им. ******************* Денят мина убийствено бавно за Матей. Времето се нижеше, сякаш през иглени уши и работния ден упорито отказваше да приключи. Матей, подобно на Неда, тръпнеше в очакването на вечерта... А тя дойде и си отиде безметежно. Двамата изкараха прекрасна вечер в ,,Ел корасон”. В краят на нощта се любиха, дълго и бавно. Във всяко тяхно движение имаше сладост, предкусваща топлотата на прииждащото лято. Нямаше обаче топлина в следващият ден. Той бе сив и дъждовен, но проблемът не беше в лошото време. Матей и Неда бяха смазани от страховити новини. Освен вестта за самоубийството на госпожа Стоичкова, имаше още една, тази за станалите още три самоубийства. Трима млади души, все от стария клас на Мареца. Тайнствени, ужасяващи, изпълнени с мистерия. Вестниците гърмяха, полицията бе объркана, а Матей за пореден път се закле пред себе си, че ще сложи край на тази драма. Чувстваше, че има сили да се справи, особенно с Неда до себе си, която го даряваше с чистата си и светла енергия. ************************** ,, Какво кара младите хора да загиват, като птици без криле?”. Това бе едно от многото подобни заглавия, които излизаха на първа страница в софийският печат. Шумът на събитията не стихна, напротив, екотът му се усили, когато дойде лятото и изсипа своята жар над България. ************************** ЧАСТ 4- ЛЯТО Лятното слънце припичаше в сутрешния въздух на Пирин, по начин който е така характерен за планините. Повърхността на Конското езеро се диплеше от лекия ветрец, който повяваше от върховете и свиреше в стрехите на старческия дом, край брега на езерото. Мгабе се излежаваше на един пластмасов шезлонг, върху бетонената площадка до самата вода. Мислите му, както винаги бяха нейде далече, зареяни сред сините простори над езерото Виктория, в родната Уганда. Комбинацията от планински въздух и слънчеви лъчи, бе придала по- здрав и младежки вид на набразденото му от бръчки, кафяво лице. Очите му бяха полузатворени, а устните непрестанно се движеха, сякаш водеха задълбочен разговор с някого, въпреки че наоколо се белееха само празни шезлонги. В това дистанцирано от светът и отпуснато състояние, го намери и песента. Тя дойде тиха и незабележима, донесена от вятърът и отразена от водите на езерото. Проправи си път в съзнанието на Мгабе и прониза неговия мозък, със своя звън и отчетливост. Той рязко разтвори очи и се вторачи в Слънцето, без да мига. Бе готов да седи така до моментът, в който ретините му изгорят, само за да се спаси от песента. Знаеше обаче, че това е едно невъзможно бягство, защото тя вече се бе промъкнала в главата му. В мигът, в който се изправи и тръгна по шлайфания бетон на площадката с тътрещи се крака, разбра че се е предал. Единият му чехел, извезан с емблемата на санаториумът, се изхлузи от кракът му, разкривайки белия хавлиен чорап отдолу. Това не смути Мгабе, той продължи напред воден от силата, която бе негова наставница. Устните му продължаваха да шептят нещо, което се бе превърнало в песен. Старият човек се бе целеустремил на някъде, с песен на уста и усещане за младост в тялото си, отпочинал и зареден със сили за полет. Задната страна на сградата на Санаториумът, се състоеше от фугирана каменна зидария, в чиито фуги бяха прикрепени масивни стоманени скоби. Към тях бе фиксирана метална ремонтна стълба, която достигаше до самия покрив. Напуканите, кафяви ръце на старецът, стиснаха уверено метала на стълбата и катеренето нагоре започна. Без усилие и без задръжки и забавяне за почивки. Песента го издигаше като балон, пълен с хелий. Той бе изгубил усещане за крайниците си, от краката му бе изпаднал и втория чехал. Тялото му бе леко и ефирно, подвластно само на песента, сякаш никакви други физични закони неможеха да му повлияят. Неусетно достигна до стрехата и малката капандура в нея, която водеше директно на самия покрив. Мгабе се прехвърли през нея с ловкостта на акробат и уверено се изправи на стръмния скат. Широко разкрачен, леко приведен и високо вдигнал ръце, приличаше на капитан, стъпил на носа на своя кораб, приветстващ новооткритата земя. Песента бе изместила всичко друго от съзнанието му и се лееше на потоци от устните на стареца. По етажите на сградата, шумно се отваряха прозорци, любопитни глави щръкваха навън, за да узнаят от къде идва шумотевицата. Никой не можеше да види Мгабе обаче, заради ръбът на стрехата, която го прикриваше. Само един по- съобразителен санитар и директорът на санаториума- доктор Загробов, бяха излезли отпред на площадката с шезлонзите и крещяха към изпадналия в забрава старец. Дали те или някаква вътрешна сила в самия Мгабе, успяха да го откъснат за момент от неговия транс. Той се отпусна назад и легна върху ламаринения покрив, запъвайки ходилата си в края на стълбичката. Затвори очи и притисна длани към ушите си. Започна да си повтаря, една стара детска молитва, която заглушаваше песента на Тиртуоко и внасяше мир в съзнанието му. Чувстваше се изцеден и загубил всякакви сили и енергия. Преди да изгуби окончателно съзнание, намери сили за един мощен и пронизителен вик, чието ехо се изгуби сред върховете. Надяваше се онзи, за който бе предназначен, да го чуе. После всичко потъна в мрак. ******************** Същият топъл и обещаващ летен ден, Матей и Неда се отправиха на пътуване до Седемте рилски езера. Съседът на Матей бе заминал на сезонна работа в Испания, за няколко месеца и почти му завеща старото си беемве. С тази кола те предприеха пътуването си и напредваха уверено към град Сапарева баня. От радиото се лееше свежа българска музика. Ирина Флорин обясняваше, че светът е лилав. Нещо в двигателят на баварката причукваше, но това не влияеше на доброто настроение. Двамата спътници коментираха времето, движението около тях, музиката. Отбягваха една тема, която бе станала болна за тях, дори целенасочено я заобикаляха. След отклонението през град Дупница, подеха по дългия равен път, който се точеше успоредно на планината, пресичайки пустото поле. Път, който сякаш обещаваше да не свършва, прав и проточен в безкрая, все едно че се намираше нейде в пустинята Невада. В отплата на очакването, най- после се появи отклонението за Сапарева баня. Пътят до града, отново се превърна в една безкрайна права, съвършен близнак на предходния. Дупките и грапавите преходи между различните видове асфалт, бяха просто подробности на фонът на планинските склонове, които без предупреждение, буквално изникваха от водоравното поле, подобно на наивна детска рисунка. Градчето мина и отмина, със своите невзрачни, зле поддържани улици и забележителният си гейзер. Пътят се изви над склоновете на града. Погледнат отгоре, той изглеждаше очарователно, с огряните от лятното слънце червени покриви. Гората обгърна металната консерва на автомобила и за неговия водач, оставаше единствената възможност да следва тънката, асфалтирана линия, която отстояваше мястото си пред кафявата горска почва. Лентата се виеше и виеше, завоите се учестяваха. Мантинелите, скалите и опасните стръмнини приближаваха, задушавайки просторът. Един черен джип волво, стремглаво се спускаше и едва не се заби челно в беемвето. Матей и Неда изтръпнаха, разминали се на косъм с тъмната метална маса, която профуча покрай тях и блесналите и стопове се скриха зад завоя. Гледката наоколо бързо ги разведри и разсея, връщайки ги към обаянието на летния планински пейзаж. Асфалтираният, тесен планински път бе заменен от макадамовата настилка на друг горски път, който ги хвърли сред сенките на дърветата. Появи се вятър, който навеждаше дървесните корони, сякаш в поклон пред новодошлите. На места платното бе доста изровено и гърнето на колата стържеше в заострените камъни. Матей стискаше устни, стараейки се да се справи по най- добрия начин с менящия се терен. Дори с мишето темпо, с което напредваха, все пак се добраха до хижа ,,Пионерска” и продължиха по разклона над нея. Не след дълго моторизираното им пътуване свърши, на една поляна до самия път. Те зарязаха колата и нарамиха раниците. На югозапад, над пътят, примамливо ги подканяше една горска пътека, която бе своеобразният им старт към рилските езера. Матей тръгна пръв, Неда уви ръце около врата му и го целуна неочаквано. Той се препъна в корените на боровете, които застилаха пътеката и това разбира се много зарадва Неда, която избухна в смях. Радваше се и той, на целувката и на това, че беше тук с нея:
|