Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман
Изтегляне 2.59 Mb.
|
|
През „летящите” врати на съседния салон, грохотно проникваше саунда на „Сигнал” и тяхното „ Да те Жадувам”. Без да искам и аз запях с тях. Соня се усмихваше до мен и аз се усмихнах, когато тя ми подаде ръка. После танцувахме,бяхме забравили причината довела ни тук, бяхме загърбили реалността. Разсъдакът ме бе изоставил, бях се превърнал в океан от чувства, в който имаше опасност да се удавя. Момичето, с което танцувах и едва познавах, пред очите ми се превръщаше в красавица. Тази Соня ме бе обвила с ръце и се носехме в ритъма на поредния блус. Аз усещах как ме обладава нейното излъчване, нейната същност и чар. Те говореха сами за себе си и аз се давех ли давех. В този момент зърнах другата. Ефирните ми усещания се изпариха и аз се превърнах в кълбо от нерви. Видях алените засмяни устни, гарвановите коси. Стройната снага, облечена в ученическа престилка и вдигнала високо над главата си поднос с питиета. Това беше Мария. Не повярвах на очите си. Без предупреждение прекъснах танца и тръгнах след чернокосата сервитьорка. Пробивах си път през множеството танцуващи тела.Чак сега усетих тежкият и задимен въздух. Светлини и сенки си играеха със зениците ми. Препънах се, Соня ме подхвана през кръста и не успях да падна. За миг зърнах лавиците с книги, покрай стените и портретите на Великите бългрски възрожденци. Те сякаш мълчаливо се възхищаваха на последните музикални хитове. Вниманието ми отново се прикова върху подносът, който лакатушеше сред тълпата. Опитвах се да го следвам: - Мария- извиках аз в ухото й. Тя се обърна и ме огледа учудено, явно не ме помнеше. – Мария, не ме ли помниш- настоявах аз.- Погребението на Краси, сещаш ли се? Тя кимна, направи ми знак да се наведа към нея и на свой ред проглуши ухото ми: - Изчакай ме на барът при караокето до към четири сутринта, тогава ще говорим.-Сетне отново се гмурна в грохота на купонджиите. Музиката продължаваше да се бори с глъчката. Едва сега почувствах, че Соня стиска ръката ми зад мен. Отказахме се да танцуваме, пихме бира и зяпахме безцелно. Времето се изцеждаше, намалявайки миговете на нашия живот. Постепенно посетителите се изнизваха и ние останахме сами в заведението. Погледите ни със Соня се срещаха и разминаваха, скуката ни растеше. Във въздухът увисна един от онези празни мигове, които човек може да усети в последния трамвай, сам на тъмната и пуста улица или самотен в стаята си. Самотата свързана с усещането за собствена незначимост и околна празнота. - Какво си увесил нос- усмихна се насреща ми Мария? - А, нищо- сепнах се аз.- Чакането взе да ми писва! - Виждам, че имаш компания, не би трябвало да си потънал чак толкова в скуката! - Да, така е – намигнах и аз. –Запознайте се, това е Соня Те си размениха любезности. Направи ми впечатление, че не се познаваха една друга, но имаха общ приятел в лицето на Краси. На какво ли се дължеше това ? Реших да не отделям повече внимание на този факт, щях да го обсъдя по – късно със Соня. Започнах разговорът си с Мария:
Тя се съгласи, дори ми насрочи среща в края на седмицата. Не знам защо поисках това. Хич не бях добър катерач, но причината не бе в това. Търсех контакт с тази жена. Имах чувството, че тя не казва всичко и определено имаше още какво да разбера от нея. * * * * ******************* Нощтният вятър бе внесъл хлад в есенния въздух. Двамата със Соня се лутахме по тъмните софийски улици. Минавахме покрай потъналия в мека светлина колос на българската вяра, храмът „ Св. Александър Невски ”. Неговите златни куполи контрастираха с мастиленото небе, внасяйки в душата ми усещане за топлина и равновесие. Спрях и се взрях в тях. Тогава видях една фигура, една тъмна сянка на фона на източния купол. Сянката разпери ръце и полятя надолу. Нямаше вик, само моето „не” разцепи въздуха. Соня стисна силно ръката ми и ние вече тичахме на там. Синьо яке наметнато върху ученическа престилка. Разголени красиви прасци, пръснати гарванови коси. Беше Мария. Соня ме дърпаше, отдалечихме се към „ Раковски”. Далеч по булевардът изплака тъжния вой на линейка, сините й светлини се отразиха в лицата ни. Лицето на Соня бе каменно и восъчно на цвят, сигурно и аз изглеждах като смъртник.
Седях вцепенен в затопленото купе на таксито. Новата „ Вектра” се бе устремила към малката ми къщичка в полите на Витоша . Потракващият брояч и отблясъците на мигащите светофари, сякаш идваха от някакъв друг свят. В душата ми растеше едно кълбо от ужас. Ужасът бе и в сънищата ми, в малката наета къщичка в квартал Драгалевци. Клоните на старият орех отвън, жално стържеха в керемидите над главата ми. Кошмарите се редуваха с полусънни състояния, но той – ужасът си бе там, загнездил са дълбоко в съзнанието ми. **************************** Блъсках се в дните, оставащи до края на седмицата. Сутрините ме посрещаха със студения си въздух и моето главоболие, идващо от недоспиване. Не можех да намеря покой. Анализите ми удряха на камък и аз чаках още нещо да се случи. Дали истинската драма предстоеше? Петъкът бе доста мразовит, дори и за ден от късната есен. Ниско падналите облаци правеха София малка и неугледна. На главния вход на фирмата ме посрещнаха очите на Мария. Некрологът изглежда бе туко що залепен. Пак мъка, пак погребение. Нямах сили за такива преживявания. Денят ми се влачеше тягостно и нерадостно, подобно течението на голяма и мътна река. Кабинетът ми изглеждаше по – малък от всякога. Стените се приближаваха с явната цел да ме задушът. Столът ми бе твърд и неприятен. Компютърът бе просто кутия, пълна с умрял интелект. Само големият плакат върху гърба на вратата, малко успяваше да ме разсее. Огромен син фон, пресечен от бял планински склон, по който се спускаха двама скиори и засичаха дирите си, образувайки осморки в снега . Изведнъж склонът се стрелна към мен и аз неволно се отдръпнах назад в стола си. Вратата зейна широко и също толкова широко, насреща се ухили колежката Марина:
Или напоследък много се бях размекнал, или просто всичко случило се до сега ми бе дошло множко, защото без никакви задръжки се разприказвах пред Марина. Думите ми се изливаха като лавина. Повличаха след себе си всичко, което бе останало скрито някъде в кътчетата на душата ми. Разказвах, разкривах анализите и тайните си страхове и предположения. Външно не изглеждах особенно емоционално екзалтиран, но думите ми носеха своя заряд, забелязвах го по реакцията на Марина. Тя беше весел човек, но някак бързо помръкваше насреща ми. Луминисцентното осветление хвърляше сенки, по нейното светло и открито лице. Влага проблясваше в очите й:
Капитанът се съгласи. Той или по – точно институцията която представляваше, бяха отдавнашни наши клиенти. Николов беше отговорник по материалната част в корпуса на баретите към Вътрешното министерство. Нашата фирма ги снабдяваше с професионално алпийско оборудване, което те използваха за специфичната си дейност. Капитан Николов живееше в квартал Лозенец. Срещнахме се в бар „ Ла Скала”. Пийвахме по едно малко и гледахме през затъмнените стъкла, надолу към хотел „ Хемус” и НДК. Масите около нас бяха заети, хората си бъбреха, звучеше приятна музика. Ние разговаряхме по общи теми, малко политика, малко спорт. Подарих му един рекламен диплян, който да разгледа по – късно. Дойдохме и на темата, която ме вълнуваше:
Приех поканата. Нали това и търсех. Повече яснота, повече факти останали встрани от вниманието ми. Известно ми е, че полицаите са доста мнителни, но имаше шанс непринудено да науча нещо повече. Капитанът живееше наблизо. Вървяхме по улица „ Кораб планина”, заобикаляхме паркираните по тратоарите автомобили. Настъпващия здрач подкарваше хората към домовете им. Забързаните минувачи се разминаваха с нас, прегърнали своето предопределение. Две момиченца скачаха на дама на самата улица, но често бяха прекъсвани от минаващите автомобили. Отнякъде се чуваше бебешки плач, пране съхнеше по балконите на кооперациите. В една от тях влязохме и ние. Нямаше асансъор. До четвъртия етаж ни съпътстваше аромата на готвено, отдавна неизметени стълбища и дъхът на много хора, обитаващи една правоъгълна и не чак толкова голяма постройка. Вратата не беше заключена. Доста учудващо за полицейско семейство. Коледното звънче си висеше на нея, може би тук то си посрещаше Коледа подир Коледа. Антре с мозаечен под. Скромна метална закачалка, обувки и пантофи под нея. Немска овчарка лежеше на постелката пред една от вътрешните врати, дори не показа, че ни е забелязала. Не реагира, когато я прескочихме, за да влезем в хола. На отсрещната стена, погледът ми срещна снимка заградена в рамка. Беше чернобяла- кръгло лице, сериозни тъмни очи и къса черна коса:
Пред нас внезапно изникна жената от снимката, но с около двадесет години по-млада:
Това като чели я смути допълнително. За миг във въздуха увисна неловка тишина. Аз тревожно обходих с поглед помещението. Плачещи за боядисване жълти стени, изтъркани зелени дамаски по фотъойлите и канапето, ожулена холна секция и малък цветен „Сони”, заобиколен от прашни книги. Вниманието ми отново се спря на чернобялата снимка:
Седнахме. Пружините на канапето изскърцаха жално под тежестта ми, която хич не бе голяма. Капитанът взе да ме представя като голям свой приятел и така се разприказва, че дори ме изкара превъзходен катерач и смелчага. Аз само кимах и се хилех утвърдително или червях бузи от скромност. На масичката пред нас се появиха бонбони, кафе и бисквитки. Атмосферата се затопляше, чувствах се като сред стари приятели и почти забравих защо съм дошъл. Към реалността ме върна капитанът:
Останали сами, ние двамата седяхме и мълчахме. Отпивахме скришно от кафетата си. В коридорът се чу подрънкване на синджир, приглушен кучешки лай и стъпки. Външната врата се хлопна и сякаш това бе сигналът за старт. Двамата заговорихме едновременно, но аз като кавалер замълчах и оставих дамата да продължи:
Постепенно между нас се отприщи водопад от думи. Взаимни въпроси, анализи, критики. Не усещахме времето и неговия безспирен бяг. Така разбрах за Мария и за това, как тя се изкачила до купола на храма по водосточните тръби. За бележката й, на която е пишело че е волна като птица и е Мария, а не Мареца. Разбрах, че от известно време полицията наблюдава съмнителен кръг лица, които се занимават по малко с алпинизъм, малко наркотици и анти – обществени прояви. Разбрах за връзката между двамата самоубийци, тях ги свързваше същия кръг хора. Чести срещи, чести походи на някъде, демонстративно поведение, исцепки сред нощтните клубове и улици:
Срещнах капитан Николов пред входа на кооперацията. Пушеше и говореше нещо на кучето. Усмихна се, когато ме видя. Усетих мирисът на алкохол, който лъхна от него:
Стиснахме ръце. Вратата се захлопна зад гърбът му. Двата силуета – кучешкия и човешкия се отдалечиха към стълбището. Вдишах с пълни гърди нощния въздух. Успях да хвана някакъв трамвай към центъра. За свое учудване отидох на кино. Късната прожекция бе приютила не повече от десетина души в просторния салон. Един от тях излезе едва след първите кадри на филма. При видът на Том Круз катерещ се по отвестните скали, аз просто станах и си излязох. Тези скали сякаш ме преследваха или по – точно човекък върху скалите. Пак такси, едно от жълтата редица край тротоара. От околовръстното шосе на горе, ръмеше слаб дъждец. Някаква кола бе влязла в крайпътната канавка и аварийните й светлини, мигаха наклонени под странен ъгъл. Нямаше хора. Не обърнах внимание на коментарите на таксиметровият шофъор. Гледах капките по стъклото на задната врата, плъзваха се и се сливаха. Трудно ми беше да се слея със студенита чаршафи. Хулио Иглесиас пееше от касетофона до леглото ми. Пееше за любовта и за жената. Толкова разбирах от песента, но ми бе достатъчно. Поне това затопляше мъничко душата ми. После дойдоха сънищата лишени от нежност. Сутринта ме посрещна с гостенката на главоболието и болките в гърлото. От центъра на Драгалевци си купих вестник. Още се дъвчеха въпросите за мистичните самоубийства, но някъде на по – задните страници, замаскирани сред обичайната политика, клюки, факти, полуфакти, спорт и какво ли още не. Автобусът дойде и аз се гмурнах отново, надолу към оловната пелена на столицата. Във фирмата ме чакаше изненадващата новина за еднодневна командировка до град Добринище. И аз тръгнах, както често се случваше, без предварителна подготовка. Аз и един техник, който караше служебния форд. Тръдгнахме около девет часа сутринта. Техникът щеше да прави профилактична проверка на въжето на лифта към хижа „ Безбог’’. Моята мисия бе завързване на връзки с местния спортен клуб по планинско катерене и със спасителната служба, с цел пласиране на наша екипировка там. Чичо Здравко- техникът, не бе от най- разговорчивите пък и аз не бях в особено добра кондиция за бърборене. Предпочитах да гледам и да се радвам на пътуването, ако не друго, то поне това ми доставяше удоволствие. Самата му алтернатива бе доста по-добра, от още един работен ден в тесния кабинет- колко безлично и скучно. Денят бе мъглив и влажен, но с последните мъгли се сбогувахме щом Перник остана зад гърба ни. Слънцето се усмихна над хоризонта, така както само то си знае. Усмихнаха се и шофъорите в странни гримаси, заслепени от блясъка му. Забравих болките в гърлото и отворих съзнанието си към заобикалящият ме свят. Дърветата препускаха край пътя, скриващи багрите на полето зад тях. В следващият миг пък, полето се ширваше сякаш безкрайно, украсено само от някое самотно дърво. Лошото бе, че земята предимно пустееше, забравила вековната човешка ласка. Тъгуваха обгорелите стърнища и магаретата, препънати край пътя, приличаха на изчезващ вид, който тъжно се оглеждаше в лъскавите возила. Селата отминаваха като на кинолента, разсечени на две от снагата на пътя. Керемидените покриви и надничащите далеч зад тях рилски върхове. Уловените за миг погледи на хората встрани от пътя, тъгата и любопитството, което се четеше в тях. В прелитащите автомобили, те виждаха поредните господстващи особи, забързани на някъде, но не и по народни въпроси. Забравили проблемите на простия човек, забравили идеалите на Левски. Гледката се сменяше. Отново земя, отново осиротели полета, загърбени от сивите мантинели. Гмуркахме се в газовете на тировете пред нас. Миризмата на изгорелия дизел се пропиваше наясякъде в колата, прокрадваше се дълбоко в ноздрите и дробовете ни. Стадо овце, стадо крави, кози. Все малки стада, недохранени и водени от парцаливи хора. Фордът поемаше плавно неравностите по шосето. Нещо непрекъснато дрънчеше зад арматурното табло, но вече бях свикнал с този шум и той се сливаше с ръмженето на двигателя. Лекото безгрижие на пътуването, рязко ме напусна и дори се стреснах от неистовия писък на спирачките на форда. Задницата на една каруца, бясно приближаваше към нас, заедно със стърчащото от края й желязо. Чичо Здравко едва овладя автомобила, някак се прилепихме до каруцата и дадохме възможност на бляскавия правителствен мерцедес да профучи покрай нас. Изпреварихме скромния впряг. Огледах старият дядо, който уверено стискаше юздите, седнал на импровизираната капра. В него не се долавяше страх или уплаха, нямаше и обвинение. Погледна ме само въпросително, сякаш ме питаше дали тази човешка мъка, някога ще има край. Този въпрос струеше и от дребното, проскубано магаренце, теглещо и своете, и бедняшкото тегло след себе си. Отминавахме табелите и крайпътните кръчми. Отминахме Банско и първите къщи на Добринище. Поспряхме за малко в центъра на града. По взаимно съгласие се отказахме от местния хотел и решихме да отседнем в хижа „Гоце Делчев”. Бърза маневра в малката, павирана улица пред хотела и поехме към лоното на планината. Улиците на града, сякаш бяха против нашето решение. Огромните дупки в разядения асфалт, просто искаха да ни спрат. Те като че ли бяха отражение на живота по тези места, където хората постоянно се бореха с тежестта на своето оцеляване. Хора с големи сърца и самобитна веселост, те трябваше ежедневно да прескачат уличните дупки, лутайки се в осигуряването на своя поминък. Животът им бе силно затруднен от вечните неуредици. Неуредици, които идваха нейде там „от високо”, както обичаха да казват хората, но нямаха в предвид високите, заснежени пирински върхове, а едни други места. Там, където се движеха лостовете на държавата, там се зараждаха и проблемите, продуцирани от новите еничари. Студът от планините влизаше в сърцата на хората, но не за дълго. Виното и ракията помагаха в борбата, хвърляйки един народ в самоубийствено пиянство и бяха съмнителното лекарство. Чичо Здравко подреди добре лунния пейзаж на улиците. Почти успя да изчерпи богатият си набор от епитети и едни други интересни фрази, чието ехо сигурно достигаше и до там, където проблемите в държавата, водеха своето начало. Аз клюмах в такт с измъчените друсвания на колата и гледах как светлосенките си играят по фасадите на къщите. На фонът на тази игра, която приключи с напускането на града, нещо друго ми се наби на око и ме потресе. Вече бяхме стъпили на планинския път над града, който водеше към хижата. От двете му страни , се валяха труповете на множество убити дървета, жестоко отсечени от близката гора. Те лежаха, оцапани с пръст и ожулени от влаченето през околните долове. Бяха станали жертва на човешкото отчаяние и сляпа алчност, която немотията и беззаконието, бяха запалили в местните хора. Вината висеше във въздуха,но чия бе тя всъщност? Отговор нямаше, защото мъртвите дървета не могат да говорят, но пръснати навред сред приказния лес, те ни изпращат своите послания, ако можем да ги разберем. Труповете им също мълвяха. Дано поне огънят ги спаси от недостойния край! Вглеждах се в пролуките между боровете, търсейки края на гората и забелязах, че краят и е доста близо. Зад първите редици дървета, имаше много празни пространства вече изсечена гора. Явно боровете около пътя бяха оставени за декор. Те се вглеждаха в мен, може би с мълчелив протест или отчаяние. Мълчеливо пред нас изникна и хижата. Бяла, правоъгълна със скосен покрив и леко антична. Обградена от празно, незалесено място. Изникнала, сякаш направо на поляната. Не изглеждаше много уютна, но не веднъж бе дарявала закъснелия пътник или уморения турист, със своя завет и топъл прием. Бях идвал няколко пъти тук. Имах си своите спомени от това място и те определено бяха хубави. Чичо Здравко побърза да влезе вътре. Аз отидох зад хижата, на поляната със старите дървени бунгала. Гледах нагоре, към върховете на Пирин и обраслите с иглолистни дървета склонове. Сред тях минаваше и трасето на въжената линия. Слънцето нежно галеше есенния въздух, пропит с мириса на листа и мъхове. Долавяше се и лекият привкус на идващия зимен мраз, но птичата песен, която огласяше околната гора, разбиваше представите за снежни преспи и студ. Енергията на планината преливаше в мен. Вдишвах с пълни гърди, пулсът туптеше в ушите ми. Чувствах, че живея и че съм част от света около мен, момент който се изгубваше в градска среда. Внезапно нещо избумтя зад гърба ми. Сепнато се обърнах назад и видях причината за отнетото ми спокойствие. Край източната стена на хижата, ръмжеше и бумтеше, току-що припалилият верижен булдозер, който вярно служеше през зимата. От отворената врата на кабината, изскочи един възрастен човек, който с моряшко поклащане приближи към мен:
Каталог: fullcontent fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Отзив на Врачанския митрополит Калиник върху романа на Мариана Тинчева „Сън срещу събота“ fullcontent -> Хазарски речник роман-лексикон в 100 000 думи fullcontent -> Закон на вярващите чрез любовта и молитвата Изтегляне 2.59 Mb. Сподели с приятели:
|