Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

• 
  Срещата ни не е свързана с особено приятен повод- започна Лора, когато излизаха от тясната кабина на асансьорът и стъпиха на мозаечния под на последния етаж.- Както те уведомих и снощи, починалата жена със сигурност е майката на Мареца. Причините около смъртта и все още се изясняват, но всичко много си прилича с останалите случаи на самоубийства, които станаха напоследък. Жената е починала от тежка гръбначно- мозъчна травма, вратът и е счупен, без да се броят останалите травми по тялото и. Съдейки по това, че е изкачила едно стълбище и е пресякла цял етаж, без инвалидната си количка и най- вероятно без чужда помощ, показва силна мотивация за самоубийство. Разбира се, разследваме като потенциален обвиняем нейната прислужница...
  
• 
  Лора!- прекъсна я Матей.- Не забравяй, че думата самоубийство тук, а и в останалите предходни случаи, не е най- точната!
  

• 
  Прав си, че думата самоубийство, в тези случаи не е най- точната!- Лора го подсети и му посочи близкия стол.- Съгласи се обаче, че се нуждаем от конкретни доказателства, които са основния елемент, от които се нуждае едно разследване и с които работи нашата правораздавателна система!
  
• 
  Е, поне се мъчи!- вметна Матей и погледа му бе прикован върху една портретна снимка, закачена на стената зад писалището на Лора. Лицето му бе познато и той се сети, че бе видял същата в нейното жилище. Това бе ликът на нейната починала майка, заснета на фонът на буйна чуждоземна растителност, може би африканска.
  
• 
  Сигурно си прав за уточнението, но както вече казах, всяко едно твърдение или теория, се нуждае от доказване.- Тя бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото и му подаде голям жълт плик. Матей го разтвори и се сблъска с плътно тесте от снимки, но не просто фотоси от рождени дни или екскурзии. Тези снимки носеха върху себе си отпечатъка на смъртта. Докато ги прехвърляше вдървено, Матей си мислеше, че му се иска никога да не ги бе виждал. Накрая видя и нея, майката на Лора. Беше просната сред камбанките и розовите храсти в неестествена поза. Разперените и ръце, приличаха на умряла в полет птица.
  

Неусетно, все едно че реалността се оттичаше покрай него, Матей излезе от сериозната и строга сграда и пристъпи в горещия летен ден. Лошото бе, че не усети топлината, хлад бе нахлул във вените му и чувстваше как изстива отвътре, изпразнен от всякакви други усещания.

******************

Черна като нощта, тя бе седнала на неудобния, изпъстрен с петна и събран на буци дюшек. Самотна, четиресет ватова крушка, осветяваше варосаните стени и нецензурните надписи върху тях. Разпитите, на които тя предпочете да мълчи, я доведоха до тази тъмна килия на предварителния арест. Бяха обявили, че я задържат за едно денонощие под непрекъснато наблюдение и я завряха тук. Това не успя да я впечатли, докато и задаваха въпроси тя дори не ги слушаше, сетивата и бяха отворени за нейната вътрешна музика, нейната скрита вселена.

Външната ключалка на металната врата на килията изщтрака. Килията бе без прозорци, но Триада ясно усещаше нощта, която отдавна бе паднала навън. Повдигна поглед, за да види среднощният си посетител. Вратата се открехна рязко, но остана притворена. Човекът зад нея запази присъствието си в тайна, но това не беше единствената. Той знаеше и други, например една песен, която дори Триада не смееше да пее. Човекът зад вратата, обаче я запя силно и могъщо. Черната жена опита да направи блокада в съзнанието си, за да спре тази сила. Блокадата бе отнесена от мътната, хладна трела на дивата мелодия, която бучеше дълбоко в главата и, идваща сякаш от дяволско гърло. Трезвата мисъл на Триада бавно си отиваше, пометена от тази могъща песен. Усети, че Тиртуоко е някъде наблизо. Усети го истински, когати той я надигна, материализирал се от силата на мелодията и жаждата си за жертви, загубил повелята на своят пастир.

Тъмните крака обути в бели мокасини, бавно и уверено се отлепиха от бетонния под на килията. Нейде високо, на около половин метров шнур, оплетен с тънка стоманена верига, висеше фасонката на самотната електрическа крушка, която осветяваше помещението. Когато шнурът и веригата се впиха в абаносовата шия на Триада, тя започна да вижда разни неща. Видя влудяващото, ужасно лице на Тиртуоко, който я уви в примката на своеобразното бесило. Лицето му се радваше на агонията и. Видя и човекът зад вратата, симпатична млада жена, чието лице и бе много познато, приличаше на едно друго, което бе виждала отдавна, може би лицето на нейната майка. Бързо избледняваха образите в гаснещото и съзнание, последната трезва мисъл бе изпълнена със съжаление и жал за любимия Марец. После дойдоха виденията, някъде от границата между световете. Мракът се изпълни с измамни светлинки, като огньове гаснещи в нощта.

********************

Гледката на черната жена, висяща от таванът на килията, не я шокира особенно. Взираше се в нея до моментът, в който крушката се пръсна, облята от слюнката и кръвта, която струеше от устата на обесената. Непозната затръшна металната врата и пое към изхода по дългия мозаечен под на коридора. Повечето килии пустееха, само в една от по- предните, някакъв пиянодрогиран, дребен престъпник проклинаше цялата вселена.

Пресече обляното в неонова светлина главно фоайе и дори не кимна на дежурния полицай. Пред изходът я чакаше малката служебна фиеста и ароматът на нощтна София. Подкара колата уверено, наясно с дестинацията, към която бе потеглила. Когато пристигна в квартал Симеоново, полунощ вече бе отминал, отстъпвайки място на малките нощни часове. Откъм Витоша идваше хладен и свеж полъх, който действаше упойващо и сънотворно. Вилата я очакваше, прихлупена в сенките на брезите и акациите, които бащата на баща и, някога бе посадил. Обичаше това място, заради неговата уединеност и самотност. Баща и, вече дълги години не го посещаваше, от онзи далечен септемврийски ден, в който дядо и бе паднал и починал на стълбището, което водеше към мазето. Тогава баща и прокле мястото и го остави на нейните грижи. Тя определено се грижеше за мястото. Истината бе, че мястото си имаше и още една стопанка, майката на Лора Ноколова. Тя обитаваше скромната виличка години наред, без претенцията за контакт с околния свят. Тя бе един отшелник. За всички отдавна бе мъртва, а и тя предпочиташе да е така. Дори нейният супруг капитан Николов, с който се бе разделила скоро след раждането на Лора, преди години бе посрещнал запечатания оловен ковчег, който трябваше да съдържа тленните останки на бившата му съпруга, починала в далечна Уганда. Тя бе предпочела да ,,умре”, когато единственият човек, който истински обичаше и желаеше умря. Това беше бащата на Мареца, великият дипломат Григорчинов, който тя лично погуби. Умишлено повреди спирачките на служебният му мерцедес. Направи го, защото разкри двойнственият и покварен живот на своя възлюбен. Тогава майката на Лора, госпожа Евдокия Николова, така и не промени фамилията на бившия си съпруг, работеше като дребен служител в посолството в Уганда и изживяваше истински романс с посланникът. Уви, донесъл само разочерование и сълзи, а също и решението за отмъщение и наказание. Успя да погуби възлюбеният си, а после благодарение на спестяванията и контактите, които имаше, изфабрикува за себе си една измислена смърт, купи си фалшива самоличност и тайно прибиране в България. Довери се единствено на другия безценен за нея човек, дещеря си Лора. Настани се във вилата, която само Лора посещаваше и се зае да развива в себе си и своята дъщеря умения, които бе усвоила в Уганда.

Когато Лора влезе във вилата и се насочи към кухнята с плик храна в ръце, майка и вече я очакваше. Бе полегнала на малката кушетка, застлана с пъстър китеник от Панагюрище. Посрещна я нито с поздрав, нито с усмивка, а само с песен. Една мелодия, която и двете така добре познаваха.

*******************

Мареца виеше и се гърчеше, коленичил и обхванал с две ръце тоалетната чиния в синята баня в някаква малка крайморска къща, където бе отседнал на квартира. Напъна се и повърна, отново слузесто жълтозелено стомашно съдържание. Гърлото и стомахът го боляха от напъните, а главата тежеше като буца олово, което бе изместило трезвия му разсъдък. Доколокото такъв бе останал въобще в него. В моментът знаеше с точност две неща, че е близо до брега на морето, някъде на Камен бряг, а другото бе, че Триада е мъртва, факт който го бе смачкал и угнетил, повече от тежко вирусно заболяване. През мъглата на болката, усещаше че и неговият враг е нейде наблизо и развръзката тегне над тях като опустошителна буря, носеща в себе си смъртоносно торнадо. Пак повърна и изпсува, едва докопал се до бутонът на казанчето. Водата шурна и се завъртя, образувайки водовъртеж в тоалетната чиния. В този вихър, на Мареца му се стори, че видя ликът на Тиртуоко и разбра, че никога не му е бил господар, а тъкмо обратното. Духът му бе позволил да мисли така, дори мъдрата Триада се бе хванала в този опасен капан. Това бе само един елемент от игра, доста древна при това, в която човешкият живот нямаше особена стойност. Не по- голяма от мимолетната прищявка на един вечно гладен демон.

******************

Мушици и странни летящи създания, бяха техните спътници по пътя им в нощта. Те често се появяваха в светлата зона, която фаровете очертаваха. Неда спеше на предната седалка, обхваната в прегръдката на черния предпазен колан на старото беемве. Лявата и ръка бе отпусната в скутът на Матей, дарявайки го с топлото си присъствие, докато той напрегнато водеше колата в мрака. Неда сънуваше пеперуди, безкрайно много на фонът на лазурното небе, сякаш излезли от измамния скрийн сървър на нечий компютър. Матей пък си мислеше за мушиците, които се мярваха в нощта и изчезвха, все едно че не са били. Много от тях се размазваха в предното стъкло и фаровете, други се изплъзваха и оцеляваха, останали в очакване на следващите примамливи светлини, които сигурно нямаше да ги пожалят. Матей си мислеше, колко много си приличаме с тях, захвърлени в мракът на своя живот, водени от слепия си късмет. Често хората послушно поемат към заслепяващата светлина, която бясно приближава, водени от любопитството и надеждата, но всъщност тя може да бъде опасна и смъртоносна. Винаги остава въпросът какво носи тя?

Тази нощ донесе дъжд. Той заплющя върху колата, когато минаваха по околовръстния път на град Търговище. Градът бе заспал сред рехавите светлини на дежурното осветление, жълтите светофари и нощтните лампи на градските самнамбули.

На кръговото, в края на градът, при бензиностанцията на ОМВ, имаше патрулен автомобил. Проверяващият полицай пропусна старото беемве, сигурно зает с дриги задачи. Матей увеличи сиди- плеърът, след като постави диск с балади на ,,Назарет”. Музиката го облада, асфалтираният път с изтритата си маркировка и непрогледната дъждовна нощ, се превърнаха в негови господари. Неда размърда устни в съня си, полетяла нейде заедно със своите пеперуди. Пътят пред тях се губеше в своите неясни очертания, размити от пороят. Матей усещаше страшното, но същевременно с това очарователно и възбуждащо предизвикателство, на привличащата го тъма, встрани от пътят. ,,Нищото” зад мантинелите и храсталаците, го зовеше с неудържима сила, толкова голяма и магнетична, че имаше моменти, в които му бе почти невъзможно да се противопостави. Тогава просто му се налагаше, с върховно усилие, да върне колата в правилната посока и да я държи в рамките на пътя. Устояваше на предизвикателството, може би с известно съжаление: ,,Дали това не беше един от моментите, в които човек усеща, че живее?”- питаше себе си Матей.

Някакъв силует насред пътят го подсети, че трябва да се съвземе и да се върне в реалността. Бърз поглед наоколо, показа на Матей, че навлиза в някакво село, за чието съществуване, той не бе забелязал указателна табела. Успя да избегне пияният мъж на платното и продължи напред.

Когато автомобилът отмина, пияницата поспря и се изплю в локвата, която миеше пробитите му обувки. После се извърна в посоката на изчезналото беемве и тегли една цветиста псувня, гарнирана с порядъчна доза проклятия. Дали те щяха да достигнат своето предназначение? Пияният не знаеше това, разбра за лошият свой късмет, когато минута след словоизлиянията му, един тир с турска регистрация го помете и спря чак след стотина метра. Трябваше малко време на шофьорът, за да разбере, че е изпратил един любител на чашката сред земите на вечното изобилие. За някого, проклятията се бяха сбъднали и върнали доста бързо!

*******************

Дъждът беше неудържим. Силата му бе безметежна, една реална фантазия за размерите на библейският потоп. Нощният Пирин бе просто един блед и размит силует, а Конското езеро бе обримчено от окръжностите на разбиващите се в лицето му милиони капки. В санаториумът, на езерният бряг, сънят не идваше при стария Мгабе, а и той не чакаше този гостенин, знаеше че посещението ще дойде от другаде. Една негова отколешна позната също не спеше, тя търсеше старецът за среднощен двубой.

Мгабе усещаше истинския, първичен страх, който туптеше във всяка негова фибра. Страх, който не бе усещал от детството си, когато за пръв път влезе в пещерата на Тиртуоко. Чувстваше се слаб и немощен, енергийно изцеден и празен отвътре, като стар дънер, под чиято напукана кора, дървоядите бяха оставили само стърготини и мухъл. Знаеше, че този път няма да устои, но въпреки това се беше приготвил, с помощта на един последен порив на волята, която му бе останала. Вече не помнеше, колко пъти удари челото си в ъгловата рамка на леглото, за да рукне от там кръв. После рисуваше навсякъде из стаята, разкривени спираловидни символи, криещи в себе си заклинания за защита и отпъждане на демони.

Сега седеше свит на подът, в поза приличаща на ембрионално кълбо. Плътна алена спирала, от собствената му кръв, бе изрисувана върху балатумът и го обграждаше от всякъде. Когато старецът чу първите шумове, различни от характерните звуци, които бурята навън създаваше, зловещо се усмихна. Съсирената кръв по лицето му, приличаше на бойна маска. Тя също се опъна от усмивката и придаде на лицето вид на свиреп воин. Воинът пееше припевът на една причудлива песен, която дъждът отвън отдавна беше подхванал.

*******************

Нощта отдавна бе отминала своят апогей и се спускаше стремглаво надолу, към светлината на денят.

След малко нерви и неравна борба с пясъка Матей реши, че все пак са закъсали и е време да отпочинат, в очакване на денят, пък тогава да му мислят. Беемвето бе закопало задоволително задна дясна гума, някъде до носачът и кротко се гушеше в пясъка, примигващо със светещите си габарити. Морето се чуваше ясно и доста на близо, прекалено близо. Неда спокойно спеше в спалния си чувал, редом с колата, откъм заветната и страна. Матей клечеше край нея, седнал върху неразгънатия си чувал и все още се чудеше какво го накара да дойде чак до Обзор и още повече, да търси място за лагеруване близо до самата вода. Разбира се, едната причина бе романтиката, а другата бе нейде във владенията на скритите му сетива, които зимата с подобен успех го бяха завели до лавината. Изправи се и влезе в колата, решително изключи касетофонът и светлините, а после се тръшна до Неда, омотавайки се в пашкула на чувалът си. Нещо тупна на гърдите му и го стресна зверски, оказа се ръката на Неда, която го бе прегърнала в миг на просъница. Демонстрирайки непредсказуемата интуитивност на жената до него. Дори и насън, тя усещаше толкова много неща, особеност характерна за женската природа.

Матей дълго мисли, взрян в изсветляващите звезди. Тревожеха го мисли, които започваха да остаряват в него, повтаряйки се толкова често. Тези мисли, бавно го поведоха към владенията на сънищата. Присъниха му се хората от лавината, онези които видя в тежкото си преживяване през зимата. Тъжните им лица, овехтелите анораци, ледените кристали в погледите. Всичките бяха насядали на самия бряг на морето. Изглеждаха доста близо до мястото, на което Матей и Неда спяха в момента. Може би, до самата дюна, която делеше беемвето от плажът. Топлеха се в слънчевите лъчи и съзерцаваха далечния хоризонт над морето. Не разговаряха и не мърдаха, сякаш тайно се надяваха топлината да прогони леда, който бе превзел сърцата им.

Матей ги наблюдаваше откъм морето. Возеше се върху нещо, което с шеметна бързина го приближаваше към брегът и ревеше под него с характерния звук на джет. Въпреки разстоянието, което го делеше от хората, той ги усещаше и виждаше в детайли с яснота, която е така типична за сънищата. В тяхното присъствие, той долавяше упрек и предупреждение за нещо вече предизвестено, свързано с проклятието тегнещо над него. Искаше му се да отговори на тяхното безмълвно напрежение. Щеше да го стори, ако джетът под него не се бе разбил с ужасен трясък в подводната скала, която без логика и намек, изникна пред него, на фонът на чистото море. Матей беше сигурен, че преди миг тази скала не съществуваше. Дори бе убеден, че в този участък от брега, тази скала бе немислима и невъзможна. Уви, морето го обгърна отвсякъде в солената си прегръдка и той започна да потъва, сред отломките и горивото на разбития джет.

Стори му се прекалено дълбоко, имайки впредвид колко близо до брегът стана крушението. Протягаше крака надолу, но дъно нямаше. Преди главата му да се скрие, под леките вълни на повърхността, успя да зърне за момент сушата. Хората от лавината ги нямаше. На пустият плаж само витаеше напрегнатата атмосфера, останала след тяхното присъствие.

Матей упорито потъваше, без да прави опити да изплува. Само изпъваше крака, в търсене на спасителното дъно. Дъно обаче нямаше, а само зеленикавият сумрак, в който чезнеше последната изгубена светлина.

**********************

Мгабе се отпусна неусетно в прегръдката на съня, приспан сам от своята песен, забравил за всякаква предпазливост и напрегнато очакване. Така и умря в сънят си, смъртта го навести по един така благороден и неангажиращ начин. Тиртуоко не дойде за него, не и тази нощ, не и в този живот. Дори нямаше и сънища. Мгабе отиде там, където някои казват, че светлината била ослепително ярка, родена от слънцата на раят или огньовете на адът.

Санитарите намериха мирно отпуснатото тяло, потънало в кроткия вечен покой, с който го бе дарила смъртта. Лежеше в червеният кръг, който сам бе изрисувал, намерил своето вечно спасение. Приличаше на спокойно спящо дете, с лека усмивка на уста, излъчваше детска наивност и свободна замечтаност, които могат да принадлежат само на едно неопетнено съзнание.

Слънцето и Пирин, надничаха през изрисуваните прозорци. Мълчаливи свидетели на един човешки край, който можеше да означава ново начало!

*****************

Слънцето се бе качило високо в небето, когато двамата се заеха да откопават затъналият автомобил:

• 
  Матю!- закачливо изчурулика Неда, докато риеха подобно на кучета-лисичари с ръце.- Виж, в търсене на романтичната близост на морето как ни закопа!
  
• 
  Да, така е, съкровище и дано това да не е един лош знак за нашето пребиваване край морето.
  
• 
  Превръщаме се във фаталисти, а?
  
• 
  А може би, в символисти, които търсят скритият смисъл в нещата и не оставят без внимание скритото значение на дребните знамения в живота си.
  
• 
  Какво според теб е значението на това?- Неда демонстративно извади един свит на топка полиетиленов плик, който изникна от пясъкът, изриван до гумата на беемвето.
  

• 
  Жалко, колко жалко!- иронично прошепна Неда.- Лишихме някого от средството, което би го дарило с незабравими усещания.
  
• 
  Да, взехме му ключът за скритата врата, водеща към светът на удоволствията- потвърди Матей.- Нека не отричаме, че този ключ може да е бил забравен или изгубен!- После нехайно метна пликът в отворения багажник на колата.
  

*******************

Тя знаеше всичко, което я интересуваше. Не гледаше в кристално кълбо или на карти таро, нито пък хвърляше боб или съзерцаваше дъното на изпита чаша кафе. Вече дълги години, пазеше една бледосиня, полупрозрачна бутилка от стара африканска спиртна напитка. В бутилката имаше вода, налята от езерото Виктория, а тапата и бе залята с червен восък.

Когато жената напрегнеше мислите си, малки спираловидни водовъртежи се завихряха в бутилката. После се появяваха образите, които само тя можеше да види. Дори Лора, нейната дъщеря, не бе придобила това умение, поне все още не. Понякога тя обичаше да съзерцава, изпадналата в транс своя майка. Евдокия не я забелязваше, застанала вкаменено пред бледосиньото стъкло. Само очите и се въртяха бясно и застрашаваха да изхвръкнат от орбитите си.

Тази сутрин я завари отново така. Преди да излезе за работа, Лора слезе до мазето, за да види майка си и да и поднесе закуска. Намери я вторачена в синята бутилката, изключила заобикалящият я свят. Лора се наведе, за да остави кафето и палачинките с ягодово сладко наблизо и бегло премести поглед към бутилката. И тогава за миг зърна нещо. За първи път се случваше и тя усети вълна на възбуда, която я заля горещо.

Видя един старец, който приличаше на заспало дете и лежеше в средата на кръг от кръв. Видя и още нещо, което прогони тръпката на радостта от нея., дори я уплаши. Лора бързо изтича нагоре по стълбите и излетя навън. Евдокия неадекватно се заозърта около себе си. Тя също бе видяла ужасът на една предизвестена смърт, която не можеше да спре. От личен опит знаеше, че синьото стъкло никога не грешеше!

************************

Созопол винаги е бил красив, неимоверно красив. Започнал бе обаче, да се задушава в собствената си красота. Нанизите и огърлиците на новото строителство, натежаваха и превиваха снагата му, застрашавайки да го прекършат.

Неда и Матей избраха този крайморски град, да отзнаменува първото им съвместно къпане в морето. Зарязаха колата паркирана върху тратоара на високият бряг, над общинският плаж. Матей се понесе с боен вик през територията на някогашния ,,евин” плаж и без колебание се разби във водата с плясък. Неда му се възхищаваше и радваше, останала зад него на пясъчната ивица, колебаейки се дали при скока си, Матей не изтласка повече пръски от собственото си тегло, опровергавайки законът на Архимед. Възлюбеният й се гмуркаше и изплуваше, безгрижен като делфин, преди Неда да го връхлети, притискайки го към дъното. Това за миг го накара да си спомни за сънят от изминалата нощ. С известна тревога стъпи на дъното и рязко се изтласка нагоре. Огледа притеснено брегът, търсейки хората от лавината, но там се ширеше само обичайното шарено множество, състоящо се от българи с различно финансово състояние и култура, които не бяха правопропорционални, и чужденци с неясен произход, обединени от слънчевите си изгаряния.: