Самоубийци или Песента на Тиртуоко/роман

Неда седеше срещу Матей и го изучаваше учудено с будните си очи. Изръкопляска, когато словата секнаха, после се хвърли на вратът му. Целуваха се неудържимо. По- късно, на брега на Сълзата, се любиха сред ниската трева. Бурно, без забрани, като за последен път. Времето около тях и всички шумове, бяха загубили своето значение.

Успяха същият ден да се приберат до колата, макар това да стана в късна доба. На здрачавне срещнаха хижарят на старата хижа, прибираше се с огромен самар на гръб. Само се поздравиха и забързаха към ниското. Никой друг не срещнаха или видяха. Тази нощ не разбраха от къде е идвал шумът от двигателя, но им бе отредено да узнаят още на следващия ден.

Долу в ниското, в притихналия мрак, ги чакаше вярната баварка. Техният транспорт към София.

**********************

• 
  Ало, добър ден- поздрави отсреща женски глас!- Търся господин Матей Пропанов!
  
• 
  На телефона е- отвърна дрезгаво Матей!- Кой се обажда?
  
• 
  Лора, дъщерята на капитан Николов. Помните ли ме?
  
• 
  Помня ви, разбира се. Как е капитанът?- Разбира се, че я помнеше, но не я бе чувал отдавна, а и бе решил, че тя няма да го потърси отново.
  
• 
  Слава богу, добре!- Усещаше се напрежение в гласът и.- Търся ви по друг въпрос, спомяте ли си, че когато говорихме с вас преди време за самоубийците, обещах да ви държа в течение, ако възникне нещо интересно!
  
• 
  Да, много добре помня нашия разговор...
  
• 
  Както и да е- отвърна лаконично тя!- Натрупаха се много интересни неща от тогава, а и искам да ви съобщя нещо съвсем скорошно, преди да ви е потърсил следовател!
  
• 
  Моля!- възкликна звучно Матей, вече съвсем разсънен.
  
• 
  Не се безпокойте, процедурата ще бъде съвсем рутинна! Свързано е с вашата вчерашна разходка из Рила. Е, и други хора вчера са били на разходка в същия район, някой от които не са се завърнали живи!
  
• 
  Какво искате да кажете, Лора?- Матей недоумяваше и стискаше с изтръпнали пръсти телефонната слушалка.
  
• 
  Моля, изслушайте ме, без да ме прекъсвате- отсече Лора отсреща!- Били са хора от обкръжението на онази особа, Мареца, когото отдавна наблюдаваме, доколкото можем. Намерени са мъртви в долното езеро, но не удавени, а жестоко обезобразени от винтът на моторна лодка, която извадихме от дъното, където е била потопена нарочно. Няма никакви преки следи и улики към никого, разбира се, под въпрос е самия Марец. За бързото развитие на случаят има принос единствено хижаря от старата хижа, който е усетил някои работи. Той е забелязал единият труп, късно снощи в езерото. Срещнал се е с теб и някакво момиче, аз те разпознах по неговото описание. Заради това може да очакваш следовател. Имам и още за споделяне!- Лора му разказа, че след разговорът, който бяха имали преди време, тя неотменно следи особените случаи на насилие и смърт, дори си води бележки. Разказа за низът от странни самоубийства, които не секваха. Оказа се, че за някои от случаите Матей не знае. Шашна го, направо го втрещи с данните, които бе събрала. Когато затвори телефонът след обещанието, че скоро ще се срещнат, Матей дълго седя с апарата в скута си. Анализираше информацията, прехвърляше казаното и почувстваното. Нямаше нищо случайно, дори и странните усещания и случки от предния ден. Ето откъде е бил шумът от мотора, странните знамения. Мареца, тази проклета личност, пак изплуваше на хоризонтът, но този път Матей усещаше, че денят за разплата наближава. Сигурен бе, че нещата ще намерят своя изгубен баланс. Чувстваше, че викът, който бе чул да го зове отдалече вчера, трябва да бъде последван и той щеше да го направи. Знаеше къде да отиде, въпреки че всичко започваше да изглежда малко нереално и паранормално. Трябваше да се вслуша в скритите си сетива, за да успее да се противопостави истински на злото.
  

*****************

Мареца обикаляше хотелската стая като ранено животно в клетка. Гневът бе изпълнил всяка негова фибра, същият този гняв, който намери удушник в убийството на онези двама нещастници. Ах, как само го дразнеха! Смъртта им обаче, не успя да угаси яростта му. Спокойствието щеше да настъпи, когато успееше да премахне всички пречки пред себе си. Матей и скапаната Неда трябваше да изчезнат. За сега удържаха фронтът, но не за дълго. Имаше и някой в полицията, който душеше подире му, но и той щеше да си намери майстора. Скоро!

Сега трябваше да се крие. Звярът бе оставил кървава следа след себе си. Трябваше да премахне едно по едно краставите псета, които го преследваха. Неговата опора бе в силата на Тиртуоко и дълбоката връзка с вярната Триада. С такава подкрепа щеше да успее. В краят на краищата, той бе оръжието в ръцете на великият странстващ дух, който винаги бе жаден за свежа кръв. Просто трябваше да устои на възможната криза!

*****************

Има един период от лятото, когато листовете на календарът са изпаднали до този за месец август. Тогава се усеща един странен привкус във въздуха, който вещае остаряването на този сезон. Това обаче не е натрапчивият мирис на болест и смърт, който обикновенно свързваме със старостта. Напротив, уханието наподобява на онази златна възраст, характерна със своето роболепие, мъдрост и философска хармония.

Вятърът, който поклаща натежалите от листа и плод клони, сякаш лекичко се е уморил и се готви за кратка, мързелива почивка преди зимните халища.

Светлината, която се процежда през клонаците, също е загубила част от блясъкът си и клони към златистите тонове, които и придават мекота и спокойствие.

Нямаше обаче спокойствие в душата на Матей, докато прекосяваше неравната ,,конска” поляна, нейде високо в непокорния Пирин. Мрачни сенки с криле, подобно безпощадни дракони, прелитаха през съзнанието му. Нищо добро не вещаеха те! Далеч пред него, постепенно придобиваше реални очертания огромният почивен дом, неговата цел. Тук го водеше един неотдавнашен зов, който идваше да провери откликвайки му.

Цялото лято нямаше ни вест, ни кост от Мареца. Въпреки това Матей чувстваше, че сблъсъкът е близо, стаен в своята неизбежност. Неда също го безпокоеше. Тя продължаваше да има проблеми със своя бивш приятел Мрачен. Той не искаше да скъсат, отричаше че всичко е приключило между тях, дори заплашваше и проклинаше. Когато преди два дни, тя отиде при Матей с мораво от удари и плач лице, него го проряза болка и желание за мъст. Все още изживяваше моментът, дълго бе скитал онази нощ, след като я видя като наранена птица, издирвайки нейния мъчител. Преобърна София, местата на които ходеше онзи, дори домът му. Мрачен бе изчезнал и знаеше къде. Един от прокудените, хомосексуални приятели на Мареца, му разкри че Мрачен е преминал от страната на един много по- мрачен от него индивид- Мареца. Враговете на Матей се множаха и ставаха по- могъщи.

На следващата сутрин, Матей бе плакал заедно с оскърбената Неда и то не от страх, а от печал пред поредната жертва. Неговият информатор от предната нощ бе загинал, по- точно бе полетял, от последния етаж на сградата, в която живеел. Приземил се върху паркираното долу такси, имало наранени и други хора. Смъртта продължаваше да вкарва голове, една безмислена и унизителна смърт.

Матей се препъна и приседна за миг. Тъмни кръгове се виеха пред очите му, напрежението вече почти година растеше в него и започваше да му вреди и натежава. Някак успя да се добере до санаториумът. Приеха го с официалната служебност, характерна за такива заведения. Не се наложи да обяснява защо е дошъл и кого търси. Очакваха го.

Старият Мгабе седеше в инвалидна количка, близо до регистратурата. Подпрян на ръкохватките и се пъчеше неговия придружител, млад санитар в бяла униформа. След инцидентът от началото на лятото, Мгабе не оставаше без надзор. Той само кимна на Матей и го поздрави без думи, словата се четяха в блестящите му, тъмни очи:

• 
  Здравей!- приближи трескаво към него Матей.
  
• 
  Очаквах ви!- проговори старецът.- В моята страна имаше обичай да посрещаме гостите с богата трапеза, но тук нямам възможност за това. Моля да ме извините за това, млади приятелю!- Матей само кимна без да отговори.- Нека излезем отпред на терасата- продължи старецът.- Там ще ви нахраня с една прекрасна гледка към езерото и ще може да поговорим спокойно!
  

• 
  Харесва ли ти ли гледката, млади момко?- Мгабе се усмихна широко.
  
• 
  Винаги съм харесвал Пирин, дори и на снимка- отвърна Матей.
  
• 
  Тази снимка, която виждаш от терасата сега, ще бъде последната за мен, момче! Друга в този живот няма да видя и сърцето ми се радва на всяка капчица красота.- Старецът се усмихна за миг, все едно че премерваше нещо наум, сетне продължи:- Не можеш да си представиш, колко различен ти се вижда светът, когато остарееш. Очите ти се отварят за неща, за които преди това са били слепи. Радваш се на всяка минутка живот, все едно че е последна. Оценяваш по различен начин нещата, в сравнение с преценката на младежът!
  
• 
  Да, така е!- вмъкна Матей.- Все пак във възрастният човек се е натрупала мъдрост!
  
• 
  Вятър работа е това с мъдростта, момче!- тъмните очи на старецът блестяха, докато говореше.- Истината е, че старостта в много отношения те доближава до малкото дете, което не умее да се грижи за себе си. То често пада, полива се и се цапа докато яде, но гледа с интерес светът. Но тези наши разсъждения, като че ли повече касаят тялото, а духът е важен, останалото е един постоянен товар и много, много мъка.- Старецът извърна глава и зарея поглед нейде към върховете. Матей понечи да каже нещо, но се спря, Мгабе го изпревари:
  
• 
  Знам защо си дошъл, момче, та нали аз те повиках!- усмихна се той и Матей не можеше да отрече, че усмивката му е ослепителна, което го подсети за Неда.- Сигурен бях, че си ме чул и ще ме намериш. Ти си този, който е решил да се възправи срещу злото, което аз доведох в хубавата ти страна!
  
• 
  Ти си довел злото- заинтригува се Матей?
  
• 
  Това вече са само подробности, моят род определено носи своята вина! Аз искам да те подготвя обаче, за истинския сблъсък със Тиртуоко и неговата челична сила. Сила, породена от желанието за чужда болка и кръв, хранеща се с човешкото нещастие.
  
• 
  Говориш ми за неща, които би трябвало да ме уплашат и объркат, но на мен ми звучат така близки и разбираеми, сигурно защото вече съм ги изпитал на гърбът си!
  
• 
  Така е, момче, но ти все още не си платил истинската цена, знай че при това противопоставяне, съществува реална опасност да изгубиш нещо, което е действително безценно за теб! Ако не си готов за жертва, по- добре се откажи на мигът. Разбери, че не можеш да се докоснеш до истинското зло, без да допуснеш частица от него в душата си!
  
• 
  Знам или най- малкото усещам рисковете, които ме грозят. Желанието ми за разплата надделява и не мога да оставя нещата на произволът.- Матей отмести за миг поглед към езерото.- Все още не мога да си обясня, защо точно аз бях въвлечен в това противопоставяне и защо на мен се падна тази роля, но явно не съм едноличен господар на живота си, в него има пръст и съдбата!
  
• 
  В моята родина му казваме предопределение или свещенната нишка, изтъкана само за теб, твой водител през пределите на тъмата и светлината!- Мгабе се вглъби в себе си и обърна очи надолу, таке че се виждаха само снежнобелите му склери, все едно че надникваше в себе си, проговори отново с призрачен глас.- Цената ще бъде твърде висока, момче, но ти си предопределеният да платиш. Знай, че ще срешнещ своя основен враг, Белия, някъде край вода! Само един от вас двамата, ще оцелее след тази среща. Гаранции няма, че злото ще погине, защото то винаги успява да следва своята нишка, чиито край не е в този свят!- Очите му потрепнаха и върнаха взора си, а устните се свиха, осенени от бляскава усмивка.
  
• 
  Значи казваш вода, уважаеми!- запита Матей.
  
• 
  Все още не съм усмислил какво казва другият в мен, но знай че той не греши, а вода има и в чашата на масата до теб, така че никога не се знае точно какво ще стане!
  
• 
  Често се замислям за сблъсъкът, който ме очаква с Мареца. Представям си го като просташко сбиване, напрегната партия шах или двубой по канадска борба, но какъв ли ще бъде в действителност?
  
• 
  Сигурно ще има по- малко от всичко, а може да се прибави и водна топка, как мислиш?
  

• 
  Това е твоя талисман, момче! Той ще бъде голяма опора за теб.- Матей гледаше и се чудеше на малката розова раковина и бледия ремък, който висеше от нея.- Вземи го, момче! Не се чуди много. Тази раковина е отдавна изчезнал обитател на езерото Виктория, в моята родина. Ремъкът е от човешка кожа, кожата на един от последните велики шамани на моето племе. Приеми този дар, той ще бъде твоята броня срещу злото. Не се свени, нали вече си приел ролята си на рицар на светлината!
  

• 
  Закачи я на вратът си- прошепна Мгабе,- нека бъде близо до сърцето ти, тя е пазителят на твоя живот и на много други. Не я губи и не се разделял с нея!- Матей, без идея за спор или съмнение, преметна талисманът през врата си. Скри го под дрехите, привиквайки с неговата тежест и енергия. Заливаше го спокойствие, което приличаше на затишие пред буря!
  
• 
  Благодаря ти, уважаеми!- рече той, без да разбира защо бе възприел тази форма на обръщение към стареца!- Ще се помъча да спазвам твоите съвети и дано съдбата бъде благосклонна към мен!
  
• 
  Нека те закрилят боговете на земята и водата, момче!- старецът присви очи и бръчките на лицето му се набраха, подобно на спици на колело.- Дано чрез теб, злият езерен дух намери своето забвение! Помни, когато отново усетиш истинската песен на Тиртуоко, пей с него и му се отдай. Пей и предавай ритъмът, раковината ще свърши останалото. Тя ще го затвори в себе си навеки. Звучи ти глупаво и невъзможно, нали момче?
  
• 
  От известно време съм склонен да повярвам на всичко!- скептично отвърна Матей.
  
• 
  Не си мисли обаче, че това е лесно предизвикателство! Напротив, напрежението е почти непосилно и нечовешко. Брат ми например, така и не му устоя, както и много други преди него. В теб ми е надеждата, момче! Знай, уловиш ли Пеещият, намери сладководно езеро и хвърли там раковината, гледай до нея да досига и светлина, а не да е в най- тъмното. Нека там спи и почива злото и дано никой не го намери!- Искрите в погледът на стареца бяха изчезнали, сега в тях бе останала само дълбока тъга и скръб.- А сега момче си върви, уморен съм и искам да си почина от много неща!- Старецът кимна и завъртя колелата на инвалидната количка. Матей скочи устремено да му помогне, но бе спрян от жеста на възрастния човек, който се отдалечи към плъзгащите се врати на терасата. Преди да изчезне зад тях се обърна за миг назад. На Матей му се стори, че зърна в очите на угандиецът сълзи. После онзи изчезна зад вратите и Матей повече не го видя жив. Той извърна очи и се подпря на перилата, които го деляха от гладката повърхност на езерото. Слънцето се отразяваше от нея и блестеше, заслепявайки го с хиляди слънчеви зайчета, точно като онези, които децата обичаха да правят с парченца стъкло. Със сигурност не от блясъкът, Матей усети в своите очи напиращи сълзи. Виновен бе старецът и насъбралата се тъга, а може би влияеше и талисманът, който тегнеше на гърдите му, така близо до неговото сърце.
  

******************

Поредният хотел, поредният безличен провинциален град, поредната еднаква проститутка, която с измамни стонове се наслаждаваше на жезълът на неговата мъжественост. Напоследък се чувстваше като нещо мъртво и безполезно, което океанът бе изхвърлил на необитаем остров. Смисълът на неговия живот, бе останал нейде встрани и далече. Не бе призовавал Тиртуоко от цяла вечност, а любимата Триада усещаше доста рядко в мислите си, а посланията и бяха неясни. Такива тежки и злорадостни мисли го налягаха, че просто не можеше да свърши и проститутката трябваше много да се потруди над него, за да се получи някакъв резултат. Тя самата беше учудена и объркана, а и силно отегчена от необикновенната издръжливост на своя клиент. Объркването и се нарастна неимуверно, когато две бели длани се сключиха около гърлото и в стоманена хватка. Тя падна настрани от леглото и се строполи върху протрития хотелски мокет, надявайки се да отърве задушаващата я прегръдка. Ръцете обаче не я пускаха, тя риташе и биеше с юмруци в гърлото и замръзна писък. В последните си мисли се кълнеше, че измъкне ли се сега, ще зареже този неблагодарен занаят. Даже бе сигурна, че ще се прибере при родителите си, от които бе избягала. Така и не ги видя повече. Последните мигове, които улови бяха огромните виолетови кръгове, които танцуваха пред гаснещият и взор. Тя издъхна и нейното тяло се разтресе в агония, в този момент Мареца свърши и отпусна смъртоносната си хватка. За малко удовлетворен, той си помисли, че е време да смени хотелът и градът, уверено насочен в посока към морето. В мислите му имаше всичко друго, но не и съжаление, вярно бе отдаден на жестоката кауза на Тиртуоко.

***********************

Прегръдката и бе топла, по- топла от всичко топло на светът. Пръстите на ръката и, с която го бе обгърнала, си играеха с малката розова раковина, която се поклащаше върху гърдите му. Матей поглъщаше цялата нейна топлина, с всяка клетка на тялото си. Мечтаеше винаги да я има и дори не смееше да си помисли, че може да я загуби. От срещата с Мгабе бе минала цяла седмица и август вече преваляше, а Матей продължаваше да разсъждава над думите на стареца. Не бяха говорили дълго, но достатъчно неща бяха провокирали вниманието на Матей и успяха да отключат демоните на вътрешните му страхове. Най- много се плашеше да загуби нещо много ценно за него, водейки своята си борба. Не се страхуваше толкова за своя живот или здраве, опасениета му бяха насочени към неговото слънчице, което го даряваше с толкова много и хубави усещания.

И така, седяха си прегърнати с Неда, на една пейка в градинката на ,,Солунска” и първа наруши тишината Неда:

- Прав си, че раковината излъчва някаква сила и тегне в ръката, въпреки дребните си размери!

- Внимавай като говориш за размери, някой от минувачите може да си помисли нещо нецензурно!- усмихна се Матей.

- Ей, шегаджийче- разсмя се Неда,- нали знаеш, че размерът винаги не е от значение!

- А, значи не можеш да се спреш, пред големия и изпъкнал забранителен знак на цензурата, така ли?

- Все пак уточняваш, че е голям- погледна го многозначително и опули смешно очи!- Трябва да ти кажа, че далечните сексуални намеци ме подсещат за нещо, което е чак толкова далечно...

- И какво е то, скъпа Недо?

- О, на Недо ли минахме!- продължаваше да кокори очи тя.- Разбира се, че имам предвид морето. Лятото започва своя залез, а ти неможеш да се досетиш, че е време, ама с главни букви, за МОРЕ!

- Съгласен съм с вас, млада госпожице!- придаде си официалност на премиер Матей. – Трябва да вземем мерки по въпросът и скоро солта да навлезе в нашите пори и пясък да заскърца в зъбите ни!

- Да, определено ще отидем заради последното- смееше се Неда.- Ще осъществим среща от ,,трети” вид с ,,голямата” вода!

,, Да, вода, вода!”- мислеше си Матей. За вода го предупреди и Мгабе, криеше ли тя в себе си развръзката или бе пълна с много въпросителни?

Малкото птички в малкото дървета на градинката, пееха леко уморено своята песен. Апатични пенсионери и превъзбудени деца, обитаваха малкото зелено пространство в този отрязък от времето. Смехове и гласове се преплитаха с напрегнатия трафик, по стеснената от паркирани автомобили ,,Солунска”. Всичко това оформяше един постоянен брътвеж от шумове, така характерен за големия град. Брътвеж, който приличаше на напев и смущаваше трезвия разсъдък на градските обитатели. Матей, така добре бе свикнал с напевите, милваше косите на Неда и си мислеше, че скоро трябва да смени песента на врабчетата с тази на пъстросивите чайки.

******************

Дворът на тузарската къща в Бояна се радваше на своята тиха, августовска нощ. Мека светлина се стелеше от прозорците на приземния етаж и водеше своята плаха борба със сенките на мрака в градината. Нощният вятър галеше върховете на брезите и кипарисите, които се възправяха като безмълвни стражи край чакълестата алея, която свързваше къщата с външния свят. Единствено прозорецът на таванският етаж, където бе мрачната обител на Мареца, зееше отворен и тъмен. Бледи пръсти се бяха впили в рамката му и едно жълто като вощеница лице, надничаше навън в нощта. Сълзи обливаха пергаментовата кожа на скулите, а тънки струйки кръв се стичаха от ушите на жената. Тя обаче не изглеждаше уплашена или измъчвана от болка,, по- скоро носеше отнесения израз на човек, чиито ум е нейде на друго място, не обвързан с изтерзаното тяло, на което принадлежеше. Майката на Мареца, изцяло бе завладяна от мелодията, която напористо кънтеше в главата и, омайвайки я с вълшебните си трели. Последното нещо, което премина като ярък метеоритен спомен през съзнанието, преди напълно да се предаде на песента, бе онази далечна вечер, пак през един отминал месец август. Тогава тя беше със семейството си в Уганда, здрава, млада и красива. Мъжът и бе преуспяваш дипломат, тя се радваше на семейството си и безгрижния живот на дипломатша. За нещастие, дойде денят, в който мерцедесът им се вряза в дърветата, нейде близо до брега на езерото Виктория. Като днес помнеше песента на птиците, която напираше през натрошените стъкла на колата, колко позната и се струваше тази песен, тази така характерна мелодия. Тя беше всепоглъщаща и всеобхватна, заедно с кръвта, която бе навсякъде. Кръвта и болката, после дойде черния мрак и забвението на комата, а след него инвалидната количка. След цялата тази трагедия и остана нейния мъничък Марец, но истината е, че тогава тя изгуби и него.

Нов пристъп на ридания разтърси гърдите и. Прокара ръце през лицето си и го превърна в маска от кръв и сълзи. Хвърли поглед назад, към зловещото помещение, което бе прекосила само чрез силата на ръцете си. Бе се влачила със сетни усилия още от стълбите, където заряза непотребната инвалидна количка. Бе пълзяла стискайки зъби, изпълнена с проклятия и благословии. Чувстваше, че Триада я наблюдава от някъде и злорадства, но няма да и се притече на помощ. Напротив, тя я тласкаше по този последен преход към прозореца, подкрепяна от своите демони.

• 
  Господи!- прошепнаха посинелите устни.- Моля те, да ми простиш и да бъдеш мой съдник и водач, когато навляза сред долината на сенките!- последните думи изрече малко по- високо и за миг надделя над воя на песента в главата си. После се набра на прозоречният перваз и извика с пълно гърло:- Прости ми!
  

*******************