Съдържание предговор 5 Пътят, следван от неверниците

[41:9-12]

Стигаме до понятието „Ден", което се съдържа в знаменията. Както отбелязахме и по-рано, „Ден"-ят, за който става дума тук, не същият, който съществува на този свят. В случая има значение на епоха,период, сезон. Стойностите на тези периоди са въпрос, принадлежащ на безпределното знание на Всевишния Аллах.

Въпреки най-усъвършенстваните технологически възможности на нашата епоха цифрите, които ще посочите, не могат да представляват нищо повече от една нищожна теория. За сравнение

Въпросният утрешен ден е денят на второто пришествие. Според Аллах, днешният ден представлява деня от Сътворението на

Трудностите, които преграждат пътя ни, са резултат на нашата слабост. Порядъкът, цялата жизненост, обновяването и бъдещето с неговата мощ са на хоризонта. Ние изказваме нашата похвала и благодарност на западните учени, които с помощта на науката, мисълта и техниката се доближават до същността на тази система. Според белгийския космолог Аббе Ле Метр Вселената е възникнала от един-единствен и величав първоначален атом. Този атом се е взривил и е започнал да се разширява.

Д-р Гамов от университета „Георг Вашингтон" казва така:

„В началото ядрото на Вселената е представлявало ад от пара, който днес вече не съществува дори в самите звезди, (вж горепосочената сура 41 „фусеилет": 11). Температурата на повър­ хността на Слънцето, което е звезда от средна величина, е 5500 градуса, а към вътрешността му достига до 40 000 000 градуса. При mтази температура не могат да съществуват елементи, молекули и атоми. С разширяването на тази космическа маса започва да спада и температурата. Когато падне приблизително на един милион градуса, се стига до групирането на неутроните с протоните във вид на цели маси. Разпръснатите електрони се съединяват с ядрата и възникват атомите. Ето така са възникнали (вж сура 41 „Фусеилет": 12 айет) всички съществуващи във Вселената елемен­ ти и чрез постоянното разширение в продължение, на 5 милиарда години се оформя тяхната функция."

Линколн Бернет на страница 86 на произведението си (The Universe ano Dr. Einsten) оповестява следното:

„Ако Вселената се разпада и цялата дейност на природата се развива еднопосочно, от това ще се направи категоричното заклю­чение и то е, че всяко нещо има начало. Трябва да е налице онзи

Ако се опитаме да определим мястото на човека, укриващ в своята същност световете и представляващ тяхното обобщение, в измеренията „малко" и „голямо", ще установим, че той е пропорционален център, от една страна, на крайно малкия (микрокосмоса), от друга, на крайно големия свят (макрокосмоса). В този център човекът винаги е напрягал ум и сърце да разгадае „I 1сизвестният Всемир".

На страница 12 в горепосоченото произведение на Линколн Ьернет се казва:

„... физиците вече са принудени да напуснат света, възприеман чрез сетивата. За да се разбере смисълът и важността на това положение, трябва да се преодолее тънката граница, разделяща физиката от метафизиката."

Тази мисъл е един от факторите, допринесъл за усъвършен­стването на науката. Периодите в историята на човечеството, ко­гато чувствата и мислите са оставали в тесните рамки на физиката, са периоди на „неизвестните" и именно те най-много са зани­мавали човешкия ум. А периодите, в които физиката и метафизи-

ката са вървели успоредно, са отворили път за нови стремежи и в областта на мисленето, и в областта на науката и технологията.

Опитите на човека да обясни „Неизвестният Всемир" датират още от преди хилядолетия. Например гръцкият философ Демокрит (XXIII в.пр.н.е.) казва:

„Първоматерията на Вселената е неделимият Атом. Реално­стта се определя от материалните атоми. Реално съществуващото са атомите и движението им в Космоса."

При описанието на причините за явленията във Вселената Аристотел изказва твърдения, надминаващи човешките граници. Но той не успява да отиде по-далеч от едни повърхностни и догматични обяснения. Защото, опитвайки се да обясни явленията във Вселената, се почувствал безпомощен. Да посочим един пример: В епохата, когато човекът виждаше и се гордееше с това, че техниката и технологията достигат особено развитие, познанията му по един обикновен въпрос като този, как би обяснил електричеството като процес, не са повече от познанията на Талес от Милет, който през 585 г. пр.н.е. се е опитва да формулира няколко теории за наелектризирването на кехлибара.

Нютон обяснява земните явления повече като физик, отколкото като философ, той се впуска да търси не защо са се появили причините, а какви са те. По този начин възниква пред­ставата за една механична Вселена. По отношение на основното устройство на Вселената и на проблемите възникнали при геометричните изчисления на Вселената, Нютон е представител на класицизма. На тази тема специално ще се спрем по-нататък.

Английският философ Джон Лок разкрива схващанията си за Материя и Вселена в следните две особености:

Първа характеристика на материята: твърдост, форма, движение... Това е реалистичната страна на материята.

Втора характеристика на материята: цвят, звук, вкус -показатели, действащи върху сетивните органи.

Лайбниц се противопоставя на това становище. Според него видими качества са не само светлината, звукът и цветът, а движе­нието, формата и самото развитие.

Докато всички школи спорят върху темата за същността на Вселената, Бърки с поглед на философ обяснява следното:

„Всички тела, които съставляват величавата структура на Вселената, без разсъдъка, не притежават качества, за да бъдат същност. Ако не съществуват в моето или в мисленето на друго същество, то тях или ги няма, или пък съществуват в разсъдъка на една вечна душа."

Впоследствие двете теории, предложени от научната общественост в началото на XX век, в периода 1900-1927 година, разклатиха „Механичната Вселена" на Нютон. Едната теория бе Движение на атома в микрокосмоса и Квантовата теория, а вто­рата - движение в пространството, в макрокосмоса и Теорията за относителността. Веднага следва да допълним, че и тези две теории не дават отговор на въпроса КАК са се появили явленията и предметите.

По време на тези проучвания човекът достига до нови и нови изводи. Да вземем за пример един от най-важните резултати, който унищожи човешката надменност, и да го анализираме. Докато западните философи дискутираха върху устройството и същността на Вселената с помощта на сетивните органи, ума, волята и усещанията, то науката обявяваше голямата ограниченост на човешките сетива; примерът за светлината: както е известно, Слънцето е източник на светлина за планетите, сред които се намира и нашата планета - Земята, а също така е източник и на редица елементи на живота.

Ако анализираме слънчевата светлина посредством призма, ще получим седемцветен спектър от червен до виолетов цвят.

Тези седем цвята представляват ограниченото поле на видимата светлина, която ние, хората, сме способни да възприе­мем! Виолетовите лъчи са с малка дължина на вълните и прите­жават следната особеност: с приближаването им към червените лъчи се увеличава дължината на вълните им. Например, ако дължината на виолетовите лъчи е 0,00004 см, то дължината на вълните на червените лъчи ще достига 0,00007 см. Над и под тези граници има лъчеви стъпала, чиято дължина на вълните ту се удължва, ту се скъсява. След виолетовите лъчи се нареждат рентгенови, гама и космически лъчи. Краят на космическите лъчи се губи в ефира. Също така долните, червените лъчи, са последвани от температурни вълни, след това от долни снопове искри, от радарни, телевизионни (къси, средни и дълги) и радиовълни, които пак се разпръскват в ефира.

Вторият пример е свързан със звука. И тук, както при възприе­мането на светлината, делът ни е ограничен. Във Вселената както светлинните, така и звуковите вълни имат различни стойности. Звуците в „уловимия спектър", които притежават ниска честота, са ниски звуци. Звуците с висока честота се характеризират като високи. А трептенията, които не могат да се възприемат от ухото, се наричат „ултразвуци" и инфразвуци, които се разглеждат във физиката. От всичко, казано дотук за светлината и звука, стигаме до извода, че нашите сетива (зрение, слух, вкус, обоняние и осезание) са ограничени. По този начин човешкото познание се простира, както се изразява Линколн Барнет, отвъд физиката, т. е. към метафизиката. Интересната страна на това дело е, че застъпващият се за чисто материалистично историческо развитие Аугуст Компт с „Потвърдени Знания" пред най-новите схващания започва да бледнее и да пада от пиедестала на идеализираните, да се връща в положението на необходим, естествен служител на една лаборатория. Това е една надежда за човечеството. Скок за откъсване от грубите и тесни форми на материализма. Чистата цел, към която ще се отиде с този ход, се нарича Ислям.

Да продължим изследванията си, като накратко се спрем върху „Действията на атома", приет като най-малката единица на микро-космоса. Усилените изследвания в тази насока от началото на XX иск не закъсняха да предложат научен модел по темата. Според този предполагаем модел е налице ядро, което се намира в центъра на атома и се нарича атомно ядро. То се състои от две частици:

1. Протон (носител на положителен електрически товар);

2. Неутрон (частица, която носи неутралния електрически товар и съставя масата на атомното ядро).

_г

АТОМНО

Протон (+)

Около ядрото има частици, които се движат с голяма скорост и техният брой е равен на броя на протоните, но са носители на отрицателан електрически товар. Тези частици се наричат елек­трони. Електронът притежава една особеност - при своето въртене около ядрото се стреми да излезе извън траекторията си, но благодарение на силите на привличане от положителните полюси нито пада върху ядрото, нито се отделя от рамките на атома. Подчинява се на безпогрешния порядък. Атомът прилича на слънчевата система - атомното ядро и електроните ни напомнят за Слънцето и планетите. Можем да опишем следния пример, имайки предвид Всемогъщата и безгранична Сътворяваща сила на Аллах, съществуваща в един микрокосмос: ако приемем, че в една монета от 1 лев се съдържат 25 милиарда, умножени по един милиард атома, ще получим представата за микрокосмоса. Още по ясно ще стане, ако оприличим всеки атом с капка вода. Ще се получи водна маса от един милиард по 25 милиарда, която ще е равна на море с площ два пъти колкото Мраморно море и дълбочина 100 метра.

В нашата епоха атомната физика и атомната индустрия претър­пяха много сериозно развитие. Човекът изнамери атома, от една стра­на, за покриване на нуждите си, от друга, за задоволяване на техниче­ските нужди, за варварски и унищожителни цели. С всеки изминал ден теориите за разкриване тайната на микрокосмоса се развиват, а чове­кът напряга шпионските си въжделения към макрокосмоса. Той е установил заобикалящите го най-близки фактори като отделни клонове на науката и чрез тяхното специализиране се издига към „Истините на Вселената", физическата, химическата и биологиче­ската среда, психологическото обкръжение и впоследствие социологи­ческият живот и за днешния и за утрешния ден представляват основ­ните направления на задълбочаващите се фактори в обкръжението.

Наложително е при установяването на тази особеност да отбеле­жим, че човекът, колкото и да е напреднал в областта на науката, не прави нищо друго освен да се стреми към достигане на вече сътво­реното и към разкриване на една нова тайна от проявлението. Най-методичното заключение на Исляма в гледището си към Вселената е: Докато се ангажират с истинската цел на сътворението на човека, техниката и науката като цяло заемат недостижимо място.

Нека да започнем обзора си над микрокосмоса с няколко знака от Книгата на Аллах:

57

И разпростряхме земята, и положихме върху нея непоклатими планини...

[15:19]

И изпращаме ветровете - оплождащи...

[15:22]

И направихме по земята непоклатими планини, за да не се люлее с хората.

[21:31]

И сътворихме седем небеса над вас, и не сме нехайни към творението.

[23:17]

И Слънцето е устремено към своето местопребивание...

[36:38]

И на Луната отредихме фази, докато заприлича на изсъхнала палмова клонка.

[36:39]

Нито слънцето може да настигне луната, нито нощта да изпревари деня. Всички по своя орбита плават.

[36:40]

Всеизвестно е, че Луната е спътник на Земята. Тя обикаля около Земята в резултат не на самото движение на Луната, а на едновременното й въртене със Земята около един друг център, който играе рашаваща роля в тази връзка. Следователно, когато Земята се върти около своята ос за едно денонощие със скорост 1000 мили в час, в същото време се осъществява и една координираща се обиколка с Луната. В рамките на грандиозното привличане на Слънцето освен между Земята и Луната, съществува координиращо се въртене с още девет планети. В устойчивата слънчева система влизат най-близката до Слънцето планета Меркурий и следващите: Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон, които се движат със скорост 20 мили в

секунда. Космическият свят обхваща както Слънчевата система, така и редица устойчиви звездни системи в рамките на Вселената, принадлежащи на една от системите на Млечния път. Скоростта на устойчивите планети (звезди) и системата на Млечния път е 13 мили в секунда. Млечният път е разположен сред далечни непознати системи. Според научните изследвания те се движат със скорост 200 мили в секунда. Тази система е най-далечната галактика и се намира на 500 милиона светлинни години разстояние и се движи със скорост 100 мили в секунда. Въпреки различните посоки на движение всичко в цялата тази галактика се движи според повелята на Аллах и се подчинява на Неговата воля. Макрокосмосът, според гравитационното геометрично поле е пълен с облаци, галактики, извънгалактични системи, метеори и вътре в тях луни, звезди, опашати звезди, милиони небесни тела. Въпреки това при предстоящото изследване на „Предполагаемите мащаб и плътност на Вселената" средното производно на теЗи материални тела извънредно много се смалява. Науката е доказала, че на слънчевия лъч, движещ се със скорост 300 хиляди км/сек при отбелязването на една космическа обиколка и връщането му отново в първоначално изходно положение, са необходими 200 милиарда години. В случая, науката става наш духовен наставник, който ни отвежда към преклонение пред Създателя на света - Всемогъщия Аллах.

Отбелязахме, че в началото на XX век (1900-1927 г.) теорията за относителността в макрокосмоса разтърси теорията за „Меха­ничната Вселена" на Нютон. Сега ще анализираме с примери това интересно схващане.

Във връзка с относителността, английският философ Джон Лок казва следното в произведението си „За човешката проницател­ност":

„Ако шахматните фигури върху дъската стоят там, където сме ги поставили, казваме, че не са се разместили и остават по местата си. Дъската обаче може да се премести от една в друга стая. Ако шахматната дъска стои на едно място в корабната каюта, казваме, че тя не е преместена, въпреки че в това време корабът може да е в движение. Ако спрямо сушата корабът е на същото разстояние, казваме, че той стои на едно и също място, макар че през това време земята се е движила. И така фигурите спрямо шахматната дъска, каютата, корабът и Земята са се преместили."

Тази мисъл, достигнала до наши дни, с разсъждения по нея и във вид на теория се оформя чрез творческата дейност на д-р Алберт Айнщайн, професор в 1шйШ1;е йг Ас1уапсес1.

Например ако на една гара на два паралелни коловоза стоят два влака и между двата коловоза няма предмети, хора, дървета и други подобни, след като единият от влаковете бавно потегли, пътниците от двата влака първоначално остават с впечатление, че тръгва другият влак.

За да преодолеят колебанията си, те веднага отправят поглед навън към някоя неподвижна точка. В околността според пътниците от движещия се влак, отсрещният влак тръгва в обратна посока. А пътниците от стоящия на място влак предполагат, че се движи техният влак. Ако вместо в противоположни посоки движението става в една и съща посока и с една и съща скорост, а влаковете се движат паралелно и няма между тях стълбове, будки, дървета, хора и др., пътниците от двата влака ще мислят, че все още стоят на едно и също място.

Вселената и светът са пълни с подобни примери. Именно тази относителност е подвеждала и лъгала повърхностния наблюдател, който в довчера изостанала Европа е смятал, че „Слънцето се дви­жи около Земята". Ако виждаме, че планините, равнините, къщи­те, улиците, дърветата, т.е. всичко около нас, стои на място, това се дължи именно на тази особеност, която обяснихме с паралелно движещи се с еднаква скорост безбройни влакове. Да не забравяме, че Земята се върти около своята ос със скорост 1000 мили в час. Слънчевата система се движи със скорост 20 мили в секунда, устойчивите звездни системи - с 13 мили в секунда, Млечният път - 200 мили в секунда, далечните галактики и системи - 100 мили в сек. Помежду им съществува безпогрешен синхрон, който ни дава представа за Вселената в рамките на описаните стойности.

В примера с влака видяхме относителността на движението. За относителността на времето във Вселената ще дадем следния пример: Да вземем две планети от Слънчевата система - Меркурий и Земята. Знае се, че Земята се върти около своята ос за 24 часа (едно денонощие), а за 365 дни прави една обиколка около

Слънцето, което се нарича една година. Меркурий прави една обиколка около Слънцето и една обиколка около своята ос за 88 земни дни. Следователно един ден при него се равнява на 1 година.

Земя

орбита

Тази междупланетна относителност е още по-явна между далечните звезди. Ако лъчите на червената звезда Арктурус, която се намира на 38 светлинни години разстояние от нас, се отразяват върху телескопа ни днес, това означава, че тези лъчи са поели на път още през 1960 година. Ако попитаме „Съществува ли днес звездата Арктурус?", би следвало да получим отговора на този въпрос след 38 години, т. е. през 2036 година. Защото лъчите, които ще тръгнат на път от звездата Арктурус, ще бъдат при нас едва през тази година. Следователно думата „сега" е безкрайно

относителна. Както движението в пространството, така и времето са относителни.

За да представи схващането, което обяснява едновременно относителността на времето и пространството, Анщайн използва един много известен парадокс. Ето следния пример:

Да предположим, че един влак се движи по права линия (според Айнщайн във Вселената не съществува права линия) със скоростта на светлината, т. е. с 300 хил. км/сек. Върху един от вагоните на този влак има човек, а долу на земята друг човек. И двамата разполагат със специални огледални съоръжения, за да не се обръщат съответно назад или напред, и с тяхна помощ да виждат светкавиците, които падат пред и зад влака. Ако светкавиците паднат точно тогава, когато човекът върху вагона се изравни с човека, който е на земята, тогава първият ще каже, че е паднала светкавица само пред влака, тъй като тази, която ще падне зад него, в никакъв случай няма да се отрази в огледалото му, понеже скоростта на светлината на светкавицата е равна на скоростта на влака. И така наблюденията и заключенията на двамата наблюдатели вследствие на относителността на времето и пространството ще се различават.

Най-близкият пример пък, свързан с относителността на мястото, намираме в света, в който живеем. Ако за обект на нашите изследвания вземем по един човек от Северния и Южния полюс и по един от всеки континент и по заповед, дадена от определено място, в едно и също време те пуснат отвисоко някакъв предмет, който са държали в ръцете си и ги попитаме: „Какво става с предмета, който държахте в ръцете си?", до един те ще отговорят по един и същи начин, че предметът е паднал „долу". Това положение обаче е така вследствие на заеманата от тях позиция спрямо земното кълбо. Но всъщност за онези, които са на другия край на света, това „долу" може да означава „горе". Така че за човека, който се намира на Северния полюс, изразът „долу" според относителността на пространството за човека от Южния полюс означава „горе". Колкото е правилно обяснението на един пилот, че със самолета си е летял над Южния полюс, толкова ще бъде правилно за оня от Северния, който оспорва, че пилотът фактически е летял с главата надолу и е минал под Южния полюс. От тези относителни понятия, които не са нищо, освен геометрическа представа, разбираме, че в Космоса не става дума за горе и долу. фактически на този свят това, на което казваме „долу", не е нищо друго освен посоката на гравитацията (земното привличане).

Последният от тези примери ще дадем за относителността на „пространство - движение". В едно спокойно море имаме кораб, движещ се с 12 мили в час, по чиято палуба върви пътник първо по посоката на движение на кораба, а после - в обратната посока. Ако този човек се движи с три мили в час спрямо морето, скоростта на същия човек ще представлява две различни величини:

1. 
   Когато се движи по палубата по посоката на движение на
   кораба, неговата скорост спрямо морето ще бъде 12 + 3 = 15 мили.
   
2. 
   Когато се движи в обратна посока, срещу движението на
   кораба, неговата скорост спрямо морето ще бъде 12 - 3 = 9 мили.
   

Тези и подобни на тях примери потвърждават следната истина: грандиозното божествено творение , което назоваваме „Вселена", _; като цяло представлява факти, надминаващи това, което се вижда, пипа, чува, вкусва и усеща...

65

До появата на теорията за относителността на Айнщайн, който се стреми да спаси човешкия размисъл от тесните земни граници и направи сериозен удар през нашата епоха на въпросите „Какво представляват основната структура и геометрия на Вселената", „Какви са нейните размери и норми", се отговаряше по следния начин: „Вселената е материален остров, който плува в безкрайното космическо море." На това можем да кажем, че е класическо гледище. Привържениците на това становище са принудени да кажат, че Вселената се намира в безкрайно космическо море. В противен случай, ако учените бяха приели предел на Космоса, те щяха да бъдат заставени да отговорят на изгарящия човешкото любопитство въпрос: „Щом като е така, какво има отвъд Космоса?"

На въпроса: „Каква е цялостната структура на Вселената -нейната геометрия - размерите и формите?", е трудно да се отговори поради това, че когато човек иска да научи за формата и размерите на Вселената, естествено е да си представи това чрез своите сетивни органи. Но от гледна точка на науката този подход остава без подкрепа. Вселената има край, в нея не съществува права отсечка. Например според геометрията на Евклид Вселената представлява равна повърхност, където две паралелни линии по

нея никога не се пресичат. Ако човек подходи към света от по­зициите на Евклидовата геометрия, ще бъде излъган от соб­ствените си възприятия. Например според географската хипотеза меридианите, които се пресичат на полюсите, пресичат Екватора, образувайки прав ъгъл. В случая Екваторът представлява хипо­тетични линии, които пресичат меридианите и са паралелни на тях. Ако се приеме, че два меридиана се пресичат на полюсите, това означава, че полюсите на Земята между точките, чиито основи се пресичат на Екватора, образуват триъгълник. Според геометрията на Евклид сборът от вътрешните ъгли на триъгълника е 180 градуса. Да проследим нещата внимателно. Меридианите пресичат Екватора в прави ъгли и сборът от основата на тези ъгли е 180 гра­дуса, а сборът от вътрешните ъгли на този триъгълник, чийто връх се опира на полюсите, е повече от 180 градуса. Тази грешка се дъл­жи на схващането за безкрайната повърхност. Изводът на горния пример се дължи на кълбовидността на Земята и липсата на прави отсечки във Вселената.

Какъвто и напредък в развитието си да е направил човекът, през която и да е епоха, чрез мислите и езика на който и да било, „умовете" в крайна сметка са видели, че съществува Коран, призо­ваващ към по-съвършени простори, далеч по-нататък от откритото. Коранът със съвсем новите чудеса, със свежото велико­лепие, с вдъхновението и топлотата, които е имал през времето на Пратеника на Аллах (да го благослови Аллах и с мир да го дари), изразявайки величественото откровение, повелява:

Това е само откровение, което [му] се разкрива. Научи го [на него] многосилният [Джибрил]_у който има мощ. Той се възправи, когато бе на най-високия хоризонт, после се приближи и се спусна

Каталог: bul -> documents
bul -> Литература на народите на Европа, Азия, Африка, Америка и Австралия
bul -> Дипломна работа за придобиване на образователно-квалификационна степен " "
bul -> Рентгенографски и други изследвания на полиестери, техни смеси и желатин’’ за получаване на научната степен „Доктор на науките”
bul -> Св. Климент Охридски
bul -> 1Уводни разпоредби 1Цел
bul -> Книга, която шокира всички китайци по света Книга, която води комунистическата партия към разпад
bul -> Акад. Илчо иванов димитров (1931 – 2002) фонд 20 опис 1
documents -> Бракът и семейството Бракът е жертвоготовност Мисли към новите съпрузи

Изтегляне 2.37 Mb.

Сподели с приятели: