Социологически смисъл на религиозното спасение

С. Аверинцев подчертава, че най-важния принцип, който прокламира световната религия в духовния живот е „религиозното спасение”. В различните модификации на религиозното съдържание като догма и култ, се внедряват такива етични норми, които представляват образци, подчиняващи поведението на вярващите. Именно в приемането на тези универсални критерии на религиозния духовен живот се крие и тезата за религиозното спасение. То се явява според Н.Н. Зарубина „крайна цел на религиозните усилия на човека и висш дар от страна на Бога” и има конкретно ситуативен и частен смисъл, като „спасението може да придобие и висок нравствен смисъл като се отъждестви с отдаденост за спасението на народа и отечеството”. Интерес представляват религиозните варианти на спасението, които кореспондират с ПР на убеждаващата комуникация на политическото въздействие и има тясна връзка с типовете светска дейност, които са свързани с властта, богатството, социалните връзки и т.н.

Като пример могат да се посочат данни от изследване на тема „Етно-религиозна толерантност в България”, свързано с религиозните предпочитания на различни етнически и социални групи в страната за периода 1998-2000 г. Част от респондентите (42% от общия брой анкетирани), свързани с активна политическа дейност от различни политически партии, отговарят, че вярват в религиозното спасение като израз на запазен „властови статус”, „материална сигурност” и „душевен конфорт”. Диаметрално различно е мнението на респондентите, които са членове на етно-малцинствени групи в България. Например 84% от общия брой на анкетираните цигани, свързват отношението към Бога с постигането на конкретни цели на своето битие: „спасение от глада”, „бедността” и „безработицата”. В този смисъл „религиозното спасение” е свързано с тази религия, която може да ги извади от социалната безисходица.

Коренно различна е ориентацията на арменската и еврейската групи в България, които независимо от различията на религиозните си предпочитания вярват в смисъла на религиозното спасение като спасение от негативните елементи на социокултурните въздействия, които влизат в противоречие с духовните измерения на религиозните канони към които се придържат. 68% от респондентите, които се самоопределят като евреи приемат, че убеждаващата публичност на техния живот е смисъла на религиозното спасение, изразено в „праведните усилия”, „мисли и намерения”, „щедрост и жертвоготовност”, „чувство за дълг” и т.н, а 82% от респондентите арменци считат, че в „нравствената твърдост”, „търпеливост” и „подтискане на негативните социални чувства” се съдържа и религиозното спасение. „Моралното усъвършенстване”, „почитта към канона” и „решимост за придържане към предписанията на догмите” е гаранцията за религиозно спасение при 48% от общия брой на респондентите, определящи се като турци, изповядващи исляма.

Този бегъл преглед на социологическия смисъл на „религиозното спасение” като ПР на убеждавщата публичност на различните религии в България показва вплитането между религиозната подчиненост и политическата зависимост, очевидно подчинени и на социално-икономическите и духовно-културни проблеми на обществото.
Изпълнението на дълга и религиозното спасение

В света на религията, характерна със сакралност и вярвания, които изпълват съзнанието на човешката общност се откроява с особена сила изискването за изпълнението на дълга като респектиращо предписание за религиозно спасение. От трите типа, с които човекът е определен: „хомо религиозус” (религиозен), „хомо фабер” (създател) и „хомо луденс” (забавляващ се), Й. Хойзинха твърди, че именно религиозността изисква останалите два типа на човека да бъдат подчинени на любовта и преклонението пред Бога, за да се постигне религиозно спасение.

Моралното усъвършенстване на човека в контекста на религиозното разбиране като принцип за изпълнение на дълга по необходимост извън обществените стремежи, като свръхзакон е вписано в будистката „Бхагавадгита”. Тук дългът е действие „лишено от практически интерес и даже без надежда за успех, което е насочено към постигането на цели, стоящи извън човека- т.е. на служене на Бога”. Убеждаващата публичност на този тип ПР на религиозната институция е насочен към публиката на вярващите, които ще приемат религиозната догма, но задължително ще я „съчетаят с политиката, предложена им за изпълнение на техните социални роли”. Дългът в този смисъл приема да символизира отговорността на личността, в която се степенува уважението към средата, в която живее, към законите на обществото. Ислямът, а също така и теорията на Конфуций преплитат политиката и смисъла на религиозното спасение чрез изпълнението на дълга даже във възможността „да се подкрепят” „нечисти хора” – узурпатори, метежници като линия на верността за запазване на основния принцип, на основния религиозен култ.

Религиозното спасение в смисъла на изпълнения дълг обикновено се обяснява от различните типове религия не като оправдан сам за себе си, изключителен изолиран акт, а като свидитилство за силата на Всевишния, като Божия милост спрямо човека. В този смисъл интерес представляват постулатите на протестантската вяра, които свързват религиозното спасение с предписанията на благочестивото поведение:

• 
  Само Христос, единствен Господ и Спасител, при което дългът е равен на саможертва, от която нищо не може да бъде отнето и нищо не може да бъде отнето;
  
• 
  Само вярата, при което праведният ще изживее дълга си чрез вярата;
  
• 
  Само благодатта- в смисъла, на която човекът не е и не може да бъде свободен, а изпълнението на дълга, е практически борбата с греха, който ще доведе до религиозно спасение.
  
• 
  Само Свещеното писание (божието слово), характеризира изпълнението на дълга чрез твърдението „всички сме миряни и равни”, защото „всички сме свещеници”. В този смисъл религиозното спасение е връзката с общата и равнопоставена комуникация с публиките, приемащи божието слово като израз на невидимото единение на всички обвързани с вярата си в Христос.
  

Когато се изследва и анализира такава мощно въздействаща сила, каквато е религията, употребата на модерна терминология, включваща ПР /връзките с публиката/ в контекста на убеждаващата комуникация на религиозната институция, винаги могат да възникнат различни мнения на съгласие и несъгласие.

Действителността обаче показва, че религията в различните й разновидности и многообразие търси тази убеждаваща публичност, чрез която може да разшири обхвата на своето влияние. Примери могат да бъдат посочени много - от рок операта „Исус Христос - супер стар”, джазираните песнопения в баптистките църкви до мантрите на „Харе Кришна” и езотеричната традиция на Кабалата, при които църквата се позовава на световно известни певци, музиканти, актьори, политици и т.н, които правят действителния ПР на въздействие чрез „публичното афиширане на атрактивния образ на религиозната принадлежност” в смисъла на изпълнения дълг.

Остава отворен въпросът как в стремително глобализиращият се свят и развиващите се съвременни информационни технологии и ПР комуникации ще се тълкува религиозното спасение и устойчивостта на задължителните забрани, които се приемат като Божии заповеди. Защото върховният смисъл на религиозното спасение, като че ли означава да се разбере, че: „Бог е станал човек, за да може човек да стане Бог.”(Св. Киприян).

1. 
   Аверинцев С.С. Антихрист-Мифы народов мира, М., 1982. Т.1
   
2. 
   Асенов Б. Религиите и сектите в България, Полиграф ООД, Перник, 1998.
   
3. 
   Генов Г. Културата на Западноевропейския Ренесанс , изд. Абагар, В. Търново, 1994.
   
4. 
   Григориев В. Религиите по света, изд. Хемус, С., 1998.
   
5. 
   Модева Р. Етно-религиозна толерантност в България, БАН, 2000.
   
6. 
   Толев В. История на религиите, С., 1993.
   
7. 
   Търоу Л. Изграждане на благосъстояние, изд. В. Люцканова, С., 2000.