Селестинското пробуждане джеймс Редфийлд

картина бива утвърдена във фин зиката, за всички е ясно, че останалите научни дисцип­лини трябва само да разработят подробностите, да отк­рият минипроцеси, по-дребните лостове и пружини, кои­то задвижват големия часовников механизъм. Когато започва да се появява тази идея, науката става все по-тясно специализирана в своя подход на изследване на; физическата вселена, като се разбива на все по-частни) области и клонове и навлиза във все по-големи детайл-в обяснението си на света наоколо.

Картезианският дуализъм и Нютоновата физика утвърждават една философска позиция, която бързо се на­лага като господстващ мироглед на модерната епоха. Това още повече задълбочава и подкрепя емпиричния скептицизъм, според който, никакво твърдение, що се отнася до вселената, не трябва да бъде възприемано на доверие, освен ако не се докаже чрез количествени екс­перименти, че безспорно съществува.

След Франсис Бейкън науката става още по-секу-ларна и прагматична в своята ориентация и все повече се отдалечава от по-дълбоките проблеми на човешкия духовен живот и предназначение. Когато се видят прину­дени, учените се позовават на деистката(деизъм - движение или система през XVIII век, която отри­ча намесата на Пога в законите на природата - б. пр.) концепция за Бог, според която божеството първоначално е задвижи­ло вселената, оставяйки я по-нататък да действа по чис­то механичен начин.
ПРОСВЕТИТЕЛСКОТО РЕШЕНИЕ

Стигаме до нова повратна точка във формирането на съвременния възглед за света. Ние сме се обърнали към науката да изследва глобалните ни екзистенциални и духовни проблеми, но науката се отдава на чисто секуларна и материалистка насоченост. Кой би определил колко време ще бъде нужно да се открие по-висшият смисъл на човешкия живот?

Очевидно ние, хората от Запада, е трябвало да из­дигнем ново знаме по отношение смисъла, да намерим нова мисловна система, към която междувременно да се придържаме, и още по-важно - която да занимава наши­те умове. И както се оказва, в онзи момент всеобщото решение е да обърнем цялото си внимание към физичес­кия свят по подобие на науката. Нали в края на краища-

та науката открива богата плячка от природни ресурси, които могат да бъдат използвани. И ето че на нас ни се удава възможност да използваме тези природни ресурси, за да подобрим своето икономическо състояние, услови­ята си на живот в този секуларен свят. Щом трябва да почакаме, за да постигнем познание относно истинската си духовна ситуация, то можем да си създадем по-голя­ма материална сигурност и обезпеченост, докато чака­ме. Новата ни философия, макар и временно, става раз­витието на човешкия прогрес и ние се посвещаваме на това да подобрим живота си и живота на нашите деца.

Тази нова философия поне може да успокои умове­те ни. Трудната работа, която трябва да се извърши, ни държи достатъчно заети и отклонява съзнанието ни от факта, че мистерията на смъртта, а следователно и на живота, си остава все още голяма и необяснима. Все ня­кой ден, в края на земното си съществуване, ние ще сме принудени да се изправим пред духовната реалност, как­вато и да е тя. Междувременно обаче стесняваме фокуса на своето внимание до проблемите на ежедневното ма­териално съществуване и се опитваме да превърнем нап­редъка сам по себе си, личния и обществен напредък, в единствено основание на краткия си живот. И това ста­ва психологическата ни позиция в началото на модерна­та епоха.

Достатъчен е само най-бегъл поглед наоколо ни се­га, в края на двайсети век, за да видим грандиозните ре­зултати, до които ни е довел този стеснен фокус към ма-териалния прогрес. Само за няколко века сме изследва-ли света, основали сме нации и сме установили огромна глобална търговска мрежа. Към това може да се добави и че науката побеждава болестите, разгръща внушител­ни системи за комуникация, позволява на човека да кац­не на луната.

Но всичко това бе осъществено на твърде висока

цена. В името на прогреса ние сме експлоатирали при­родния свят почти до степента на унищожаването му. А в личен план сами можем да се убедим, че насочвайки цялото си внимание към икономическите аспекти на живота, това за нас е започнало да се превръща в мания. с която да преодолеем тревогата и чувството си за несигурност превърнали сме светския живот и преуспяване, диктувани от рациото, в единствена реалност, за която си позволяваме да мислим.

Западната култура най-сетне започва да се пробуж­да от тази едностранчива ориентация на мисленето едва в средата на двайсети век. Ние спряхме, за да се огледа­ме, и започнахме да осъзнаваме къде е точното ни мяс­то в историята. Ърнст Бекер е удостоен с наградата „Пулицер" за книгата си Отказ от смъртта⁵, защото ясно показва какво е извършил модерният свят със собстве­ната си психика. Стеснили сме свря център на внимание само до икономическия живот и толкова дълго време сме се отказвали да приемем идеята за по-дълбока ду­ховна опитност, защото не сме искали да ни се напомня за дълбоката мистерия, която представлява този живот.

Убеден съм, че тъкмо поради тази причина старите хора все повече започват да-бъдат отпращани в старчески домове. Да се гледа на тях, е едно напомняне за оно­ва, което така старателно сме се опитвали да изтласка­ме от нашите умове. Потребността ни да се укрием от мистерията, която ни ужасява, е също така причината, поради която синхронността и други интуитивни способ­ности ни се струват така чужди на здравия разум. С на­шия страх се обяснява фактът, че в продължение на тол­кова много години всички индивиди, които са преживя­вали мистична синхронна опитност, интуиция, пророчес­ки сънища, извънсетивна възприемателност, близки до смъртта преживявания, ангелски контакти и всичко ос­танало - преживявания, каквито винаги е имало през ця-

лата история на човешкото съществуване и продължа­ват и до наши дни - се посрещат с толкова голям скеп­тицизъм. Да се говори за подобни преживявания и дори да се признава, че такива са възможни, е заплаха за на­шето убеждение, че секуларният свят е единственият възможен свят.

ДА ЖИВЕЕШ В РАЗШИРЕНО НАСТОЯЩЕ

Ето че става ясно как, когато отворим сетивата си за възприемане на синхронността в нашия живот, това довежда до всеобщо пробуждане от секуларния мирог­лед, който е преобладавал в продължение на векове. И сега, когато, погледнем на модерния живот с неговите технологически чудеса, можем да видим света от психо­логически по-ясна гледна точка.

В края на средните векове у нас е било загубено вся-какво чувство за сигурност относно това кои сме й какъв е смисълът на нашето съществуване. Това е станало причината да утвърдим научен метод на търсене, с по­мощта на който да постигнем истийата за своето място в света. Ала науката се раздробява на хиляди лица, без да може непосредствено да отрази една цялостна карти­на.

В резултат на това ние сме потиснали страховете и чувството си за несигурност, обръщайки се към чието практически занимания, свеждайки живота единствено до икономическите му аспекти, докато в края на краи­щата всички се оказват напълно обсебени от практичес­ката, материална страна на живота. Както,видяхме, уче­ните утвърждават мироглед, който поддържа такова об­себване, и сами в продължение на векове се предават именно на него. Цената на подобна ограничена космология е, че човешкият опит и преживявания се оказват

ограничени й сетивата ни за висшите духовни преживя­вания - потиснати, и ние едва сега се измъкваме от тази потиснатост.

Предизвикателство за нас е да запазим спомена за това развитие като практически опит - особено когато все още влиятелният материалистически мироглед пра­ви опити да ни придърпа към старите възгледи. Трябва добре да помним на какво стъпало на развитие се нами­раме, да помним истината за съвременната епоха и да я вградим във всеки момент от живота си - защото имен­но това по-широкообхватно усещане за живот може да ни открехне, за да направим следващата крачка в своето развитие.

Ако погледнем на нещата с нови очи, ще видим, че науката съвсем не ни е подвела напълно. В науката пос­тоянно е имало едно подмолно течение, което безмълв­но се е развивало отвъд пълната подвластност на мате­риалистически търсения. През първите десетилетия на двайсети век нова вълна в мисленето започва да оформя по-пълна картина на вселената и на нас самите - карти­на, която най-сетне започва да си пробива път в общес­твеното съзнание.

4

НАВЛИЗАНЕ В ЕДНА ВСЕЛЕНА, СПОСОБНА ДА ОТКЛИКВА

Един от най-важните белези на появата на нов на­учен възглед за човечеството и вселената е работата на Томас Кун, който публикува през 1957 година книгата Структурата на научната революция¹. Тази книга за пръв път ни обръща внимание върху тенденцията наука­та да проявява избирателност в начина, по който самите практикуващи учени избират своите подходи и обекти на изследване и оценяват изследванията на другите.

Кун убедително показва, че онова, което той сами­ят нарича парадигматично мислене(Парадигмата е система от убеждения по отношение на реалността, които изглеждат самоочевидни и неизменни.

Мислене в рамките на утвърдени парадигми или модели -

б. пр.), често кара учени­те да изключват цели области от своите изследвания, включително й открития, които не съответстват на на­ложените научни теории и системи на мислене в даден момент.

Парадигматичното мислене кара хората (в случая учените) да защитават своите възгледи въпреки рационалните доказателства, които им противоречат. Тъкмо това става при сляпото придържане към Нютоновата парадигма. Тезата на Кун хвърля светлина и вър­ху проблема за личния интерес в науката, като разкрива факта, че често учените изграждат своята научна карие­ра въз основа на определени свои открития, обикновено в университетите и частните институти, след което са го­тови да защитават същите тези теоретични позиции -приемайки ги за източник на личния си статус - срещу всички новодошли с различни идеи, дори ако тези идеи са обективно по-добри и съвършени.

Поради този проблем напредъкът в науката обик­новено се извършва много бавно, налага се да се изчака едно поколение да се оттегли, за да може постиженията на следващото да си пробият път. Големият принос на Кун се състои в това, че той тласка науката към по-ви­сока степен на самосъзнание и отваряне за новото сред младото поколение учени точно в момент, когато е на път да се извърши огромен скок към промяна на пара­дигмата.

Нютон си представя функционирането на света ка­то чисто физически процеси от механично естество, без ментално или мистично въздействие от какъвто и да би-ло характер. Следвайки тази парадигма, всички остана­ли науки и клонове на науката се заемат да опишат и на­зоват частите и основните процеси, които движат света.

В края на деветнайсети век обаче, във върховата фа­за на развитие на тази механистична парадигма, основ­ните постулати във физиката, които създадоха този вид наука, са поставени под въпрос. Изведнъж се оказва, че вселената не е мъртво и бездушно пространство, а ог­ромна арена на динамична,мистериозна енергия - енер-

гия, която е В основата на всичко и влиза във взаимо­действия по начин, който не може да бъде определен освен като разумен.

НОВАТА ФИЗИКА

Този преход към убеждението/ че вселената е разумна, започва с откритията на Алберт Айнщайн, който в продължение на няколко десетилетия преобръща ця­лата физика с главата надолу. Както подробно разкрива Фритьоф Капра в Дао във физиката, Айнщайн излиза на сцената в момент, когато учените са в затруднение да разберат някои експериментални данни съобразно ста­рия подход към науката. Например, поведението на светлината не се вписва в нютоновия механистичен пог­лед на света².

Максуел и Фарадей през 1860 година показват, че светлината може да бъде описана най-добре като осци-лиращо електромагнитно поле, което изкривява пространството, движейки се във вселената под формата на вълни. Идеята за изкривяване на пространството съвсем очевидно е невъзможна в рамките на Нютоновата вселена, защото, за да се вписва в представите на тази вселе­на, една вълна се нуждае от среда, в която да се придвижва по механичен начин. За да решат този проблем, Максуел и Фарадей изграждат хипотезата за „етер", който съществува във вселената и изпълнява тази функция³.

В поредица от блестящи прозрения, каквито оказват впоследствие, Айнщайн предлага теория, според която етерът не съществува и светлината всъщност се премества в пространството без никаква среда, като изкривява това пространство,

Айнщайн твърди, че луната например не се върти в

орбита около нашата планета поради това, че е привлече­на от по-голямата й маса, която я придърпва около себе си, все едно че е топка, завързана и въртяна на пружина. Вместо да е така, земята изкривява окръжаващото я пространство така, че го окръгля, тъй че в действител­ност луната се движи по права линия по закона на инер­цията, и все пак кръжи орбитално около нашата планета.

Това означава, че ние не живеем във вселена, в ко­ято пространството се разширява навън във всички по­соки до безкрайността. Вселената като цяло е заоблена в единната си материя по такъв начин, че ако се движим по съвършено права линия в една и съща посока доста­тъчно дълго и на достатъчно голямо разстояние, ще се върнем на същото място, откъдето сме тръгнали. По та­къв начин пространството и вселената са безкрайни и въпреки това ограничени, затворени, като в капсула -откъдето пък следва въпросът: Какво се намира отвъд тази вселена? Може би други вселени? Други измере­ния?

Айнщайн отива още по-далеч, като установява, че обективното време също се свива под въздействието на по-масивни тела и на скоростта. Колкото по-голямо е гравитационното поле, в което бива поставен един ча­совник и с колкото по-голяма скорост се движи той са­мият, толкова по-забавен е ходът на времето в сравне­ние с друг часовник. В един напоследък много популя­рен мисловен експеримент Айнщайн илюстрира как ча­совник на космически кораб, който се движи със ско­рост, близка до скоростта на светлината, ще се движи много по-бавно, отколкото часовник на земята. Екипа­жът на космическия кораб няма да забележи никаква разлика, но членовете му ще стареят много по-бавно, от­колкото съответно хората на земята⁴.

Айнщайн също показва, че скоростта на светлината е постоянна, независимо от всякакви усилия да й се

даде допълнителен тласък или да се намали скоростта й. Например, когато пътуваме в кола и изхвърлим една топка от нея напред, скоростта на топката е скоростта на колата плюс скоростта, с която топката е била оттласната. Не така е със светлината. Скоростта на види­мата светлина, както и на всички останали електромаг­нитни явления, е 186 000 мили в секунда. Дори само то­ва откритие, ако бъде разбрано напълно, разрушава ста-рата представа за една механистична вселена.

Със своята може би най-революционна идея Айн­щайн доказва също, че масата на един физически обект и енергията, която съдържа той, са взаимозаменими " според формулата Е = mc². По същество Айнщайн по-казва, че материята не е нищо друго освен форма на

светлина.

Научните открития на Айнщайн са като отваряне кутията на Пандора. Парадигмата се измества от кон­цепцията за една механистична вселена и поток от нови открития започва да доказва колко мистериозна е вселената.

Първите нови сведения се получават в областта на квантовата физика от такива пионери като Нилс Бор, Волфганг Паули и Вернер Хайзенберг. Още от древна Гърция физиката се опитва да открие основния градивен материал на природата, разбивайки материята на все по-малки частици. Идеята за атома бе доказана, но ко-гато физиците разделят атома на по-малките частици, каквито са протоните и електроните, те започват да осъзнават колко удивителни са мащабите му. Както казва Капра, ако си представим ядрото на един атом колко-то зрънце пясък, то за да представим точно мащаба на атома, електроните трябва да бъдат стотици Метри отдалечени от него.

Също толкова удивително е да се наблюдава поведението на тези частици. Също както светлината, те се

държат едновременно като вълни и като обекти със своя собствена маса в зависимост от подхода на наблюдение, което ученият е избрал. Всъщност в началото на нашия век мнозина бележити представители на квантовата фи­зика - сред които Хайзенберг - стигат до убеждението, че самият акт на наблюдение и намерението на учения оказва пряко въздействие върху поведението и същест­вуването на елементарните частици⁶.

Постепенно физиците започват да поставят под съмнение въпроса дали тези цялости поначало следва да бъдат определяни като частици. Те определено не напо­добяват нищо, което в някакъв смисъл би могло да бъде определено като материално. Ако например бъдат раз­късани една от друга, отделените единици се оказват близначни частици с еднакъв вид и размер. Но най-уди­вителното от всичко е, че тези елементарни частици имат начин да бъдат във връзка помежду си отвъд прос­транството и времето, което е невъзможно от гледна точка на старата механистична парадигма. Експеримен­тите показват, че ако една частица бъде разделена на две и едната от двете еднакви частици промени своето със­тояние или спин, то другата също автоматично започва да се върти със същата скорост независимо от разстоя­нието помежду им⁷.

Вследствие на това откритие физикът Джон Бел ус­тановява известния днес закон, познат като теорема на Бел, според който, веднъж свързани, атомните частици са свързани завинаги -едно напълно магическо явление от гледна точка на Нютоновата физика. Нещо повече, най-новите теории във физиката, суперструнната теория и теорията за хиперпространството, внасят допълнител­на мистичност в тази картина. Те представят картината на вселена, която е многоизмерна, макар и невероятно малка, и редуцират както материята, така и енергията до чисти струнни трептения⁸.

Както можеше да се очаква, тази нова картина на вселената, която физиците създават, започва да оказва своето влияние и върху останалите научни дисциплини, по-специално върху биологията. Като част от старата парадигма, биологията свежда живота до механични хи­мически реакции. А Дарвиновата механистическа тео­рия на еволюцията позволява на биологията да обясни съществуването на целия широк спектър от живи орга­низми на планетата, включително и човешките същест­ва, посредством произволни процеси в природата без ни­какво отношение към духовното.

Че животът на планетата е еволюирал по някакъв -начин от прости към по-усложнени форми, това е безс­порно - останките от вкаменелости са недвусмислено свидетелство. Но новата картина на една мистична все­лена поставя под въпрос чисто секуларната формулиров­ка на Дарвин за функционирането на закона на еволю­цията.

Според концепцията на Дарвин мутациите стават произволно в поколенията на всички видове, създавайки у тях леко видоизменение и нови белези. Ако тези беле­зи докажат своята по-голяма функционалност, тези ви­дове оцеляват в по-голяма степен и по този начин нова­та характеристика се затвърждава като всеобща харак­теристика на вида. Според Дарвин например някои от предшествениците на днешния жираф са развили дълга шия и понеже това се е оказало полезно (за достигане на по-богати източници на храна), поколенията на този вид са оцелели в по-голяма степен, тъй че този вид утвърж­дава като своя характеристика дългата шия.

В секуларната, лишена от мистичност, вселена ево­люцията не би могла да бъде мислена по никакъв друг начин. Но сега тези идеи могат да се видят като- твърде проблематични. Едно от затрудненията, които се отбе­лязват, е, че според съвременни данни един подобен произволен процес на опити и грешки е много бавен и би обхванал значително по-голям педиод от време, за да се стигне до тези жизнени форми, които имаме сега, откол­кото е времето на развитие на живот на земята. Друг проблем е това, че данните от вкаменелостите не посоч­ват липсващите звена при прехода от един вид към друг, които биха потвърдили една постепенност на прехода⁹.

Наистина многоклетъчните организми следват в появата си едноклетъчните, както влечугите и млекопитаещите се появяват едва след развитието на риби и амфибии. Но този процес сякаш е скокообразен, от един напълно развит вид към следващия, като новият вид се явява по едно и също време в много различни части на света. Мистериозните аспекти на вселената, разкрити от новата физика, дават възможност да се предполага, че еволюцията се разгръща по-целенасочено, отколкото е предполагал Дарвин.

Освен биологията, новата физика оказва своето въздействие и върху много други дисциплини - особено върху психологията и социологията - защото коренно променя представите ни за вселената, която ни заобика­ля и в която протича нашият живот. Вече не можем да си въобразяваме, че живеем в свят, изграден от твърди, материални частици. Ако сме с пробудено съзнание, вече знаем, че всичко, което ни заобикаля, представлява мистериозни трептения на енергийни системи, че всичко е светлина... включително ние самите.

УНИВЕРСАЛНАТА ЧИ-ЕНЕРГИЯ И ЧОВЕШКОТО ЕНЕРГИЙНО ПОЛЕ

Съществуват преки паралели между възгледите на новата физика и представите за реалността, които пред­лага източната философия на индуизма, будизма и дао-

изма. Новата физика представя света на материята и формите като квантово енергийно поле, което обхваща всичко. Зад видимостта на всичко в този свят не същес­твуват градивни частици в природата; съществува "само взаимосвързана мрежа от енергийни взаимоотношения. Основните религиозни философии на Изтока по съ­щество поддържат същия възглед, без да са стигнали до него в резултат на обективен експеримент, а по пътя н.а дълговековно и внимателно вътрешно наблюдение. Из­точната мисъл твърди, че светът, който се явява пред очите ни, е по своята същност неразделно цяло, което се състои от една жизнена или духовна сила - защото като такъв бива преживяван.

Всяка от тези религии има свой собствен метод за постигане по-силна връзка с вселенската енергия. Ала всички те поддържат становището, че човешките същес­тва, макар и тясно свързани с тази фина енергия, наре­чена прана или чи (или км), обикновено са откъснати от по-върховните й нива. Множество дисциплини на тези източни религии - медитация и бойни изкуства напри­мер - имат за цел да пробудят тази връзка и в резултат са документирани поразителни резултати. Някои източ-ни йоги демонстрират невероятни прояви на сила, конт­рол над телата си и способност да издържат на небивал студ или горещина¹⁰.

Някои източни системи утвърждават, че енергията, която циркулира в човешките същества, може всъщност, да бъде наблюдавана като поле от светлина или аура, ко­ято ги обгръща. Тази енергия често може да се види ка­то цветна светлина, излъчваща се от всеки човек, и пре­обладаващият нюанс и форма на тази светлина отразява вътрешната същност и характер на съответната лич­ност.

През петдесетте години, когато картината на нова­та физика започва да получава по-голяма популярност в

средствата за масова информация, изведнъж тези езотерични твърдения на Изтока, основани на стриктно вът­решно съзерцание, започват да се ползват с по-сериозен интерес от страна на психолозите и социолозите на За­пад. Изтокът е създал мисловна система, според която потенциалът на човека е далеч по-отворен и широкообхватен, и когато тези концепции получават по-голяма известност, старата парадигма започва да се разпада и в останалите научни дисциплини. Новата физика "дава но­ва представа за обкръжаващата ни вселена, а ето че сходно движение се явява и в хуманитаристиката и е на път да ни даде нова представа за нас самите.

ДВИЖЕНИЕ НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ

В средата на двайсети век преобладаващият център на внимание в психологията на Запада е изследването на човешкото съзнание във връзка с поведението ни в обк­ръжаващия ни свят - с други думи, изследването на по­ведението. Следвайки механистичната парадигма, пси­холозите търсят някакъв ключов принцип или формула, към които да се сведе човешкото поведение в света, ко­ето по-рано бе довело до възникването на бихевиоризма от типа стимул/реакция.

Каталог: file -> knigi
knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл
knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
knigi -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
knigi -> -
knigi -> Книга Нийл Доналд Уолш
knigi -> Свръхсетивното едгар Кейси увод
knigi -> -
knigi -> Скитник между звездите Джек Лондон
knigi -> Книга на моя почитан учител Негово светейшество Свами Шивананда Махарадж и на неговите най-сериозни ученици моите уважавани учители