Сенки на Север – I част

Последните няколко дни изминаха в нервно бездействие. Птиците на север, запад и юг мълчаха, единствено чайки се рееха над спокойната оловно сива водна шир, равно като огледало. И тази утрин жизнерадостно кръжаха над някаква точка в морето и грачеха сутрешния си поздрав към слънцето.

Ларк присви зачервените си от недоспиване очи и се взря в бавно уголемяващото се правоълъгниче на хоризонта. Още час или два, пък и проклетото слънце вече започваше да блести в очите му. Въздъхна примирено-недоволно, приседна на кея и захапа закуската си.

По-късно, галерата прибра платното си и мощните гребла разцепиха тихия океан. Започна да се дочува и равномерният звук на барабана, ритмуващ крясъка на чайките в необичайна мелодия. И ето, корабът чукна дървото с носа си, проскърца, а гребците рязко вдигнаха и прибраха пособията си. Плъзна се бавно по дървесината и постепенно замря.

Вер разкърши схванатия си от ранния утринен бриз гръб и срита придремалия си спътник. Онзи рязко се пробуди и хвана острието на кръста си.

– Спокойно – рече воеводата и посочи с глава към слизащите фигури.

Дете и мъж, очевидно капитана, а зад тях – силно накуцващата от дългото съприкосновение с морския вятър и още по-дълги хладни нощи фигура на Хромия. Разделиха се още при стъпването си на твърда земя. Морякът остана, оглеждайки изпод вежди настоящето, докато другите двама закретаха по дъските.

– Воеводо?

Вер кимна сковано. Спътникът му се отправи към капитана и започна тих, съдържателен разговор, изпълнен с усмивки, потупвания и звън на монети. Самият Ларк предпочете да изчака куция и момчето.

– Най-накрая – рече студено, когато се приближиха достатъчно.

Настъпи миг мълчание. Детето първо вдигна поглед и го изгледа отгоре до долу.

– Ти си местният владетел – констатира.

– Изглежда – отвърна воеводата – А ти ще да си Принцът.

– А къде е ескортът?

Вер повдигна вежда.

– На кого?

Сим продължаваше да мълчи. Кип от своя страна понечи да сподели нещо, но после премисли, и най-накрая продължи:

– Не приличаш.

– На какво?

– На кръвопиец и тунеядец.

– Нима? – на лицето на северняка за миг се изписа искрена изненада, но бързо се овладя; Куцият вдигна рамене.

– Вие, северняците – поде Аркип – ядете мозъците на победените и пиете кръвта им, след което хвърляте телата им на котките и другите безбожни твари, които почитате.

Вер се изсмя от сърце. Тримата бавно се отправиха към двореца на бившия феодал.

– На какво се смееш?

– Спомних си, че бях заръчал да ти приготвят закуска. По всичко личи, обаче, че ще я пропуснеш, или ще се задоволиш само със сухари.

Кип се намуси. Продължиха мълчаливо.

* * *

Час по-късно младежът бе настанен в покоите си, а воеводата покани Хромия в работната стая на предшественика си. Прислужницата остави каната сгорещено вино и побърза да се оттегли.

– Усещам го с костите си. Твърде буквално – отвърна Сим най-сетне и разтри коляно.

– А не би трябвало – Ларк отпи от виното си и се вгледа през прозореца – Будно момче, а? Сече му пипето. Пък аз си мислех, че е някоя глупава принцеска.

– Е, той си мислеше, че си изял тукашния на обед.

– Ами, ти пък.. Оставих си го за вечеря. Иначе нямаше да се маринова добре. Партия шах? Омръзна ми да играя сам срещу себе си.

– Защото винаги губиш ли?

– Ти го рече. Пък и таблата става все по-интересна и променлива.

– Две глави винаги мислят по-добре от една.

Вер се усмихна и заглади пергамента върху бюрото. Изсипа фигурите встрани и ги сбра на купчинка.

– Играл ли си императорски шах? С няколко цвята?

– Виждал съм го.

– Аз пък само съм го чувал. Но винаги ми се е искало да опитам. Дори накарах да ми изработят фигури, но уви, само до там си останах.

Взе белия цар и го запрехвърля из ръцете си.

– Ела де. Седни на креслото, да не те подведе коляното – изчака Куцият да се премести и продължи – Така.. Гледай.

Воеводата закова белия цар в избраната точка и ловко прехвърли няколко пешки около него. По-долу добави и черния, с неговите коне, офицери и пешки. Червената царица зае мястото си под тях, със свой топ, офицери и отново неизменните пешки. Отгоре и отстрани ги последва цветно изобилие от офицери, коне и най-разни дребни фигури. Най-накрая Вер привърши с поставянето на фигурите.

– Е, – рече – как ти изглежда?

– Криеш нещо – отвърна моментално Сим.

– А.. – воеводата разгърна шепата си почти изненадано – Това го оставих за теб.

Вътре лежеше бял кон, който подаде към Куция. Той обаче разсеяно отблъсна дланта му, загледан в бюрото пред себе си.

– Шахът – отпочна най-накрая – Е сложна игра, наистина, особено с толкова много различни цветове. Предполагам, това е класическа партия?

Вер кимна.

– Добре. Ще ни трябват дни да я разгадаем, така че по-добре да я оставим настрана, и да подходим към основата. Имаме шест вида фигури - пешка, кон, топ, офицер, царица и цар. Пешката е най-слабият, но най-многоброен вид. Движи се бавно и трябва да бъде подкрепян постоянно, независимо дали от друга пешка, или друга фигура. Конят, от своя страна, е най-неуловимата фигура. Движи се на зиг-заг, прескача, и се крие. Но неговите плюсове са и негови минуси, тъй като никога не може да отговори на директна заплаха, поради което е принуден да бяга. Топът е могъщ, но праволинеен. Добър пазач, страшна ударна сила, и едновременно с това - кон с капаци. Бъде ли ударен ребром, мигом се срутва. Царицата.. Царицата е като паяк - промъква се навсякъде, лови всекиго, но сама по себе си, без мухите в мрежата, струва не повече от един чехъл. Докато царят, привидно гол и беззащитен, командва парада, защото с неговата загуба се губи и партията.

Вер безмълвно отпиваше от чашата си.

– Нямаме много време, нали? – завърши Сим.

– Време имаме – отвърна Вер – Но фигурите се местят от различни играчи.

– И това е вярно. Тоест, време нямаме.

Куцият посочи коня.

– Не можеш да играеш шах с липсващи фигури.

– Не мога. Знаеш ли, интересна ми стратегията от различни гледни точки. Това наистина е странна партия, а никъде не са дадени конкретни указания как трябва да продължи. Разбира се, започнах по ред на номерата - от белите. И съм едва на втори ход, но мисля, че току що се доизбистри.

– И какъв е той?

– Смятам – усмихна се воеводата – че е време да съсечем червения топ.

– Нож с две остриета – отвърна Сим след известно замисляне – по този начин белите биха оголили фланга си, а именно там е пълно с фигури.

– Така е. Но говорим за поредица от събития, без постоянни величини. Флангът може да се закрепи.

– А може и да не се. Звучи ми хазартно. Успехът би бил сигурен, ако се елиминират някои от пръснатите фигури. Лобито на черните също не е слабо.

– Сигурен, но отново двуостър. При това и малък.

– Не отричам – въздъхна Куцият – Пък и виното започна да свършва. Освен това бих желал да си почина малко, бих доста път.

Вер се подсмихна. Денят се изнизваше неусетно.

– Да идем да обядваме. Нали нямаш нищо против човешкото?

* * * * *

Глава на Lannis

Докато тежките облаци над Севера се мъчеха да покрият небето, далече на юг слънцето бавно се спускаше отвъд водите на океана. Дните в Селения ставаха все по-топли и хората се радваха на прохладата, носена от нощта.

Улиците на Бриел лека полека опустяха. Тишината на нощта беше нарушавана от случайни хлопвания на врата, тропане на чинии в нечия светла и ухаеща на вкусно кухня и приглушени гласове, долитащи от някой прозорец. Една тъмна сянка излезе от градчето и се запъти към брега. Прекоси изстиващия пясък и се спря пред водата. Дълго тъмно наметало и качулката криеха странника, но тесните рамене и походката издаваха, че това вероятно е жена. Тя тръгна бавно покрай водата и не след много дълго време стигна до скалите, наричани от местното население Лунните скали. Не, че често ги споменаваха. Никой не идваше тук. Никой не помнеше и защо никой не идва тук. Хората сякаш упорито се мъчеха да изтрият това място от ума си.

Жената седна на пясъка, близо до скалистите камъни и застина. Скоро сякаш се сля със сенките и изчезна.

Луната погали пясъка и той леко сребристо засия. Меката светлина се плъзна до тъмните скали, завихри се леко около неподвижната сянка край тях и се разля по черните камъни. Те бяха покрити с фина мрежа от стъбла и листа. Малко светло петно сред тях бързо се разпука в разкошен нежен бял цвят. Миг по-късно сред тънките стебла върху скалата се отвори още един бял цвят. Нощният крайокеански бриз се обогати с още един нежен свеж аромат.

Жената се изправи, плавно погали един бял цвят, обърна се и загледа спокойно в посоката, от която бе дошла по-рано. Брегът беше пуст и тих. Изведнъж близо до жената се откроиха няколко сребърни лъча. Те се сплетоха и от тях изникна фигурата на висок мъж. Жената се извърна към него. Дръпна качулката си и под нея се разпиляха дълги светли коси. Кожата й просия когато лунните лъчи я докоснаха.

– Закъсня, Америл! – гласът й беше нежен и спокоен като приспивна песен.

Мъжът, наречен Америл, я погледна хладно.

– И откога времето има толкова голямо значение за теб, Селиал?

Тя му обърна гръб и откъсна един от разкошните цветове зад себе си.

– Все по-често се появяват, Америл. – Вдигна към него блестящите си черни зеници, обрамчени с тънък светъл пръстен, и му подаде цветето. Той не протегна ръка да го поеме и белият цвят тупна на пясъка, където бързо потъмня и повехна.

– Някой срещал ли я е? – попита сякаш между другото Америл.

Селиал зарея поглед към океана и прошепна:

– Не е толкова лесно. Но времето става все по-малко. Мориан изглежда доста разтревожена, макар че по-скоро би умряла отколкото да го признае. Особено откакто изгря звездата на Тиен`хара.

– Трябва да се доберем до нея преди Мориан.- каза бавно мъжът. – И преди другите.

– Не е толкова лесно – повтори шепнешком Селиал. - Тя е по-..... биха казала бърза, но не е това. Различна е, знаеш.

– А сега се свърза и с Данайския първосвещеник. – Сянка на раздразнение премина по красивото лице на Америл.

– Да... това май усложнява нещата.

– Но пък беше логично да я потърси. Трябваше да ме послушаш по-рано, Селиал, не биваше да чакаме толкова дълго.

– Нека не спорим, Америл, не затова те повиках тук. Трябва да решим какво да правим. Позициите на Мориан пред краля стават все по-силни. Пълен хаос цари навсякъде и лесно може да погълне момичето. Жриците са плъзнали навсякъде. Колко време мислиш ще им трябва преди да се усетят? Свещеникът на Халид вече го направи.

– Мисля да я потърся, Селиал. – заяви внезапно Америл.

Жената го погледна и се усмихна леко.

– Самоуверен си, приятелю. Ако само си беше направил труда да понаблюдаваш и да помислиш....

– Ще се справя, Селиал. Тя е твърде неопитна. А и ще внимавам.

– Надявам се да ме държиш в течение. Е, така или иначе, знаеш, че ще те наблюдавам.

Америл се засмя.

След малко брегът остана пуст. Лунните скали бяха обсипани с млечно бели цветя, а около тях се носеше нежен аромат.

* * * * *

Берик притеснено подръпна края на плаща си. Седяха на една по-отдалечена маса в хана "Биещите се таралежи" и цялата група слушаше Джони.

– Сигурно ли е, че са тръгнали с кораб?

– Абсолютно, принцът е видян на кораба. – отговори спокойно Джони.

– А не може ли да е било някакъв трик? Първо да се качили на кораба, а после да са слезли за да ни заблудят? – продължи да настоява Берик.

– Знам, че морето не ти понася, Берик, но е крайно време да порастнеш и да разбереш, че Огнеоката Акула е измислена... – Морвен потропваше с крак.

– И как някой е отишъл до кораб в открито море и се е върнал толкова бързо, че да ви каже? Защо не го е взел със себе си? – Берик напълно пренебрегна коментара й.

– Да кажем, че този някой има неподозирани способности. А и вашата задача няма да е да го върнете, а да проследите кораба и да разберете кой стои зад това. На пристанището ще ви чака корабът "Бурегонец", готов да отплава под командването на Шестокракия. – Джони стана и подхвърли на масата няколко монети за сметката. – По-добре е да побързате.

Шестокракия, Берик и Морвен се запътиха към пристанището. Пътем минаха през страноприемницата и ковачницата за да вземат по малко багаж. Морвен се опита да натовари Берик със своя, но той каза, че ще го носи само ако тя му вземе пиенето.

– Ами, добре, в онази чанта ли е? – момичето посочи една от двете торби, които беше метнал през рамо.

– Не, бурето до стената и двете бъчонки на масата.

– Ти... се шегуваш, нали? Ще влачиш всичко това на кораба?

– Какво да правя като единствения начин да преодолея морската болест е да съм непрекъснато пиян, докато пътуваме? Всъщност и тогава не я преодолявам, но поне не я помня... - уточни Берик невинно. Морвен намръщено вдигна собствения си багаж и забърза напред. Скоро достигнаха "Бурегонецът". Оказа се голям, но бърз и маневрен кораб, с който щяха да имат шанс ако не да догонят похитителите на принца, то поне да не се забавят фатално в преследването им.

– Вие двамата идете да разберете накъде е тръгнал корабът, а аз ще стегна нашия за отпътуване. – нареди Шестокракият. – Някакъв моряк от екипажа получил треска малко преди отплаването и го свалили на брега, защото било лоша поличба.

Морвен и Берик покорно се отправиха към съседния док. На него седеше намусено едър здравеняк със дебела сребърна верига на врата и пушеше лула.

– Хей ти, ти ли си боцманът Дан? – подвикна Берик.

– Да, взимам по двадесет сребърника на близък курс, ако витрябва боцман. – мъжът дори не вдигна глава към тях.

– Искаме да попитаме за кораба ти. – започна Берик. Онзи продължи да прави кръгчета с лулата си. – И, разбира се, плащаме за изгубеното време.

Мъжът мълчаливо протегна ръка и Берик пусна вътре два сребърника. Той обаче продължи да стои с ръка протегната ръка, докато Берик не добави още три.

– Казаха, че тръгват на запад към земите отвъд морето. Аескорн или Етенис, не разбрах точно. – съобщи той с гробовен тон.

Внезапно захъхри и лицето му почервеня до неузнаваемост, с мъка си поемаше дъх. Берик се обърна и видя как Морвен с отнесена усмивка усуква веригата около врата на мъжа.

– Какво ... – той я блъсна настрана, като така рзхлаби хватката, която тя беше стегнала чрез метала. – Какво ти става? Той ни каза каквото искахме, остави го...

За пръв път усети, че момичето го плаши. Правеше всичко това с толкова безучастен вид и без каквато и да е емоция.

– Не, каза ни каквото той искаше. Отплавали са с "Огънят на залеза", който въпреки името си е малко повече от обикновена галера. Трудно биха се оправили дори в открито море, а камо ли да прекосят морето. Това не е кораб за такива пътувания. - тя рязко вдигна глава и погледът й сякаш го прониза. Вече имаше емоции в него, толкова много емоции, че дори не можеше да ги определи. – Той ни излъга. Омръзна ми да ме лъжат. Омръзна ми да се съмнявам във всички и да се крия от тях. Просто не мога повече.

Изглеждаше така сякаш или ще заплаче, или ще убие някого.

– Добре... но нека аз изкопча информацията от него. Ти... ще го пречупиш твърде бързо. – Берик се приближи към мъжа и хвана ръката му. – Кажи ми накъде тръгнаха. Платихме ти, сега остава да ни кажеш и истината.

– Казах ви, Аескорн и Етенис, това казаха, корабът беше достатъчно...

Берик натисна ръката му някъде близо до лакътя, при което мъжът буквално изпищя.

– Накъде? – той изкрещя в ухото му и засили натиска – Сега просто няма да усещаш ръката си един-два дни, но ако продължа няма да я движиш повече. Накъде?

– Варгас. – със задъхан от болка глас промълви пазачът – Казаха Варгас...

– Мисля, че това доста добре се връзва със станалото досега. – спокойно отбеляза Берик. – Този път не ни лъже.

Двамата се затичаха обратно към "Бурегонецът". Шестокракият точно завършваше разпределението на товара на кораба.

– Варгас! – извика задъхано Берик. – Тръгнали са към Варгас, знаех си! Кажи на капитана да държи курс натам.

– Да, пазачът се опита да скрие от нас, но все пак са се отправили към Варгас...

– Такъв ни бил късметът , пак ще се връщаме там. – въздъхна Шестокракият.

– Или може би не. – една сянка излезе от сгъстяващата се тъмнина. – Може и да са казали, че тръгват към Варгас, но всъщност са се отправили към северните провинции щом са изгубили брега от поглед. Имах интересен клиент преди няколко нощи. Вестоносец. – добави Алексис. – Разбира се, той не разбра че съм прочела и разкодирала съобщението, което носеше. До преди ден ми се виждаше безсмислено, но след като отвлякоха принца започна да добива ново знаечние.

– Но нали херцогът на Варгас все едно искаше принца? Защо да не е той? – Морвен беше смръщила чело. – И откъде да знаем, че това, което казваш е истина?

– Защото в играта се намесиха много противнци, вече не играят само черните и белите. – усмихна се Алексис. – Появиха се и твърде много пешки. Но понякога и пешките могат да станат царици... А що се отнася да вярата в мен, няма друг начин да разбере освен да опитате да последвате съвета ми. Ако съм ви излъгала, ще го разберете и кралицата ще ми отмъсти. Но ако съм права, а вие не ме послушате, вие ще сте отговорни. И напразно ще биете път до Варгас.

Морвен и Берик изглеждаха разколебани.

– Курс на север! – разреши дилемата Шестокракият.

* * * * *

Глава на Tais

Сара влезе веднага, след като се затвори вратата след Ян. Кларис я погледна с досада – не бе я викала, а не обичаше своеволия. Лицето й се стегна в сурово надменно изражение, когато чу тихият глас на прислужницата си:

– Тя е тук, Първа.

Думите й я разколебаха.

– Коя е тук?

– Жената, която ми предаде бележката за вас. Настоява да говорите спешно. Не разполагала с излишно време.

Кларис се замисли за момент, но трябваше да вземе решение.

– Покани я в твоята стая и намери начин да задържиш Ерис далече от нея.

– Да, Първа, веднага.

Кларис бе заинтригувана. Коя ли бе и какво искаше? Е, какво пък, скоро щеше да разбере. Мина в стаята на Сара през спалнята си.

Жената стоеше до прозореца в плътна пелерина с гръб към нея. Кларис се съсредоточи – не обичаше изненадите и трябваше да реагира моментално при всеки опит за ново покушение. Напоследък бе перманентната мишена.

– Слушам ви. Бъдете кратка.

Жената се обърна и Кларис не успя да прикрие изумлението си.

– Сулис?

– От плът и кръв! Нямам време за любезности и не ми е приятно, че на мен бе възложена задачата да те предупредя, но аз служа на Съвета и съм дала дума да се подчинявам.

– Предупреждение?

– Да. Варгас е цел, която пренебрегваш заради лични амбиции, което кара Съвета да недоволства.

– Варгас ще получи нужното внимание, когато му дойде времето.

– Вече е дошло.

– Нима? И защо да ти вярвам? Нима забравяш, че Ерис е най-лоялната служителка на Съвета, а не съм чула да настоява за спешни действия? Защо си въобразяваш, че ще го приема от теб?

– Защото съм тук именно аз и то само, за да ти предам точно този съвет. Ерис се е захванала с нещо, което не е приоритет на Съвета към настоящият момент и не е полезна за Умбра. Помисли над това. Нещо повече, Съветът предлага именно нея да изпратиш във Варгас на среща с херцога.

– Нима? Причина?

– Херцог Озикс до ден ще акустира в пристанището на Даная и ще бъде веднага приет в двора. Среща помежду им не е желателна по настояване на Съвета. Съветът не е длъжен да дава обяснения за предложенията си.

– Нито пък аз да се съобразявам с тях – изрече го по-скоро от суета, отколкото действително го мислеше. Сулис повдигна рамене.

– Твоя работа. Аз само предавам послание и не съм тук да те убеждавам в правилността му. А сега трябва да вървя – губя време, а и не бива да бъда виждана в двореца.

Кларис кимна.

– Сара ще те изведе. Предай на Съвета, че предложението му ще се обмисли внимателно – обърна се и се насочи към вратата на спалнята си.

– Таис? – гласът на жрицата бе настойчив. Кларис спря с ръка на вратата, но не се обърна. Сулис продължи – Къде отпрати Каверън?

– Това не е твоя работа. Приеми го за последно предупреждение – стой далеч от Щита ми.

След тези думи отвори вратата към спалнята.

Ерис изглеждаше нервна. Кларис мина покрай нея до малката гравирана масичка в близост до прозореца, гледащ към морето, на която стоеше кана с прясна вода. Отля в чашата си бавно за себе си и за другата жрица. Поднесе й я. Ерис я прие и изпи на един дъх. Покани я с жест да приседне на кушетката и самата тя удобно се настани срещу нея.

– Мисля, че е време да поговорим, Ерис.

– Какво искаш да знаеш?

Двете жени се гледаха продължително.

– Настояваше да говорим за Тиен’хара още преди приема. Държиш се странно. Бих приела, че е от присъствието на Майката в Даная, докато не видях Ти’сейн на бала. Дори в момента не си на себе си. Какво става, Ерис?

Ерис стана и отиде до прозореца. Загледа се в морето, мрачна и съсредоточена, сякаш виждаше отвъд. Измина известно време, докато проговори. Кларис търпеливо чакаше.

– Отколко време ме познаваш, Таис?

– Откакто се помня. Ти си неизменна част от Умбра – винаги си била такава – внимателно отбеляза Кларис, чудейки какво се опитва да й каже.

– Именно. Винаги... или поне от триста години... или някъде толкова – след толкова време кой ли ги брои...

Кларис мълчеше, опитвайки се да осмисли чутото. Ерис продължи.

– Виждаш ли, след толкова време, се научаваш да бъдеш търпелив и да осъзнаваш какво всъщност искаш... Аз мислех, че го зная още тогава, когато бях избрана... Отново го мислех тогава, когато градих приоритетите върху егото си, пренебрегвайки Умбра. – Ерис отново се загледа нейде в далечината – Цяла вечност плащам за избора си, но дали не бих го направила отново?... Иска ми се да вярвам, че не... И все пак, може би ще имам възможност за реванш.

Обърна се към Кларис и я погледна. Изглеждаше уморена.

– Коя си? – с риск да прекъсне монолога на жената пред себе си, Кларис зададе очаквания въпрос.

– Коя ли?... Вече и аз не зная, но някога бях... коя ли не... графиня Перска, както сама знаеш.... но още и Ерис – Първожрица на Умбра, Ерис – Кралица на Тиен’хара.... последната кралица на Тиен’хара... – гласът й заглъхна. Нещо сякаш я стресна – Какво значение има сега. Друго е важното – Древната се възражда, знаеш пророчествата... Ти’сейн носеше Окото...

– Окото? – Кларис се надигна изненадана. Ерис се усмихна.

– Разбира се. Ти усети артефакта – видях ръката ти, но нямаше как да го знаеш, че е то. Само Пазителите могат да ги усетят истински.

– Пазителите? Искаш да кажеш.... – Кларис изглеждаше разтърсена.

– Да, това искам да кажа... Аз съм Пазителят на Окото на Огъня, Сърцето на Умбра... Единствената причина да съм отново приета сред своите и да съм още жива...

Отново замълча. Отиде до масичката и си наля чаша вода.

– Станаха много – цели три в тесен периметър... Силата им е помитаща и блазнеща... Не бива да оставам дълго в такава близост, защото те ме зоват и не мога да разчитам на себе си... Разбираш ли?

За пръв път в живота си Ерис й изглеждаше толкова уязвима. Кларис кимна и стана.

– Не бива и да оставаш тук. В Даная пристига херцог Озикс – чу как жрицата си пое въздух и продължи – Не ме питай откъде зная – не мога да ти кажа, но Съветът има задача за теб и аз съм съгласна, че това трябва да се стори.

– Съветът? – Ерис изглеждаше замислена. Погледна преценяващо Кларис – Откога Съветът общува с Първата, а не с пратеничката си? – но усетила, че няма да получи отговор, продължи – Каква е задачата?

– Варгас....

Ерис кимна.

– Очаквах го. Кога тръгвам?

– Незабавно. Времето е ценно.

Погледите им се срещнаха.

– Така да бъде, Първа. – тръгна към вратата, но се спря – Преди да тръгна... Един съвет – не се доверявай никому. Пази се от Зигур – той е неконтролируем. Пази се от Ти’сейн – не съм сигурна дали знае с какво се е захванал. Пази се от Майката – времето ти тече. Не разчитай на Кралицата, нито на Първосвещеника... Като се замисля, имаш само Ян, а той не може да те опази от всичко...

– Ще оцелея – Кларис се усмихна на жрицата – Попътен вятър и направи това, което е нужно... Първа.

Ерис я погледна сериозно, кимна и напусна стаята.

* * * * *

Последните слънчеви лъчи прескачаха по купчината празни бутилки. Сим замислено подръпваше долната си устна:

– Хм, Тиен’хара… Значи това е означавала онази ярка звезда на изток… Скоро очаквам размирици в Херцогство Озикс…

– Броженията вече са започнали, получих вести оттам – прекъсна го Вер Ларк. – Херцогът е избягал със свитата си, а и както се чува – с немалка част от хазната.

– Залагам левия си крак, че старият хитрец Озмънд припка към Даная за да се тръшка пред кралицата да му помогне да върне владенията си…

Войводата си наля още вино и се ухили:

– Няма да приема облога, та ти си куц, за какво ми е кракът ти?

Сим се усмихна криво в отговор, потърка коляното си и хвърли още една цепеница в камината:

– Излиза, че принц … ъъъ… Ти’сейн беше, нали, ти е направил услуга. Херцогството вече е извън играта…

– Не съвсем – Вер отпи глътка. – Шпионите ми при Комита донесоха, че принц Ти’сейн му е предложил военен съоз, а и търговски отстъпки.

Сим презрително изпръхтя:

– Комитът е див селянин, търговията не го интересува! Но пък един военен съюз ще закрепи позицията му и ще му осигури гърба от юг, и тогава ще обърне поглед на север…

– Мдаа, и аз предпочитам Ти’сейн да е съюзник, а не враг…

Двамата потънаха в мълчание за минута, после Сим се обади:

– Още ли държиш на Варгас?

– Варгас е ключът за Западното море, знаеш го. А с помощта на Гилдията на търговските капитани ще е лесна плячка. Херцогство Озикс няма да се намеси, Даная – Вер кимна към двора, където Аркип се разхождаше, – по разбираеми причини също ще стои настрана, сега е моментът за нападание…

– Забравяш, че Гилдията не може да бъде купена – намеси се Сим, – не можеш да ги съблазниш с търговски отстъпки или пристанищни такси!

– Даа – проточи войводата, помълча за миг и рече. – Смятам да им дам самия Варгас…

– Ккккаквооо? – Сим се задави с виното си, а Вер благо наблюдаваше ефекта на думите си. – Ти си луд! Напълно обезумял! Това е… хм, това е… хитро. Но е и опасно, капитаните ще станат твърде силни и непредсказуеми.

– И да, и не. Ще станат силни, но нямат лидер, който да използва силата им, а се интересуват предимно от търговия, не от война.

– А после? Ще удариш Бараян откъм морето, няма да очаква удар оттам?

– Предпочитам морска блокада, без доставки по вода той ще падне на колене за месец-два. Което не е малко като време, но ударя ли директно Бараян, Комита ще му се притече на помощ, може да не е много умен, но знае, че само съюзени имат шанс срещу мен. Освен ако не се окаже, че Комитът има проблеми на юг…

– Хм, защо ли имам усещането – Сим се намръщи при мисълта – че ще трябва скоро да посетя Тиен’хара?

Вер посрещна въпроса му с най-жизнерадостната си усмивка:

– Едно пътуване ще ти се отрази добре, а и животът на север е твърде суров за крехкото ти здраве… тези колена… цъ, цъ, цъ…

Сим го изгледа мрачно и си наля още вино:

– Надявам се поне, че ще ме оставиш да поспя до сутринта? – Вер му се ухили в отговор, а той продължи. – Докато бях в Даная се порових насам-натам и открих интересни неща. Знаеше ли, че дядото на Бараян е женен за лелята на сегашната данайска кралица?

– И? – войводата се наведе заинтригуван напред.

– И понеже последните няколко години са били странно неблагоприятни за управляващата династия в Даная, изведнъж се оказва, че единствените мъже в рода са оновa момче на двора ти и войводата Бараян…

– Искаш да кажеш…

Сега беше ред на Сим да се ухили благо:

– Да! Искам да кажа, че ако на нашия скъп гост му се случи нещо, Бараян ще е единственият наследник на данайския престол!

Вер се замисли:

– Значи един малък подарък за драгия ми съсед и войвода – едно малко момче и войводата ще стане крал… Хм, Бараян е алчен, ще е готов дори на съюз с мен срещу Комита. А двамата заедно ще победим, дори и Ти’сейн да се реши да помогне на новия си съюзник, макар че се съмнявам, че ще поеме такъв риск. И все пак Бараян е алчен, но не е глупав, ще се усъмни, че след като се разправя с Комита ще ударя него…

– Именно, затова няма да убие момчето, а ще го пази живо за всеки случай, за да може ако нещо се обърка, поне да разчита на помощта на Даная…

– А това е чудесен повод – Вер доволно потри ръце, – да ударим Бараян убеждавайки данайската кралица, че всъщност спасяваме сина й. Интересна идея, ще помисля върху нея. Но това не отлага пътуването ти до Тиен’хара…

– Знам, знам – примирено рече Сим – мисля, че поне си заслужих един хубав сън. Странно, но след отвличането на принц Аркип кошмарите ми изчезнаха и спя като дете, странно наистина…

Вече до вратата той се обърна към войводата:

– Не си ли мислил вече да се задомиш? Време ти е, чини ми се…

– Сигурно се шегуваш, няма време за сватби точно сега…

Сим се усмихна и отваряйки вратата, подхвърли:

– Мислех си за един династичен брак, ще се отрази добре на плановете ти… – разсмя се и остави Вер насаме със слисаното му изражение.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Тръбният звук за сбор изненада Сим, макар и от известно време – още от първи петли – да слушаше трополенето на крака из крепостта. Изруга и скочи на крака, след което изруга и проявата на излишни емоции. Малко по-късно се озова в конюшнята, където завари воеводата лично – както обикновено – да наглася такъмите на коня си.

– Какво става?

Вер донагласи стремената, след което мълчаливо го побутна към двора. Вече бе толкова шумно и хаотично, че нямаше кой да наруши личния им разговор.

– Промяна на плановете – рече кисело воеводата, а очите му пробляснаха в червено от снощния запой.

– Нима?

– И ТОВА те притеснява? Ненужно – отсече Хромият и разтърка очи – Поне на няколкостотин километра на изток от тук стоят толкова дребни дружини, че и десет да се съюзят не могат да бъдат заплаха, нали?

– Да. Но това не е всичко. Има поне две дребни подробности...

– Какви?

– Припомни ми?

– Единият от най-големите местни храмове на Халид.

Куцият помръкна.

– Това променя нещата. Не се съмнявам във военния развой на нещата, но какво ще правиш със свещениците на Халид?

Вер вдигна рамене.

– Или ще се примирят, или ще го срина до основи. Лошото е, че и в двата случая ще е знак за съседите ни. Още по-лошото – че във всички случаи в такава ключова ситуация воеводата ще е символ за войниците си.

– А този? – Сим кимна с глава към Аркип, който сънено се полюшваше до някакъв кон, а наоколо сновяха слуги.

– Идва с мен. Не мога да го оставя тук. Ще... сподели съдбата ми - подсмихна се Вер.

– Аха.

– Тъй ли?

Вер посочи малкия керван от мулета и коне, който бе спряган встрани от основната войска.

– Това е за теб. В зависимост как ще подходиш, у предводителя се намират нужните търговски пълномощия. Употреби ги или ги изгори. А корабът за Варгас заминава по обед, заедно с писмото ми.

Тръбите изсвириха отново. Вер се усмихна.

– Боговете с нас – рече, възсядайки коня си, доведен от слугите на замъка; изчака да се отдалечат и се наведе рязко – Сим, комитът е дал негласната си благословия на източните. Имай го впредвид. И също така.. Ще се радвам, ако се погрижиш за червения топ, въпреки всичко. Иначе ми се струва, че партията може да приеме неприятен обрат. Сбогом!

С ободрителни крясъци леката конница на Ергонтар се понесе през портата, следвана от пехотата. Куцият остана известно време заслушан в затихващия тропот, след което с въздишка се запъти към замъка.

– Хазарт – промърмори.

Гарнизонът наброяваше едва стотина души.

* * * * *

Излезе бесен от стаята си и тръгна забързано надолу. Гневът се четеше единствено в опасния блясък на сребристите му очи и устремната походка. Трябваше да обсъди защитата на крепостта с Брет. Опасността бе по-голяма, отколкото предполагаха.

“Може би бе по-добре, ако и днес не можех да погледна в огледалото” – помисли си Ти’сейн, но бързо отхвърли нежеланите усещания и глупавите идеи. Събра му се твърде много преди малко. Отново не можа да проникне в храма на Халид в Даная, не успя да открие онази странна селенитка в двореца, дори Таис я нямаше никаква пред огледалата. Бе му много по-лесно да намери отраженията на хора, които познава и чието относително местоположение му е известно. Търсенето на неизвестни огледала изискваше много сила. А той пестеше силата си, защото обичаше да е подготвен. Но това, което видя, му дойде в повече. И двете провинции на Херцогството се бяха превърнали в терен на многобройни преврати и бунтове. Най-напред въздигането на Тиен’хара, което за повечето озиксци си бе бунт, след това свалянето на Херцога от власт - голяма изненада за Ти’сейн. Знаеше, че тронът му е разклатен, но не предполагаше, че положението е било така сериозно. Разчиташе на противоречията между херцога и Съвета на деветимата, но явно Магистратите бяха поели нещата в свои ръце. И доколкото ги познаваше, в най-скоро време щяха да пристигнат войските им.

И това, което разбра съвсем случайно, докато се опитваше да се свърже с един от Маговете: дребните озикски благородници – единствените в бившата Северна провинция, са обединили малобройните си войски, “Стража по-скоро”, реши Принцът, и предприемат поход към Тиен’хара. “Тези идиоти си мислят, че могат да превземат крепостта с шепа войници и да си направят собствена държава. Не биха се справили и с нищожните си владения, ако не са икономите.” – Ти’сейн бе твърде раздразнен и горчиво-саркатичните му мисли не го напускаха.

“Чудесно, Магистратите от юг, а тези самохвалковци – от север.” За момент спря, усмихна се леко и с облекчение си припомни: “Не, северът е подисурен поне засега. Писмото е изпратено и скоро Комитът трябва да го получи.“ Благородническата заплаха бе опасна, защото идваше от собствените му земи.

Влезе в кабинета на Брет, но не го намери. Тези нови тревоги допълнително усложняваха плановете му и забавяха тяхното развитие. Принцът погледна през прозореца, надявайки се да види приятеля си някъде из двора, където бе настанало неестествено оживление. Но вместо него, погледът му проследи върволица селяни, които носеха покъщнината си от долината и се насочваха към извора на север.

– Защо точно сега?! – не се сдържа и възкликна гласно. Предстоеше им нападение от две посоки по неизвестно време, а тези хорица бяха решили да изградят новите си домове възможно най-скоро. И може би имаха право – надяваха се на един по-добър живот, търсеха нови възможности. До сега не им е било леко, но Ти’сейн не искаше и да мисли, какво ги очаква сега. Ако ги предупредеше за опасността, щеше да ги изгуби. А не можеше да си го позволи. Както и всеки друг провал.

Излезе навън и чу гласа на Брет да се извисява в казармите. Още преди да е стигнал постройките, Воинът излезе отвътре и го посрещна радостно:

– Първият Отряд на кръвта пристигна, Ти’сейн. Корвейл го доведе. – лицето на Принца се разведри при новината за пристигналия Маг. Бе сравнително слаб, но имаше някои много ценни способности.

– Не е ли прекалено рано? Дали са завършили обучението си? – несигурен попита той.

– Напълно, ела да ти покажа! Кръвта и дисциплината са направили великолепни бойци от тях! – Брет бе видимо ентусиазиран и поведе приятеля си към казармите.

Отрядът се състоеше от петдесет мъже и жени на различни възрасти, които в момента се бяха събрали в една малка оръжейна и почистваха оръжията си. Още с влизането на Воина, те се изправиха, наведоха леко глави в знак на почит и зачакаха думите на командира си. Брет посочи мъжа до себе си и каза:

– Това е Принц Ти’сейн, владетел на Тиен’хара и ваш водач.

Погледите, отправени към него, всички тези хора, които бяха неговия народ, чиято кръв бе поне малко смесена със Светлината… Потисна раздразнението и тревогите си и заговори:

– Вие сте народът на Светлината, вие сте наследниците на Тиен’хара. Имам нужда от вас, така както онези хора навън се нуждаят от закрилата ни. Миналото е отдавна изгубено, но Спомените са все още във вените ни. Има неща, които трябва да бъдат направени, независимо от цената.

Отрядът стоеше и слушаше замислено обърканата му реч. Някои наистина помнеха неща – малко, непонятни и нерабираеми, в повечето случаи. Не казаха нищо, а може би и не трябваше. Мълчаливо изпратиха с погледи Ти’сейн и се заеха отново с оръжията си.

Брет настигна приятеля си и изслуша лошите вести, които той бе научил тази сутрин в огледалото. Очакваха ги неприятности.

– Скоро и други Отряди ще завършат обучението си. Но дотогава трябва да разчитаме на наличните сили. Може би ако имаше още няколко Мага в крепостта…

– Не мога да ги занимавам с отбраната на Тиен’хара, Брет. Все някой трябва да държи под око управниците на градовете и да успокоява народа. А и никой друг не би подготвил отрядите по-добре. – Ти’сейн се замисли как преди година бе събрал хората, които сега бяха пристигнали. Във всеки от тях имаше поне малко кръв от древния народ на страната му. Хора, които последваха повика на кръвта и посрещнаха отговорностите си, пренебрегвайки досегашния си живот.

– Къде е Корвейл? Трябва да обсъдим отбраната на Тиен’хара… – гласът на Ти’сейн заглъхна, когато двамата влязоха в крепостта.

* * * * *

Глава на Lannis

В топлия и светъл следобед градините около двореца бяха притихнали. За разлика от всеки слънчев ден, когато те се оживяваха от хора, дошли да се насладят на цветовете и свежите ухания, а и на някой и друг приятелски разговор, днес тук се чуваше единствено самотната песен на някоя птица и лекият полъх на вятъра в раззеленените клони на дърветата. Напрежението, увиснало над Даная през последния ден, се беше просмукало навсякъде и попарваше радостта на хората от избуялата свежест на пролетта.

Ланис се шляеше под сенките на дърветата, а леките й стъпки по чакъла заглъхваха в следобедната тишина. Хареса си една слънчева пейка, седна на нея и се унесе. Топлата ласка на слънцето будеше у нея полу-забравеното удоволствие от лениви следобеди далече на юг, когато заспиваше, заслушана в песента на океана и крясъка на чайките. Мисълта за съня предизвика леко раздразнение у нея. Тя присви клепачи и опита да погледне към слънцето. То опари очите й и огненият диск се отпечата в ума й, където бавно бе погълнат от зелената светлина.

Откакто бе напуснала храма на Халид, сияещият образ на зеления камък стоеше почти неизменно в мислите й. Лунната нощ не успя да го изличи, а дневната светлина сякаш му даде допълнително мощ. “Е, няма да протестирам”, усмихна се сънливо Ланис. “Светът изглежда толкова свеж и жив така”. Замисли се за Джоррам. Усещаше, че иска да го види отново, но не можа да отличи доколко това е нейно собствено желание, а не неговият опит да я контролира.

– Здрасти, Лул!

Гласът прозвуча тихо до ухото й и в първия миг реши, че само така й се е сторило. Отвори очи и впери поглед напред.

– Отдавна не сме се виждали, хаймана такава!

Тя се извърна невярващо назад.

– Америл!

Лицето й грейна. Тя скочи върху пейката, прекрачи облегалката, препъвайки се в нея, и увисна на врата на мъжа.

– Америл, какво правиш тук? Откога си в Даная? Как ме намери? – въпросите й валяха хаотично. Той се разсмя, завъртя я, пусна я внимателно на земята и разроши косите й.

– Знаеш, че пътувам непрекъснато насам-натам, Лул. Поразходих се към Селения, а после реших да се върна в Даная. Хората тук обичат историите ми.

– И аз обичам твоите истории – не спираше да се усмихва насреща му тя. – Но не обичам да ме наричаш Лул. – Опита се да докара сериозно изражение на лицето си, за да подчертае последното изявление, но щастливата усмивка отказа да се предаде и да отстъпи място на престорено недоволство.

Ланис се отдръпна от Америл и го огледа. Не се беше променил много откакто се бяха запознали. Е, помнеше, че очите му бяха тъмни, а тук, под ярките слънчеви лъчи, те преливаха между зелено и кафяво. Но косите му бяха все така лъскаво черни, в контраст със светлата кожа. Полюбува му се малко, след което го хвана за ръка и го поведе из градината.

– Как ме намери, Америл?

– Не съм те търсил специално, Лунел. Зърнах те случайно вчера и по униформата предположих, че работиш в двореца. Реших, че не би ми простила, ако не се отбия да те зарадвам с присъствието си.

Смехът й екна звънко из смълчаната градина.

– И щеше да бъдеш абсолютно прав.

Походиха известно време в мълчание. Америл пръв наруши тишината.

– Какво правиш тук?

– Амииии... опитвам се да разсея скуката.

– Все още ли не спиш?

– Все още – тихо отвърна Ланис.

– А успя ли?

– Какво?

– Да разсееш скуката.

– Не. – понечи да добави още нещо, но млъкна. След малко продължи небрежно. – Май е по-добре да се махна вече. Мисля да се разходя до Селения.

Чертите на лицето на Америл леко се стегнаха.

– Мислех, че не желаеш да ходиш там.

– Така беше. Май все още е, що се касае до желанията ми. Но от друга страна, май се налага... – тя замислено отдръпна кичур коса от лицето си. – Освен ако не реша да отида на север.

Той я погледна изпитателно.

– При онези диваци?

– Че какво им е на диваците? Много са чаровни, когато не са оплескани с кръв до ушите. – опита се да улови една прелитаща пеперуда и за известно време изглеждаше, че напълно е забравила разговора им. Америл търпеливо я изчака да продължи. Когато пеперудата се загуби из множеството цветове, Ланис се обърна към него. Очите й искряха развълнувано.

– Е, всъщност има нещо друго, което ще търся там.

Ръцете му нервно потрепнаха, но тя сякаш изобщо не забеляза напрежението му.

– Не мисля, че която и да е от двете посоки е удачен вариант, Лул.

Сериозността му я изненада.

– Не разбирам, Амо, какво искаш да кажеш.

Той замислено се взираше в лицето й, докато се чудеше как да продължи.

– Стана опасно да се пътува в последно време. Мисля, че е по-добре да останеш тук.

– Амо, какъв си сериозен само. Не ме мисли мен. Казвала съм ти и преди, че аз не пътувам като другите. Нищо лошо не може да ми се случи – засмя се самонадеяно Ланис.

– Така и не ми каза как пътуваш.

– Хайде сега и ти, не може да знаеш всичко – намигна му тя.

Продължиха да се разхождат из градината. Времето течеше неусетно, докато той й разказваше най-новите си истории. Ланис обичаше да го слуша. Поиска да научи какво става в Селения, но той успя да прикрие всяка евентуална важна информация в красноречиво, но безполезно изобилие от думи.

– А защо те притеснява северът? – продължи да разпитва девойката.

– Притеснява ли ме?

– Хайде, Амо, не на мене тея номера! Намекна го, което за теб си е равносилно на ясно предупреждение.

– Имам идея – смени внезапно темата Америл.

Ланис вдигна към него любопитното си лице.

– Отседнал съм в една къща в града. Донесъл съм страхотно селенско вино. Какво ще кажеш да отидем да видим как е?

– Ще кажа, че е срамота да се оставя добро селенско вино да си стои нейде сам самичко. А и има още толкова неща, които искам да ми разкажеш.

Той сведе поглед към нея. Слънцето вече грееше близо до морето и лъчите му позлатяваха щастливото лице на момичето. Почти час ги делеше от залеза.

– Няма ли да имаш проблеми в двореца? – опита се да я подразни той.

– Че кой го е грижа! – нехайно каза Ланис и го поведе към изхода от градините.

Двамата бързо и мълчаливо се движеха по оживените градски улици. Накрая Америл спря пред една масивна на вид порта, отвори я и те влязоха в неголям двор, ограден с високи каменни стени.

– Що за място е това? – попита Ланис, докато любопитно се оглеждаше наоколо.

– Отсядам тук, когато дойда в Даная. – нехайно каза Америл и я поведе към къщата. Хвърли бърз поглед към притъмняващото небе преди да влязат.

– Ще ми помогнеш ли, Лул? Свалил съм виното долу, а има и прекрасно сирене.

Без да изчака отговора й я хвана за ръка и я поведе надолу по каменните стъпала. Хлад пропълзя по кожата й и я накара да настръхне. Опита се да погледне към лицето на Америл, но в сгъстяващия се мрак й бе трудно да различи чертите му. Спряха и той отвори някаква врата, която тежко се провлачи по земята. Отвътре я лъхна влажен, леко застоял въздух.

– Няма ли да запалиш някаква светлина, Америл?

В този миг усети как ръката му я хвана за лакътя и я тласна силно навътре. Полетя напред и се блъсна в някаква маса. Нещо се изтъркаля край нея и падна с трясък на земята.

– Амо?!?

– Америл, какво правиш? Никак не е смешно!

– Съжалявам, Лунел! – дочу мелодичния му глас иззад вратата. – На масата има свещи и огниво. Погрижил съм се да ти е удобно там, макар и да не очаквах да се наложи да прибягвам до това още днес. Ще трябва да ти донеса храна допълнително. Но за виното не излъгах. – Той се засмя студено. – Е, вече бутилките са с една по-малко, освен ако слухът ми не ме е излъгал преди малко. До скоро.

Ланис се свлече бавно край вратата. Чу стъпките му да се изкачват обратно нагоре. Помитаха я вълни на огорчение и яд към самата нея. Върна се несигурно към масата и започна да опипва повърхността й за споменатите свещи. Вместо това блъсна още една бутилка, но успя да я улови, преди и тя да е паднала на земята. Зачуди се как да я отвори и накрая удари ядно гърлото й в стената. Пръснаха парчета стъкло и вино, а успя и да се пореже. “Какво пък, може да имам достатъчно време да се усъвършенствам. Стига виното да не свърши”. Примъкна се в един ъгъл, седна на земята и опря глава в студената каменна стена. Допирът до пръстта и камъните й донесоха успокоение. Зелената светлина в главата й проблесна. Сетивата й се изостриха в мрака. Мирисът на пръст и вино ставаха все по-силни, а земята под нея сякаш пулсираше с ритъма на сърцето й.

“Дано поне виното е хубаво” – каза си с горчивина Ланис. Вдигна счупената бутилка за наздравица в мрака и отпи внимателно. Виното наистина беше прекрасно. Тя изтри няколко ядни сълзи от лицето си и зачака в тъмнината. “Поне да можех да заспя...”

* * * * *

Корабът се поклащаше леко, а дъските поскърцваха тихо и успокоително. Херцог Озикс се изкачи по дървените стъпала и излезе на палубата. Брегът се виждаше вече и съвсем скоро щяха да акустират. Първите крайградски села на Даная започнаха да се редят едно подир друго. Децата, събиращи изхвърлените от морето водорасли, миди и плавей им махаха с весели личица, докато бащите им, угрижени и преуморени, кърпеха рибарските си мрежи или стягаха лодките си за следващото утро.

Слънцето скоро щеше да залезе и последният ден от бягството им да приключи. Озмънд се загледа в магьосницата, която със сетни сили даваше тласък на “Червения гларус”. Корабът бе чудовищен, а и товарът му – триста гвардейци и приближените на Херцога, допълнително би усложнил придвижването, ако не бе Сайхе. Ако разчитаха само на попътните ветрове сигурно щяха да се влачат цял месец.

Синехианката, Озикс бе започнал да я възприема като такава, изглеждаше изтощена. И сигурно наистина бе. Той погледна красивото й лице, затворените от напрягането очи и невидимата аура на сила и увереност, която излъчваше въпреки умората. Замисли се колко много разчиташе на нейните магии, на способностите и познанията й. Трябваше да бъде по-внимателен в плановете си, в ситуациите, в които я забърква. Вече не се нуждаеше от закрилата му, а вярността не бе ценност, на която Озмънд можеше да се довери. “Ще я следя отблизо.”, помисли си той. “Някои личности или перспективи в Даная може да се окажат примамливи за нея. Ако мога дори тогава ще я използвам, ако не – свободна е да си върви, стига да не ми пречи.”

Корабът приближи пристанището. Херцогът повика Сайхе и капитана на Елитната гвардия. Само с тях щеше да отиде в двореца. Не искаше никой друг от приближените му да се размотава с тях – озикските благородници бяха една досадна свита, което не можеше да свърши нищо полезно, поне засега.

На най-големия кей вече се бяха събрали хора – пристанищни работници, както и войници в кралски униформи. Сред тях, някак на почит, стоеше мъж на средна възраст. За разлика от Херцога, обаче, не бе загубил формата си.

– Разбрали са за пристигането ни! – изръмжа през зъби Озмънд. – Кралицата успя да ни изненада още с пристигането ни. Да видим кого е изпратила.

– Ако позволиш, Озикс, аз ще съм пасивен участник в предстоящата среща. – Сайхе леко се олюля и капитанът на гвардията посегна с ръка за опора, но тя бързо възвърна равновесието си и се отдръпна развеселена – на доста интересно място щеше да предложи подкрепата на ръката си той.

– Надявам се, да не се стига до официална среща още тази вечер. От вас искам само да наблюдавате. Това е нещо, което аз няма да мога да сторя, докато разговарям с придружителят ни.

“Червеният гларус” се удари в каменния кей, а моряците хвърлиха въжета на хората долу. Войниците се размърдаха и заеха местата си отстрани на пътя, по който щеше да мине скромната свита на Озмънд. Трапът беше спуснат, мъжът застана в долния му край и ги посрещна официално с лек поклон и думите:

– Добре дошли в Даная, ваше величество. Аз съм Джонатан Кейдж, Първи съветник на кралица Анара. Нейно величество ще се радва да ви види.

Озмънд слезе на кея, последван от Сайхе и капитана.

– Много благодаря, за това топло посрещане, – Херцогът изсумтя наум, но знаеше, че малко ласкателства никога не са излишни, - но не беше необходимо.

Джони остана леко изненадан от края на репликата му, но вниманието му бе привлечено от нещо друго.

– Нека ви представя Сайхе, придворната магьосница, както и капитанът на Елитната ми гвардия. – Озикс се придържаше поне отчасти към етикета. Не искаше да обиди домакина си с припряността си или с желанието да се срещне по-скоро с Анара.

Първият съветник не обърна внимание на поклона на капитана. Погледът му остана прикован в неизвестната чужденка. Не можеше да познае от къде идва наистина, но със сигурност не бе озикска. Сайхе му се усмихна мило, а Джони продължи да я наблюдва, докато не усети неудобната тишина, която бе настанала.

– Моля, последвайте ме. Почетният ескорт ще ви отведе до двореца.

Войниците ги обградиха в не много правилен строй и групата пое към изхода на пристанището. Докато Озмънд и Джонатан разменяха учтиви светски приказки, другите двама спътници на Херцога се заеха със задачата си. Сайхе не бе много сигурна, за какво точно трябва да гледа, но постоянно местеше погледа си от забързаните хора към сградите, които в тази част на града бяха позападнали.

Пристанищнето свършваше след два склада и от там щяха да навлязат в същинската част на града. Точно в тази “гранична” зона се срещаха най-разноообразни хора – докери, голи до кръста, но с вълнени шапки на главата , превити под тежестта на поредния товар, заможни и не чак толкова търговци, просяци, улични зяпачи, почтени граждани от различни съсловия, които идваха да пазаруват нови или пресни стоки от пристанищните магазини, както и някои доста съмнителни типове, които можеха да са както престъпници, така и поредните отрепки, висящи вечер по кръчмите. Оглеждайки пъстрата група минувачи на едно кръстовище, Сайхе се сепна. За миг видя лице, познато лице, което не бе виждала от толкова време. Една тиха се промъкваше между хората, бързайки да се отдалечи от тях.

“Очаквах всеки друг, но не и силосите в Даная! Какво ли е намислила Великата майка?”, питаше се магьосницата и реши да не споменава за това си наблюдение на Херцога. Трябваше най-напред да разбере нещо повече за присъствието на тихите в столицата.

Разходката им до двореца й се стори много уморителна. Продължителното поддържане на заклинанията я бе изцедило и сама се чудеше как все още се държи на крака. Опитваше се да следи разговора между Озикс и Първия съветник, но явно бе пропуснала последната му част. Херцогът явно ги отпращаше на някъде, защото Джонатан видя един слуга, извика го и му нареди:

– Отведи гостите ни в Градинския салон да си починат и им предложи храна и освежителни напитки. – Обърна се към капитана и магьосницата, но думите му май бяха предназначени само за нея:

– Надявам се скоро отново ще се видим, милейди. – посегна към ръката й и я докосна леко с устни. – Капитане. - кимна към него Кейдж и отново насочи вниманието си предимно към Сайхе. - Моля да ме извините, но трябва да придружа Херцога. Беше ми много приятно да се запознаем.

Първият съветник последва вече отдалечаващия се Озикс, осъзнавайки, че всъщност той трябва да води, а не гостът. Забърза крачка, за да го настигне.

Херцогът остана доволен от обстоятелствата – кралицата също предпочиташе неофициална среща. Щеше да й отправи предложение, което трябваше сама да обмисли, без съветите на приближените й. Ако тя все пак реши да се допита до някой – то поне няма да е веднага.

Джони го въведе в една сравнително просторна стая с изглед към парадния вход на двореца. Обзавеждането бе скоромно - две високи сини канапета и малко писалище от някаква сивкава дървесина. В ъгъла между тях имаше камина, която бе тъмна и студена, а пред нея на пода бе сложен син килим, със същите сини шарки като тапицерията на канапетата. В страни от прозорците бяха захванати сини завеси, а по стените висяха няколко картини – натюрморти, предимно в синята гама.

Сега Озмънд разбра защо придружителят му нарече стаята Синият салон. За негова изненада, Анара се бе разположила удобно върху едно от канапетата, със сериозно изражение и осанка на владетел, които контрастираха с неофициалната обстановка. Джони побърза да затвори вратата, оставяйки ги сами.

– Ваше величество – поздрави я Озмънд и се поклони.

Въпреки че бяха равни по ранг, макар и с различни титли, проявата на уважение от страна на Херцога допадна на Анара и тя го покани да седне:

– Но Хецог Озикс, моля ви, заповядайте. – кралицата посочи другото канапе.

Озикс потъна в него, изпълвайки го почти цялото, и продължи:

– Радвам се да ви заваря в добро здраве, както и сам да се убедя, че Даная процъфтява под вашето управление.

Някаква сянка премина по лицето й, което не остана незабелязано за Озмънд. Явно нещо все пак не бе наред. Факт, който увеличаваше шансовете му.

– Положението в столицата е малко напрегнато, но не мога да се оплаквам. Дворцовите интриги са нещо обичайно и много неприятно, особено във вашия случай.

“Знае, че ще искам нещо от нея. И преминава направо към въпроса, рискувайки да ми нанесе обида. Трябва да се е случило нещо сериозно, което да държи част от вниманието й на друго място.“

– За разлика от вас, както може би знаете, аз почти доброволно се отказах от управлението. Бе само въпрос на време да ме свалят от трона. – Херцогът бе откровен и дори малко преувеличаваше грешките си. Искаше да убеди Анара да му помогне.

– Властта изисква жертви и отговорности, милорд. Тя е тежко бреме за всеки владетел.

– Признавам, че сте права, но го осъзнах твърде късно, страхувам се.

Анара наклони леко глава и го погледна въпросително:

– Нима сте се отказал напълно от наследството си?! – невярващо каза тя.

– Не, разбира се. Малодушието ми не стига чак до там, кралице. Народът мъдро е казал, че човек оценява това, което има, едва когато го загуби. Но само с желание, триста гвардейци и една магьосница не бих могъл да си върна трона.

Кралицата не реагира на подхвърлянето му, за това той продължи:

– Дойдох при вас с молба за помощ. Предложение, всъщност…

– Какво ли може да предложите вие, милорд? – прекъсна го тя. – Не съм на мнение, че Даная е най-подходящото място, където да търсите помощ. Не желая да воювам, още повече за чужди страни. Селения…

– Селения няма здравомислещ управник, – бе негов ред да се намеси, – Варгас разполага предимно с морска войска, която не е достатъчна, а Силосия и смахнатите й жени са прекалено далеч, слава на Халид.

Анара знаеше, че доводите му бяха разумни, но не искаше да се забърква. Не бе и очаквал друго от нея. Озмънд стана с усилие, но въпреки че бе схванат от седенето в мекото канапе, остана прав и каза:

– В замяна на вашата помощ ви предлагам васална вярност на Херцогство Озикс след като си върна трона, а сега предоставям Елитната гвардия и придворната си магьосница за изпълнението на всякакви по-специални задачи. Както и подарък от хазната на Съвета на Деветимата. – на последното Херцогът се засмя тихо, но бързо се върна към сериозния тон:

– Не искам решението ви веднага. Има достатъчно много време, през което да чакам. Няма да ви притеснявам в двореца, за това ще се върна на “Червения гларус” и ще наема няколко склада за гвардейците. Помислете над предложението ми, кралице. Желая ви приятна вечер. – с тези думи той напусна Синия салон.

* * * * *

Глава на StiLin

Слънцето бавно се спускаше към високите планини. Пълна тишина цареше наоколо. Само от време на време уплашен славей започваше някоя песен, но така и не я завършваше. Задавен от тишината той замлъкваше. Зигур се бе проснал на поляната осеяна с пъстри цветя. Изумруденозелените му очи се взираха невиждащо в застиналите клони на дърветата.

Тих глас пееше наблизо. Той вдигна поглед. Наведена над креватчето, майка му пееше приспивна песен. Нежният й глас го опиваше и понасяше съзнанието му далеч, далеч из полетата на сънищата. Отново я погледна. Невероятно красива, дори за расата си, тази жена бе умряла, за да го дари с живот...

Зигур се сепна. Някога, много отдавна, бе сънувал биологичната си майка, но никога не бе я виждал така жива и истинска. Той се огледа. Лек ветрец поклащаше дърветата. Славеят се бе престрашил и изливаше най-прекрасната си песен. Залязващото слънце хвърляше златисто-червени лъчи из въздуха. Той разтръска глава. Гледката му харесваше. Изпълваше го с.....доброта. Явно влиянието на Таис върху него се засилваше. Време беше да се види с Джоррам.

В стаята цареше зеленикав сумрак. Единствената светлина идваше от камъка на масата. Отпуснат на креслото Джоррам очакваше своя специален гост. Чу шумолене на крила и след малко на прозореца се появи познатата фигура на Зигур. Той влезе тихо и се приближи до първосвещеника.

– Добре дошъл, приятелю! Поседни до мен! – гласът на Джоррам бе леден като стомана. Зигур седна на бюрото, взе камъка и го завъртя в ръката си. Кристалът засия по-силно и цялата стая се оцвети в зелено.

– Отива ми на очите! – Странна, добряшка усмивка заигра на лицето му, но той бързо се овладя и изражението му отново стана каменно и безизразно.

– Все пак си спал с нея! А те предупредих да внимаваш!

– Май така е станало. За съжаление през цялото време съм спал.Тя използва гласа. Явно на него не мога да устоя. Когато се събудих всичко бе свършило. Може би съм извадил късмет!

– Късмет? Ти чуваш ли се какво говориш? Тя те е покорила. Нима не виждам колко си...добричък! – Джоррам вложи в последната дума най-жестокият сарказъм, на който бе способен.

– Може би. Но влиянието й над мен все още е твърде слабо. Притежавам достатъчно сила, за да забавя действието на “отровата” й.

– Трябва да действаме бързо. Колко време ти остава?

– Ден – два...а може би седмица. Не знам!

Елфът се загледа в камъка, който все още държеше.

– Тя иска него!

– Ще й го дадем! Така ще спечелиш доверието й. Това ще улесни нещата. Ще те чакам след два дни по залез слънце в Силосия при Майката. Умре ли Таис, ти ще бъдеш свободен. Не ме разочаровай!

– Ще я получиш. Имаш думата ми, приятелю!

Той прибра камъка и излезе. Джоррам остана дълго загледан във вратата. До колко можеше да разчита на елфа сега, когато Таис имаше макар и слабо влияние над него. Дали щеше да се провали? А може би наистина бе достатъчно силен поне да забави действието на чара й. Нямаше как да разбере. Можеше само да чака.

Безлунното небе бе покрило като похлупак градината. Ярките звезди осветяваха стъпките на жената. Разпуснала тежките си коси, облечена в тъмносиня рокля, Таис се разхождаше по алеята. Из въздуха се носеше тежкия аромат на рози.

Приближаващи стъпки сепнаха жрицата от размисъла й. Тя се обърна и в тъмнината забеляза фигурата на мъж наметнат с дълъг плащ. Завладя я чувството на силна възбуда и тя се олюля леко при този порив.

– Зигур! – прошепна. – Не те очаквах толкова скоро.

– Исках да те видя!

– Ами задачата, която ти дадох?

Вместо отговор, Зигур бръкна под плаща си и извади сияещ зелен камък.

– Това искаше, нали?

Таис протегна ръга и взе камъка. Силата му завладя съзнанието й. Колко мощ се криеше в това дребно камъче! И вече бе нейна. Отдадена на Силата тя не усети кога Зигур застана зад нея и я прегърна.

– Целуни ме красавице!

Думите му я измъкнаха от унеса и тя се обърна. Прокара пръсти през косата му и наведе неговата глава към своята. Погледите им се срещнаха за миг, а после устните им се сляха в целувка. Завладяха я спокойствие и тишина. Душата й се понесе свободно и небесата. Усещаше вятъра да гали лицето й. Тя летеше. Летеше високо над заспалия град. После полетя над обширни полета, гори и планини... Усети нежните лъчи на изгряващото слънце. Жълтото му око се издигаше бавно над света. Ефирни облаци я скриха от погледите на хората и животните по земята. Тя летеше...летеше като орел, който търси своят дом...като облак пътуващ към страната на дъждовете. Наслаждаваше се с цялото си същество на опияняващото усещане да летиш...

Силно разтърсване я събуди. Тя отвори очи и се огледа неразбиращо. Намираше се в малка стаичка без прозорци и тежка врата. Опита да се размърда,но бе завързана за някакъв стол...

– Най-после! Добре те е подредил хвъркатия ти приятел!

* * * * *

Глава на Andras

"– Именно, затова няма да убие момчето, а ще го пази живо за всеки случай, за да може ако нещо се обърка, поне да разчита на помощта на Даная…

– А това е чудесен повод да ударим Бараян убеждавайки данайската кралица, че всъщност спасяваме сина й. Интересна идея, ще помисля върху нея. Но това не отлага пътуването ти до Тиен’хара…

...

– И не само на твоите планове...Ще трябва да се видя с кралицата, права ли съм?

Кълбото изклокочи, вероятно в знак на съгласие и Алзира се запъти към покоите на Анара. След като предсказането за Озикс се беше сбъднало и самия херцог се беше дотътрил заедно с единствения си читав кораб, магьосницата вече не се съмняваше, дали кралицата й вярва. Въпросът сега беше до колко й има доверие и сега тя се канеше да разбере точно това...

– Уведоми кралицата, че я моля да ме приеме! – стражът влезе в кабинета, забави се една-две секунди и излезе, оставяйки вратата отворена.

– Нейно Величество Ви очаква.

– Не се и съмнявах...

– Какво носиш?

– Като вести или като предложения?

– И двете.

– Вашия син в момента 'опознава' северните територии и се намира при воеводата Ларк, макар да смятам, че в скоро време ще погостува на Бараян.

– Добре ли се отнасят с него?

– По-добре едва ли би могло да бъде. Можете да бъдете спокойна за състоянието му още доста дълго време. Въпросът сега е, при кой от двамата ще ни е по-добре да бъде Аркип, и дали междувременно между него и някоя местна девойка не би се зародило едно увлечение...

– Стига, той е още дете...

– И по-млади от него са били женени. Ако кралския род на Даная се свърже с някой от мощните воеводи, лесно бихте могли да доминирате целия Север.

– Ние вече направихме такава връзка с Бараян.

– Разбрах. Песента на тоя човек е отдавна изпята. По-скоро би трябвало да се страхувате, че може да посегне към престола, след като бъде изхвърлен от собствените си владения, от колкото да го считате за полезен съюзник. Позволете ми да замина с малка групичка подбрани хора на север. В зависимост от обстоятелствата ще може да преговаряме за съюз, да елиминираме някой от неудобните вам или пък директно да освободим принца, ако разбира се, не решие да използвате за това услугите на някой друг. При всички обстоятелства обаче ще държа непрестанна връзка с вас. Кажете, да стягам ли багажа си?