Сенки на Север – III част

Сенки на Север – III част

Великата майка тъкмо бе приключила със сутрешната си вана и подсушаваше сивата си коса, която след това нави на кок. Старческата й кожа, придобила нездрав цвят от възрастта и постоянното покриване, бе набръчкана и отпусната. Потрепери от лекия полъх, идващ от отворения прозорец. За повечето хора това би бил разхладителен бриз, довяващ соления мирис на морето, но на нея той можеше да донесе само болест. Бързо посегана към бялото платно, с което се забулваше. Още докато го омотаваше около тялото си, в стаята нахлу дори без да почука Вречената.

– Майко, простете за неучтивата ми поява, но събитията изискват незабавната ви намеса и заповеди! – въпреки сивото платно, с което бе забулена влязлата жена, си личеше, че е много развълнувана.

Матриарха на Силосия я остави да говори, защото вярваше, че носи важни вести.

– Херцог Озикс е пристигнал вчера вечерта в столицата на Даная. С него е и предателката Сайхе. Което доказва, че слуховете за въздигането на древната Тиен’хара, както и за преврата на Магистратите, са верни.

Великата майката само леко кимна в знак на съгласие с изводите на върховната командваща, която продъжи:

– Сутринта пристигна куриер с Голяма птица от Демар с вестта, че Първата е доставена и затворена успешно! И с молба от Дъщерята-наследница да се завърнете възможно най-скоро заедно с Първосвещеника.

Старата жена се замисли над думите на Вречената и даде своите нареждания:

– Да се занесат вода и храна на Голямата птица и да бъде подготвена за полет довечера. С Джоррам ще летим към Демар. Уведоми Първосвещеника…

– Ако позволите, Майко. – прекъсна я по-младата жена. – Не смятам, че е разумно да летите сама с Първосвещеника. Ако нещо ви се случи…

– Дъщерята-наследница е добре подготвена, Вречена! – сряза я Матриарха. – Загина ли аз, тя поема властта.

– Както заповяда Великата майка. – сведе глава върховната командваща и заслуша другите нареждания:

– Тиен’хара представлява опасност за Умбра. Ако жриците бъдат унищожени, с тях загива и Силосия. Освен това е почти сигурно, че остатъците на Херцогство Озикс ще станат част от територията на Тиен’хара, а ние ще изгубим безопасните си пътища на запад. Вземи бойния отряд, с който пристигнахме и предложи подкрепа на Магистратите; няма да откажат. Тихите и резачите остават тук – някой хора трябва да бъдат следени и евентуално премахнати.

– Заповедите ще бъдат изпълнени, Майко. Да ви донеса ли закуската?

– Не, имаш достатъчно работа. Изпрати някоя друга.

Матриарха се загледа към слънцето, бързащо по небосклона, радвайки се на топлите му лъчи. Остаряваше и скоро щеше да дойде време дъщеря й да заеме нейното място. Не искаше да достига неволите на дълбоката старост, и сегашните й проблеми й стигаха. Поне накрая на живота си можеше да живее и управлява опасно. От което можеше да спечели само Силосия…

* * * * *

Глава на Jaar

Появи се пред голямото огледало на тоалетката в спалнята на кралицата. Когато кракът му докосна пода, нещо тежко се хвърли върху него и го повали. Бе затиснало гърба му и Ти’сейн с усилие се обърна. Пред лицето му потрепваше влажният нос и озъбената муцуна на едро куче. Животното ръмжеше силно и заплашително. Принцът посегна да го отмести, но кучето се раздразни още повече и посегна да го захапе за врата. Тръсна ръката си, хвана кинжала, който се плъзна от ръкава и го напъха между острите му зъби. Все пак щеше да е проява на неучтивост да убие кралския пес.

Вратата се отвори и в стаята влезе Анара. Ти’сейн чу възклицание на изненада и уплаха, както и звукът от счупено стъкло. Докато отхвърляше кучето от себе си, успя да види появилата се кралица, която явно бе изпуснала чашата със сутрешното си кафе. Любимецът й обаче не се отказваше лесно – изправи се на крака и тръсна глава. Но мъжът вече бе свалил завесата на балдахина и здраво омота кучето с нея.

Търкалянето по дебелия килим бе измачкало дрехите му, но въпреки това Ти’сейн се опита да ги приглади, след като пъхна кинжала си отново в ръкава.

– Изгревът е прекрасен това утро! Ваше величество, радвам се да ви видя отново. – поздрави официално Принцът и се зае да подрежда гримовете, които бе разпилял с появата си върху тоалетката.

Кралицата гледаше невярващо ту дантеления вързоп, който представляваше Спирит, ту мъжа, който невъзмутимо събираше кутийките й с кремове от земята. Нямаше как да не познае този човек, впечатлил всички с арогантното си държание на приема. Поздравът му явно беше официален и наподобяваше този от предишната им среща. Анара не бе чувала подобно нещо досега, но колкото и абсурдно да беше, реши да отвърне любезно:

– Добро утро, милорд. За мен е чест да ви видя в личните ми покои. – все пак не се стърпя и саркастичният тон не остана незабелязан от Принца. Той се усмихна на кралицата, която продължи: – Простете за безпорядъка, но не бях предупредена за идването ви. Но, моля ви, оставете. Прислугата ще се погрижи за това.

Ти’сейн с облекчение се отказа да подреди множеството обърнати и разпилени шишенца и кутийки, придърпа една табуретка и се настани на нея, слагайки крак върху кучето. Спирит не спираше да се върти и бе започнал да се отмотава от завесата.

– Ще ви бъда благодарна, ако освободите кучето ми.

– Само ако вие ме освободите от него след това. Опасявам се, че присъствието ми не му допада особено.

И двамата се чувстваха неловко и се гледаха с неудобство. Когато Ти’сейн надзърна в огледалото, стаята бе празна. Не очакваше нито любимецът на Анара, нито бързото й връщане от закуска. Все пак повдигна крак и остави животното да се освободи само.

– Спирит, ела тук. – повика го кралицата. Кучето седна в краката й и сложи глава в скута й. Тя започна да го гали, а то доволно изплези език, забравило за натрапника и спречкването им. – Все пак можехте да помолите за аудиенция, Принце.

Ти’сейн се замисли за миг, дали да не се извини, но реши да съкрати разговора възможно най-много:

– Трябваше непременно да ви видя. Столицата на Тиен’хара е под заплаха и изисква цялото ми внимание и почти постоянното ми присъствие. Именно затова исках да говоря с вас.

Анара седна на един стол и поклати глава. Това бе третата й важна и неофициална среща за половин денонощие. И явно отново щеше да получи някакво предложение. Чудеше се, дали мъжът срещу нея знае за Херцог Озикс. И какво ли би станало, ако ги срещне. Но преди да реши, той наруши мълчанието:

– Тиен’хара не иска да воюва със съседите си. Ние сме мирна страна, която няма нужда от нови завоевания. Идвам при вас с най-приятелски чувства и с официално предложение за мир. – със самоуверен тон я уведоми той, засилвайки впечатлението й за него от приема.

– Войната между двете ни държави не е желана и от мен, Принц Ти’сейн. – “Както и всяка друга война в момента”, помисли Анара. – Благодарна съм за вашето предложение и се надявам, че и занапред ще се срещаме. При по-… , -направи кратка пауза, докато търсеше нужната дума, - нормални обтоятелства.

– Разбира се, кралице. – увери я той, отново тръсна ръка и в дланта му се появи свит на руло пергамент. – Позволих си да изготвя мирен договор, който се надявам да подпишете, след като го прочетете. Условията са обичайните и всъщност е само една формалност. Скоро ще ви навестя отново, за да взема моя препис от него. Но преди това задължително ще ви уведомя. Въпреки че предпочитам срещите и отношенията ни да останат в тайна от света. Поне за сега. – добави той накрая.

– Както пожелаете, Принце. Желаете ли нещо за закуска? – попита Анара.

– Не, благодаря. Бързам и се налага да ви напусна.

“Колко жалко!” Ироничните й мисли бяха заместени от закачливо подхвърленото:

– Няма нужда да ви изпращам, предполагам.

Ти’сейн се засмя, поклати отрицателно глава и изчезна в огледалото, стъпвайки внимателно сред гримовете й. Анара остана дълго загледана след него в отражението си. “Странен човек”, реши тя по някое време.

* * * * *

Анара се извърна към Спирит, който в този момент душеше разляното на пода кафе и побутваше с нос парчета счупен порцелан.

– Добро куче – усмихна се тя и разсеяно го потупа по гърба. Спирит размаха енергично опашка и извърна към нея изпълнени с предана обич очи.

Кралицата погледна намръщено към петното от кафе на килима. Прекрачи го внимателно и се запъти към врата. Когато я отвори, забеляза Джони Кейдж, който бавно се отдалечаваше по коридора.

– Джони, – повика го кралицата и той се извърна несигурно. – Ела, трябва да поговорим.

Той се поколеба, след което се върна по коридора и я последва в покоите й. Лицето му имаше леко притеснено изражение, което я изненада.

– Какво има, Джони? – попита го Анара.

– Аз ... всъщност бях тръгнал към покоите Ви, за да говорим.

– И сте забравили коя е вратата? – веждите на кралицата леко се повдигнаха.

– Останах с впечатление, че не сте сама.

Анара едва сдържаше смеха си.

– А, да. Имате предвид Принц Ти`сейн.

Джони се огледа колебливо наоколо, но единственото друго живо същество в покоите освен тях, беше Спирит, който в този момент преустанови проучванията си по килима и отиде да го поздрави с весело захапване на ръкава. Кралицата не издържа и се засмя.

– Само да можете да си видите лицето, Джони.

– Но пък виждам, че се забавлявате – отбеляза Джони и й се усмихна леко.

Веселието напусна лицето на кралицата и тя седна в едно кресло.

– А нещата всъщност далеч не са толкова весели. – Взе едно ветрило от съседна масичка и започна разсеяно да си играе с него.

– Принцът наистина беше тук, Джони. Този дворец е заприличал на хан. Всеки нехранимайко може безпроблемно да влезе, излезе, че и да отмъкте кралския престолонаследник пътьом. – Тя погледна към огледалото, намести една изплъзнала се къдрица и продължи. – Това огледало трябва да се покрие. Беше донякъде забавно да видя самонадеяния младеж да се търкаля като хлапе по пода с кучето ми, но предпочитам да си спестя подобни изненади за в бъдеще.

– Хм, да, "самонадеян" изглежда подходяща, макар и сравнително слаба дума.

– Нищо не знаеш - усмихна се Анара. – Връчи ми мирен договор.

Джони присви очи и леко се намръщи.

– Имам лекото опасение, че подценявате момчето.

– Възможно е да е така – отвърна тя. – А може би грешиш.

Замисли се и смени темата

– Виждал ли си Ланис?

– Не.

– Все още ли се надявате да я накарате да Ви помогне?

– Би било добре, ако успея. Стига само да разбера мотивите, които я движат. Надявам се да ми помогне да разберем самоличността на човека, отвлякъл принца.

– Той надали е вече в Даная.

– Но ако разберем кой е, може и да открием къде е. Погрижи се за това.

* * * * *

Мислите й трескаво препускаха. Зигур, камъкът, целувката, звездите, Зигур... Задушаваше се от гняв. Или бе от копринената кърпа, опасваща половината й лице?... Китките й се бяха схванали от впитото в тях въже, а гърбът вече я болеше от неудобния стол. Трябваше й миг, за да осъзнае, че е пленница и по-малко от миг, за да разбере на кого. Двете забулени жени пренасяха малка масичка, покрита с пъстра покривка от тежко кадифе, обшито с брокатени нишки. Оставиха на нея сребърен поднос, отрупан с плодове. Донесоха друг такъв с мед, сирене и хляб, както и кана вода. Вдясно от нея имаше голямо легло в същите пъстри цветове и множество нахвърляни възглавнички.

Едната от забулените, „С властна осанка”, както Таис успя да забележи се приближи до нея.

– Ето ти хартия, перо и мастило за писане. Ако желаеш нещо – напиши го и го пусни тук – Таис видя нещо като кутия, която се движеше към стената и вероятно излизаше от другата й страна. – Тази ще ти носи храна, вода и каквото още пожелаеш – Забулената посочи дребна жена, също зад воал, която плахо пристъпваше от крак на крак по тежкия килим с босите си крака, обкичени с гривни и пръстени. – Не мисли, че можеш да й повлияеш – Беона е глуха по рождение.

Беона се поклони ниско, разбрала от жеста на забулената, че се говори за нея, а после се зае да пали светилниците, които придвидливо бяха издърпани към високия куполест таван.

– Майката държи да не ти липсва нищо, докато не дойде момента нищо да не ти е нужно – Смехът на забулената бе гърлен и неприятен. – Приятен ден, Първа. Простете ни за неудобствата. – Театрално направи поклон към Таис – , но съвсем скоро Беона ще ви развърже и ще ви помогне да се освежите.

Първата посрещна иронията с презрителен поглед. Вратата след забулените се затвори и Таис остана сама с набедената й прислуга. Беона внимателно отвърза кърпата от устата й и се зае с китките.

– ОТВОРИ ВРАТАТА, БЕОНА!

Силоската не трепна дори, макар жрицата да бе вложила цялата мощ, която притежаваше на Гласа си. Това бе. Пленница. Опита се да анализира ситуацията, но оглеждайки за пореден път затвора и пазителката си, отчаянието стягаше гърлото й. Стаята определено бе пригодена за затвор на жрица на Умбра. Колко ли нейни сестри бяха минали през нея, макар и не в лукса, осигурен за Първата? И къде се намираше? Опита се да систематизира спомените си от вечерта. Бе приятно прохладно. Чакаше Ян, за да научи какво е успял да разбере за отвличането на престолонаследника. Прииска й се да се разходи в градината. Предупреди Сара да изпрати Ян там, когато пристигнеше. А после... Наситеният аромат на рози... Блестящите звезди... Красивият Зигур и Окото на Земята в нейните ръце... Целувката... Вятъра в косите й... Бе летяла, да, проклетият елф я бе измамил отново... Как бе могъл?! Дали не бе пил от отварата? Едва ли. Тайната на Умбра не се срещаше по път и над път, а и бе пазена с цената на всичко. Може би просто бе по-силен и още се съпротивляваше на влиянието й. Най-вероятно бе това... Не можеше да прецени колко време бяха летели. Дали бе някъде в Даная, в Неа или дори в Силосия? Трябваше да разбере. Проклятие! Как очакваше да бъде открита от своите, когато самата тя не знаеше къде се намира?! Беона се поклони и излезе. Почувства ужасна умора, отиде до леглото и се строполи върху разкошните завивки. Щеше да мисли за това по-късно. Време поне имаше. Още цели четири луни живот...

* * *

* * * * *

Ставаше му навик да обикаля из двореца в Даная. Още преди да се слее напълно с отражението си в покоите на кралицата, Ти’сейн намери едно друго познато огледало наблизо и се прехвърли през него. Покоите на Таис бяха още по-впечатляващи на живо, но нея никаква я нямаше. Той се огледа и видя единия Щит на жрицата да седи отпуснат на стол в средата на стаята. Бе положил глава в ръцете си и дори не забеляза появата на новодошлия. С лек присмех в гласа Принцът каза:

– И това ми било Щит!

Ян насочи погледа си към Ти’сейн, без никаква видима реакция. Изглеждаше съкрушен и объркан. Замълча и продължи да се взира с празен поглед в нищото.

– Къде е Таис? – попита Принцът.

– Няма я. – гласът му бе тих, безучастен, дори леко отчаян. Принцът го гледаше объркан и опита да научи още нещо:

– И къде е отишла? Кога ще се върне?

– Не знам. Няма я. Отвлечена е! – най-накрая стаеният гняв се пробуди у Ян и той почти извика последното.

“Отвлечена?!”, Ти’сейн преодоля първоначалната изненада и мислите му запрепускаха бясно: ”Отвлечена жрица. Силоси в столицата. Силоси, жрица. Естествено. Но те може да я отведат навсякъде…” Изведнъж си спомни за бележката: “Силоси в Даная. Камъкът на Земята от Силосия попада в ръцете на Джоррам. Таис изчезва. Джоррам, Джоррам..”, усмивка се появи на лицето му, ” Колко удобно.”

– Повикай останалите и да тръгваме. – Принцът подкани Ян, но той забави малко устремa му с думите:

– Кои други?

– Каверън и Ерис, естествено. – “Този човек напълно се е побъркал. Защо въобще не разсъждава?!”

Ян се стресна при споменаването на Ерис – бе сигурен, че на приемa тя бе представяна като графиня Перска, но се съвзе бързо.

– Няма други. Каверън и Ерис заминаха по настояване на Таис. А едва ли Сара ще ни бъде от полза.

Ти’сейн си отдъхна малко. Графът се впечатли от истинското име на жрицата, въпреки че не го показа. Почуди се коя е Сара, но явно нямаше значение.

– Какви щитове сте вие?! – възмути се той, но не получи отговор. В мислите си, обаче, Ян му отвърна с огорчение: “Единият е сексуален роб на друга жрица, а другият - неудачник, провалил се в службата си и вече несигурен в собствените си способности. И двамата не я познаваме добре и всеки път тя действа непредвидено…”

Щитът се вглъби отново, но Ти’сейн прекъсна размишленията му:

– Знаеш ли как да проникнем в храма на Халид?

– В името на Умбра! – възкликна Ян, най-накрая досещайки се къде може да е Таис. “Отговорът е бил през цялото време пред очите ми…”

– Колко на място казано. – изсумтя Принцът и тръгна към вратата. – Хайде, скоро ще започне обедната молитва – идеалното време за нас.

Ян го изведе от двореца и тръгнаха по оживените улици на града. “Твърде скоро”, мислеше си Ти’сейн. “И все пак, едва ли ще има по-удобен случай”. Отидоха на пустия плаж, недалеч от скалите, над които се извисяваше храмът. Свежият въздух и действеността бяха помогнали на Ян да се избави от терзанията и отчаянието. Принцът усещаше мрачна увереност и жертвоготовност у спътника си.

Нагазиха в морето, за да стигнат до тесен проход в скалите и скоро достигнаха голяма метална решетка, разделена по средата и огъната настрани като копринена завеса. Ти’сейн бе впечатлен и се почуди, кой би могъл да постигне подобно нещо. “Едва ли Джоррам е използвал Окото, за да руши собствения си храм…”

Когато се изкачиха на приземния етаж, до ушите им долетя далечният напев на много гласове. Свещениците се бяха събрали в огромната молитвена зала със стотиците малки везнички и голямата четворна везна. Ти’сейн и Ян се изкачиха по възможно най-oтдалеченото стълбище към горните етажи, избягвайки срещи с ученици и прислуга. Принцът бе леко объркан – не усещаше присъствието на Камъка, притегателната му сила… Надяваше се само да намерят по-бързо Джоррам.

Обикаляха повече от очакваното, но все пак стигнаха две големи тежки врати от тъмно дърво с много резба по тях. Едната бе открехната достатъчно, че двамата да видят Първосвещеника, застанал зад голяма маса с карта на континента. Стоеше надвесен над Силосия и съсредоточено изучаваше нещо. Но с влизането на Принца, той вдигна глава и погледна право към него.

– Дързък си, Ти’сейн. Не очаквах такава постъпка от теб.

– Нито пък аз. – усмихна му се насреща Принцът. Зад гърба му се показа Ян и проговори с леден и заплашителен глас:

– Къде е тя, Първосвещенико?

– Не е тук твоята…

Но още преди Джоррам да довърши, Ти’сейн извади Окото на въздуха и го постави в дланта си. Насочи мислите си към него, създавайки сфера от пречупена светлина около него и Първосвещеника. Изолирайки Ян, той се надяваше да го предпази.

Джоррам вече запращаше вертикална синя дъга към него и се премести наляво, за да го нападне отстрани. Принцът се претъркули наляво, изправи се и посрещна Джоррам с малка, едва забележима, звезда от ярка светлина, която успя само да прогори наметалото на Свещеника и се стопи в пода. Синята дъга удари стената от светлина и камъкът в ръката на Ти’сейн проблесна. Противникът му бе сложил длани на каменния под, а под краката на Принца се появи лилаво сияние, което го обхващаше все по нагоре. Той измъкна кинжала си от левия ръкав и го хвърли към Първосвещеника, който отскочи и не успя да довърши магията си.

Въпреки това сребристите очи на мъжа помръкнаха, а той загуби равновесие и се подпря на масата с картата. За миг погледът му попадна върху дебелата хартия – ръката му покриваше Неа. Ти’сейн запрати дъжд от звезди, които прикриха огледалото от извърната светлина, с което отрази следващата магия на противника си. Джоррам само протегна ръка и смъртоносният лъч енергия, който бе създал преди малко, изчезна, връщайки отчасти загубената сила. Но докато Първосвещеникът го поглъщаше, Принцът нагъна светлината около него и го обездвижи. Приближи се с кинжал в едната ръка и Камъкът в другата.

– Къде е Окото ти, Джоррам? Защо не успя да ми се противопоставиш без него. – Ти’сейн пристъпваше все по близо. – Искаш го, нали. Искаш го, за да ме победиш. За да се отървеш от заплахата на Тиен’хара. – вече стоеше пред Първосвещеника. – Погледни го, Джоррам. Твоите очи в Окото. Окото в твоите пръсти, силата в твоята ръка…

Първосвещеникът се наведе и погледна в малката кристална сфера. Видя себе си как наднича в същия камък, а в него видя същото и същото, и същото… В ума му проникна режещ лъч, който грубо търсеше и проникваше. Достигаше тайни, които никой не знаеше, минало, отдавна забравено. И ги подминаваше. Докато не го откри – Пътя към светилището.

Джоррам изкрещя, отдръпна се и посегна към Камъка. Ти’сейн извъртя ръката си и го удари по челото с дръжката на кинжала. Пазеше последните си сили за бягство. Взе това, което му трябваше. Бе време да изчезва. Остави прозрачната сфера, която ги обгръщаше, да изчезне и видя Ян, коленичил над два трупа. Бяха забулени, с извадени ножове. От мечът му капеше кръв. Видя, че има достъп до Първосвещеника и с вик “Къде е тя” се нахвърли върху него.

Ти’сейн се затича, пресече пътя на Щита и двамата полетяха през прозореца, разпилявайки късчета стъкло по скалите долу. С мъка събра мислите си и нагъна светлината под тях. Понесени от полувидими вълни, двамата се понесоха към двореца.

Под смаяните погледи на стражата се строполиха в градината. Нямаше да издържи дълго, трябваше да се измъква отново. Ти’сейн видя един прозорец на първия етаж, хвърли се през него, разпилявайки и тук парчета стъкло, добра се до огледалото в стаята и се сля с отражението си, надявайки се да не изгуби съзнание в миговете на прехвърлянето.

* * * * *

Глава на Ver Lark

Сивота. Поредица от безсмислия. Два дни езда, схватка, а подир туй три на запад, битка, отстъпление, почивка, настъпление.

Вер придърпа юздите на сивия си кон и огледа изпод сивкавите си вежди осиротялото под оловното небе бойно поле. Не, че източните бяха имали някаква идея за шанс, дори и с три-четири пръста на съдбата. Дори и преди няколко месеца, преди целия карнавал, и по няколко в сбор не можеха да се опълчат на богатото крайбрежно владение. Тук се играеше на дребно, на единици и двойки, селца и комуни - размирна, но несъществена част от Севера. Воеводата присви очи и се втренчи в триъгълната сива сграда, размита в утринния здрач. Макар и да не пожертва и петдесетица от кръвта на Ергонтар, изгуби доста дни в разходки по източната граница, с пошлата награда от няколко педи сива земя, без никаква - стратегическа или реална полза.

Вдигна ръка и пришпори коня в лек тръс. Зад гърба му зачаткаха копита. Сивата стена на храма на Халид се открои из мъглата, ронлива и нащърбена, с кафявия правоългъник на портата в средата...

* * *

Може би някой ден щеше да съжали, че не видя чудесата на Триъгълника в целия им блясък, а само блясъка на изливащото се в канавките злато от стопените статуи и храмови пособия. Воеводата обърна гръб на стенанията от вътрешността на триъгълния огнен пъкъл, в който се бе превърнал храма, и бавно се отправи към лагера. Власт и религия, религия и власт - вечният въпрос. Колко ли по-лесно щеше да бъде, ако просто бяха отворили вратите на новия владетел? Повечето северняци бяха напълно толерантни към вероизповеданието - почитаха своите северни богове, но никой приходящ отвъдземен не бе останал без свой храм при наличие на достатъчно поклонници.

* * * * *