Сенки на Север – I част

– Дано е важно, Гиса, напоследък неприятностите сякаш валят...

– Вест от Ерис – Гиса връчи на Киара навития на руло лист хартия. Жрицата прочете два пъти написаното и го връчи на Гиса.

– Хм... За Варгас вече е ясно, но другото... Според нея Окото на водата е в земите на Комита... – замислено проговори Киара – До десетина дни ще е в двора му...

– Неразумно! – Гиса изглеждаше за пръв път нервна – По наши данни той е съюзник на тиенхареца... Мисията й може да се окаже самоубийствена...

Киара не бързаше с коментара. Гледаше през Гиса някъде в далечината.

– Рискът е приемлив. Ерис знае това. – погледна Гиса в очите – А и мислиш ли, че подобен аргумент би я разколебал да следва дирята на водата?

Гиса стана мрачна.

– Не, права си. Можем единствено да помислим за подкрепление – замълча за момент – ... и ще изпратя, с твое позволение, но тя ще е там дни преди него... Дано не е късно.

Киара мълчеше, загледана в седящия до прозореца Плутар. Гиса изчака отговора й.

– Четири жрици с щитовете си ще са достатъчни, мисля... – погледна я в очите – Ти ще си едната – няма по-добре познаваща нравите на север от теб... освен Ява, разбира се... – умълча се отново – но не мога да разчитам за адекватни решения в интерес на Умбра от една дъщеря на Севера...

Гиса напълно я разбираше – познаваше Ява от двадесет години и въпреки това не я разбираше. В Умбра Ява бе просто една от тях, но и не би разчитала на нея на север, ако имаше избор.

– Потегляме тази вечер. Някакви вести от Берис?

– Те са проблемът ми... На стан са почти на границата с Даная. Имаме късмет с размириците из Озикс – придвижването на групи от хора не прави вече особено голямо впечатление и все пак... Загубихме Варгас, нито вест от Първата, а сега и петдесет жрици стоят без посока... – Киара имаше основание да бъде мрачна.

– Мислех, че вече си решила посоката им... – внимателно изрече Гиса.

Киара изсумтя.

– Всичко зависи от отговора на Елис и от Севана, разбира се, не е пратила вест откакто напусна Хадес.

– Сигурна ли си, че Севана бе правилният избор за Тиен'хара?

– Бе единственият избор... – промълви Киара без да уточнява.

* * *

Спусна краката си от огромното легло, заемащо почти половината стая и отиде до вратата. Отвори я и за момент забрави какво бе решила, замаяна от гледката. Пред очите й се простираше широка веранда с овална форма. Нисък кът от плетени столове, канапе – люлка и масичка, уютно заемаха лявата й част, а в дясната няколко стъпала водеха към цветна алея, ефектно преминаваща в красива цветна градина.

Но не това я бе поразило... Верандата продължаваше като кей във вътрешността на огромно езеро, скрито като перла в подножието на борови гори и могъщи планински зъбери, обгърнали го като раковина. Слънцето обливаше обилно с лъчите си това кътче на Боговете.

Таис пристъпи благоговейно по кея, изминавайки пътя до края му почти ритуално. Огледа се в кристалните води на езерото и не се поколеба нито миг преди да скочи в него. Водата бе студена, но тя имаше нужда именно от това. Заплува към вътрешността му, за да се постопли. Когато се обърна, за да се добере до кея, Зигур вече я очакваше там, така както го бе оставила с преметнат през рамо чаршаф. Опита се да пренебрегне присъствието му – този път й се удаде по-лесно. "Ефектът на езерната вода", усмихна се в себе си. Той й помогна да изкачи кея, загърна треперещото й от студ тяло с копринения чаршаф и я притисна към себе си. Усетила прилив на гореща вълна, Таис побърза да се отдръпне:

– Не сега. Трябва да поговорим.

Той с нежелание я пусна от прегръдката си и я последва към люлката и плетените столове на верандата. Тя седна на стола и посочи с поглед другият за него. Трябваше да бъде делова. Той чакаше.

– Много се забави. – погледът й го прониза – Бях спряла да броя дните в онзи затвор.

– Трябваше ми време... да реша.

–- Да решиш?? – кръвта й закипя и отметна чаршафа – Не очаквай да ти повярвам – решението бе само едно възможно и ти го знаеше в мига, в който започна това безумие в градината на Даная.

Зигур повдигна рамене. Жрицата подтисна гнева си.

– Да не забравяме, че ме измами... отново. – изрече го с тих глас без нотка на упрек.

Лека усмивка премина по лицето му и бързо се скри. Таис я забеляза, но даде вид, че вниманието й е изцяло погълнато от това да изцежда водата от мокрите си коси. Отметна ги и го погледна.

– Разбира се, детинщината ти нищо не променя и сега ще трябва да се потрудиш двойно, за да ми доставиш камъка. – изрече го спокойно, сякаш бе най-естественото нещо на света – и, скъпи ми Зигур, въобще не ме интересува как ще го измъкнеш от Джоррам – замълча за миг. Тревожна мисъл премина през ума й и тя напрегнато задържа погледа си върху елфа – у него е още, нали?

– У него е – потвърди замислено Зигур.

– Това е добре... – отпусна се леко назад и придърпа чаршафа. Погледът й обгърна невероятната красота около тях. – Къде се намираме?

– Селения. Моето лично тайно убежище... – усмихна се елфът. Таис повдигна вежда. Присви очи и внимателно изрече:

– Надявам се да е достатъчно тайно...

Усмивката на Зигур й напомни нощта на пролетния бал на кралицата.

– Бъди спокойна – Джоррам не подозира за това кътче. – елфът плъзна поглед по езерната повърхност и замечтано продължи – Едва наскоро се... сдобих с него. Прелитах в ден като този и гледката сама ме привлече, а и предишните му обитатели вече нямат нищо против присъствието ми тук – смигна й – Повярвай ми, понякога съм много убедителен.

– Не ми е нужна вяра за това – леденият й глас не помрачи ни за миг усмивката му. "Той е опасен и трудно контролируем", напомни си жрицата, "... но за момента е единственият ти избор", с нежелание добави наум.

Стана грациозно и с пленителна усмивка седна в скута му. Зигур я следеше жадно с поглед. Таис плъзна длани по шията му и зарови пръсти в косата му, приближавайки устни до неговите. Елфът видимо не показа интерес, но тя усети реакцията му.

– Трябва ми Ян. – прошепна жрицата и притисна в лека целувка устните му. Той не отвърна на целувката, но това не я разколеба – съсредоточи се върху долната му устна – Ще го намериш в Даная и ще му предадеш послание от мен...

Леко засмука устната му и прокара език по вътрешната част на горната. Елфът мълчеше, но премреженият му поглед говореше вместо него.

– Трябва да стане днес. Веднага. – прошепна Таис и прекъсна възраженията му в страстна целувка.

В мигът, в който успя да си поеме дъх, чу глухият му глас:

– Веднага?

Жрицата се изсмя.

– Е, не съвсем...

* * * * *

Глава на Ver Lark

Червеното утринно слънце мързеливо озари предпланинските поля. Царуваше някаква божествена тишина – нито нощните, нито дневните твари смееха да я нарушат. Тримата конници бавно излязоха извън пределите на крепостното градче.

– Лоша работа – промълви умърлушено Аркип.

– Защо? – засмя се рязко Вер – Не оставай с погрешното впечатление, че войната е баща и цар на всичко. Понякога, когато си изпълнил квотата си, единственото ти задължение е да я задържиш цяла и непокътната. Има много видове управници, младежо. Но само един вид оцелява през теченията на времето – този, който знае кога да се оттегли. Искрено съжалявам, че Ис не ни подкрепи. Тогава ще се наложи да хвърлим огромна защитна сила срещу този фланг. Другата ще иде за удържане на Комита и неговите протежета. Ако имаме успех, то положението няма да е толкова лошо. А ако нямаме...

Вер вдигна рамене. Аркип изсумтя.

– Ами аз?

– Ти?

Полята бавно се изнизваха покрай тях. Ранобудни селяни вече припяваха жетварските си песни.

Воеводата се подсмихна и пришпори коня си.

– Интересно, какво ли става с новата ми столица?

* * * * *

Нощта бе прекрасна. Ерис бе приятно изненадана от предоставената й стая, включваща малка веранда към нея. След почти безсънните тежки нощи в езда се чувстваше уморена. Колкото и да копнееше за камъка, чиято близост й носеше приятното чувство на еуфория, дори лека нервност, беше доволна, че срещата с комита бе останала за следващият ден. Можеше да си събере мислите, за да реши какви да бъдат следващите й стъпки, щом получеше артефакта.

Окото на водата... Кой би помислил, че ще е толкова близо до него. Можеше да усети къде се намира. Загледа се в посоката, от която идваха вибрациите му. Приятно й бе да чувства връзката. Приседна на перваза и се облегна на каменната стена. Затвори очи и вдиша дълбоко от свежият въздух. Бе толкова приятно. Дори глухата музика и вече пиянските викове, достигащи до нея от огромната зала в средното крило на замъка, не можеха да нарушат блаженото спокойствие, в което се намираше. Гостите на комита, пристигнали същият следобед бяха доста шумни, но и пира в тяхна чест бе набрал скорост. А може би все пак трябваше да приеме поканата да присъства. Усмихна се и отвори очи. Луната срещу нея бе огромна, а липсата на звезди придаваха призрачен вид на града под нея. Леко сияние задържа погледът й. Сиянието стана за момент по-ярко. Мускулите й се стегнаха, а сърцето заби учестено. Усети как вибрациите бързо отслабват в посоката, от която тя самата бе дошла същата сутрин.

Проклятие! Не можеше да е истина и въпреки това се бе случило... Вече не усещаше камъка, а сиянието се бе стопило със същата бързина. Не можеше да си поеме въздух от гняв и напрежение. Стоеше като каменна статуя с поглед вперен в посоката, накъдето бе отнесен желания артефакт. Стоя дълго така, без да може да задържи бясно препускащите си мисли. Бавно възвърна самообладанието си и преизпълнена с решимост влезе в стаята си.

Слънцето едва се бе показало на хоризонта, когато Ерис почука на вратата на Сим, настанен в близост до стаята й. Наложи се да почака, докато обитателят й я открехне и една рошава глава се подаде навън. Ерис го избута в стаята и затвори вратата след себе си. Сим смутено придърпа чаршафа около кръста си.

– Спокойно, нямам интерес към неустоимото ти тяло – подметна жрицата.

– Абе, то с вас човек никога не знае...

– Тръгвам, Сим. Промених плановете си – комитът вече не ми е нужен, защото не притежава това, което търся... – лицето й, досега мрачно, доби сурово изражение – Оставям у теб писмо, в което се извинявам за внезапното си заминаване. Молбата ми е да му го предадеш. Излишно е да повтарям, че след това си свободен да следваш пътя си, както ти обещах...

– Откъде си сигурна, че ще изпълня молбата ти?

– Не съм, но това ще обясни твоето присъствие в града, въпреки моята липса...

– Трябваше да се досетя, че си помислила и за това...

Ерис се усмихна и тръгна към вратата.

– Компанията ти бе всичко друго, но не и скучна – знаеш как да усложниш живота на една жена...

– Старая се – ухили се в отговор Сим – Лек път, Ерис, дано никога не те срещна отново.

Жрицата се засмя, вдигна рамене и затвори вратата след себе си. "Красива жена... да не бе такава вещица...", поклати глава Сим, докато въртеше писмото в ръцете си.

Въпреки ранният час пред конюшната не бе безлюдно. Ерис нареди да оседлаят коня й. Група воини в странни униформи мина покрай нея. Загледа се след тях. Не бяха хора от севера.

– Ти??

Гласът, толкова познат, я накара рязко да се обърне.

– Тиен'хара...

Към тях приближиха мъже в същите униформи, които подминавайки ги правеха странен знак за поздрав, произнасяйки "генерале". Ерис повдигна вежда и зачака обяснение.

– Ти'сейн ми повери командването на войските, пратени в подкрепа на комита...

– Ах, да, Ти'сейн... Младежът от приема...

Каверън нервно пристъпи на другия крак, но не проговори. Вместо него Ерис продължи с хладен тон.

– Таис знае ли какви ги вършиш? Съветът?

– Таис не я интересува особено, – с горчивина промълви Каверън – а Щитът на Първата не е подвластен на Съвета – знаеш това.

– Щитът на Първата? – иронията в гласа й бе непоносима. Погледна го замислена. – Значи все пак тя нищо не знае...

– Тя ме прогони! – гневът му бе зле прикрит. Пое си въздух и с овладян глас добави – Сама ме прати в Тиен'хара.

– И те направи генерал на тиенхареца, вероятно?... – лицето й стана сурово – Ти си неблагонадежден щит, Каверън, и не виждам да оправдаваш доверието на Първожрицата да не те отзовава в Умбра. Помисли по въпроса. Добре помисли.

Към тях приближи слуга, водещ коня на жрицата. Тя го възседна мълчаливо, погледна отново към мъжа в униформа, изчака конярът да се отдалечи и добави:

– Съветът ще бъде незабавно известен. Ще получиш инструкции. Съветвам те да ги следваш стриктно в името на Умбра и клетвите, които си дал – погледна го в очите – ... заради Таис.

Мрачното лице на мъжа се стегна. Жрицата удари коня си и напусна замъка на комита.

* * * * *

Глава на Lannis

Светлините в хана кротко гаснеха, а заедно с тях заглъхваха разговорите на гостите. Джони лениво изтегна крака върху пейката, на която се бе разположил, зави се с топлото наметало и опря глава назад в стената. Не беше най-удобното място за спане, но ханът не предлагаше почти никакви удобства. Решен да си достави поне малко удоволствие, Джони измъкна лула, натъпка я бавно с тютюн, запали я и метна огнивото на масата. То изтрополи тихо по потъмнялото дърво. Няколко лица се извърнаха по посока на шума, погледаха към тъмния ъгъл, в който се беше разположил Джони, но като не забелязаха нищо тревожно или интересно, се върнаха към своите занимания.

Джони извади отново писмото от Кралицата. Лунел го бе донесла преди няколко дни и съдържанието сериозно го бе разтревожило. Анара го уведомяваше, че Драгън е бил нападнат от убийци. “Единият беше вече мъртъв, когато го видях . Не зная какво заклинание е използвал приятелят ти, но нещастникът беше покрит с някакви черни нишки, излизащи от гърдите му. Радвам, се че Драгън се бе удържал да не убие другия, та научихме, че са пратени от Бараян. Нямам вести от Отряда. След два дни тръгвам към Бодар... Опасявам се, че Драгън умира...”. Нямаше много време. Лунел също не му носеше никакви вести от Отряда. “Не мръдва и на косъм от уговореното”, помисли си ядно той. Мисълта за Лунел се беше загнездила в ума му. Започваше да изчезва за все по-дълго време, а притесненията му, че нещо лошо може да й се случи, ставаха все по-силни.

Вратата на хана жално пропя и Джони бързо хвърли поглед нататък. Отдъхна си, беше се върнала. Промъкна се тихо и леко покрай масите. Никой не погледна към нея, освен ханджията, който мързеливо бършеше чинии зад тезгяха. Лунел седна кротко до масата, сложи лакти отгоре и подпря брадичка на дланите си. Черните й очи проблясваха доволно под ниско спуснатата й качулка.

– Значи не ме послуша? – промърмори Джони.

– Не. – Погледа го, надвеси се над масата си се взря любопитно в лицето му: – Ти спиш ли?

Джони се разсмя. Няколко гневни гласа изшъткаха сърдито към него. Хъркането откъм съседната маса внезапно спря, една рошава глава се надигна и метна сърдит поглед към него, след което потъна обратно.

– Ти как мислиш. Нали говоря с теб. – обърна се ухилено Джони към Лунел. Лицето й остана сериозно и замислено. Тя се отдръпна назад, седна на мястото си и пак подпря лице в дланите си.

– Говорила съм със спящи хора. Могат да бъдат много разговорливи. Много неща казват. Но е по-весело, когато не спят. – млъкна внезапно и погледна надолу. Един дебел котарак се мотаеше около краката й и мъркаше гръмогласно. Наведе се, вдигна го и го сложи в скута си. Острите му нокти одраскаха ръцете й, но животното реши, че промяната все пак е за добро, разположи се удобно и заспа. Тя замислено го почеса зад ушите и отново погледна към Джони.

– Докога ще се мотаем насам, Джони?

– Не съм забелязал да се задържаш много. – сряза я той.

Тя въздъхна. Започна да чертае замислено с пръст фигурки по масата, която не се отличаваше с особена чистота и скоро Лунел се натъкна на някакво мазно петно, пръстът й се хлъзна и ръката й блъсна небрежно захвърленото огнивото.

– Джони, ти магьосник ли си? – попита девойката, докато си играеше с новата играчка.

– Да, защо? – попита той, изненадан от този внезапен интерес към него.

Очите й се впериха без да мигнат в лицето му.

– Веднъж Драгън създаде малки пламъчета във въздуха. Ти можеш ли да правиш огън?

Гримаса изкриви лицето на Джони, като чу името на приятеля си. Чувстваше се виновен, че го е оставил сам. “И умиращ”, добави той наум.

– Не ти трябва магия, за да лумне огън, Лунел. – каза той. – Но тя може да помогне. Защо, да не си решила да палиш някого?

Лицето й призрачно проблесна в сумрака.

– Какви ги вършиш? – просъска Джони ядно срещу нея.

– Приличам ли ти на подпалвач, Джони? – каза бавно тя и мъжът потръпна от студенината в гласа й. Огледа се, но забеляза, че никой не дава вид да е догледал малкото светлинно шоу.

– Приличаш ми на глупаво момиче, което си търси белята – каза поучително той и с рязък жест измъкна огнивото от ръцете й. – А сега ме остави да поспя.

Облегна се отново назад и притвори очи.

Лунел се наведе към котарака в скута си. Отърка страна в меката му козина и го целуна. Животното доволно и гръмко замърка.

* * *

Утрото ги посрещна с ярко синьо и свежо небе. “Чудя се дали облаците на север вече са се разсеяли. Доста дъжд им се събра в последно време. Но пък е добре за цветята ми”. Тя се ухили, погали кротката кобилата и се покатери на седлото. Джони вече беше готов за път.

– Ланис – гласът на Джони я сепна. Обърна се към него. Сноп слънчеви лъчи обля лицето й и очите й проблеснаха като златист мед.

– Искам да отнесеш едно писмо до Анара. Тя вероятно вече е на път за Бодар.

– Зная – усмихна се тя и на лявата й буза се оформи лека трапчинка. Без да знае защо, видът й го развесели.

– Ще го направиш ли? Освен това вероятно ще имам поръчение за теб на Север за следващия път, когато решиш да се мотаеш там.

Тя замълча. Усмивката изчезна от лицето й, а очите й се обърнаха на север.

– Да. Но и аз ще искам да ми направиш услуга, Джони.

* * * * *

Замислено разлистваше няколко карти на Триумвирата, писмото на Ерис беше оставено наблизо, трябваше скоро да се яви пред комита за да извини отсъствието й. Беше си направил билкова отвара, напитката му вдъхваше илюзорна бодрост, знаеше че залъгва изтощеното си тяло, но точно сега не можеше да си позволи почивка. Внезапно нечия сянка падна върху разпилените листи и Сим стреснато подскочи. Едър мъж беше застанал до прозореца и мълчаливо го разглеждаше. Сим се намръщи, въобще не беше чул кога непознатият е влязъл, или онзи беше прекалено безшумен или слухът му вече не беше като на времето. Заразглежда безцеремонно непознатия, известно време и двамата се изучаваха с погледи. “Униформа на Тиен’хара, казаха ми вчера че ще пристигнат подкрепленията”, помисли си Сим, “но пък отличията му са твърде много за обикновен войник”. Непознатият наруши мълчанието:

– Казаха ми, че ти си Щитът на Ерис…

Начинът, по който произнесе думата “щит”, видът на добре наточен бръснач, излъчване за сила, надменния поглед – всичко това проблесна за миг в главата на Сим. “Хм, Щит? Несъмнено. На служба в Тиен’хара, значи Умбра стои зад комита? Лошо, лошо…”, а гласно продължи

– Щит? Ха, та ти ме обиждаш, драги! Смяташ ли, че човек с моите способности ще се занимава с това да доставя нощем наслади на позастарели жрици? Меч можеш да ме наричаш, не Щит!

Лицето на мъжа отсреща пламна, но той бързо подтисна гнева си:

– Ще ми се да те видя, когато се сблъскаш с истински Щит!

– Нима? – усмихна му се Сим. – А ти не си ли Щит?

Непознатият нищо не отговори, Сим стана и отиде да си налее чаша вино, с гръб към мъжа до прозореца измърмори:

– Предполагам, че не ви държат на козе мляко само… Ще приемеш ли чаша вино? – и се извърна в негова посока. – Името ми е Вал де Гривярд, ако все пак те интересува…

– Каверън, генерал Каверън. Да, налей и за мен.

Сим му кимна в отговор и все още с гръб към другия ловко измъкна бял прашец от една малка кесийка на колана си и посипа виното. После взе двете чаши и подаде едната на Каверън. Той протегна бавно ръка, а после с рязко движение измъкна другата чаша от ръката на Сим и рече:

– Тази ми харесва повече! – и след това вдигна очаквателно чашата до устните си, гледайки го в очите. Сим се усмихна и прекара замислено пръст по ръба на своята:

– Подозрителността е хубаво качество, гарантира дълъг живот! – и после изпи чашата си на един дъх. Каверън му върна усмивката и отпи глътка.

– Знаеш ли, генерале – заразказва Сим, – навремето поживях известно време в Селения… Там имаше една интересна билка, напълно безобидна, но смесиш ли я с вино ставаше мощно сънотворно…

Чашата се изплъзна от омекналите пръсти на Каверън и той бавно се свлече на земята.

– Естествено, ти нямаше как да знаеш – продължи Сим, докато претърсваше тялото му за оръжие, – че аз сипах от билката и в двете чаши, но после превърнах моето вино във вода… Както и да е, я каква хубава кама, че и инкрустирана…

Повъртя ножа в ръцете си, идеята се беше оформила в главата му още преди малко, когато чу името на лежащия пред него мъж, сега трябваше просто да се реши.

– Хазарт, абсолютен хазарт – измърмори Сим и се зае да сваля връхната дреха на Каверън.

Властна брадичка, веждите малко по-тъмни и сключени в мрачно изражение, раменете малко по-високи. Сим се погледна още веднъж в огледалото, хареса видяното и решително отвори вратата. Знаеше, че комитът в момента е в малката си приемна. Закрачи бодро по коридорите, беше погълнал още една порция отвара, щеше да му вдъхне нужните сили. Стражите отпред се изпънаха като струни, а един от тях отвори вратата зад себе си и каза нещо кратко, кимна в отговор на получената заповед и отстъпи встрани за да пропусне Сим, а след това отново затвори. Комитът стана да го посрещне:

– Генерал Каверън, влизай, очаквах друг, но скъпите ми съюзници са винаги добре дошли. Случило ли се е нещо, мислех че сутринта сме обсъдили всичко по-важно?

Сим се усмихна приветливо:

– Спешни вести от принц Ти’сейн – и му подаде писмото на Ерис. Комитът протегна ръка да го вземе, а Сим се препъна и политна напред, камата се плъзна послушно в ръкава му и насочена от китката се заби право в гърлото на комита. Той изхъхри нещо и се свлече на стола, който Сим бутна под него.

– Стар номер, всеки градски крадец го владее – ухили му се Сим, след това измъкна ножа от гърлото му и го наръга няколко пъти в сърцето, сигурното си е сигурно, после се вгледа в безжизнените му очи и рече:

– Не започвай война, която не можеш да спечелиш и не купувай повече вино, отколкото можеш да изпиеш… Стара поговорка от Триумвирата, само че защо ли никой не си я спомня?

След това излезе, стражите отново му отдадоха чест, нищо от разигралата се вътре сцена не беше стигнало до ушите им. Обратно по същите коридори, влетя в стаята си, набързо съблече униформата на Каверън и я метна до лежащото на пода тяло, остави там и окървавената кама. Не вярваше генералът да се пробуди до сутринта, освен ако не го обесят с главата надолу, доста освежаващи обичаи имаха из тези земи. Отново беше приел обичайния си образ, хвърли един прощален поглед и излезе.

Привечер се беше отдалечил достатъчно от Терновион, спря да почине в малка долчинка, накладе си огън и задъвка комат хляб и къс сушено месо. Подръпна замислено долната си устна и погледна към обсипаното със звезди небе

– Ех, Ерис, Ерис, можеше да избегнеш всичко това, ако ме беше послушала… А сега ще изпитате тази война на собствения си гръб…

Поразмисли пак върху ситуацията – жрица от Умбра идва със своя Щит за да се срещне с комита, после внезапно напуска, след нея и Щитът й изчезва, а самият комит е намерен мъртъв с писмо от жрицата до себе си. А всички са видели как Каверън влиза и излиза при владетеля, после ще намерят и камата. Чудесно, всъщност прекрасно. Който и да наследеше комита, щеше да подозира или Тиен’хара или Умбра или пък и двете заедно. Сим се ухили доволно в мрака на догарящия огън и заспа.

* * * * *