Сенки на Север – I част

– Да се отзове!

Думите на Берис се откроиха сред настаналата глъчка. Гласът на среброкосата жрица трепереше от възмущение, станала права, подпряна на високата облегалка на стола, които й се полагаше в Кръглата зала, където обичайно заседаваше Съвета. Кръглата зала заемаше централната част на масивната сграда на Съвета. Залата бе просторна, но сумрачна. В близост до купола й бяха симетрично разположени малки прозорци, които пропускаха толкова светлина, която отразена в малкия кръгъл басейн в центъра на залата, придаваше призрачност на помещението. Около басейна бяха разположени столовете с високи облегалки за членовете на Съвета - жрици и щитове на достопочтенна възраст. С прибраните си на тила сиви коси и виненочервената си туника Берис изглеждаше още по-жилава и висока. Кокалчетата на пръстите й, обхванали жезъла бяха побелели от силата, с която го стискаше и освен гласа, бе единственото, което издаваше гнева й.

– Щом един Щит не може да опази Първожрицата си, значи е негоден за такъв!

– Преувеличаваш, Берис – Сеана внимателно, но твърдо се намеси – Първожриците сами преценяват опасностите, а някои от тях са непредвидими, знаеш. След като една жрица не може да ги види, как Щита би могъл?

Сеана бе най-младата сред жриците в Съвета, но уравновесеният й и спокоен характер бързо й бяха създали нужния авторитет сред останалите членове.

– Излишни спорове! Нека обсъдим проблема – Гиса, практична както винаги опита да фокусира вниманието на останалите, като умишлено направи пауза. – Това, което знаем е недостатъчно – Първата е отвлечена, според Ян. Анализът на данните от нашите... пратеници в Даная и Силосия потвърдиха предположението. Въпросът е къде е тя и как можем да я измъкнем.

– А може би не е зле да помислим и над резервен вариант? – предложението на жрицата в оранжевата роба, окичена с всевъзможни накити, накара за момент всички разговори да затихнат. Тя продължи внимателно подбирайки думите си – Предвид похитителите и и целта им...

– Как смееш, Сивена?! – гласът на Берис трепереше от неприкрит гняв – Как смееш да предлагаш подобно обсъждане при жива Първожрица?!

– Таис е непокорна. Никога не съм я считала за подходяща...

– Затова избра Сулис за пратеник, нали? Надяваше се да ти даде повод за различна... реакция?

Сивена повдигна с безразличие рамене:

– Сулис е не по-лош пратеник от всеки друг. И все пак Таис е твърде непокорна...

– Достатъчно! – ясният глас на белокосата жрица отекна в купола на залата и сякаш се посипа на прах по стените. – Назови една покорна Първожрица, Сивена? – сред последвалото мълчание белокосата продължи – Докато Първожрицата е жива, Съветът й служи и подкрепя! Времето ни притиска, но не е малко. Изпратена е подкрепа, където е нужно, останалото е в ръцете на Боговете.

– Първата е добре и ще бъде добре, Киара – тихият немощен глас на мъжа до белокосата жрица бе последван от възклицаня и призоваване за тишина.

– Какво видя, Плутар? – белокосата се наведе над него и докосна ръката му. Мъжът, който сякаш незнайна сила едва го държеше жив си пое дълбоко дух и занарежда:

Старецът задиша тежко и срещна погледа на белокосата.

– Не Първата е проблема, Киара. Подкрепи всички наши позиции - бури идат...

Настъпилата тишина в залата бе последвана от последователните удари на жезъла на всеки един от членовете на Съвета. Последна гласува Киара.

– Така да бъде! Петдесет жрици незабавно да потеглят към Ерис във Варгас. Берис, ти се заеми с подбора им. Сивена, избери свои ескорт и тръгни до залез слънце към Тиен'Хара. Гиса, приеми пратениците ни на север и до залез предложи решение. Сеана, изпрати нови инструкции към пратениците ни из Даная - до една луна време да се концентрират в столицата и. Аз лично ще се заема с подбора на щитовете за Силосия и ще изпратя вест на Елис в Селения. И нека Боговете са с нас!

* * * * *

Прозорецът бе висок и разкриваше великолепна гледка към морето. Откакто бе дошла херцогът бе благоволил да се срещне с нея едва два пъти. Сега разбираше защо бяха пратили именно нея. Варгас бе арогантен глупак, който си въобразяваше, че е много значим като владетел, а не поради важното стратегическо положение на владенията му. Въпреки пословичното си търпение, Ерис на два пъти едва се въздържаше да не го убие, вместо да си губи времето да го убеждава от какво именно се нуждае той и държавата му. При мисълта за последната им среща, гневът отново я завладя.

– Послание от Съвета за Вас, херцог Варгас.

Той разсеяно отвори пергамента и видимо пребледния.

– Невъзможно! Петдесет жрици?? Не могат да искат това от мен! Няма да го допусна!

Ерис го погледна търпеливо с въпросително повдигната вежда.

– Няма да уважите решението на Съвета?

– Аз се подчинявам на Първата! – опита се да избегне отговора херцога.

– Аз съм пратена от Първата и ви препоръчвам да се съобразите с поетите ангажименти към Умбра.

– Но с каква цел? – Варгас усещаше, че е притиснат – Съветът ми дължи обяснение!

– Съветът никому не дължи обяснение, херцог Варгас, но убедена съм, че има такова за всяко едно свое решение.

– Не! Абсурдно е!

– Опасявам се, че нямате избор, Варгас – гласът й бе леден. Бе време да осъзнае, че не е човекът, контролиращ събитията. Варгас изсумтя и мрачен напусна стаята. "Щеше да създава неприятности. Само Съветът да й позволеше повече власт..." – въздъхна и се загледа в спокойните вълни на морето.

* * * * *

Трябваше да го направи - вече три дни не бе виждал постеля. Спря уморения си кон и се загледа в крайпътния хан с гръмкото и примамливо име "Херцогска вечеря". Много подобни бе подминал без да уважи, но усещаше умората в костите си, а и конят му извърна към него глава в безмълвна молба за милост. Каверън слезе и отупа прашните си дрехи. Като по поръчка вратата на хана се отвори и изскочи босоного хлапе на не повече от десет години, което реши колебанията му.

– Заповядайте, господине. Конят ви се нуждае от храна и добро вчесване – потупа го по муцуната и животното поклати доволно глава в знак на съгласие. – Аз ще се погрижа за него, господине, а тате ще се погрижи за вас.

Каверън подхвърли петак и момчето побърза да отведе конят му в обора. Щитът ги проследи с поглед, въздъхна и бавно се запъти към вратата на гостилницата. Нямаше желание да среща хора, нито копнееше за безсмислени разговори, но някои неща бяха неизбежни.

Помещението бе учудващо пълно. Каверън обиколи с поглед масите и седна на единствената свободна в близост до бара. Миришеше приятно на лук, яхния и топъл хляб и стомахът му възтържествува, предвкусвайки кулинарно пиршество. Пълничко усмихнато девойче бързо взе поръчката му и изприпка с кана вино – единственото нещо, от което имаше нужда напоследък и си доставяше при първа възможност. Първата кана пресуши на два пъти и подвикна за втора. Девойчето дотича и услужливо я постави на масата. Заслуша се в разговора на съседната маса, за да заглуши собствените си мисли.

– ...Събрал е вече половин дузина наемници. Плаща добре – по-добре ела – младеж на видима възраст около двадесет години разпалено убеждаваше малко по-възрастен от него селянин с рижа коса.

– Абе, не знам... Тя жътвата ще закъснее тази година, ама жената пак ще ме запроклина, че все за кефа си мисля... – почеса се рижия.

– Ей, светец си ти с тая усойница, ама помисли си де. То за колко ли време ще завземем едно парче земя – хем с пари ще се върнеш, хем ще се откъснеш за малко от женорята. Пък какви девици има на север – с пламък в очите и жар в кръвта – няма да съжаляваш – смигна младежа.

– Бе знам ли... – колебаеше се рижия – Оная светлина малко ме притеснява...

– Какво има да те притеснява? Фокуси от изтока са това – от мен да знаеш, а и Гилдията са наели истински свещеници на Халид – завърши почти в шепот.

– Брей... – рижият заклати смаяно глава.

Каверън се замисли над чутото. Какво ли го чакаше на североизток. Надигна каната и светът се обърна. Обгърна го мрак и плясък на черни криле. Проблясък на зелен кристал го заслепи, а в него видя Таис – неговата Таис на непознато място. Стая без прозорци и Таис – с див блясък в очите удряше по метална врата. Викаше, но той не я чуваше. Никoй не я чуваше.

С вик излезе от видението и осъзна, че се е залял с виното. От съседната маса учудено го наблюдаваха двамата младежи, а дебелото слугинче бършеше залетият под.

– Проклета да си, Сулис! – процеди през зъби Каверън, едва поемайки си въздух от болката, стегнала гърдите му. Таис се нуждаеше от него, а той отново не бе до нея. Причерня му.

– Името ми е Тила, господине – смутено промълви девойчето. Погледна я с премрежен поглед, остави няколко монети и нареди:

– Кажи им да ми приготвят коня, Тила.

* * * * *

Глава на Lannis

“Колко ли време е минало?”, запита се Ланис. Ръката й опипа земята около нея. Чу се дрънчене на стъкла и миг по-късно тя изохка. “Ай, да му се не види!!!! Пак се порязах.... Така... тъй, както го гледам... ъъъ... напипвам... минали са къмто пет бутилки селенско вино време.... А, да, плюс половин дамаджанка – хвала тебе, Америл!”. Засмя се леко в мрака. Нещо блуждаеше в ума й. Нещо се бе случило, а тя не можеше да си припомни какво. Затвори очи и се помъчи да се сети. Помнеше как Америл се появи по някое време. Запали й светлина и остави храна и вода. Помнеше как го замери с остатъците от празните бутилки. Разочарованието отново се надигна в нея, при спомена, че не успя да го улучи. А той, безобразникът, дори се опита да бъде мил и любезен. Осигури й някакви постелки за спане, които тя ядно срита в един ъгъл, позволи й да се разходи из къщата – “Като куче на разходка, тъмните го взели, ще ми плати той!!!!”, след което я натика обратно в мазето. Свещта, запалена от него, изгоря скоро и Ланис не си направи труда да запали друга. Мракът едновременно я плашеше и й харесваше. Страхуваше се от собствената си безпомощност, от липсата на връзка с Луна. Но в мрака, затворила очи, усещаше успокояващия допир до земята, хладната ласка на камъните до страните й. Сякаш ставаха едно, а времето спираше.

Ланис отвори рязко очи и се взря в тъмното. Беше се случило! Беше спала, но колко ли време.

Чу как вратата се отвори и сграбчи една счупена бутилка, готова да я запрати по Америл. Но той не се появи. Мракът сякаш изведнъж стана още по-черен. Ланис потръпна. Чувстваше се сякаш плува в открито море, знаейки че някъде край нея има акула. Пръстите й се свиха още по-здраво около мизерното й оръжие. Изведнъж усети как студени ръце я вдигат от земята и един ироничен глас я запита:

– И какво точно очакваш да постигнеш с това стъкълце?

Ръката й изтръпна и едва тогава осъзна, че непознатият я е ударил по китката и е изпуснала стъклото. Студът обливаше тялото й, проникваше в костите, в ума й и я сковаваше! Спомни си за една жена, летяща в нощта към вълните и черната сянка, поглъщаща лунната светлина.

Известно време той я носеше в мрака. Беше я хванал толкова здраво, че едва успяваше да си поеме дъх. В някакъв момент се изкуши поне да го срита или ухапе, но благоразумно се отказа.

Сякаш след цяла болезнена вечност той я пусна на земята и тя бързо се отдръпна от него. Огледа се наоколо – бяха край брега на океана. Безлунното небе бе обсипано със звезди, но светлината бе оскъдна и тя едва различаваше чертите на елфа.

– Къде е Америл? – посинелите й от студа устни потрепваха и тя едва успя да изговори въпроса си.

– Едно “благодаря”, щеше да е по-добро начало на този разговор, не мислиш ли?

Погледът и блуждаеше хаотично по тъмните, обливащи брега вълни. Хаос цареше и в мислите й.

– И защо ти трябваше да ме измъкваш?

Усети как погледът му се втренчи преценяващо в нея.

– Имате някаква уговорка с Джоррам и той би искал да ти се даде възможност да я изпълниш. Явно от мазето това би било невъзможно. Макар, че и тук и там ползата от теб я виждам все една и съща.

– Къде е Америл? – попита отново Ланис, все едно изобщо не бе чула предходните му думи.

– Страхливецът ме усети и бързо се покри. – засмя се Зигур. – Жалко, поне с него можех да се позабавлявам!

Хладният бриз погали раменете й и тя започна да трепери. Ръцете и ребрата я боляха.

– Ако Джоррам е искал нещо от мен, не е трябвало да праща изчадието си за вестител. – каза изведнъж тя.

– Хората, които си играят с толерантността ми – продума след малко той с измамно спокоен глас – бързо установяват, че не разполагам с такава. И го узнават по доста болезнен начин.

– Не бих се сетила сама – промърмори Ланис и бързо продължи. – Какво друго каза Джоррам?

– Нямахме много време за приказки. Бързаше по свои си дела и ти остави това.

Тя погледна белезникавия правоъгълник в протегнатата към нея ръка, поколеба се и бързо го грабна. Зигур се ухили доволно, усетил страха й.

– Е, оставям те сама с писмото ти. Може и пак да се видим.

Отдалечи се бавно по пясъка и изчезна в мрака.

* * * * *

Глава на Jaar

Ндегето летеше високо, малко под ниските рехави и разпокъсани облаци, обсипали сутрешното небе. Слънцето се бе издигнало сравнително високо в небето, но въпреки това не топлеше много. Джоррам потръпна леко от силния вятър, който бясно минаваше покрай лицето му. Бледосиният плат, с който бе забулена силоската пред него, се вееше назад и от време на време го гъделичкаше по лицето.

Отново извади зеления кристал, за да го погледне и да се убеди, че всичко е наред. Усещаше, че е истинският, но въпреки това не можеше да се стърпи. Цената бе платена и Окото принадлежеше само на него. Така и не разбра, защо Зигур не му го донесе в Даная, но може би така се оказа по-добре. Майката бе така благосклонна да му предостави дългосрочно Голямата птица и ездачка, като допълнение за бързата доставка на Първата.

“Камъкът остана у нея… Не ме допуснаха… Не смеех да изчакам… не можах да го взема…” – бе смотолевил Зигур преди да отлети в търсене на онази сбъркана селенитка. Не му беше времето да се тревожи за хвъркатия си приятел. Сега предстояха много по-важни дела и по-смутни времена. Още преди да отлети с Матриарха, Джоррам даде нарежданията си на всички свещеници, разпръснати из континента. Висшите свещеници изпрати по пътя към светилището, от останалите, които бяха в Озикс трябваше да се присъединят към войската на Магистратите, поела към Тиен’хара. Свещениците от Триъгълника щяха да поемат на юг. Надяваше се, че опитите им да убедят воеводите на северните племена в опасността, която Тиен’хара представлява за тях, ще бъдат успешни. А всички свещеници в Даная призоваваше в столицата – трябваше му засилена охрана на храма, преди и след като той самият отлетеше за светилището. “Но това само при нужда”, помисли той.

Бе минало цяло деннощие, докато ндегето се нахрани достатъчно и си почине напълно от предишните два полета за ново продължително пътуване. Надяваше се само, че свещениците са се задействали вече и че ще успее да противодейства на Ти’сейн навреме.

Светлината проникна бавно зад клепачите му. А с нея нахлуха и спомените. Отвори бавно очи, но противно на очакванията му, не му се зави свят. Размърда глава, но отново се чувстваше добре. Изненадата не успя да го обхване напълно, защото Брет се надвеси над него и почти извика:

– Най-сетне, Ти’сейн!

Принцът примигна срещу него неразбиращо, но воинът бързо поясни:

– Два дни беше в несвяст. Намерих те паднал пред огледалото. Краката ти бяха леко обгорени, но сега си по-добре. Корвейл забърка някакъв мехлем. Какво се случи? Нима кралицата е била толкова враждебна?

Ти’сейн се замисли за миг. Приятелят му никога не е одобрявал целта, към която се стремеше. Нарече го безумец, когато за пръв път научи намеренията му. Не искаше да го притеснява отново, казвайки му, че е намерил пътя до свевтилището, че е по-близо от всякога до своята цел.

– Някой придворен магьосник реши да изпробва нова защита, точно когато се прехвърлях. Бе доста силна и не я очаквах – удари ме без дори да е разбрал. После нищо не помня, но явно съм успял да се добре да тук. – доволната му усмивка не разведри лицето на Брет, който продължи направо с лошите вести:

– Вчера вечерта пристигна армията на Магистратите…

Принцът не го остави да се доизкаже:

– Нападнали са Тиен’хара! – очите му леко разшириха и той седна в леглото. – Отблъснахте ли ги? Какви са пораженията?

– Нападение не е имало. – Ти’сейн отново го погледна неразбиращо, но Воинът продължи: – Установиха се на лагер в долината и пренощуваха на спокойствие. От сутринта се строиха в подобие на бойна формация, но всъщност почиват. И все пак са готови веднага да стегнат редиците и да ударят.

– Но защо? Защо изчакват? – тревожно се запита Принцър на глас, но след малко се засмя: – Уплашили са се от знамето! Звездата над Тиен’хара и ярката светлина… Глупаци, та тя е тук дори и през деня, само че не се вижда. Кое време е сега?

– Два часа преди пладне.

– И все пак защо изчакват толкова много? – нещо не му даваше мира, но не можеше да долови какво.

– Противникът е по-многоброен, отколкото очаквахме. Но вчерас утринта пристигнаха още два Отряда на кръвта и трима Магове. Първи и втори отряд са разположени на подстъпите към платото, а Трети е в крепостта.

– Чудесно. Сега проходите са оптимално защитени. Кои Магове са тук?

– Освен Корвейл дойдоха Гар и Микас, а малко след тях и Харс.

– Каквото и да ги е довело насам, се радвам, че са тук. Битката ще е по-сериозна от предположенията ни. Доведи Маговете при южния Наблюдател. Ще огледам войската и долината.

Брет излезе забързан от стаята, а Ти’сейн облече някакви черни панталони и редовния тъмносин халат, в чиито ръкави предвидливо бяха сложени кинжалите. Озърна се наоколо и веднага забеляза Окото на масата. Прибра го и тръгна към Наблюдателя.

Коридорите на крепостта бяха пусти. Наемниците стояха в готовност по стените, а двора кръстосваха слуги и майстори, подготвящи стрели и копия за войниците, както и барикада пред портата. На някой места бяха издигнати набързо направени укрепления, за в случай, че противникът прехвърли стените. Няколко групички от Лечителки даваха нареждания на жени и хлапета, които бяха пожелали да помагат. Приготвяха чиста вода, мехлеми и превръзки. Ковачниците кънтяха от ударите на чуковете. Нямаше да престанат с майсторенето на върхове за стрели дори по време на битката. Това успя да види Ти’сейн през прозорците, докато вървеше към една от високите кули, от която се разкриваше прекрсна гледка на юг.

Наблюдателят всъщност беше жена. Както всички останали. Зачуди се за пореден път, защо държаха да ги наричат Наблюдатели, а не Наблюдателки. Жените, които носеха светлината в кръвта си и имаха някакви способности, се присъединяваха към различна група – Наблюдатели, Лечителки… А мъжете ставаха Магове.

Мисълта му бе прекъсната от появата на Брет и четиримата Магове. Принцът поздрави Наблюдателя, а след това и новопристигналите. Отправи взор на юг и видя струпаната войска. Бе наистина голяма. Очакваха конницата на Херцога, “На Магистратите”, поправи се мислено Ти’сейн, както и малко пехота от близките гарнизони. Но явно мобилизацията е била по-бърза и координирана. Наблюдателят се обърна към него и докладва:

– Освен редовната конница има и малко конни стрелци. Пешаците с лъкове са повече, а обикновената пехота се състои както от войници, така и от наемници, предимно селяни. В тила са разположили тежко бронирани войници и таран.

– Ударната им част за портите. – каза Ти’сейн. Въпреки че се напрягаше да види нещо повече, не успя да различи въпросната част. – Когато се изкачат на платото, ще преминат най-отпред.

– Има и две дузини свещеници на Халид.

Принцът остана потресен. “Толкова бързо?! И цели две дузини!” Погледна към Маговете зад него и въздъхна. В битката пряко можеха да участват само Гар и Микас. Сега разбра какво чакаше войската – пладне. Когато слънцето и земята са напълно в баланса си. За да може свещениците да черпят възможно най-много сила.

Слънцето стоеше високо на небосклона. Сенките се бяха прибрали, сякаш бягаха от прежурящите му лъчи или от предстоящата битка. Чуха се барабани, войниците в долината заеха местата си и наближиха подстъпите. Първи и Втори се бяха укрили добре и успяха да изненадат противника.

Ти’сейн наблюдаваше първия сблъсък от покривната площадка на Централната кула. Усещаше звездата над себе си, силата, която бе така близо. Усещаше и другата сила, скрита в кристалната сфера в ръката му. Гар, Микас и Харс го бяха наобиколили, тревожно загледани на юг. Бе извън силите им да помогнат на такова разстояние, а Принцът пазеше силите си. Корвейл се бе разположил на първата площадка на стълбите, подредил няколко стъкленици с бистра вода и много малки кутийки и кесийки около себе си. Наемниците нервно помръдваха и проверяваха ризниците и оръжието си. Трети отряд бе съсредоточен главно над портата, къде битката щеше да бъде най-жестока.

Противникът даваше жертви, но въпреки това напредваше бавно по склона. Бе твърде многоброен и добре обучен. Полуобучените селяни бяхаостанали в тила и по фланговете. Изведнъж Ти’сейн чу гласа на северния Наблюдател:

– Принце! – звучеше разтревожена. Обърна се и погледна надолу към покрития покрив на съседната кула. Жената сочеше на север, устните й бяха здраво стиснати и изглеждаха като тънка черта на лицето й. Ти’сейн отмести поглед и запроклина:

– По Халид! Защо точно сега? Тези идиоти… – От север се приближаваше срванително малка войска, пред която се развяваха знамената на всички благороднически родове в Северната провинция.

– Корвейл, прати заповед за оттегляне на Първи и Втори. Брет, – провикна се той към Воина, стоящ на крепостната стена. – Пригответе въжените стълби, Отрядите се оттеглят. После ела бързо!

Магът взе щипка прах от една кутийка и го пусна във всички стъкленици пред него. Водата стана ярко жълта. В командирите на Първи и Втори отряд имаше същите стъкленици, в които водата също бе променила цвета си. Цвят, който означаваше незабавано оттегляне.

Отново се загледа на север, където една групичка се оттегли на едно малко възвишение, а войската продължи към крепостта. Ти’сейн благодари на предпазливостта на Брет – бе прибрал селяните, които си строяха новите домове в северния край на платото, в крепостта. Наблюдателят отново се обърна към него:

– Със знаменосците се оттеглиха богато облечени младежи. Води ги мъж на средна възраст, а до него язди свещеник на Халид. Има още свещеници напред с войската.

– И там ли? – разгневи се Принцът. – Колко са?

– Половин дузина.

Синхронизацията на нападенията не бе случайна. На север не се виждаше по далеч от края на платото и появата им бе изненадваща. Брет се качи на кулата, обсъдиха набързо положението с Ти’сейн и той се затича надолу, за да преразпредели войниците им по крепостната стена.

Първи и Втори отряд се прибраха в крепостта, изкачвайки се бързо по спуснатите въжени стълби. Бяха претърпели загуби при отстъплението, но всички щяха да бъдат убити, ако войската на север ги бе приклещила в проходите към платото. Запълниха част от празнините по крепостната стена, но все пак не бяха достатъчни.

Ударната група на Магистратите приближаваше портите, а срелците и от двете страни изстрелваха залп след залп. От ръцете на Гар и Микас полетяха огнени стрели, които не пропускаха целта. Харс създаваше илюзии на войници по крепостната стена там, където нямаше никой, отвличайки част от противниковия огън. Из двора се разтичаха хора да събират падналите стрели, които все още можеха да се използват.

И от север и от изток, където в момента се намираше войската на Херцогството, полетяха много бледоснии сфери от унищожителна енергия. Бяха с големината на конска глава. Част от тях не достигаха стените, но повечето падаха или на защитните площадки зад зъберите или в двора. Ти’сейн не можеше да ги разруши, защото бяха сътворени от Баланс. А той използваше Балансът на Светлината за своите магии…

Тънки лъчове ярка светлина се разпръснаха от пръстите му и отклониха част от сферите. Те изпопадаха на безопасно разстояние пред крепостта или върху щурмуващите от две страни войски.

Таранът започна ритмично да удря по портата, но барикадата удържаше засега. Устремът на нападателите бе удържан и някакво кърваво равновесие се установи между воюващите.

Облаците се бяха разпръснали и вятърът бе понамалял. Задълженията на ездачката към Майката бяха само да отнесе последните й нареждания на силосите в Даная, което не пречеше да се отклонят малко към Тиен’хара. Имаше някакво предчувствие и ако се окажеше вярно, всичко можеше да приключи много скоро.

Наближиха крепостта от запад и Първосвещеникът видя кървавата битка, която се бе разразила около стените. Вече имаше няколко пробива в защитата и по стебите се изкачваха войници. Свещениците обсипваха крепостта със заклинания, а Принцът, стоящ на най-вискота кула, противодействаше на някои от тях. Но не се справяше с всички. От време на време и той запращаше магически енергии към биещите се, насочени предимно към свещениците. Имаше още някакви магьосници с него, но Джоррам реши, че спокойно може да ги пренебрегне.

Усеаше Окото на въздуха, силата, която даваше на Ти’сейн. Усещаше и нещо голямо, невидимо, пулсиращо точно над Централната кула. И още нещо – далечно и все пак значимо, нейде в дълбините под крепостта. Малко се смути от толкова много източници на сила на едно място, но реши да се намеси.

Ндегето се сниши, а Джоррам извади камъка на Земята, хвана го с двете си ръце и затвори очи. Произнесе молитвата-заклинание и земята под крепостта се разтърси…

Земята под крепостта се разтърси и централната кула се заклати. Ти’сейн се задържа на крака, но Маговете около него изпопадаха. Крепостните стени се тресяха силно и портата рухна с част от стената. По отломките се заискачваха войници, а окървавеният Брет поведе Отрядите да ги спрат. Губеха наемници и защитата по стените оредяваше.

Още веднъж земята се разклати, този път по-леко. Принжът се огледа и я видя – огромна птица, носеща двама души на гърба си. Обикаляше отдалеч клрепостта, но все пак той успя да различи една позната фиргура – Първосвещеникът.

Късове земя започнаха да се отделят от платото и полетяха към крепостта. Ти’сейн насочи силите и мислите си към звездата над него и дебели спирали от нажежена светлина пресрещнаха скалните късове. Те лумнаха в пламъци и се стопиха в небето, обсипвайки нападатели и защитници с огнен дъжд. Пострадалите наемници все пак бяха малко.

Неможеше да се справи с Джоррам и свещениците му едновременно. Обърна се към Маговете и има каза:

– Отвлечайте му вниманието. Дано Брет и войниците удържат атаките, докато се върна.

Огнени кълба и илюзорни стрели полетяха към Голямата птица, която започна да прави сложни фигурни във въздуха. Ти’сейн се хвърли през парапета и нагъна светлината под себе си. Насочи се към възвишението, където се бяха събрали благородниците. Няколко стрели се опитаха да го прободат, но Светлината под него ги начупи на трески.

Достигна развяващите се знамена и още от въздуха хрърли кинжалите си. Единият прободе черепа на възрастния благородник, а другия рани свещеника на Халид. Приземи се до него и една голяма звезда избухна в лицето му. Свещеникът се свлече на земята с обгорено лице, а смаяните благородничета наизвадиха мечовете си. Ти’сейн им заговори с равен глас, пресечен от опитите му да си поеме дъх:

– Какво си мислите, че вършите?! С какво ви замаяха главата тези свещеници? – презрително подритна тялото на мъртвия мъж в краката му. – Искате собствена държава? Искате да управлявате? Ако Магистратите спечелят тази битка, ще ви върнат по забутаните ви владения. Ще сте загубили пари и войска. Но ако получа помощта ви – този град ще бъде ваш. – посочи с ръка строежите при извора.

Един съвсем млад мъж, може би на двадесет години, когото Ти’сейн не познаваше, защото съвсем скоро бе станал глава на рода си, грабна рога отвестителя до него и изсвири кратък сигнал. Другите го погледнаха изненадано, а Принцът запомни добре неговото лице. Лицето на човекът, дал сигнал за смяна на противника.

Джоррам кръжеше около крепостта, избягвайки заклинанията на Маговете, и успяваше да намалява броя на защитниците. Веднъж опита да се отърве от досадните магьосници на Централната кула, но магията му бе погълната над тях. Болка разтърси цялото му тяло и той не посмя да повтори.

Чу се кратък сигнал на рог и северните войски изведнъж нападнаха армията на Магистратите. Избиха свещениците сред своите и разчистиха останките на портата от новия си противник.

Пред портата нямаше врагове, а войската на благородничетата, както Ти’сейн продължаваше да ги нарича, влязоха в двора на крепостта, прехвърляйки останките.

– Гар, Микас, искам огнена завеса, където стената е разрушена.

Двамата насочиха вниманието си натам и създадоха тънка завеса от пламъци. Оцелелите свещеници на Халид я разкъсаха и преди Маговете да я възстановят, войници нахлуха в двора. Кръв покри каменните плочи, гинеха защитници и нападатели.

В подземието на крепостта Танх усети огнената завеса, която се прокъсваше и насочи силата си към нея. Коридорите се изпълниха с побеснял огън, но преградата стана дебела и непробиваема за свещениците.

Няколко противникови войници се бяха скрили в една от кулите, изкачиха се на площадката и убиха източния Наблюдател. Видяха удобна мишена на съседната кула, вдигнаха лъковете си и две стрели се забиха в хълбока на Ти’сейн. Примижа от болка, и падна на каменната площадка. Видя стрелците и трупа на жената и запрати звезден дъжд върху тях. Малките точици светлина прогориха кожата им, войниците се разпищяха и изпопадаха от кулата. Малко остана от тях на плочите в двора.

Джоррам използва разсейването на Принца и запрати още скални късове по крепостните стени. Ликуваща усмивка разцъфна на устните му.

Ти’сейн се надигна с мъка и промълви тихо:

– Трябва да го спрем. – погледна нагоре към Голямата птица. – Корвейл, всички стрелци да целят по хвъркатия.

Магът се оцвети една малка стъкленица и скоро двадесетина стрели полетяха към ндегето. Ти’сейн нагъна светлината около тях и усили полета им.

Три от тях улучиха птицата, въпреки усилията на Първосвещеника и ездачката.

– Пазителю, трябва да изчезваме веднага. Ндеге няма да издържи дълго, а има шанс да го спасим.

Джоррам прокле лошия си късмет и отвърна:

– Добре, отлитай на безопасно.

Голямата птица се отдалечи, а останките от войската на Магистратите се оттегляха. Свещениците също бяха спряли атаките си. Харс също лежеше повален, празните му очи вперени в Ти’сейн. От двора долитаха стенания на ранен и умиращи. Потърси с поглед Брет и го видя при една Лечителка, която го превързваше.

Кръв се стичаше от раните на хълбока му. Принцът не можеше да се размърда. Повдигаше му се и не спираше да се поти. Крепостта бе защитена, но на висока цена – две трети от наемниците бяха избити, липсваше половината от всеки Отряд… Отпусна глава на камъните и се загледа в кървавата вадичка, стичаща се от тялото му.

* * * * *