Сенки на Север – I част

Излизането от столицата не бе никак трудно, особено надвечер. Една наета карета ги очакваше пред входа на богатата къща, където бяха отседнали, и завесите на тъмното купе бързо скриха пътниците й. Великата майка стоеше с изправен гръб и само от време на време тялото й се поклащаше, когато минеха през някоя неравност по павираните улици. Първосвещеникът срещу нея изглеждаше задоволително добре след преживяното. Все пак не всеки ден правеха опит за покушение над него.

Явно Тиен’хара се оказваше още по-голяма заплаха от очакваното и Матриарха бе доволна от решението си да подкрепи Херцогство Озикс в потушаване на “бунта”. Тя много добре знаеше, че Северната провинция никога не е била изцяло под властта на Магистратите и на Херцога, но все пак въздигането на древната държава си бе въстание.

Този Ти’сейн се оказваше прекалено умен и находчив. След като сам бе нападнал Джоррам, той е знаел силата му, знаел е, че не е лесен противник. И въпреки това се е провалил, което бе донякъде упокояващо. Тя отново погледна пазителя. Когато по-рано през деня вестителките, изпратени в храма на Халид, се забавиха прекалено много, Майката изпрати нови жени-воини да проверят. Върнаха се бързо с новината за покушението и с извинението на Джоррам, че трябвало да свърши някои неотложни неща преди заминаването им, иначе щял да дойде веднага при нея.

Каретата излезе през портите и се насочи към едно изоставено имение недалеч от града. Голямата птица, с която щяха да летят до Силосия, ги очакваше там. Както и Вречената с повечето жени-воини и мъже-камикадзета, които щяха да заминат за Озгария.

Имението всъщност бе малък палат с обширни паркови площи. Двамата слязоха от каретата, последвани от телохранителките на Майката и тръгнаха през пустите градини. Привидно пустите градини. Тя бе убедена, че още жени-воини дебнат в мрака и храсталаците за евентуални опасности.

Стигнаха и до поляната с Ндеге – Голямата птица. Белите пера, правият клюн и полуинтелигентните очи правеха Ндегето да изглежда миловидно. Бе рядък вид птица, който се срещаше само по северните планини на Силосия. Не можеха да бъдат обучени за бой, но бяха перфектни летци и се подчиняваха безпрекословно на команди.

Джоррам изглеждаше впечатлен от Голямата птица, но не и изплашен от предстоящия полет. Светкавичното му съвземане и бързото взимане на мерки по-рано през деня радваха Матриарха. Бе много доволна, че още може да разчита на Първосвещеника и че той не е загубил качествата си.

Върховната командваща изникна от сянката на две дървета и разтревожено попита:

– Майко, при цялото ми уважение, сигурна ли сте, че ще се справите с ездата на Ндегето?

– Подготовката на Матриарха включва повече, отколкото предполагаш, Вречена. Нямаме време за губене. Първосвещеникът трябва да се върне възможно най-скоро, а Озикс да получи незабавна подкрепа.

– Да, Майко. Желая ви лек полет.

– Благодаря. Хайде, Джоррам. – обърна се тя към единствения мъж на поляната и го изчака да се покатери на специалното двойно седло на гърба на Голямата птица. Тя се настани пред него, а той обхвана кръста й с ръце, така както правеше някога в ложето й.

Ндеге се засили в една пролука между дърветата, размаха широките си криле и сви крака. Плавно се отделиха от земята и мощните тласъци на крилете ги издигнаха във вече тъмното нощно небе. Бе новолуние и грееха само звездите. “Точно като в нощта, когато за първи път повиках Джоррам от харема”, припомни си Матриарха. Тогава бе надхвърлила средната възраст и не можеше да намери подходящ любовник.

Докато не се появи той – съвсем млад, но много опитен. Помнеше колко нестандартен й се струваше тогава. След първата нощ й стана любимец. И всеки път правеше нещо различно, без самия той да изгуби девствеността си. Скоро предишният й Пазител загина от старост и тя избра Джоррам за следващ Пазител на олтара. Длъжност, всъщност свобода, която се даваше пожизнено на мъж от харема на Матриарха. Той тръгваше по света и в случай на нужда оказваше помощ на Силосия. Така любимецът й получи свободата си и призна, че имал заложбите на Свещеник на Халид. Това бе и причината той да се е пазил. Още тогава, разбирайки, че Джоррам е запланувал всичко, тя бе убедена, че ще има полезен Пазител. И вярата й в способностите му не бе напразна – не след дълго се издигна до Първосвещеник.

Великата майка разтърси глава под белия плат, с който бе забулена, за да прогони спомените от миналото. Искаше да усети вятъра по лицето и в косите си. Нямаше кой друг да я види, освен Джоррам. А той я бе виждал… Затова тя свали плата от главата и отпусна косите си. Леко отметна глава назад, радвайки се на топлата нощ. А Пазителят на олтара седеше все така безучастен зад нея - като ледените камъни, по които се стича кръвта на жриците…

Ндегето махаше равномерно с крила и скоро щеше да ги отведе до поредните грижи.

* * * * *

Скоро след срещата си с воеводата Ларк, младия Данайски престолонаследник постепенно започна да се убеждава, че повечето от нещата, които се говореха за жителите на триумвирата бяха ако не напълно грешни, то поне силно пресилени. Логично с това започна да се връща и предното му самообладание, дължащо се на медальона на лунната жена.

"Ако нещо се обърка, майка ми ще й каже да ме вземе и да ме отведе от тук!" – твърдото му убеждение че нещата стоят именно така го караха да се счита не отвлечен, ами по-скоро наказан от Анара, за дето й беше причинил толкова много главоболия. Само дето, за разлика от предните наказания това все повече почваше да му харесва. Вече трети ден имаше възможността да пътува с военен поход, стана свидетел на подготовката на битка и дори имаше възможността да наблюдава цялото сражение от един близък хълм, стискайки палци за хората на Вер. Въпреки първоначалния си страх от тоя човек, момчето трябваше да признае, че в момента той го възхищаваше. Майка му бе кралица, но дори и като такава трябваше да се съобразява с кого ли не – с посланниците, с Умбра, с войската, с гилдията на капитаните...Воеводата въобще не даваше вид да се интересува от някого в собствените му владения. Той просто управляваше и толкова. Дори сега, когато запали Триъгълника, го стори без да се замисля или да се колебае.

– Вер, направи голям грях, Халид ще те накаже заради него. – да се каже, че Аркип беше вярващ е силна дума, защото човек на неговата възраст трудно може да е истински последовател, на каквато и да е кауза или морална догма. По-скоро беше суеверен, вярваше, че поругаването на храм е грях, също както вярваше, че портрета на прачичото в стаята му го пази от кошмари или че церемониалния му кортик му дава силата да издържа по-лесно официалните събития.

– Не беше грях, а грешка и не го направих аз, а го направиха жреците, като не ме пуснаха вътре. Никога не съм се държал зле с някой поклонник на Халид.

– И все пак, не е на хубаво да се заяждаш с... – тук принца погледна нагоре и продължи – ...много пъти майка ми си е тровила нервите с Първосвещеника му.

– Ами да направи и тя като мене. Гарантирано повече няма да има никакви противоречия с него.

– Лошо нещо е да се развалят храмове. Ще ти довлече някоя беля...

– Пфуй, престани да ми досаждаш за това. Повече те траех, когато само задаваше въпроси!

* * *

"Дали направих добре, като се махнах от столицата. Вярно, че кралската библиотека не съдържаше нищо от какъвто и да било интерес за мен, но от друга страна Триумвирата едва ли пази повече реликви... Е, това беше единственото място, към което можех да замина с основателна причина, а не просто така. Дано онова опърничаво хлапе е живо и здраво, инак горката му майка няма да изкара дълго, ако й занеса тъжни вести..."

– И все пак, ако ми кажете на къде отиваме, Ваша милост, тогава ще мога да Ви посъветвам...

– На север и право на север. Към границата!

– Но там има разбойници, Ваша милост, и зли воеводи също. Казах ли ви, че те изяждат пътниците като нас?

– Най малко трийсет пъти! Продължавай и не ми мърмори на главата!

– Но, госпожо, от всички мулетари защо точно аз? Имам жена, две дечица, а горката ми сестра овдовя и трябва да се грижа за нея. Само ако знаехте какви пристъпи получава от мъка... Какво ще стане, ако, Халид да не дава, завърша пътя си посипан с черен пипер в чинията на някой варварин?

– Твърде е на север, за да имат черен пипер и в случай, че ядат хора, едва ли го правят в чинии. Ако го правят бих предположила че ги набучват на нещо и ги печат. Сигурно на по-тлъстите като тебе първо им източват лойта, а най-напред им отрязват езика, за да не им досаждат!

– Ай, ай, защо се гаврите с мене, бедния мулетар, горко на жената и децата ми...

– И на припадащата ти сестра! Затваряй си устата и пришпори тия красти! Повече те траех, когато пелтечеше!

* * * * *

Глава на Ver Lark

До заник слънце воеводата се занимаваше с устройването на лагера - с други думи раздаваше напътствия и на без това достатъчно опитните дружинници, които щяха да се справят съвсем без негово участие. Ако трябва да сме честни, времето изразходва много повече за отпускане и изразходване на излишната натрупана енергия. Всеки по-ловък и бърз младеж из Севера минаваше подобна школовка. И то неусетно - военното изкуство се предаваше я от баща, я от дядо, а после старши дружиниците само доошлайфаха и доизглаждаха ръбовете. Пък воеводините синове дори нямаше нужда да са ловки и бързи по рождение, за разлика от останалите работата на полето не ги вълнуваше пряко, нужно бе само да им сече пипето. По рождение. Не малко воеводства бяха загубили поради това самостоятелността си през годините, не по-малко я бяха и спечелили. Тук никой не провеждаше уроци по стари езици, калиграфия, търговия или дипломация, а и колцина възрастни воеводи, ако въобще доживееха преклонна възраст, имаха времето да предадат опита си на наследниците си...

Огньовете весело запращяха и първият тост за победата огласи лагера, когато Вер зае мястото си на общата трапеза. Без излишни речи или предисловия той вдигна бокала си и пиршеството започна - воините и без това бяха достатъчно прегладняли.

– И все пак защо?

Ларк отпи от пивото и погледна към Кип, който намусено го фокусираше откъм лявото му рамо.

– Ех.. – въздъхна и остави бокала – Защо, защо? Все пак е хубаво, че пак започваш да питаш.

Усмихна се и го потупа по главата, след като принцът се нацупи.

– Не се хващай за думите. Нека ти обясня - разкваси отново уста - Разбираш ли.. Никъде не си видял храм на нашите божества, нали?

– То толкоз минавахме и през селица.

– Е, и това е вярно – усмихна се воеводата още по-широко; езикът на младия данаец никак не бе бавен – И въпреки всичко, ние не се покланяме на боговете си в сгради или по поля и гори. Нашите богове са близо до нас, в сърцата и душите ни. Тук, на север, в по-голямата част от времето всеки се моли на своя бог сам.

– Ами олтара? –- посочи Кип към все още димящите руини.

– Понякога, разбира се, има и масови тържества – вдигна рамене Вер – Но този олтар е тленен. След месец ще е разбутан от диви животни, повален от вятъра или дъждовете. Но това няма да е неуважение към боговете ни, защото си е изпълнил предназначението.

– ...да тържествува над Халид!

– Не, не. Възприемаш нещата погрешно. Ако жреците бяха отворили портите на храма...

– Тогава какво?

– Тогава щях да им оповестя властта си над тези земи. А олтарът щеше да се издигне някъде встрани.

– Но това е тяхна земя... Земя на Халид... Или поне беше?

– Земята е на владетелите. Душите са на боговете. Иначе каква полза да съществуват и двете?

* * * * *

Глава на fizik

Търсеше наметалото си, не можеше да се сети къде се беше затрило, проклетото наметало! Реши да погледне в стаята, в която бяха обсъждали вече ненужните планове с войводата. Зарадва се като видя любимата си дреха метната на едно от креслата, но в бързината удари коляното си в ръба на масата. Изохка, изруга и се стовари на креслото. Проклятие! Болии! Погледът му падна на дъската, загледа се докато разтриваше ударения крак. Помнеше позицията на всяка от фигурите, всичко беше както… почакай, почакай… Забравил за болката се приведе над дъската и внимателно вдигна една от фигурите. Подръпна замислено долната си устна и си рече:

– Хазарт! Абсолютен хазарт! – после с рязко движение събори всички фигури и излезе от стаята. Надяваше се Вер Ларк да го разбере. И да му прости предателството.

Вече се смрачаваше когато Сим заблъска портата на ловната хижа на войводата Бараян – така наричаха малката, но практически непристъпна крепост, в която Бараян прекарваше по-голямата част от времето си. Беше препускал през целия ден и въпреки че предвидливо взе два коня със себе си, пристигна само с един – другият се беше строполил от изтощения по пътя. И сега Сим блъскаше с всичка сила по портата с ясната мисъл, че може и да не доживее до утрото. Отгоре щръкнаха няколко стрели, насочени право към него и дрезгав глас се поинтересува от здравето на майка му.

– Предайте на войводата, че Вал де Гривярд иска да го види! Веднага! – явно името подейства, защото не след дълго портата се отвори със скърцане и върху него се нахвърлиха неколцина въоръжени до зъби войници, претършуваха го за оръжие, каквото той и без това не носеше и го поведоха към голямата зала, в която го очакваше владетелят на тези земи.

– ТИ?!! – изрева Бараян още щом го зърна.

– Аз – съгласи се кротичко Сим и огледа войводата, не се беше променил много от последната има среща, беше малко надебелял, някой и друга бръчка в повече, а и косата му се бе прошарила.

– Или си твърде смел или твърде глупав, за да идваш тук!

– Да оставим миналото зад гърба си, войвоводо – сговорчиво предложи Сим – аз…

– Вал де Гривярд ми беше роднина…

– … и не аз съм виновен за смъртта му! – прекъсна го безцеремонно Сим. – Дойдох това да ти кажа, Бараян, дните ти са ПРЕБРОЕНИ!!!

Обичайното шушукане из залата рязко прекъсна и всички вторачиха удивени погледи в нахалника. Самият войвода беше зяпнал и му трябваха няколко мига да се сети да затвори устата си, а после избухна в гръмогласен смях:

– Хахаха, забравих какви хубави истории разказваш, измамнико!

– Кажи това и на палача, който ще отдели умната ти глава от тялото – рече спокойно Сим, решен да продължи докрай да бъде нагъл.

Бараян се намръщи:

– Дотегнаха ми твоите шегички, лъжецо! Казвай каквото имаш, преди да съм наредил да изтръгнат езика ти и да го натъпчат обратно в гърлото ти!

Сим съсредоточено разглеждаше ноктите на лявата си ръка:

– Да не се наложи после да режеш уши, които са чули твърде много? – и вдигна невинен поглед към войводата, който помисли миг-два и после махна с ръка да ги оставят сами. След като мърморещите родови главатари се изнизаха от залата, Сим спокойно продължи:

– Нямаш много време, Бараян, затова ще го карам накратко. Даная има нов любим съюзник на север и той се казва Вер Ларк, предполагам си чувал това име…

– Нно защо, какво? – войводата се окопити – Говориш глупости, за какво им е на данайците този самозванец с триста конника?

Сим му се усмихна с обичайната си блага усмивка:

– Много добре знаеш, че Вер Ларк разполага с много, много повече. А данайците искат да сложат ръка на Варгас, отдавна им е трън в очите. И твоят любим съсед се е сдушил с Гилдията на тръговските капитани, ще използва корабите им за да стовари войските си на острова, после няма кой да го спре…

– Чакай, чакай! Защо Даная да не използва моите войски?

– Защото си стар и мързелив! И глупав! Тънеш в собственото си охолство и нехаеш за света отвън! Ти си бита карта вече, Бараян, труп, който се разлага в собственото си легло! Какво, не ми ли вярваш? Може би ще те зарадва новината, че кралица Анара е изпратила собствения си син като залог за добрата й воля при Вер Ларк?

– Кккакво? – на Сим му беше забавно да гледа как владетелят заеква. – Що за глупости? Принц Аркип при Вер Ларк??? Не го вярвам…

– Време е да обесиш шпионите си, войводо, за нищо не стават. Ти си премерен, претеглен и продаден, над твоите владения само след месец ще се развее герба на Ларк!

– Но ние сме роднини! Кралицата няма да го допусне!

– Глупав си, Бараян, ако вярваш, че кралицата управлява в Даная! Кога е било жена да има достатъчно ум да го прави. Истинския владетел се крие в сянката й…

– Джонатан Кейдж!!! Ще взема главата му!!! – войводата пръскаше слюнки от яд – Но първо ще се разправя с онова… онова… онова изчадие на север, този срам за…

– Укроти гнева си, Бараян! – пресече го Сим. – Всички знаят, че ти си най-верният данайски съюзник, тръгнеш ли срещу Вер, всички ще застанат зад гърба му.

– Прав си, прав си – уморено приседна владетелят на трона си, но нова мисъл го прониза и той вдигна поглед тежък от подозрение – А ти откъде знаеш толкова много, а?

– Мм, да кажем, че доскоро бях на служба при войводата Вер Ларк – Сим се почеса по врата. – И той се опита да прекрати договора ни по доста неприемлив начин…

– Ахаа, значи се е опитал да те убие… - за пръв път от началото на срещата по устните на Бараян пробяга лека усмивка. Сим се почеса отново и продължи:

– Та реших, че е време да си потърся нова работа…

– Хм, добре, какво предлагаш? – войводата се опита да изглежда незаинтригуван.

– Да смятам ли, че вече съм на служба при теб? – поинтересува се Сим и след като видя утвърдителното кимване на Бараян, продължи. – А онази стара история с Вал де Гривярд?

– И без това беше досадник, а и ти твърдиш, че вече си е бил умрял, когато си го намерил…

– Точно това се опитвах да ти кажа навремето, когато висях с главата надолу – войводата се подсмихна, а Сим добави – Аа, много ми харесваше имението Гривярд, дали…

– Не е проблем – махна с ръка Бараян – управлява го някакъв негов братовчед.

“Аха, значи някой скоро ще претърпи ловна злополука”, помисли си Сим и рече на глас:

– Искам и още нещо…

– Ставаш нагъл…

– Искам главата на Вер Ларк!

Войводата присви очи и го изгледа изпитателно:

– Да не съм ти враг, Вал де Гривярд, пожелавам си да не съм ти враг, омразата ти е безкрайна… Добре, ще получиш главата на онзи самозванец, но в замяна искам главата на Джонатан Кейдж!

Сим се опули, това вече беше малко прекалено.

– Хм, трудничко ще е, а и ще струва скъпо…

– Златото не е проблем, поне засега. А сега кажи какво ще ме посъветваш да направя?

Сим претегли внимателно думите си и рече:

– Превземи ти Варгас, изпревари всички останали и го превземи!

– Ти си луд! – констатира Бараян.

– Помисли малко, държиш ли Варгас, твое е цялото Западно море, ще можеш да налагаш условия на когото си поискаш, дори на Даная!

– Хм, хм – войводата уж се противеше, но беше видно как мисълта дълбае вече съзнанието му. – Обаче аз имам само три кораба, не мога да прехвърля войските си с тях…

– В пристанищата ти в момента има поне десет-петнадесет търговски кораби, можеш да ги отнемеш от собствениците им…

– Съвсем си се побъркал! Та нали всички капитани ще се обърнат срещу мен…

– Те вече са срещу теб, защото са готови да помогнат на Вер Ларк! А и след като превземеш Варгас, ще държиш най-важното пристанище, капитаните лесно ще ти простят тази малка лудория! – Сим знаеше, че доводите му са убедителни. “Нападни капитаните и те наистина ще се обърнат не само срещу теб. Защото всички знаят, че ти си най-верния данайски съюзник, и ще видят пръста на Даная във всичко това…”. Бараян прекъсна размислите му:

– Ще трябва да опразня ключовите си крепости, ставам уязвим…

– Вер Ларк няма да посмее да те удари, защото Комитът няма да допусне силата да му нарастне още повече, няма за какво да се боиш…

– Хм, добре, добре – войводата подръпна брадата си. – Вечерта беше изтощителна за теб, върви да поспиш.

Сим се оттегли доволен, ако не друго поне щеше да доживее утрото.

Когато усети, че някой го ръга грубо в ребрата, определено още беше нощ. “Писна ми да ме будят през нощта”, помисли си Сим и разтърка уморено очи. Над него се беше надвесил самият Бараян в пълно снаряжение и го разтърсваше:

– Събуди се! Събуди се, проклетнико!

– Ккаакво става? – поинтересува се Сим с единствената мисъл пак да се тръшне на леглото си.

– Тръгваме към Варгас, веднага! – Сим се разсъни моментално и занавлича бързо дрехите си. Войводата нетърпеливо го побутна към вратата и му рече:

– Получих потвърждение, че принц Аркип наистина е видян да язди до Вер Ларк – погледна го косо и добави. – Мисля, че вече мога да ти вярвам.

Сим изтръпна щом разбра, че всъщност секирата на палача го е чакала цяла нощ. Загърна се с наметалото си и попита:

– А Кейдж?

– Ще пратя моите убийци да се справят с това. Ти идваш с мен във Варгас! – Сим кисело се усмихна, предпочиташе Даная, но не беше време да мърмори точно сега.

По изгрев слънце флотилията от 26 кораба развя платна и пое към Варгас, а на борда на водещия кораб Сим се мръщеше на слънцето и на всички войници наоколо. Наистина мразеше битките, дори и само като наблюдател. Въздъхна тежко и се сви до едно буре, опитвайки се най-после да подремне.

* * * * *

Вер постави ръка на рамото на Аркип.

– Свежо да е утрото ти, младежо – поздрави го свойски.

– Добро утро, воеводо.

Предводителят сбърчи нос закачливо.

– Готов ли си за поредния канибалски ритуал?

– О, нима съм се успал? – хвана римата данаецът; Вер се усмихна.

– Драги, дори си се олял. Гледай сега... Гледаш ли?

По края на полето се жълтееха и червенееха различни флагове, бавно уголемявайки се на фона на зелените хълмове. Кип кимна.

– Гледам.

– Днес, млади ми принце, пратениците на бунтовните воеводи ще поставят сабите им в краката на победителя, след което той ще ги посече.. Не ме гледай така шокирано, всичко е ритуал. Посичането, както се нарича, е признак на пълната капитулация. Победителят разсича дрехите или символите на противника със сабя. Не сме толкова жестоки, колкото си мислиш. Някои северняци, разбира се, посичат дрехите на гърба на съперника си, съдирайки кожата му. Счита се за висше изкуство...

Кип преглътна и се усмихна нервно.

– Отнемате всички родови права, нали?

– Точно така. Племенен закон.

Час по-късно, шестте смирено поставиха регалиите на земята в голямата шатра, пред владетеля на Ергонтар. Той кимна, загърна се в дрехата си и пристъпи напред. Стоманата иззвънтя студено, когато посегна към първата мантия. Воеводата се втренчи в притежателя и спря за миг. Очите му добиха оловносив отенък.

– Заклеваш ли се да служиш вярно...

Думите на старата войнишка клетва отекнаха монотонно в шатрата, докато по лицето на капитуланта се изписваше все по-голямо недоумение и дори известно негодувание.

– Заклеваш ли се? – изсъска Вер най-накрая.

Другият се огледа неразбиращо, но не получи никаква подкрепа. Премисли за момент – ритуалът по нищо не приличаше на стереотипния.

– З-заклевам се – промълви най-накрая, пресметнал равнозначния риск.

– Тогава вземи тази сабя - отвърна студено Ларк и я хвърли в краката му – И изпълни дълга си. Земите и родът ти те чакат.

Възглас на учудване и негодувание се разнесе из шатрата.

Ларк хвърли сабята в краката на петия, когато връхлетя пълномощникът на Бараян.

– Воеводата Бараян... – започна незабавно.

Вер го изгледа студено.

– ... ще служи вярно...

– Моля? – стъписа се пратеникът.

– ...в името на боговете...

– Воеводата Бараян – събра кураж пратеникът – Изпраща своята..

Пергаментът тупна в краката на Вер.

– ....всеотдайна и безотлъчна...

Сабята на последния воевода разцепи пергамента, след което Вер я хвърли в краката на пратеника. Вдигна ръце театрално и обяви.

– Нека благодат се изсипе върху земите ви. Бъдете яростни в труда си, благи в упоритостта си и верни в справедливостта си. Върховната власт няма да ви ограничава, но вие сте нейни поддръжници. Ако един от вас се изправи срещу нея, то нека останалите и всеки техен съюзник се изправят против бунтовника. Живейте дълго, и нека семействата ви просперират.

Вер свали ръце, усмихна се на пратениците.

– А сега си вървете.

* * * * *