Сенки на Север – I част

Мълчеше упорито през цялото време. Мълчеше сутринта, когато Джони го натовари като вързоп на коня му, мълчеше и по обяд, когато спряха да хапнат, а когато привечер Ланис не се отказа да го тормози с въпроси, взе да си припява песента за огъня и Кейдж се видя принуден пак да му набута ръкавицата си в устата. Час по-късно намериха подходящо място за бивак и накладоха малък огън. След вечеря Ланис рече кратко:

– Ще се поразходя малко – и изчезна сред дърветата, а Джони остана загледан след нея

– Съжалявам те, Джонатан – извади го от мислите му гласът на Сим – Забърка се в игра, която е много над възможностите ти…

– Нима? – усмихна се Кейдж – Гледам че доброто хапване ти е развързало езика.

– Не можех да говоря пред вещицата…

– Мери си приказките! – сряза го Джони.

– “Мери си приказките”, “мери си приказките” – изимитира го Сим – Малката вещица наистина ти е влязла под кожата… Умее ги тя тия работи, виждал съм го и преди… Има нещо по детски наивно в нея, което те обезоръжава и те кара да й се довериш, нали? А може да убие човек без да й мигне окото…

Джони трепна:

– Откъде я познаваш?

– Навремето в Селения… Ланис и хората й тормозеха областта, в която живеех…

– Хората й? Тормозеха? – Джони бе озадачен – Тя какво, разбойническа банда ли е имала?

Сим се разсмя глухо:

– Разбойници? Де да бяха, де да бяха…

– Коя беше лунната жена снощи? – смени рязко темата Джони. – И какво искаше от Ланис?

– Ех, Джонатан, би трябвало все пак да я познаваш… Лейди Мориан, пръв съветник на крал Марсел и евентуално бъдещ регент на Селения, ако бедничкият крал внезапно се спомине…

– Ааа – плесна се по челото Джони, – виждал съм нейни портрети, но не я познах… Какво общо има тя с Ланис? – върна се отново на въпроса той.

– Хм, дълга история – проточи Сим. – А и не съм сигурен дали искаш да я чуеш…

Джони се усмихна:

– Нощта е пред нас, а на мен не ми се спи, разказвай.

Сим си наля малко вода, глътна я, прокашля се и започна:

– Селенитите знаеш какво са, предполагам – видя кимването на Джони и продължи. – От векове водят битка помежду си, битка толкова древна, че корените й се губят някъде назад във времето. Борят се естествено за власт. Лейди Мориан е водач на умереното крило сред селенитите, идеята им е да помагат на обикновените хора със силите, които притежават. А Ланис…

– Какво Ланис? – почти подскочи Джони.

– Ланис… Ланис е един от водачите на другото крило, те винаги са смятали хората за добитък, който заслужава само презрение… Опитваха се да отцепят голям район от Селения и да го използват в борбата си за надмощие срещу Мориан и нейните поддръжници, които имат силни позиции в селенийския двор… Опитваха се чрез страх и тормоз да накарат местните хора да им се подчинят. – Сим отпи още малко вода. – Веднъж за назидание избиха две села, до крак… Децата… децата хвърлиха в дълбоко яма и ги запалиха… Намерихме… намерихме опустошените села…

Загледа се дълго в огъня, сякаш виждаше възкресените си спомени. Джони мълчеше и го чакаше да продължи. Сим си пое дълбоко въздух:

– Решихме да отмъстим, каквото и да ни струва това. Издебнахме ги през деня, Ланис успя да избяга, но заловихме баща й. Заплашихме, че ще го изгорим на клада, ако не се предаде… Тя го остави да изгори, сигурен съм, че дори е слушала писъците му… После започна да ни избива един по един, жестоко, безмилостно… Тогава се намеси Мориан и ме спаси…

– Лейди Мориан? – попита Джони. – Значи на нея служиш сега?

– Мда – отговори Сим – Все пак дължа живота си на нея…

– По нейна заповед ли отвлече принца? – Джони впери поглед в него.

– Да – отвърна. – Лейди Мориан се боеше, че принцът ще попадне под влиянието на Ланис, те се опитват да привлекат Даная на своя страна в битката си за власт… Всъщност се опитват да привлекат всеки, до който се докопат, докопаха ли теб, Джонатан?

Кейдж се дръпна рязко назад:

– Невероятно ми се вижда това, което ми разказа? И защо ми го разказа?

Сим се усмихна, но в очите му имаше тъга:

– Невероятно е, да… Но е истина… А ти си единствения ми шанс да остана жив, очевидно не мога да разчитам на Мориан да ме измъкне, а Ланис ще ме убие веднага, щом й се отдаде случай… Пък и все още ти трябвам, знам къде е принцът.

– На север в планините? – предположи Джони.

– А, не! – махна с ръка Сим. – Това беше капан, исках да хвана момичето.

– А защо Мориан просто не убие Ланис? – поинтересува се Джони.

– Лейди Мориан знае, че една смърт няма да промени нищо. Опитва се да я привлече на своя страна и да спре тази безсмислена битка…

Ланис внезапно изникна от мрака и Сим рязко затвори уста. Тя ги погледна и се усмихна:

– За какво си приказвахте докато ме нямаше?

– За времето – рече бързо Джони.

– Облачно, много облачно – измърмори Сим, забил поглед в огъня. Ланис вдигна очи към обсипаното със звезди небе и недоумяващо сви рамене.

Нощната тишина, разляла се в библиотеката, бе внзеапно нарушена от звука на внимателно отваряща се врата. Някой влезе в празната огромна стая, вратата отново се затвори и тишината пак спокойно се възцари. Не след дълго се чу прошумоляването на книга и в мрака между две огромни лавици нежно просияха думи. Данил погали страницата с ръка, сиянието се плъзна по дългите му пръсти и изчезна. Той постоя известно време неподвижно в мрака, държейки книгата в ръце. Леката миризма на прах и пожълтели страници го караше да се чувства като у дома и той пожела да се върне в любимата си библиотека, далече от мисълта за Селиал, за Мориан, далече от всичко. “Продължавай да търсиш момичето” – думите изгряха в ума му, сякаш отново бе отворил книгата и погалил изписаните от вече мъртвата ръка думи. Пресегна се, измъкна още една книга от удобното й гнездо и я скри заедно с другата под наметалото си. Нямаше да му трябват вече в двореца, а не искаше да остава възможност за случайността да предаде кореспонденцията му със Селиал и нейните записки в неподходящи ръце. Споменът за мъртвата жена го натъжи. “Селиал, как можа да ме изоставиш точно преди да я открия!”, въздъхна Данил и затвори вратата на библиотеката след себе си.

* * *

Ланис остави спътниците си и потъна в крайпътната горичка. Трева, клончета и листа тихо прошумоляваха под краката й, но тя не можеше да ги чуе. Блуждаеше унесено сред лунните лъчи, пробили си път между короните на дърветата. Примамливите думи на сияещата жена не й даваха покой. Усещаше зова на Луна, а се боеше отново да му се отдаде. Привличащата сила на Земя я измъчваше в лунните часове, но я караше и да се чувства по-спокойна.

Извърна се рязко и уплашено подскочи назад. Точно зад гърба й стоеше непознат и тя усети лунната сила да се разлива около него. Той протегна ръка и внимателно я хвана за лакътя. Времето се протегна лениво и започна да тече бавно като мед. Тя усети безкрай от спокойствие да се разлива в ума й и не можеше, а и не желаеше да помръдне.

– Ланис! – повика я отново тихо той в опит да привлече вниманието й. Черните й очи се взряха в бледото лице срещу нея. Беше среден на ръст мъж, малко над тридесет години, с приятни, правилни черти, прав, леко заострен нос и усмихнати очи. Вероятно под светлината на слънцето очите му биха изглеждали зелени, но в момента от ирисите му бе останало само тънка светла рамка, около огромните черни зеници. Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха нагоре и момичето се усмихна плахо насреща му.

– Лунел – поправи го тя.

Усмивката му стана малко по-широка и той пусна ръката й.

– Ланис, Лунел, ти си все една и съща. Но ако това те кара да се чувстваш по-добре, нека е Лунел. – той тръгна бавно напред между дърветата и тя безмълвно го последва. Усети се и спря на място. Той извърна лице към нея и й протегна ръка. Лунел упорито скръсти ръце пред гърдите си и го погледна предизвикателно. Неизреченият въпрос увисна между тях.

– Данил – промълви тихо той. Отпусна ръка, сякаш изобщо не бе я подал към нея. – Знаеш ли, не беше никак лесно да те открия. Исках да изпреваря Мориан, но в един момент си дадох сметка, че ще е по-добре да вървя по дирите й. Оказа се успешно.

– Познаваш Мориан? – попита живо Лунел.

– Знам коя е. За щастие, нямам основание да твърдя, че се познаваме. – протегна отново ръка към нея. Момичето я изгледа замислено, поколеба се и я пое. Тръгнаха мълчаливо между дърветата. Някаква нощна птица прелетя ниско над тях и прошумоля сред клоните на дърветата напред.

Мълчаха. Данил усещаше как объркването в девойката до него напира да се излее и търпеливо я чакаше да заговори. Накрая Лунел наистина не издържа. Спря, дръпна рязко ръката на Данил и тропна раздразнено с крак.

– Защо ме търсите? Оставете ме на мира! Аз не искам да знам нищо за вас! Не искам да ви познавам! Не искам да съм... – гласът й затихна.

– ... една от нас. – допълни кротко Данил. Главата й клюмна надолу и черните й лъскави коси скриха нейното лице. – Но макар и в не малка степен различна, ти си една от нас, Лунел. А дори не знаеш кои сме ние.

– Чувала съм достатъчно – тя вдигна глава и изражението на лицето й отново стана безучастно. Девойката му обърна гръб и направи крачка напред.

– Вехти легенди, с които несъмнено са те плашили като дете.

– Тези вехти легенди убиха баща ми – каза хладно тя.

– Нима не го уби ти? – гласът прозвуча тихо, но думите гръмнаха оглушително в главата й. Извърна ужасените си очи към него. Данил се усмихваше кротко срещу нея. Вдигна ръка и дългите му пръсти погалиха нежно бузата й. – Това си мислиш, нали, объркана Лунел?

Тя се отдръпна назад с преследван израз в очите. Опита се да побегне, но лунната светлина около нея изведнъж се сгъсти и тя установи, че не може да помръдне. Блясъкът на луната в очите й се смеси с този на сълзите. Данил, пристъпи с лекота в плътната светлина, сякаш преградата не съществуваше за него и я прегърна.

– Не ти уби баща си, Лунел. – прошепна той в косите й. Тя се разрида и болката, заключена в сърцето й се изля през черните й очи. – Уви, собствената ни глупост допусна да се случи това. И невежеството на хората.

Хвана я внимателно, но здраво за раменете и я отдръпна от себе си. Погледът му настойчиво потъна в мокрите й очи. Хлипането й заглъхна.

– Не можеш да си позволиш повече време на незнание, Ланис.

– Искаш да кажеш, че трябва да послушам Мориан? – изненадано промълви момичето.

– В името на Луна, не! Стой настрана от Мориан и от хората й. Човекът, когото познаваш като Химика, може да бъде опасен за теб – не го подценявай. Пази се и от Америл.

– Ясно – и да имам доверие само на теб, така ли? – в гласа й се промъкна раздразнена ирония. Данил не се засегна, а само се усмихна насреща й. Протегна ръка, да избърше сълзите от очите й, но тя се дръпна назад.

– Не повече, отколкото имаш доверие на себе си, Ланис. – каза той.

– Значи – почти никак. – заключи девойката предизвикателно

– Именно – кимна той. – А сега искам да те попитам нещо. Забелязала ли си, че можеш да ни усещаш? – Съзрял объркания й поглед, Данил доуточни: – Да усещаш селенитите.

Девойката сбърчи леко челото си и сведе глава.

– Отскоро. – отвърна тя. – Всъщност, откакто разбрах, че Америл е селенит.

– Много добре. – в гласа му звучеше явно задоволство. – Ако се постараеш, ще установиш това, че можеш и да ни различаваш един от друг, дори преди да сме се появили. Не се оставяй да те доближат, без да си готова за това. – лицето му стана сериозно, когато в ума му изплува образа на Селиал. – Явно по някакъв начин ти инстинктивно си се справяла до момента. Беше невъзможно да те доближим. Луна те пази, Земя те крие, – той се засмя, – но не зная докога ще е така. Ще трябва и ти да си нащрек.

Данил спря. Ланис също застина, но не вдигна поглед към лицето му.

– Има и още нещо. Внимавай с лунните пътувания. Това не е толкова безопасно, колкото вероятно ти се струва. Нямам време да ти обясня повече сега, трябва да вървя, но ще се върна скоро. – тя не реагира на думите му. – Ланис, ще те помоля, да запазиш срещата ни в тайна. Ако ме видиш, прави се, че не ме познаваш. Това е наистина важно.

Ланис най-после благоволи да го погледне.

– И защо да го правя? – сви безучастно рамене тя.

– Не мога да те накарам насила. – ръката му се плъзна по лъскавите й тъмни коси и бързо се отпусна отново. – Ще направиш това, което ти сама решиш.

Изчезна без да дочака отговор от нея.

* * *

Корабът плавно се плъзгаше по водите на Бодар. Анара стоеше до перилата и се наслаждаваше на блясъка на слънчевите лъчи в набраздената повърхност на езерото. Червените й коси блестяха като огън. Развълнуваният й поглед бе вперен в града, който бе все по-близо и по-близо. “Дълго време бях далече от теб, Бодар!”, помисли си кралицата и се усмихна. В ума й един след друг изникваха красиви спомени от детството й. Баща й я бе пратил в града, от където произлизаше родът им, още когато бе на три години и я бе привикал в Данайската столица, едва когато я омъжи. “Ако бях последвала примера на баща си, сега Кип щеше да ме посрещне тук.”. Въздъхна и се усмихна тъжно към огрените от слънцето стени на града.

От столетия Бодар принадлежеше на рода, дал името си и на него и на езерото, край което бе разположен. С преминаването на короната в рода на Бодарите, градът се бе превърнал и в столица на кралството до момента, когато един от нейните предшественици не се бе поддал на каприза си да я премести край брега на морето. “За да се наслаждава на залезите. Що за лудост! И как толкова важни неща могат да зависят от нещо толкова дребно!”, помисли си Анара.

Корабът наближи кея и кралицата се приготви да слезе на брега. Граф Дориан, наместник на Бодарите в родния им град, я очакваше на брега. До него стоеше съпругата му, графиня Елиана. Анара слезе с грейнал поглед и се усмихна на поклоните на графското семейство. Елиана протегна ръце към нея и сърцето на Анара трепна. В деликатните длани на графинята имаше лилия – най-красивото цвете край бреговете на езерото, превърнало се в символ на рода и украсило герба им. Кралицата пое нежното бяло цвете и кимна на Елиана в знак на благодарност.

– За мен е радост да ви видя в добро здраве, графе, и вас, графиньо!

– Радостта е изцяло наша, Ваше Величество! – отвърна с обич граф Дориан. Беше на около петдесет години. Косите му бяха като сребърни, но в сините му очи гореше ясен, почти младежки блясък. Графинята беше почти на същата възраст, но младееше дори повече и от него. Среброто се смесваше със златото в разкошните й коси, а лицето меко сияеше. Тъмните й, почти черни очи топло проблеснаха към Анара, сякаш спомняйки си лудориите на малката принцеса, поверена на грижите й преди години.

– Предполагам, че сте уморена, Ваше Величество. Покоите Ви са готови, ако желаете да си починете.

Очите на кралицата леко се навлажниха: “У дома.”, помисли си тя, и сведе поглед към лилията в ръцете си.

Изкачиха хълма и го видяха. Светлината, която се излъчваше от високата кула на крепостта в далечината все още бе достатъчно силна, за да предизвиква изгряващото слънце. "Наистина прилича на фар", Сивена дръпна юздите на коня си и за момент остана загледана в картината пред себе си.

Тиен'хара... Колко дълго бе чакала този момент, а сега бе пред портите й. Дали пророчествата бяха верни? Скоро щеше да разбере сама. "Що за артефакт е това?..." Подкара коня си към белите стени на замъка и стопяващата се светлина на кулата.

Малката група конници не представляваше интерес за никого. Сивена се огледа, учудена от кипящите от живот улици в този ранен час на деня. Глъчката, тропота от изграждането на един нов град й бяха далечни и непознати сред мрачните вековни храмове на Умбра. Наближавайки вътрешния замък работниците се разреждаха за сметка на униформените мъже. Бегъл поглед й даде да разбере, че младата държава поддържа вече завидна стража. Бързо достигнаха портата и към тях се приближи офицер, който бързо се разсъни, чувайки тихият глас на водачката на групата:

– Предайте на принца на Тиенхара, че Сивена от Съвета на Умбра е дошла да изкаже своите почитания и тези на Умбра!

Офицерът извика младо момче от стражата и тихо даде нареждания. Младежът се изпъна като струна и хукна към вътрешността на замъка. Офицерът местеше крак нервно, поглеждайки ту към жената пред себе си, ту през рамо, за да провери дали някой не идва. Сивена се намръщи – не й харесваше да я държат пред прага, като натрапница, макар да съзнаваше, че бе именно такава. Не след дълго от вътрешния двор на замъка се зададе добре сложен млад мъж, чието мрачно изражение му придаваше по-зрял вид за годините си. Слeдваше го зачервеният от тичането младеж. Мъжът, явно висш военачалник, приближи група и лицето му се стегна още повече, когато жената пред него остана на коня си.

– Какво води в Тиен'хара една жрица на Съвета?

– Кой пита?

– Брет. Генерал на Тиен'хара.

– Много любезно, че ни посрещнахте в Тиен'хара, генерал Брет. Ще ви бъдем особено благодарни, ако покажете стаите ни, докато принцът благоволи да ни приеме – Сивена слезе от коня и подаде юздите на офицерът, който не смееше да мръдне. Мускулите на лицето на Брет се стегнаха, но той отвърна спокойно:

– Последвайте ме, моля.

Чувстваше се освежена. Банята след дълга езда из прашни пътища винаги бе първото нещо, което пожелаваше. Радваше се, че бе имала време за това преди срещата с принца, не толкова заради себе си, колкото заради Кора. Погледна младата жрица – още мокра от взетата вана. Огледа я с критичен поглед – блестяща черна коса и черни като нощта очи, бяла кожа и ръст, с който ако бе малко по-висок, щеше да мине за копие на Таис. "Дори надменният й поглед е взела... Нима си мислиш, че не зная какво желаеш, Ти'сейн...", със задоволство помисли Сивена. Приближи я и й подаде накит от масивно злато и тюркоази.

– Това ще ти стои добре.

Алчният блясък в погледа на младата жрица я отрезви. "Дали не направих грешка?!" Вместо това с усмивка и леден глас произнесе:

– Не забравяй защо си тук, защото аз няма да го забравя.

Кора отдръпна ръката си недостатъчно бързо, за да прикрие потръпването й. Грабна накитът и тръгна към съндъка, оставен до вратата на стаята.

– Трябва да се облека. Розово?

– В името на Умбра, момиче, как ти хрумна? – Сивена я избута и набързо избра тънка ленена рокля, откриваща глезените й в цвят екрю. Кора й хвърли пълен с презрение поглед, но послушно я облече. Сложи накита и се зае да подрежда косата си. В стаята влетя Черис, жрица на средна възраст, която Сивена взе със себе си по настояване на Киара. Черис бе досадно приказлива, но като изключим Ерис, бе най-силната покровителка на бурите сред жриците, подчинени на Съвета. Тихо я последва Юла – обучаваща се девойка на около шестнадесет с плах поглед, сламеноруси коси и свенлива усмивка. За нея Сивена не протестира – все някой трябваше да ги обслужва.

– Мисля, че той е тук – Черис изглеждаше видимо развълнувана. Сивена само изръмжа и посочи креслото. Черис вече се бе настанила – Разпоредих на бойците да си починат – Не са ни нужни из двореца. – замисли се – Всъщност, силно казано дворец, но може и да мине за някой по-малък... – Лицето й доби разсеяно изражение. Тръсна глава и погледна Кора, а очите й заблестяха – Ах, детето ми, колко си красива! Сякаш ми напомняш на някого...

Черис смръщи вежди. Юла се наведе леко:

– На Първожрицата, госпожо.

– Ама разбира се, на Таис... Поразително... но е по-добре да оставиш приказките на нас със Съветничката...

Сивена не можеше да издържи повече на потока от думи и хаоса и дръпна Кора от огледалото.

– Готова ли си? – хвърли кисел поглед към Черис – Тръгваме. – и промърмори сякаш на себе си – Повече ми допадаше преуморена от язденето.

Не успя да види как ъгълчетата на устните на Черис леко се повдигнаха в усмивка.

– Ами да вървим тогава... Много съм любопитна за този принц... Юла, ти остани тук. – девойчето, видимо разочаровано се поклони, а Черис, подминавайки я не спираше – Чух, че бил хубавец...

Сивена заотправя молитви към боговете да й затворят устата.

Залата за аудиенции бе огромна. Всъщност, едва ли би впечатлила толкова, ако се помещаваше в огромен дворец, но сравнена с размерите на замъка, караше влизащите да се чувстват малки и незначителни. Сивена се огледа. "Ефектът на огромното количество огледала..." Забеляза как Кора със задоволство се заоглежда в многоликото си отражение. "Циркаджийка... " Мислите й се изпариха, проследявайки изучаващият поглед на Черис, насочен в края на залата. Стройна фигура на мъж в черно стоеше с гръб към тях, небрежно наблюдавайки отраженията им в огледалото пред себе си. Сивена вдигна глава и го приближи, плъзгайки се по гладкият под.

– Принц Ти'сейн?

Мъжът се обърна. Погледът му бе не по-малко надменен.

– Вие сте Сивена, предполагам...

Иззад огледалата вляво от тях сякаш от нищото се появи Брет и спокойно застана в ъгъла на помещението, скръствайки ръце зад гърба си. Сивена застина. Принцът, уловил погледът й, продължи без да се обръща.

– Вече сте имали честта да се запознаете с генерал Брет. – замълча за момент и след това добави – Нямам тайни от него...

Сивена се поколеба. После сви леко рамене и насочи вниманието си към принца. Очите им се срещнаха и тя ахна. "Очите! Очите му! Всичко ще се окаже истина! Плутар бе прав?" Усети как погледът му се насочи към нещо зад нея и лека изненада премина през лицето му. "Видя я значи..." Усмихна се с най-милата си усмивка и се обърна.

– Да ви представя спътничките си – Черис – Черис кимна с усмивка – и Кора...

Кора леко поруменя и направи дълбок поклон.

Принцът приближи младата жрица, повдигна леко брадичката към себе си и я загледа замислено.

– Любопитно...

Обърна се към Сивена и я погледна с безизразен поглед.

– Мислех, че сте четири.

– Четири? Ах, да, имате предвид и Юла... Тя още не е съвсем пълноправна жрица на Умбра.

– Разбирам...

Принцът ги покани с жест да седнат на креслата в близост до огромна камина, зееща празна и явно никога неизползвана. Покани ги на чаша чай, която дамите приеха. Изчака слугите да се оттеглят и погледна студено Сивена.

– Какво ви води в Тиен'хара?

Сивена отпи и внимателно остави чашата си на изящната малка масичка до креслото.

– Съветът на Умбра държи на добросъседските отношения и в наше лице изпраща посланици да засвидетелства добрата си воля.

Ти'сейн присви очи, но нищо не отвърна.

– Територията, която завзехте от Озикс е твърде голяма. Нима наистина ще се провъзгласите за крал на Тиен'хара? – огромните очи на Кора го гледаха с неприкрито любопитство. Черис се задави. Остави чашата си припряно.

– Кора е впечатлена от просперитета на държавата ви. Умбра още помни могъщата Тиен'хара...

Принцът се изсмя и задържа погледа си на красивата жена пред себе си.

– Тиен'хара е била кралство и такава ще бъде, когато му дойде времето – погледна Сивена със закачлива усмивка – Традициите крепят кръвта и ще бъдат спазени. – миг по-късно усмивката изчезна и продължи с хладен тон – Какво очаквате от мен, Сивена?

Възрастната жрица бе не по-малко сериозна.

– Гостоприемство.

– За колко време? – прекъсна я принцът.

– За колкото е нужно...

Погледът му стана стоманен. Ти'сейн стана, давайки да се разбере, че срещата е приключила.

– Месец. Имате месец. Приятен престой, дами.

Сивена седеше изненадана, повдигнала вежда в недоумение. Черис проследи със замислен поглед отдалечаващият се принц, а след това се усмихна окуражително на нацупената Кора.