Сенки на Север – I част

Сенки на Север – V част

Перото се плъзгаше леко по страницата, оставяйки след себе си елегантна следа. “...Луната ни ограбва. Вярваме, че се храним със силата й, а в същото време тя пие от нас...”. Селиал остави внимателно перото и загледа унесено как мастилото потъва в сухите, пожълтели страници, избледнява, а накрая напълно изчезна. Затвори книгата, усмихна се на заглавието – “Селяните в Селения през VІІІ в.” – и я остави настрана. Посегна към друга книга с тъмносиня кожена подвързия, върху която едва личеше надписът “Морският свят край бреговете на Селения”, разлисти я и си избра страница, на която подробно се изброяваха качествата на морската котка. Перото затанцува плавно по полето на страницата. "Дано не си прав за Америл. Принцесата наистина е една от нас. Трябва да попреча на сестра ми да я привлече. Продължавай да търсиш момичето.” Когато думите изчезнаха, Селиал се изправи, взе двете книги в ръка си се огледа. Библиотеката беше празна и тиха. Сред леещите се покрай тежките завеси потоци слънчеви лъчи танцуваха безброй прашинки. Тя се плъзна покрай самотните маси и приближи една от огромните, отрупани лавици. Остави книгите по местата им, огледа тъжно прашните рафтове и поклати глава. Все по-рядко идваха хора тук. Невежеството и глупостта сред младите благородници сякаш бяха на мода в Периал.

Селиал се върна до масата, на която бе седяла, взе малко томче със стихове и напусна библиотеката. Коридорите на палата бяха сънливо тихи в късния летен следобед. Всички се бяха прибрали в прохладните сенки на покоите си и чакаха нощния хлад да ги покани навън. Леките копринени поли на Селиал прошумоляваха нежно, докато тя се движеше бавно към покоите си. Една тежка врата вляво от нея се отвори и иззад нея се показа сериозното лице на Принцеса Деа. Беше на дванадесет години, с големи тъмни очи, правилни деликатни черти на лицето и дълги черни плитки.

– Добър ден, Лейди Селиал! Виждали ли сте принца? Трябваше да е вече тука за следобедните уроци.

– Съжалявам, принцесо, но не съм виждала Принц Марсел от вчера. – поклати глава Селиал.

Принцесата се отправи към покоите на братчето си, а Селиал дълго гледа след отдалечаващото се момиче. “Данил, ще трябва да се погрижим и за принцесата в най-скоро време”, помисли си тя.

В тишината екна смях и след малко покрай нея минаха двама благородници. Опитаха се да я заговорят, но тя се измъкна бързо от компанията им и продължи към покоите си. Когато ги наближи се спря рязко, устните й гневно потрепнаха, а кокалчетата на ръката, държаща малкото томче, побеляха.

Влезе спокойно в покоите си и остави вратата да се затвори сама зад нея. Не си направи труда да се озърне – погледът й се зарея през прозореца срещу нея.

– Казах ти да не идваш така при мен, Америл. Какво се е случило?

Усети как той се приближава зад нея:

– Неотложна работа, Селиал – гласът му се смеси с шепнещия звук на срязана коприна в мига, в който камата се заби в гърба й. Томчето стихове тупна глухо на земята. “Данил” мина през ума й миг преди всичко да потъне в мрак.

* * *

– Изглеждаш доволен, Америл. – звънна тихо гласът й.

Действително красивото лице на селенитът излъчваше самодоволство.

– Всъщност съм леко тъжен, Мориан. – той въздъхна престорено и поклати печално глава. – Все пак прекарах толкова време край Селиал. Тя ще ми липсва. А и сега ще трябва да поема лидерството.

Усмивката й стана още по-голяма, но очите й останаха все така студени.

– Затова ли уби Селиал? Надяваше се да поемеш мястото й?

Америл усети в гласа й сарказъм и леко объркване се появи на лицето му.

– Мислех, че това ще те зарадва, Мориан. Премахнах основния ти враг. А и да, мисля, че лесно ще успея да поема водачеството, след като нея я няма.

– Глупак – каза бавно тя, без да спре да се усмихва. – Името Данил говори ли ти нещо?

– Един от нашите – не съм го срещал, обаче, лично. Защо?

Мориан се приближи плавно до него, погали нежно лицето му, без да откъсва поглед от очите му.

– Защото, скъпи мой Америл, Данил от много време насам бе основният довереник на сестра ми. Не знаеше ли? Казват, че бил доста обаятелна личност. Любопитна съм да се срещна с него. – тя се засмя, като видя недоверието, изписано на лицето му. Обърна му гръб и се върна към перилата. Пое дълбоко въздух и вдигна усмихнатото си лице нагоре, към пълния кръг на Луната. Сребърните лъчи я обляха и кожата й просия в меката тъмнина на вечерта. – Но все пак нейната смърт наистина ще обърка хората й... – Добави лунната жена сякаш на себе си.

Америл се облегна до нея, но отправи поглед над града. Ръката му погали светлеещия мрамор. Плъзна се леко покрай светлеещата длан на Мориан, задържа се несигурно и се отдръпна.

– Не беше ли това, което искаше, Мориан? – попита лениво той.

– Да убиеш сестра ми? – смехът и звънна и рязко спря. – Искам Лунел!

Тя се извърна към него. Искрящият и поглед срещна помръкналите му очи.

– Значи знаеш? – промърмори той.

– Разбира се, че зная – сияеше насреща му Селиал. – Сестра ми винаги е търсела камъка. И когато преди години откри момичето в онова забутано село, се уплаших, че всичко е загубено. Трябваше да действам бързо, но все пак успях да реагирам навреме.

Америл разроши с ръка черните си коси.

– Какво искаш да кажеш?

– Трябваше да попреча на Селиал да привлече девойчето, разбира се. Но не исках и да знае, че съм разкрила малката й тайна. Затова ... хм... впримчих един дребен местен магьосник и го накарах да се погрижи за отстраняването й. Всъщност може да се кажа, че имах късмет. Той се оказа много по-талантлив, отколкото очаквах. Пратих го в Озикс, за да го скрия от Селиал, а и там той направо надмина себе си.

Тя внезапно спря потока от думи и махна с ръка, сякаш искаше да ги изтрие.

– Както и да е. Знам, че ти можеш да намериш Лунел. Не ме интересува как, Америл, но искам да я доведеш. Чрез нея ще намерим Лунния камък, а чрез него ще си подсигурим властта, която ни се полага. – спокойствието в гласа й контрастираше с развълнуваните искри в очите й. Отнякъде из палата до тях достигаха приглушени гласове и музика, но за сетивата му всичко това бе изтласкано от думите й. Той скокна леко и се настани удобно на мраморните перила. В ума му изплува лъчезарният образ на Ланис сред зеленината на парка край Данайския дворец. Погледна към жената до себе си.

– Не е малко това, което искаш, Мориан. И няма да е безплатно.

– Не съм си и мислела, че ще бъде, Америл. – каза тя и постави хладната си длан върху ръката му. Той измъкна ръката си, усмихна й се и се стопи в мрака. Мориан остана замислена на балкона. Нежен вятър се плъзна по гладките й, почти сребристи под лунната светлина коси. Погледът й блуждаеше унесено.

– И все пак, тя беше моя сестра, Америл! – прошепна тихо лунната жена.

Плъзгаше се безшумно по коридорите на Кулата на Съвета. Жриците, които засичаше онемяваха от удивление и едва сварваха да се свлекат в нисък поклон. Усещаше любопитните им погледи зад гърба си, сподирящи Първожрицата си и злокобната фигура на Зигур. Таис знаеше, че усещат силата му зад студената красота. Във всеки друг случай реакциите им биха я забавлявали, но не и сега. Вървеше, вглъбена в себе си. Събираше сили за сблъсъка с най-могъщата жрица на Умбра – Киара.

Тежката врата към залата бе открехната и Таис надникна в помещението. За пръв път от часове насам елфът видя топла усмивка на лицето й. Тя се обърна към него:

– Ще трябва да ме изчакаш тук...

Зигур поклати глава и влезе пръв. Огледа с присвит поглед залата. Сякаш претърси всяка сянка. Задържа го на старец на преклонна възраст седнал на стол с висока облегалка до огромния прозорец, зиморничаво завил краката си с плътно одеало. Таис леко плъзна ръката си по гръбначният му стълб. Мускулите му бяха напрегнати – не можеше да го вини – бе в светая светих на жриците – никой мъж-вигор не би си го пожелал дори на сън, камо ли доброволно. Погали успокоително плещите му развеселена:

– Вече може ли?

– Да, но трябва да те виждам.

Таис повдигна рамене и насочи цялото си внимание към седящият до прозореца старец. Приближи го и коленичи пред него, обхващайки ръцете му.

– Истинска радост е да те видя, Плутар – гласът й бе като милувка. Видя с периферното си зрение как Зигур ги доближи и седна на перилото на близкият прозорец стаен в сенките. Наблюдаваше ги.

– Таис??

– Таис, дете мое – гласът на старецат затрептя от сподавеното вълнение. Обхвана главата на жрицата и я целуна по челото. Треперещите му пръсти опипваха чертите на лицето й, скулите – Знаех, че ще дойдеш... – Таис положи глава в скута му, докато той галеше косите й – Киара бе скептична, но аз знаех, а и знаците...

– Знаците? – жрицата впери поглед в слепият щит.

– Таис, не бива да стоиш тук дълго. Опасно е. Навсякъде е опасно за теб. Огънят те преследва... Къде е Ерис? Трябваше да е с теб!

– Ерис? Надявах се вие да ми кажете. Последно я изпратих във Варгас.

– Намери я! Важно е! Ерис трябва да е с теб! Може да се случи всеки миг... Тя трябва да е с теб! – старецът се закашля от вълнение. Таис стоеше до него объркана.

– Ще я намеря, Плутар, успокой се, ще намеря Ерис, където и да се намира...

– Тя е на север. – познатият глас накара Таис да вдигне глава и да се изправи към посоката, от която идваше – Добре дошла, Първа.

– Председателко.

Възрастната жрица с жест покани Таис да седне на близко до Плутар кресло и сама се настани срещу нея. Кимна към Зигур без да отмества поглед към него.

– Знаеш, че не е позволено да водим гости във Вътрешния кръг.

– Той е подвластен, а и няма сила, която да го спре да не ме последва, където и да е...

Киара любопитно го изгледа. Зигур също я наблюдаваше привидно безучастно, подобно на хищник, дебнещ жертвата си.

– Интересен любимец си избрала – отива ти.

Таис подмина забележката й и продължи делово.

– Какво прави Ерис на север?

– Чака инструкции на Съвета.

– Стига, Киара, нямам търпение за игрички! Загубих твърде много време. Нужен ми е ориентир в хаоса, който заварвам – Варгас загубен, цял отряд жрици, извън Умбра, мобилизация в Даная... Какво още?

Таис не бе усетила, че обикаля нервно залата. Не помнеше кога бе станала, но стаята бе вече мрачна от струпалите се облаци. "Дано този път спасят реколтата...", с горчивина помисли Първата. Възрастната жрица мълчеше.

– Кажи й, Киара – немощният глас на Плутар звучеше умолително. Киара пое въздух, след което издиша бавно. Раменете й се отпуснаха.

– Не стигнаха навреме, за да спасят Варгас. Ерис прати вест от север. – погледна крадешком към Плутар – Бе по следите на водата, следваше нишката... Някъде в земите на комита...

– Ще я потърся... – замислено каза Таис – А защо не прибра отряда?

– Тиен'хара... Знаеш пророчествата...

– И мислиш, че петдесет жрици ще я спрат?

Киара повдигна рамене.

– Може би не, но не мога да си позволя да губя време за предвижване от място до място – няма да позволя втори Варгас! А жриците са на ключова позиция, докато изясним ребуса.

– Защо ни е Варгас, като можем да имаме Даная!! Мобилизацията ще улесни плановете ни! Не повече от две седмици ще са ми нужни, за да установя контрол!

Отвън проблесна светкавица и светлината освети гневното лице на възрастната жрица. Гняв и презрение се бориха за надмощие.

– Даная, Даная! Все това е в ума ви! Първо сестра ти, сега и ти! Мислех те за по-разумна от нея!

– Даная ми принадлежи по право!

– Даная никога не ти е принадлежала! Запомни го веднъж завинаги! Баща ти направи своят избор, но никога не си прости загубата на Даная... Поквари душите ви с тази фикс идея! Леонор вече плати с живота си за нея...

– Леонор бе убита от Анара! Трябва да бъде отмъстена!

– Мъст – Киара произнесе с отвращение – И за какво? На каква цена? – продължи тихо, Таис едва я чуваше – Леонор пое риска и загуби. За Анара бе въпрос на оцеляване, за Леонор – на мания за власт... Потърси в душата си – това ли е наистина, което искаш за себе си?

Таис мълчеше мрачна. Бореше се със собствените си чувства. Отдавна бе направила същите изводи, но мисълта да се откаже от Даная й се струваше като предателство спрямо сестра си, спрямо баща си. „Двама безумци, живеещи в илюзии. Жерви на егото си за сметка на Умбра?”... Таис си спомни болката в очите на майка й. Тръсна глава.

– Какво предлагаш?

Киара я погледна подозрително.

– Остави Даная на нас. Мобилизацията не бе експанзивна, а за да те опазим жива – силосите са навсякъде, дори в Умбра. Препоръчвам ти да забравиш за Даная за известно време.

Таис поклати глава.

– Ян ме очаква...

– Прати му вест.

– Таис? – гласът на Плутар накара и двете жрици да се обърнат. – Намери Ерис...

– Ще я намеря, Плутар... – обърна се към възрастната жрица – Трябва да вървя, чака ме път. Ще изпратя вест. Може и по Зигур. Дръжте ме в течение. Скоро може отново да се видим.

– Боговете само знаят кога. Нека те закрилят, Таис, и бъди разумна.

Таис кимна към Зигур и напуснаха залата.

– А сега накъде? – с явно безразличие попита елфът.

– Тиен’хара... Трябва да намерим отряда... Там ще чакам, докато доведеш Ян, чака ни път на север...

Ява изчака стъпките да заглъхнат. „Значи заминава на север... Трябва да бъдат предупредени”. Забърза по страничният коридор към изхода.

* * * * *

Глава на Lannis

Бурята бе избухнала сякаш отведнъж, и вече близо час бушуваше около Карея. Дъждът яростно се изливаше в кипналите води на морето. Светкавиците се преливаха една в друга по черното небе, а гръмотевиците се смесваха с оглушителния вой на вятъра.

Офицер Савер обикаляше по крепостните стени и се мъчеше да удържи на мощните атаки на бурята, които заплашваха да го отнесат. Вече се притесняваше, че никога няма да успее да стигне до спасителния заслон на кулата и че следващият напор на стихията ще го запрати в бушуващата бездна. Опря гръб о камъните и затвори очи, когато вятърът лисна водната завеса в лицето му. Водата го задави, той се преви в мъчителна кашлица и се надвеси над стената. Едри парчета лед затрополиха по камъните около него. Светкавиците осветяваха пред очите му стария северен път към Карея и той с потрес забеляза неголяма група конници, които се мъчеха да достигнат до крепостта. Вятърът злобно фучеше насреща им, копитата на конете се плъзгаха несигурно по мокрия път. От запад се чуваше ревът на морето, което сякаш се опитваше да разбие скалите, ограничаващи устрема на вълните. “Нещастници”, помисли си ужасено Савер и сърцето му се сви, “ще ги изтласка от пътя! Как са могли да тръгнат по крайморския път в това време!”. Сякаш чула мислите му, в този миг бурята изкрещя злобно и запрати цялата си ярост към малката група. Един от конниците се хлъзна към ръба, задържа се за миг, в който сякаш времето замръзна, и след това се изгуби от погледа му. Светкавица изтрещя близо до останалата група и животните обезумяха. Савер искаше да затвори очи, но не можеше дори да отклони поглед от малката група долу. Пръстите му се впиха в мокрите камъни на крепостната стена. Виковете и ужасеното цвилене на животните бързо потънаха във воя на бурята.

* * *

– Само тези тримата намерихме на пътя, както казахте, сър. – войникът сякаш се страхуваше да продължи. – Сър, това ... нали не може да е...

Савер не отговори. Пред очите му изникна образът на сияещо момиче, подаващо му писмо от Джонатан Кейдж. Тогава му беше трудно да приеме вестта за принца, но познаваше почерка и подписа на Кейдж. Сякаш винаги се бе съмнявал, че престолонаследникът наистина е отвлечен, макар да бе изпратил свои хора на север да го търсят. Студени капки пот избиха на челото му.

Погледът му сe плъзна към другите две фигури.

– Някой познава ли тези униформи?

– Един от северните воеводи, сър. – чу се глас някъде край него. – Родът Ларк.

“Явно са бързали да върнат принца в Даная и бурята ги е изненадала.”, помисли си Савер. “Какъв удар за кралицата! Как ще й пратя тази новина!”

* * * * *

Глава на Jaar

Откакто Първата на Умбра бе освободена, Великата майка получаваше тревожни вести от целия континент. И никакъв намек дори за местоположението на Първожрицата. Екстенара наближаваше, а тя не бе стигнала доникъде със своето търсене. Което я принуди да състави отчаян план, който все пак можеше да й донесе победа.

Най-напред получи новината от тихите в Даная, че имат достъп до двореца. Сайхе бе заминала нанякъде с Херцог Озикс, а Джоррам се бе спотаил в Храма си. Целият север бе обхванат от хаос. Умбра се раздвижваше, изпращайки голям отряд жрици към Даная. В момента се намираха на територията на Тиен’хара, поне според последните бележки, пристигнали с птиците сутринта.

“Тиен’хара…”, пренасочи вниманието си Матриарха, “Скоро ще се погрижа и за тази опасност. Разположението и силата на древната крепост заплашват целия континент. Както и пътищата на Силосия.” Магическите камикадзетата вече пътуваха към Херцогство Озикс и скоро щяха да се присъединят към войските на Магистратите, които готвеха нов удар над Тиен’хара. “А и ндегетата, които мобилизирах. Ще бъдат от голяма помощ в предстоящата битка.” Съветът на деветимата не бе уведомен за това допълнение в плановете, но не вярваше да има някакви проблеми с тях. Твърде заети бяха с безредиците в останалите им земи, както и с неизяснените грабежи от хазната.

Докладът на Вречената, който получи за положението в Херцогството, я разтревожи допълнително. И я убеди напълно, че ако Силосия не се намеси, скоро и Южната провинция ще падне в ръцете на онзи самозван принц.

Очакваше върховната командваща спешно да се завърне по нейна заповед в Демар. Специално бе изпратила ндеге, което да я вземе. Докато я чакаше, реши лично да провери как върви подготовката на отряда от Големи птици, които бе мобилизирала за предстоящата задача. Това щеше да бъде истинско изпитание за животните, както и за ездачките им.

Вречената слушаше с широко отворени очи плана на Матриарха. Бе ужасена и същевременно впечатлена. Отдавна Силосия не бе подготвяла толкова смела и бързо организирана военна кампания. И то срещу такъв противник.

След като успя да се съвземе от първоначалното вцепенение, тя попита:

– Майко, сигурна ли сте, че не подценявате враговете ни? Все пак по-…, – направи кратка пауза, обмисляйки как по-меко да се изрази. – специалните им способности…

– Все още не си чула всичко, Вречена. Камикадзетата, които ще участват, вече получиха необходимата подготовка. Както и ндегетата, които ще ги носят.

– Не са птиците тези, които ме притесняват. – продължи върховната командваща. – Войниците имат нужда от командири. А аз не бих могла да участвам в битката заедно с тях. – уплаха и несигурност се четяха в гласа й. Знаеше, че Великата майка е готова да жертва много, за да постигне победа и се страхуваше за собствения си живот.

– Твоята задача е друга. Ще водиш войската, ще подготвяш нападението, и ще се присъединиш към Магистратите, които лично ще заминат с тяхната армия, възможно най-скоро. До тогава първата част на кампанията трябва да е изпълнена. – Матриарха говореше уверено, премислила всеки детайл от предстоящия десант. Вярваше в успеха на кампанията и не искаше и да мисли за провал. Не искаше и да мисли за смъртта си.

Лицето й помръкна, но белите воали скриваха страховете й. Гласът й остана спокоен и дори приветлив:

– Тази нощ ще слезеш в тъмницата. Трябват ми висши военни, които с жертвата си ще изкупят престъпленията към Силосия. Върнат ли се живи, получават свободата и предишното си положение в армията. Запознай ги с предстоящата кампания и лично се погрижи за тяхната подготовка. – за пореден път тя наблегна на думата, която бе ключът към успеха.

Върховната командваща вече се усмихваше доволно, спокойна за здравето и живота си. Участието й в тази запомняща се кампания щеше да й донесе слава. Преди да излезе, тя попита:

– А как реагира Дъщерята на вашите действия, Майко? Толкова много ндегета никога не са били използвани в битка.

Горчивият смях на Матриарха огласи кабинета й:

– Връхлетя при мен със заплахи и безсмислени обвинения. Но бързо й припомних, коя все още управлява Силосия и коя носи последиците от това. – Замълча за момент и продължи: – А сега върви, Вречена. Разузнавачите вече тръгнаха, а утре сутрин отлитате и вие.

* * * * *

Прекара нощта под знамето. Живителната светлина му бе липсвала през десетината тъмни нощи в Джендин. Луната и звездите, обсипали черното небе, не бяха достатъчни за него. Сънищата и тялото му бяха пропити от нежната светлина на звездата над Централната кула. На сутринта чувстваше прилив на сили и липсата на умора. Несигурността на изтерзаното му тяло все още се усещаше, но някак приглушено, стаена в костите и мускулите му толкова рано през деня.

Слънцето едва бе изгряло, когато Ти’сейн слезе от покривната площадка и се върна в стаята си. Извади някакви стари дрехи от гардероба, които облече под тъмносиния халат. Пристегна светлосивите измачкани панталони с колан и не забрави да окачи на него кесийката с Окото на въздуха. Нямаше намерение да го използва, поне не при новия Комит. Реши, че е излишно да осведомява дори Брет за краткото си заминаване в Терновион.

Отдавна бе привикнал със заставането пред огледалото. Стоеше и се сливаше със своето отражение, без въобще да се заглежда в себе си. Търсеше Терновион, търсеше Терсавен отвъд сребристите очи на собственото си отражение. Отне му сякаш цяла вечност, докато открие мястото, което толкова отдавна бе посещавал с кон, и човека, който никога не бе виждал.

Столицата на Комита бе подреден град, с обикновена и ниска, но практична архитектура. Крепостта бе лишена от всякакви излишества и личеше, че е строена, за да защитава града. “И все пак има огледала”, с радост си помисли Ти’сейн, изниквайки от едно голямо огледало, заемащо половин стена в преддверието към някакви богати покои, неизползвани от години. Принцът предположи, че са били на жената на предишен Комит, произхождаща от по-цивилизована и по-натруфена дворцова обстановка.

Това бе подходящото огледало, което се намираше най-близо до новия Комит. Ти’сейн излезе от богатите стаи и тръгна наслуки по един коридор. Срещна някаква слугиня, която първоначално не му обърна много внимание, но виждайки сребристите му очи и чувайки изказа му, веднага се поклони и сведе любопитния си поглед към мръсното пране, което носеше в плетен леген. Каза му, че господарят Комит закусва и го упъти към “работната му стая”.

Принцът лесно се ориентира в правите коридори, пресичащи се на еднакво разстояние и скоро стигна до кабинета на Терсавен. Отвори без да почука и както му бе станало навик напоследък, поздрави официално и се представи:

– Изгревът е прекрасен, тази сутрин. Аз съм лорд Ти’сейн, Принц на Тиен’хара.

Стройният мъж, седнал зад голямата маса, отрупана с карти и няколко разтворени книги, преглътна звучно поредната си хапка и веднага стана. Кимна леко с глава, вторачи поглед в Ти’сейн и реши, че посетителят му знае кой е той и че е излишно да се представя. Затова каза само:

– Добро утро, Принце. Доста е рано за посещения. Кога пристигнахте в Терновион? Имахте ли време да закусите?

Със загадъчна усмивка, Принцът отговори:

– Преди малко. Но нямах време да хапна в Тиен’хара. – знаеше, че ще изненада Комита. – Доста съм зает напоследък в крепостта-столица. – думите му предизвикаха очакваната реакция. Терсавен едва доловимо се отдръпна назад и свъси вежди, осмисляйки чутото. – Не бих отказал да споделя трапезата ви.

Не изчака поканата на другия мъж и придърпа един стол към голямата маса. Терсавен бутна подноса, на който бяха останали няколко резена бекон, две пържени яйца и половин самун, както и керамичната кана с ароматно червено вино към Принца. Не искаше да го обслужва, но и все пак не прояви неучтивост, карайки го сам да посегне към подноса.

Ти’сейн леко се смръщи при вида на храната, но побърза да си налее от виното. Раджа Самра му предлагаше различни алкохолни напитки, наричаше ги ликьори, докато беше в Неа, но нищо не можеше да се сравни с хубавото червено вино. Без да каже и дума, си откъсна парче хляб и го задъвка бавно.

Двамата мъже седяха в мълчание. Принцът чакаше Комита да го наруши, демонстрирайки търпение и леко пренебрежение. Все пак Терсавен не издържа дълго и проговори:

– Смятам, че нападението над Бараян, което баща ми планираше, не бе най-разумното решение. – започна той. – Смъртта му, въпреки че настъпи неочаквано,…

– …е голяма загуба. – Ти’сейн продължи мисълта му, обръщайки значението й. – Както за Триумвирата, така и за Тиен’хара. Със стария Комит бяхме постигнали изгодно споразумение и завладяването на земите на Бараян щеше да донесе и за двама ни много облаги. – Отпи глътка вино, остави чашата и се облегна назад в стола си.

Терсавен го изгледа със студения си син поглед и продължи:

– Смъртта му остави Терновион и верните му владения отслабени. Подготовката за тази кампания е изпразнила част от съкровищницата и хранителните ни запаси. А реколтата миналата година не бе много добра. – гласът му набираше сила, ставайки все по-гневен. – А сега аз трябва да се оправям с всичко това. Границите ми са несигурни, съседите могат да ударят всеки миг.

– Не и Тиен’хара. – намеси се със спокоен тон Принцът. Отвърна на погледа на Комита, но той явно не се смути нито от цвета на очите му, нито от меката светлина, която излъчваха в сумрачния кабинет. – Не желая да използвам нестабилността на верен съюзник, за да се превърна в негов враг. Виждам, че сте се отказали от похода към земите на Бараян, затова възнамерявам да изтегля войските си. Но останалите споразумения продължават да важат така, както и преди смъртта на баща ви.

Комитът поклати русата си глава, но видимо остана доволен от чутото. Вдиша дълбоко и шумно, опитвайки се да потисне буйността си и попита неопределено:

– А генерал Каверън?

– Генерал? – насмешливо повтори Ти’сейн. – По-скоро глупак. Бе грешка, че го изпратих тук, изпитвайки верността и способностите му. Въпреки че не ми се вярва той да е убиецът, заслужава да остане в тъмницата за непредпазливостта си. Толкова лесно да бъде измамен…

– Вещиците от Умбра са способни да заблудят и най-добрите командири. – гневът му отново се разпалваше.

– Жрица на Умбра е била тук? – Ти’сейн се надигна от стола и сложи ръцете си на масата. “Може би наистина ти си го убил, Каверън. Още ли се подчиняваш на тези жрици или ме лъжеш от самото начало?”. Мислите му препускаха бясно, но той само попита: – Коя?

Отговорът, който получи не бе очаквания, но бе достатъчен, за да го изненада още повече.

– Ерис. И нейният Щит. Дойдоха неочаквано и също така си заминаха много набързо.

Принцът искаше да отклони разговора и да приключи по-скоро срещата, затова каза:

– Оставям на вас да откриете кой е убиецът на баща ви. Дотогава Каверън ще остане в килията си. А ако той се окаже виновникът – лично ще присъствам на екзекуцията му. – “За да узная изненадано, че е изчезнал няколко часа преди това. Или по-рано, ако Таис реши да го спасява. И все пак се надявам, че няма да се стига до намесата ми.”

– Както желаете, Принце.

– Бих искал да го посетя, преди да си тръгна.

– Ще кажа на някой страж да ви отведе до тъмницата, а след това и ще ви изпрати до портите на закъка.

– Чудесно. И още нещо – Боецът-маг Астар поема командването на войските ми и в най-скоро време ще ви извести за посоката на тяхното оттегляне към Тиен’хара.

– Ще чакам.

– Надявам се, че следващата ни среща ще бъде по по-приятен повод, Комит Терсавен. Желая ви приятен ден. – каза Ти’сейн на излизане.

Скоро след като се отдалечи от кабинета, един страж го пресрещна и го поведе към тъмницата. Заслизаха по стръмни каменни стълбища в подземията на крепостта. Факли горяха по стените и осветяваха ниските и влажни коридори с кръгове ярко оранжева светлина. След няколко железни решетки и поне десетина стражи, войникът го отведе до тежка дървена врата, обкована с желязо. Бе почерняла от мръсотия и сажди.

Наблизо стояха двама пазачи. Единият извади голям ключ и отвори килията. Непрогледният мрак вътре се разсейваше само от слабата светлина на факлата. Ти’сейн сам затвори вратата и махна с ръка. Над дланта му се появи синкаво сияещо кълбо и той погледна към свития на земята човек.

– Генерал Каверън. – насмешливо каза той.

– Ти’сейн! – неочакваната поява на Принца бе изненадваща за него. Размърда се и захвърли мръсните одеала, с които се бе завил в студената килия.

– Провалил се Щит, провалил се Воин. Какво друго си ти, Каверън? – гласът на Ти’сейн бе режещ. – Какво се случи? Какво е правила Ерис тук?

Щитът пренебрегна факта, че Принцът знае за жрицата повече, отколкото може да научи от Комита.

– Нямам представа. Появи се с някакъв мъж, твърдейки че това е нейният Щит. Никога не съм чувал тя да има Щит и отидох да се срещна с този човек. Не помня нищо повече, освен че се събудих с главоболие в тази килия.

– Некадърник! По-добре да беше още верен на Таис и това да е заговор на жриците, отколкото да провалиш себе си по този начин. Да провалиш и Тиен’хара, ако не е имало кой да поеме нещата в свои ръце.

Каверън мълчеше и не знаеше какво да отвърне. Накрая попита:

– Какво да правя?

Резкия отговор на Принца последва веднага:

– Оставаш тук, докато Терсавен не реши, че не ти си убил стария Комит. Или докато докаже противното. Моли се, на който несъществуващ бог си искаш, последното да не се случи. И внимавай какво вършиш от тук насетне. Може би все още не е твърде късно да станеш Воин.

След последните си думи Ти’сейн остави кълбото светлина да се стопи в мрака и излезе. Пазачът заключи вратата, докато той се отдалечаваше по притаения коридор.

Стражът го съпроводи до портите на крепостта, от където Принцът се насочи към покрайнините на Терновион. Омачканите му дрехи, които не бяха нещо особено, му позволиха да се смеси с тълпата, където имаше всякакви хора с разнообразно облекло. Не му отне много време да разбере къде е лагерът на войниците на Тиен’хара и той се запъти в указаната му посока.

Замисли се за чудовището, с което се би в Джендин. Когато се съвзе след това, попита Раджата, защо позволяват на такива опасни същества да се движат свободно из Арената, след като лесно биха могли да избягат и да заплашат целия град. А той му отвърна: “Понякога е по-добре да накараш врага ти да повярва, че си му дал свобода, а ти да го следиш отблизо и да си готов за изненадващ удар, когато се наложи.” Около Арената постоянно имало скрити стрелци и заклинатели, които да възпират евентуални опити за бягство на някое чудовище или гладиатор.

Думите на Самра го бяха впечатлили и сега смяташе да се възползва от неговия мъдър съвет. Навлезе сред шатрите на своите войски и скоро откри Боецът-маг. Облечен в кафяви панталони и тъмно-зелена риза без ръкави, Астар въртеше жезъла си като бойна тояга и тренираше с двама въорежени с мечове войници.

Приближи се до биещите се и застана до другите зяпачи. В този миг Боецът-маг се извъщаше, замахна с жезъла и изби оръжието на един от противниците си. Другият се опита да го нападне в гръб, но той пресрещна удара му. Хвана жезъла с две ръце и продължи да отбива ударите му. Използва едно малко забавяне на противника, за да хване оръжието си отново само с лявата си ръка, с която обикновено се биеше, замахна в дъга и в последния миг намали силата на удара, който иначе би разтрошил коляното на другия войник.

Едва тогава се озирна към наблюдаващите го и видя Ти’сейн. Ухили се широко и се провикна:

– Принце! Каква изненада.

Мъжете, а и няколкото жени наоколо, го заоглеждаха с интерес, поклониха се официално и застанаха мирно. Ти’сейн им махна с ръка да вървят по своите си задължения и се приближи до Астар.

Боецът-маг се подпираше на жезъла, чийто горен край представляваше ръка, обхванала с петте си пръста голям кръгъл камък, по чиято лилава повърхност се преплитаха млечнобели нишки. Дългите стоманени нокти стърчаха над гладката повърхност на странния аметист и представляваха опасно оръжие в ръцете на Астар. Тъмното дърво бе набраздено от множество линии, резки от качествени остриета, срещу които той се е изправял в битка.

Висок колкото Ти’сейн, но с доста по-широки рамене и по-мускулести крайници, Астар бе млад мъж с весели черни очи. “Хитрец. И особняк.”, помисли си Принцът, докато гледаше голямата сребърна гривна, обхванала яката дясна предмишница на мъжа срещу него. В средата й дълбоко бе гравирано око, чиято зеница представляваше светлосин кристал. Магически предмет, който и до сега си оставаше с неясно преднзначение за него.

– Астар, отново си на правилното място, в правилното време. Въпреки че не съм го искал от теб.

– Ти’сейн, знаеш, че винаги съм там, където трябва. – отговори му с усмивка Боецът-маг. Държеше се, сякаш са стари приятели, което не бе далеч от истината. Макар и по-млад от Принца, и въпреки че рядко спазваше докрай заповедите му, Астар бе негов верен човек, който приемаше предизвикателствата сякаш на шега.

– Точно за това съм тук. Време е да отидеш на друго място, където трябва да бъдеш. Официално поемаш командването. Преди вече двадесетина дни е била забелязана голяма група жрици на Умбра в равнините Мелвора. Нямам представа накъде са се насочили, нито с каква цел обикалят в района. Придвижи армията в тази посока и ги следи отблизо, но без да издаваш присъствието си.

– И освен това ще заблудим Бараир, че се готвим за нападение, въпреки защитната тактика на новия Комит.

– Нищо не пропускаш, Астар. – засмя се Ти’сейн. – Вече трябва да се връщам в Тиен’хара. Имаш ли някое огледало под ръка, което мога да използвам.

– Разбира се. Дори очаквах да се появиш от него преди няколко дни, когато изпратих посланието на Корвейл.

– Не бях в столицата. Хайде, ще ти разкажа набързо за едно много … различно място. – Принцът го потупа по гърба и двамата се отправиха към голямата шатра, разпъната в средата на лагера.

Когато малко след това се появи отново пред огледалото в крепостта-столица, Ти’сейн бе посрещнат от разтревожения Брет, който само промълви тихо:

– Четири жрици на Умбра с техните щитове пристигнаха тази сутрин.

Принцът примигна объркано, но веднага изпрати Воина при новодошлите. Огледа прашните си и зацапани от разходката в терновионската тъмница дрехи и бързо ги съблече. Отвори гардероба за официални случаи, който използваше толкова рядко и избра черни панталони и черна риза, които сякаш се сливаха със свободно падащата му черна коса. По ръкавите се виеха извезани със сребро спирали, а на гърдите, над сърцето му, грееше малка четирилъча звезда – гербът на Тиен’хара. Взе и едно леко наметало, също черно, подходящо за времето навън и прибра кинжалите в ръкавите си. В единия джоб на панталона сложи камъка на Въздуха, а в другия – стъкленицата с Отварата, която може би скоро щеше да му потрябва.

Хвърли един бърз поглед в огледалото, за да се увери, че облеклото му е изрядно и отиде да посрещне жриците, дошли при Принца на Тиен’хара.